РАЖДАНЕТО НА НОВА ЕРА

0
169

За необходимостта от изграждане на социалдемокрация в Европа

Ерхард Еплер (роден през 1926 г.) е немски политик, социалдемократ. Бивш федерален министър за икономическо развитие, основател и председател на комисията за основни ценности на Германската социал­демократическа партия (ГСДП).

Краят на Неолибералната епоха

С настъпване на момента, в който доверието между големите банки е толкова слабо, че те повече не желаят да отпускат заеми една на друга, освен ако държавата не стане гарант, че ще получат парите си обратно, убеждението, че пазарите най-добре се регулират сами, не просто е опровергано, но и  изглежда абсурдно. Когато в много държави финансовата криза доведе до по-драматично свиване на общественото производство, отколкото целия им ръст за предишните няколко години, твърдението, че пазарите се нуждаят просто от свобода, за да се подобри положението, беше неумолимо оборено.

И когато се разбра, че натискът, оказван от привържениците на свободния пазар за намаляване на държавните данъци, който трябваше да спаси техните банки и икономиките им чрез харчене на почти непосилни суми, не може да бъде приет насериозно, стана ясно, че ерата, провъзгласена в Обединеното кралство от Маргарет Тачър и започнала в Германия с писмото на Ото Граф Ламбсдорф до Хелмут Шмидт, действително е завършила (1).

Една приключила ера, в която държавата, а следователно и политиката, е смятана за все по-неблагонадеждна, за разлика от пазара. Очевидно държавата все още не е отживелица. Наред с всичко останало е необходимо изграждането и на пазарна рамка: юридическа — за да бъде ясно кое е позволено и кое не е позволено за конкуриращите се фирми; социална рамка, в която трудът да не е единствено ценови фактор, но и дейност на хората с техните нужди и с гарантираното им от конституцията достойнство; и накрая, екологична рамка — за да е сигурно, че едно поколение няма да унищожи околната среда на всички следващи генерации.

Но кой трябва да обяви началото на новата ера? В Германия от октомври 2009 г. осъзнавахме какво става и действително се очакваше да стане. Хората, които бягаха от страната, бяха тези, чиито убеждения ни доведоха до кризата и които в момента вярват, че биха могли да наложат на силно задлъжнелите в резултат от обстоятелствата страни следната формула: намаляване на ролята на държавата без подчиняване на пазарите и по-специално на финансовите пазари. Тъй като настоящото правителство включва редица християндемократи, чието разбиране за ситуацията е по-реалистично от това на техните колеги, не би могло да бъде постигнато споразумение нито за „запазване на бизнеса“, нито за поставяне на ново начало и така дори гласувалите за тази коалиция нямат никаква идея какво иска да направи правителството в действителност.

Ако може да се вярва на социологическите проучвания, социалдемократите заедно със Зелените могат да спечелят мнозинство в Бундестага дори без Ди Линке (Левицата). Не защото избирателите масово се насочват към социалдемокрацията, а защото Зелените достигат до 20%. Във всеки случай, кризата в европейската социалдемокрация не е приключила само защото Саркози, Меркел и Берлускони вече не знаят как да се справят с този проблем. Когато анкетиращите питат избирателите дали предпочитат минимални заплати, или много високи данъци, в повечето европейски държави мнозинството изразява надеждите си за намиране на социалдемократическа програма. Но това все още не е причина да гласуват за тях, въпреки че малко хора възлагат надежди на либералите и на консерваторите.

Неолибералната хегемония над социалдемокрацията

Междувременно, повечето социалдемократи в Европа са единодушни защо това е така. В  цяла Европа, макар и не навсякъде в еднаква степен, неолибералната вълна, която залива и целия свят, утвърждава социалдемократическите партии, особено когато те са на власт. Тя оказва своето влияние, макар и не толкова, колкото при консерваторите, и още по-малко, отколкото при либералите. Лесно е да ги упрекваме днес за това. Но когато при демократичните медии на практика всяка икономическа редакция и 90% от политическите редактори провеждат подобна доктрина, едва ли някой е способен на последователно управление в подобна ситуация, освен ако не се остави да загуби следващите избори с надеждата, че ще спечели тези след тях.

В първото десетилетие на новия век привържениците на свободния пазар дори съумяват да променят представата за реформа според своето собствено разбиране. Понятието „реформа“ престава да има значението на стъпка, било то и малка, към социално равен­ство. Сега реформа означава всяко действие, което премахва ограниченията на пазара, освобождава икономиката и намалява държавните разходи, особено тези за социално осигуряване. Докато преди защитата  на работници от уволнение се считаше за важна реформа, сега също толкова важно е нейното отменяне, тъй като наемането и освобождаването на работна сила повишават икономическата динамика и ръст. Какво се очаква да направи правителството в ситуация, в която всеки вестник в неговата държава твърди, че се намира на опашката на Европа, че ръстът там е с почти един процент по-нисък, отколкото където и да е другаде, и следователно има висока безработица, и всичко това, защото правителството отказва да приложи реформите, оказали толкова благоприятно влияние в другите държави. Такова беше положението в икономически най-стабилната държава преди приетата от Герхард Шрьодер „Агенда 2010“.

Никой друг не е размишлявал толкова върху ефекта от неолибералната хегемония върху социалдемокрацията, колкото бившият лидер на холандската Партия на труда Воутер Бос. В лекция, изнесена в Амстердам на 25 януари 2010 г., малко преди неговото пенсиониране, той се обръща към политиката на Третия път, която той твърди, че е формулирана в Холандия, още преди Тони Блеър да £ даде име: Ние я наложихме в практиката, без да я наричаме Третия път“.

 Бос казва, че не просто нуждата от приспособяване е мотивирала холандските социалдемократи: Вместо хората да стават зависими от социалната държава, идеята беше развита чрез активизиране на социалната държава“ (Bos, 2010). Активизиране на социалната държава, която трябва да се погрижи, за да предотврати децата на полз­ващите се от социалната помощ и техните деца да продължават да живеят върху тази социална подкрепа. Тази идея дойде от социалдемокрацията, както и от по-ранни леви политици като Жан Пронк. Но те не бяха взели предвид, че ще трябва да се справят с различни, разюздани форми на капитализъм: „Развитието на идеята за Третия път заспа при наличието на разумно контролирани свободни пазари и се събуди с отвързано чудовище“. Бос е достатъчно самокритичен, за да добави също: „Но наистина ли това е ситуацията? Кой беше отвързал това чудовище?“ Никой не беше в състояние да запази почвата под краката си, изправяйки се срещу това чудовище: Работодателите загубиха своята сила срещу корпоративното управление. Правителствата бяха обезсилени от мултинационалните компании“ (Bos, 2010).

На онези, които не искаха да се примирят с това, беше обяснено, че всичко е заради глобализацията, неумолим процес, който не може да бъде забавен или спрян от никого. Според Бос: Твърде дълго неолибералите се опитваха да ни накарат да вярваме, че глобализацията е независим от никого и неизбежен момент, от който не можем да избягаме“ (Bos, 2010). В резултат на това защитниците на свободните пазари планираха в един глас засилване на англосаксонската икономическа система и намаляване на обществения сектор и съответно засилване на (свободните) пазари.“ (Bos, 2010).

Това, което прави речта на Бос толкова значима за всички социал­демократи, е, че тя ни позволява да вземем участие в уроците, които самият той извлича за себе си. Неговото заключение е: Малко по малко се убедих, че понякога е по-лесно и по-добре обществените интереси да бъдат предпазени от пазара, вместо да се правят опити да се опитоми самият пазар, за да не засяга интересите на обществото“ (Bos, 2010).

Бос не забравя също, че възходът и падението на неолибералите имат също своя морална страна: Човешкото достойнство е подкопано от непрестанния натиск върху нашите основни нужди да искаме повече и повече, и то сега, и на момента, и от непрестанно засилващите се лични интереси и емоции, като единствено носещи щастие. В крайна сметка това разяжда обществото, правейки хората безразлични един към друг“ (Bos, 2010). Егоизмът е естествена склонност и не трябва да бъде демонизиран. Но какво се случва, когато е систематично поощряван, прославян и утвърждаван като модел? Във връзка с това Воутер Бос е детайлно цитиран, защото в качеството си на активен политик, осъзнаващ отговорността на правителството, е в състояние да обясни как се случи така, че неолибералната хегемония не само че обезвери европейските социалдемократи, провокирайки тяхното противодействие, но ги увлече и принуди да правят отстъпки, в резултат на което днес е слабо желанието за социалдемократически алтернативи на радикализма на свободните пазари.

Вероятно някой може да добави или поне да попита, в допълнение към холандския анализ, колко гибелно беше това, че защитниците на свободните пазари се представяха като крайно напредничави. Те си присвоиха идеята за реформа и напълно я преобразиха, а чрез тези си действия докоснаха оголените нерви на много социалдемократи, които все още имаха желание да бъдат напредничави. И въпросът, който невинаги се поставя, e дали социалдемократите през ХХI век трябва от време на време твърдо да защитават някои неща, дори и тогава, когато техните противници претендират за напредничавост? Като такива биха могли да се споменат здравната система, основана на принципите на солидарността, или пък прогресивните данъци, доказали своята ефективност за повече от век.

Това поставя и друг въпрос: идеята за промяна и обновяване възприета ли е в развитието на социалдемократическите програми? В промишлеността техническите иновации са значителни и това ще продължава независимо дали политиците го желаят, или не. Що се отнася до самата политика, дали новото е винаги доминиращо пред това, което вече е утвърдено? В крайна сметка именно това е основният аргумент, изтъкван от защитниците на свободния пазар. Дали не би трябвало още веднъж да изработим ясни критерии какво точно имаме предвид под движение напред?

На Дрезденската партийна конференция Зигмар Габриел очерта това, което не само германските социалдемократи наричат „Новия център“ и което беше крайно необходимо: „Политическият център в Германия никога не е бил определено пространство или пък определена обществена група (…). Политическият център в дадена страна винаги е бил спечелван от тези, които са готови с точните въпроси и с точните отговори в очите на мнозинството от населението“. (Gabriel, 2009:6). Приспособяването към доминиращите нагласи не води към центъра, а по-скоро към политическо маргинализиране и постепенно изчезване.

Старите социалдемократи знаят, че е имало времена, в които социалдемократическите искания са споделяни само от малцинството. Мнозинството иска нещо различно и поради тази причина гласува по друг начин. Това е неприятно, но разбираемо. В Европа днес, в повечето европейски държави мнозинството споделя социалдемократически идеи и цели. За две трети от германците демокрацията и социалдемокрацията са едно и също нещо. Липсата на социална справедливост поставя на дневен ред въпроса за демокрацията. Въпреки това висок процент от това мнозинство не вярва, че социалдемо­кратите са способни да постигнат техните цели. Някои дори се съмняват дали социалдемократите наистина искат това, докато други просто не вярват, че те разполагат с необходимите решения.  Изглежда това е част от нарастващия скептицизъм към политиката като цяло. В Германия трима от четирима гласуващи са убедени, че ситуацията в тяхната държава е несправедлива. Но половината от тези три четвърти не вярват, че която и да било партия е способна да промени нещо. А когато хората не вярват, че политиката може да промени каквото и да било, левите партии понасят по-тежко поражение от всички останали.

Какво трябва да се направи?

Консерваторите нямат почти никаква склонност към промени и са ангажирани по-скоро в запазване на установения ред и функционирането на икономиката. Като правило те просто могат да управляват този процес. А социалната справедливост? А справедливото общество? Прекалено хубаво е, за да бъде истина. Когато на всичкото отгоре някои социалдемократи обявят под влияние на неолибералната хегемония, че разпределителната справедливост вече е изживяла времето си, не са учудващи позорните изборни резултати.

 Какво трябва да бъде направено? Циниците разчитат на това, че хората лесно забравят и след три години избирателите ще имат други спомени и други грижи. Добросъвестните интелектуалци настояват, че е необходима нова програма. Но германските социалдемократи приеха нова „Хамбургска програма“, далеч преди да загубят изборите на 27 септември 2009 г. Тя не съдържа и следа от пазарно фундаменталистко мислене, независимо от факта, че такова не може да бъде открито и в предишната Берлинска програма. Общественото мнение не се влияе от партийни програми.

Затова остава посока, която всеки смятащ себе си за политически реалист би отхвърлил като наивна. Бихме могли да преоценим миналото, да се изправим с лице срещу него и да признаем нашите грешки, но също така да обясним как се стигна дотук. Можем да се опитаме да възстановим кредита си на доверие в очите на тези, кои­то вече не ни вярват. Не като се опитваме само да се извиняваме за случилото се, но и като покажем какво се случва, когато идеологията бъде разрушена като научна основа. Тогава се стига до общество, доминирано в своето развитие от медиите. Подобна преоценка би могла да бъде направена на национално или на европейско равнище, или и едното, последвано от другото. Фондациите биха могли да организират дискусия. В Германия например това може да стане чрез фондация „Фридрих Еберт“ или църковните структури и фондации. Това не трябва да бъде с цел пречистване на самите партии, защото би влошило нещата. Тази инициатива би трябвало да произлиза от идеята, че е имало постижения, както и грешки, и при всички случаи тези грешки не са дело на зловещи изменници, а на обикновени мъже и жени, които биха могли да сгрешат и при най-добри намерения.

Ако вследствие на подобна общоевропейска преоценка бъдат изготвени дузина тезиси, свързани с миналото и бъдещото, в крайна сметка това би могло да събуди, поне сред мислещите наблюдатели, отново интерес към старите, но все още отговорни, самокритични и непредубедени партии.

Щитът на Ахил

В разгара на неолибералната епоха в списъците с най-продавани книги в Обединеното кралство и в САЩ е книга от близо 900 страници с необичайното заглавие „Щитът на Ахил“ (Bobbitt, 2002). Авторът Филип Бобит е интелигентен историк, същевременно и съветник на американския президент. Въпреки че от заглавието не става ясно веднага, книгата представя историята на държавата през последните 500 години през призмата на връзката между военните технологии и организации и различния тип държава. С други думи, изглежда като напълно академично изследване.

Тази книга се превръща и в политически въпрос, защото в своите заключения и изводи Бобит включва и анализ на това какво ще се случи с държавата в бъдеще. Според него това, което със сигурност ще стане през ХХI век, е превръщането £ в пазарна държава. Авторът разграничава три различни форми на тази пазарна държава, една от които ще доминира, и тя е наречена пазарната държава на предприемачите.

Пазарната държава се различава от всички известни досега форми на държавата, тъй като тя вече не е отговорна за хората, а единствено за функционирането на пазарите. Гражданите на тази пазарна държава ще се осланят единствено на пазарите. На второ място, в замяна пазарите трябва да предоставят на хората колкото се може повече привлекателни възможности. Тези, които знаят как да използват тези възможности, няма да имат повече нужда от помощ. Колкото до тези, които не са толкова компетентни или изобретателни — лошо, тъй като държавата вече не е отговорна за тях.

Това звучи напълно правдоподобно за пазарите на стоки и услуги, но Бобит разпростира тази идея, обхващайки пазара на труда, образованието и дори сферата на сигурността. Трудовият пазар би следвало да функционира на принципа „наемаш и уволняваш“ и държавата е отговорна за функционирането на този пазар. Същевременно обаче тя не е отговорна за губещите в него. По отношение на образованието – неговото качество и ниво е зависимо изцяло от размера на заплащане. Ниско образование може да се получи за ниско заплащане, по-високо ниво – за повече пари, и отлично образование може да бъде придобито единствено и само с много финансови средства. Всеки без финансови възможности не е човек по смисъла на пазара. Изненадващо Бобит слага в ръцете на пазара не само социалната сигурност, но и защитата против престъпления. Всеки, който има желание да осигури старините си, може да се обърне към осигурителните компании, и всеки, който не се чувства достатъчно сигурен в дома си, може да потърси помощ от агенциите, осигуряващи защита срещу заплащане. Пазарната държава на Бобит се отказва дори и от считаното от векове за сърцевина на държавата — монополът върху военните сили. Това също е обект на пазарни отношения — някои страни ще могат да си го позволят, а други не.

Вероятно пазарната държава на Бобит не би се осъществила никъде дори и пазарният фундаментализъм да не се беше провалил. Но стигайки докрай, анализът на Бобит засяга въпроси, които при други са или бегло засегнати, или представени като правило — „По-малко държава, по-свободни граждани“ или „Пазарът винаги e по-интелигентен от политиката.“

В пазарната държава гражданите се превръщат в потребители. При пазара клиентът е цар.  И въпреки това, като граждани те вече нямат думата. Политиката не е забранена, но е лишена от цел. Как парламентът би могъл да обсъжда образователната политика, когато всеки може и трябва да реши сам за себе си каква сума да отдели за образование? Нито парламентът, нито правителството трябва да се притесняват повече за въпроси, свързани с полицията или обществената сигурност: основната грижа за това е поделена между клиентите и охранителните агенции. Със сигурност нещата не са стигнали толкова далече никъде, дори и в САЩ. Но ние се движим  в тази посока. Когато в нашите общества бюрата по труда, местният транспорт и водоснабдяването са приватизирани, градските съвети имат все по-малко отговорност при вземането на решенията. А гражданите неусетно се превръщат в потребители, без да имат възможността да се обърнат към своя общински представител. Те не могат да променят нищо повече. Дори и в Европа полицейските управления са затваряни, докато охранителният бизнес процъфтява.

И все пак пазарната държава на Бобит ни помага да очертаем какъв тип държава е нужна в отговор на пазарния фундаментализъм — гражданската държава. Гражданите изграждат държавата, поемат отговорността за нея, подпомагат я, а тя съществува заради тях. Държавата има отговорността, както и правото да гарантира, че нищо забранено за търгуване, няма да се превърне в стока за пазара. Образованието не е търговска стока, която да може да бъде купена от едни, но не и от друг. То е човешко право и държавата е задължена да го осигури. Защитата от престъпна дейност не е търговски артикул, който някои да могат да си позволят, но много други — не. Тя е задължение на държавата — услуга, предлагана в замяна на монопола над властта. Гражданската държава е отговорна за поддържане на хуманни и достойни стандарти на живот. В гражданската държава политиката има върховенство, и по-точно — върховенство на волята на нейните граждани. То има върховенство над законите на пазара.

Това означава също, че в случай на разногласие, законът има предимство пред пазарните резултати. Например, според германското законодателство държавата е задължена да уважава и защитава човешкото достойнство. В такъв случай заплатите, които не могат да подсигурят жизнения минимум, се считат за накърняващи човешкото достойнство и следователно са недопустими. Въпреки това, пазарът продължава да предлага оскъдно заплащане на голяма част от работещите.

В държава, в която гражданите представляват върховната власт, е съвсем естествено те да имат правото да извършват дейност, каквато желаят: в икономиката – като предприемачи или служители, потребители, като спестяват или инвестират, а също така и във всички групи на гражданското общество — в профсъюзи и асоциации, в клубове и партии, църкви, синагоги и джамии.

В държавата на гражданите силното гражданско общество не е конкурент на държавата. То не може да я замени, но със сигурност може да £ съдейства, да бъде неин коректив, да провежда социални или педагогически експерименти, а дори и да запълва пропуските, които държавата неизбежно допуска. Демократичната държава и гражданското общество се нуждаят едно от друго, като в най-добрия случай те взаимно укрепват.

Там, където гражданското общество иска да сподели отговорността с държавата, призивите за провеждане на референдуми се засилват. Референдумите доближават гражданското общество до все по-недолюбваната „политическа класа“. Рисковете, съпътстващи петициите и референдумите, биха могли да бъдат избегнати чрез едно по-добро законодателство. Всеки, който иска да възроди демо­крацията през XXI в., не трябва да пренебрегва референдумите.

Устойчив растеж

Професор Майнхард Мигел винаги е бил един от тези политолози, които са се старали да не загубят връзка с реалната политика. Този факт се подсилва и от дългогодишните му контакти с един от брилянтните умове на германската християндемокрация, Курт Биденкопф. Сега Мигел има свой собствен институт и е на възраст, на която много други се радват на заслужена почивка. Вместо това той разбунва духовете със своите еретични идеи. Те са свързани с определяния и като консенсус, и като табу въпрос за икономическия растеж.

Мигел, както други, очаква икономиките на най-бързо развиващите се страни, като например Китай и Бразилия, както и на държавите в процес на развитие, да продължат да растат стремително за определен период от време. Докато индустриално развитите държави в Западна и Централна Европа са загрижени, тази историческа аномалия на стремителен растеж върви към своя край. Това няма да се случи за една нощ, разбира се, но нивата на растеж, които спадат през годините, в повечето от случаите ще продължават да намаляват. Широко използваните в миналото с различна степен на успеваемост инструменти за икономически растеж (орязване на данъци или отпускане на преференциални кредити) вече не са опция, като се имат предвид рекордните нива на задлъжнялост. Съществуващият в момента растеж трябва да бъде използван за намаляване на тази задлъжнялост, за възстановяване на щетите върху околната среда и за справяне с катастрофите. Той вече не би могъл да играе съществена роля за подобряване стандарта на живот.

Мигел без съмнение не е против растежа сам по себе си. В някои части на света той е необходим и неизбежен. Мигел обаче намира за нереалистично европейските индустриални държави да се уповават само на него. Той смята, че всеки, който превърне растежа в политическа цел, и особено тези, които го считат за най-висша или единствена такава, както например Ангела Меркел, в крайна сметка ще се провали. Естествено, това не означава, че правителствата трябва да се стремят към нулев растеж. Той би бил дори още по-безсмислен от желания растеж от 3-4%. Ако в края на годината статистическите данни показват 1-2% ръст, то несъмнено това е по-добре от подобни нива на отрицателен ръст.

Въпреки измамните лозунги на различни партии, растежът или „възходът“ не могат да бъдат постигнати чрез избори. Те винаги зависят в много по-голяма степен от състоянието на глобалната икономика, отколкото от националните правителства. Това ще става все по-ясно, до момента, в който никой повече няма да вярва в подобни лозунги.

Но какъв е резултатът от всичко това? Ще се озовем ли в един безсмислен дебат за това дали растежът е нещо добро, или е слабост? Да се надяваме, че не. Едва ли можем да очакваме да се разрази спор за това как да бъде стимулиран растежът. Пренебрегвайки фактите, всичко това би било напразно.

Социалдемократите вероятно помнят, че например в Берлинската програма на ГСДП, още преди пълното разгръщане на вълната на пазарния фундаментализъм, се твърди, че от по-голямо значение е какво нараства, отколкото самото ниво на ръста. На практика ние постигнахме по-голям напредък, отколкото на теория. Предпочитаме да се свием, отколкото да използваме закостенели методи за растеж. Това означава, че всичко, което ни води до такова свиване, трябва да нараства. Когато днес хората в Европа говорят за зелен растеж, това означава, че всичко, което може да предотврати промените в климата, трябва да бъде подпомогнато; и обратно, всичко, което засилва тези промени, трябва да се ограничи.

Накратко, това, от което имаме нужда, не е спор между икономисти или философи относно възхваляването или отричането на икономическия растеж, а по-скоро един политически дебат относно това в кои сектори трябва да има растеж и в кои — не. Със сигурност той ще покаже, че съществува широк кръг от стоки и услуги, които могат просто да бъдат оставени на пазара и за чийто ръст или свиване правителствата няма нужда да полагат усилия. Политически по-значимо е определянето на тези сфери, в които общественото благополучие изисква или по-бърз растеж, или значително ограничаване.

Тук практиката също изпреварва теорията. Когато Франк-Валтер Щайнмаер преди изборите в Германия през 2009 г. представи подробен доклад, очертаващ какво трябва да се направи през следващите четири години, той не призова към по-висок икономически растеж, а по-скоро очерта сферите, в които растежът следва да бъде насърчен. Те включват обществените услуги заедно с възобновяемите енергийни източници и други инвестиции, които ще направят германската икономика устойчива. Като цяло това беше впечатляващ списък от задачи, насочени към селективен растеж.

Дали икономиката нараства като цяло, се определя от пазарите. Ето защо може да се каже, че доминира тезата на пазарните фундаменталисти, че по-свободните и нерегулирани пазари имат по-висок процент на растеж. Намаляването на данъците на предприятията ускорява растежа — трудно може да се обори подобен аргумент. Накратко, ако целта е да се постигне най-високият възможен прираст на БВП, трябва да се има доверие в пазара и да се задоволят нуждите на водещите бизнесиграчи. Политическите последствия от това, най-общо казано, не благоприятстват социалдемократическите идеи. Желанието за цялостен растеж е един от основните лостове, използвани от пазарните фундаменталисти, за да подкопаят идейните основи на своите опоненти, и това ще продължи. Въпреки това едно общество, в което се дискутира какво трябва да расте и какво — не, трябва да бъде по-ангажирано в политиката. Въпросът е какво е най-добро за обществото. Всеки, който желае да възстанови върховенството на политиката, трябва да води една различна от досегашната дискусия за растежа. Повече не може да става въпрос за минимални проценти на печалби или загуби, а за това дали растежът е жизнено необходим, безвреден или нанасящ щети. Има достатъчно критерии — какво ускорява или забавя климатичните промени; какъв растеж е устойчив и траен? Какъв тип растеж подобрява качеството на живот и какъв го излага на риск?

Основни ценности

Когато европейските социалдемократи обсъждат своето бъдеще, те не могат да избегнат въпроса за фундаменталните ценности, които в продължение на век и половина оформят социалдемокрацията. Тук бихме могли да споменем труда на Йон Крудас и Андреа Налес (2009). Фактът, че европейските социалдемократи са взаимно свързани от основни ценности, е важен. В основата на всичко е триадата на Френската революция, макар и често модифицирана. Първа и най-важна, еднаква за всички, е „свободата“, заедно със „солидарността“ (братството), която е на трето място. Някои партии запазват „равенството“, докато други го заместват със „справедливост“, стараейки се да обяснят в кои случаи справедливостта изисква равенство и в кои не.

Ценностната триада на Френската революция е не само основа на социалдемокрацията; може да се каже, че тя поставя фундамента на европейската демокрация като такава. Вероятно не само в Германия тези основни ценности присъстват и в програмите на християндемократите. Така и би следвало да бъде. Те изграждат общата основа.

Независимо от това, консерваторите интерпретират тези основни ценности различно от социалдемократите. Те са на коренно противоположни позиции, особено що се отнася до това как тези ценности са свързани помежду си. За консерваторите, а също и за либералите, връзката между свободата и справедливостта (равенството) е източник на непреодолимо напрежение. Прекалената свобода излага на опасност равенството. На практика много по-важно е, че след определен момент равенството (социалната справедливост) неизбежно води до ограничаване на свободата. Ето защо трябва да бъде постигнат някакъв баланс и това е постоянен обект на спорове в партиите — дали подобен баланс е постигнат, или не. Консерваторите слагат основните ценности като на кантар: когато едната е отгоре, другата трябва да бъде отдолу. Поради тази причина се търси някаква тежест, която да уравновеси двете страни. Този баланс винаги е крехък и нестабилен; отчасти, защото различните крила на партията търсят баланс на различни места.

Социалдемократите винаги са подхождали различно. Според техния опит единствено равенството пред закона и социалното равенство — или иначе казано, повече „справедливост“ и „честност“, дава шанс на свободата, гарантирана от конституцията. Социалната справедливост за социалдемократите означава именно повече свобода, в смисъла на осъществима, осезаема свобода. Без съмнение, социалдемократите могат дори да определят справедливостта като „равна свобода“. С други думи, не кантар, а два локомотива на един влак.

Същото се отнася и за солидарността. Там, където има солидарност, хората са свободни, разкривайки нови сфери на свободна дейност. Психолозите твърдят, че децата, отгледани в дом, в който цари безусловна солидарност, се чувстват по-добре и по-свободни, когато общуват с други хора или институции.

Солидарността укрепва свободата. Солидарното общество, защитавано от социалдемократите, е свободно общество. С други думи, солидарността се основава на свободни решения на свободни хора. Мнозинството от европейците твърдят, че желаят солидарно общество. Следователно, за социалдемократите трите основни ценности се поддържат и допълват една друга. Тук ние отново сме в синхрон с предизвикателствата на нашата епоха. Като се има предвид, че пропастта между богати и бедни става все по-дълбока и обществата са все по-разделени, притесненията относно прекалената социална справедливост звучат несериозно.

Това, което е приложимо за справедливостта, важи и за една друга ценност, свързана с тази триада — сигурността. Не е вярно, че сигурността (в смисъла както на социална сигурност, така и на защитеност от престъпността) неизбежно ограничава свободата. Преди сто години левият либерал Фридрих Науман разбира това по друг начин, питайки членовете на своята партия в какво се изразяват гражданските права и свободи, ако човек не знае какво ще му се случи през следващия месец. Социалната сигурност освобождава хората от страх и от опасения от неодобрение. Също така им дава свобода да участват в обществото и в политиката.

Не всички социалдемократи биха одобрили виждането, че това се отнася и за вътрешната сигурност. Не е нужно да сте преживели опасността от нощна разходка в град в Латинска Америка, за да оцените безценната свобода, която представлява възможността да се разхождате навън по всяко време на денонощието. И в най-нечестното и несвободно общество сигурността може да бъде постигната на цена, която далеч надвишава възможностите на мнозинството. Монополът на държавата над силите за сигурност създава свобода и подкрепя справедливостта. И поради тази причина е постижение на цивилизацията, която социалдемократите също трябва да защитават.

Ролята на политиците не е да проповядват основните ценности. Но дори и тези с малък интерес към политиката искат да знаят какви мотиви и морални ценности определят всекидневната политика. Социалдемократите се справят най-добре, когато практическите им действия се основават върху фундаменталните ценности, като ги оценяват и представят като малка, дори незначителна стъпка към повече свобода, по-голяма справедливост или повече солидарност. Доверието се появява, когато политиката е подчертано свързана с ценности.

Социална кохезия

През XXI век войните между държавите са по-редки, но проявите на насилие в самите държави зачестяват. Подобни прояви се наблюдават тогава, когато държавите са дезинтегрирани. Много държави вече не са способни да поддържат улиците отворени за движение, изпращат учители в провинцията или предприемат действия за осигуряване на некорумпирано съдебно производство. В повечето африкански държави полицаите са заплатени толкова мизерно, че без корупцията те просто не могат да изхранят семействата си. Това означава и липса на желание за борба срещу престъпността. Търговците, чиито пазари са ограбвани под носа на полицията, рекрутират своя собствена милиция, която от своя страна подлага на преследване всичко, което счита за незаконно. Вследствие от това държавният монопол върху силите за сигурност ерозира и насилствено е приватизиран и комерсиализиран.

Фондът за мир публикува годишника „Индекс на провалилите се държави“. Но, както обикновено, в него не се прави разлика между провалящите се държави (с други думи, тези, които са в процес на дезинтеграция) и провалилите се държави (държави, които вече са се разпаднали и на практика вече не съществуват). Вместо това, в годишника се прави разграничение между държави „в опасност“ и държави „в критично състояние“. За 2010 г. 37 страни, по-голямата част от които в Африка и Южна Азия, са класифицирани като държави „в критично състояние“. Почти всички страни в Латинска Америка са определени като държави в „опасност“. Разцеплението в обществото обикновено предшества приватизирането и комерсиализацията на насилието. Когато милиони хора едва свързват двата края, живеейки в нищета и безработица, докато богатите се крият в добре укрепени селища зад електрифицирани огради, охранявани от наемници, насилието е приватизирано и двете форми на насилие бързо се сливат в своята бруталност. Броят на жертвите расте. Повече хора умират в нарковойните в Мексико, отколкото при събитията в Афганистан, без да се броят безследно изчезващите близо 8 хил. души всяка година, и то в една съседна на САЩ държава.

Какво общо има това с бъдещето на социалдемокрацията? То показва, че всеки, който позволява или дори подстрекава към социално разделение, се движи не просто в погрешна, но и в безкрайно опасна посока. Тези, които са съгласни със забележката на Маргарет Тачър, че „няма такова нещо (като общество)“ (Thatcher, 1987), не трябва да се притесняват за социалната кохезия, докато най-накрая обществото не бъде разделено по такъв начин, че приватизирането на насилието да стане неизбежно.

Ако пазарният фундаментализъм не се беше провалил икономически, той положително щеше да се саморазруши по този начин за няколко десетилетия. Свободните пазари просто не могат да функ­ционират без реда, наложен от държавата, в т.ч. изработването и налагането на законите. От друга страна, основата на пазарния фундаментализъм също щеше да доведе до разрушаване на демокрацията и на върховенството на закона.

Сега е времето, особено в Европа, за промяна на курса. Кризата през последните години накара хората все по-силно да желаят промяна. Мнозинството от тях днес споделят виждането, че обществото трябва да бъде сплотено чрез социалната справедливост. Това включва профсъюзите и църквите, както и съществени части от консервативните партии и техните поддръжници.

Ако социалдемократите съумеят да убедят мнозинството от гласоподавателите, че те имат най-много опит и могат най-добре да постигнат социална кохезия, ще се изправят пред огромно предизвикателство, но и пред също толкова голяма възможност. Както изглежда, солидарното общество не само е правилното и подходящото, но и силно необходимо.

Социалдемокрацията и Европа

В Европа социалдемократите отбелязват успех в отделните национални държави. В тях те използват инструментите на тези национални държави в полза на самите държави. Както полският социо­лог Зигмунт Бауман формулира това: Държава, достатъчно силна, за да принуждава икономическите интереси да се съобразяват с политическата воля на нацията и с етичните принципи на националната общност“ (Baumann, 2009). Фактът, че в края на първото десетилетие на XXI в. социалдемократите отново са в силна позиция, може да бъде частично обяснен чрез друго проникновение на Бауман: Но националните държави вече не са суверенни в нито един аспект на обществения живот на своите територии“. Истинската власт, според Бауман, е оставила националната държава на „глобалното пространство“. Бауман заключава с примирение: Вече не е възможно да се изгради социална държава, гарантираща екзистенциалната сигурност на всички нейни членове в рамките на националната държава.“

Дори и тези, които намират формулировките на Бауман за прекалено крайни, трябва да признаят, че поради влиянието на големи многонационални структури и банки националната държава е сведена до статута на „район“, който трябва да се конкурира с други райони за инвестициите на глобалния капитал. Когато, например, данъчната политика на държавата е изтъквана като причина дадени инвестиции да не бъдат направени там или дори съществуващи инвестиции да бъдат изтеглени, националната държава е поставена под натиск. В най-лошия случай тя може да бъде изнудвана.

При тези обстоятелства европейските гласоподаватели често пъти изискват повече от своите социалдемократически политици, отколкото те биха могли да дадат, опитвайки се, докато могат. Когато финансов министър, социалдемократ, повишава ДДС, като в същото време понижава корпоративните данъци, повечето от гласоподавателите намират това за несправедливо и дори възмутително. Ако финансовият министър им каже: Аз също мисля, че това е нечестно, но ръцете ми са вързани, тъй като последното нещо, което искам, е инвестициите да спрат или да бъдат изтеглени, което ще доведе до безработица“, тогава гласоподавателите най-вероятно ще отговорят: Защо тогава гласувахме за Вас?“. Всеки политик се бои от подобен въпрос. Ето защо всички партии с неохота признават своето безсилие. Но това само влошава нещата още повече, давайки поле за обвинения в предателство: Финансовият министър ни предаде.“ Подобни обвинения след това се отпечатват навсякъде по банери и плакати, издигани по улиците от крайната левица.

Загубата на суверенитет, дискутирана тук, е не толкова резултат от въздействието на ЕС, както и на глобализацията на пазарите, в т.ч. и финансовите пазари. Очевидният отговор явно се крие в глобализацията на политиката, включително и глобализацията на социалдемокрацията. На сегашния етап това може да бъде само далечна цел или вдъхновяваща утопия. Това не е задача за обозримото бъдеще.

Европа, Европейският съюз, продължава да съществува. Той е голям и достатъчно силен, за да устои на всякакъв натиск. Заплахата от оттегляне от пазара на 500 млн. души е просто неправдоподобна.

Трудността е в самата Европа. ЕС е създаден не като единна държава, а като единен пазар. Европейската комисия може да се справи с всички трудности, произтичащи от общия пазар и да забрани деформирането на конкурентната среда. И тя прави точно това, понякога свръхревностно. Що се отнася до боравенето с инструментите, които са отнети от ръцете на националните държави, ЕС до този момент се оказва безсилен.

Съветът, състоящ се от 27 национални правителства, е отговорен за данъчната политика. Само ако всички 27 пожелаят нещо, то може да бъде включено в дневния ред. С други думи, нищо не се случва, въпреки че налагането на общи по-високи и по-ниски граници на корпоративните данъци би било достатъчно, за да се сложи край на разрушителното съревнование за най-ниските корпоративни данъци, които допринасят за покачване на дълговете на отделните държави, вместо да бъдат постигнати приемливи социални разходи.

Не е учудващо, че в Европа има социалдемократи, които се противопоставят на ЕС и залагат на останалото от националните компетенции. За да сме сигурни, трябва пълноценно да използваме тези компетенции, но в това няма бъдеще.

Едно от предимствата, че националната държава вече не е това, което беше преди, е фактът, че войната в Европа е немислима. От друга страна, националните интереси са преследвани дори и с по-голямо настървение в рамките на ЕС. Това само отслабва ЕС, особено в момент, когато най-силната икономика в света е сред най-честите нарушители. И все пак, повечето хора се ужасяват от перспективата за скъсване на връзките с ЕС, тъй като националните държави биха били безпомощни в света от гиганти.

Всеки, който гледа сериозно на политиката и в частност на социал­демократическата политика, трябва да вярва в Европа, въпреки че Европейският съюз и Европейската комисия са по-заразени с пазарен фундаментализъм от повечето национални правителства. Изглежда, че задачата на цяло едно поколение ще бъде изграждането на тези политически лостове в ЕС, които националните държави  са изгубили и което ще направи Съюза глобален актьор, способен да си прокарва път в глобалната система. И все пак, засега повечето социалдемо­крати в Европа не приемат това като своя задача. Поддръжниците на социалдемократите са слабо активни при европейските избори, последиците от което са очевидни в Европейския парламент.

Ако социалдемокрацията в Европа има желание да си осигури добро бъдеще, тя трябва да стане по-европейска и да се представи като европейска партия. Това би трябвало да бъде по-лесно в зората на колапса на пазарния фундаментализъм. Ние можем да започнем отново изграждането на обща основа.

Социалдемократите с готовност ще се съгласят, че ние се нуждаем от „социална Европа“. Но това изисква на първо място политическа Европа — Европа с нужните инструменти и компетенции, необходими за изграждането на социална Европа. Ян Никлас Енгелс и Геро Маас изразяват това по следния начин: Социалдемокрацията има нужда от повече от Европа, а Европа от своя страна се нуждае от повече социалдемокрация“ (Engels/Maass 2009). За да е сигурно, че Европа получава повече социалдемокрация, нека изградим една жизнеспособна европейска социалдемокрация. 

(1) Писмото от 9 септември 1982 г. до германския канцлер Хелмут Шмидт, в което икономическият министър Отто Граф Ламбсдорф представя план за справяне с ниския икономически ръст и безработицата, се смята за повратен момент, довел до разпадането на социаллибералната коалиция.

 

Библиография

Bauman, Zygmunt (2009): Reconnecting Power and Politics, available at: http://www.social-europe.eu/2009/11/reconnecting-power-and-politics (accessed on 11.8.2010).

Bobbitt, Philip (2002): The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History. New York: Alfred A. Knopf.

Bos, Wouter (2010): Beyond the Third Way, available at: http://www.pvda.nl/ binaries/content/assets/europanetwerk/engelse+site/Wouter+Bos+Beyond+the+Third+Way.pdf/Wouter+Bos+Beyond+the+Third+Way.pdf (accessed on 11.08.2010).

Cruddas, Jon, and Andrea Nahles (2009): Building the Good Society. The Project of the Democratic Left. London: Compass. Available at: http://www.lwbooks.co.uk/ journals/soundings/social_europe/building%20good%20society.pdf.

Engels, Jan Niklas, and Gero Maass (2009): The Good Society Needs Good Social Democrats, in Good Society Debate. Available at: http://www.social-europe.eu/author/jan-niklas-engels-and-gero-maass/(accessed on 12.08.2010).

Gabriel, Sigmar (2009): Speech of the Chairman of the German Social Democratic Party Sigmar Gabriel at the spd party conference in Dresden on November 14, 2009. Available at: http://www.spd.de/de/pdf/091113_rede_gabriel_bpt09.pdf (accessed on 11. 8.2010).

Thatcher, Margaret (1987): Interview for Woman’s Own („no such thing as society“). Available at: http://www.margaretthatcher.org/document/106689 (accessed on 11.08.2010).

 

International Politiks and Society, 4/2010

Превод Евгений Кандиларов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук