СЪРБИЯ В ГОДИНАТА НА МАЙМУНАТА

0
268

ГОРАН ГОТЕВ (1934) е завършил първия редовен випуск на специалността „Журналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 24 години е работил като кореспондент на БТА и на вестник „Дума“ в Кайро, Алжир, Букурещ, Сайгон, Ханой, Белград и Москва. В Югославия е пребивавал през последните години на Титовия режим и по време на междуетническите войни след разпадането на СФРЮ. Отразявал е и възхода на Слободан Милошевич, и свалянето му от власт. За страните, в които е работил като кореспондент, е публикувал няколко книги.

След три неуспешни избора на президент Сърбия посрещна 2004 година с нов парламент. Колкото и да са недоволни от успеха на класиралата се на първо място в изборите Сръбска радикална партия (СРП) на националиста Войслав Шешел, и в НАТО, и в ЕС въздъхват с облекчение. Спрян е сривът на доверие в партиите от бившата Демократична опозиция на Сърбия (ДОС), която предизвика свалянето на режима на Слободан Милошевич през октомври 2000 година. Вярно е, че нито една от тях не привлече гласовете дори на 20 на сто от избирателите, но пък за пръв път предишният абсолютен победител във всички многопартийни избори до падането на Милошевич – Социалистическата партия на Сърбия (СПС), не спечели дори осем процента от гласовете. Фактът, че двата предишни съюзника СПС и СРП не постигнаха парламентарно мнозинство за съставяне на правителство и че всички реформистки партии отказаха да влязат в коалиция с победителя в изборите, също внесе успокоение на Запад. Но в Брюксел, Вашингтон и Хага нямат повод за еуфория. Избирането на обвинените във военни престъпления от Международния съд в Хага Милошевич и Шешел за депутати в Скупщината на Сърбия показва, че значителна част от сръбското население осъжда войната на НАТО срещу Сърбия и продължава да гледа на арестуваните сръбски лидери като на национални герои. А това предвещава дълъг път до постигането на национален консенсус за евентуално присъединяване на Сърбия към НАТО.

Не се оправдаха прогнозите, че стремежът към демократично развитие на страната ще отхвърли на заден план присъщите на сърбите националистически настроения, че ще ги застави да забравят натовските бомбардировки и загубата на Косово.

Напротив! Най-голям брой гласове в парламентарните избори –
1 056 256, или 27,61 на сто събра именно партията, която осъжда НАТО и обещава Косово отново да стане сръбско. А това означава, че за разлика от всички бивши източноевропейски социалистически страни, превърнали НАТО и ЕС в свои най-висши национални приоритети, Сърбия и след Милошевич ще предизвиква раздразнение и недоверие в западните централи.

Само по себе си това сериозно накърнява сръбските национални интереси, защото значително ще отложи във времето европейската и евроатлантическата интеграция на страната.

Анализаторите често се оплакват от непредсказуемостта на сърбите. Дори през 2000 година те не прогнозираха скорошно свалян на Милошевич, а след сръбската „Октомврийска“ революция пък предрекоха небивал възход на победилите демократични сили. Истината е, че поведението на сърбите е предвидимо и предсказуемо. За тях понятия като национално самочувствие и достойнство или национални идеали и интереси не са празни думи. Живели много по-дълго в условията на фактическа пазарна икономика, за разлика от другите бивши социалистически страни, те далеч преди нас са изпитали на гърба си и меда, и жилото на макар и държавния капитализъм. Нещо повече, със своите почти няколко милиона гастарбайтери в чужбина, сърбите превъзходно познават същинския капитализъм, за да го идеализират и превръщат в национален кумир. Така че Западът би се излъгал, ако повярва, че парламентарната победа на сръбските националисти е остатъчен резултат на предишния тоталитарен режим, че е последица на шовинистичната демагогия и националистическата заслепеност на сърбите още от времето на атентата срещу австро-унгарския престолонаследник.

Истината е, че сърбите не са националистически заслепени, а в много по-голяма степен, например от нас, българите, държат на националните си интереси. Да вземем най-драстичния пример с Косово. И за нас, и за европейците е ясно, че сърбите го загубиха още в деня, когато и последният сръбски войник напусна косовската земя. Да, но това предизвика насилственото изселване на почти двеста хиляди сърби. Ако Белград възприеме капитулантска позиция, това означава с един замах да пожертва живота и съдбата на многохилядно сръбско население. Тъкмо затова с крайната си позиция за възвръщане на Косово националистите с основание разчитат при бъдещи преговори да издействат гарантирано от международната общност завръщане на косовските сърби по родните им места. А това неизбежно би довело до промени в еднонационалния характер на днешното управление на тази бивша сръбска автономна област.

