Маркус Робъртс отговаря за международните проекти в YouGov. Работил е за Лейбъристката партия във Великобритания и за Демократическата партия в САЩ, както и за редица мозъчни тръстове и кампании в Европа и Америка.
Забравете за политиката на идентичността. Работните места трябва да заемат централно място в лявата стратегия, ако иска да спечели отново работническата класа
През декември Националният статистически институт на Великобритания обяви, че сред подкрепящите напускането на ЕС англичани най-голям процент са тези, които в последните две десетилетия са живели в най-слабо развитите региони на страната.
Това, че подобно заключение е новина, само по себе си илюстрира проблема, пред който са изправени прогресивните сили в Обединеното кралство, ЕС и Съединените щати: благодарение на политиката на идентичност, фокусирана върху имиграцията, в дневния ред на левите културата и статутът на малцинствата заеха по-централно място, отколкото исторически обоснованата им фокусираност върху икономиката.
Това не означава, че правата на ЛГБТ (1), равенството на половете, правата на етническите малцинства и т.н. не са присъщи на левите избиратели (много от които споделят прогресивни ценности заедно с други представители на средната класа). По-скоро левицата напоследък не обръща достатъчно внимание на основните тревоги на трудовите хора – работни места и препитание.
Твърдите леви ядра реагираха по сходен начин. Апелът им „Не ви е грижа за нас!“ промени драматично политиката в западните общества.
Десницата доминира. По-тревожното обаче е, че крайно десните и антиестаблишмънт сили, като Доналд Тръмп, „Алтернатива за Германия“ и Марин Льо Пен, излизат на преден план с обещанието, че именно те са гласът на обикновения гражданин, разочарован от традиционните партии.
Според мен, работническата класа отдръпна подкрепата си за левите партии, защото правилно усеща, че приоритетите на тези партии се изменят по начин, който е в разрез с ценностите и интересите на хората, които би трябвало да представляват.
Първият голям удар върху връзката между избирателите от работническата класа и левицата беше през 90-те години, когато предполагаемо прогресивните администрации на Бил Клинтън в САЩ, Тони Блеър във Великобритания и Герхард Шрьодер в Германия започнаха да възприемат дясната икономическа парадигма. Идеята на т.нар. Трети път беше да се постигне по-висок растеж, който на свой ред да увеличи данъчните приходи и така да се осигурят повече средства за обществените услуги.
Иначе казано, тези администрации наблегнаха на дерегулацията, гъвкавостта на трудовия пазар и ниските данъци, докато активно насърчаваха глобализацията.
По този начин те обезсилиха синдикатите, намалиха демокрацията на работното място, подкопаха усилията за колективно договаряне и дадоха приоритет на социалното подпомагане пред заетостта. Реформите доведоха до увеличаване на нископлатения и нискоквалифицирания труд в сектора на услугите, в съчетание с драматично намаляване на сигурността на работното място.
Политическите партии, които възприеха Третия път, се сблъскаха със сериозна ерозия на подкрепата от страна на работническата класа.
„Фундаментална липса на амбиция“
Политиката на Третия път е либерална в своите социални и икономически постулати. Тя се опита да „подкупи“ нископлатените и нискообразованите избиратели с по-сложни и по-скъпи социални политики.
Например, администрацията на Клинтън увеличи възнагражденията на нископлатените работници чрез въвеждане на т.нар. възстановим данъчен кредит върху личния доход, вместо да проведе икономическа политика, която да осигури реално увеличение на заплатите на тези работници.
Това доведе до фундаментална липса на амбиция. Левите загърбиха убеждението, че икономическата и политическата власт могат да бъдат ребалансирани в интерес на по-бедните или онеправданите. Вместо това възприеха пораженческaтa нагласа, че „нямало алтернатива“ на пазарно ориентираната глобализация.
Проблемът вляво само се задълбочи с Голямата рецесия през 2007 г. и по-конкретно с оплитането на левицата по въпроса какво причини тази катастрофа и как да ѝ се отговори.
Докато десницата заложи на строги бюджетни съкращения – т.нар. остеритет, левицата остана в капана на своите предшественици от „Третия път“. Тя предпочете да води трудния разговор за орязванията на социални разходи, вместо да предложи друг вид икономика.
Администрацията на Барак Обама е интересен пример както за колебанието на левицата да критикува модерния капитализъм, така и за потенциалния успех в това начинание.
В периода, последвал кризата от 2008 година, администрацията на Обама се отказа публично да аргументира необходимостта от по-балансиран подход към икономиката в сравнение с безусловното подчинение на свободния пазар. В резултат не бяха ясно откроени такива водещи политически инициативи като стимулите за икономиката и спасяването на автомобилната индустрия от фалит.
И все пак, до 2012 г. президентската администрация възприе по-категорична политика, така че да популяризира тези стимули, които се оказаха ефективни и популярни, а това пък доведе до преизбирането на Обама.
Твърде голяма промяна за кратко време
Паралелно с това леви правителства в Европа и Америка започнаха да залагат на интернационализма – на засиленото политическо и икономическо сътрудничество между страните.
През 2004 г. във Великобритания правителството на Блеър реши да предостави незабавна и пълна свобода на движение за гражданите на всички нови страни-членки на ЕС (за мен това решение бе най-важният фактор за последвалия Брекзит). В континентална Европа интернационализмът дойде под формата на подкрепа за една отворена политика към бежанците.
И двата подхода увеличиха икономическата и социалната тревожност сред избирателите от работническата класа, които традиционно гласуват за леви партии. Прогресивният отговор на подобни страхове бе едновременно наставнически и напълно неадекватен. Твърде често основателните притеснения на гласоподавателите от работническата класа за мащаба или скоростта на промяната в техните общности се отхвърлят като неточни, в най-добрия случай, или расистки – в най-лошия.
В Германия левицата избра да се съсредоточи почти изцяло върху икономическите последици от миграцията, вместо да се изправи пред сложното предизвикателство, свързано с културните притеснения и скоростта на промяна в общностите, в които живеят гласоподавателите от работническата класа.
Как традиционните поддръжници на левицата
станаха „безполезни“
Както показват редица проучвания, традиционните гласоподаватели от работническата класа, които сега подкрепят антиестаблишмънт политики, като тези на Тръмп или Брекзит, са с толкова сложни политически възгледи, колкото и техните съграждани от средната класа.
Те може да са с леви възгледи по отношение на икономиката, но да се притесняват за имиграцията и междувременно да подкрепят гей-браковете. Но твърде често политиците отляво отхвърлят техните притеснения, категоризирайки тези избиратели като „безполезни“ (както отбеляза кандидат-президентът Хилари Клинтън през 2016 г.)
Този подход увеличи и подкрепата сред лявата интелигенция към теорията за славното бъдеще на „прогресивното мнозинство“.
Това предполага, че политически проблематичните избиратели от работническата класа от миналото могат да бъдат заменени от нова коалиция гласоподаватели от средите на средноквалифицирани университетски преподаватели, избиратели от етническите малцинства, ЛГБТ общността и младите хора, обединени от социален либерализъм и интернационализъм.
Но такива смели експерименти, като кампанията „За оставане“ на Обединеното кралство в ЕС или кампанията на Хилари Клинтън срещу Тръмп се оказаха много рисковани. Стратегически това е така, защото през последното десетилетие в левицата се наблюдава едно преобръщане сред твърдите ядра.
Моделът на ХХ век, основан върху надеждна работническа класа, бе заменен с непредсказуеми избиратели от средната класа, а сега се стигна дотам, че средната класа се превърна в твърдо ядро, докато избирателите от работническата класа се колебаят.
Кампанията на Клинтън изведе девиза „По-силни заедно“, дебело подчертавайки, че мултикултурализмът е основен принцип на едно здраво общество. Сега левицата трябва да приложи тази максима към себе си, като се опита отново да обедини либералния, прогресивен електорат от средната класа и историческото твърдо ядро от работническата класа.
Средствата, чрез които трябва да се постигне това, са много и различни, но в основата следва да бъде „връщането“ към икономиката.
Работниците ‒ отпред и в центъра
Левицата трябва да престане да се възприема като мениджър на глобализацията, като пасивен актьор, който просто наблюдава хиперкапитализма на многонационалните компании, като Amazon или Apple, които пренебрегват правата на работниците за сметка на печалбата.
Левицата трябва да защитава интересите на работниците пред компаниите. Вместо да се опитват да преодоляват най-лошите проявления на капитализма чрез социални помощи или чрез нашумелия универсален базов доход, прогресивните сили трябва да се стремят към увеличаване на сътрудничеството между работниците.
Това означава работниците да бъдат изведени на преден план, да се укрепят синдикатите и възможностите за колективно трудово договаряне и да се водят политики не за минимална работна заплата, а за заплата, която осигурява добро качество на живот. Нуждаем се също от популяризиране на регионалните банки и преодоляване на прекомерния акцент върху финансовите услуги в икономиката.
Още повече левицата трябва да преосмисли приоритетите си по отношение на разходите, като наблегне на публичните разходи за инфраструктура и дългосрочни инвестиции, пред допълнително финансиране на обществените услуги като здравеопазване и висше образование. Професионалното образование, толкова често пренебрегвано от страна на всички политически сили, трябва да се изведе на преден план.
Предимствата на подобен подход се изразяват в растеж на БВП, както и в стабилно бюджетно наследство, което трудно може да бъде компрометирано от бъдещи десни правителства.
Ако левите правителства и партии са сериозни по отношение на равния достъп и равните възможности, следва по-малко да се фокусират върху социалните плащания, а да насочат усилията си към сериозни инвестиции в универсални програми за закрила и подпомагане на децата, например.
Всичко това е необходимо, но едва ли е достатъчно за възстановяване на връзката между лявото и работническата класа. И все пак е някакво начало. В основата на политиката е икономиката. Левицата трябва да се фокусира върху нея, за да докаже на работниците, че отново я е грижа за тях.
Бележка
(1) Движение за равноправие, общо понятие, отнасящо се до онези движения, чиято цел е социалната еманципация на хомо-, би- и/или транссексуалността
Източник: International Politics and Society
Превод Анита Бойчева
