РАСТЕЖЪТ – ФУНДАМЕНТАЛЕН ПРОБЛЕМ НА СЛЕДКРИЗИСНОТО РАЗВИТИЕ НА СВЕТОВНАТА ИКОНОМИКА

 

Проф.д.ик.н. Велко Маринов е дългогодишен преподавател в катедра „Международни икономически отношения“ при УНСС.

 

 

 През 2008 – 2009 г. светът преживя първата наистина дълбока и всеобхватна криза в условията на съвременната глобализация. В научната и публицистичната литература кризата от 2008 – 2009 г. най-често се определя като „глобална финансово-икономическа криза“ или просто като „Голямата рецесия“. По-задълбоченият комплексен научен анализ логично стига до заключението, че по своя характер тази криза е системна (структурна), което я прави аналогична на Голямата депресия (1929–1933 г.) и кризата от 70-те години на миналия век. Системният характер на кризата означава, че тя е многоаспектна, обхваща широк кръг области на икономическия и социалнополитическия живот и окончателното ѝ прео­доляване отнема относително дълъг период (средно 10 години, според някои оценки) (1).

 

Кризата от 2008–2009 г. е закономерен резултат от натрупването през последните 3–4 десетилетия на редица структурни проблеми, довели до нарастваща финансиализация на социално-икономическия живот, ускорена деиндустриализация на развитите пазарни икономики и хипертрофирано разрастване на третичния сектор (сферата на услугите), задълбочаващо се неравенство при разпределението на доходите и богатствата, последователно отслабване на ролята на държавата при регулиране на икономическите и социалните процеси, поддържане на хронични глобални дисбаланси и т.н. Задълбочаването на структурните диспропорции изостря противоречията на капиталистическото възпроизводство, засилва неговата нестабилност и, в крайна сметка, прави кризата неизбежна (2).

 

Глобалната финансово-икономическа криза беше ярък израз на провала на неолибералния икономически модел. Идейна основа на този модел е неолибералната икономическа теория с нейната вяра в ефективността на „свободните“ пазари и иманентната способност на пазарите да се саморегулират. На тази основа се налагаха и основните принципи на неолибералния икономически ред: по-малко държавна намеса в икономиката, ускорена приватизация на публичната собственост, дерегулиране и либерализация на стопанската дейност, ниско данъчно облагане. От края на 70-те – началото на 80-те години на миналия век неолибералният икономически модел ускорено се утвърждава във всички групи страни (развити, развиващи се, страни в преход). От своя страна, глобалните икономически институции – Международният валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) имаха грижата за „имплантирането“ на принципите на неолибералния модел в практиката на международните икономически отношения, като за целта много често силово се налагаха предписанията на т. нар. Вашингтонски консенсус.

 

Глобалната финансово-икономическа криза илюстрира неспособността на неолибералния модел да осигури надеждна институционална и нормативна рамка за устойчивото функциониране и развитие на съвременната високоразвита и силно глобализирана икономика.

 

 

несъмнено беше силен удар върху неговата репутация (3).  Нещо повече, под съмнение беше поставена съдбата на либералната демокрация като историческа форма на държавна политическа организация (4).

 

 

 

Настоящата статия ще запознае любознателния български читател с основните параметри на растежа на световната икономика след глобалната финансово-икономическа криза и ще представи някои съществени теоретични хипотези, обясняващи силно забавения растеж на световната икономика през последните години (2011 – 2014 г.).

 

***

 

 

  Динамика на реалния БВП по макрорегиони и страни (2005–2014 г.)*  

 

 

 

 

 

Констатацията за твърде ниски темпове на растеж в групата на развитите страни поражда редица съществени въпроси: дали управляващите във водещите развити държави са диагностицирали коректно фундаменталните причини на кризата; налице ли е необходимата политическа воля за последователно реформиране на проваления неолиберален икономически модел, наложил се в тези страни през последните две десетилетия на ХХ век; доколко адекватна е провежданата в тези страни макроикономическа политика, т.е. доколко тя стимулира агрегатното търсене, инвестициите в основен капитал и заетостта и т.н.?

 

Данните в Табл. 1 показват определена вътрешна диференциация в групата на развитите пазарни икономики: темповете на растеж в САЩ (2,05% средногодишно за периода 2011–2014 г.) превишават аналогичните темпове за групата на развитите страни като цяло, макар че отстъпват с 0,5 п.п. на темповете на растеж на американската икономика през периода 2005–2007 г. Твърде нисък е темпът на растеж в Япония, която през 2011 г. преживя вторична рецесия. Явно провежданата в рамките на „абеномиката“ агресивна макроикономическа политика не дава все още желаните резултати (11). Логично е да се предполага, че дългогодишната дефлация, която преживя Япония и натрупаните сериозни структурни проблеми затрудняват растежа в някогашното „икономическо чудо“. Неслучайно именно през настоящото десетилетие Япония се смъкна до ІV място по размер на националната икономика. Като твърде сложна може да бъде определена ситуацията в Европейския съюз (ЕС) и особено в неговото ядро – еврозоната. В зоната на единната европейска валута в две последователни години беше регистриран спад на реалния БВП (съответно с 0,6% за 2012 г. и 0,4% за 2013 г.). Днес еврозоната може да бъде определена като най-бавно растящия сегмент на следкризисната световна икономика. Нещо повече, еврозоната е източник на дестабилизиращи импулси за световната икономика като цяло. Сред непосредствените причини за това състояние на еврозоната са: кризата на суверенните дългове, обхванала редица страни; стратегията на финансово-бюджетна консолидация, провеждана от тях; високата и устойчива безработица в държавите от южния фланг на еврозоната; засилената социална и политическа нестабилност в редица страни и др. Опитът за преодоляване на кризата чрез финансово-бюджетна консолидация (а това значи чрез съкращаване на публичните разходи, понижаване на работни заплати, „орязване“ на социални трансфери, увеличаване на данъчното бреме и по-нататъшно ограничаване на вътрешното търсене – потребителско и инвестиционно) е контрапродуктивен (прокризисен) и в никакъв случай не стимулира зае­тостта и растежа.

 

Групата на развиващите се страни също отбелязва съществено понижаване на темповете на икономическия растеж спрямо предкризисните години (2005–2007 г.) И все пак темповете на растеж в тази група страни (4,93% средногодишно за 2011–2014 г.) превишават почти два пъти аналогичните темпове за световната икономика и 3,7 пъти – темповете на растеж на развитите пазарни икономики през периода 2011–2014 г. В групата на развиващите се държави най-висок е растежът в Азиатския регион (над 5,8%). Ако се вземе под внимание високият относителен дял на този регион в реалния световен БВП (34,6% през 2012 г.) (12), може да се твърди, че регионът на азиатските развиващи се страни има съществен принос за възстановяване на растежа на световната икономика като цяло.

 

В рамките на този регион непременно трябва да бъдат откроени двете водещи („световни“ по своята роля) икономики – Китай и Индия. Китай, независимо от снижаването на темповете спрямо периода 1980–2010 г. (13), продължава да поддържа впечатляващ растеж (8,05% средногодишно за периода 2011–2014 г.), което превишава 3,2 пъти аналогичните темпове за световната икономика като цяло и почти 6 пъти тези на развитите пазарни икономики (в т.ч. превишаването на темповете на икономическата динамика в САЩ възлиза на 3,9 пъти).

 

 

 

 

 

     

 Голямото разместване на геоикономическите пластове категорично се потвърждава и от данните в Табл. 2. Ясно може да се проследи ерозията на геоикономическите позиции на старите центрове на икономическа мощ. През периода 2005–2014 г. САЩ понижават относителния си дял в световния БВП с 3,5 п.п. При еврозоната това понижение възлиза на 4,6 п.п., а при Япония – на 1,3 п.п. За същия период държавите от обединението БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) повишават съвкупния си дял в световния БВП с 8 п.п. Особено забележителен е възходът на Китай, чийто дял в световния БВП нарасна през периода 2005–2014 г. с 6,7 п.п. Съгласно оценката на МВФ, през 2014 г. Китай изпревари САЩ по размер на реалния БВП и зае мястото на най-голямата национална икономика в света.

 

Голямата рецесия и засилената неравномерност на световния икономически растеж в следкризисните години обективно утвърждават новата глобална икономическа архитектура, чиято същност е реконфигурацията на глобалната икономическа система, радикалната промяна на глобалния геоикономически баланс, налагането на нови центрове на глобално икономическо и политическо влияние (Китай, Индия, Русия, Бразилия) и заместването на традиционната за световното капиталистическо стопанство дихотомия „индустриално развит център – зависима аграрно-суровинна периферия“ с отношения на задълбочаваща се икономическа взаимозависимост (16). Логичният въпрос е 

 

 

 

 

 

Тенденцията към понижаване на темповете на растеж на международната търговия през последните години се проявява във всички групи страни, като особено силно е изразена в групата на развитите страни, където през годините се отбелязва дори абсолютно съкращаване на стоковия внос. Решаващ „принос“ за постигането на този резултат има устойчивата рецесия в еврозоната.

 

Забавиха се темповете на растеж на международната търговия и в групата на развиващите се страни. Тук обаче трябва да бъде отбелязан един съществен момент: за разлика от групата на развитите държави, темповете на растеж на стоковия внос на развиващите се страни остават по-високи от аналогичните темпове при износа. Този факт може да бъде обяснен с по-високите темпове на икономическия растеж в развиващите се държави в следкризисния период, както и с обстоятелството, че тези страни не взеха „на въоръжение“ стратегията на финансово-бюджетна консолидация, каквато се провежда в голям брой развити държави. Стагнацията на развитите пазарни икономики през периода 2011–2014 г. се отрази твърде неблагоприятно върху стоковия износ на развиващите се страни.

 

Различната динамика на стоковия износ и внос на развитите и развиващите се държави обуслови закономерна промяна на тяхната позиция в глобалната международна търговия: съгласно статистиката на ЮНКТАД, през периода 2008–2013 г. развиващите се страни са повишили относителния си дял в световния стоков износ с 5,8 п.п., докато развитите държави са понижили своя дял с 5,6 п.п. Подобна тенденция се проявява и при стоковия внос – развиващите се държави са увеличили относителния си дял в световния стоков внос със 7,6 п.п., докато развитите държави са отбелязали понижение на своя дял със 7,4 п.п. (22).

 

Очертаващата се дългосрочна стагнация на световната икономика и произтичащото от нея бавно нарастване на глобалното търсене на стоки и услуги изправя пред сериозно предизвикателство страните с експортно ориентиран модел на икономически растеж: съкращаването на размера на чистия износ на тези страни неизбежно понижава общия темп на икономическия им растеж и нарастването на разполагаемия национален доход. При наличието на такава перспектива страните с експортно ориентиран модел на икономическия растеж са принудени да коригират модела на икономическото си развитие като установят по-добър баланс между вътрешните и външните фактори на растежа. На практика това означава разработване и реализация на нова стратегия на развитие, която отрежда относително по-голяма роля на вътрешното (националното) търсене като фактор на икономическия растеж. Успешното осъществяване на такава стратегия изисква осигуряване на подходящ баланс при увеличението на компонентите на вътрешното търсене (потреблението на домакинствата, частните инвестиции, държавните разходи). При това непременно трябва да се отчита тясната връзка и взаимната обусловеност на компонентите на вътрешното търсене: увеличаване на търсенето на стоки и услуги, произвеждани в дадена страна, стимулира инвестициите на националните производители за разширяване на техния производствен капацитет. Нарастването на инвестициите, от своя страна, генерира допълнително вътрешно търсене, увеличава заетостта и доходите от труд, което води до повишаване на покупателната способност на националните потребители. Увеличаването на доходите на домакинствата и компаниите закономерно постига нарастване на данъчните постъпления, което създава благоприятни условия за увеличаване на държавните разходи (за финансиране на публичните услуги, за изграждане и модернизация на материалната инфраструктура, за покупка на стоки и услуги, за увеличаване на социалните трансфери и т.н.). Увеличаването на държавните разходи е фактор за нарастване на доходите на домакинствата и фирмите и подобрява условията за частните инвестиции. Съгласно някои експертни проучвания, този нов модел на икономически растеж вече успешно се прилага в някои азиатски развиващи се страни – Китай, Индия, Индонезия, Тайланд, Филипините и др. Вътрешното търсене е двигателят на икономическия растеж и в редица държави от региона на Латинска Америка и Карибския басейн (23).

 

Особено важна роля при реализацията на стратегията на икономически растеж с по-голяма опора на вътрешното търсене се пада на потребителските разходи на домакинствата, които заемат основен дял в разходната структура на БВП. На този компонент през 2010 г. се падат 57,9% от световния БВП (в т.ч. 61,6% от БВП на развитите страни и 51,1% от този на развиващите се държави) (24). Стимулирането на вътрешното потребителско търсене по необходимост предполага повишаване на доходите от труд, които са основен източник на средства за финансиране на търсенето на стоки и услуги от домакинствата. Световната практика е утвърдила редица успешни мерки, насочени към балансирано повишаване на доходите от труд – нормативно установяване на минимални ставки на работната заплата, колективно договаряне на работните заплати с участието на синдикалните организации, ежегодно актуализиране на трудовите възнаграждения в съответствие с растежа на производителността на труда и темпа на инфлацията и т.н. Институционализирането на тези мерки е сериозно постижение на социалната държава, което, обаче, е в значителна степен обезсилено в условията на неолибералния икономически модел.