Националистите на Шешел спечелиха особена популярност и с обещанието си да не допуснат повече нито един сърбин да бъде изпращан в Международния съд в Хага. Нека не се забравя, че такава е позицията и на класиралата се на второ място демократическа партия на Сърбия на Войслав Кошуница, за която гласуваха 678 031 души, или 17,72 на сто от избирателите. Като се прибавят към тях и гласовете на Социалистическата партия на Сърбия – 291 341 избиратели, или 7,66 на сто от гласовете, се оказва, че повече от половината от избирателите – 53,09 на сто, са гласували против съда в Хага. И това е обяснимо. Кой нормален сърбин може да приеме да се съдят за военни престъпления сръбски лидери, а нито един от лидерите на страните от НАТО да не е призован в Хага да отговаря за военни престъпления по време на войната срещу бивша Югославия.

Кой може да забрави, че самолетите на НАТО бомбардираха болници, пътнически влакове, телевизионни сгради и кули, предизвиквайки неизброими човешки жертви? Не са ли сърбите в правото си да търсят наказателна отговорност от въздушните убийци? И не е ли естествено хиляди сръбски семейства, изпратили бащи, съпрузи и синове в армейските части в Косово, да не гледат на близките си като на военнопрестъпници, а като на войници, изпълнявали войнския си дълг? Както например руснаците гледат на войниците си в Чечения. Или американците – на войниците си в Ирак и Афганистан.

И прогнозите, и очакванията на западните анализатори за Сърбия не се потвърждават, защото за едни и същи неща те прилагат различни мерни единици. Защитата на сръбските национални интереси в Босна и Косово е военно престъпление, но защитата на американските петролни интереси в Ирак е възстановяване на свободата и демокрацията! Нима има разумни хора, които биха повярвали на това?

Главната заблуда на западните сърболози

идва от механичното отъждествяване на настроенията и стремежите в Сърбия с тези в другите бивши социалистически страни на Източна Европа. Щом едните са за НАТО и ЕС, значи и другите априори би трябвало да са за НАТО и ЕС. Да, но никоя друга източноевропейска страна не е била обект нито на международно ембарго, нито на въздушни бомбени удари. Никоя друга страна като Сърбия не е давала масови човешки жертви по пътя към тъй лелеяната демокрация. Как тогава да се прогнозират идентични изборни нагласи?

Смятаната за фаворит за второто място като носител на реформаторските идеи формация „Г 17 плюс“ се класира едва на четвърто място с 438 422 от гласовете или, 11,46 на сто. Пред нея на трето място застана Демократическата партия на покойния премиер Зоран Джинджич, спечелила 481 249 гласа, или 12,58 на сто. Тези резултати потвърждават, че сред сръбските избиратели надделяват националистическите и умерено националистическите настроения, че провалът на демократичните правителства лиши от сериозна политическа подкрепа курса на радикални икономически реформи. Това, разбира се, не означава, че сърбите са против демократичното развитие на страната, че те продължават да отстояват великосръбските амбиции на подкрепяния в миналото от партията на Шешел режим на Милошевич. Оценките в този дух на някои западни коментатори са изцяло погрешни. В края на краищата от общо
6 511 450 избиратели в изборите участваха 3 825 471 души, или 58,75 на сто. 2 685 979 избиратели не се явиха пред урните и техните настроения не могат да се приемат еднозначно. Голяма част от тях са дълбоко разочаровани от

неуспеха на демократичните реформи

от корупцията в приватизацията, от загубата на редица социални завоевания от предишния режим. Но голямо недоволство и разочарование предизвикват и липсата на напредък по пътя към приобщаването на Сърбия към Европа, неверието в нереалистичните обещания на правителството на Зоран Живкович, че Сърбия щяла да влезе в ЕС още през 2007 г. Така че потенциални привърженици на реформаторския курс има и сред бойкотиралите изборите.

По различно стечение на обстоятелствата Сърбия не мина по същия път като другите бивши социалистически страни след разпадането на бившата съветска система. Нека не забравяме, че Милошевич дойде на власт не само с призива за Велика Сърбия, но и с отрицанието на Титовия тоталитаризъм. Той дори сам определи режима си като „антибюрократична революция“ и първите години на властта му наистина отговаряха на лицемерния маоистки лозунг „Да цъфтят сто цветя!“. Сърбия на Милошевич отричаше и Сталиновия, и Брежневския, и Титовия социализъм, призоваваше към възстановяване на националните традиции, величаеше сръбските национални идеали.

Докато в Русия и в другите бивши социалистически страни комунистически и социалистически партии приемаха на въоръжение национализма, но оставаха в опозиция, в Сърбия съединението на социализма и национализма стана в условията на реална държавна власт. И може би тъкмо затова то доведе до продължителна и ужасяваща война. В края на краищата и националистическият възродителен процес в България, и великосръбският шовинизъм на Милошевич предизвикаха краха и на двата комунистически режима. Но, както вече стана дума,

съединението на сръбския социализъм с национализма

продължи почти цяло десетилетие, защото стана в условията на абсолютна деспотична еднолична власт, опираща се не само на полицията и армията, но и на подчинеността на икономиката. И банките, и финансите пряко финансираха самодържавието на Милошевич по същия начин, както някогашният германски капитал финансираше Хитлер. Затова и сръбските социалистически лидери, заслепени от всемогъществото на вожда, не виждаха неизбежния макар и закъснял във времето провал на изродилия се в същия като предишния и дори в много по-лош тоталитаризъм. Защото поне Тито не доведе Югославия до война.

Когато в навечерието на разпада на Титова Югославия пристигнах в Белград като кореспондент на вестник „Дума“, по жизнен стандарт „братята сърби“ бяха на светлинни години пред нас. Спомням си, че в редакцията на най-големия и до днес вестник „Политика“ приятелят ми от предишния ми кореспондентски престой, сега заместник главен редактор, не повярва на ушите си, когато му обясних, че заплатата ми на заместник главен редактор на „Дума“, какъвто бях дотогава, се равнява на 30 долара. А неговата беше 4 500 долара.

Помня също, че се опитах да го „успокоя“, че скоро и у тях ще стане като у нас, но той бе непреклонен. „Никога!Никога!“ повтаряше убедено колегата ми с иронична усмивка. А не ни беше до смях, а до плач.

Животът първо опроверга мен, а после – и него. Наследеното от Титовата власт жизнено равнище постепенно спадаше, но годините отминаваха без Югославия да стигне до разрухата, която съсипа България. Селското стопанство продължаваше да произвежда и за страната, и за износ (дори ни спасиха с доставки на жито и олио), заводите и фабриките работеха с нормалния си капацитет и комай само инфлацията с нейните милионни или милиардни парични знаци свидетелстваше за трусовете в икономиката. Но пък югославяните бяха свикнали на инфлация още от Титово време.

Стабилността на институциите

в условията на война и на разпадане на федералната държава е един от основните феномени и на Титова, и на след Титова Югославия, а сега и на новото държавно формирование Сърбия и Черна гора.

Титова Югославия обединяваше шест републики и две автономни области. След превръщането на Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Македония в самостоятелни държави през 1991 г., Сърбия, Черна гора, Косово и Войводина формираха Съюзна република Югославия, която просъществува до 4 февруари 2003 г., когато бе обявена новата държавна общност Сърбия и Черна гора. Формално в нея влизат Войводина и Косово, но на практика бившата сръбска автономна област Косово е вече международен протекторат.

При всички тези държавни сътресения е почти естествено и неизбежно в съответната страна да се предизвикат срив, хаос, разпад. Нищо подобно! Дори по време на войната на НАТО срещу СРЮ на Слободан Милошевич животът в Сърбия си течеше спокойно, нищо в градовете и селата не издаваше военна обстановка, магазините бяха нормално снабдявани и само петролното ембарго на ООН създаваше трудности.

До свалянето на югославския диктатор анализаторите бяха склонни да обясняват стабилността на югославската държава с режима на Милошевич, но тоталитарните режими като неговия са характерни с периодични липси на продукти от първа необходимост, което никога не е било присъщо за югославските ни съседи. Истината е не в режима, а в държавните традиции. Югославия обедини две формирования – кралството на сърбите под сръбската династия на Караджорджевци, и славянските територии в бившата Австро-Унгарска империя. А и в тези две държавни общности несъмнено

държавността е нещо свещено

недосегаемо, непоклатимо. Не е ли парадоксално, че дори тогава, когато войната бушуваше в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, всички държавни и социални служби работеха нормално и дори пенсиите и заплатите, макар и със закъснение, се изплащаха редовно. Та дори по време на бомбардировките на НАТО над Белград градският транспорт нито за момент не спря да функционира!

Не ми е известно дали в критериите за приемане в ЕС има такива „абстрактни“ понятия като уважение на държавността и на националните традиции, но така или иначе по подобен пункт и сърбите, и бившите югославяни въобще са далеч пред нас. А това също обяснява защо след такава опустошителна война – единствената на Европейския континент през последния полувек, дори Сърбия, да не говорим за Хърватия и Словения, ни изпреварва по икономически показатели.

Сърбия изненада поне Източна Европа и с друго.След падането на тоталитарния режим на Слободан Милошевич в страната не започна „лов на вещици“, не пламна антикомунистическа истерия, не се размахват досиета, не се произнасят анатеми. В страната не се състоя нито един политически съдебен процес и ако не бяха разкритията около убийството на бившия сръбски президент Иван Стамболич, дори срещу Милошевич едва ли щяха да бъдат формулирани обвинения.

Прагматизмът, практицизмът, скептицизмът и отхвърлянето на политическата реторика и демагогия, които са присъщи на сърбите, са също едно от обясненията за провалените вече три избора за президент на страната. Това накара наблюдателите да констатират отново своеобразен феномен. Вече втора година Сърбия е без президент, до края на миналата година бе и без парламент, страната е под непрестанния натиск на САЩ и НАТО да предаде военнопрестъпници на Хагския международен трибунал, формално не кандидатства за ЕС и дори не участва в „Партньорство за мир“. И въпреки това животът си тече нормално, далеч от всякакви извънредни ситуации. Единствено убийството на премиера Зоран Джинджич през март 2003 г. шокира и сърбите, и света, но затова пък стана повод за безпрецедентна в историята на всички Югославии полицейска кампания, при която бяха арестувани 10 хиляди заподозрени в престъпна дейност лица и част от тях вече получиха ефективни присъди. При това в затворите се оказаха босове на мафията, а не дребни риби.

И в Сърбия има организирана престъпност. И в Сърбия се сключват скандални приватизационни сделки. Като тази например, при която още по времето на Милошевич 49 (само 49) на сто от акциите на югославския Телеком бяха продадени на гръцки и италиански фирми за 900 (все пак 900) милиона долара. С приемането на закона за приватизациите през 2001 г. този процес протича много по-прозрачно и предвидимо, но нашите западни съседи се ориентират не към никому неизвестни офшорни фирми, а към големи и престижни западни компании. Международният тютюнев гигант „Филип Морис“ през септември 2003 г. купи 66,4 на сто от акциите на сръбския тютюнев и цигарен завод ДИН за 387 милиона евро (424,46 милиона долара), 70 процента на другия сръбски цигарен комбинат ДИВ бяха продадени на „Бритиш американ тобако“ (БАТ) за 77 милиона евро. И бе напълно прав сръбският министър на приватизацията Александър Влахович, когато заяви, че това е най-успешната приватизационна сделка в Централна и Източна Европа. Само за една от най-големите сръбски държавни компании за горива „Беопетрол“ руският петролен гигант „Лукойл“ вече плати 211,25 милиона евро, като незабавно се зае с модернизиране на бензиностанциите й и прояви интерес и към други приватизационни сделки.

Само през изтеклата година в страната бяха приватизирани 1070 държавни предприятия, за които държавата получи общо 1 808 000 000 евро. Съгласно сръбския приватизационен закон стойността на бъдещите инвестиции за приватизираните предприятия е 567 316 000.

Едно от задължителните условия на сделките е запазването на работните места.

Особено важно за приватизационните процеси в страната е, че основните отрасли на сръбската промишленост не само не се ликвидират, а получават нов шанс да станат високорентабилни и конкурентоспособни предприятия в рамките на бъдещата европейска интеграция. В този смисъл и за в бъдеще (въпреки разрушителните войни) съседна Сърбия ще бъде с много по-развита и модерна индустрия от българската.

Въпреки благоприятните перспективи за развитие на сръбската икономика

страната е изправена пред проблеми

които й създават големи трудности. Някогашната Титова Югославия бе в истинския смисъл на думата „държава на всички сърби“, защото сръбски общности живееха в почти всички югославски републики. Сега навсякъде тези общности се превърнаха в национални малцинства. Голяма част от сърбите в Далмация и Книнска Крайна, в Хърватия напуснаха родните си места и вече живеят като бежанци на територията на Сърбия. В рамките на федералната държава Босна и Херцеговина съществува сръбска република, но и част от нейното население се пресели в Сърбия. Десетократно намаляха и сърбите в Косово, откъдето започна политическият възход на Милошевич под лозунга „Сърбия ще дадем, Косово – не!“. Само че именно той предаде Косово.

Споровете и конфликтите, свързани със съдбата на сръбското население в Косово, Босна и Херцеговина и Хърватия задълго ще бъдат сериозна бариера по пътя на Сърбия към ЕС. Заедно с това те ще изправят пред тежки проблеми всяко сръбско правителство, както и реформаторските политически сили, тъй като положението и на сръбските бежанци, и на сърбите като малцинства в съседните държави винаги ще бъде най-благоприятният терен за демагогия на националистическите партии.

Парламентарната победа на партията на Шешел ще засили още повече сепаратистките тенденции в Черна гора, където отдавна гледат на великосръбския шовинизъм като на антипод на черногорските стремежи за европейска и евроатлантическа интеграции

От Брюксел и Вашингтон също ще подстрекават привържениците на независимостта на Черна гора като форма на натиск върху Белград за ограничаване на политическото влияние на националистите и социалистите.

В навечерието на парламентарните избори за първи път престолонаследникът принц Александър ІІ Караджорджевич се обяви за възстано-вяване на конституционната монархия. Когато през 1992 г., тогава особено популярният лидер на Сръбското движение за обнова (СДО) Вук Драшкович събра огромен митинг пред новостроящата се православна катедрала в Белград в чест на завърналия се потомък на династията на Караджорджевци, сърбите за първи път си дадоха сметка, че евентуалният претендент за престола не знае и дума сръбски. Това посещение беше пълен провал, който непоправимо накърни престижа и влиянието на самия Драшкович. Сега обаче, когато разочарованието от неуспеха на демократите и реформаторите да изведат страната от кризата, е по-голямо от всякога,

вариантът за реставрация на монархията

вече не изглежда толкова нереалистичен. Нещо повече, ползващата се със значително влияние Сръбска православна църква и лично нейният патриарх Павел се обявиха за възстановяване на монархията. В послание до престолонаследника патриархът припомни историческата роля на династията на Караджорджевци за освобождението на Сърбия от турско иго и призова компетентните органи да анулират решението от 1945 г. за премахване на монархията, както и всички други законови актове, „довели до незапомнена тирания над сръбския народ във втората половина на XX век.“

Организираната сила, която прие на въоръжение монархизма, е Сръбското движение за обнова (СДО). На парламентарните избори СДО се коалира с партията „Нова Сърбия“ на Велимир Илич – кмета на Шабац, атакувал с булдозер сградата на парламента на 5 октомври 2000 г. Драшкович обаче не скри разочарованието си, че тази коалиция събра само 7,66 на сто от гласовете, което означава, че лозунгът за възстановяване на сръбското кралство не се радва на особена популярност. Нещо повече, самото лансиране на тази идея дава нови аргументи на черногорските националисти да настояват за незабавното обявяване на Черна гора за независима и суверенна държава.

Годината на маймуната ще бъде наистина решаваща за Сърбия. Тя започна без президент, без парламент, без правителство. На практика предстои да се изгради целият държавен връх на изпълнителната и законодателната власт.

Фактът, че нито една политическа сила или коалиция не успя да постигне парламентарно мнозинство, се оценява като предвестник на нестабилни правителства. Негативни са и икономическите прогнози. Но запознатите със сръбските реалности не са песимисти. Те се аргументират с неоспорими истини. Първо, Сърбия има ефективно земеделие, което осигурява достатъчно селскостопански продукти и за вътрешния пазар, и за износ. Второ, все още значителна част от много по-модерната от нашата сръбска индустрия не е приватизирана на безценица от офшорни фирми и мутри. Приватизацията й тепърва ще носи значителни постъпления в държавния бюджет. Трето, поемането на част от индустрията от такива мултинационални компании като „Филип Морис“, „БАТ“, „Хенкел“, „Лаферж“, „Титан“, „Лукойл“ ще стимулира и други европейски и американски компании да вложат инвестиции в индустриалното обновление на страната. Четвърто, голямата сръбска диаспора в чужбина също влага капитали в растящия частен сектор. Пето, страната разполага със значителен мениджърски и технически персонал на високо професионално равнище, който е в състояние да изведе Сърбия на спасителен бряг и без валутни бордове. Шесто, въпреки шестте десетилетия на диктатура и тоталитаризъм Сърбия има големи демократични традиции и ресурси, които несъмнено ще й донесат по-добро бъдеще. Но то ще дойде толкова по-скоро, колкото по-бързо нашите славянски братя се освободят от черната магия за „Велика Сърбия“. И от злокобния завет, че сръбска е всяка земя със сръбски гробове.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук