СЪРЦЕТО НА КУЛТУРАТА Е ВИНАГИ ВЛЯВО

0
295

 

Изказване на Валери Петров пред 41-вия конгрес на БСП (34 юни 1994 г.). В. Дума“, 8 юни 1994 г.

 

Вие се досещате, че мислите, които смятам да споделя с вас, ще са върху проблемите на културата. Прави сте, и аз мисля, че те заслужават нашето внимание, защото през последните години тези проблеми – трябва да си го признаем – винаги са стояли на най-заден план в мисълта на пар­тийното ръководство, на партията ни изобщо, изтласкани от далеч по-важните грижи за икономиката и политиката. А наистина ли тези, последните, са толкова „далеч по-важни“?

Всички знаем, че страната ни преживява днес дълбока духовна, нравствена криза и аз съм убеден, че тази криза е тясно свързана, сплетена в гибелна симбиоза с икономическата, социална­та и политическата. И казах „криза“, но това не е криза, а някакъв кошмар! Сериозното подриване на моралните устои в душевността на българина е факт, пред който не можем да си затваряме очите. Свидетели сме на явления, за които не сме предполагали, не сме сънували, че могат да се случат у нас! Употребих и израза „преживява­ме кризата“ и сигурно ще я преживеем и в другия смисъл на думата, но мисля си, че тя дори може би повече от икономичес­ката ще остави дълбоки и трай­ни следи в нас. Отде дойдоха наистина тези чудеса? Отде се пръкна този нов тип на бизнесмен, полуграмотен и арогантен, циничен и безскрупулен, или обратно – изфинен, знаещ езици и все пак бездуховен, аморален плейбой? Или този шумен и самоуверен, – а да го питаш с какво основание – днешен политикан? Случвало ми се е през краткия ми престой в Народното събрание да си казвам: тези неща ти не ги разбираш, може да сглупиш и да направиш някоя беля. Мълчи си, моля ти се! Но миг след това съм чувал да говори на същата тема някой, когото отлично познавам и за когото съм уверен, че също не може да знае нещо повече от мен по въпроса, че няма откъде просто да го знае; а чуй го само как смело и безотговорно, – пък и гладко при това – приказва. Или откъде се появиха тези приятели с бухалките, дето ня­мат ни срам от хората, ни – казано марксически – страх от Бога?… Всички тези отблъсква­щи явления са, разбира се, гор­чиви плодове на новата власт на парàта, разклатила таблицата на човешките ценности, превърнала се в мярка, в критерий за това кой колко струва в обществото. Но бедата сигурно не се е зародила вчера, а по-отдавна: вина за този феномен безспорно имаме и ние с нашите последни десети­летия на уж реален социализъм, които са заложили като мини своите „хромозоми“, „гени със закъснител“ в душата на този, който трябваше да бъде „новият тип човек“. И странни, парадоксални неща се получават: „плуралисти“, които гонят до дупка идейните си противници; „демократи“, които насъскват тълпи от хулигани; патентовани „родолюбци“, които спорят за короните върху герба ни, а не забелязват какво става с езика ни и с писмото ни, с националното ни достойнство, не им прави впе­чатление, че сме на път да се превърнем в културно поробена държавица от третия свят; днешни смъртни врагове на социализма, които завчера – като партийни големци – са ти взимали здравето… Корупция, престъпност, подлости, безочлив кариеризъм – този дълбок морален срив заплашва да остави беззащитна нашата Българийка пред външните опасности, надвиснали над нея.

И защото нещата стоят така, дълг е, мисля, на нашата интели­генция да се обедини – над идей­ните различия, за да възпре, прек­рати този ужасен процес, обхва­нал нацията ни. Може би това ще бъде трудна работа, но нали тряб­ва да правим нещо? Често съм си мислил, че интелигенцията ни като цяло не изпълни в наши дни своята мисия: да учи в конфлик­тното и критично време хората на ум и разум, на добро възпи­тание, на толерантност, тоест на допускане, че човекът отсреща, разбира се, не е прав и е негод­ник, но може пък и да има ня­какво малко, микроскопно пра­во и да не е чак пък толкоз тотално негодник. Вместо да учи нацията на такива добри неща, интелигенцията ни, особено от другата страна – може би защото нашата е все още в дефанзива, а може би и защото все пак сме малко по-умни и добри, – тази интелигенция отдаде своите знания и таланти за развреждане на раните, раздухване на враждите, сама хлътна в тях.

Според мен дълг сега на българските интелектуалци – по-добре късно, отколкото никога! – е да притъпят своите различия, като поставят над тях това, което ги свързва – науката, просветата, изкуството, за да бъдат полезни роду, като не забравят, че върху духовното се е крепяла трайността ни през вековете. И мисля, че левите ни хора на културата би трябвало вече да са поели инициативата в тази посока, че е прав упре­кът към нас и към нашата партия за това, че сме подценили проблемите, за които говоря.

