ЗА БЕЗПЛАТНОТО СИРЕНЦЕ В КАПАНА И ВДОВИШКИТЕ ЗАБРАДКИ

0
206

Христо Христов е роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил е специалността „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, работил е последователно във вестниците „Марица – изток“, „Септември“, „Днес“, „Домино“, „Континент“, „Стандарт“, Радио „FM+“ – Стара Загора, „Земя“,“Сега“ и „Република“. Сега е кореспондент на в. „Дума“ за Старозагорска и Хасковска област. Автор е на документално-публицистичната книга „Стъпала към хоризонта“, посветена на енергийно-промишления комплекс „Марица – изток“. Член е на СБЖ.

„…Но нека замълчим, защото наближава Коледа и помежду телевизионните клиповете за шампоани против косопад и ароматизирани кондоми вече се дочуват стихчетата на вечната „Тиха нощ, свята нощ…“.

Дано в секундите тишина и под светлинката на вощеницата се присетим за онези, които въпреки всичко са останали в България.

За да я има….напук на демографските прогнози, напук на политиците й…

И да се помолим за онези наши медици, дето от години очакват либийското правосъдие да реши съдбата им!“

Това бяха финалните изречения от хрониката ми за отишлата си безвъзвратно 2003 година. Писал съм ги на 7 декември.

С надежда за нещо по-добро, за нещо по-смислено, за нещо настина бяло и красиво в задаващите се празници. Било е двадесет дни преди злокобната вест за гибелта на петима български рейнджъри в база Индия на свещения за шиитите иракски град Кербала. Новината завари България неподготвена.

Като че ли известието за смърт някога е било възприемано като благопожелание.

Най-тъпото беше, че в продължение на часове отговорните фактори в държавата се чудеха как да затаят истината. Може би с някаква надежда, че ще се размине.

Още по-тъпото беше, че премиера, външния министър и оня, дето уж отговаря за отбраната ги беше хванала… липсата. Единият в Мадрид, другият някъде по Мальовица, а третият така и не стана ясно къде и по какви важни държавни дела е отсъствал от страната. Майките на близо 500 българи, навлекли не от добро пясъчнооцветените униформи напразно се лутаха помежду гласовете на радиостанциите, с надежда, че имената на мъртвите вече не съвпадат с имената на близките им. Вярно, после военните твърдяха, че нарочно се забавили с информацията за медиите, уж за да оповестели първо близките, но се оказа, че и това е шепа прах за заблуда.

Единствен държавният глава, президентът Георги Първанов, се оказа на висотата на поста си и почти незабавно разпореди дори невъзможното…Черни флагове в самото навечерие на Нова година избодоха очите на всички, като дори най-запалените привърженици на мисията в Ирак наведоха за кратко погледи към носовете на обувките си. Може би за да наберат кураж за последващите си словоблудствени излияния.

А те не закъсняха. Един през друг звани и непознати се юрнаха да обясняват кое, как и защо е станала така, а не другояче и кой аджеба е по-, най- и най-малко… виновен. Юрнаха се и да обещават парични възмездия за близките на мъртвите и на онези, дето по чудо се бяха разминали със затаената в камиона – цистерна смърт.

10 000, 20 000, 50 000…

Като че ли животът има своето парично изражение?

И не ми остава нищо друго освен да приема за резонна репликата на опитваща се да остане безпристрастна външна наблюдателка. Която в частен разговор по темата заяви: „Искате да сте в НАТО.Тогава защо смятате, че това е безплатно удоволствие?“. И добави на английски поговорка, чийто български еквивалент е… „Безплатно е само сиренцето в капана за мишки!“.

Едва що отшумял траурът по загиналите рейнджъри и нова черна вест връхлетя българите.Този път адресът й беше на броени километри от столичното ларго: загинаха трима от работещите в Кремиковци. Загинаха пак така нелепо, както и онези в далечен Ирак.

И пак единствен държавният глава се оказа на висота – на висок глас изрече: виновните са в Министерството на икономиката, което има задължението да следи за изпълнението на след-приватизационното споразумение. (За забравилите нека припомня, че най-големият комбинат за производство на стомана в България бе продаден на сегашните му собственици за… 1 щатски долар.Срещу редица ангажименти в областта на охраната на труда, социалните придобивки и т.н., и т.н.

И които, както лъсна отведнъж, никой от новите сайбии не е и помислил да изпълни. Нещо повече, загиналите при отстраняването на поредната авария мъже работели вече трети месец, без да са получавали заплати. Да не говорим за социални или здравни осигуровки….). Всичко това не попречи на чиновниците от цитираното ведомство наместо гузно да замълчат, да прехвърлят вината някъде по-надолу и по-встрани в редичката от нароилите се агенции…

Помежду двете трагедии някак нелепо звучаха омръзналите на всички, но не и на актьорите в самодейните пиески политически крамоли. Пак се заговори за отцепване в управляващата НДСВ, пак в основата е познатият от зората на демокрацията ни Емил Кошлуков, пак в СДС се разгоряха страсти около фигурите на Иван Костов и Надежда Михайлова, пак се чуха отровни съскания като от вивариум… Пак, пак, пак…

Колкото до медиците ни в Либия…

Пред кой ли Бог вече трябва да се пали свещичка, за да ги отмине смъртната присъда?

13 януари 2003 година

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук