ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ „ДЕМАГОГСКА ОЛИГАРХИЯ“
Критичен анализ на либералната демокрация и
нейните постсоциалистически версии
Митрю Янков
Тип-топ прес, С., 2019, 503 стр.
ISBN:978-954-723-218-1
Живеем във време, обусловено от смяната на икономическата и политическата система на нашето общество, от прехода от „реалния социализъм“ към (по-официалното тълкование) „демокрация и пазарна икономика“ в Източна Европа (и в Русия).
Множеството хора, които всеки ден се борят да оцелеят в капиталистическата икономика и са принудени да търсят в чужбина работа, която що-годе да им позволява да живеят човешки, имат сериозни съмнения в благотворността на пазарната икономика.
Но демокрацията днес почти никой не поставя под съмнение. Към изключенията принадлежи проф. Митрю Янков. В своята книга „Демокрация или„демагогска олигархия“ (Критичен анализ на либералната демокрация и нейните постсоциалистически версии) той подлага на критичен анализ съвременната либерална демокрация като теоретическа концепция и обществена практика. В книгата се критикуват например такива пречки пред това либералната демокрация да бъде истинско народовластие, като голямото икономическо и социално неравенство между формално равните граждани или непрекия характер на представителната демокрация.
Проф. Митрю Янков анализира дълбоките социални, икономически и политически промени в нашите общества в течение на много години. Резултатите на тези изследвания той публикува през 2015 г. в своята книга „Българският преход от социализъм към капитализъм. Генезис и характерни черти на постсоциалистическия капитализъм“ (1). Този труд беше посветен преди всичко на социалните и икономическите аспекти на смяната на системата, на „прехода към пазарна икономика“. В новата си книга проф. Янков допълва и разширява анализа на първата, като се занимава с „прехода към демокрация“. От самото начало на прехода за смяна на системата либералната демокрация се пропагандира като идеален образец на политическото обществено устройство. Авторът поставя под въпрос тази теза и се пита дали тя наистина е „демокрация“, т.е. същинско народовластие. Затова този труд може да се определи като критика на безкритичната апология на либералната демокрация. Той показва
как демокрацията престава да бъде народовластие
и се превръща в „демагогска олигархия“. Истинското народовластие следва да защищава интересите на народа, на мнозинството, без той да бъде съществено ощетяван в полза на отделни групи хора. Затова авторът смята, че главното в демокрацията е „социалното равенство в неговото социално-икономическо и социално-класово разбиране“. Без социално равенство не може да се говори за истинска демокрация (народовластие); понеже „без социално равенство няма оптимална социална справедливост и следователно същинска демокрация“, пише авторът във въведението (стр. 15).
„Съвременната демокрация не е същинска демокрация“, според Митрю Янков, защото не е социално справедлива. Социалната справедливост изисква разпределението на доходите да се извършва предимно според количеството и качеството, степента на сложност на труда, полаган от хората. А социално несправедливо е получаването и консумирането на доходи например като дивиденти и ренти, без какъвто и да е собствен трудов принос в новосъздадения продукт; само или главно в резултат на присвояването на създаваната от други добавена стойност, т. е. чрез експлоатация на чужд труд. Всъщност в този смисъл социално несправедливо е получаването и консумирането на каквито и да било нетрудови доходи на базата на едрата частна собственост и експлоатацията на чужд наемен труд; при това, колкото по-значителни са размерите на последните, толкова по-голяма е социалната несправедливост (а следователно и недемократичността) – заключава разсъждението си авторът (стр. 290-291).
Не само Митрю Янков се съмнява, че съвременната либерална демокрация, съпровождана от огромно неравенство, е истинска демокрация. Един от най известните съвременни критици на капитализма Джоузеф Стиглиц (Joseph Eugene Stiglitz), цитиран в книгата (стр. 328), пише: „В наше време богатствата и властта са съсредоточени в ръцете на 1% от гражданите на САЩ, като 75 % и повече от тях се обявяват открито против това положение“. Финансово-икономическият и политически елит обаче не показват никакви признаци да се съобразяват с недоволството на огромното мнозинство и да ограничат растящите крещящи социални различия в духа на следвоенната „социална държава“.
Напротив, мерките на американския президент Тръмп например за намаляване на данъците на богатите увеличават социалното разслоение и концентрацията на властта и богатствата във все по-малко ръце до краен предел. И напълно резонно по този повод Стиглиц поставя въпроса: как може това положение (когато волята на огромното мнозинство се потъпква брутално от 1% богато малцинство) да се съгласува с демокрацията; изобщо възможно ли е „знаменитата американска демокрация“ да се справи с този проблем?! – пита той.
Съвременното общество се управлява много по-ефективно, ако държавата има активната и пасивна подкрепа или най-малкото търпимото отношение на по-голямата част от населението. Затова откритата диктатура може да бъде полезна само временно. Същевременно капитализмът е общество, в което господства класата на капиталистите и то трябва да се управлява в неин интерес. Капиталистите обаче винаги ще са малцинство. Това създава противоречие – как обществото да се управлява в интерес на малцинството – на класата на капиталистите, а да изглежда като че ли става въпрос за народовластие – власт на мнозинството.
Решението на това противоречие е либералната демокрация. Затова Митрю Янков я нарича
„демагогска олигархия“
Тя е олигархия, защото се управлява в интерес на едно свръхбогато малцинство, което разполага с всички ресурси и експлоатира голямото мнозинство. Демагогска е, защото успява да убеди мнозинството да допусне това. „В това се заключава магическата сила на идеологическата манипулация в процеса на превръщането на модерната демокрация в „демагогска олигархия“; нейната чудотворна способност да накара хората без външна видима принуда, доброволно, по вътрешно-субективно убеждение и собствена свободна воля да подкрепят чужди и дори враждебни интереси, да действат… съзнателно против собствените си трайни стратегически интереси. Вярно е, че елементи и средства на външна силова, в това число и груба (например административно-полицейска) принуда, която нарушава директно формалните принципи и механизми на демокрацията, много често също присъстват в политическата реалност дори в „развитите западни демокрации“ (не само на постсоциалистическо пространство). Но тя отстъпва на втори план като нещо странично“, пише авторът (стр. 230). И така държавата се управлява в интерес на богатото малцинство и се легитимира чрез избори, в които властта му се дава от мнозинството. Авторът разглежда как става това.
Първо, съвременната либерална демокрация е непряка демокрация. „В духа на автентичното антично разбиране за демокрацията като пряко участие на гражданското мнозинство в решаването на основните проблеми на обществото репрезентативната демокрация всъщност не е непосредствено управление на народа (самоуправление на демоса). В единствения неин момент, в който участват пряко в политическо управление (изборите за народни представители), редовите граждани не решават сами собствените си проблеми, а делегират (преотстъпват) това свое суверенно право на ограничен брой депутати (избрани, но фактически пряко независими от тях поне до следващите избори)“, пише той. (стр. 17)
Референдумите са една проява на пряката демокрация, при която гражданите могат да решават един или друг важен проблем. В епохата на прехода, когато се сменяше системата и се вземаха съдбоносни решения за страната ни, българските управници, въпреки че безкрайно възхваляваха демокрацията, не взеха съгласието на народа по нито един важен въпрос. Приемането на конституцията, която измени коренно социалнополитическата система, „шоковата терапия“, тоталната приватизация, влизането в НАТО и ЕС, затварянето на I ‒ IV блок на АЕЦ „Козлодуй“, отказването от АЕЦ „Белене“ и др. станаха без референдуми.
За съвременното класово структурирано общество е характерен партийно-политическият плурализъм. Благодарение на него между партиите и в самите партии е възможна конкуренцията на различни идеи и програми за управление. Обичайна за съвременната демокрация е смяната на партиите на власт. Партийно-политическият плурализъм и редуването на партии и политици на власт представлява съществено предимство за богатите класи, понеже позволява да се търси най-ефективната политика в техен интерес. Трябва само да се държат настрана от властта застрашаващите системата партии и политици. Това става с идеологически и финансови средства.
Предпоставка за превръщането на демокрацията в демагогска олигархия е обстоятелството, че функционирането на партийно-политическата система е скъпо, а парите са най-вече в ръцете на богатите. В техни ръце са и почти всички средства за масова информация, с които могат много ефективно да повлияят на избирателите.
В миналото имащите класи много са се опасявали да дадат избирателни права на бедните. Затова е имало имуществен ценз и да се гласува, се е разрешавало само на богатите, които плащат данъци. Остатъци от тези страхове са се запазили в законите и конституциите на различни страни. В САЩ например не избират пряко своя президент, а избират специални хора, които трябва на свой ред формално да го изберат. И не се знае дали те ще изберат този, за когото са гласували избирателите, ако истинските господари на страната – представителите на едрия капитал, решат, че той представлява заплаха за тях, за тяхната власт и богатство.
Междувременно имащите класи са се убедили в ефективността на идеологическия контрол върху масите и позволяват на обикновените избиратели да участват в изборите. Това е така, защото, както пише Митрю Янков, в нормални (извън кризисно-революционни) условия политическите партии и дейци, зад които не стоят милиони и милиарди, нямат реални шансове не само за спечелване на властта, но дори за що-годе значимо участие в нея (и дори в парламента) (стр. 373).
В много парламентарни избирателни системи се формира двупартийна система. При нея две политически партии, които по принцип не поставят социално-икономическото устройство под въпрос, се сменят като управляващи. Широко известни са Демократическата и Републиканската партии в САЩ или консерваторите и лейбъристите и по-рано консерваторите и либералите във Великобритания. Авторът пише, че като правило „два основни модуса“ на западната демокрация фактически редуцират партийно-политическия плурализъм до партийно-политически „дуализъм“; т. е. (поне от края на ХIX през целия ХX и вече две десетилетия на ХXI век) до две основни политически партии – неоконсервативна десноцентристка и неокейнсианска лявоцентристка (социалдемократическа), с гравитиращи около тях по-незначителни партии.
Смяната във властта на тези две „системни“ партии също маскира управлението в интерес на господстващите богати класи. Но партийно-политическото съревнование отразява и социално-класовата борба, и формиращото се в нейно следствие съотношение на силите в обществото.
При благоприятни вътрешни и външни условия и активната съпротива на мнозинството непривилегировани граждани, те могат успешно да се противопоставят на настъплението на „демагогска олигархия“ и да извоюват значителни компромиси и отстъпки от финансовия капитал в полза на своите интереси и права. В редица западноевропейски страни възникват т. нар. социална държава и социална демокрация, които ограничават значително олигархическите тенденции в западната либерална демокрация и до известна степен неутрализират нейното функциониране като „демагогска олигархия“.
Демокрацията при социалната държава
(особено в нейната най-добра „шведска“ версия на социална демокрация) не може да се характеризира като „демагогска олигархия“ в пълния смисъл на тази дума (дори когато доминиращата едра частна капиталистическа собственост не е формално юридически ликвидирана, одържавена, национализирана), смята авторът. Този политически модел, макар да функционира преди всичко като косвена парламентарно представителна демокрация, и то в конституционно-монархическа форма, по своето социално съдържание (максимално възможното при запазване на системата на номинално господство на едрата частна собственост, намаляване на социалното неравенство, адекватно изразяване и защита на интересите на мнозинството) се доближава плътно до истинско народовластие (подчертаното е от гл. ред.), пише той.
В него, въпреки формално запазената система на доминираща едра частна собственост, благодарение на значително държавно участие и регулиране в икономиката, например на прогресивната данъчна политика (70-80% данъчно облагане на големите печалби, високите доходи и крупните богатства), се създава мощна система на социална сигурност в широкия смисъл на думата; а реалната социално-икономическа разлика между богатото малцинство и небогатото мнозинство (при масова „средна класа“) е сведена до възможните за тази система относително ограничени рамки. Което на свой ред повишава значително равнището на реалните политически и социални права и свободи на небогатото мнозинство, в това число на широкия достъп на повечето граждани до качествено образование, здравеопазване, културни ценности и действително участие в управлението на макросоциално равнище (стр. 190).
Митрю Янков отбелязва, че социалната демокрация в мащабите на визирания „шведски модел“ до голяма степен минимизира „олигархическите тенденции“ и се превръща в специфичен синоним на демокрацията в нейното автентично значение на народовластие (стр. 191).
Макар и не в такива мащаби, подобни трансформации се наблюдават и при останалите западноевропейски следвоенни „социални държави“. В резултат на столетно социално-икономическо и научно-техническо развитие, продължителни вътрешни граждански и профсъюзни борби, въздействието на редица външни фактори от рода на съветския социалистически социален пример и експлоатацията на „третия свят“ в тях също така е налице смекчаване на крещящата разлика между доходите и стандарта, реалните права и свободи на богатото малцинство и преобладаващото небогато мнозинство. А това на свой ред е непосредствено следствие на мащабно държавно участие и регулиране, които до голяма степен ограничават вътрешните различия в базисните социално-икономически и социално-политически права и свободи на богатото малцинство и небогатото мнозинство.
Но след края на т. нар. социалдемократическа епоха в цялото западноевропейско и западно изобщо пространство настъпи
неолибералната епоха
и олигархическите тенденции се засилват (стр. 192). Социалдемократически и лейбъристки водачи като Герхард Шрьодер и Тони Блер, търсещи „трети път“ между социализма и капитализма, предприеха мерки, които отслабиха социалната държава. В Германия социалдемократите влязоха в „големи коалиции“ с другия политически полюс, с другата голяма партия – партията на християндемократите. В резултат на това и двете големи партии вече не са толкова големи, станаха все по-неотличими една от друга за своите избиратели, които все по-малко гласуват за тях. Социалдемократическата партия във Франция се стопи. Германските социалдемократи претърпяха безкрайна поредица от поражения на общи, регионални и местни избори и не могат да намерят начин да си върнат доверието на традиционните си избиратели, които се отвърнаха от тях след антисоциалните реформи на канцлера Герхард Шрьодер.
За съжаление развитието при нас е още по-неблагоприятно. Митрю Янков пише в книгата си: „От началото на 90-те години на ХХ век в Русия и редица други постсоциалистически страни, като например България, на базата на приватизацията като крупномащабно (но формално узаконено) заграбване на общонародната собственост и богатство от едно предимно административно-политически формирано малцинство възниква специфична олигархическа (плутократическа) власт. Само че нейната външна политико-идеологическа демагогска форма не е така добре шлифована като западноевропейската и американската. Новоизпечените наши и руски олигарси не могат или просто не се стремят да експонират своята неограничена реална власт достатъчно умело… като демокрация, т. е. като формална власт на мнозинството граждани. Налице е по-скоро нескопосано правно-политически и демагогско-идеологически прикрита олигархия под набързо скалъпени либералнодемократични одежди; грубовата политико-идеологическа
имитация на западната демокрация
Зад нея брутално-цинично, с демонстративна разточителност и парвенюшки рефлекси надзъртат алчните мутри на новоизлюпените олигарси. Става дума за бледо и грубо… копие на западната демокрация; за много по-близка до старите латиноамерикански олигархически, отколкото до западноевропейските образци; за не толкова умело демагогски маскирана, колкото за почти неприкрита олигархия. Показателно в това отношение е например до голяма степен откритото използване на финансово-икономически, административно-управленски, дори силово-полицейски и криминални средства за манипулиране и фалшифициране на изборите и изборните резултати, за явно или едва прикрито купуване на кандидатдепутатски места и гласове на избиратели и т. н. Би било по-точно съвременната наша и руска демокрация да се дефинира като „квазидемагогска олигархия“; която стои по-близко не само до старите латиноамерикански, но и до нейните класически антични образци (описани още от Платон и Аристотел) (стр. 193).
През близо трите десетилетия след смяната на системата партийнополитическият плурализъм в България не предлага, както в други страни, неолиберален и неокейнсиански дуализъм. Всички партии на власт провеждат една и съща неолиберална политика. Никой не предложи на нашите съграждани истинска алтернатива, например нещо подобно на шведския модел или на китайския пазарен социализъм.
Затова се превърнахме в най-бедния, най-болния и най-нещастния народ в Европа. Това плачевно състояние е следствие на провежданата без алтернатива неолиберална политика. Идеологически манипулираното общество не вижда това и, както показва авторът, търси отново и отново причината в това, че „правилната“ политика се провежда от некадърни и корумпирани политици. Не че такива липсват – безкрайните скандали са доказателство за това. Но е „трудно да се приеме, че всички родни политици от досегашните „системни“ партии на прехода са тъпи, прости, некадърни, професионално и практически (особено във финансово-икономическата и правната област) некомпетентни и неподготвени; в резултат само или главно на което ние сме в толкова печално социално положение. Не всички наши водещи политици на прехода са професионално управленски некадърни; но всички те следват в основата си една и съща ултралиберална социално-икономическа политика (от латиноамерикански тип); което именно се оказва фатално за нашето първенство по беднотия в ЕС“, пише авторът (стр. 441).
Забележително е също, както отбелязва Митрю Янков, че множество журналисти, коментатори и анализатори, настояващи политиците да продължават да провеждат пагубния икономически и социален курс, същевременно високомерно критикуват „некадърните“ политици, че не могат да постигнат с тази политика резултати за нашето общество.
„Демагогската олигархия“ е демагогска, защото според автора, успява с помощта на специфически идеологически средства да извърши едно „почти магическо преобръщане (по социално-класово политическо съдържание) на репрезентативната демокрация“. Идеологически мистифицираното съдържателно „преобръщане“ на репрезентативната демокрация с „главата надолу“ става в съзнанието на хората и представя реалната власт на богатото малцинство като власт на мнозинството. Само така изпразнената от своето иманентно социалнополитическо съдържание репрезентативна демокрация може външно (по институционално-нормативна форма) да продължава да бъде възприемана като власт (макар и косвена, делегирана) на народа.
Ключова роля в идеологическото моделиране на модерната демокрация като „демагогска олигархия“, според автора, играят модерните СМИ (електронните масмедии и интернет кибернетичните информационни средства), доминиращата неолиберална и неоконсервативна идейно политическа и вулгарно-хедонистична морално-ценностна насоченост на транслираното чрез тях социално-културно съдържание (в това число такива сурогати на масовата култура и рекламата от типа на „Биг-Брадър“, „Сървайвър“, „Фермата“ и др.). По своето непосредствено съдържание
идеологическата манипулация
(на превръщане на демокрацията в „демагогска олигархия“) е преди всичко процес на подмяна (с помощта главно на СМИ и модерните информационни средства) на социално-икономически и социално политически идеи и ценности (програми, проекти), които би трябвало да изразяват действителните интереси на гражданското мнозинството (на неговите основни социални класи и слоеве, на обществото като цяло), с идеи и ценности (програми, проекти), които отразяват само или главно групово-егоистичните стратегически интереси на богатото малцинство (на едрия, преди всичко финансов капитал).
Но високата ефективност на тази идеологическа манипулация зависи в значителна степен от тоталното налагане чрез съвременните информационни масмедии и кибернетични средства, най-вече чрез преобладаващата в тях масова култура на вулгарно-хедонистични морално-ценностни нагласи, рефлекси, модели и образци на поведение (стр. 20 ‒ 21).
От втората половина на ХХ век са популярни теории, които виждат в широкото разпространение на акционерната собственост средство за превръщането на западното общество в
„народен капитализъм“
В него социално-класовите различия се размиват ‒ работниците, като купят няколко акции, ще се превърнат в капиталисти и класовото деление на обществото постепенно ще се размие. А днес централните банки, за да стимулират замиращия ръст на капиталистическата икономика, я заливат с огромно количество евтини пари и са стопили процентите, които работниците получават за своите спестявания почти до отрицателни стойности.Затова все повече се препоръчва да спасяват спестяванията си от инфлацията чрез купуване на акции. Митрю Янков анализира как акционерната собственост също допринася за създаване на превратно впечатление за характера на това общество.
Външно акционерната форма размива, тушира и замазва (едва ли не премахва) частнособственическия характер на капиталистическото производство; като че ли привежда в съответствие производствените отношения с изключителната, отговаряща на научно-техническия прогрес висока степен на социализация, обобществяване и концентрация на производителните сили. Привличането на работниците като акционери (наред с увеличаване концентрацията, централизацията и инвестиционната мощ на едрия капитал) маскира разликата и противоречието между тях и собствениците на основните средства за производство, между труда и капитала. А отделянето на минимални дивиденти за работническите акции очевидно цели и повишаване на тяхната заинтересованост и мотивация за по-висока производителност на труда и максимизиране на общата (сумарна) акционерна печалба в полза главно на едрия акционерен капитал. На политическата повърхност се създава идеологическата илюзия, че поне при американската система много лесно и бързо всеки може да стане акционер и следователно да се превърне от потенциален в реален капиталист, да премине от класата на наемните работници към класата на средните и даже едри капиталисти.
Но акционерната форма на собственост (при запазване на системата на господство на едрия капитал и частнокапиталистическия принцип на разпределение, максимална либерализация и дерегулация преди всичко на финансовите пазари ‒ водещи неизбежно до дълбоки икономически кризи) не само не намалява, а непрекъснато увеличава социалната несправедливост и социалното неравенство. Богатите стават все по-богати, а бедните ‒ все по-бедни дори вътре в западните страни, но преди всичко в международен мащаб, в рамките на третия свят и присъединилия се към него в края на ХХ и началото на ХХI век бивш (социалистически) втори свят, между тях и първия свят. А заедно с това, въпреки че външно създава впечатление за справедливост и демократичност (понеже привлича множество средни и дребни акционери) тя подрива устоите на демокрацията (тъй като разпределението на доходите и правото на глас в управлението зависят от количеството на акциите) и реално увеличава социалното неравенство не само на микросоциално, но и на макро социално равнище. Това засилва тенденцията на превръщане на демокрацията в „демагогска олигархия“ (и „плутокрация“) в национален и международен план (стр. 312).
Същевременно, отбелязва Митрю Янков, в съвременното капиталистическо общество акционерната собственост може като колективно-кооперативната акционерна собственост, за разлика от едрата частнокапиталистическа акционерна собственост, да играе положителна роля за демократизирането на обществото. „В определен смисъл колективно-кооперативната акционерна собственост заема междинно положение между едрата частна капиталистическа и държавната собственост, пише той, тъй като разпределението на доходите при нея зависи предимно от количеството и качеството на труда и в много по-малка степен от получаваните дивиденти за притежаваните акции (стр. 312).
Важно значение в това отношение има неразривното единство между демокрация и социално-икономическо равенство, пряката „акционерно-производствена демокрация“ като равно право на участие в управлението според принципа „един акционер ‒ един глас“, а не „един долар – един глас“.
И в смесени икономики с господстваща едра частнокапиталистическа акционерна собственост едно по-значимо присъствие на държавната и колективно-кооперативната акционерна собственост представлява важен фактор за относително ограничаване на частнокапиталистическия принцип на разпределение, а следователно и на социалното неравенство и „олигархическите тенденции“ на политическата демокрация. Приносът на държавната и колективно-кооперативната акционерна собственост за повишаване на социалната справедливост и демокрацията на макросоциално равнище зависи от нейните мащаби в рамките на цялата икономика (стр. 325).
Митрю Янков разработва своята концепция за „демагогската олигархия“, изхождайки от формулираната от Вилфредо Парето (Vilfredo Pareto) критика на „модерната (преди всичко американска и английска) демокрация като специфична, а именно „демагогска форма на плутокрация“, т. е. като власт на парите, на финансовия капитал, само че представена прав-но-политически и прикрита демагогско-идеологически като власт на народа, на регулярно редуващи се относителни граждански мнозинства“ (стр. 167‒168). Той отбелязва, че формулираната в началото на ХХ век концепция на Парето, Моска и Михелс (Vilfredo Pareto, Gaetano Mosca, Robert Michels) е насочена не само срещу „съвременния англосаксонски модел на репрезентативна демокрация, но и срещу учението на К. Маркс за класовата природа на държавата“ (стр. 168) Основната идея на тези теоретици е, че мнозинството по принцип не може да притежава и управлява реалната политическа власт. Властта може да бъде само у елитарно малцинство, което притежава специфични „организационно-технологически“ качества (стр.169).
На „демагогската плутокрация“ в книгата се противопоставя
„първичният съветски политически модел“
Октомврийската революция от 1917 г. и развитието на „първичния съветски модел“ ликвидират социално-икономическите и социално-класови условия и възможности за утвърждаване на всяко, в това число не само открито репресивно-диктаторско, но и демагогско-олигархическо („демократическо“) политическо господство на едрия частен, преди всичко финансов капитал в значителна част от европейската и азиатска територия (в рамките на СССР). „Първичният съветски политически модел“ би могъл да се характеризира по всякакъв начин, но не и като „демагогска олигархия“ („плутокрация“) или някаква друга форма на политическо господство на едрия частен финансов капитал; просто защото в СССР едър частен финансов капитал не съществува“, пише авторът (стр. 182 ‒ 183).
Насочената срещу съветската система неомакиавелистка концепция на Парето, Моска и Михелс е идеологически заменена след войната от
теорията за тоталитаризма, която се опитва да дискредитира социалистическото общество, приравнявайки го на фашисткия режим. Икономическите и социалните успехи на съветския и източноевропейския социализъм правят по-подходяща теорията за конвергенцията на двете системи. Кризата и рухването на реалния социализъм обаче превръщат теорията за тоталитаризма отново в главно идеологическо оръжие срещу него.
Поражението на реалния социализъм поражда идеята на Франсис Фукуяма за „Края на историята“, който бил настъпил с окончателната победа на капитализма (пазарната икономика) и либералната демокрация в цял свят. Междувременно съвременното „победоносно“ капиталистическо общество преживява множество икономически, социални и политически кризи и сътресения. Това кара мнозина автори да разглеждат днешната ситуацията като „голям регрес“ (2).
Рухването на реалния социализъм е най-значимото обществено събитие на нашето време и един философ и обществовед, който е негов съвременник, не може да не го анализира, да потърси неговите корени и движещи сили и поуките от него за социалистическото движение. И в тази книга Митрю Янков си задава въпроса „Защо съветско-руските и източноевропейските работници не защитават „реалния социализъм“ и позволяват реставрацията на олигархическия капитализъм от див латиноамерикански тип (в края на ХХ и началото на ХХI в.) (стр. 402). Защо са допуснали да се случи „най-голямата социално-политическа катастрофа в историята“ (стр. 405).
„Не е така трудно да се обясни с „обуржоазяване“ превръщането на отделни групи и представители на късния управленски съветски елит (в това число трансформирани бивши работници или техни наследници) в „гробокопач на социализма“. Много трудно е обаче да се обясни рационално, казва той, как някои редови групи на късната съветско-руска работническа класа (извън елита) участват активно в разрушаването на създадения от поколенията техни предишни класови събратя (деди и бащи) социалистическа система; и как останалото преобладаващо многомилионно нейно мнозинство пасивно наблюдава реставрацията на компрадорско-олигархическия капитализъм…“
Митрю Янков посочва някои фактори, които поне частично да обяснят (или оправдаят) едно такова социално-политическо поведение на работниците в късния Съветски съюз и Източна Европа. Като например: относително отчуждение на съветската власт и системата на държавна (и обществена) собственост от работниците; отклонения от принципа на разпределение според труда и социална справедливост; наличие на формални и главно неформални социално-икономически (образователни, културни и др.) предимства и привилегии на късните съветски управляващи и отсъствие на надежден работнически (и народен) контрол над тях; подмяна на „социалистическите“ с буржоазни (капиталистически) ценности в съзнанието на някои групи работници (под въздействие на идеологическата манипулация на едрия западен капитал и неговата вътрешна „пета колона“); ниска (или по-точно неадекватна на западния и постсоциалистическия реставриращ се олигархически капитализъм) социалнополити-ческа култура и зрялост на последното поколение съветски работници; липсата на непосредствен, в това число и личен опит на техните представители от горчивата дореволюционна руска (наша и източноевропейска) капиталистическа действителност (както и от съвременната им западна капиталистическа реалност ‒ извън нейната, от една страна, манипулативно идеализирана от буржоазно-олигархическата идеология, а от друга страна, повече директно декларативно демонизирана от късната съветска пропаганда) (стр. 403).
Търсеното обяснение би могъл да даде критичният анализ на
демократичните дефицити
на реалния социализъм
и необходимостта от връщане към и възобновяване на демократичната традиция на международното работническо движение, идваща от класиците на марксизма. До смъртта на Ленин в Русия в условията на революция и гражданска война и още едва започнато изграждане на съветската държава почти ежегодно се провеждат партийни конгреси и конференции, на които в съдържателна дискусия се решават проблемите на страната и на които Ленин полага сериозни усилия да убеди другарите си в правилността на предлаганата от него политика. След това в течение на много години дори формално не се провеждат партийни конгреси, на които демократично да се обсъдят и решат коренните проблеми на страната.
Тези демократични дефицити на реалния социализъм са обясними от специфичните обстоятелства на Октомврийската революция, която избухва противно на марксистките очаквания не в най-развитата социално и икономически страна и с бедни, да не кажем отсъстващи демократични традиции. За съжаление болшевиките не дочакват победата на социализма на Запад, където социалистическото движение има солидни демократични традиции. След извършената от съветската държава гигантска културна революция се появяват все по-добри условия за един все по-активен демократичен живот на масите. Формиращият се сталинистки режим обаче все повече ограничава и формализира активността на широките народни маси. Когато настъпва политическата и социална криза, която доведе до рухването на реалния социализъм, хората имаха социални и културни способности, за да разберат, че не харесват този процес, но те не знаеха как и не умееха да му се противопоставят ефективно.
Мнозинството на съветските граждани гласува на референдум за запазването на Съветския съюз, но те практически не се противопоставиха на неговото разрушаване. Когато част от ръководителите на съветската държава се опита да спре процеса на ерозия на социализма и на разпадане на СССР, като обяви извънредно положение, те не апелираха към масите за тяхната активна подкрепа. Съветските граждани, които нямаха опит от активна намеса в обществения живот и на решително противопоставяне на едни или други правителствени решения, останаха пасивни наблюдатели на борбата между различни части на ръководството на съветската държава, която стигна до това сградата на съветския парламент да бъде обстрелвана с оръдия от противниците на социализма.
Авторът отбелязва някои демократични дефицити на реалния социализъм. Ограничаването на вътрешнопартийната демокрация, например липсата на регулярна ротация и изборност на ръководните, заедно със запазване (за продължително време, за отделни най-висши лидери и даже за техните деца и внуци) на държавните позиции и фактическото сливане на партийните и държавни функции и т. н. може да доведе до значителни злоупотреби с партийни и особено с държавни лостове (включително обособяване и защита на егоистични групови и лични интереси); до антидемократични, авторитарни и дори диктаторски и квазимонархически тенденции. И то относително независимо от реалното (и формално-правно) отсъствие на частен монопол върху крупните финансово-икономически и информационно-идеологически ресурси, на антагонистични социално-класови различия; още преди „обуржоазяването“ на управленческия елит и неговото превръщане първоначално в потенциален, а след това и в реален „гробокопач“ на социализма и постсоциалистическата реставрация на олигархическия капитализъм (на руска, наша и източноевропейска почва) (стр. 385).
Забраната на фракционната борба, въведена от Ленин, за да осигури единството и боеспособността на болшевишката партия, посочва авторът, довежда в последствие „до редица негативни последици, като например ограничаване на вътрешнопартийните дискусии за намиране на оптимални решения, заместване на когнитивните с административни, нормативно-политически и силово-репресивни средства, блокиране на нормалната регулярна ротация на кадрите и ръководните групи; до авторитарни, квазирелигиозно-култовски, бонапартистки, псевдомонархически тенденции и деформации на съветската демокрация и т. н.“, стигаща до борба против „врага с партиен билет“ (стр. 419).
Авторът вижда „огромни резерви за повишаване на вътрешно-партийната демокрация при социализма, както при издигането на повече кандидати, така и при регулярна ротация на ръководните кадри, при разбира се твърда защита на социализма“ (стр. 415). На определен по-късен етап на развитие, при значително засилен социализъм, той допуска „абстрактно-теоретически даже формална смяна например на две относително различни, но парадигмално просоциалистически ориентирани, регулярно редуващи се чрез избори като „управляваща“ и „опозиционна“ основни (системни) политически партии; заедно с приближени до тях по-малки партии и граждански и обществени организации“ (стр. 416).За съжаление подобни размисли за демократизирането на реалния социализъм, каквито е имало и в миналото, не са били осъществени на практика и не са въвлекли широки народни маси в обсъждането, решаването и осъществяването на държавната политика. Социализмът би трябвало да наследи и издигне на по-високо ниво демократическите завоевания на общественото развитие досега. Ако това се беше случило, народните маси вероятно щяха да бъдат способни да познаят опасните процеси на ерозия на социализма и ефективно да им се противопоставят.
Недоволството от патерналистичното отношение на социалистическата държава, която не дава достатъчна възможност на гражданите си на основата на достатъчна информация сами да решават собствените си проблеми, е една от причините за недоволството от социализма и недостатъчната му защита от страна на масите. Защото демокрацията, самоуправлението, изисква не само знания и култура, тя трябва да се упражнява, научава в практиката. Сега народните маси у нас трябва да събират демократичен опит на практика в борба с различни прояви на антисоциална политика. Независимо от катастрофалното икономическо, социално и политическо състояние у нас днес, обнадеждаващо е нарастващото умение на хората чрез протести да отстояват интересите си, да се противопо-ставят на решения, които се опитват да им наложат управляващите.
В новата книга на проф. Митро Янков са засегнати още редица проблеми на демокрацията в миналото и настоящето, чието успешно решаване би ни позволило да живеем в наистина демократично общество.
Бележки:
(1) За книгата на проф. д. ф. н. Митрю Янков. Българският преход от социализъм към капитализъм. Генезис и характерни черти на постсо-циалистическия капитализъм (София,Тип-топ прес, 2015, 535 стр., ISBN: 978-954-723-150-4) можете да прочетете моята рецензия „Тайните на прехода – зад завесата на неолибералните догми“ в списание „Понеделник“ бр. 7 ‒ 8, 2016, стр. 144‒151.
(2) Виж например „Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето“. Хайнрих Гайзелбергер, съст. С., Критика и хуманизъм, 2017, немски оритинал Suhrkamp Berlin, 2017.