И това подценяване е направо необяснимо, защото е в разрез с цялата ни традиция и история, защото благоевската партия, пък и изобщо левите движения по целия свят са по същина дълбоко духовни, защото главната им цел винаги е била да освободят Човека от рабския труд, който го натиска, привежда главата му към ралото или машината, за да може да вдигне този Човек поглед към звездите, да стане по-знаещ, по-добър, по-човечен. Защото нашият материализъм е доказал, че е по-идеалистичен от всички други учения, че е пълен с мечти, за които може да завиди дори такъв доказан мечтател, какъвто е, примерно, г-н Маргарит Мицев… Но да оставим шегата! Знанието, книгите, театърът, културата изобщо са неотделими от левите идеи. Аз си спомням какво могъщо възпитателно действие упражняваха те – стиховете, романите – върху нашата, уви, така далечна БОНСС-ова младост. Зная как нашите млади партизани можеха без хляб, а понякога и без куршуми, но не и без книги. Тези омачкани книги в раниците на убитите партизани – каква разочароваща плячка за мародерите жандармеристи, чиито синове сега искат реабилитации и обезщетения за извършената над бащите им „неправда“! … Но да оставим и тази тема – говорим за обединяването на интелигенцията. Повикът в това направление няма бързо да срещне отзвук. Нека не се лъжем – немалка част от интелигенцията ни – особено от творческата – е все още на отсрещната страна или се отдръпва в „блестяща изолация“, огорчена от нечистоплътността на нравите ни. Продължава насаждането на ненавист в днешните отношения. В ход е пристрастната „ревизия“ на културното ни минало и настояще, зачеркването на безспорни имена и на празни балони, опитите да се теглят кръстове над всичко, което е ляво, в литературата и изкуствата ни от последния почти цял век. Колко пъти ми е идвало да кажа на някой свой събрат: Слушай, ако ти си съгласен – макар че не ти вярвам докрай, – да зачеркнем онази твоя писана някога поема, аз не съм съгласен да го направим, българската култура няма да с съгласна с това! Този събрат още няма да ме чуе, но аз се надявам, че ще дойде време… Вече, както казах, се чувства тук-таме разочарование и отрезвяване. За този процес ще съ­действа не само страшното материално обедняване, в което са изпаднали днес дейците на просветата, литературата и изкуства­та, но – в по-далечна перспектива – и едно много по-важно обедняване, идейното обедняване, обедняването откъм мисли и идеали. Защото с отпадането, слава богу, на идеологизацията и на глупавия, некомпетентен диктат в изкуствата, който така страшно спъваше работата на творците, на мнозина се сториха компрометирани и най-високите мисли и стремежи на човечеството. А сърцето на културата е било винаги вляво, на страната на слабите и угнетените. Тя, културата, не може без вечния блян на човечеството за равенство и социална справедливост, без протеста срещу насилието и дискриминациите. Изкуствата винаги сочат някакъв идеал, а идеал означава недоволство от съществуващото. Ще могат ли хората на изкуството да не бъдат недоволни, да не негодуват срещу пиршествата в разните грандхотели върху фона на растящата мизе­рия, срещу новомилионерите в скъпите коли, купени не с труда          и инициативността на Добри Желязков–Фабрикаджията, а с оби­ри, рекети, спекули, дракули?… Има в психологията един френ­ски термин „дежа вю“, което означава „вече видяно“. Навярно всеки от вас е имал такива мигове: както си стоиш или разговаряш с някого, изведнъж имаш чувството, че същия този миг вече си го преживял, и че дори знаеш какво ще стане след него. Такова чувство изпитвам и аз, като гледам днешните неща, дъха на нашите дни. Това нещо вече съм го виждал, неприятния му дъх зная и зная накъде води то и какви мисли и чувства пораждаше навремето у хората на културата ни. Днешните ни хора на изкуството, които са още от другата страна, утре ще възроптаят в своите романи, стихове, картини, музикални творби срещу една уредба на света, която нищо не обещава.

 

Затова думата ми е, че партията на социалистите, колкото и да е заета и притеснена от другите проблеми, или именно защото е така притисната от тях, трябва все по-дълбоко да осъзнава, че материалното и духовното са свързани, скачени съдове: че тя трябва да направи всичко за възглавяване на едно всеобщо движение, с възрожденска всеотдайност и безкористност, за оздравяване на нашата душевност, за отхвърляне на нравствената поквара, разяждаща обществото ни. Мисля, че това може и трябва да стане!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук