Борис Попиванов е доктор по политология, доцент, преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.Научните му интереси са в областта на политическите идеологии, теория на гражданството, младежките изследвания.
В икономическата сфера консерватори и либерали демонстрират значителна степен на припокриване на политиките, което изключва консерватизма от кандидатурата на алтернатива на статуквото. И двете тенденции са склонни да се борят в рамките на един и същи модел на капитализъм.
Загубени в думите
Последните години носят изобилие от дискусии за консерватизма – по света, в Европа и в България. Все по-често чуваме да говорят за „консервативни ценности“, „консервативно управление“, „консервативна вълна“. Думата „консерватизъм“ и нейните прилагателни производни заемат доста видимо място в речника на политици, експерти и медии, а даже и в „непрофесионалното“ общуване. България наистина не прави изключение от глобалната тенденция. Обикновено приемаме за даденост, че „модите“ в политическите процеси на Запад ни застигат със закъснение, понякога едва след като са започнали да залязват. С консерватизма случаят е различен. Страната ни показва готовността уверено да се включи в неговата рецепция.
Прекрасно, но що е консерватизъм – би звучал по геомилевски въпросът. Дебели книги претендират да отговорят изчерпателно. Без подобна претенция е хубаво още в началото да разсеем поне малко бъркотията от принципно различните употреби на думата.
На първо място, има разлика между политическото и всекидневното съдържание на консерватизма. Във всекидневното говорене консервативна е нагласата, скептична или враждебна на нововъведенията, на големите промени. Обозначава също и привързаността към установените норми и практики, към тяхната повторяемост. Консервативни са хората, които по някакви причини не могат, не искат или смятат за погрешно да се адаптират към трансформиращите се условия на средата. Но това изразява не политическо, а житейско поведение. Политическият консерватизъм ни отвежда към определени принципи на йерархията, религиозността, историческата традиция, естествените общности, които далеч невинаги би приел един консервативен в обичайната си рутина човек. Житейски консервативният може да не признава висшестоящите, да не вярва в Бог, да не открива в миналото на страната си извор на мъдрост, да не разглежда социалните отношения като справедливи. Но тъй като използваме една и съща дума, ни се случва да смесваме нещата. А от това политическите консерватори печелят, приписвайки като свои съюзници внушителни групи от населението. Неслучайно мнозина от водещите представители на консерватизма твърдят, че той не е идеология, а далеч по-приемливото „начин на мислене“, „здрав разум“, „естествена мъдрост“.
В България политическият дебат за новия консерватизъм започва преди цели две десетилетия с един двутомник, съставен от Светослав Малинов. В предговора си съставителят подчертава: „Консерватизмът е нещо повече от идеология, политическа доктрина или набор от политически идеи, нагласи и възгледи. Разбира се, той има своето политическо лице, но то съвсем не го изчерпва. Затова бих го определил по-скоро като картина на света, като цялостен светоглед“ (1). Интерпретацията е важна и изниква по различни поводи и до днес. Ето например в дискусия, посветена на консерватизма и проведена в края на 2019 г., народен представител от управляващата коалиция посочва като негова „сила“ обстоятелството, че „не е идеология“ и „носи естественост“ (2). С други думи, представлява нормален резултат от мисленето ни, а не ангажимент към конкретни политики и ценности и отговорност за тях. Тук се коренят някои от причините за смесването на думите.
Второ объркване може да дойде от произволното поставяне на консервативния етикет върху най-разнообразни политически продукти. Така например в европейското политическо пространство, представено на равнището на Европейския парламент, съществува обособена група на консерваторите. Тя е отделна от християндемократическото семейство и често пъти критична към него. Само че редовно можем да чуем как за консерватори са определяни вторите, а не само първите. Изразът „консерваторите на Меркел“ е клише в новинарските емисии. На какво основание въобще може да се твърди, че Качински в Полша е консерватор, а Орбан в Унгария не е? Същото впрочем се отнася и за идеологическото разделение на Новия континент. За по-голямо удобство някои определят Републиканската партия в САЩ като консервативна, а Демократическата – за либерална, обаче неведнъж в редиците на демократите видни фигури са набеждавани за „консерватори“ и „ястреби“. Разбира се, съществува възражението, че консерватизъм и партийна принадлежност не съвпадат. Но когато няма ясно обособени политически представители на едно идейно течение, има опасност да не можем да го идентифицираме.
Трети източник на несигурност произтича от два изключително влиятелни в изминалите 3 ‒ 4 десетилетия термина – неоконсерватизъм и неолиберализъм. Представката „нео“, както е известно, трябва да изразява роднинската връзка с последващия корен на думата. Ако неоконсерватизмът се корени в консерватизма, а неолиберализмът – в либерализма, бихме заключили, че става дума за съвсем различни феномени. Не само защото противоборството между либерални и консервативни схващания е едно от основополагащите за модерната епоха, но и защото в наше време е водеща тезата, че големият сблъсък в глобален мащаб е между либералното и консервативното. Трябва ли да говорим тогава, че неолиберализмът и неоконсерватизмът се намират в конфликт? Едва ли. Заклетият неоконсерватор Джордж Буш-младши в САЩ е принципен проводник на неолибералната политика. Това важи и за мнозина други. Разграничения има, тях ще обсъдим малко по-късно, но качествената разлика попада под съмнение. Необходим ни е съвсем кратък исторически преглед, за да видим как се стига до всеобхватността и неуловимостта на новия консерватизъм.
Трите възраждания на консерватизма
след Втората световна война
Най-жестокият конфликт в човешката история, 75 години от чието приключване отбелязваме през тази година, компрометира в значителна степен идейното и политическото наследство на консерватизма. Политическите сили, дефиниращи себе си в консервативни термини, не са съумели да предложат проект за бъдещето, различен от национализма. Йерархиите, които те са защитавали, са били буквално взривени от икономически кризи, военни сътресения и социални революции. В решителни моменти най-изтъкнатите консервативни фактори, от Германия, Италия и Франция до по-малките европейски страни, са показали желание да се съюзят с фашизма и нацизма. Върху пепелищата от войната става невъзможно да се отстояват традициите на въображаемото красиво минало (3). Но консерватизмът не се оказва една от многобройните жертви на конфликта. В предстоящите десетилетия той преживява три възраждания, за да стигне до настоящия си кръстопътен етап.
Първото възраждане е свързано с появата и възхода на новата центристка десница в Западна Европа. Нейна историческа задача е да възпира комунизма, да гарантира социалния мир и да насърчи икономическото развитие. Така се утвърждава християндемокрацията (4). От Конрад Аденауер (ФРГ) през Алчиде де Гаспери (Италия) до Робер Шуман (Франция) тя изиграва дейна роля за оформяне на облика на следвоенните западноевропейски общества. Ценностите на политическия католицизъм трябва да запълнят моралния вакуум след завършилата касапница. Свободата на търговията, разгърната до степен на европейска икономическа интеграция, трябва да възстанови растежа и да породи благосъстояние, преодоляващо заплахите от социална катастрофа. В икономическата сфера християндемокрацията залага на либерални мерки, в обществената сфера ‒ на консервативни принципи, в публичните политики ‒ на социални гаранции. Лудвиг Ерхард, баща на „германското икономическо чудо“, ще назове резултата „социално пазарно стопанство“. Към това следва да добавим консервативната защита на умереното, нереволюционното, некомунистическото. Прокламират се семейните ценности и солидарността на малките общности.
През 70-те години на ХХ век постепенно настъпват промени, които ще ревизират заложения модел и ще доведат до криза изградената „държава на благоденствието“. Експериментът на „чикагските момчета“ в Чили на Пиночет отваря пътя на друго мислене, чиито проводници в много случаи ще пропагандират консервативните си ценностни основания. Идва времето на тачъризма и рейгъномиката, кулминирали в т.нар. Вашингтонски консенсус. На дневен ред е епохата на неолиберализма, на пълната дерегулация, на приватизацията на публични блага, на оттеглянето на държавата от водещи обществени сфери, на вярата в икономическата (и моралната!) задължителност на неограничения пазар. Непривилегированите и уязвимите слоеве са утешени с мантрата за т.нар. икономика на процеждането (trickle-down economics), според която ниските данъци и максималното облагодетелстване на богатите по силата на растящото потребление и създаването на работни места рано или късно ще повишат благосъстоянието и на най-бедните. Неолиберализмът на власт въвежда либерални мерки и в икономическата сфера, и в публичните политики, но и в социалните отношения, където свободата на избор и идентичност са издигнати в култ. Консервативни в случая са не само водещите политически сили на неолибералния поврат, но и моралната аргументация кое е „естествено“ за човека, отказа от „абстракции“ като общество, пиетета към „личната отговорност“ и „малката държава“, критиките към „левичарството“ с неговите „големи проекти“ и утопии за социално равенство (5).
Годините около и след Световната икономическа криза в края на първото десетилетие на XXI век дават нов тласък на консервативното присъствие в съвременния свят. Глобализацията е подложена на преоценки. Бие се тревога за безконтролното бушуване на наднационални икономически стихии. Излиза от забвение убеждението, че единствено държавата може да защити „обикновените хора“ от злините, които ги сполетяват. Разликата на „новите консерватори“ с левицата изпъква. Солидарността при първите се приема като национална. Всичко, идващо отвъд границите на националната държава, от бежанци и мигранти до стопански идеи и музикални стилове, може да се окаже заплаха. Ето защо трябва да се преоткрият идентичността и традицията, да си припомним „кои сме ние“, за да не допуснем да потънем във водовъртежите на глобализацията и културното уеднаквяване. Бог се завръща в политиката. Отчасти принос за това има промененият подход на Католическата църква, надмогнала своята затвореност, за да излезе на площадите и да потърси общ език с младите и несигурните. Папата туитва послания към града и света от социалната си мрежа. Правителства говорят не просто за „християнска Европа“, но и формулират християнски алтернативи на всяка наднационална идея (6). Семейството е противопоставено на предполагаемата либерална деморализация. Новият консерватизъм мощно лансира консервативни ценности в социалните отношения. По-интересното е, че принципно не отрича неолибералната рамка на икономиката с всичките дерегулации и приватизации, а също и че запазва либералния акцент в публичните политики. В редица аспекти новата политическа оферта се доближава до разбиранията на националпопулизма. Последното, разбира се, изисква по-подробно обяснение.
Случаят „Скрутън“
и еволюцията на новия консерватизъм
На 12 януари 2020 г. почина сър Роджър Скрутън, един от най-ярките политически теоретици на нашето време (7), превърнал се за поколения читатели в емблематичен тълкувател и застъпник на консерватизма. През 2017 г. излиза от печат книгата му „Консерватизмът: покана за великата традиция“ (8), своеобразно теоретично завещание, изложило основните концепции на автора си и породило ожесточени дискусии в академичното и медийното пространство.
Възхвалявана и оспорвана е дефиницията за консерватизъм, дадена от Скрутън: „защитник на западната цивилизация срещу нейните врагове, и в частност срещу двама от тези врагове: политическата коректност (особено ограниченията върху свободата на изразяване и акцента върху вината на Запада във всичко) и религиозния екстремизъм, най-вече войнствения ислямизъм, разгръщан от уахабитско-салафистки секти“. Авторът дълбоко не приема царящата „култура на отрицанието“ (culture of repudiation), в чиито рамки западните общества се самообвиняват и самонаказват заради тъмно колониално минало и актуални империалистически апетити, и ценността на всеки „друг“ и „различен“ е предпоставено по-висока от собствената ценност. Неоконсерватизмът, за чийто привърженик се обявява Скрутън, се осмелява да потърси корените на светското управление в християнското наследство и да очертае мястото на религията в общество, безусловно приемащо свободата на съвестта. За тази цел трябва да бъдат водени „културни войни“.
Книгата откроява различията между неолиберализма и неоконсерватизма. Неолиберализмът, превърнат в знаме на т.нар. Нова десница (New Right), действително съчетава консервативното и либертарното във визията си за свят с ограничена намеса на държавата. Но консерватизмът според Скрутън не се изчерпва с пазарната икономика и свободната търговия, а съдържа много по-широк глобален дневен ред. Централно място в него заема моралният императив. Носеща сила му е цивилизационната определеност. Консерватизмът споделя „вярата, че мюсюлманската имиграция представлява предизвикателство за западната цивилизация и че официалната политика на „мултикултурализъм“ не е решение, а част от проблема“. От това в концепцията на автора не следва, че консерватизмът опитва да ограничи себеизразяването или да се конфронтира с исляма. Антилибералността и ислямофобията, приписвани на консервативната нагласа, са пропагандни фрази, рисуващи въображаеми врагове. Става дума за необходимостта да защитим себе си, ценностите си и своята традиция и да ги преведем по достоен начин в бъдещето, за да ги завещаем на своите потомци.
Можем да спорим дали Роджър Скрутън е представителен за актуалните консервативни авторефлексии. Битуват и други мнения. Но версията на Скрутън е влиятелна, първо, защото кореспондира на текущата политическа практика, и второ, защото въплъщава динамиката в интелектуалното развитие на съвременните консерватори. В накратко скицирания по-горе текст виждаме ключови параметри на „консервативната алтернатива“ във второто десетилетие на нашия век: морална мисия, цивилизационна традиция, християнска идентичност, свободен пазар. Ясни са мотивите това да се случи: ексцесиите на либерализма и „отвореното общество“. Прозират и предпоставките за реализация на алтернативата: утвърждаване на „нашите“ общества като културни цялости, спрямо
които са противопоказани унифициращите наднационални сили и вътрешните комплекси за малоценност.
В книгата на Скрутън терминът „популизъм“ показателно се среща само веднъж. Може би изглежда странно при положение, че той е една от най-предпочитаните думи в описанията на настоящата реалност. Едва ли обаче е случайно. Скрутън не би искал апологията му на съвременния консерватизъм да прерасне нито в отбранителна стратегия срещу обвиненията в популизъм, нито в солидаризиране с едно толкова негативно натоварено понятие. А популизмът, разбиран в класическата си формулировка като политическа тенденция на идентифициране с „добрия“ народ срещу „лошия“ елит (9), има своето място в изплуващата нова консервативна парадигма. Именно популизмът, така да се каже, я прави „нова“.
Консерватизмът в своята историческа траектория носи категоричен антипопулистки заряд. Той отстоява „естествеността“ на социалните йерархии и аргументира „правото“ на елитите, формирани по признати обществени процедури, да управляват. В днешния ден обаче „елитите“ започват да изглеждат морално диференцирани. Има „добри“ елити, заставащи на страната на народите и техните традиции, и „лоши“ елити, които практикуват социално инженерство, разрушават обществената тъкан и налагат върху хората несвойствени и опасни практики. „Добрият“ народ, от такава гледна точка, иска да защити себе си и своето наследство. А елитът е „лош“ тогава, когато го възпрепятства и опитва да го изтръгне от корените му и ценностите, идващи с тях.
Под „елит“ в случая явно разбираме не просто високите етажи на конституционализираните управленски йерархии, а всички фактори, които разполагат с повече инструменти за въздействие, ресурси и привилегии от „обикновения човек“. Елит са наднационалните институции, например тези на Европейския съюз, но също могат да бъдат и националните правителства на силни държави като германската. Елит са глобалните медии, създаващи превратен мултикултурен образ на света. Елит са транснационалните корпорации, мрежите за влияние, културните индустрии. Елит дори са университетите с концентрираното в тях либерално левичарство и с ноухауто как то да бъде пропагандирано върху „неакадемичните“ общности. Елит, макар и често пъти тихомълком, под сурдинка, са назовавани евреите, масоните и всички конспиративни образи на глобална и регионална доминация, лишена от демократична представителност и национална лоялност. Елит са ЛГБТ-средите, защото техните права са експонирани от либералното статукво много по-активно, отколкото относителният им дял сред населението предполагаемо допуска. И най-парадоксалното: в качеството на елит фактически са припознавани най-уязвимите, мигранти и мюсюлмански общности, просто защото се внушава, че анонимните глобални сили натрапват техните ценности и нагласи като водещи за приемащите ги общества. Къде експлицитно изказано, къде завоалирано „новите консерватори“ изразяват амбицията да представляват „традиционните общества“ срещу посегателствата на тези „елити“.
Контекстът, в който се осъществява тази амбиция, е националният. Доколкото е вярно, че националната държава е най-сериозният потърпевш от ударите на глобализацията, именно тази национална държава излиза на преден план като „естествен“ защитен вал на обществата срещу натиска, на който са подложени. Традиционният консерватизъм се отнася с подозрение към първоначално либералната идея за нацията – и заложеното в нея равенство на индивидите. Новият консерватизъм се доближава до национализма в схващането, че националната принадлежност е максимално автентичен изразител на обществената традиция, сплотяващ, мобилизиращ и противопоставящ на „чуждите“ традиции, обикновено оказващи се също национални. Политическите съюзи на консерватори и националисти така акумулират и морална легитимация. Националпопулизмът става една от характеристиките на третото възраждане на консерватизма.
Тези разсъждения могат да бъдат илюстрирани и с актуалната политическа динамика.
„Консервативната вълна“
През лятото на 2016 г. сп. The Economist публикува програмна статия, аргументираща тезата, че новото глобално политическо разделение вече не е ляво ‒ дясно, а отворено ‒ затворено, или казано по друг начин, либерално ‒ консервативно (10). Направеното заключение не е изненадващо. То се вписва в дългосрочен процес, набрал инерция в годините след Световната икономическа криза и окончателно започнал да доминира дебатите през 2016 г. с референдума за излизане на Великобритания от ЕС и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Т.нар. Брекзит и Тръмп са емблематични за тенденцията, но тя далеч не се изчерпва с тях.
Цикличната криза на капитализма, настъпила в началото на века, води по учебник до растящи социални неравенства, висока безработица, повишена несигурност на труда. Също по учебник от тази ситуация би следвало да се възползват левите политически сили. Но на практика забележим ръст регистрират партиите на десницата – консерватори и популисти. Обясненията варират и в никакъв случай не можем да ги сведем до някое единично обстоятелство. Въпреки всичко трябва да се подчертае, че „войната за хегемония“ (по Грамши) в гражданското общество стига до доминиращи позиции на консервативно-популистката интерпретация. Хората стават (отчетливо) по-неравни и (поне относително) по-бедни, ни убеждават, заради отворени граници и мигранти, сбъркани ценности, безконтролни глобални сили.
Тръмп издига лозунга „Да поставим Америка на първо място“ и с това иска да каже, че либерално-глобалистките елити, концентрирани в демократическия естаблишмънт, са забравили обикновения американец, изнесли са производствата навън, допуснали са размиване на американската идентичност с безразборния прием на чужда работна (и безработна) сила. Искат да оправят света, а не могат да въведат ред в собствената си страна. Звучи като покана за изолационизъм, който отвъд океана винаги е бил кредо на внушителни групи от елита.
Дали Тръмп е изолационист, е предмет на друг разговор. По-същественото е, че провежданите от неговата администрация политики в хода на мандата имат ясни цели и ефекти: насърчен икономически растеж чрез щедра подкрепа за едрия бизнес, минимизиране на социалните и здравните програми на предшестващите президенти, ограничаване на миграцията, търговски войни с откровения мотив за налагане на икономическия интерес на националните американски компании, ерозиране на мултилатералния либерален търговски ред в света, съдействие на ултраконсервативни режими и движения от Латинска Америка през Европа до Израел.
Кампанията за Брекзит във Великобритания, на свой ред, печели привърженици по силата на наложени в масовото съзнание констатации за несправедливо третиране на британците от ЕС, за загуби и проблеми, провокирани от съществуващи „външни правила“, за пагубни последици от прекомерната миграция към Острова. Регионалните неравенства във Великобритания получават лесно обяснение: няма работни места, защото Европа ни ги отнема, а малкото останали ги заемат чужденци. Тази медийна картина се оказва удивително устойчива и способства възхода на силно компрометираните преди това консерватори. В политическите си изявления те даже могат да внушават умереност и толерантност, но избирателите ги възприемат като стожери на безкомпромисността.
Тръмп и Брекзит минават под знака на пророчествата за край на либералните илюзии. Обединява ги и още нещо: „пакетиране“ на либералите и левите като обща заплаха за обществата и стабилността. Когато Тръмп заявява, че „Америка никога няма да бъде социалистическа“, той атакува либерализма на демократите, допуснал поквара на традиционните американски ценности, на индивидуализма, отговорността и вярата в Бога. Когато Борис Джонсън във Великобритания громи „социалния авантюризъм“ на лейбъристите, той оспорва либералното недоверие в „потенциала“ на британците да бъдат „велика нация“, нуждаеща се от условия за възход, а не от милостинята на преразпределението. „Единна нация“ и „национално обновление“ са любими изрази в речника на британския премиер. Тръмп ожесточава реториката си срещу „либералните елити“, „медийните елити“, „дълбоката държава“, а Джонсън негодува срещу „цинизма на елитите относно Брекзит“ и дори „конспирацията на елитите да се осуети Брекзит“.
На Континента „консервативната вълна“ залива по различни начини Запада и Изтока.
В Западна Европа тече усилен процес по „радикализация на мейнстрийма“ (11). Консервативните формации и по-общо партиите на умерената десница все по-активно заемат националистически, популистки, антиимигрантски, традиционалистки позиции. Поне двама съвременни френски президенти, Никола Саркози и Еманюел Макрон, издигат първоначално либерални лозунги, но в практическата си политика залагат отчетливо на „великите традиции“, на едрия капитал, на антимигрантските настроения. Темата за ролята на религията отново изплува в първата секуларизирана европейска държава. Авторитетни издания като „Льо Монд“ и „Фигаро“ всекидневно публикуват статии на философи и социални учени, разсъждаващи върху пораженията, които либерализмът е нанесъл на социалната тъкан и „аксиоматичните истини“ за живота.
В Германия, било по исторически, било по тактически причини дебатът за консервативните ценности на обществото навлиза все по-бурно, поощрен не просто от радикалите в „Алтернатива за Германия“, но и от управленските партньори на канцлера Ангела Меркел в Християнсоциалния съюз. Нещо повече, силен кандидат за лидерския пост на християндемократите през 2018 г. е един от най-ярките представители на социалния консерватизъм и съюза с едрия капитал, Фридрих Мерц. От неуспеха му по всеобщо признание не следва, че консервативната тенденция е възпряна.
В Испания имаме не само задълбочаваща се консервативна еволюция на водещата дясноцентристка формация, Народната партия, но и симптоми за растяща клерикализация и реабилитация на наследството на Франко – а режимът на Франко е убедителен, макар и някога изолиран пример за негласна коалиция между консерватори, католици, едри бизнесмени и неофашисти.
Източна Европа вместо догонваща има „заслугата“ да бъде изпреварваща в този процес. Още преди на Запад да узреят плодовете на консервативната трансформация, на Изток вече се утвърждават във властта партии като „Право и справедливост“ в Полша или „Фидес“ в Унгария. Независимо от европейската им политическа афилиация, в много отношения те споделят сходен дневен ред и сходна идеологическа пропаганда. Води се борба с абортите, хомосексуалните и всичко, което противоречи на мантрата за „естественото семейство“. Християнските ценности като висша принадлежност са издигнати на пиедестал. Традицията, дори когато опира до съмнителни или направо фашистки образци от миналото, служи за политическо знаме. Миграцията, особено когато е мюсюлманска, е яростно отхвърлена, включително по цивилизационни причини. Национализмът процъфтява. Едрият капитал дирижира икономиката, потискайки социалната защита под „димната завеса“ на въображаемата обществена хармония. А либералните и глобалистките елити стават обект на неуморно пропагандно заклеймяване. От Сорос и евреите до Брюксел и Берлин – широк е спектърът от външни сили, набедени, че пречат на развитието на съответните национални общества.
След всичко казано е важно да се направи уточнение. Не би било коректно да се смята, че консервативната тенденция внася смут в едни дотогава успешно развиващи се общества. Напротив, тя е израз и продукт на кризата на либералното развитие на тези общества, в контекста на неолибералната ортодоксия, а понякога въпросната криза е настъпила със съпричастието на същите консервативни „обновители“. Консерваторите вероятно имат основание за много от своите критики и несъгласия. Бихме могли да се съгласим, че културният либерализъм както в сферата на политическата коректност, така и по линия на мултикултурната утопия, носи отговорност за отчуждаване на обществата от техните институции и елити, бяга от действителните проблеми и предлага неадекватни решения. Тук обаче става дума по-скоро за консервативната алтернатива. Политическата ѝ ефективност произтича от няколко фактора.
За първия вече бе споменато – кризата на неолибералния модел.
Вторият идва от изключителната ѝ флуидност. Различни политически сили изразяват консервативния дневен ред без непременно да назовават себе си консервативни, а често пъти в конкуренция именно с „консерватори“. Това позволява размиване на политическата отговорност, забележителна гъвкавост в посланията, манипулиране на избирателите.
Трети фактор засяга липсата на каквито и да било намерения на консерваторите да оспорят всевластието на едрия монополистичен и олигархичен капитализъм. Социалните им акценти отиват към културата, не толкова и почти не към икономиката. А то предоставя облагите на финансов и медиен комфорт.
Четвърти фактор е претенцията за нерадикалност. Консерватизъм по правило звучи като нещо, чуждо на радикализма. Но радикалното подозрение, което би отблъснало притеснените от всякакви промени избиратели, се минимизира от наличието на още по-радикални формации, спрямо които консерваторите удобно доказват своята умереност. Чаеното парти може да е допринесло значително за формиране на социално-психологическата атмосфера, позволила избора на Тръмп за американски президент, но Тръмп съумява да се дистанцира от това крайно течение сред републиканските елити. Британските консерватори сочат опасните последици от радикалните консервативни политически проекти на Найджъл Фараж. В Западна Европа всички консерватори могат да се позиционират като част от умерената нормална политика с критиките си към популистката крайна десница. В Полша „Право и справедливост“ трябва да изглежда модерна на фона на Лигата на полските семейства, а в Унгария „Фидес“ редовно изтъква колко недемократична е алтернативата в лицето на крайнодясната „Йобик“.
Как е в България?
Българското отражение
През лятото на 2019 г. „Галъп интернешънъл“ провежда проучване, представително за пълнолетното население в България, и поставя на обсъждане част от резултатите в публична дискусия под наслов „Консервативни ли са българите? 30 години след 1989 г.“ (12). От социологическата агенция предупреждават, че въпросите, които са задали, и твърденията, по които респондентите са помолени да вземат отношение, са до голяма степен провокативни, изискват често пъти избор между крайни варианти и не отразяват нюансите в нагласите. В този смисъл настояването е да ги приемаме като индикативни, като израз на тенденции, а не като фиксирана картина на общественото мнение.
Какви са в крайна сметка резултатите?
ü 68% заявяват, че българите са велик народ, не като другите;
ü 90% се гордеят с българските фолклорни традиции и обичаи;
ü 70% смятат, че православието трябва да бъде съхранено като част от нашата идентичност;
ü за 88% бракът може да представлява само съюз между мъж и жена и съответно са против легализацията на хомосексуалните бракове;
ü 49% дори разглеждат хомосексуалността като болест;
ü 39% приемат аборта за зло, към което трябва да се прибягва само в много краен случай.
Само 30% (а ако добавим отказващите да отговорят, 18%) обаче се самоопределят като консервативни. От агенцията заключават, че обществото ни има по-скоро консервативни нагласи, а традиционалистки убеждения се споделят масово и в левия, и в десния спектър, и сред привържениците на западните модели, и сред техните критици. „Общество на здравия разум“, което не отива в крайностите, гласи заключението. Сравнително по-ниските стойности на консервативна самоидентификация вероятно се дължат на негативната натовареност на понятието консерватизъм.
Лесно могат да бъдат приведени и допълнителни аргументи за наличната тенденция. Разочарование от либералната отвореност към света, застаряващо население, реакция срещу прекомерната пропаганда срещу „националното“ спадат към тях. Добре е все пак да имаме предвид, че в случая са мерени предимно нагласи на всекидневно равнище, а не само и не толкова отношение към политическия консерватизъм и неговите нагласи. Въпреки това уточнение, факт е, че в последните години България с пълно основание може да претендира за включване в общоевропейската и дори световна консервативна вълна. Можем да го видим и в политически, и в обществен план.
В хода на демократичния преход консервативният етикет е по-скоро изключение. След 1997 г. той постепенно прониква в самотрансформациите на един от мастодонтите на прехода, Съюза на демократичните сили. Консервативни ценности са възприети, главно на книга и навярно по европейско задължение, и от създадения значително по-късно ГЕРБ. Наследниците на СДС употребяват немалко усилия и години, за да се колебаят относно идентичността си, особено защото обществото ги разглежда като представители на либералните градски среди. Никнещите едни от други националистически субекти странят от консервативната ниша. Българската социалистическа партия сякаш се движи в обратната посока, като в началото на новия век включва „социаллиберализма“ в свои управленски документи.
В края на второто десетилетие на века консерватизмът е силно разпространена самоидентификация на политическите партии. ГЕРБ избягва да припознае официално понятието, но насърчава консервативните разбирания по различни начини. С изключение на „Да, България“ партиите от старата десница говорят за модерен консерватизъм и го обвързват с идеалите на Възраждането. Лидерът на „Воля“ Веселин Марешки се насочва към „истинския консерватизъм“ след среща с лидерката на френската крайна десница Марин льо Пен. ВМРО поема към европейската партийна фамилия на консерваторите и претендира да гради традиционна консервативна партия. „Атака“ и НФСБ търсят било партийни коалиции, било електорални ниши, като определят себе си за консерватори. Даже лидерката на БСП Корнелия Нинова се обявява в подкрепа на един „ляв консерватизъм“ и провокира сериозен дебат в редиците на партията си. Партийното пространство осезаемо се наклонява към консервативното.
В обществото, или поне в медийните му отражения, темата също рязко набира скорост. Активна роля играят вече немалобройните консервативни институти и фондации с техните публични участия и интернет сайтове. Редовно научаваме за позициите на Института за дясна политика, сайтовете „Консерваторъ“ и „Мисъль“, Младежкия консервативен клуб. Зад тях очевидно стои солиден ресурс.
Но ситуацията не се изчерпва с неправителствения сектор. В рамките на две години, 2018-а и 2019-а, три от най-значимите скандали, преживени от българското общество, са пряко свързани с дискусии за консервативните ценности: дебатите по ратификацията на Истанбулската конвенция, по приемането на Пакта за миграция и по Националната стратегия за детето. И в трите случая ключово място окупират аргументите, че националната идентичност е подкопана, че ни налагат външни и порочни модели, че разрушават българското семейство, че в крайна сметка е изложена на риск християнската ни принадлежност. Политическите партии охотно се ангажират с тези вълнения, понякога сами ги предизвикват, но при всички положения се стремят да ги осребрят политически и електорално.
И за да не звучи всичко това като съмнение за някаква „партийна конспирация“, е редно да се отбележат още много примери на обществено напрежение по поводи, отнасящи се до идентичността, традициите и корените. Само във връзка с един танц, хорото, възникват остри обществени реакции най-малко в три направления: хорото на Рилските езера, Мъжкото хоро на Богоявление и неделното хоро пред Народния театър в София. Отделно от това витаят страховете, че чужденци ще отнемат децата ни, че ще ни наводнят с мигранти, за да претопят населението, че ни вкарват болести, за да ликвидират поминъка ни, че съзнателно ни тровят с некачествени храни, че ни откъсват от „естествения“ начин на живот.
Всичко това, разбира се, не бива да служи като обект на ирония. Неведнъж се сблъскваме с драматичен опит, с човешки и социални трагедии. Страховете не произлизат от болно въображение. По-съществено е да се замислим дали причините за тях не се дължат на неефективно и некачествено управление, на несвършена или зле свършена работа на публичните власти, на неизгодни за обществото или направо вредни политически решения. „Консервативната реакция“ у хората може би е реален феномен. Грубо и несъмнено опростено казано, тя изразява убеждението, че „както ни взеха всичко друго, сега искат да ни вземат миналото и това, кои сме“.
Социално-психологическият проблем е продукт на болезнено придобито икономическо познание. Само че проблемът не се решава по социален път, на терена на икономиката. Той е пренесен на терена на културата и се експлоатира като културно, манталитетно, народопсихологическо поведение. Дали ще разрешим или забраним хорото няма да промени обстоятелствата, в които мисълта за хорото е дошла на преден план. От това не следва, че хорото и изобщо традициите подлежат на омаловажаване. Ни най-малко. Следва, че има храна в хипотезата, според която консервативната вълна изразява дефицит на социалност.
Консервативната оферта
Горните разсъждения позволяват някои предпазливи изводи.
Съвременният консерватизъм има идеологическа оферта, налагаща съвсем определени политики. Той не е просто „еманация на здравия разум“, а вариант на политическо поведение наред с други варианти. Неговата примамливост поне донякъде се дължи на смесването му с всекидневната по-умерена и традиционна нагласа в обществата. Но тази нагласа не води непременно до политически консерватизъм.
Консервативната вълна е толкова по-трудна за обръщане, колкото по-малко експлицирани са нейните изразители. Разнообразни политически формации я насърчават, без да се идентифицират с нея и без да поемат отговорност за нейните ефекти.
В консервативната вълна такава, каквато се проявява в днешния свят, наблюдаваме фактическо сближение на неолиберализма и неоконсерватизма в съчетания, често провокиращи националистически и популистки последици. Съвременният консерватизъм не стъпва на празно място, в много случаи уместно сочи кризисни тенденции и погрешни политики, но това не го превръща в „естествено решение“.
Съвременният консерватизъм черпи сили от мощно налаганата дилема между консервативно и либерално. Тази дилема не е лишена от основания, но тя не сблъсква принципни антиподи. В икономическата сфера консерватори и либерали демонстрират значителна степен на припокриване на политиките, което изключва консерватизма от кандидатурата на алтернатива на статуквото. И двете тенденции са склонни да се борят в рамките на един и същи модел на капитализъм. Онова, което действително ги противопоставя, е културната сфера. Но „две култури, едната е излишна“ все пак не е равносилно на „два свята, единият е излишен“.
Бележки
(1) Вж. Малинов, Св., Що е консерватизъм? – във: Малинов, Св. (съст.), Консерватизмът, том I, С., Център за социални практики, 1999, с.34.
(2) Мнението е на Тома Биков. Резюме от дискусията вж. на https://inso.bg/новини/българите-са-по-скоро-консервативни-м-6154.html (последен достъп 06.02.2020)
(3) Един дребен детайл: вече няма как основните постове във Външното министерство на западногерманската държава да се разпределят между аристократи, каквато е била неизменната практика на Auswärtiges Amt от Бернхард Ернст фон Бюлов до Йоахим фон Рибентроп.
(4) Вж. напр. Horner, F., Konservative und Christdemokratische Parteien in Europa, Wien, Herold, 1981.
(5)За прехода към неолиберализъм при консервативната и християндемократическа десница в Европа и последиците от него вж. напр. Hanley, D., Christian Democracy and the Paradoxes of Europeanization, Party Politics, 8(4), 2002, pp. 463–481. За консервативната основа на тази промяна вж. Nakano, T., Neoliberalism and Conservatism – in Fujii, S. (ed.), Beyond Global Capitalism, New York, Springer, 2015, pp. 67-76.
(6) Унгарският премиер Виктор Орбан и неговият кабинет например излизат с идея за „християнска Зелена сделка“. Вж. аргументите в https://www.politico.eu/article/christian-conservative-green-policy/ (последен достъп 06.02.2020)
(7) Според съболезнователния текст на британския премиер Борис Джонсън – „най-великия модерен консервативен мислител“. Вж. https://twitter.com/borisjohnson/status/1216674269721219072 (последен достъп 06.02.2020).
(8) Scruton, R., Conservatism: An Invitation to the Great Tradition, New York, All Point Books, 2017.
(9) Напр. в Mudde, C., The Populist Zeitgeist, Government and Opposition, 39(4), 2004, pp.542-563.
(10) The Economist, The new political divide. Farewell, left versus right. The contest that matters now is open against closed, 30 July 2016.
(11) Mudde, C., On Extremism and Democracy in Europe, London and New York, Routledge, 2016.
(12) Част от данните са представени тук: https://inso.bg/новини/българите-са-по-скоро-консервативни-м-6154.html (последен достъп 06.02.2020)