Изказване на Валери Петров пред 41-вия конгрес на БСП (3–4 юни 1994 г.). В. „Дума“, 8 юни 1994 г.
Вие се досещате, че мислите, които смятам да споделя с вас, ще са върху проблемите на културата. Прави сте, и аз мисля, че те заслужават нашето внимание, защото през последните години тези проблеми – трябва да си го признаем – винаги са стояли на най-заден план в мисълта на партийното ръководство, на партията ни изобщо, изтласкани от далеч по-важните грижи за икономиката и политиката. А наистина ли тези, последните, са толкова „далеч по-важни“?
Всички знаем, че страната ни преживява днес дълбока духовна, нравствена криза и аз съм убеден, че тази криза е тясно свързана, сплетена в гибелна симбиоза с икономическата, социалната и политическата. И казах „криза“, но това не е криза, а някакъв кошмар! Сериозното подриване на моралните устои в душевността на българина е факт, пред който не можем да си затваряме очите. Свидетели сме на явления, за които не сме предполагали, не сме сънували, че могат да се случат у нас! Употребих и израза „преживяваме кризата“ и сигурно ще я преживеем и в другия смисъл на думата, но мисля си, че тя дори може би повече от икономическата ще остави дълбоки и трайни следи в нас. Отде дойдоха наистина тези чудеса? Отде се пръкна този нов тип на бизнесмен, полуграмотен и арогантен, циничен и безскрупулен, или обратно – изфинен, знаещ езици и все пак бездуховен, аморален плейбой? Или този шумен и самоуверен, – а да го питаш с какво основание – днешен политикан? Случвало ми се е през краткия ми престой в Народното събрание да си казвам: тези неща ти не ги разбираш, може да сглупиш и да направиш някоя беля. Мълчи си, моля ти се! Но миг след това съм чувал да говори на същата тема някой, когото отлично познавам и за когото съм уверен, че също не може да знае нещо повече от мен по въпроса, че няма откъде просто да го знае; а чуй го само как смело и безотговорно, – пък и гладко при това – приказва. Или откъде се появиха тези приятели с бухалките, дето нямат ни срам от хората, ни – казано марксически – страх от Бога?… Всички тези отблъскващи явления са, разбира се, горчиви плодове на новата власт на парàта, разклатила таблицата на човешките ценности, превърнала се в мярка, в критерий за това кой колко струва в обществото. Но бедата сигурно не се е зародила вчера, а по-отдавна: вина за този феномен безспорно имаме и ние с нашите последни десетилетия на уж реален социализъм, които са заложили като мини своите „хромозоми“, „гени със закъснител“ в душата на този, който трябваше да бъде „новият тип човек“. И странни, парадоксални неща се получават: „плуралисти“, които гонят до дупка идейните си противници; „демократи“, които насъскват тълпи от хулигани; патентовани „родолюбци“, които спорят за короните върху герба ни, а не забелязват какво става с езика ни и с писмото ни, с националното ни достойнство, не им прави впечатление, че сме на път да се превърнем в културно поробена държавица от третия свят; днешни смъртни врагове на социализма, които завчера – като партийни големци – са ти взимали здравето… Корупция, престъпност, подлости, безочлив кариеризъм – този дълбок морален срив заплашва да остави беззащитна нашата Българийка пред външните опасности, надвиснали над нея.
И защото нещата стоят така, дълг е, мисля, на нашата интелигенция да се обедини – над идейните различия, за да възпре, прекрати този ужасен процес, обхванал нацията ни. Може би това ще бъде трудна работа, но нали трябва да правим нещо? Често съм си мислил, че интелигенцията ни като цяло не изпълни в наши дни своята мисия: да учи в конфликтното и критично време хората на ум и разум, на добро възпитание, на толерантност, тоест на допускане, че човекът отсреща, разбира се, не е прав и е негодник, но може пък и да има някакво малко, микроскопно право и да не е чак пък толкоз тотално негодник. Вместо да учи нацията на такива добри неща, интелигенцията ни, особено от другата страна – може би защото нашата е все още в дефанзива, а може би и защото все пак сме малко по-умни и добри, – тази интелигенция отдаде своите знания и таланти за развреждане на раните, раздухване на враждите, сама хлътна в тях.
Според мен дълг сега на българските интелектуалци – по-добре късно, отколкото никога! – е да притъпят своите различия, като поставят над тях това, което ги свързва – науката, просветата, изкуството, за да бъдат полезни роду, като не забравят, че върху духовното се е крепяла трайността ни през вековете. И мисля, че левите ни хора на културата би трябвало вече да са поели инициативата в тази посока, че е прав упрекът към нас и към нашата партия за това, че сме подценили проблемите, за които говоря.
И това подценяване е направо необяснимо, защото е в разрез с цялата ни традиция и история, защото благоевската партия, пък и изобщо левите движения по целия свят са по същина дълбоко духовни, защото главната им цел винаги е била да освободят Човека от рабския труд, който го натиска, привежда главата му към ралото или машината, за да може да вдигне този Човек поглед към звездите, да стане по-знаещ, по-добър, по-човечен. Защото нашият материализъм е доказал, че е по-идеалистичен от всички други учения, че е пълен с мечти, за които може да завиди дори такъв доказан мечтател, какъвто е, примерно, г-н Маргарит Мицев… Но да оставим шегата! Знанието, книгите, театърът, културата изобщо са неотделими от левите идеи. Аз си спомням какво могъщо възпитателно действие упражняваха те – стиховете, романите – върху нашата, уви, така далечна БОНСС-ова младост. Зная как нашите млади партизани можеха без хляб, а понякога и без куршуми, но не и без книги. Тези омачкани книги в раниците на убитите партизани – каква разочароваща плячка за мародерите жандармеристи, чиито синове сега искат реабилитации и обезщетения за извършената над бащите им „неправда“! … Но да оставим и тази тема – говорим за обединяването на интелигенцията. Повикът в това направление няма бързо да срещне отзвук. Нека не се лъжем – немалка част от интелигенцията ни – особено от творческата – е все още на отсрещната страна или се отдръпва в „блестяща изолация“, огорчена от нечистоплътността на нравите ни. Продължава насаждането на ненавист в днешните отношения. В ход е пристрастната „ревизия“ на културното ни минало и настояще, зачеркването на безспорни имена и на празни балони, опитите да се теглят кръстове над всичко, което е ляво, в литературата и изкуствата ни от последния почти цял век. Колко пъти ми е идвало да кажа на някой свой събрат: Слушай, ако ти си съгласен – макар че не ти вярвам докрай, – да зачеркнем онази твоя писана някога поема, аз не съм съгласен да го направим, българската култура няма да с съгласна с това! Този събрат още няма да ме чуе, но аз се надявам, че ще дойде време… Вече, както казах, се чувства тук-таме разочарование и отрезвяване. За този процес ще съдейства не само страшното материално обедняване, в което са изпаднали днес дейците на просветата, литературата и изкуствата, но – в по-далечна перспектива – и едно много по-важно обедняване, идейното обедняване, обедняването откъм мисли и идеали. Защото с отпадането, слава богу, на идеологизацията и на глупавия, некомпетентен диктат в изкуствата, който така страшно спъваше работата на творците, на мнозина се сториха компрометирани и най-високите мисли и стремежи на човечеството. А сърцето на културата е било винаги вляво, на страната на слабите и угнетените. Тя, културата, не може без вечния блян на човечеството за равенство и социална справедливост, без протеста срещу насилието и дискриминациите. Изкуствата винаги сочат някакъв идеал, а идеал означава недоволство от съществуващото. Ще могат ли хората на изкуството да не бъдат недоволни, да не негодуват срещу пиршествата в разните грандхотели върху фона на растящата мизерия, срещу новомилионерите в скъпите коли, купени не с труда и инициативността на Добри Желязков–Фабрикаджията, а с обири, рекети, спекули, дракули?… Има в психологията един френски термин „дежа вю“, което означава „вече видяно“. Навярно всеки от вас е имал такива мигове: както си стоиш или разговаряш с някого, изведнъж имаш чувството, че същия този миг вече си го преживял, и че дори знаеш какво ще стане след него. Такова чувство изпитвам и аз, като гледам днешните неща, дъха на нашите дни. Това нещо вече съм го виждал, неприятния му дъх зная и зная накъде води то и какви мисли и чувства пораждаше навремето у хората на културата ни. Днешните ни хора на изкуството, които са още от другата страна, утре ще възроптаят в своите романи, стихове, картини, музикални творби срещу една уредба на света, която нищо не обещава.
Затова думата ми е, че партията на социалистите, колкото и да е заета и притеснена от другите проблеми, или именно защото е така притисната от тях, трябва все по-дълбоко да осъзнава, че материалното и духовното са свързани, скачени съдове: че тя трябва да направи всичко за възглавяване на едно всеобщо движение, с възрожденска всеотдайност и безкористност, за оздравяване на нашата душевност, за отхвърляне на нравствената поквара, разяждаща обществото ни. Мисля, че това може и трябва да стане!