Радостин Деянов е студент по право в СУ „Св. Климент Охридски“, V курс. Член е на Европейския младежки парламент.
Промяната, желана или не, представлява всяко едно изменение на обективната действителност в резултат на реализиран факт или настъпило събитие. Ако разгледаме промяната като изменение, то безспорно приемането на България в ЕС през 2007 г. измени най-малко статуса на държавата на международно ниво, придавайки £ статут на член на една общност, без аналог в историята и политиката. Това обаче представлява едно изменение „на теория“. От гледна точка на теорията България безспорно претърпя промени в качеството си на субект на международното право, а също и на политическата арена.
Истинският въпрос обаче ми се струва, че е поставен отвъд теоретичните постулати, колкото и верни да са те. Струва ми се, че на поставения въпрос трябва да потърсим, а и да се опитаме да дадем отговор и в една друга насока, човешката, тази, с която се срещаме, а и сме съпътствани в нашето ежедневие, в нашето битие, в нашия път, който търсим да ни изведе до поставените от самите нас цели, осветени от блясъка на желаното, и в същото време понякога невъзможен поради реалността, която успява да го обвие с такава ниска, но плътна мъгла, че и най-силният лъч се затруднява да я пробие.
Иначе казано, използвайки постулатите на теорията, ние трябва да отговорим на въпроса не дали е настъпила промяната, а дали настъпилото изменение се е обективирало. С други думи, дали обществото е усетило това изменение, защото, струва ми се, не е редно, дори е недопустимо, поне от морална гледна точка да правим опити да накараме другия, в случая нашето общество, да повярва, да почувства или да започне да мисли, че нещо се е променило или че нещо, свързано с промяната, е настъпило, ако самата обективна действителност не му е дала такова усещане.
Така че общественият интерес, в който се кълнат всички, диктува и налага да отговорим на поне три подвъпроса, които се намират в диалектическото единство, а именно: какво се е променило; как се е променило и най-важното (особено за страна като България) – какво още трябва да се промени? Ако не се отдели внимание на подобни въпроси, всяко говорене на тази тема би било извън обсега на необходимото, а и полезното за нашето общество, което все пак по презумпция трябва да бъде крайният бенефициент на каквато и да е политика.
В противен случай бихме се поддали на гравитацията на празното „евроговорене“. Затова нека се опитаме най-напред да отговорим на въпроса какво се промени след 01.01.2007 г.
Това, което безспорно се промени, бе на първо място съзнанието на хората, че, видите ли, след като сме вече част от Европейския съюз, за нас настъпва ново време, а ние ставаме ново общество, в една нова, променена държава, където вече проблеми почти няма да има. Е да, ама не, както казваше един стар български общественик. Каквито заспахме на 31 декември, такива се събудихме на 1 януари. Еврочленството ни бе факт, а илюзиите, къде умишлено насаждани, къде търсени като пристан на утеха, започнаха бавно, но сигурно да се изпаряват, оставяйки все по-нагорещена обстановка.
Далеч съм обаче от мисълта „по народному“ да обвинявам една или друга политика по евроинтеграция, едно или друго правителство. Всички те си имат своите грехове, но и своите безспорни достойнства. Не трябва да подценяваме тези, които подадоха молбата на България за еврочленство, нито тези, които водиха страната през преговорите, нито пък да не оценим по достойнство хората, които осъществиха самото присъединяване. Всички „играчи“ на международната политическа арена завършиха крайната въжделена цел.
Питам се обаче, дали ние като общество, неразделна част от което са и политиците ни, осъзнахме в достатъчна степен, че Европейският съюз не притежава магически способности, още по-малко благотворителна взаимоспомагателна каса? Затова с положителност можем да говорим за първата сериозна промяна, изразяваща се в лека отрезвителна плесница, която по недвусмислен начин показа, че за да бъдем добре дошли в тази общност, трябва да бъдем достатъчно готови за нея.
В сегашното си състояние, дори и след Лисабонския договор, въпреки че има немалко прилики с една федерална държава, по своята същност Европейският съюз все още е организация (макар и уникална), която се основава до известна степен и на взаимна изгода от членовете си. Казано с други думи, в Европейския съюз трябва да накараш другите да видят нещо у теб, което да предизвика респект и зачитане.
Значимото на тази промяна, която макар и болезнено да изпитахме, е в това, че тя предопределя пътя, по който да вървим, стига да имаме желание. Това се обуславя от другата последица – факта, че макар и не много желан, ние все пак сме член на това семейство и при наше желание за провеждане на реформи и подобрения вече имаме зад гърба си сериозен ресурс на подкрепа – както материална, така и ценностна.
По този начин за обществото членството на България все още е по-скоро нещо имагинерно, отколкото сетивно, за страната има реалната възможност европейското членство да бъде почувствано от всеки гражданин не само когато пътуват навън. Когато сме на територията на друга страна-членка, нашето европейско гражданство се чувства осезаемо, но трябва европейското да се случва и в битието ни тук, в България.
На втория подвъпрос – как се промени – струва ми се, почти се отговори. Може би трябва само да добавим, че членството ни в Съюза породи необходимостта с още по-голяма строгост и сериозност да бъде вменена на управляващите отговорността да изведат страната ни до нивото на останалите членки на Европейския съюз. Това може да бъде постигнато чрез самата Общност, която благосклонно ни чака да я достигнем, като за целта вече ни е протегнала и двете си ръце, чакайки съвсем малко усилие от наша страна да се повдигнем. Това е така, защото ние вече сме част от Съюза, а не кандидат-член. Европа има интерес нещата да потръгнат у нас. Нужно е толкова малко като усилие, но и толкова много като воля.
И тук идва най-съществената част от отговорите – какво още трябва да се промени? Защото на теория и на приказки е лесно, но трудното идва после.
И за последния по ранг бюрократ в Брюксел, и за всеки от нас е пределно ясно, че промени са необходими. Въпросът е къде и какви. Защото, ако един млад и образован човек казва „искам промяна“, той сам по себе си не казва нищо.
И за това може би на първо място ние трябва да обърнем поглед към тези, които утре ще поемат кормилото, т.е. младите. Какво може да се промени в тази насока? Най-напред образованието. И докато училищното образование все още е запазено, то висшето търпи най-сериозна критика. Остарели схоластични методи, прекалено теоретизиране, пълна откъснатост на обучението от практиката и ниската мотивация на „смлените“ в тази ненавиждаща свободния дух машина трябва да бъдат поставени наред с недоброто финансиране като фактори, които или тласкат завършилите средното си образование да кандидатстват директно в чужбина, или пък оцелелите от тази „духосмилателна“ машина да специализират и останат да работят навън. Това до този момент Европейският съюз не успя да уреди. Да, ЕС създаде „Еразъм“, но след като периодът на обучение там не се признава у нас, какъв е смисълът, освен че попадаш макар и за кратко в една по-добра среда.
Да, ЕС признава дипломите за завършено висше образование у нас, но друг е въпросът каква е конкурентоспособността на кадрите, завършили в България и търсещи работа в друга държава от съюза.
По отношение на здравеопазването, което е също основен стълб за една държава, отговорът е еднозначен – да, промени се, но прогресивно към по-лошо. Като граждани на ЕС ние имаме достъп до здравеопазване и на територията на друга държава-членка и с това значително се облагодетелствахме. Но какво да каже немската студентка, на която у нас са £ взели кръв, без да си сложат ръкавици?
В сферата на социалната сигурност нещата вземат още по-драстично измерение. При положение, че средната продължителност на човешкия живот в България е с 10 години по-ниска от тази в ЕС, нашата страна реши да вдигне възрастта за пенсиониране, която и до този момент е с около 3–5 години по-висока от тази за останалите членки на Съюза.
За правосъдието може да се каже същото, което казва и Брюксел.
За тези четири съществени области на нашето всекидневие и битие промените са повече от належащи. Тяхната сериозност е от такова измерение, че несправянето с тях ще доведе до увеличаване интензитета на неблагоприятните последици за обществото и потенциала не само за икономическа, но и ценностна криза.
Затова на финала аз давам следния отговор на въпроса „Промени ли се България след приемането £ в Европейския съюз?“: Да, промени се, но се по начин, който разшири обема от възможности и средства за благоприятни и жизнено необходими промени, но същевременно засили и залога от несправянето с тази задача.