 

Разработката и осъществяването на усъвършенстван модел на икономически растеж с повишено внимание към вътрешните фактори в никакъв случай не означава омаловажаване ролята на износа. Както икономическата теория, така и богатият практически опит на огромен брой страни, ясно показват положителната роля на международната специализация на производството и икономията от мащаба за ефективното използване на ограничените производствени фактори (трудови, финансови, технологически и т.н.), с които разполагат отделните национални икономики, за рационалното структуриране на съответния национален стопански комплекс, за нарастване на разполагаемия национален доход и повишаване на икономическото благосъстояние на гражданите.

 

II.

 

След преодоляване на екстремната фаза на глобалната финансово-икономическа криза през втората половина на 2009 г. вниманието на изследователите, компетентните държавни институции на широк кръг страни, регионалните и глобалните икономически организации и форуми логично се фокусира върху икономическия растеж като ключов проблем на следкризисното развитие на икономиката (национална и световна). В атмосферата на оживени дискусии в публичното пространство все повече се налага разбирането за т.нар.

 

 

Хипотезата за „новата нормалност“ беше лансирана за първи път от М.Ел-Ериан, генерален директор на голямата инвестиционна компания PIMCO (Pacific Investment Management Company). След внимателен анализ на макроикономическата ситуация и провежданата антикризисна политика в развитите пазарни икономики в публикация от май 2009 г. Ел-Ериан формулира основните признаци на „новата нормалност“: чувствително забавяне на темповете на икономически растеж в сравнение с предходното десетилетие; високи равнища на безработицата и понижаване на икономическото благосъстояние на високоразвитите страни; изостряне на дълговите проблеми; значителна неопределеност на пазарите и по-нататъшно „преместване“ на икономическата активност в развиващите се страни (преди всичко Китай).

 

Ел-Ериан предложи своята хипотеза като алтернатива на доминиращите по това време оптимистични прогнози за ускорено възстановяване на развитите икономики след излизането им от рецесията. Основните фактори, които обуславят настъпването на „новата нормалност“ в тази група страни, Ел-Ериан вижда в наличието на редица съществени проблеми, допълнително задълбочени по време на кризата: голямо дългово бреме; трудности при провеждане на дълбоки, системни реформи, които предполагат реална смяна на установения икономически модел; противоречиво влияние на финансовата нормализация при възстановяване на производствената дейност; нарастващи рискове от протекционизъм. Недооценяването на тези проблеми и недостатъчната предпазливост при тяхното разрешаване ще означава, че „развитите капиталистически страни рискуват да се хлъзнат в загубени десетилетия на нисък растеж, висока безработица и понижаване на благосъстоянието“ (26).

 

 

Дискусията по повод „новата нормалност“ засяга два важни проблема.Първо, дали очертаващото се забавяне на темповете на икономическия растеж (при това вероятно в дългосрочна перспектива) се отнася само за високоразвитите пазарни икономики, или то неизбежно ще обхване и развиващите се страни? Предполага се че темповете на икономическия растеж в развиващите се страни през 20-те години, предшестващи кризата, са били ненормално високи и сега предстои те да се върнат към равнищата от 70-те и 80-те години на миналия век (30). При интерпретацията на този проблем трябва да се отчита системният характер на световната икономика. Двете основни групи страни – развити и развиващи се, са свързани днес с разнообразни форми на взаимни икономически отношения. Поради това същественото забавяне на икономическия растеж в групата на развитите страни неизбежно „потиска“ общите темпове на растеж в развиващите се държави. Ключова роля при реализацията на този ефект играе стагниращото импортно търсене в развитите държави, които остават важен търговски партньор за развиващите се страни, чиито икономики се характеризират с високо равнище на отвореност (31).

 

 

Концепцията за „вековната стагнация“ (32) днес активно се използва за характеризиране на текущото и бъдещото състояние на развитите пазарни икономики (преди всичко САЩ). За сериозния интерес към тази концепция в американските академични среди е показателен фактът, че на тази тема беше посветена сесия на Американската икономическа асоциация през 2015 г.

 

 

Настъпването на „вековната стагнация“ теоретично може да бъде предизвикано от действието на фактори, свързани с предлагането (напр. съществено отслабване на инвестиционната активност, трайно намаляване на притока на нова работна сила на трудовия пазар, изчерпване потенциала на достъпните технологии и др.) или такива, свързани с търсенето (напр. хроничен недостиг на съвкупно търсене).

 

През 2011 г. американският учен Т. Коуен публикува монографично изследване, озаглавено „Голямата стагнация“ (33). Според Коуен, американската икономика вече четири десетилетия е в състояние на „голяма стагнация“. Още към 1970 г. растежът на медианния реален доход на американските домакинства практически спря и през следващите десетилетия беше незабележим: докато за периода 1947–1973 г. медианният реален доход на американските домакинства се удвои, то за периода 1973–2004 г. той нарасна само с 22%.

 

Коуен свързва настъпването на „голямата стагнация“ с изчерпване на лесно достъпните ресурси („ниско висящите плодове“), от които САЩ са се ползвали преди, което налага преход към събиране на „високо висящи плодове“, т.е. разкриване на нови ресурси за растеж, достъпът до които е много по-скъп и осигурява по-малка възвръщаемост.

 

 

Коуен идентифицира три основни разновидности на „ниско висящите плодове“, от които американската икономика в продължение на много време се е ползвала:

 

• до края на ХІХ в. в САЩ е налице изобилие от свободни плодородни земи, разположени близо до реки и езера, а също неразработени полезни изкопаеми. Към началото на ХХ в. това предимство на американската икономика вече е напълно изчерпано;

• в продължение на много десетилетия американската икономика е имала лесен достъп до друг стратегически ресурс – постиженията на Втората промишлена революция (електричеството, двигателя с вътрешно горене, телеграфа, телефона, радиото, телевизията, авиацията и т.н.). След като и тези „ниско висящи плодове“ са „събрани и консумирани“, а нови, сравними по мощ, технологични решения липсват, икономическият растеж закономерно се забавя.

 

Коуен изрично предупреждава, че не бива да се приема, че технологичният прогрес се развива с постоянна скорост, по-скоро се наблюдава редуване на резки ускорения с последващи изходи на технологично плато. Днес американската икономика се намира именно на такова плато. Тя може да бъде изведена от това състояние с помощта на следваща технологическа революция, каквато, според Коуен, все още не се очертава. Понижаването на темповете на икономически растеж след 1970 г. е признак, че процесът на създаване на нови идеи е силно забавен.

 

Коуен отправя още едно предупреждение: САЩ трябва да бъдат подготвени, че забавеният икономически растеж вероятно ще продължи и след като ексцесите на Голямата рецесия отдавна са отминали. Ниските темпове на икономически растеж са „новата нормалност“, с която ще трябва да се съобразяваме.

 

По-различна версия на хипотезата за „вековната стагнация“ предлага друг американски изследовател – Р. Гордън (34). Според него през периода 1891–2007 г. реалният БВП на човек от населението в САЩ е нараствал с устойчивия темп от 2% средногодишно. Този темп Гордън приема за „историческа норма“. Показателят БВП на човек от населението (Y/N), с който Гордън измерва икономическия растеж, е произведение от две съотношения – часова производителност на труда (Y/H) и количество отработени часове на човек от населението (H/N).

 

Търсейки отговор на въпроса дали американската икономика може да повиши темпа на своя растеж, или ще се запази неблагоприятната тенденция, наложила се по време на кризата, Гордън откроява „насрещните ветрове“ (Headwinds), които в следващите десетилетия ще затрудняват растежа. „Насрещните ветрове“ включват демографския фактор, образованието, задълбочаващото се неравенство, натрупания огромен държавен дълг. Анализирайки демографския фактор, Гордън стига до извода, че в близките десетилетия количеството на отработените часове на човек от населението ще продължи да намалява, което ще доведе до забавяне прираста на БВП на човек с 0,3 п.п.

 

Неблагоприятно въздействие върху растежа ще има и ситуацията в сферата на образованието. Гордън констатира забавяне на темповете на натрупване на човешки капитал, което ще се задълбочава през следващите десетилетия. Устойчив характер има и тенденцията към влошаване качеството на образованието. Всичко това ще доведе до понижаване на икономическия растеж спрямо „историческата норма“ с още 0,2 п.п.

 

Силно неблагоприятно въздействие върху икономическия растеж ще има задълбочаващото се икономическо неравенство. Гордън изчислява, че в следващите 3–4 десетилетия темпът на нарастване на реалните доходи на огромната част от населението (99%) ще се понижи с 0,5 п.п., т.е. очакваният темп на икономическия растеж за тази част на американското население ще се понижи до 1%.

 

 

 

Крайната прогноза на Гордън звучи така: през следващите 25–40 години БВП на човек от населението в САЩ ежегодно ще нараства с не повече от 0,9%, а реалният разполагаем доход на 99% от американските граждани ще нараства ежегодно само с 0,2%. Тези крайно ниски темпове на растеж са свидетелство за очертаващата се „вековна стагнация“ на американската икономика. Нерадостния извод е: „През близкия половин век бавното повишаване на жизненото равнище в САЩ ще прокара пътя за изпреварване от много страни, които една след друга ще започнат да превишават американския БВП на човек от населението, имайки възможност да придобиват американски иновации и сблъсквайки се същевременно с насрещни ветрове, които ще изглеждат лек бриз в сравнение с ураганите, които очакват САЩ.“ (35) 

 

Сериозен интерес предизвика версията на хипотезата за „вековната стагнация“, която беше предложена от изтъкнатия американски учен и държавен деец Л. Съмърс (36).  По време на годишната конференция на МВФ във Вашингтон (7–8 ноември 2013 г.) Съмърс изрази становището си, че „капитализмът сам се е вкарал в капана на една вековна стагнация“. Независимо от предприетите от американския Федерален резерв решителни действия, констатира Съмърс, икономическата активност не нараства и растежът остава слаб. Федералният резерв, който от края на 2008 г. поддържа лихвени проценти, близки до нулата, почти се е лишил от допълнително поле за маневриране и не е в състояние да насърчава икономическата активност. При тези условия спекулативните финансови балони стават „необходима патерица на растежа“. На практика това означава, че дори минималните темпове на икономическия растеж се поддържат с цената на засилена финансова нестабилност.

 

Своето заключение за навлизането на американската икономика в капана на „вековната стагнация“ Съмърс аргументира с експертните си наблюдения: вече три десетилетия продължава спадът на естествения (равновесния) лихвен процент; от тринадесет години намалява производителността на труда; вътрешното търсене се свива от 80-те години на миналия век; наблюдава се стагнация и дори регрес в производствените инвестиции и брутното образуване на основен капитал след 2001 г., въпреки масираното наливане на парична ликвидност от федералния резерв.

 

Според Съмърс, притежателите на капитали вече не се стремят да увеличават печалбите си като стимулират производството (т.е. като разширяват и модернизират производствения си капацитет). Вместо това те увеличават своята част в добавената стойност с цената на растежа. Така системата се намира в безнадеждна ситуация, от която не се вижда изход. Това положение причинява сериозни социални проблеми, които подкопават системата: задълбочава се социалното неравенство, ерозира средната класа, безработицата придобива масов характер и т.н. Оттук и заключението на Съмърс: „вековната стагнация“ е „новата нормалност“ на капитализма (37).

 

Версията на Л. Съмърс, която беше доразвита в няколко негови публикации (38), разпали оживена академична дискусия, при която ясно се очертаха непримиримите позиции на авторите от двете водещи научни направления – новите кейнсианци и представителите на икономическия неолиберализъм (преди всичко теорията на предлагането). В резултат на дискусията се наложи разбирането, че „вековната стагнация“ е заплаха не само за САЩ, но също за ЕС и Япония.

 

Ето някои съществени моменти от версията на Съмърс:

 

• Американската икономика се намира в ситуация на „вековна стагнация“ вече около 20 години;

• „Вековната стагнация“ се дефинира като хронична невъзможност икономиката да бъде върната в състояние на пълна заетост, т.е. като хронично несъответствие между потенциалния и реалния БВП. Това несъответствие не може да бъде преодоляно с традиционните инструменти на паричната политика;

 

Пресищането със спестявания е резултат от действието на редица фактори: забавеният демографски растеж забавя търсенето на ново капиталово оборудване за обзавеждане на нови работни места; цените на някои капиталови стоки ускорено се понижават, което също ограничава инвестиционното търсене; задълбочаването на неравенството преразпределя доходите от лицата, при които склонността към спестяване е относително ниска (бедните, лицата на наемния труд), в полза на лицата, чиято склонност към спестяване е по-висока (богатите и свръхбогатите, собствениците на капитала); стопанските агенти избягват производствените инвестиции и предпочитат вложения в по-безопасни финансови активи; чуждестранните централни банки (главно тези в развиващите се страни) активно попълват валутните си резерви с доларови авоари, които отново се връщат на американския финансов пазар и се инвестират в безрискови активи (главно държавни ценни книжа).

 

• През последните три десетилетия в САЩ е налице устойчива тенденция към понижаване на реалния лихвен процент. При провежданата през последните 7 години свръхмека парична политика реалният лихвен процент е вече отрицателен. И все пак е по-висок от естествения (равновесния) лихвен процент, чийто размер ориентировъчно възлиза на -2, -3%. При такъв реален лихвен процент икономиката не може да бъде върната в състояние на пълна заетост, т.е. не може да бъде ликвидиран разривът между потенциалния и фактическия БВП. По-нататъшното понижаване на реалния лихвен процент се натъква на т. нар. нулев долен праг (zero lower bound) – ангажиментът на централните банки да поддържат номиналния лихвен процент на равнище, не по-ниско от 0.

• „Вековната стагнация“ не е фатално неизбежна, тя е извънредно събитие, което може да бъде преодоляно.

 

 

***

 

Извеждането на световната икономика на траекторията на динамичния, устойчив и балансиран растеж остава все още нереализирана цел. Постигането на тази цел предполага както сериозни структурни реформи в рамките на отделните страни, така и активно стратегическо сътрудничество между т. нар. системообразуващи национални икономики. Според автора на настоящата статия, ако страните от Г-20 или новата Г-7 (Китай, САЩ, Индия, Япония, Германия, Русия и Бразилия) се договарят за координирано насърчаване на икономическия растеж чрез разширяване на вътрешното потребителско и инвестиционно търсене, може да бъде стимулиран световният икономически растеж. Страните, представени в посочените два формата, заемат висок относителен дял в световната икономика и са в състояние да приведат в действие посочения по-горе механизъм на взаимодействие между растежа и международната търговия, което реално ще насърчи глобалния икономически растеж като цяло. За съжаление, тази възможност е по-скоро хипотетична. Г-20 е много слабо институционализирана, приеманите дори на най-високо равнище решения имат характер на политически декларации, а не на юридически обвързващи актове. Липсва и ефикасен механизъм за контрол върху изпълнението на съответните договорености от отделните страни. Новата Г-7 е виртуален формат на 7-те най-големи национални икономики, който не е формално конституиран, не е създаден дори елементарен механизъм за взаимни консултации на многостранна основа по ключови въпроси от общ интерес.

 

Не бива да се подценява действието на още един неблагоприятен фактор – изострянето на политическото противопоставяне между големите сили, възраждането на духа на Студената война, използването на финансови, икономически и други санкции и т.н. Едва ли в подобна среда може да се очаква ползотворно стратегическо сътрудничество между системообразуващите страни в интерес на глобалния икономически растеж. Реалистично би било да се предполага, че в средносрочна перспектива световната икономика ще функционира в условията на засилена ентропия, а растежът ще остава все така твърде слаб. Логичен резултат на такова развитие ще бъде нарастващата икономическа, социална и политическа нестабилност на всички равнища.

 

(1) Подробно вж. Мау, В., А.Улюкаев, Глобальный кризис и тенденции экономического развития, Вопросы экономики, 2014, № 11, с. 4-8.

(2) UNCTAD, Trade and Dvelopment Report, 2013, New York and Geneva, 2013, p. 12-25.

(3) Birdsale, N., F. Fukuyama, The Post-Washington Consensus, Foreign Affairs, 2012, January/February.

(4) Fukuyama, F., The Future of History. Can Liberal Democracy Survive the Decline of the Middle Class?, Foreign Affairs, 2012, January/February.

(5) Г-20 включва: Австралия, Аржентина, Бразилия, Великобритания, Германия, Индия, Индонезия, Италия, Канада, Китай, Мексико, Република Корея, Русия, Саудитска Арабия, САЩ, Турция, Франция, ЮАР, Япония, а също Европейския съюз (ЕС) и в качеството на колективни членове – Международния валутен фонд и Световната банка. На държавите участнички в Г-20 се пада повече от 90% от световния БВП и 80% от световната търговия. В тези страни живее 2/3 от населението на света (Смыслов, Д., Санкт-Петербургский саммит „Группы 20“, Мировая экономика и международные отношения, 2014, № 12, с. 16,17).

(6) Тук терминът „стагфлация“ съдържа препратка към кризата от 70-те години на ХХ век, когато стагфлацията изразяваше съчетание на стагнация и инфлация.

(7) Wolf, M., The Shifts and the Shocks: what we’ve learned and have still to learn from the Financial Crisis, L., 2014.

(8) UNCTAD, Trade and Development Report, 2014, New York and Geneva, 2014, p. II, III.

(9) UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, New York and Geneva, 2013, p. III.

(10) UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, …, p. 28.

(11) Терминът „абеномика“ кореспондира с името на настоящия министър-председател на Япония. В съдържателен план „абеномиката“ се определя като съчетание на агресивна паричнокредитна политика и стимулираща финансово-бюджетна политика.

(12) UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, …, p. 28.

(13) През този период Китай поддържа средногодишни темпове на икономически растеж, превишаващи 10% (UNCTAD Handbook of Statistics 2014, Table 8.2).

(14) Изчисления на автора по UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, …, Table 1.6 and 2014, Table 1.1; UNCTAD, World Investment Report 2015 …, Table 1.7

(15) Изчисления на автора по UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, …,  Table 1.5.

(16) Подробно вж. Маринов, В., Новата глобална икономическа архитектура: същност, фактори, последици, Международни отношения, 2014, № 3.

(17) Китай самостоятелно осигурява 35% от световния икономически растеж през периода 2008–2012 г., докато общият принос на развитите пазарни икономики възлиза на 12% (Изчисления на автора по UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, …, Table 1.5).

(18) Срв. Мау, В., В ожидании новой модели роста: социально-экономическое развитие России в 2013 году, Вопросы экономики, 2014, № 2, с. 6; Мау, В., Социально-экономическая политика России в 2014 году; выход на новые рубежи, Вопросы экономики, 2015, № 2, с. 5,7.

(19) Изчисления на автора по UNCTAD, World Investment Report, 2015, …, Table 1.5.

(20) Изчисления на автора по International Monetary Fund, International Financial Statistics, 2015, № 9, p.59.

(21) Срв. UNCTAD, Trade and Development Report, 2014, …, p. ІV.

(22) Изчисления на автора по UNCTAD Handbook of Statistics 2014, Table 1.1.

(23) UNCTAD, Trade and Development Report, 2013, …, p. ІV, ХІ.

(24) UNCTAD Handbook of Statistics 2014, Table 8.3.

(25) Срв. Татаркин, А., Е. Андреева, А.Ратнер, Императивы современного экономического развития: мировые тренды и российские реалии, Вопросы экономики, 2014, № 5, с. 121.

(26) El-Erian,M., A New Normal, Secular Outlook, PIMCO, 2009.

(27) El-Erian,M., Navigation the New Normal in Industrial Countries, Per Jacobsson Foundation Lecture, 2010.

(28) Афонцев, С.А., Мировая экономика в поисках новой модели роста, Мировая экономика и международные отношения, 2014, № 2, с. 4.

(29) Вж. напр. UNCTAD, Trade and Development Report, 2014, …, p. ІІ, V.

(30) Aslund, A., Why Growth in Emerging Economies Is Likely to Fall, Peterson Institute for International Economics Working Paper, 2013, № 13-10.

(31) Експортната квота на развиващите се страни през 2013 г. е 35,8%, което превишава аналогичните показатели за световната икономика като цяло и развитите пазарни икономики (съответно 31,6% и 28,9%) (Изчисления на автора по UNCTAD Handbook of Statistics 2014, Table 1.1, Table 5.1 and Table 8.1).

(32) Идеята за „вековната стагнация“ беше формулирана за първи път от американския учен Алв. Хансен в негова реч пред Американската икономическа асоциация през 1938 г. (Hansen, A.H., Economic Progress and Declining Population Growth, American Economic Review, 1939, Vol. 29, № 1, p.1-15).

(33) Cowen,T., The Great stagnation: How America ate all the low-hanging fruit of modern history, got sick, and will (eventually) feel better, N.Y., 2011.

 (34) Gordon, R.J., Is U.S. economic Growth over? Faltering innovation confronts the six headwinds, NBER Working Paper, 2012, № 18315; Gordon, R.J., The Demise of U.S. Economic Growth: Restatement, Rebuttal and Reflections, NBER Working Paper, 2014, № 19895; Gordon, R.J., The Turtle’s Progress: Secular Stagnation Meets the Headwinds, In: C.Teulings, R.Baldwin (eds.), Secular Stagnation: Facts, causes and cures, London, CERP Press, 2014.

(35) Gordon, R.J., The Demise of U.S. Economic Growth…, p. 39.

(36) Л. Съмърс е бивш президент на Харвардския университет, финансов министър в администрацията на президента Клинтън (1999–2001 г.) и директор на Националния икономически съвет при президента Обама (2008–2010 г.).

 (37) Summers, L., Speech at the IMF Fourteenth Annual Research Conference in honor of Stanley Fisher, Washington, DC: International Monetary Fund, 2013, November 9.

(38) Summers, L., Why stagnation might prove to be the new normal, Financial Times, 2013, December 15; Summers, L., Reflections on the “New secular stagnation“ hypothesis, In: C. Teulings, R. Baldwin (eds.), Secular Stagnation: Facts, Causes and cures, London, CERP Press, 2014; Summers, L., U.S. economic prospects: Secular stagnation, hysteresis and the zero lower bound, Business Economics, 2014, Vol. 49, № 2, p. 65-73.

(39) Терминът „saving glut“ беше въведен от бившите президенти на американския федерален резерв Алън Грийнспан и Б. Бернанке през 2005 г.

(40) Тази структурна трансформация беше гениално предвидена от Кейнс още преди осем десетилетия (Вж. Кейнс, Дж. М., Обща теория на заетостта, лихвата и парите, С., 1993, с. 182, 183).