НЕВЧЕСАНИ МИСЛИ ЗА БСП И СОЦИНТЕРНА

0
268

Роден е през 1974 г. в София. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е във в. „Земя“ и в. „Дума“. В момента е журналист в сп. „Тема“. Секретар на ОПО 003 на БСП в район „Слатина“, София.

Пред нас са блеснали житата

След избирането на Георги Първанов за президент и особено след приемането на БСП в Социалистическия интернационал партията се радва на невиждан уют в политическото пространство. За първи път от 14-15 години насам БСП не се намира в положение на кръгова отбрана, а основният й противник – СДС, е изпаднал в тежка политическа, идеологическа и морална криза. Откакто бе създаден през 1990 г., СДС за първи път няма възможност всекидневно да нанася удари на „любимия“ си враг, тъй като е принуден да разрешава главно собствените си проблеми. За първи път от 14-15 години никой в общественото пространство не се занимава с въпроса каква партия е БСП. Дори тезата на лидера на СДС Надежда Михайлова за „нереформираната социалистическа партия“ предизвика повече присмеха на обществото, отколкото да събуди бдителността му.

Съвсем наскоро социалистическата партия събра най-много гласове и кметски места на местните избори, а там където загуби, в много от случаите се победи сама. Социологическите проучвания след местния вот показват, че ако тези дни се проведат избори за парламент, БСП ще получи повече гласове, отколкото двете основни десни партии – СДС и НДСВ, взети заедно (друг е въпросът, че това се дължи главно на отлива на избиратели от десницата, а абсолютният брой на хората, склонни да гласуват за левицата, не се увеличава).

За първи път от много време БСП е оставена на мира, тя може спокойно да се позанимава със себе си, да постегне редиците си, да обнови идейния си арсенал, да изготви примамлива оферта към обществото за следващите парламентарни избори. И всичко това в обстановка на почти пълен медиен комфорт, на какъвто социалистическата партия едва ли някога се е радвала в годините след 1989-а.

Край вратите на „Позитано“ 20 се носи ароматът на власт. Ако към това прибавим и факта, че служителите в партийната централа вече получават редовно заплатите си, а парното работи, за разлика от 1997-а година, чувството за идилия става пълно.

Казано с няколко думи – в последните 1-2 години се изясни окончателно, че БСП е оцеляла триумфално в политическия пейзаж на приключващия преход, въпреки нерадостната съдба на някои нейни посестрими в страните от бившия соцлагер, въпреки мрачните прогнози и прокоби и въпреки ритуалните погребения, който неведнъж й устройваха привържениците на десницата.

Има нещо гнило на „Позитано“

Благополучието на БСП обаче явно е привидно, защото сред много нейни членове и симпатизанти напоследък започва да витае чувството, че нещо не е наред. Обяснението може да се търси в много посоки. Струва ми се обаче, че една е основната причина – все повече лъсва грозната истина, че в тежките години на прехода БСП не спечели нито една стратегическа битка за избирателите си, с изключение на битката за собственото си съществуване (тук не става дума за спечелените на няколко пъти избори, защото политиката на БСП след тях почти с нищо не допринесе за по-доброто съществуване на гласувалите за нея с изключение на една малка група хора, които бяха устроени с по-добра работа).

През всичките тези години БСП отстъпваше рубеж след рубеж, къде след сериозен бой, къде след имитация на сражение. Нямам предвид загубени битки като тези за член Първи, за петолъчката на Партийния дом, за нуждата БСП да се изнесе от въпросната сграда и т.н., а за загубеното достъпно здравеопазване, за загубеното качество на образованието, за несъстоялото се справедливо разпределение на тежестите в прехода и въобще за цялостното опазаряване на всички сфери в обществото ни, което все повече заприличва на джунгла, в която оцеляват само силните, разбирай богатите. Вярно е, че някой посъветва лидерите на БСП да прегърнат красивия лозунг на Лионел Жоспен: „Пазарна икономика – да, пазарно общество – не!“, но те не направиха нищо, за да го приложат на практика.

Въпреки плачевното състояние на любимото им СДС, хората с десни възгледи (тук не става дума за бедните лумпени и за идеалистите) имат много повече основания да бъдат доволни от равносметката на тези 14 години. В крайна сметка това за, което те се бореха, се случи – капитализъм във всичките му форми и навсякъде, минимизиране на държавата и нейната собственост, пълна индивидуална свобода и налагане на философията на индивидуализма, близко членство в НАТО, силна зависимост от САЩ и т.н. Дори и да са разочаровани от действията на един или друг политик от синята партия, дори и вече да не се идентифицират с нея, българите с осъзнато дясно мислене днес имат пълно основание да отидат до „Раковски“ 134, да поставят по един букет на плочника отпред и да дръпнат по едно благодарствено слово: „Благодарим ти СДС, ти направи живота в България такъв, какъвто ние искахме. Е, вярно е, не всичко е както трябва, има още неща за изглаждане, но това са детайли – важното е, че основите са положени.“

А какво спечелиха в същото време симпатизантите на БСП? В огромната си част те не само че не спечелиха нищичко, ами даже загубиха почти всичко, което са притежавали – много са тези, които загубиха работата си, някои загубиха здравето си, трети загубиха сигурността си, четвърти загубиха и дома си, а почти всички вкупом загубиха илюзиите, че в България ги чака достоен живот, но по-страшното е предчувствието, че такъв едва ли очаква и децата им.

Много пъти през изтеклите години левите избиратели показаха завиден стоицизъм в упорството си да извоюват правото на БСП да съществува. Те посягаха към червената бюлетина, въпреки всичките си претенции и възражения срещу политиката на партията. Почти безотказно сработваше мотивът – да докажем на седесарите, че ни има, че сме много и че сме силни. Не са малко тези, които платиха висока цена и в личен план за ангажираността си с БСП. И какво получиха тези хора в замяна на предаността си? Някой защити ли техния интерес? (Оставям този въпрос отворен. Може би отговорът му ще даде някой от ръководството на БСП, като се включи в дискусията на страниците на списание „Ново време“, въпреки че съм убеден, че тези хора не четат това издание, както впрочем са безразлични и към целия ляв печат. Доколкото има такъв, разбира се, което пак си е тяхна „заслуга“).

Така или иначе – съмнявам се, че гласуването на инат за БСП ще продължи да пълни кошницата на „червените лидери“. Доказаха го и последните избори. Избирателите в България стават все по-претенциозни, а гласоподавателите на левицата определено започват да се очертават като най-взискателните към своите лидери и към политиката, която те провеждат както в национален, така и в международен план.

Чико от Пуерто Рико и „другарите“ му от „Позитано“ 20

Много показателна в това отношение бе публикуваната наскоро в авторитетен всекидневник статия на известна журналистка, която не крие своите леви убеждения (но не такива в смисъла на „червена бабичка“). Та по повод на разгорялата се в общественото пространство дискусия след трагедията в Кербала относно мястото на България в т.нар. „антитерористична коалиция“, журналистката стигна до извода, че стотиците хиляди, а може би и милиони българи, които не приемат налагания от САЩ нов световен ред, са лишени от политическо представителство в Народното събрание. БСП вече не е изразител на техните желания, интереси и настроения. Между другото, в публикуваната в брой 11 на сп. „Ново време“ от 2003 г. Декларация на XXII конгрес на Социалистическия интернационал в Сао Паоло също се говори за създаване на нов световен ред, но в съвсем различен вид от този, който пропагандират и налагат САЩ. Социнтернът се обявява за нов световен ред, основан на многостранността, демокрацията, социалната справедливост, равностойното развитие и уважението към човешките права. „Неоконсерваторите се опитват да използват задълбочаването на тероризма, за да разрушат всички форми на глобално управление, да минимизират ролята на Обединените нации, да подронят многостранните институции, да наложат унилатерализъм и отдаване на пазара, както и да наложат волята на силните да решават бъдещето на човечеството“, се казва в Декларация на СИ. Аз поне трудно мога да си представя решението на депутатите от БСП да участваме във войната в Ирак за създаване на новия световен ред, за който се говори в този документ. По-скоро България, със съгласието на БСП, участва в налагането на другия световен ред, който се отрича в Декларацията на Социнтерна.

Със своите действия напоследък, изразяващи се често в увъртания, БСП само задълбочава впечатлението, че се отказва от възможността да бъде изразител и представител на немалкото българи, които смятат, че мястото на България не е в „коалицията“ на САЩ, налагаща едностранчив международен ред. Особено показателна в това отношение беше поредната витиевата формулировка на Висшия съвет на БСП, този път по въпроса за американските бази. Без да се е провела никаква дискусия в БСП, депутатите-социалисти вече бяха гласували „за“ декларацията на Народното събрание, в която се изразява готовността на България за започване на преговори по разполагането на US-бази у нас. За Висшия съвет не остана нищо друго освен да одобри действията на Парламентарната група на Коалиция за България и да й възложи, заедно с ИБ на БСП, „да го информира редовно за хода на консултациите във връзка с разполагането на американски бази у нас“. Преди това лидерът на БСП Сергей Станишев изтъкна в доклада си, че социалистическата партия трябва активно да се включи в решаването на този въпрос с оглед на националната сигурност на България и бъдещото й членство в НАТО.

Въпросното заседание на ВС бе посетено от едва половината от членовете му и се проведе на ръба на кворума. Което пък е показателно за състоянието на БСП – тотална липса на заинтересованост по ключови проблеми от страна на тези, които са упълномощени да вземат решенията. Виж, ако заседанието трябваше да разпределя постове или да разрешава кадрови въпроси, киносалонът на „Позитано“ 20 сигурно щеше да пращи по шевовете си.

Така или иначе, с йезуитското си съгласие за разполагане на американски военни бази у нас, БСП за пореден път отстъпи от вижданията на голяма част от своите членове и симпатизанти. Сигурно лидерите на партията разчитат на апатията сред тях, за да пробутат каквото си поискат решение. Това донякъде е така, но… Вярно е, че пред „Позитано“ 20 вече няма агитки, разочарованите симпатизанти обаче отдавна са предпочели мълчаливия протест. Който се изразява просто в негласуване. Доверието между ляв елит и леви избиратели продължава да се топи, ако не беше така, купчинката с бюлетинките нямаше да намалява от година на година и от избори до избори (с едно изключение – президентските).

И още един любопитен щрих – освен Декларацията на конгреса на СИ в Сао Паоло, в сп. „Ново време“ бе публикуван и докладът на Генералния секретар Луис Аяла. В него, между другото, с гордост се изтъква, че членуващата в Интернационала Партия на независимостта на Пуерто Рико е успяла в борбата си да принуди флота на САЩ не само да престане да използва остров Виекес за военни учения, но и безславно да го напусне. Забележете, че Пуерто Рико е щат на САЩ! И какво излиза – пуерториканските социалисти, граждани на САЩ, имат куража да се противопоставят на база на Съединените щати в родината си, а в същото време българските социалисти нямат нищо против Съединените щати да имат бази в тяхната държава, от където едва ли ще правят нещо друго, освен да водят поредната си война.

И едните социалисти, и другите, членуват в Социнтерна, тоест и едните, и другите са декларирали, че имат общи идеали, общи ценности и общи цели. Общи, общи, ама явно не съвсем…

Сигурно е проява на прекален максимализъм да изискваме от лидерите на БСП да следят с интерес и внимание международното положение в Пуерто Рико. Лошото е, че напоследък не е ясно какво въобще те следят с внимание и интерес.

Да се върнем в Борован

Отдавна отминаха времената когато, една статия във в. „Дума“ беше в състояние да разтърси БСП или най-малкото да предизвика разгорещена дискусия – от основните организации до Висшия съвет. Не съм чул напоследък в социалистическата партия въобще да се дискутира за нещо. БСП днес не е в състояние да предизвика вътрешнопартийна, камо ли обществена дискусия по някакъв значим проблем на държавата и обществото ни. Ако лидерите на БСП се включват в някаква обществена дискусия, то по правило тя не е предизвикана от тях, а от управляващите или от обстоятелствата. Липсват изпреварващи политически инициативи, обикновено се върви след събитията.

След всяко свое Изпълнително бюро лидерите на БСП слизат при журналистите за традиционната си пресконференция. Тя обикновено протича под формата на свободни коментари в Ганкиното кафене по различни действия на управляващите. Рядко се излагат алтернативи или се правят смислени предложения как даден проблем може да се реши иначе.

Не стига това, ами ръководните социалисти често отпращат объркващи сигнали към своите избиратели. В класика в това отношение се превърна въпросът с вота на недоверие, който БСП щеше да иска на няколко пъти в последната половин година и който ту щеше да бъде за АЕЦ „Козлодуй“, ту за престъпността, ту вотът се отменяше, защото ще дестабилизира страната в навечерието на приемането й в НАТО и приключването на преговорите с ЕС, ту се обясняваше, че не вотът ще дестабилизира страната, а самото правителството я дестабилизира и затова трябва да си ходи, че да има кой да приключи достойно преговорите с ЕС. Да не говорим пък за наказанията, които очакваха провинилите се социалисти, които не работели за партията си по време на избори – ту щяха да свалят политическото доверие от тях, ту да ги изслушват, ту да ги изключват, ту не знам си още какво.

По-неприятното е, че неумението да се формулира и отстоява ясна алтернатива на дясното управление явно е обхванало не само ръководството на БСП, но и структурите на партията по места. В последно време не се е чуло за някоя значима лява или социална инициатива, подхваната от провиницията. Единственият въпрос, който е в състояние да развълнува така наречения партиен актив, е реденото на листи и издигането на кандидатури за кметове, общински съветници и депутати, делегати, членове на Висшия съвет и т.н. След нареждането на листите страстите постепенно отшумяват и се разтварят в мъртвото вълнение.

Впрочем, спомняте ли си „борованското чудо“ от средата на 90-те години, широко рекламирано от страниците на все още силния тогава ляв печат? Помните ли възторжените репортажи от едно врачанско село, където червен кмет и мощна земеделска кооперация давали на хората хляб почти без пари, а също безплатна закуска и обяд за възпитаниците на училищата и детските градини?

При цялата незначителност на този случай на фона на тотално обедняваща България, той поддържаше илюзията сред левите симпатизанти, че някъде там, макар и в затънтената провинция, макар и сред ограничен кръг от хора, е възможно провеждането на някаква социална политика. Даже в случая интересна беше не толкова конкретната социална политика, а проявата на солидарност, ставаща все по-дефицитна в държавата ни. Няколко години по-късно, почти тихомълком за широката публика, кооперацията в Борован фалира. Впрочем, какво направи БСП за едни от най-верните си поддръжници в годините на прехода – селските стопани, и със създадените от самата нея земеделски кооперации? Гарантира изкупуване на продукцията им на достойни цени? Защити ги от прекупвачи-кожодери? Осигури им нормални кредити? Позволи им достъп до големите силози, вместо да ги приватизират мутрите, и така да диктуват цените? Не. Остави ги да се оправят поединично, докато измират. Затова днес може би се чудим къде е новият Борован.

Знам, ще кажете, че през повечето време на прехода БСП е била в опозиция и е нямала възможност да взима решенията. Да, така е. Но дори когато си в опозиция, можеш да защитаваш интереси, стига да имаш ум и сърце.

Съзнавам, че много се отклоних от темата. Тръгнах да пиша едно, а се получи съвсем друго. Истината е, че може би не можех да напиша по-различен текст, защото просто не очаквам нищо от БСП след приемането й в Социнтерна.

По принцип от Българската социалистическа партия очаквам да чуя дали, ако утре пак гласувам за нея и тя случайно дойде на власт, държавата ще ми върне несправедливо отнетите детски надбавки, дали работодателят ми ще започне да спазва трудовото законодателство, дали, ако детето ми се разболее, ще оставям в аптеката по-малко от половината си заплата, дали ще се въведе най-после прословутото семейно-подоходно облагане, дали трудът на учителите ще продължава да е оценен шест пъти по-ниско от депутатския, дали всеки ученик ще получи достъп до съвременен компютър, дали за държавната и обществената собственост има някакво място в България и, ако „да“, в кои сфери е то, дали социалният модел на Европа е по-приложим у нас от зададения от САЩ пазарен фундаментализъм, дали…

Но май това очакване продължи твърде дълго.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук