Роден е на 4 декември 1974 г. в София. Завършил e 32-ро СОУ и специалност „Журналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента e редовен докторант във Факултета по журналистика и масови комуникации при СУ. Работил e във вестниците „Стандарт“, „Пари“, „168 часа“. В списание „ТЕМА“ пише от основаването му през октомври 2001 г.
Обреченият човек
През 1862 г., в самото начало на 20-годишната си затворническа кариера зад решетките на Петропавловската крепост, Николай Чернишевски пише „Какво да се прави“. Силно изпъква един изкуствено и за кратко привнесен в романа литературен персонаж – Рахметов, който разпалва въображението на студентите от просветителските кръжоци в Петербург и Москва. Рахметов е състоятелен помешчик, който раздава богатството си, пуска собствените си крепостни на свобода и се захваща да освобождава народа. На 20-годишна възраст той вече е изключително силен физически, но е и прелистил всички важни научни трудове. Бунтовникът има милосърдно сърце – подпомага неколцина бедни студенти и даже спонсорира книгата на някакъв немски учен, автор на нова социална наука. Конспираторът води изключително аскетичен живот, на моменти се самоизтезава. За да се закали, яде сурово месо и спи върху креват от пирони. „Не пия нито капка вино. Не се докосвам до жени. А характерът ми иначе е буен… Така трябва. Ние искаме хората да имат пълната наслада от живота, ние сме длъжни да свидетелстваме със собствения си живот, че искаме това не за удовлетворение на собствените си страсти, не лично за себе си, а за човечеството изобщо, че ние говорим само по принцип, а не според пристрастията си, по убеждение, а не за лична угода“, изповядва в миг на човешка слабост Рахметов.
„Познавам само трима велики хора: Исус Христос, апостол Павел и Николай Чернишевски“, обичал да се перчи студентът Николай Ишутин на литературните сбирки през 1865 г. Решава, че знае отговора на „Какво да се прави“ – основава в Петербург тайна организация „Ад“ от „мортуси“ (смъртници). Мортусите, тези въплътени образи на Рахметов, са живеели в будно състояние с една единствена изключителна цел – освобождение на потиснатите класи. За това освобождение са приемливи всякакви средства – кражба, убийство, мошеничество, лъжа, изнудване, но при строга революционна дисциплина. Ишутин конструира тайното си общество на принципа на масонските ложи – петорки, които не се познават помежду си, централизация и неизвестен ръководител-кукловод. Мортусите, за разлика от филантропа Рахметов, решават да провеждат „системно цареубийство“ до постигането на „пълен социален преврат“. Ишутин бил убеден, че покушението срещу самодържеца-император ще стресне „заспалия народ“. Той представял „Ад“ като част от всеобща европейска конспирация, която ще свали всички монархии на континента. На 4 април 1866 г. студентът от Московския университет Дмитрий Каракозов, братовчед на Ишутин, гърми с пистолет в Лятната градина по Александър II, хвърля пистолета в реката и първата му работа след това е да се нагълта със стрихнин. Не улучва императора, защото го избутва един селянин, отровата се оказва некачествена и Каракозов оживява. Всички конспиратори са изловени, атентаторът е тържествено обесен. В изстрела на Каракозов, друг грандиозен мистификатор – Сергей Нечаев, вижда „началото на нашето свещено дело“. Нечаев се явява като теоретик на революционния тероризъм, наричан още тактика на инвидуалния терор, пряко действие, пропаганда на действието. Той ще остави в наследство „Катехизис на революционера“ (1869), който и до днес впечатлява чувствителните натури. „Революционерът е обречен човек. Той няма нито нито свои интереси, ни дела, ни чувства, ни привързаности, ни собственост, нито даже име. Всичко в него е погълнато от единствен изключителен интерес, една мисъл, една страст – революцията“, дръзко започва манифестът. Обсебеният от революцията конспиратор е морално свободен да употреби всякакви средства, дори и най-мерзките, в името на каузата – разрушението на буржоазния свят. Манифестът е написан с преднамерено страшен и заплашителен тон, така че да внушава ужас: „Революционерът встъпва в държавния, класовия и така наречения образован свят и живее в него само с целта на неговото пълно и скорошно унищожение. Той не е революционер, ако за нещо му е жал в този свят. Ако той може да бъде спрян да изтреби положение, отношение или който и да било човек от този свят, в който всички и всичко трябва да му бъдат еднакво омразни.“
През 1869 г., след като написва в Женева катехизиса съвместно с Михаил Бакунин, той се завръща в Русия и с благословията на стария анархист създава революционната група „Народна разправа“, чиято цел е вдигане на всенародна революция на 19 февруари 1870 г., провеждан от малки конспиративни ядки.
Символът на разправата е брадва, вдъхновен от призива на анархиста Пьотр Заичневский от „Млада Русия“през 1862 г. народът да вземе брадвите и да изколи царската партия. Докато плете секретната си мрежа в Русия, представящият се за пратеник на несъществуващия Европейски революционен алианс Нечаев бърка фатално – застрелва студента Иванов, отказал да повярва на легендата. След убийството нелегалната организация е разкрита от полицията, а на него му се налага да бяга обратно в Швейцария при Бакунин. Безкрайните интриги, захплахи и шантажи на Нечаев компрометират сериозно стария анархист в Международната работническа асоциация, нечаевщината дава повод на Карл Маркс да изгони бакунистите и неговото антиавторитарно крило от Първия интернационал през 1872 г. „Бакунин е затънал до уши в мръсната история с Нечаев, който ако не е агент-провокатор на руската полиция, то се държи като такъв“, отбелязва тревожно Маркс. По това време Михаил Александрович в свое писмо до Нечаев се отрича от „Катехизиса на революционера“ и възгледа за завземане на властта от революционно малцинство и установяване на революционна диктатура и се обявява за стихиен масов преврат, извършен вкупом от целия народ. „Всяка друга революция, по мое най-дълбоко убеждение, ще бъде безчестна, вредна, свободо- и народоубийствена, смята Бакунин. На следващия ден след народната победа трябва да бъде направено невъзможно установяването на каквато и да било държавна власт над хората – дори и най-революционната – защото всяка власт, както и да се нарича, непременно ще наложи на народа старото робство под нова форма.“ Така или иначе пакостите на Нечаев, който заплашва с разправа и руските издатели на Маркс, които са поръчали на Бакунин да преведе „Комунистическия манифест“ на руски, стават формален повод за разделянето на двете крила на революционната левица – на комунисти и анархисти, през 70-те години на ХІХ в. Може би не е много пресилено твърдението, че във войните между двете революционни крила е пролята немалко кръв, а отношенията между потомците на Маркс и на Бакунин напомнят на тези между католическата и православната църква след разкола от ХI век.
В исторически план двете утопически учения черпят идеи от общи първоизточници – Американската и Френската революция. Идеите за народа като източник на всяка власт, за правото му на съпротива и събаряне на несправедливата власт са заложени в документа, известил на света за създаването на Съединените американски щати – Декларацията за независимост от 1776 г. Томас Пейн и Томас Джеферсън залагат като неотменими човешки права и заедно с това като цели на управлението – правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие. (Подменено е третото от естествените права на английския философ Джон Лок – „собственост“ със „стремеж към щастие“.) „Когато някоя форма на управление стане гибелна за тези цели, право на народа е да я промени или премахне, да учреди ново управление, като постави в основите му такива принципи и организира правомощията му по такъв начин, какъвто той смята най-полезен за своята сигурност и щастие“, провъзгласява още Декларацията за независимост. Социализмът се извежда и от идеала на Великата френска революция „Свобода, равенство, братство“. Някои изследователи дори подчертават различията между анархизма и комунизма – първият абсолютизира свободата, а вторият – равенството. Маркс и Бакунин имат общи стратегически цели – социална и политическа революция с главен актьор пролетариатът, построяване на безкласово общество, премахване на частната собственост, на ексоплоатацията на човек от човека (и на властването на човек над човека – винаги вмъкват тук анархистите“. Маркс смята, че пролетариатът трябва да овладее организираната политическа сила на държавата и с нейна помощ (диктатура на пролетариата) да смаже съпротивата на капиталистическата класа. Едва тогава държавата постепенно ще може да отмре и в крайна сметка да изчезне. Бакунин настоява, че всяка форма на власт, била и най-революционната, трябва да бъде унищожена завинаги в деня след революцията и народът да се самоорга-низира в свободни асоциации. За разцепването на Първия интернационал през 1872 г. се намира и политически повод – спорът дали социалистите да излязат със свои политически партии в отделните страни (Маркс), или да не участват изобщо в каквато и да е форма на буржоазна власт – като правителство или парламент (Бакунин). Всъщност оттогава никога и никъде анархистите не са участвали в местни или парламентарни избори, в демократично избрани правителства, тъй като по същество това са форми на държавна власт. Освен това анархистът не признава представителната демокрация, според него демокрацията може да бъде единствено пряка. По повод на отрицанието на всякакъв род избори от анархистите Енгелс пише в свое писмо: „Да се проповядва на работниците въздържание от политиката, това значи те да бъдат тласкани в обятията на поповете или на буржоазните републиканци.“ Съратникът на Маркс по повод отричането на всякакъв авторитет от страна на анархистите си задава въпроса: „Как хората ще пускат в движение една фабрика без упълномощено единно ръководство?“
Из програмата на отделилия се бакунински Международен социалистически алианс:
„Ние не се боим от анархията, а я призоваваме, убедени в това, че от тази анархия, тоест от пълната проява на освободения народен живот, са длъжни да се родят свободата, равенството, справедливостта, нов ред и самата сила на Революцията срещу реакцията. Този нов живот – народната революция, несъмнено няма да закъснее да се организира, но той ще създаде своята революционна организация отдолу нагоре и от периферията към центъра – съответствие с принципа на свободата, а не отгоре надолу и не от центъра към периферията по примера на всеки авторитет, а за нас не е важно дали този авторитет се нарича църква, монархия, конституционна държава, буржоазна република или даже революционна диктатура. Ние ненавиждаме и отхвърляме наравно всички от тях като неизбежен източник на експлоатация и деспотизъм.“
Бакунин си остава твърд почитател на революционното насилие, на стихийния масов бунт, който единствен е способен да унищожи официалната държава и цялата т. нар. буржоазна цзивилизация. В неговото съзнание истинският революционер се поставя извън закона както на практика, така и емоционално. Той, както знаем и от катехизиса, се отъждествява с бандитите, крадците, хората, които нападат буржоазното общество, занимавайки се с пряк грабеж и унищожавайки буржоазната собственост. Това му спечелва името на баща на тероризма. Марксистите пък заклеймяват нечаевщината (тоест идеята за конспиративни групи, които разстройват буржоазната държава чрез индивидуален терор) като „измамническа йезуитска система“, която служи за манипулиране на работническата класа в Русия.
Нечаев продължава революционното дело и в килията си в Петропавловската крепост. Успява да вербува стражарите и офицерите в затвора и започва да работи безпрепятствено с най-опасната революционна организация – „Народна воля“. Нечаев е един от идейните вдъхновители на терористичната дейност на Желябов, Морозов, Михайлов, Перовска и останалите. Някои от идеите му са фантасмагорични – като например да се разпространи из църквите фалшива тайна заповед от Светия синод до редовите свещеници, че „новият император Александър ІІ е изпаднал в умопомрачение“ и поповете трябва тайно да се молят за неговото божествено изцеление. От 1879 до 1881 година „Народна воля“ организира няколко покушения над свещената особа на царя-освободител – прозаична стрелба с пистолет, взривяване на личния му влак, във въздуха е вдигната част от Зимния дворец. На 1 март 1881 г. Александър ІІ е взривен окончателно с бомбите, изобретени от Кибалчич – ексцентричният инженер, който пръв открива принципа на действие на реактивния двигател и ден преди бесилката чертае проект за космически кораб. Идеята за цареубийството, за прякото действие, въведена в практика от руските народници, намира почитатели в цял свят. В следващите няколко десетилетия мишени на терористи стават монарсите на Италия, Испания, Германия, Австрия, покушения се извършват и срещу републикански държавници като американския президент Маккинли. Един от най-големите анархистки атентати на всички времена си остава този в Солун през пролетта на 1903 г., извършен от българската безвластническа група „Гемиджиите“. В своите спомени Павел Шатев разказва, че целта на бомбите е била да се удари западноевропейският капитал, който поддържа потисническата политика на Османската империя. Солунските атентатори в течение на няколко дни взривяват френския параход „Гуадавалкир“, банка „Отоман“, градския газопровод и водопровод, няколко чуждестранни кафенета и сградата на турското държавно управление, хвърлят бомби по улиците и в центъра на Солун. Българските анархисти не са чужди и на идеята за цареубийството. Като се започне от „Гемиджиите“, обсъждат се, но понякога и се изпълняват покушения срещу Фердинанд и Борис III, най-известните от които са атентатът на групата на Чобанов през 1910 г. и изстрелът на Васил Икономов в прохода Арабаконак през 1925 г.
Темата за убийството на несправедливия тиранин е позната от хилядолетия на човешката история. Албер Камю в „Разбунтуваният човек“подчертава, че гилотинирането на Луи на 21 януари 1793 г. ознаменува превратен момент в новата история, доколкото хората от тази епоха възжелаха да низвергнат принципа на божественото и да въведат в историята силата на отрицанието и бунта. По този начин към традиционното тираноубийство те прибавиха и обмислено богоубийство. „Този съд символизира десакрализацията и развъплъщението на християнския бог, смята Камю. Досега Бог взимаше участие в историята чрез кралете. Но неговият исторически представител го убиват, крал повече няма, остава само видимостта на Бога, изпратен в небесата на принципите.“ В бакунинския дискурс анархията се явява силата, призвана да извърши чистото и абсюлютно, „страстно“ разрушение на всяка власт, монархия, църква, закон.
В Русия и в останалите абсолютни монархии цялата власт произхожда от свещеното тяло на самодържеца император. „Системнотото цареубийство“ на нихилистите е насочено към унищожаването на отвъдната причина за съществуване на цялата държавна машина чрез системното изтребление на божиите наместници на земята. Пьотр Ткачов, който заедно с Нечаев написва „Програма за революционни действия“ и редактира вестник „Набат“, се упражнява сериозно в полето на теорията на революционното насилие. Той оправдава тероризма с безизходицата от факта, че и след отмяната на крепостното право през 1861 г., руските селяни, буржоа и интелигенти си останали роби и се тресат от „инстинктивен, животински страх“, в който страх той вижда основната пречка пред еволюцията на обществото. „И тъй като силата на потискащия ги страх е пропорционална на силата, дисциплината и организацията на властта, то тук от само себе си следва, че за да се отслаби първото, тоест страха, трябва да се отслаби второто, тоест държавната власт.“ Оттук Ткачов заключава, че революционният тероризъм се явява най-вярното практическо средство за дезорганизиране на съществуващата полицейско-буржоазна държава, единственото действително средство за нравственото прераждане на верноподанния роб в човек-гражданин.
„Народна воля“ обяснява намерението си да унищожат физическото тяло на императора с желанието си да постигнат свобода и демокрация по метода на Вилхелм Тел в декларация, приета на конгреса в Липецк през 1879 г.
Не може да се каже, че революционният терор си остава монопол на анархистите, в Русия по-късно нечаевските методи се прилагат и доразвиват от есерите и болшевиките. Тактиката на революционния терор се възприема като най-опасна за противника от всички радикални групи от крайнолевия и крайнодесния спектър, и отделно на религиозните фундаменталисти и освободителните движения по света. Нерядко авторитарните правителства също чрез тайни полицейски военни части упражняват масов терор над населението.
Професионалният революционер, конспираторът, аскетът, отреклият се от себе си, без собственост и име, който не подбира средства за разрушението на буржоазния свят – ето името на вируса. Революционерът не е нищо освен човек, който напълно си е въобразил, че е оръдие на абстрактната революционна идея, тоест на бъдещето. От гледна точка на настоящето той е Никой. Иска да унищожи този свят в полза на бъдещото земно царство на справедливостта, равенството и братството. Революционерът е обречен, неговият враг също е обречен.
Примерът на себеотречения бунтар, на аскета, е ключов за настъпването на всяка революция. “Тази аскетична строгост на нравите, това искане за отказване от всички житейски удоволствия и наслади, от една страна, противопоставя на господстващите класи принципа на спартанското равенство, а, от друга, е необходима преходна степен, без която низшият слой на обществото никога не може да се раздвижи“, пише Фридрих Енгелс в „Селската война в Германия“. За да развие своята енергия, за да му стане ясно враждебното положение спрямо всички останали елементи на обществото, за да се концентрира като класа, нисшият слой трябва да започне с отказване от всичко, което още би могло да го примири със съществуващия обществен строй.“
Българският революционер Христо Ботев е завладян от примера на Интернационала, Парижката комуна, руските нихилисти. Споделя вижданията на френския идеолог на анархизма Пиер Жозеф Прудон: „Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.“
„Боговете от Голгота смъкнаха онез от Олимп, конституционният протестантизъм победи монархическия католицизъм; Златоуст и Лойола, Лутер и Калвин онемяха пред „волнодумците“ на ХVIII-ий и мислителите на ХIХ-ий век; язичеството падна пред християнството, християнството се обърна на язичество, религията се замени с разумът…
Тъй и в политическо отношение. Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на конституция, конституцията на република, републиката на община! Няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си! Вчера искаха едно, днес търсят друго; туй, що добиха днес с пот и кърви, утре пак пот и кърви проливат, за да го махнат; и отвредом човекът е хвърлен в борба – в борба за свобода, за истина.“
Из „Решен ли е черковният въпрос?“, Христо Ботев
Анархисткото движение в периода на организираното си начало е в известен плен на крайностите на своя пръв практик Бакунин. (Според някои изследователи Ботев и Бакунин са се познавали лично.) Съоснователят на първата международна пацифистка организация Лигата за мир и свобода (1867) Михаил Бакунин същевременно е един от откритите апостоли на тероризма. Безвластническата му утопия също не е докрай последователна, Михаил Александрович си представя нещо като секретен генерален щаб, който стои „невидимо в масите“ и, запазвайки се и след революцията, служи да предпазва да не би някой друг да установи официално диктатура. Този щаб е „тайна диктатура“ – без външни знаци, без звания, без официални права, – още по-могъща именно затова, защото у нея отсъстват външните проявления на властта. Бакунин се изживява като таен пазител на празното място на Властта. Въпреки че се отрича от нечаевските методи на конспирация и хвали всенародната революция, той през целия си живот гради конспиративни мрежи и тайни общества из цяла Европа – „Флорентинско братство“ (1864), Интернационално братство (1866), Алианс за социалистическа демокрация (1868), представяйки си как един ден ще вдигне световна революция чрез изплетената навсякъде мрежа на братството. Най-интересното противоречие е как един анархист като Бакунин (an archos на гръцки значи безвластие) още от 1845 г. членува в различни масонски ложи, тоест, приема господството на Великия архитект (archos) на Вселената. (Свободното зидарство е слабост на десетки видни безвластници и трудно може да се обясни с кредото: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство.“) Вярата, че „Страстта към разрушение е страст съзидателна,“ както обичал да казва Бакунин, е разколебана и отречена в трудовете на неговите последователи и най-вече княз Пьотр Кропоткин, автор на теорията на анархо-комунизма (бездържавен комунизъм), основан върху пълното равенство, взаимопомощ и солиданост между всички хора. „Във всяко животинско общество взаимната поддръжка е закон (всеобщ факт) на природата, много по-важен от борбата за съществуване, чиито прелести ни възхваляват буржоазните автори, за да ни измамят по-лесно“, заявява Кропоткин идеалистичните си възгледи за истинския облик на освободеното човечество. От този закон той извежда нравствените начала на анархизма. Князът безвластник се противопоставя и на йезуитската система на Нечаев, че целта (революцията) оправдава средствата. „Ставайки анархисти, ние обявяваме война не само на абстрактната троица – закона, религията и властта, пише бунтовникът. Ние започваме борба с целия мръсен поток от лъжа, хитрост, експлоатация, разврат, пороци – с всички видове неравенства, които са насадени в сърцата ни от повелителите на религията и закона. Ние обявяваме война на техния начин на действие, на начина им на мислене.“ Той утвърждава още, че без взаимно доверие не може да има борба; без мъжество, без лична инициатива, без взаимна поддръжка (солидарност) няма победа. Поражението е неизбежно.
Анархисткото движение има и своите исторически места и битки – Парижката комуна (1871 г.), стачката в Чикаго на 1 май, движението на Махно по време на Гражданската война в Русия, Испанската революция, май’68.
Левицата в лицето на своите революционни и реформаторски партии спечели множество политически битки – всеобщото избирателно право, работническите права, равноправието между мъжа и жената, човешките права, социалната държава, интернационализма, борбата с расизма и ксенофобията, с глада и бедността.
Героите на анархизма варират от блестящи учени до безскрупулни убийци.
Вълната на така наречената революция на хипитата от 1968 г. бележи нов етап в развитието на радикалната левица. Херберт Маркузе, автор на „Едноиз-мерният човек“, нарича тези революционери „новите леви“. 60-те години родиха на Запад и своите терористи – „Червените бригади“, РАФ, „Пряка акция“, „17 ноември“. Но общият дух се изля в мирен и творчески дух – сексуална революция, нова музика, поезия, изкуство, многохилядни митинги, шествия и окупации. „Контракултурата не произвежда нито „масови“ революционни партии, нито последователни политически трансформации, отбелязва осно-вателят на екоанархизма Мъри Букчин. Но сегашното „Про-свещение“ е на път да разруши постепенно подчинението на индивида на институциите, на властите и ценностите, които отклоняваха и отслабваха всички битки за бъдещето на човешкия род. Почти без тяхното знание тази еволюция засяга дълбоко индивидите.“ Американският безвластник вижда победите на революцията от 60-те в: „автономията на „азът“ и правото на самореализация; повикът за любов, чувственост и отстраняване на осакатяващите „морални“ норми и задръжки; спонтанният израз на чувствата; премахване на отчуждението в отношенията между личностите: формиране на свободни общности; правото за всички на всички средства за съществуване; отхвърлянето на света на стоките, лицемерието на кариерите, които той предлага; практикуването на взаимопомощта; усвояване на техниките и изработване на контратехники; респектът към живота и равновесието в природата: утвърждаването вместо труда като дълг, труда като смисъл; на правото на наслаждения, т.е. едно редефиниране на практикуването на свободата, до което класиците на социалистическата мисъл рядко са се доближавали в теориите си.“
Май‘68 в частност бе вдъхновен и от идеите на ситуационисткия Интернационал от 1957 г., продължител на сюрреалистичното и дадаистично изкуство. Според докрината на Ги Дебор, постулирана в „Обществото на спектакъла“, животът в съвременното общество е едно огромно струпване на зрелища. Това зрелище е в същото време инструмент за социален контрол, който властта използва, за да превърне хората в апатични и отчуждени ТВ зрители. Гражданите са хипнотизирани от огромния избор от развлечения, предлагани в обществото на спектакъла, от стоките и услугите до всекидневните удобства и непосредствените удоволствия, които ни отдалечават от критически необходимата задача – промяна на света и освобождение на всекидневния живот. Превърнати сме в отчуждени, пасивни и вечно нещастни потребители. Пазарното общество дехуманизира човека. В обществото на спектакъла ние живеем в свят на умело конструирани илюзии – образование, реклама, пропаганда, телевизия, вестници, речи, избори, политика, религия, бизнес, съдебни разправии. „Зрелището е не просто набор от образи, но обществено отношение между хората, опосредствано от образи“, заключава Ги Дебор.
Ситуационистите посочват като верен начин на действие революцията на всекидневния живот, завладяване на градското пространство, глобалната културна трансформация. След революцията животът трябва да бъде празник, изкуство, игра. Ситуационистите предлагат любопитен нов метод на борба със спектакъла на Властта – демистификация, разобличаване на пропагандните клишета на капиталистическата държава. Едни от най-известните графити по стените на Париж са ситуационистко творчество: „Цялата власт – на въображението!“ и „Приемам своите желания за реалност, защото вярвам в реалността на желанията си.“ „Революционните моменти – това са карнавали, в които частният живот празнува своето обединение с възроденото общество“, смята ситуационисткият философ Раул Ванейхам.
Май’68 има пряко влияние и над новото антиглобалистко движение, което се излива в карнавал, окупиращ заседанията на шефовете на Световната банка, Международния валутен фонд, СТО, Г-7, НАТО, ЕС и останалите глобални институции, които дърпат конците на политиката и икономиката в планетарен мащаб. В основополагащия за антиглобалисткото движение протест в Сиатъл на 30 ноември 1999 г. анархистите от „Black bloc“ не изневериха на гаменския си стил и счупиха прозорците на сградата на Световната банка, преди да продължат да буйстват в офисите и на различни трансанационални корпорации.
Една нова утопия – Интернет
Херберт Маркузе смяташе, че компютрите стават средство за поробване и контрол над личността, но същите технологии ще се превърнат и в средство за освобождение.
Интернет направи възможно абсолютно свободното неинституционално общуване на стотици милиони хора в цял свят в реално време. В мрежата всеки миг се раждат свободни организации на хора, обединени от общи цели и идеи.
Световното гражданско общество, в частност появата и мощното разрастване на антиглобалистко движение стана възможно единствено благодарение на компютърните технологии. Най-радикалните киберидеолози бранят Интернет от посегателствата на всяка държавна власт и го мислят като свободно пространство. В Декларацията си за независимост на киберпространството Джон Пери Барлоу се обръща към министър-председателите от планетата Земя: „Правителства от индустриалния свят, вие сте излишни сред нас. Нямате морално право да властвате над нас, нито методи за принуда, с които действително да ни изплашите. Киберпространството е извън вашите граници. Вашите правови понятия, собственост, изразяване, личност, придвижване и техният контекст са неприложими спрямо нас. Тези понятия са основани на материята – при нас материя няма. Нашите личности нямат тела, затова, за разлика от вас, ние не можем да постигнем ред чрез физическа принуда,“ допълва основателят на Electronic Frontier Foundation, която от 1990 г. се бори за свободата в Интернет. Една от известните хакерски идеи е тази за пълната свобода на информацията. Смята се, че властта на държавата и корпрорациите се крепи върху покритата информация за собствените си дела, но и на тези сведения, която тя безконтролно събира за всеки гражданин. Хакерите смятат, че ако се пусне информацията свободно, това до голяма степен делегитимира самата власт като такава, отнема от ръцете й основния управленски инструмент. Едно от крупните престъпления на Морфей от „Матрицата“ е разбиването на електронната база данни на данъчните власти в САЩ. „Дезинформацията е основното оръжие на системата. Именно Мрежата ни помага да разпространяваме свободно информация“, пише в един от най-известните манифести на киберпънка българинът Кристиян Кирчев. Всъщност размерът на пиратската дейност в Мрежата, тоест неспазването на законите за интелектуална собственост, доби такива размери в обмена на музика, филми, книги, технологии, че самото понятие „интелектуална собственост“ изглежда безнадеждно остаряло.
Празнуващият човек
Мъри Букчин, който е един от идеолозите на Зеленото движение и основател на Института за социална екология, счита за основен фактор спонтанността – утвърждаване не само рационализма на революцията, но и нейните радостни, чувствени и естетични аспекти. „Революцията не е просто една атака срещу установения ред, но също и празник на улицата. Революцията е още и пренесеното върху социалния и универсалния терен желание“, смята американският анархист. „Ако не мога да танцувам, тогава не ви искам революцията“, възкликва и Ема Голдман, централната фигура на анархофеминизма в САЩ, Русия и Европа в началото на ХХ век.
Днес пътят на революционното насилие, тактиката на идивидуалния терор, е отхвърлена – в обществото на спектакъла, царството на симулирания образ, насилието е безсилие. Идеята, че революцията все пак не се поражда от отчаянието, а от надеждата, не от разрушителното начало, е дело още на Кропоткин. Вместо бомбите на Нечаев безвластниците днес практикуват гражданското неподчинение и пасивната съпротива на Торо и Ганди. Прякото действие е преобърнато в доктрината на кичозния френски писател Ноел Годен – хвърляне на торти в лицата на държавниците. От 70-те насам жертви на „сладките атентати“ на Les Entarteur (анархистите-тортометачи) станаха дузина президенти и премиери. Оплесканото с крем лице на управника демистифицира, прави смешна властта в съответствие с докрината на ситуационистите.
Нечаев е обреченият човек, днес революционерът е празнуващият човек. Той не хвърля бомба, а торта. Революцията се излива не в бой последен, а в перманентен карнавал. Революционерите терористи се опитваха да разрушат материалното тяло на властта, докато хакерите посягат към най-интимната й виртуалност – контрола върху информацията. Нечаев е мистификатор, днешният революционер е демистификатор. Революционната организация не е конспирация, ръководена от Велик майстор, а отворена и свободна асоциация, група от равностойни съмишленици.
„Системата трябва да падне като презряла круша, а не да се опитваме да я обрулим. А тя ще падне само когато нейните институции бъдат изпразнени от своето съдържание и нейната власт – ерозирана материално и морално до такава степен и дълбочина от новото Просвещение, че въстанието да играе само символична роля“, така вижда бъдещето Мъри Букчин.
Или може би както в нашумялата киберпънк-трилогия „Матрицата“ с натискането на един клавиш всичко ще свърши, пардон, ще започне.