ИТАЛИАНСКАТА ЛЕВИЦА: ПЕРСПЕКТИВИ И ПРИОРИТЕТИ

0
279

Любена Асенова е родена е на 20.02.1977 г. в София. Бакалавър по международни отношения /1999 г./ и магистър по право (2000 г.). Разработва докторат към Института по Балканистика при БАН на тема: „Външнополитическата доктрина на САЩ в региона на Югоизточна Европа след края на Студената война (1989 – 2003)“ Две от последните й научни публикации са: „Приложение на информационните технологии в международното публично право и международните отношения“ ( 2002 ) и „Асиметрия на кризата в Ирак“ (2003). Владее английски, италиански, испански, немски, френски и руски език.

ЮЖНИЯТ ФЛАНГ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЛЕВИЦА

Годините след Втората световна война в Италия (така наречената Втора република) са носители на определен вътрешнополитически заряд, чийто модел се формира при ясно изразеното влияние на левицата.

Историческият контекст на Втората република се характеризира посредством въздействието на три основни фактора: нестабилност на политическата система, корупция и разпокъсаност при формирането на парламентарни мнозинства като следствие от законодателството в избирателната област, залагащо силен пропорционален елемент, нестабилна конституционна и институционална рамка.

Съвкупността от действието на тези тенденции, синдроми и явления в италианския политически живот през времето на т. нар. бурни 90 години на миналия век водят до появата на операция „Чисти ръце“ („Mani Pulite“) за прочистването на съдебната система, феномена Ди Пиетро, кампанийния ефект на „медийната империя“ на Силвио Берлускони и поемането на управлението в Италия от представителите на десницата.

Доминиращ акцент е честата смяна на правителства и обвиненията за срастване на политическата класа и висшите магистрати с мафията.

На този фон се развива и италианската левица, чийто основен представител е Партията на левите демократи (Democratici di Sinistra), наричана подобно на БСП след демократичните промени от 1989 г. – Партията на реформираните комунисти и лявата коалиция L’Ulivo.

По повод обвиненията за нереформираност на бившите комунисти в Италия Пиеро Фасино заявява:

„Въпреки че Комунистическата партия в Италия преди 1989 година винаги е била автономна спрямо Москва и различна в сравнение с другите партии от комунистически тип, падането на Берлинската стена ускори дори и нейната еволюция към социалдемокрация.“1

Ключът към ново и успешно управление на левицата в Италия се крие в умерената коалиционна политика.

По този повод Романо Проди поведе инициативата за обединение в левоцентристкото пространство,като първата крачка бе направена с общите листи на левицата за участие в изборите за европейски парламент.2

Своята визия за Европа председателят на Европейската комисия представи в документа „Обединена Европа: между мечтите и реалността“.3

Този материал бе наречен:

„Нещо повече от програма: същински проект за обединение на левицата. В своята същност политическият избор и този по заслуги е изискване на бъдещето спрямо левицата и силите, които я поддържат, едно истинско предизвикателство.

В този смисъл политическите приоритети са задължителни, налагат се от само себе си и в документа без трудност се разпознават движещите сили на левоцентризма и левоцентристкото мислене.“4

След обвиненията на Ханс Пьотеринг срещу Проди за „правене на партийна политика с инструментите на ЕС и намеса във вътрешните работи на Италия“ председателят на групата на ПЕС в Европейския парламент Енрике Барон Креспо защити „правото на гражданина Романо Проди да изразява визията си за бъдещето на Европа.“5

Така бъдещето на италианската левица в стратегически план е тясно преплетено с европейския проект.

В тази връзка Пиеро Фасино твърди, че “хоризонтът на лявото обединение следва да се разширява вместо стеснява“6 и продължава:

„Бихме желали да дадем живот на една голяма реформистка партия в Италия, в която освен нас участват и социалистите и католиците, изповядващи демократични убеждения. В цяла Европа политиката е организирана и изградена върху три опорни стълба: двуполюсния модел, силната коалиционна политика (или умението да формираш трайни коалиции) и отрицанието на двупартийния модел или т.нар. не–бипартизъм, тези коалиции са изградени около големите партии и не са разпокъсани, т.е. действат като единен организъм. В Италия са налице първите две от условията, но липсва третото. Лявата коалиция понастоящем е съставена от осем партии. Имаме нужда от една голяма политическа сила, която да бъде лидер в левоцентристкото пространство.“7

Така, ако се налага да интерпретираме горецитираното, то визията на италианската левица за европейския политически модел е:

– Формирането на две големи политико–икономически (с ясно заявени приоритети, инструменти и механизми за действие в управлението) пространства: ляво и дясно, които се конкурират помежду си, но при силно изразено влияние на „теорията за конвергенцията“;

– Компромисният подход (консенсуален метод) и силната коалиционна политика;

– Отхвърлянето на типа раздробеност на политическото пространство, което води до затваряне в рамките на собствена партия.

Тази вътрешнополитическа специфика има своеобразен външнополитически анонс.

По време на кризата в Ирак се очертаха условно две доминиращи тендценции в европейския политически пейзаж, всяка от които посредством своите характерни черти и нюанси. Десницата и левицата в Европа също извървяха своя път към разбирането и развитието на определени тези. Южният фланг на този своебразен „баланс на силите“ или „концерт на равновесието“ бе представен от политическите формации в Италия и Испания. От една страна, италианската десница, традиционно съществуваща във формата 1+2 (партията на министър-председателя Силвио Берлускони „Forza Italia“ + двата младши партньора от Alleanza Nazionale на Джанфранко Фини и Liga di Nord на Умберто Боси, но със завидното умение на балансьори) и лявата коалиция на Маслиненото клонче (L’Ulivo).

Анализът на италианската левица за управлението на правителството на Берлускони според Пиеро Фасино е „провал, съчетан с риска от сериозен упадък, пред който е изправена Италия.“8

Според изводите:

„Италия е по-слаба на международната сцена; страната страда от опасна икономическа стагнация и губи конкурентоспособността си; всички методи за провеждане на активна социална политика – от пенсионната система до здравеопазването, от благосъстоянието до образованието – се свеждат единствено до съкращения на услугите от страна на правителството; в сектори, които са фундаментални за правилното функциониране на всяка една национална държава – правосъдие, информация, институции – правилата са нарушени и се възпроизвеждат конфликти“.9

„Цялата тази ситуация създава в италианското общество чувство на тревога, несигурност, безпокойство и понижава доверието към Берлускони и правителственото мнозинство, правейки го крехко.“10

Всичко това поразително напомня за ситуацията в една друга страна от нововъзникналия т. нар. южен фланг държави от антииракската коалиция.

По думите на един друг ляв европейски лидер – председателя на Българската социалистическа партия,партия наскоро приета за пълноправен член на Социнтерна:

„Ясно е, че правителството продължава дясната политика на „изтегляне“ на държавата. При това в период, когато условията, ангажиментите на страна – бъдещ член на Европейския съюз, и проблемите пред България налагат увеличаване на нейното участие. Не за да се наливат пари в „черни дупки“, а за да се подобри инфраструктурата, да се увеличи конкурентоспособността на икономиката, да се разкрият нови реални работни места. Моделът е рестриктивен към публичните услуги и доходите, пасивен към икономиката и не стимулира растежа.“11

При анализа на тези две изказвания се формира интересен паралел, характерен за страни като Италия и България – традиционно близки в културно-историческо отношение и политическо направление.

Аналитичният паралел продължава в думите на Сергей Станишев:

„С какви аргументи се отхвърля обсъждането на варианти за умерен, нерисков за финансовата стабилност, европейски по размери дефицит в общество, чиято социална материя е драматично разкъсана?“12

„Не може растежът да се присвоява от малка част от нацията, а всички останали да живеят в стагнация, мизерия, а дори и в личен крах. Реалните доходи на населението в най-лошия случай би трябвало да следват растежа на националната икономика. В противен случай само една малка част от нацията просто си присвоява този растеж, а както знаем, само 4% от българите имат спестявания т.е. останалите 96% са на прага на оцеляването. Вече има две Българии. Растежът и богатството са за едната. За другата остават застоят, безверието и отчаянието. И пропастта между тях се разраства!“13

Според италиански вътрешнополитически анализатори „много неща се случиха през тази 2003 г., която все още не е съвсем ясно дали в интерпретационната и интеграционната рамка на съвместната ни континентална общност ще се превърне за бъдещите поколения в «annus horribilis» или година на поне едно щастливо зачатие“.14

Това предстои да се разбере в zona Cesarini, където Италианското председателство на Европейския съюз организира среща на върха в средата на декември.

Анализът започва със ситуацията в Ирак – драматичен повод, източник на сериозни разделения. Някои дори се опитаха да провокират криза излишно, както, според мнения в италианската преса, направи министър-председателят на Италия:

„Той избра Вашингтон с фанатична вяра и религиозен патос, поемайки в „огнената колесница“, която не предвиждаше и минимален престой в Брюксел.15

С него бяха Тони Блеър (с намерението да се скачи към трансатлантическата връзка), испанския министър-председател Аснар и новопоканените страни „от Изтока“, подписали се под известното „Писмо на осемте“.16

Отговорът на Ширак и Шрьодер (представителите съответно на френската десница и немската левица) беше в наситен контраст с тази позиция и в посока:

„Следва да се противопоставят с всички сили и средства на война, провеждана съобразно едностранния подход (il metodo unilaterale), която би довела нов и по-опасен тероризъм пред вратите, ако не и в самата Европа.“17

Предсказания, оказали се недалеч от истината.

В този смисъл председателят на групата на левицата в италианския Сенат наскоро провокира темата за „нова политическа инициатива в борбата срещу тероризма.“18

Така очертаното разделение около кризата в Ирак се прояви като най-дълбоката фрактура в европейската история от втората половина на ХХ век и началото на ХХІ век.

Италия, страна сред основателките на Европейския съюз, се оказа по тъжна ирония, според думите на един италиански коментатор, „по-близка до Вилнюс, отколкото до Париж.“19

Кризата в Ирак възпрепятства европейската визия, тя загуби терен и стимулира идеята за самостоятелността на решенията и действията в областта на външната политика и сигурността.

От друга страна, проблемите и противоречията в самия Европейски съюз не са нещо ново.

Въпросът с Пакта за стабилност – правилата за бюджетната и финансова рамка в съюза, които страните-членки поемат да спазват – от известно време създава подводни течения. Не за първа година Париж и Берлин надскачат тавана на публичния дефицит, а всъщност за трета. Самият Романо Проди определя пакта като „ирационален“.

Европейският печат силно изрази своето недоволство:

„Немислимо е позволеното на Франция и Германия да бъде простено и на Унгария или Литва. В този случай правото е на страната на силния.“

По този повод европейската преса критикува ясно Франция и Германия (както и италианското председателство), а един консервативен вестник „Frankfurter Allgemeine Zeitung“ писа:

„Френско-немски съюз по въпроса за увеличаване на дефицита за публични разходи над договорените нива в Европейския съюз, за който се говори, би бил всъщност по-скоро заплаха, отколкото едно обещание за успешно управление.“

Според „Guardian“, вестника на британската левица:

„Когато съществуват известни правила, те или следва да се уважават, или да се променят. Министрите се бояха да предприемат едното или другото. Това не е начинът да се управлява Европейският съюз.“

Подобно заключение, изречено от страна на традиционно евроскептично настроени британци, засилва тенденциите за еврореализма като политическа доктрина на Стария континент.

Но какви са конкретните измерения на този европейски проект и не е ли изтъкан от сложни противоречия и сблъсък на конфликтни интереси по пътя към „Европа на нациите“ или идеята за Европейска федерация и мащабно обединение, прехвърлило в голяма степен националния си суверенитет на отделните страни-членки?

Каква е концепцията на италианската левица за загубата на национален идентитет в интеграционния процес?

Пиеро Фасино дава отговор от името на Democratici di Sinistra:

„Когато обясняваме на италианските граждани правилата на политическата игра, на вземането на политически решения, трудни при това, те ни разбират. Когато схванат основното направление, приоритетите, са готови да приемат и жертвите за провеждане на дадена политика. През 1996 година решихме, че е необходимо да сменим лирата с единната европейска монета, в този момент това изглеждаше непосилно и невъзможно. Условията при въвеждането бяха тежки. Обяснихме за какво настояваме. Когото заменихме лирата с еврото, италианските граждани го възприеха като лична победа. Проявите на реформизъм имат нужда от подкрепата на гражданското общество, затова е необходимо да поясняваме непрестанно смисъла и духа на реформистката политика.“20

Същевременно философията,отразена посредством парадигмата за „Сблъсък на цивилизациите“21 по Хънтингтън представя идеология, която в сложния, многопластов неореализъм, съчетан с неоконсерватизма22 на света след края на студената война изглежда изживяна за италианската левица:

„Идеологията, възприемана като органична визия за света,

weltanschaung (възглед за света, мироглед), която интерпретира и обяснява всеки отделен феномен, е преодоляна в съвременното общество.“23

Терминът „weltanschaung“ задава философската рамка за развитие на италианската левица.

* * *

Анализът за съществуващите противоречия и предстоящите трудни преговори по финансови въпроси на фона на приемането на новите страни за членки на ЕС през май 2005 г. формират една картина на сложна действителност, в която България се налага да се впише.

Този път тя не би могла да извърви без участието на българската левица.

Ето защо стратегическата позиция на Италия като страна-членка на Европейския съюз подобно на историческите паралели и примери от страна на италианската левица са изключително ценни в това отношение.

Бележки:

1 „Il sostegno a Lula и strategico per la sinistra europea“, Intervista a Piero Fassino di Elisa Byington da Carta Capital del 29 ottobre 2003.

2 Sergio Sergi, „Il Ppe attacca Prodi per il suo documento sull’Europa: fa politica di partito“, „L’Unita“, 2003.

3«L’Europa: il sogno, le scelte».

4 Anguis, „Il documento di Prodi e la strada per vincere uniti“, 2003.

5 Sergio Sergi, „Il Ppe attacca Prodi per il suo documento sull’Europa: fa politica di partito“ , „L’Unita“, 2003.

6 Giovanni Visone, „Fassino: nel progetto unitario non smarriamo la nostra identitа“, „L’Unita“, 2003.

7 „Il sostegno a Lula и strategico per la sinistra europea“, Intervista a Piero Fassino di Elisa Byington da Carta Capital del 29 ottobre 2003.

8 Piero Fassino, „L’Unita“, 2003.

9 Ibid.

10 Ibid.

11 Изказване на Сергей Станишев, председател на парламентарната група на Коалиция за България, пред парламента, 21.11.2003.

12 Ibid.

13 Ibid.

14Gianni Marsilli, „Cosa resta dell’Europa“, „L’Unita“, 2003.

15 Ibid.

16 Ibid.

17 Ibid.

18 Anguis,“Contro il terrorismo serve una nuova iniziativa politica“, 2003.

19 Ibid.

20 „Il sostegno a Lula и strategico per la sinistra europea“, Intervista a Piero Fassino di Elisa Byington da Carta Capital del 29 ottobre 2003.

21 Huntington, S., „The Clash of Civilizations and the remarking of world order“, 1996.

22 Според изследователи определението „неоконсерватор“, приписвано на хора като Доналд Ръмсфелд и Пол Уолфовиц, е неточно. „Те не са консерватори. За тях по- подходяща би била думата неофундаменталисти. Фундаменталисти, защото се позовават на едно абсолютно Добро, което искат да наложат на всички; нео – защото това Добро е сътворено не от Бога, а от ценностите на либералната демокрация“ (Tzvetan Todorov, „Le nouveau desordre mondial“).

23 „Il sostegno a Lula `e strategico per la sinistra europea“, Intervista a Piero Fassino di Elisa Byington da Carta Capital del 29 ottobre 2003 at http://www.dsonline.it/stampa/documenti/dettagio.asp?id_doc.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук