„ОБЕСИХА ВАСИЛЯ… ОХ!“ Процесът срещу Левски. Новооткрити документи в османските архиви

0
867

 

Велислава Дърева, публицист, есеист и кино­документалист. Носител на наградата на НС на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“.

 

 

 

 

Въведение

През 1888 г. министърът на народното просвещение Георги Живков изпраща Йоаким Груев в Истанбул с мисия: „за издиряне и прибиране от турските столични архиви и библиотеки материали и паметници за историята и културата на българските земи и народ“, и главно ‒ документи, свързани с Васил Левски. Йоаким Груев не е допуснат до архивите. През 1908, 1917 ‒ 1918, 1924 ‒ 1925 пропадат научните мисии на Иван Шишманов, Васил Златарски, Димитър Страшимиров.

През 1934 г. от Цариград в България по един чудесен начин пристигат осем вагона документи. Дефтерхането (Държавният архив) решава да прочисти долапите, да запази ценните архиви, а неценните да продаде за вторични суровини. Сред „неценните архиви“ се оказват протоколи от процеса срещу Левски. Дефтерхането прави фатална грешка – продава „вторичните суровини“ на инж. Никола Димков[1].

Следващите години опитите на българската държава, научните институции и изследователите да получат достъп до османските архиви срещат един и същ хладен отговор: „Няма документи, отнасящи се до Васил Левски“.

Има и още как!

130 години след Йоаким Груев, през 2018 ‒ 2019 г., Виктор Комбов от Националния музей „Васил Левски“ в Карлово успя да се сдобие с дигитално копие на снимката, по която турските власти издирват Левски. Всъщност от 2016 г. снимката е качена във фейсбук-профила на друг млад историк ‒ турския изследовател Дженгиз Йолджу. Но никой не се е сетил да надникне в този профил…

Междувременно в Османския архив към Дирекция на държавните архиви при Президентството на Република Турция, Колекция „Главно везирство: Канцелария на общите дела“ бяха открити 18 документа (виж „Нови документи за издирването и следствието срещу Васил Левски и участниците в Арабаконашкия обир“, изд. „Златен змей“, 2020). Малко по-късно бяха публикувани още 36 документа (виж „По следите на Левски и БРЦК“, изд. „За буквите – О писменехъ“, 2020).

В края на 2020 г. излезе солидният том „Левски пред съда на Портата. Процесът в София 1872 ‒ 1873 в османотурски, дипломатически и домашни извори“ (изд. „Златен змей“, 2020). Тези над 600 страници включват известните документи, обнародвани през 2007 г. от проф. Дойно Дойнов и доц. Огняна Маждракова–Чавдарова, плюс новоиздирените архиви. За първи път документите не следват археографския принцип, а са подредени хронологично ‒ ден по ден, разпит след разпит и съответно ‒ действията на турските власти. Така читателят може да проследи логиката на целия съдебен процес.

Пет документа са на български, вкл. Уставът и Програмата на БРЦК. Останалите са на турски и са неизвестни на българската историческа наука. Това е кореспонденция между Дунавския валия Хамди паша, Софийския мютесариф Мазхар паша, трима велики везири -– Мидхат паша, Недим паша и Рушди паша, Високата порта и султан Абдул Азис от 11/23 януари 1872 г. до 17/29 март 1874 г.

Някои от документите са датирани по календара Руми (слънчев), други по календара Хиджра (лунен), трети – и по двата. За днешния читател датировката е по Юлианския и Григорианския календар (стар/нов стил).

Този колосален труд е дело на проф. д-р Пламен Митев, д-р Милена Тодоракова, Дора Чаушева, Виктор Комбов, гл. ас. Дженгиз Йолджу (Истанбул), доц. Ашкън Коюнджу (Чанаккале), доц. Християн Атанасов; превод: проф. Орлин Събев, проф. Иван Добрев, доц. Стефан Андреев.

Бележка – всички цитирани тук новооткрити документи са обозначени със звездичка!*

ПРЕДАТЕЛСТВО ПРЕДИ АРАБАКОНАК

*На 16/28 септември 1872 г., седмица преди Арабаконашката авантюра на Димитър Общи, Дунавският валия Хамди паша изпраща доклад до Великия везир Мидхат паша. За първи път, много преди разкритията след обира на пощата, се появява името на Васил Левски като ръководител на тайната организация. За първи път е описана и част от комитетската мрежа, ведно с председателите на комитетите.

„Донесението на нищожния раб до височайшата канцелария на Великия везир е следното: според направеното от моя милост разследване Българският [централен революционен] комитет в Букурещ е започнал да подсилва редиците си и е предприел нови стъпки за осъществяване на революционните си намерения. Преди два и половина–три месеца (б.а. – сиреч юниюли!) комитетът е призовал и привлякъл някои съмишленици в околиите Ловеч, Севлиево, Плевен, Търново, Габрово и Орхание (Ботевград), както и в Троян, Тетевен, Гложене, Етрополе и Видраре… Ловеч е бил определен за център, а лице на име Васил Левски… е било изпратено и с негово съдействие е бил съставен комитет, в който влизат [следните лица]“.

Следва поименно изброяване на комитетските дейци: от Ловеч ‒ поп Лукан Лилов, поп Кръстьо Никифоров, Христо Йовков Пушкаров, Димо Драсов, Цонко Златаря, Стоян Куюмджията, Лукан Цачев, Христо Цонев (Латинеца), Добри Механджията, Никола Сирков, Мирко (Миро) Павлов, синовете на поп Лукан ‒ Марин, Илия и Христо Поплуканови; Анастас Попхинов (Плевен), Стоян Брънчев (Орхание), Христо Иванов – Големия (Габрово), Цочо Маринов и Иван Казанджиев (Троян), Васил Йонков (Гложене), Тодор Пеев (Етрополе), Пано (Патю) чорбаджи Павел Поппетров (Видраре).

