Мирослав Попов е юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата „Ново единодействие“ (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.
и съответно засега няма как да победят в нея
Не сте добре дошъл, г-н Науфал Захри!
България отново се сблъска с проблема за ислямисткия тероризъм в началото на 2018 г. Пред българските институции се изправи 35-годишният мароканец Науфал Захри. На 13 януари 2018 г. група от 27 чужди граждани незаконно са навлезли в територията на страната, през т. нар. зелена граница, за която иначе е известно, че е „най-добре охраняваната“ в Европа. Нелегалните мигранти – шестима мъже, шест жени и 15 деца, са задържани край свиленградското село Сладун в 8.30 ч. сутринта. Всички са изпратени в центъра за временно настаняване в Харманли, където се извършва проверка за идентифицирането им. 26 от задържаните са сирийци, които твърдят, че са роднини. Те заедно с децата си веднага подават заявления и искат убежище с хуманитарен статут.
Двадесет и седмият не е поискал убежище. Той е мароканецът Науфал Захри. Оказва се, че мъжът разполага с пет документа за самоличност: сирийска лична карта, сирийски паспорт, испанска лична карта, документ за семейно положение, както и сирийска шофьорска книжка – всичките фалшиви. Бил е обявен за международно издирване от Интерпол – Рабат. Съгласно предоставената от мароканските партньори информация престъпленията, за които е издирван Захри, са „лоялно членство в терористичната организация ИДИЛ“, като е работил към принадлежащата на ИДИЛ служба „Механизация“ към Главна дирекция „Военни лагери“ в град Ал-Маядин, област Деир-аз-Зор, Източна Сирия.
Искането за задържане е отправено на основание европейска заповед за арест във връзка с Договор за екстрадиция между Република България и Кралство Мароко.
Мароканските власти издирват Захри за създаване на група и за подготовка за извършване на терористични действия, противозаконно използване и притежаване на огнестрелни оръжия в рамките на „организационен проект“ срещу националната сигурност и обществения ред в Мароко, организирано масово присъединяване към терористична организация, провеждане на обучения, набиране на средства, както и набиране на големи групи от хора, които да се присъединят към „Ислямска държава“. Т.е., става дума за високопоставен функционер в терористична мрежа.
Пред българския съд Науфал Захри разказва, че четири години е живял в Сирия с жена си и с шестте си деца и се е препитавал с търговия. Знаел е, че тайните служби в Мароко го търсят, и е влязъл нелегално в България, след като платил 2200 евро на трафикант на хора. Простото изчисление показва, че приходите от прекарването на „конвоя“ през границата ни са около петдесет хиляди евро…
Хасковският окръжен съд реши да остави Науфал Захри в ареста за 90 дни, като междувременно трябва да започне делото за екстрадицията му в Мароко като предполагаем член на организацията „Ислямска държава“.
Пет месеца по-рано
Преди въпросът за сецесията (оттеглянето) на Каталуния от Испания да стане централна новина и преди странното бягство на каталунския премиер Пучдемон в Брюксел светът се фокусира върху най-североизточната област на Испания по ужасен повод. Барселона, 17 август 2017 г., 17 часа. Бял микробус се движи по най-оживената пешеходна улица „Ла Рамбла“, набира скорост и полита по пешеходната алея. Водачът кара на зиг-заг и помита хората по пътя си. Стреми се да прегази колкото се може повече, накрая катастрофира в търговска будка. Мястото и моментът за атаката са добре подбрани – „Ла Рамбла“ е главната туристическа улица на Барселона, а август е пикът на средиземноморския туристически сезон. Жертви на атентата са граждани на 34 държави.
След полунощ става второ нападение в курортното градче Камбрилс. Автомобил „Ауди“ удря и ранява седмина души, включително полицаи.
Часове след атентатата в Барселона мъж, опасан с експлозиви, е бил застрелян от каталунски полицаи в град Субиратс, на 45 км западно от Барселона. Мъжът крещял: „Аллах Акбар!“. По-късно от полицията съобщават, че застреляният е мароканецът Юнес Абуякуб, главен заподозрян за терористичния акт в Барселона, смятан за вдъхновител и мозък на нападението.
Терористичните атаки в Барселона са дело на млади хора, на възраст между 17 и 24 години, произхождащи от Мароко. За „идеолог“ на нападенията се сочи Абделбаки Ас Сати – радикален имам, мароканец, установил се севернокаталунския град Рипол (провинция Жирона, на 200 километра от Барселона).
Мароканският проповедник Абделбаки Ас Сати
Имамът, отговорен за радикализирането на младежите, загива часове преди атентатите при взрив по непредпазливост в една селска къща в Алканар, на 200 км южно от Барселона, където терористите са изработвали бомбите си. При последвалия обиск полицията открива в квартирата 120 газови бутилки. След като са изгубили лидера и взривното си устройство младите мароканци решават да действат с „подръчни средства“ – в случая с автомобил.
В „риполско-барселонската“ терористична клетка са участвали поне 12 души. Групата е имала смели планове, включително да взриви величествената катедрала „Саграда Фамилия“ (Светото семейство), както и да произведе експлозии на още няколко оживени места в Барселона.
Главният организатор на августовския терористичен акт в Барселона, а индиректно и в Камбрилс, Абделбаки Ас Сати е около 40-годишен. Последните две години живеел в обикновена квартира, спял на матрак на пода, а втората стая в наетото жилище преотдавал под наем на друг мароканец.
Имамът е осъждан и е лежал четири години в затвора, бил е задържан през 2010 г. в испанския анклав Сеута за наркотрафик (у него са открили 136 кг хашиш). Бил е съден и като наркотрафикант, и като терорист. Наказанието си е изтърпял в затвор, в провинция Кастелион, откъдето го пускат през 2012 година.
След барселонския атентат в испанското общество възникна въпросът, как изобщо такъв човек е допуснат да проповядва в джамия.
В Барселона функционират 264 джамии, спонсорирани предимно от Саудитска Арабия и Катар. Те рядко се натрапват в градския пейзаж. Разположени са по правило на първите етажи на жилищни сгради. Всяка улица има своя джамия. След терористичния акт от 17 август някои от тях бяха закрити.
В Каталуния още през 2015 година броят на мюсюлманите надхвърляше половин милион души – 7 процента от цялото население на областта. Повече от десет години се знае, че областта е разсадник на джахидизъм и салафизъм. Испанската полиция е преброила около 50 джамии, в които се проповядва салафизъм. В каталунския регион Тарагона е най-голямата концентарация на салафитски джамии в Европа. Именно тук, в градчето Камбрилс, където бе извършен вторият атентат, в една лятна петъчна вечер на 2001 г. се срещат Мохамед Ата – един от главните извършители на удара срещу Световния търговски център, и Рамзи бен ал-Шибх, осъществявал логистична подкрепа на атентаторите от 11 септември 2001г.
През 2015 г. испанската полиция е поискала съдебно разрешение да подслушва телефона на имам Абделбаки ас Сати, за когото е допускала, че се е радикализирал. Въпреки присъдата през 2015 г., искането за неговото експулсиране в Мароко е било отхвърлено от съда и той е продължил свободно да проповядва в Каталуния. Пътувал е до Белгия, където се опитвал да поеме духовна функция в тамошна джамия. В пресата бе подхвърлено, че вероятно в затвора се е запознал с някои от терористите, осъществили взривовете на мадридската гара Аточа на 11 март 2004 година, при които загинаха 191 души. И до днес това е най-кървавият ислямистки терористичен акт в Испания.
В Рипол Ас Сати е предпазлив, стреми се да не привлича вниманието на околните върху себе си. Някои местни мюсюлмани подсказват, че той така и не е успял да се интегрира в местната ислямска общност, наброяваща около 500 души, от иначе десетхилядното население на града.
Може би за пръв път през последните 15-ина години мюсюлмански духовник бе пряко уличен в терористична дейност в Европа. Председателят на Европейския парламент Антонио Таяни коментира, че в Европа има малко имами, говорещи испански, италиански или немски, а „не само на арабски“. Според него имамът Абделбаки Ас Сати „е терорист и не е говорил за религия“. Не знаем какво всъщност е проповядвал имамът Ас Сати, но си даваме сметка какъв значителен дял от евромюсюлманското духовенство видимо симпатизира на ИДИЛ, поне на първата фаза от развитието ѝ.
Мароканските власти засега не виждат тенденция към зачестяване на участията на техни граждани в терористичните мрежи в Европа.
Дай, Боже, да се окажат прави…
Ислямизмът и мароканската политическа система
До 2012 г. в Кралство Мароко е абсолютна монархия. Днес страната може да се определи като конституционна монархия, в която кралската институция е готова дори да сподели властта с опозиционните партии, стига да съхрани общия контрол над политическия живот в страната.
Крал Мохамед Шести е 18-ият поред суверен на Мароко след 1664 г. Мароканският крал се възприема като пряк потомък на Пророка чрез неговия племенник, имама Хасан бен Али (починал през 669 г.). Монархът има титлата „Халифа Алах Фил-Ард“ (Наместник на Бога на земята) и „Амир ал-Муминин“ (Повелител на вярващите или духовен водач на вярващите). Крал Мохамед Шести използва всеки случай, за да изтъкне, че ислямът, който се изповядва и проповядва в Мароко, е толерантен и умерен.
Кралят е религиозен и политически лидер на страната и има право да се намесва в управлението винаги, щом прецени, че ислямът – официалната религия, е заплашена (съобразно член 6 от Конституцията на Мароко). Когато през 2011 година протестните вълни на „Арабската пролет“ достигнаха до Мароко, кралят отговори с политически реформи. За разлика от разтърсените от вълненията Тунис и Египет, в Мароко стабилността бе съхранена. Готовността за политически реформи доведе до промени в конституцията. Например, мароканският парламент получи допълнителни правомощия за контрол върху правителството.
Мароканските ислямисти, както и техните съмишленици в Тунис и Египет, взеха властта в резултат на „Арабската пролет“ през 2011 година, но само в Мароко я удържаха и проведоха някои реформи в съответствие с разбиранията си. Впрочем, в Мароко протестното движение никога не е било враждебно спрямо Краля.
Свободните избори в Мароко доведоха на власт умерената Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която наблюдателите разглеждат като марокански клон на „Мюсюлмански братя“. Тя възниква в средата на 90-те години и откровено се самоопределя като партия с ислямска ориентация. Съвпадението с името на партията на Реджеп Ердоган е съзнателно търсено. Партията се развива по възходяща линия. На изборите през 1997 г. получава 9 места; през 2007 г. – 47, и през 2011– 107 от общо 325. Идейно-политическата конструкция, на която се гради, е национално модифицирана платформа на „Мюсюлмански братя“.
Ръководството на Партията на справедливостта и развитието избра пътя на поетапните реформи в ислямистки дух. Мароканските ислямисти си дават сметка, че влизането и оставането им във властта е възможно само при подкрепата на краля, както и че всички реформи трябва да се провеждат, като се отчитат позициите на кралския двор. Един от императивите на партията е: „Участие, а не хегемония“. От 2011 година страната се управлява от министър-председателя Абдлилах Бенкиран. Ръководството на ПСР следва пътя на постепенни реформи – в ислямистка посока, в което вижда сигурно средство, за да укрепи доверието към себе си.
Политическата доктрина на Краля
За да гарантира стабилност в политическия живот, доколкото ислямистите са на власт, Дворецът е принуден да демонстрира неутралитет в междупартийните битки. Кралят толерира възникването на партии-сателити с разнообразни идеологически платформи и използва борбата между тях и ислямистите, за да укрепи позицията си на върховен арбитър.
Три са ключовите елементи на борбата с ислямистите – контрол върху строителството на джамии, изпити за духовниците и държавна преценка на проповедите в джамиите.
Миналата година през август, на традиционно честване на „Единството на краля и народа“ крал Мохамед VІ произнесе остра реч срещу ислямския тероризъм. Заклейми терористите, че са врагове на мюсюлманите и че никакъв рай не ги очаква. Обяви им война и на земята, и на небето. В началото на 2017 година в Мароко бе издадена заповед, с която се забранява носенето и продажбата на бурки…
В строго политически план младите мароканци са лоялни към Краля, правоверни са и не си представят света без доминиращата роля на исляма. Пристигайки в Европа – най-често в Испания и Нидерландия, те попадат в друг свят. В Мароко няма работа и перспективи, доминиращият „европейски модел“ обаче ги отблъсква и някои от тях решават да „накажат“ европейците.
Неразбраният ислямизъм
и неразбиращата себе си Европа
В днешна 46-милионна Испания живеят около 1,8 млн. мюсюлмани. Ислямистките терористи със северноафрикански корени, в частност мароканци и европейци с марокански произход, се възприемат като заплаха за Испания поне от 2004 г. насам. Днес „Ислямска държава“ е разгромена и се очаква примерно три хиляди джихадистки бойци да се завърнат в Европа, включително в Испания. По време на разцвета на „Ислямска държава“ за нея са се сражавали около 1600 мароканци.
Преди няколко години се появи феноменът на ислямисткия „камионен тероризъм“. Транспортното средство стана оръжие за терор и убийства. Да припомним: Ница, 14 юли 2016 година, „Английската алея“ – 86 убити, почти 500 ранени; Берлин, Германия, 19 декември 2016 година, Коледният базар, – 12 загинали и повече от 50 ранени; Лондонския мост „Британия“, юни 2017 година – 7 загинали; Стокхолм, 8 април 2017 година – 4 загинали и 15 ранени; Барселона, 17 август 2017 г. – 13 убити и десетки ранени. Срещу него европейските градове нямат отговор.
Избуяването на евроисляма, шокиращите ислямистки атентати оголиха съществуващи тежки икономически, политически и демографски въпроси в Европейския съюз: как Европа да се справи с тревожното застаряване на населението си; как да се възстанови социалната сплотеност, когато традиционните християнски деноминации са дезангажирани от генералните обществени проблеми на Западна Европа, а растящите по численост евроислямски общности демонстрират враждебност към държавите гостоприемници и ислямистите се изживяват като доминантни спрямо европейските домакини. По-конкретно, как да съжителстват традиционните европейци с новодошлите мигранти, предимно с ислямистки нагласи, които в последна сметка схващат европейския държавно-правов ред като базисно отрицание на ислямисткия идеал. По-общо, как отделните национални държави ще продължат да упражняват суверенитета си в условията на членство в ЕС, когато с ислямо-теологични аргументи в тях самите се оспорва принципът за върховенство на закона.
Цяла Европа се оказа неготова за войната срещу ислямисткия тероризъм. Значителна част от петстотинте милиона европейци трудно осмислят дълбоката социокултурна пропаст между традиционните жители и новоустановилите се на Стария континент мигрантски мюсюлмански общности. Очертават се контурите на сравнително нов тип базисен социален конфликт, противопоставящ евроелитите и няколко типа нови непривилегировани слоя.
Въпросът е, че мигрантският поток към Европа и разгръщането на ислямисткия тероризъм са брънки от една събитийна верига. Европейските държави се оказаха неспособни да регулират навлизането на имигранти в европейските общества, често в разрез със собственото си национално законодателство. Те очевидно не знаят как да ги интегрират или ги карат да го правят по твърде непродуктивен начин, но евродирективите им го препоръчват и дори ги задължават.
За Европа проблемът не е главно в самата ислямска религия в евромюсюлманските общности, а в тяхното прекомерно самозатваряне, при което те заживяват самостоятелен, дори враждебен и „извънсоциален“ живот… Европа нарече процеса „изграждане на паралелни общества“. Предишните две десетилетия за Европа минаха под шлагера за „защита на многообразието“. На фона на ислямисткия тероризъм евролибералите като контрапункт заговориха срещу „стигматизирането на исляма“.
Избуяването на ислямския фундаментализъм сред евромюсюлманите създава благоприятни условия за по-нататъшна, „перспективна“ политизация на исляма в Европа. Според огласени социологически изследвания европейските мюсюлмани не проявяват търпимост към своите съграждани именно в тези страни, които поначало се отличават с най-висока търпимост и толерантност. Интересно е, че според някои изследвания мнозинството от евромюсюлманите в Западна Европа възприемат и оценяват коренните европейци като егоистични, високомерни, алчни и неморални.
Днешна Европа е изправена пред дилемата или да се самоограничи до някакъв абстрактен либерален принцип, че хората следва да се приемат „такива каквито са“ и да наблюдава последиците му, или да осъзнае, че съжителството в демократичната държава изисква определени усилия от всеки за самоинтегрирането му в националната общност.
Европейците трябва да осмислят, че радикализираните евромюсюлмани не искат да са някаква „част от европейското многобразие“. Те мислят, че радикалният ислям трябва да се наложи вместо многообразието, в конкретния случай – в името на „доктрината за чистото единобожие“. Естествено, предпоставят, че религиозната власт е от Бога, а земната – от владетелите, които са длъжни да му служат. Това по своему също е „реформаторски проект“, който има „самочувствието“, че може да преправи европейското общество.
Европейският мюсюлманин, ако живее в затворена мюсюлманска общност – в някое от островчетата от „Евроислямския архипелаг“, може да се окаже много по-радикален в привързаността си към догмата, отколкото редовия мюсюлманин в доминираните от исляма държави. Именно ислямизираните локални общности в европейските държави се оказаха особено благодатна среда, в която може да израснат ислямският екстремизъм и тероризъм. Евромюсюлманите и особено северноафриканските имигранти, установили се в Европа, са съхранили силната си идентификация с културата на изоставената си родина. Дори след продължително присъствие на европейска земя част от тях все така слабо припознават като своя културата на нацията домакин.
За ислямистите териториалната експанзия на исляма се възприема като божествено наредена и има статут на върховно доказателство за божествения му произход.
„Нервните връзки“ между значителна част от локалните евромюсюлмански общности се крепят на комплекс от общи разбирания, които могат да бъдат обозначени като „идеология на радикалния ислям“. В Европа приоритетната социална среда, в която той се разпространява, са роднините и потомците на някогашните гастарбайтери, дошли на Стария континент като работна сила, за да се включат в изграждането на следвоенното европейско икономическо чудо.
Всъщност, масовата имиграция на мюсюлмани към Западна Европа е една непланирана последица от европейските политики за привличане на работници след Втората световна война. Днес Западна Европа е станала нов дом на едни, често пъти доста объркани и донякъде отчаяни млади мюсюлмански поколения. Говорим за хора, които са станали европейски граждани по правен статус, но оказва се, не и в културен и в социален смисъл. Евроуправляващите не предвидиха, че например, северноафриканските имигранти ще съхранят и дори ще усилят чувството си за принадлежност към своята родна култура, конструирана върху исляма. В самия ислям, поне за момента, „модата“ някак я диктуват фундаменталистите, които не признават върховенството на светските закони.
Европейските общества отричат методите на действие на терористите, не допускат „мюсюлманин“ да се отъждествява с „ислямски терорист“ и това е правилно. Религията не може да обосновава извършването на престъпления. Терористите са престъпници и с тях трябва да се постъпва сурово, съобразно закона. Освен това, и най-съвършените технически средства и полицейски технологии няма да решат проблемите около джихадисткия тероризъм, ако не се осмисли начинът на събуждане на ислямисткия фанатизъм. От този анализ обаче се бяга както у нас, така и в цяла Европа.
Много години политическите и интелектуалните среди в Европа съзнателно се въздържаха да коментират аналитично проблемите на ислямския фундаментализъм. Радикалният ислямизъм не желае да бъде просто част от европейския мултикултуралистки „пъзел“ – щрих от пъстрото евромногообразие. Той иска европейският „пъзел“ да изобразява нещо съвсем друго – гордостта, че те са мюсюлмани, а всички останали – не са… Онези евроинтелектуалци, които смятаха, че западното общество може да приеме една подобна доктрина като свой духовен компонент, всъщност демонстрират неразбиране и враждебност към истинските ценности на европейското общество.
Механизмите за социална интеграция
са нефункционални и примитивни
Десните европейски либерали мислят, че поначало гражданите на държавите – членки на ЕС, са някак „по-консервативни“ от своите парламенти и правителства. Допреди няколко години имаше масов стремеж ислямският тероризъм да се интерпретира изключително „социално-критично“, т.е. да се разбира като (едва ли не) „справедлив“ отговор на дълбоко несправедливия характер на европейските общества, които „не дават шанс на младите евромюсюлмани“. Тази гледна точка не е безпочвена. Неолиберална Европа по принцип не може да бъде справедлива.
Въпросът е, че избуяването на ислямисткия тероризъм в Европа през последните две десетилетия илюстрира дисфункционалността и примитивизма, които доминират при конструиране на механизмите за социална интеграция на религиозните и етническите групи и общности в западноевропейското общество.
Днес броят на „евромюсюлманите“ – национални граждани и постоянно живеещи в европейските държави-членки, се определя между 15 и 20 милиона. Спрямо 500-те милиона европейци те са 3-4 процента. Ако се заложи само на официалната статистика, както често правят институциите в Брюксел, особен проблем с интеграцията им не би следвало да има. Въпросът е, че през последните две десетилетия много европейски народи осъзнават, че приемайки евромюсюлмани от Близкия изток и Северна Африка и предоставяйки им европейско национално гражданство, са получили „нови граждани по документи“, но не и по духовно самоопределение, не и в културно и социално отношение. С годините „евромюсюлманската чуждост“ не се преодолява, а по-скоро се задълбочава.
„Или ние ще ги интегрираме, или те ще ни дезинтегрират“, бе казал Николà Саркози преди петнадесетина години по повод „франко-мюсюлманите“. Видим е стремежът провалът на Европа с интеграцията на евромюсюлманите да се обясни с формулата „криворазбран либерализъм“. Мисля, че нещата са по-сериозни. Потулва се фактът, че сред евромюсюлманите доминира разбирането за религията като войнствена идеология, която те кара да изпитваш чувство на превъзходство спрямо „останалите“ („Те може да са богати и технологично напреднали, но си нямат Пророка, следователно нищо си нямат…“)
За мюсюлманите териториалната експанзия на исляма се възприема като „божествено наредена“ и има статут на върховно доказателство за божествения му произход. Северна Африка постепенно се преобразува в някакъв разсадник на радикален ислямизъм. Бързият ръст на безработицата след „Арабската пролет“ и липсата на национално ориентирани стопански политики създават благоприятна среда за разпространение на радикални идеологии. Ръстът на ислямския фундаментализъм сред евромюсюлманите създава благоприятни условия за по-нататъшна политизация на исляма в Европа и в света.
Европа не разбира недокрай осъзнатия стремеж на евромюсюлманите да се отхвърли една „неорганична“, „европеизираща“ социална модернизация. Именно това е една от базисните причини за антимодернизационните и реислямизационните процеси, протичащи днес в мюсюлманския свят и в евромюсюлманските гета. Барселонските атентати го доказват. Въпреки амбициозните интеграционни програми, видимо се е отворила дълбока културна пропаст между традиционните общности и новоустановилите се мюсюлмански общности. Изследователи констатират, че интеграционните грижи провокират омраза и терор. Европейските политици и интелектуалци дълго време вярваха, че панацеята е в утвърждаването на толерантността и социалната подкрепа. Изглежда, този подход е бил нереалистичен. Панацея няма в медицината, няма и за проблемите на миграцията.
Пред очите на европейското обществено мнение десетки частни мюсюлмански училища в Европа неусетно станаха гнезда на ислямизъм. Вече две десетилетия изследователите с изненада установявят, че третото поколение мигранти, произлизащо от „интегрирани“ или почти интегрирарани имигранти, често развива манталитета на „деца-войници“. В момента стотици ислямисти от „Ислямска държава“ са се базирали в Мароко.
Предоставяйки убежище на ислямистки радикали, европейските държави не бива да очакват насреща „любов и признателност“. Ясно е, че демократичната държава не може да си позволи да дава безогледно убежище на религиозни фанатици и липсата на контрол върху екстремистката религиозно ориентирана активност ще има все по-тежки последици за европейските общества. Евроинтеграционните модели, насочени към мюсюлманите, както впрочем и към ромите, се провалят повсеместно. Проблемът е, че се прикриват очевидната дисфункционалност и примитивизъм при изграждането на механизмите за социална интеграция на религиозните и етническите групи и общности в западноевропейското общество.
Не изключвам някои от тези действия да са извършени по модерната технология „операции под чужд флаг“. Но тогава опираме и до още по-шокиращи хипотези, че целите на терористичните актове са извън общностните цели, които публично се идентифицират с тях. Възниква хипотезата, че радикалните ислямисти индиректно спомагат европейските държави неусетно да се придвижват към едно състояние на военно-полицейски диктатури, с всички мислими последици.
Когато се деструктурират млади национални държави като Ирак или Либия, в ислямския свят закономерно се подхранват халифатизъм и радикален ислямизъм. Необходим е не само поход срещу тероризма, но и поход срещу изостаналостта, бедността, социалната изолация и модерното невежество.
Провали ли се идеята
за мултикултурализма?
След почти всеки от поредицата терористични актове на радикални евромюсюлмани в Европа се чува обобщението, че „европейската идея за мултикултурализма се е провалила“. Мисля, че се провали една бюрократична концепцията за мултикулутарализма, разбиран съобразно плоската политко-пропагандна версия на „брюкселските владетели“.
На пресконференция след терористичния акт в Барселона испанският министър-председател Мариано Рахой заяви, че нападението е в резултат на джихадистки тероризъм. Според него „Днес борбата срещу тероризма е главна цел за свободните и отворени общества като нашето. Това е глобална заплаха и отговорът трябва да е глобален“.
Мисля, че терористичните актове във и около Барселона са част от някакъв по-общ, абстрактен замисъл; свързват ги десетки нишки, част са от една престъпна верига, планирани са били именно като поредица от престъпни действия. Следователно трябва да се отхвърлят инцидентно лансираните интерпретации, че терористичните актове, които се възприемат като „ислямски тероризъм“, са дело на обезумели единаци, висящи по цял ден в интернет, повярвали, че ще попаднат в Рая, като убиват невинни хора.
Освен това, твърдя, че появата в Европа на израснали на Запад „муджахидини“ застрашава колкото Европа, толкова и САЩ и Русия, а в близка перспектива и Китай, заради процесите, които протичат в Сидзянския район, наричан в мюсюлманския свят Уйгурия. Струва ми се, че ще се провали „стратегията“ да се подменят социалните въпроси с етнически или верски – една любима манипулативна техника на хората, които в нашия свят гарантират „правилното ни мислене“.
Проблемите около мюсюлманските мигранти не могат да се решат с административно-полицейски мерки, какъвто поначало е спонтанният порив на всеки управленец в кризисна обстановка.
След атентатите в Барселона и Камбрилс председателят на Европейския парламент Антонио Таяни се обяви за създаване в Европа на ведомство от типа на американското ФБР с цел борба срещу терористичната организация „Ислямска държава“. Възелът на проблема е срещу „ислямисткия тероризъм“ и фанатизъм да се води борба именно като тероризъм и фанатизъм.
Сигурното е, че изворите на радикален ислямизъм – джамиите и ислямските духовни училища, както и сайтовете, контролирани от ислямисти, следва да бъдат внимателно наблюдавани. Всеки имам или учител, който е започнал да проповядва екстремизъм или радикализиране на младите мюсюлмани, би трябвало да бъде санкциониран и ако не е станал европейски гражданин, може да бъде депортиран.
Терорът в Барселона отново доказа, че европейските общества още не са готови за война срещу тероризма – не технически, а концептуално – и съответно засега няма как да победят в нея.
