Роден през 1951 г. в София. Завършил висше образование по радиоастрофизика в Италия. Работи в Българската академия на науките в областта на космическите изследвания. В момента е ръководител на проект за международната космическа станция. Един от създателите и първи председател на Синдикалния академичен съюз, БАН. Член на Председателството на БСП (1990 – 1991 г.), народен представител в 37-ото Народно събрание, сега член на ВС на БСП.
Приемането на БСП за член на Социалистическия интернационал е едно признание за изминатия от нас път. Път, който започна с приетия на ХІV конгрес на партията Манифест за демократичен социализъм в България, но път, който съвсем не е завършил.
Това членство в Социнтерна ни легитимира в международен и във вътрешен план. Начинът на нашето приемане по „кратката“ процедура е още една оценка, която може да бъде повод за законна гордост. Ние се превръщаме в големия, сериозния представител на европейската левица в България. Това, 3 години преди присъединяването на България към Европейския съюз, дава много на БСП, но и изисква много от нея. Ние трябва да преодолеем нашите слабости и да продължим движението си напред. Не трябва да забравяме, че предстоят избори за Европейски парламент. На нас се разчита. Ние трябва да бъдем действително достойни партньори на левицата в Европа.
През изтеклите години партията беше обвинявана и от свои, и от чужди, че не се е променила, или в най-добрия случай, че не се е променила достатъчно. И за да докаже, че това не е така, тя твърде често споделяше не леви, не социални, а крайно либерални възгледи. Така например ние нито за момент не успяхме да отстоим тезата, че държавната собственост е сериозен инструмент за решаване на икономическите и социалните проблеми. Не се противопоставихме на приватизацията „на всяка цена“ и дори когато един вицепремиер от СДС ни заяви, че това е политически, а не икономически проблем, ние премълчахме. Днес, вече международно признати, по-спокойно можем да се вгледаме в примера на най-развитите западноевропейски страни, където държавата и общините притежават над 50% от собствеността, а в нито една от тези страни чисто държавната собственост не е под 30%. Днес можем и трябва да приведем в политическо действие изводите, изложени от председателя на ВС на БСП Сергей Станишев в политическия доклад на 45-ия конгрес, а именно, че в последните 12 години в нашето общество бяха наложени някои митове:
1. Митът, че обществената собственост е непроизводителна…
2. Митът, че държавата трябва тотално да се дистанцира от икономическата дейност…
3. Митът, че планирането е несъвместимо с пазарната икономика…
Изводът, който се прави в този доклад, е, че „на този конгрес ние трябва решително да скъсаме с насадените идеологеми за оттегляне на държавата и неефективната държавна собственост“ и за „непригодността на социалистическите идеи“ в условията на прехода.
Тези идеи, заложени в политическия доклад, за съжаление не бяха разгърнати по-късно в политическо действие. Стигна се дотам, че по време на местните избори кандидатът за кмет от левицата в София под благосклонните погледи на софийското ръководство заяви, че няма лява и дясна местна политика. Интересно как биха погледнали на това изказване нашите приятели от Франция и Италия. Та нали големият пробив на левицата в тези страни започна именно през ясно очертана лява политика в местното самоуправление. Явно хората, готвещи практическите програми, все още се тревожат от обвиненията, отправени срещу нас. Но днес ние можем и трябва, без да се притесняваме от каквито и да е обвинения, да развием програма за икономическото модернизиране на страната, като се облегнем на опита на други партии – членки на Социнтерна, повели своите страни по пътя на просперитета, развивайки именно тези леви идеи, които трябва да отстоява и нашата партия като член на това голямо семейство.
Голяма заблуда ще бъде за нас, ако смятаме, че няма на какво да се учим оттук нататък. Характерно за социалистическите и социалдемократическите партии – членки на Социалистическия интернационал, е, че те имат огромно влияние сред структурите на гражданското общество, че взаимодействат непрекъснато със синдикалните организации за решаване проблемите на гражданите на своите страни, че използват широко референдумите като средство за отстранявяне на общите проблеми на обществото и за нарастване на своето влияние. А ние трябва честно да си признаем, че не умеем и проявяваме странно нежелание да се научим да работим с тези структури. Много често не успяваме да усетим обществените настроения и ако не да ги оглавим, то поне активно да се включим в исканията на нашите съграждани. Ще дам един пример – подписката с искане за референдум за съдбата на III и IV блок на АЕЦ „Козлодуй“. Не се включихме в нея като организирана политическа сила, не се срещнахме със синдикатите, организирали протестите в Козлодуй, и то не защото те не искаха такава среща, а въпреки техните искания. Изобщо нямаме вкус и умения за работа с масовите организации. Все още имаме стария рефлекс, че партията трябва да поема отговорността от името на хората. Твърдим, че народът е този, който трябва да решава, но в крайна сметка не му се доверяваме. Понякога в нас сработват навици от миналото и когато работим с някои близки до нас организации, се дразним, ако те проявяват самостоятелност, ако имат становища, различни от нашите, и твърде грубо се намесваме в техните кадрови проблеми. Недопустимо е някои да се опитват да кадруват по най-грубия начин от името на ръководството на БСП, още повече когато Висшият съвет си няма и понятие от това, което става, и по този начин да компрометират и отношенията ни с тези организации, и партията като цяло, защото така ни възприемат като партия от миналото.
В БСП в последно време се забелязват и тенденции за централизация на властта и изместване на легитимния ръководен орган – Висшия съвет – от неговото Изпълнително бюро. Това безспорно води до намаляване на потенциала на партията и е един познат в нашата история път, чийто краен резултат също е добре познат. Днес ние се нуждаем от сериозно изучаване на опита на партиите, членки на Социнтерна, касаещ опита им в областта на вътрешнопартийната демокрация. Нуждаем се от сериозен разговор по въпроса за стила и методите на работа.
Дадох тези примери, за да покажа, че опасност от заден ход има, че въпросът за нашата модернизация, за нашето достойно присъствие редом с партиите от Социалистическия интернационал е въпрос на ежедневна работа. Аз съм дълбоко убеден, че ние имаме и волята, и способността да я извършим.