Хамди паша предупреждава, че „участниците в този зловреден комитет… възнамеряват да прекарат [на територията] на вилаета пушки, винтовки, амуниции и други боеприпаси, пренесени през Никополската, Свищовската и Оряховската околии“. И заявява, че „никога няма да допусне порочните идеи на тези лица да получат широка обществена подкрепа“, защото „ще доведат до изключително големи безредици и насилия, които ще засегнат мирните и поизтъкнати люде, които не са съгласни с тях и не ги подкрепят“.

За първи път в официален документ е назовано името на „секретен служител“ ‒ Зия ефенди, полицейски инспектор, знае български, легализиран като горски в Ловеч. Не знаем под какво име се подвизава в Ловеч. Не знаем какъв е по народност. Заплатата му е 700 гроша, харчовете за тайните агентите са „по специално разпореждане“ и се водят като „здравни разходи“. След Арабаконак заплатите на агентите ще скочат тройно и четворно.

Към доклада Хамди паша прилага преведени на турски Програмата и Устава на БРЦК, приети от Общото събрание на БРЦК в Букурещ (29 април/11 май – 4/16 май 1872 г.) и две Окръжни писма до комитетите. На това събрание Левски е избран за Главен апостол на цяла България. По решение на Левски Ловеч е центърът на Вътрешната революционна организация (ВРО). Оттук насетне в османските документи Уставът на БРЦК ще бъде наричан „червената книга“ заради червените корици.

*На 25 септември/7 октомври 1872 г. Великият везир Мидхат паша успокоява Дунавския валия в секретна заповед (емирнаме):

„Благодарение на мъдрото и успешно управление на честития ни султан, дейността на комитетските дейци е позатихнала и наближаващата зима може да им попречи да приведат в действие революционните си помисли… Тези издания (б.а. ‒ Уставът и Програмата) не бива да предизвикват ни наймалко притеснение, тъй като са взети навременни и подходящи предохранителни мерки, които да попречат на [съзаклятниците] да прекарат оръжие отсам [Дунава], а пък лицата, за които се говори, че участват в революционната организация, се следят внимателно“.

И така: Още през юни‒юли 1872 г. турските власти знаят част от комитетската мрежа и „следят внимателно“ комитетските дейци; знаят, че Ловеч е центърът на ВРО; знаят, че Левски е ръководител на ВРО; разполагат с основните документи на БРЦК. Едно не знаят ‒ как изглежда Левски.

Въпроси: Откога турските власти разполагат с тази информация? От лятото на 1872-ра или от по-рано? Как документите на БРЦК попадат в турски ръце? Кой е агентът/доносникът, разкрил част от комитетската мрежа и комитетските дейци? Кой е издал Ловеч като център на ВРО? Кой е издал името на Васил Левски?

Един доносник знаем със сигурност – през юли 1872 г. хаджи Иванчо Пенчович ефенди донася на своя покровител Мидхат паша за „комитетската опасност“.

АРАБАКОНАШКАТА АВАНТЮРА

На 22 септември 1872 г. 14 души обират пощенската кола, която кара 125 хил. гроша. Това е фаталното Арабаконашко приключение, което Димитър Общи организира, въпреки изричната забрана на Левски. (Едно съвпадение: на 16 септември, когато Хамди паша пише на Великия везир цитирания доклад, Левски пише на Данаил Попов: „Бай Димитър [Общи], че е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му се поради простотията му“…)

Нападателите са в турски военни униформи, 10 дни полицията мисли, че са уволнени войници и върви по фалшива следа.

Софийският мютесариф Мазхар паша вдига на крак всички заптиета, редовни и запасни войници (низами и редифи); в същия ден, 22 септември, изпраща телеграми до околийските управители на Враца, Берковица, Пирот, Враня, Кюстендил, Дупница, Джумая, Самоков, Крива паланка, Ихтиман, Орхание, Ловеч, Плевен, Никопол, Оряхово, Пазарджик, Етрополе, Тетевен, Златица; отпуска допълнителни 3000 гроша за тайни аген­ти като „здравни разходи“; плъзват турски шпиони в български дрехи, започват арестите.

Арестувани са всички обирачи и всички комитетски хора от Ловеч и околностите, споменати в писмото от 16 септември – общо 50 души. Мнозина сами се предават и едни други се топят, и издават всичко, що знаят…

Един човек не е арестуван – поп Кръстьо. През ноември ще го задържат в Ловеч за 24 часа и ще го пуснат. На 24 ноември 1872 Мазхар паша в телеграма до търновския каймакамин нарича поп Кръстьо muhbir и оценява „неговите досегашни донесения“ като „една негова похвална заслуга за народа и отечеството“. В превод на български, руски, английски, френски, немски, испански и италиански muhbir означава агент, шпионин, доносник, предател, даже – велзевул… (През 1936 г. Васил Шанов пише до председателя на БАН акад. Любомир Милетич, че „за голямо нещастие“ е открил „официален документ, в който се споменава за предателската роля на поп Кръстьо“. Това е тази телеграма. Самозвани анализатори дръзко подменят muhbir с muhtar, което означава „старейшина“.)

Мазхар паша ръководи първото следствие – 19‒28 октомври1872 г. в Тетевен и Орхание. За 10 дни провежда 58 разпита и очни ставки.

От донесението на Хамди паша до Великия везир (*25 ноември/7 декември 1872) научаваме, че: от обирачите на хазната са иззети 86 броя огнестрелно оръжие и 6 броя хладно: 11 шишанета, 5 гладкоцевни пушки, 5 пушки с къса цев, 14 обковани с месинг пищова, 1 малък пищов с капси, 25 нови револверни пушки, 2 ножа, сабя, 3 ятагана, силяхлъци, барутници, шомполи… И на Димитър Общи червеникавият кон, който властите продават за 3500 гроша…

Описано е въоръжението на всеки участник в обира: Лечо Ковача – голям нож; Цветко Вълчев – пистолет, ятаган и дълга пушка; чорбаджи Тано Крайчев от Желява – пистолет; Фильо Поппетров – пистолет, двуцевна пушка, пушка „филинта“ (с къса цев) и нов револвер, украсен в златисто; Йосиф Поппетров – ятаган и гладкоцевна пушка; Димитър Крачунов – украсен в златисто револвер; Иван Ветьов – гладкоцевна пушка и пищов; Тоне Крайчов – гладкоцевна пушка; Стоян Младенов – едноцевен пищов; Димитър Общи ‒ украсена в златисто сабя и новопроизведена пушка; с 14 оръжия е обкичен хаджи Станьо Врабевски: къса карабина, двуцевен пищов, 2 гладкоцевни пушки, една пушка с къса цев, една нова пушка, черно-бял ятаган, украсен в златисто револвер. Изобщо – салтанатлия е хаджи Станьо, пременен с червен джамадан, червена аба и червен пояс, потури от бял шаяк с черни гайтани, влашки калпак, силяхлък и голяма кожена торба, пълна с барут. Всичко това е описано.

До 24 октомври 1872 г. следствието се върти около обира, когато за първи път Тодор Кръстев изтървава думата „комитет“ и едно име – „Димитър от Сърбия“, т.е. Димитър Общи.

На 26 октомври 1872 г. даскал Иван Фурнаджиев, секретар на Тетевенския комитет, сам се предава, казва кои са в комитета, къде е архивът, накъде е тръгнал Общи и пръв произнася името на Левски – „другарят на Димитра ‒ Васил“ и го описва най-подробно, с творчески замах.

В нощта срещу 27 октомври 1872 г. е заловен Димитър Общи и пръв споменава Левски като „Дякон Васил“, по-късно Анастас Попхинов пръв ще го назове „Дякон Левски“. Пръв Общи споменава имената на водачите на Ловчанския комитет ‒ Марин Поплуканов и Димитър Пъшков.

На 27 декември 1872 г. е заловен Васил Левски.

Показанията на Иван Фурнаджиев, Димитър Общи, Анастас Попхинов, Вутьо Ветьов са фатални – и за организацията, и за Левски. Започват предателствата. Град по град, село по село, комитет по комитет, човек по човек. Пред очите на Апостола.

От задържаните не издават нищо и никого само Васил Левски, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Христо Ковачев, Никола Цвятков, Христо Цонев‒Латинеца и двама овчари – близнаците Велко и Тодор Стойнови от Желява, членове на революционния комитет, които се правят на неграмотни, а всъщност са абонати на вестник „Свобода“.

Димитър Общи издава 27 комитета; Хаджи Станьо Врабевски и Петко Милев‒Страшника издават по 15 комитета; Анастас Попхинов ‒ 12 комитета и брат си Данаил; Гаврил Генчев Брънчов ‒ 7 комитета, Павел Лалов, Атанас Гложенеца и Вутьо Ветов ‒ по 3 комитета…

Съсипани са над 70 комитета. Общият брой на издадените комитетски дейци надхвърля 150.

Поне така мислехме досега. Истината е страховита. Тя е убийствена. Новоиздирените османски документи разкриват действителния мащаб на пораженията върху революционната организация. Издадените комитетски дейци са над 500 души! Само от един регион!

Това е резултатът от арогантната самонадеяност на Димитър Общи, от неговия суетен курназлък, от малодушието на арабаконашките херои и комитетските хора, които в един миг ще сринат деветгодишните свръхчовешки усилия на Васил Левски, ще съсипят комитетската организация, ще окачат Апостола на черното бесило и ще хвърлят в покруса цяла България.

ЕДНА ЗАГАДКА

В края на октомври 1872 г. Мазхар паша създава Смесена следствена комисия в София. За първи път научаваме състава на комисията: 16 турци, 3-ма българи и един евреин, поименно и с техните длъжности. Българите са апелативните съдии: Пешо Тодоров‒Желявеца, Димитър Митович и един, който се е подписал само Мито, но всъщност е Мито Каймакчиев, баща на Димитър Митович.

Според протокол на комисията (*1/13 ноември 1872 г.): „По време на следствието през тази нощ със смъртна присъда се сдобиха 4–5 души… Всички верноподаници на височайшата държава започнаха да поднасят лично благодарността си, като по този начин изразяваха засвидетелстваните от тях радост и задоволство“. Кои са тези 4‒5 души – не знаем. Документите не потвърждават тези присъди. А благодарните верноподаници са членовете на комисията.

В докладната на Софийския мютесариф до Великия везир (*8/20 ноември 1872 г.) има загадъчно твърдение: че Димитър Общи „по заповед, получена от Влашкия комитет (б.а. – БРЦК), тетевенските чорбаджии хаджи Станьо (б.а. – Врабевски) и Петко Мильо (б.а. – Петко Милев-Страшника), както и от други трима души, се опитал да се самоубие“.

Въпроси: Като как БРЦК от Букурещ е заповядал на заловения Димитър Общи да се самоубие? И в какво качество хаджи Станьо, Петко Милев и три неназовани лица издават такава заповед на своя довчерашен предводител и кумир? И изобщо – имало ли е опит за самоубийство? Димитър Общи се самоубива исторически и морално със собствените си показания.

 

Из протоколите на турския съд

Димитър Общи, 27 октомври 1872 г.:

(Показанията му са общо 28 компютърни страници)

„Във Влашко ме намери българският комитет и ме изпрати тук. Вече година и половина съм тук… Книжата предадох на Марин Попов кафеджията [Поплуканов], на Ваньо Терзията [Иван Драсов] и на фабриканта на коприна Димитър Пъшков… Аз пък предадох писмата, които ми дадоха, на Дякон Васила…

Той влезе с книжата [Уставът на БРЦК] в Карлово, а мен изпрати в хана. Там престоях 3 дни… Изпрати ме в Карловски бани. Там престоях 2 седмици… Изпрати ме в Хисарските бани… Там престоях 45 дни… В Карлово два дни чаках на хана. Той ми каза: „Ти мини през Сопот!“. А той самият, като прехвърлил от Карлово направо Балкана, минал през Троянския манастир…

Наех кон за 54 гроша. Отидох в Ловеч. Два дни след мен пристигна там пеш и Дякона. В Ловеч пристигнал един нов наш другар [Ангел Кънчев]… Купиха ни коне. Дякона си купи кон на вересия, при условие сам той да заплати стойността му…

Отидохме в Карлово. Аз останах в хана. Отидоха с Ангела и устроиха събрание… Отидохме в Клисура… Оттам в Панагюрище. Пак ме оставиха в хана. На тайно място устроили събрание. Аз стоях в хана. Отидохме в Пазарджик. Мен пак ме оставиха в хана… Влязохме в Пловдив. Мен пак ме оставиха в хана. Устроили събрание, но мен не ме заведоха. Отидохме в Чирпан… Заминахме за Стара Загора. Те излязоха. Направили събрание. Отидохме в Нова Загора… Отидохме в Сливен. Дякона взе книжата и излезе самичък… Отидохме в Котел…В Трявна Дякона устроил два дни събрание. Мен той не ме повика… В Лясковец стана голямо събрание. Имаше 18 души. Дадохме им книжата… Отидохме в Търново. Дякона не ни осведоми за работата, която върши там три дни… Отидохме в Елена. Кънчев и Дякона излязоха. Аз останах в хана…“.

 

ЕДНА СНИМКА

В турски ръце попада снимката на Васил Левски, направена най-вероятно през май–юни 1872 г. в Букурещ, когато е избран за Главен апостол. Левски е облечен „алафранга“ – сако, жилетка, бяла риза, колосан бял нагръдник, вратовръзка-панделка, джобен часовник с верижка. Това е познатата снимка-елипса, но за първи път виждаме целия кадър.

На гърба на снимката на османотурски е написан следният текст в 7 реда:

„Снимка на дякона Васил Левски от град Карлово.

Понастоящем майка му се намира в същия град.

Тъй като един зъб на горната му челюст

под мустака стърчи навън,

устната му е леко повдигната.

С риж мустак е, среден на ръст, със светлосини очи,

на 25–26 години.“

Този текст съвпада с описанието, което даскал Иван Фурнаджиев дава при следствието на 26 октомври 1872 г. Първото съобщение за „залавянето“ на снимката е месец по-късно, в телеграма на Дунавския валия Хамди паша до Великия везир от *22 ноември/7 декември 1872 г. Буквалният превод на телеграмата е: „снимката, която премина в наши ръце“.

Снимката е размножена и разпратена до всички паспортни служби.

Въпроси:

В кое фотоателие е направена снимката? Кой е фотографът? Защо липсват задължителният печат и адресът на фотоателието? Кога и как стъклената фотографска плака попада в ръцете на турските власти – при обиск, с участието на самия фотограф или случайно? На всички разпратени копия ли е написан горният текст? Виждал ли е Левски снимката с този текст, ако да – къде, кога и при какви обстоятелства, и защо пред турския съд казва, че е на 26‒27 години, както пише на гърба на снимката?

 

Из протоколите на турския съд

Даскал Иван Фурнаджиев, 26 октомври 1872 г.:

(Показанията му са общо 8 компютърни страници)

„Преди да дойда тук [в Тетевен] не знаех нищо по тия работи, т.е. по комитетския въпрос… Но ако ме натоварите с тая работа, аз ги познавам, всички ще ги намеря. Ще отида в Плевен, ще отида дори и на други места, които аз зная. И щом им намекна за тукашната организация, те ще ми кажат. Ще събера много сведения…

Другарят на Димитра – Васил… Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри… В близко време ще дойдат един‒двама войводи, но не знам от кое пристанище ще минат. Трябва да се внимава… Васила има повече от един месец не съм виждал и не знам къде се намира… Мисля, че Димитър ще минава отсреща [Румъния]. Ще мине през Никопол или Оряхово…

Намеренията им бяха, като пристигне оръжието, да заемат проходите с по 100‒200 души и да излязат в Балкана, да вдигнат околното население на въстание…

В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Горезаписаните ми думи са истинни. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик. Възнаградете ме, това искам! Ето, аз издавам!“…

 

ДВЕ ПИСМА

В турски ръце попадат и две писма до Левски от Любен Каравелов и Тодор Пеев от 30 октомври и 1‒2 ноември 1872.

Дунавският валия до Великия везир, *25 ноември/7 декември 1872:

„Става ясно, че споменатият Васил Левски е изпратен от комитетския център (б.а. – БРЦК). В едното от двете писма, които по подходящ начин са били взети от ръцете на преносителя и като са им били направени преписи, са му били върнати, се изразява съжаление за залавянето на Димитър (б.а. – Общи)... Подразбира се също за намерението с внезапно нападение задържаните разбойници да бъдат освободени от ареста, ако властите подходят към тях като към комити, а да не се предприема нищо, ако те гледат на тях като на крадци. В подобното второ писмо се подхвърлят някакви насърчителни слова и се заявява, че там бунтът трябва да избухне, колкото е възможно по-скоро и че те ще получат помощ от Влашко, Сръбско и Черна гора“ .

Сега разбираме защо Левски дълго време не отговаря на тези писма.

Въпроси:

Само тези две писма ли са заловени? Кои куриери пренасят писмата от БРЦК до Левски и обратно? Кога, къде, как и защо писмата попадат в турски ръце – отсам или оттатък Дунава? Какво означава фразата, че писмата „по подходящ начин са били взети от ръцете на преносителя“? Какъв е този „подходящ начин“ – хитрост, лукавство, подкуп, наивност, случайност, небрежност, недоглеждане, предоверяване, страх, предателство, арест, разпит, заплаха, изтезания? Къде и как куриерите преминават Дунава? По какви маршрути се придвижват в България и как – кон, каруца, керван, пощенска кола, пешком? Кой е преводачът, който освен български, трябва да знае и шифъра на комитетската кореспонденция? Възможно ли е главният куриер поради някакви причини да е предал писмата на някой от вътрешните куриери и ако да – на кого? Как след това писмата стигат до Левски? Нали само човек, който знае къде е Левски, знае къде да ги занесе? Кой ги носи? Този, от когото са иззети и после му били върнати?! Същите куриери ли носят писмата или турски шпиони?

Главните куриери, които пренасят комитетската кореспонденция от и до Левски са Христо Иванов (Големия, Книговезеца) и отец Матей Преображенски (Матей Миткалото). Те са извън всяко подозрение. С тях Апостола гради комитетската мрежа, докато в Букурещ се „настъпят едни други по краката“ и наричат обиколките на Левски „гламави работи“…

Други доверени куриери са Никола Обретенов и Димитър (Дидьо) Пеев. Пред съда Дидьо Пеев се провиква: „Той взема моето тескере и мина оттатък!“… А между Дидьо и Левски имало физическа прилика…

Пред турския съд Анастас Попхинов (брат на Данаил Попов, един от най-доверените хора на Левски) разказва напоително как в продължение на година и половина през него минавала цяла кореспонденция между Левски и БРЦК, но веднъж той, Анастас, отворил едно писмо, понеже му бил счупен печатът (!?), обаче нищо не разбрал, шифровано било, а Левски го осъдил най-остро. Това е истина. После тънкообидният Анастас пише на Апостола една змийска закана: „Ще се изправя и ще те клъцна по челото, та да ме запомниш за всякога!“. И това е истина…

Левски непрекъснато говори за „ордия шпиони“ и „изродици български“ и предупреждава комитетските хора да не се доверяват на никого, особено на „случайни“ спътници, неканени „помощници“ и нетърсени „довереници“.

 

Из протоколите на турския съд

Анастас Попхинов, 13 декември 1872 г.:

(Показанията му са общо 12 компютърни страници)

„Преди три години [1869 г.]… в дюкяна на брат ми Данаила и Ангела [Ангел Бръшлянов] в Турну Магурели видях Васил Дякон Левски… Запитах брат ми: „Откъде е тоя човек и какво приказвахте?“. Той ми каза: „Тоя човек е от Карлово, бил е знаменосец на Панайота, сега го изпращат от Букурещкия комитет, за да организува комитети“. На другия ден Дяконa дойде в къщата на брат ми, предаде му два пакета с около 2000 брошури, написани на турски и му каза: „Навсякъде има мюсюлмански комитети, ще ги пръсна между тях… Ще дойдат и български книжа“… С него имаше един човек от Плевенско, на име Сава Младенов… Чичовият ми син Ангел взел тия брошури и ги донесе в моята къща в Плевен…

Минаха 1‒2 месеца, дойде един фотографчия, Никола Цеков… От Ловеч Марин Попов [Поплуканов] и Ваньо Tерзията [Иван Драсов] ми писаха и аз отидох там… Мина се един месец. Те дойдоха [в Плевен]. Имаха писмо от Левски до Букурещкия комитет… Отидохме в Никопол, минахме отсреща [Турну Магурели] и отседнахме в къщата на брат ми. На другия ден заминаха. Три седмици обикаляха. Бяха взели със себе си 6 револвера и казаха на брат ми: „Виж тия револвери, ако са добри и ако можем да купим, нашите другари искат около 40 броя“. Брат ми ги прегледа и каза, че са немски, не са добри, по-добри са белгийските … След три месеца брат ми писа: „Револверите дойдоха“. Писмото изпратих в Ловеч. Те изпратиха трима души… Минахме в Никопол, едни от револверите носехме у себе си, а другите в дисагите. Никой не ни попита, нито пък ни претърси. В един чувал с пипер бяхме поставили патроните…

Изпращах на брата си писмата на Ловчанския комитет, които трябваше да се изпращат на отсрещния комитет, а писмата, които идваха отсреща, изпращах ги на Ловчанския комитет… Около година и половина писмата се предаваха за двете страни чрез мен… Получи се едно писмо и тъй като печатът беше малко счупен, аз го отворих. Прочетох го, но не можах да го разбера, тъй като беше със специален шифър. Писмото изпратих на Дякон Левски в Ловеч. Той се разсърди много, задето писмото беше отворено… Бяха се събрали на събрание [в Ловеч]. Имаше около 20 души: Димитър Пъшков, Марин, Ваньо и един свещеник с нисък ръст – поп Кръстю. Имената на останалите не зная, ако ги видя, ще ги позная. Всички са от Ловеч“.

 

ИЗВЪНРЕДНАТА ИМПЕРСКА КОМИСИЯ

*На 18/30 ноември/ 1872 г. Мазхар паша предлага на султана да бъде създадена извънредна комисия, тъй като „именно местната управа в София ги е заловила и задържала (б.а. – обирачите и комитетските хора), то в съдебния процес тази управа би се оказала в двояката роля както на обвинител, така и на съдебна инстанция. Проведено по този начин, разследването няма да бъде убедително“.

И разпорежда: „Комисията да разследва случая от всички гледни точки, да проведе, спазвайки закона, разпитите на извършилите престъпления и на тези, които подбуждат населението към бунт, както и да определи и наложи подходящи присъди, като не остави никакви основания на която и да е страна да твърди, че процесът не е справедлив“…

„За членове на тази комисия се определят [следните] почитаеми [лица, а именно:] изтъкнатият генерал Али Саиб паша, Йованчо ефенди, член на Отделението за наказателни дела към Съвета за съдебни решения, и пенсионираният от поста помощникуправител на Багдадския вилает Шакир бей, които се отличават със своята праволинейност и компетентност“…

Възнаграждението на всеки от тримата е по 15 000 гроша, на Али Саиб – още 5000 гроша като председател, а на Шакир бей – „временна заплата от 10 000 гроша, тъй като в момента не е на платена служба“. Йованчо ефенди не е почетен с допълнителен хонорар…

Комисията е назначена на следващия ден със султански указ.

От 9 декември 1872 г. до 12 януари 1873 г. следствието се води в София от Извънредната имперска комисия: Али Саиб паша – председател на Държавния съвет, дивизионен генерал, министър на полицията; Шакир бей – член на Генералния щаб, адютант и дясна ръка на Мидхат паша; хаджи Иванчо Пенчович ефенди, наричан мило „Йованчо“ – член на Върховния съд и на Държавния съвет на Османската империя, най-пръв Мидхадов доносник и шпионин, който след Освобождението ще стане депутат в Учредителното събрание…

В комисията участват още трима българи: Хаджи Мано (Мануил) Стоянов, Пешо Тодоров-Желявеца и Мито Каймакчиев ‒ членове на Софийския меджлис, най-богатите софиянци. Хаджи Мано притежава Драз махала, а само дворът на един от неговите имоти се простира от Сатиричния до Народния театър. Желявеца притежава кв. „Лозенец“ и земите между Военното училище, ул. „Иван Асен ІІ“ и бул. „Евлоги Георгиев“ ‒ 76 000 кв. м. След 1878 г. тримата ще се сродят помежду си – имането трябва да се умножава… Ще бъдат все така богати и влиятелни, Хаджи Мано ще влезе в управата на БНБ, Желявеца ще стане кмет на София…

Особено ще преуспее Хаджи Иванчо Пенчович, наричан мило „Йованчо“ –  член на Върховния съд и на Държавния съвет на Османската империя, най-пръв Мидхадов доносник и шпионин, а след 1878 ‒ депутат в Учредителното събрание…

Българите в Имперската комисия принадлежат към елита, обгрижван и употребяван от Високата порта. По принцип отношението на турците към „раята“ е унизителна смесица от презрение, пренебрежение и снизхождение – „българите са или глупави, или побъркани, или пък завеяни“ – така на *8/20.ХІ. 1872 Мазхар паша нарича заловените след Арабаконак.

Един факт стъписва великия везир Рюшди паша (*18/30.ХІ.1872): „Онези, които са инициатори и организатори на това движение против държавата, са коджабашии (старейшини), чорбаджии и учители“. Не някакви нехранимайковци, безделници, глупци и гламавци, а възрожденският елит, горният слой на българското общество, люде заможни и образовани, за които е важно не имането, а Свободата на България.

Срещу възрожденския елит са представителите на имперския елит, които ще окачат Левски на черното бесило, щото си пазят привилегиите, имането и ордените. Те ще бъдат възнаградени…

 

„ДОЙДОХ, ЕФЕНДИ, ДА ВИ КАЖА“…

Мнозина от арестуваните сами се предават. Техните разпити започват с въпрос „Защо дойде тука?“. Следва отговор: „Дойдох, ефенди, да ви кажа“… Отношението към тях е унизителна смесица от презрение, пренебрежение и ориенталско снизхождение – „българите са или глупави, или побъркани, или пък завеяни“…

*8/20 ноември 1872 г., Софийският мютесариф до Великия везир:

За обирачите: „14-те души от задържаните лица казаха и си признаха напълно доброволно, че завардвали пътищата и обрали хазната… без спрямо тях да е приложено насилие, мъчения или изтезания… те многократно заявиха и на всеки един от тях беше дадено да подпише, че изобщо не са били измъчвани и изтезавани, дори не са били и оковавани във вериги“.

За комитетските дейци и техните роднини: „Някои от тях са и синове, и братя на първенци… Бащите, братята или синовете на тези лица, искайки да бъде записано и да подпишат в присъствието на следствената комисия, че са чули признанията на злосторника, който се мисли за техен брат или син, заявяваха, че той заслужава да бъде наказан от държавата. От сега нататък те нямат нищо общо с него и дори отказваха да присъстват на останалите разпити“.

За Димитър Общи: „По време на проведените шест пъти разпити той си признал и разказал всичко, без изобщо да се стеснява“.

За Анастас Попхинов: „Той си призна вината и престъплението плачешком, но се оправдава и се сърди на брат си“.

За заподозрените, но неарестувани: „Някои от които са почти деца… въобразявайки си, че щом като са много богати, ще се отърват от полагащите им се наказания и няма да бъдат задържани и разпитвани, в момента, в който видяха, че всички те ще бъдат задържани и разпитвани, се изплашиха извънредно много. Посредством едно дискретно проследяване се установи, че те горят документите и казвайки: „Моля ви се, само да не се разчуе“, отиват да палят свещи по църквите“…

 

ТАКТИКАТА НА ВИСОКАТА ПОРТА

Въпреки огромната агентура, Левски създава неподозирана тайна организация, която застрашава „Височайшата държава“. Империята разбира своя провал и не иска светът да види колко е болен „болният човек“. Не иска шумен политически процес, масови бесилки и мощен международен резонанс. Старае се да приглуши и потули цялата история, та всичко да мине тихо, по терлици.

Обаче! Проанглийското лоби на Мидхат паша иска точно обратното. Мидхат – за да си върне великото везирство, Британската империя – за да запази влиянието си. Посланик сър Хенри Елиът подтиква Мидхат да „докаже“, че тайната организация е руска или поне сръбска направа. Докато е Велик везир, Мидхат заповядва не само да се търсят, но и да се изфабрикуват „факти“ за руска намеса. Остава силно разочарован. Русия и Сърбия нямат никаква роля в българските комитетски дела.

Надделява политиката „Тихо, да не се разчуе!“

Затова процесът не е в Цариград, а в София ‒ за да бъде далече от очите на чуждите дипломати. Разкрити са над 500 души, а масовите арести спират след края на ноември 1872. Не защото Портата има „технически“ проблем да ги изпоарестува, че да ги разкарва демонстративно и за поука по стъгди и мегдани във вериги, съпроводени от зурни и тъпани. И не защото „системата“ няма да издържи на такъв „натиск“, а за да не се вдига шум. „Височайшата държава“ има всичкото право да тържествува. Но тя не тържествува. Напротив. Тя е стъписана от мащабите на революционната организация.

*7/19 ноември 1872 г. Дунавският валия до Великия везир: „Тъй като се разбра, че установеният брой на членовете (б.а. – на комитетите) би надхвърлил 400‒500 души, ако се пристъпи към залавянето на всички, повечето несъмнено ще признаят, че са участвали в това дело или че са знаели за него. Тогава ще се наложи всички да бъдат наказани, а понастоящем не е възможно и подходящо да бъдат определени наказания на толкова много лица“.

*8/20 ноември 1872 г. Софийският мютесариф до Великия везир: „Не е възможно толкова много лица (400 ‒ 500) да бъдат задържани наведнъж и да бъдат подложени на разпит“. Мазхар паша предлага да бъдат наказани само ръководителите, а на заподозрените да „им се направи само забележка и предупреждение да не им се налага да идват тук втори път“. И заявява, че „по никакъв начин пред колегите от следствената комисия няма да споделяме, че спрямо тях е проявено снизхождение“.

И още: „Ако тази възпитателна мярка бъде прилагана към тези и подобните им, то безспорно в държавата като цяло ще настане мир и спокойствие… По този начин не само няма да увеличаваме техния брой и да отваряме работа на държавата и височайшите длъжностни лица, но и за по-нататък няма да занимаваме уважаемия господин с досадни задължения и само временно полезни въпроси“.

Великият везир одобрява предложението – като „особено подходящо“ и „уместен похват, преценка и приложение“, така че всичко да приключи „разумно и безшумно“, и на *18/30 ноември 1872 г. пише до султана: „Рано или късно, благодарение на успешното управление на Негово Величество блажения и всесилен султан, подобни глупци ще си получат заслуженото“.

В края на ноември 1872 г. всичко сякаш приключва „разумно и безшумно“. Към Портата пътуват безкрайни списъци с предложения за награди ‒ преизобилни са новооткритите документи по тази тема.

Мазхар паша ще бъде въздигнат в ранг „бейлербей на Румелия“ и декориран с орден „Меджидие“ ІІ степен за своите „невиждани и нечувани усилия“, за „безпримерната си и всеотдайна служба“, благодарение на която „беше възпрепятствано едно голямо съзаклятие и беше разкрита тайна революционна организация“.

Най-усърдните офицери от полицията и армията, съдии, следователи, дознатели и събирачи на данъци, кадии и мюфтии ще получат ордени „Меджидие“ ІV и V степен и гръмки почетни звания: „Главен учител в Одрин или Бурса“, „Началник на Дворцовата стража“, „Главен страж на Портата“ и „Държавен предводител на епохата“.

Хаджи Иванчо ще бъде закичен с „Меджидие“ ІV степен. А Хаджи Мано, Пешо Тодоров‒Желявеца и Мито Каймакчиев (наричани Мано ага, Пешо ага и Мито ага) ‒ с „Меджидие“ V степен. Инак всеки от тях е заслужил да бъде „Държавен предводител на епохата“ или поне ‒ „Главен страж на Портата“…

 

„ЗЛОДЕЯТ ЛЕВСКИ“ СРЕЩУ „ПОРТАТА НА ЩАСТИЕТО

За турските власти няма никакво съмнение, че Левски е главната фигура в тайната организация, създадена „с цел да отнеме от ръцете на мюсюлманите земята на дедите им и да изгради самостоятелно българско царство“ и „за да отцепят България, подобно на Сърбия и Черна гора, така че да се избавят от поданството и законите на височайшата държава, щели да се бият срещу мюсюлманите, като изкарат ненадейно населението по планини и балкани“ (Мазхар паша до Великия везир, София, *8/20 ноември 1872 г.).

След края на ноември 1872 г. масовите арести спират, но издирването на Левски изправя на нокти цялата Империя.

*22 ноември/4 декември 1872 г. Телеграма на Дунавския валия до Великия везир: „След като се потвърди, че един от ръководителите на революционния комитет – Васил Левски, известен още и като Дякона, се опитва да буни населението в района на Пловдив, първо беше известен Одринският вилает… после се писа до мютесарифа на Пловдивски окръг, като му бе изпратена и прихванатата снимка на Левски…“.

*25 ноември/7 декември 1872 г. Великият везир до Одринския валия: „С настоящето писмо (шука) се нарежда да проявите старание и положите усърдие за обезателното залавяне и задържане на споменатия [Васил Левски], като със съдействието на тайния агент на място да се проведе цялостно обследване и разследване“. (б.а. ‒ Кой е „тайният агент на място“? Кое е „мястото“ – Одринският вилает е огромен? Какъв е този таен агент, който има право да води следствие? Колко тайни агенти има в Одринския вилает?)

*25 ноември/7 декември 1872 г. Дунавският валия докладва на Великия везир, че е разпоредил „споменатият злодей главатар Васил Левски… веднага да бъде заловен, като относно неговото залавяне и задържане бъдат приложени предвидените мерки за многократно извършване на строго забранена дейност. Ако той реши да избяга към Филибе или отсреща, залавянето на споменатия и по тези места ще бъде едно божие чудо“.

Валията настоява да бъде увеличен броят на тайните агенти, а техните заплати да започват от 3000 гроша. „Вашият покорен слуга без всякакво съмнение строго ще следи тези средства винаги да се разходват целесъобразно и по никакъв начин да не се похарчи в повече дори и едно акче от държавната хазна“.

*26 ноември/8 декември 1872 г. Великият везир разпорежда Щабът на Втора имперска армия да осигури „видимо присъствие на войска“ и „изпращането на допълнителен брой войници“, където е необходимо.

*2/14 декември 1872 г. С нареждане на Великия везир са назначени още тайни агенти, възнагражденията са вдигнати на 3000 гроша, като „им се разрешава увеличаване на паричните разходи извън гореспоменатите 3000 гроша…вместо според първоначалната заповед да бъдат удовлетворявани чрез даване на бакшиш и подаръци“. Всичко това – под името „здравно осигуряване“.

*2/14 декември 1872 г. Според Великия везир Левски е „единият от зловредните главатари“ на организацията и разпорежда: „Тъй като много се държи на неговото залавяне и задържане, в случай, че бъде забелязан, той трябва да бъде заловен и арестуван, преди да избяга отсреща“.

А Левски бърза към Ловеч да спасява комитетските архиви. И защото „тълкувам: предателство истинно или предателство без да ще – от страх…“

 

ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ НА ТУРСКИЯ СЪД

Васил Левски, 5, 6, 7, 8 януари 1873 г.:

‒ Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование. Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.

‒ В какво се състои това твое обнадеждаване?

‒ Данъци много, а нямаш спокойствие.

‒ Къде ходи с тая цел и какво правеше?

‒ Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България, за това, за да не дадем земята си. Обикалях и в местата, където ходех, оставях книжа; три пъти идвах и в София… Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях, не зная… Комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато ме извикаха в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават едни други, те си поставяха маски на лицата. Когато аз отивах, лицето ми беше открито и ме познаваха.

‒ Къде е постоянното ти местожителство?

‒ Никъде не живеех постоянно.

‒ Много хора те познават, защо не ги изкажеш?

‒ Никого не познавам.

‒ Не познаваш ли Димитра [Общи], който седи насреща ти, не си ли обикалял заедно с него?

‒ Кой е тоя човек, аз не зная, аз обикалях сам, с никого не ходех… Обикалях сам саменичък…

‒ Не познаваше ли комитетските хора?

‒ Според изискванията на устава не ми беше работа да ги познавам.

‒ Сега ли не искаш да ги познаваш?

‒ Не ги познавам и тогава не ги познавах… На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря.

‒ Ти кажи хората, които са работили… Кои познаваш в Търново?

‒ Не познавах никого. (б.а. в Търново е най-големият комитет, с председател Христо ИвановГолемия, най-близък приятел на Левски) От Букурещ ми бяха препоръчали да предложа на Стефан Карагьозов (б.а. – Карагьозов е яростен туркофил, Левски се подиграва с комисията)… Понеже в Търново не искаха да се срещнат с мене, не можах да се запозная с никого.

‒ Кои познаваш в Пловдив?

‒ В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

‒ А бе, човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели!… Ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш!

‒ Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета, имена не мога да кажа…

= = =

9 януари 1873 г., последен разпит:

„Нашите българи обичат свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия“.

= = =

Заключение на Имперската комисия:

„Именуемият Дякон Васил Левски се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против османската държава. Той е бил председател на всичките комитетски организации… Той е твърде хитър и лукав, а същевременно известен със своята храброст…

И изобщо той отказа да съобщи някакви имена и лица…“

= = =

„Отче, поменувай ме в молитвите си като йеродякон Игнатий!“, ще каже Левски на поп Тодор под бесилото.

И ще извика: „Боже, избави България!“…

= = =

Отец Минчо Хаджинедев[2] ще запише в книгата с църковните песнопения, там, гдето е „Достойно естъ“:

„Обесиха у София Василя: февруари, ден 6, 1873. Ох!“…

 



[1] Инж. Никола Димков е от Горно Броди (дн. Ано Вронду, Република Гърция, дем Сяр, област Централна Македония), завършва висше техническо образование във Франция; след Освобождението участва в проекта на жп линията Виена ‒ Цариград; в Цариград основава фабрика, въвежда дизелови и електрически двигатели, осигурява на работниците безплатна храна и работни дрехи; съветник на Екзарх Йосиф I; владее шест езика; през 1916 ‒ 1917 г. написва и издава на немски, френски, турски и гръцки книгата „Звезда на съгласието“ ‒ първообраз на Обществото на народите; има двама бележити племенници ‒ лечителят Петър Димков и Димо Хаджидимов. През 1932 г. полк. Петър Димков, командир на Карловския гарнизон, спасява родната къща на Левски. През 1924 г. Димо Хаджидимов, депутат от БКП, е убит по заповед на Ванче Михайлов.

 

[2] Отец Минчо Хаджинедев (Пищовлията) е от Дъбене (Карловско) ‒ учител, свещеник, песнопоец, майстор-оръжейник, член на революционен комитет от 1868 г., приятел и куриер на Левски. По време на Априлското въстание турците го залавят, инквизират го зверски, насичат го на парчета и го хвърлят в един трап.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук