НЕИЗВЕСТНОТО В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Изд. „Еастра холдинг груп“ АД, София, 2010
В трите книги на своето задълбочено изследване, озаглавено „Неизвестното в българската история“, доцент д-р инж. Добрин Денев проследява появата и последователното развитие на древните българи. Като се основава на наличните материали, многобройните изследвания и изразените в тях тези, той изгражда своя позиция за произхода и историческото развитие на българите.
Авторът няма базисно историческо образование, той е строителен инженер, един от най-добрите български специалисти по геотехника, има научно звание доцент и научна степен доктор, преподавател в УАСГ, а понастоящем е ректор на този университет.
Доцент Добрин Денев проявява необикновен интерес към историята на България и в качеството си на член на редица експертни съвети към Националния институт за паметниците на културата той решава някои задачи по опазване на историческото наследство. Укрепването на околния венец на Мадарския конник е осъществено по негов проект. Наред с вижданията си по редица други въпроси авторът разкрива и произхода на името българи чрез значението на „бълг“ като „смесение“ на безсмъртни богове (представителите на допотопната цивилизация – Ати, Ети и т.н.) с обикновените хора, в този смисъл като божи синове или велики хора.
Първата книга, публикувана още през 2004 г. (408 стр.), е посветена на най-ранната история на България и далечното родословие на българския народ. Както пише авторът, тази книга „…е не само опит да се даде отговор за произхода и най-ранната история на българите… но и опит да се отвори един прозорец към твърде отдалечения от нас Стар свят. И ако не звучи претенциозно – да се отгърне една ненаписана още страница на човешката история, към която много поколения талантливи изследователи са имали своите интереси и тежнения и към които са останали донякъде длъжници.“ (с.11).
По-нататък авторът подчертава, че задачата на книгата не е непременно да се оборват едни или други тези, нито да се отрече всичко, до което е достигнала българската историческа наука в миналото и сегашното си развитие. Целта е да се вникне, да се прочете отново, анализира, обобщи и осмисли онова, което идва от много по-далеч, което историята на Стария свят ни е оставила да се види, ако го има там, образът на България. И разбира се, да се даде отговор на някои въпроси, както и да се допълнят и аргументират, където това е основателно и възможно, изказаните предположения на други автори, които може и да са верни, но имат нужда от подкрепа (с.16).
Историята според един известен афоризъм, е история на тези, чиито писани исторически сведения са успели да се запазят и да достигнат до нас. Затова сериозната историческа наука си служи и с други средства, освен прочита на запазените документи, защото често те не са обективни. Но колкото и документите и паметниците на миналото да са едностранчиви, все още изключителен въпрос е те да се разчетат, както трябва. (с.17).
За сериозния и отговорен подход на автора са показателни и следните факти: 86 литературни източника, илюстрации, снимки, географски карти и др. В книга втора са ползвани 106 литературни източници , както и 5 материала от конференции и дискусионни форуми и още 25 цветни илюстрации. В третата книга са ползвани 109 литературни източници, 5 материала от конференции, приложени са 32 факсимилета, в т.ч. на Мадарския конник, съвременно състояние, скалния орел на Мадара, сребърния орел на Аспарух, надписите около конника и др.
Предизвикателство за автора е продължаващата инертност в осмислянето на новите факти и данни за българската история, между които и умелото премълчаване от страна на „официалната историографска гилдия“ на динамично разработваната и все повече отстоявана теза за неславянското начало на българската държава. Вдъхновяващият мотив на неговите търсения е концепцията за генетичното родство на участващите в трудно проследимите мащабни преселения във всички посоки на света народностни групи, които произхождат от много древна и отчетливо развита Причерноморска цивилизация.
Авторът привежда многобройни данни и факти, обосновавайки своята теза. Когато през III в. пр.н.е. китайски автор свидетелства, че те (китайците) са заимствали метода за изливане на стъкло от древните българи, когато един безпристрастен историограф през IV в. очертава на карта и вписва ясно местонахождението на българите, когато са налице десетки писмени твърдения на чужди и наши средновековни автори за българското присъствие на Балканите още в първата половина на първото хилядолетие от новата ера, от официалния печатарски конвейер необезпокоявано продължава да се лее историята за „славната 681 г.“ (с.7). Дали написаното в тази книга ще се окаже вярно и отстояваната теза доказана, ще се разбере след време. Разбира се, истината за българската история ще изисква усилията на още много автори, но тази истина заслужава техните усилия.
Доц. Денев добросъвестно полага усилия (бих ги нарекъл апостолски) за една благородна изследователска кауза, логически мисли и отстоява неизвестни или малко популярни досега исторически факти.
Книгите са написани с видимо вдъхновение и много отговорно, без претенции за последна истина. Тук е мястото да посочим умело вмъкнатото от автора във въведението: „За истината няма значение кой я казва“. Тази прастара сентенция е залегнала в основата на Римското право. Затова и богинята на правосъдието Темида в представата на древните, както и при изобразяването £, винаги е със завързани очи – за да бъде безпристрастна, да не вижда кой е застанал пред нея, да не се влияе от това кой говори, а да чува само слова и аргументи. А какво да кажем за историята? (с.9).
За съжаление онова, което е ставало в миналото, никога не може да се узнае или установи изцяло. Впрочем, това не е и нужно, дотолкова, доколкото истината в повечето случаи е и субективно възприятие на обективно случили се събития. Тя е толкова безкрайна и многообразна, колкото са били хората, видели, участвали и почувствали събитията. Важни са преди всичко онези събития, които са имали определящо и дори съдбоносно значение за повечето хора или народи. Историята е онова, което реално се е случило на земята. Книгите по история са само прозорец към света на миналото. А всеки прозорец гледа от различна точка на отминалия свят. Затова и писаната история вижда този свят по различен, вкл. и доста изкривен начин. А понякога може и въобще да не го вижда.
Практиката показа, че опитът да се помогне поне малко за разкрепостяване на нашето историческо познание, не се възприема от онези, които всъщност най-често биха могли да разберат и помогнат в това. В съвременните условия всеки има право да каже каквото знае и каквото мисли за миналото и мнозина вече го правят свободно, както собствените им проучвания и представите им за миналото им определят.
Към настоящия момент истината за нашата история е представена във висша степен (нека никой не се обижда) неродолюбиво. Не поради липса на талант или професионализъм у онези, които са се занимавали с нея, не поради отсъствие на информация, а поради един особен национален комплекс, непреодолими предразсъдъци и сляпо подчинение на вкарани отвън разбирания за нашата история, поради подчиняване на отдавнашни отживелици и догми (с.13).
Разбира се, не всеки е длъжен да приема за „чиста монета“ онова, което му се предлага откъде ли не като истина за българското минало. Ако щете и тази книга. По-важното е да се чуе, че никой няма монопол върху оценката и тълкуванията на историческите дадености: паметници, писания, фолклор, легенди, език и пр.
В този смисъл книгата ни най-малко не следва да се разбира като написана от позициите и самочувствието на някаква безпогрешност или на особени права върху историческата истина. Тя е по-скоро опит да се погледне от друг ъгъл видимото от паметниците, запазеното в родовата ни памет. Опит да се потърси и вътрешната логика на събитията от миналото, както и да се разсеят ред исторически привидности. Тя е написана с убеждението, че е недопустимо който и да е от известните исторически източници и факти да бъде пренебрегнат, тенденциозно съхранен или превратно тълкуван.
На с.18 авторът пише: „Въпросът е за истината. За доказаната и неподправената истина. А в y-хромозомата се таи истината за всички, както и за нас. И тя сочи, чe ние, българите, генетично не сме славяни. Това трябва да се каже ясно и категорично, защото заключението е научно обосновано и защото опира не само до критика, но и до ревизия на основополагащи исторически постановки и тези.“
Оказва се, че българският народ не е от т.нар. „славянско семейство“, а е много по-близък до народа на европейските траки, за които от изворите се знаят немалко неща – какви са били, как са се обличали, как са изглеждали, вкл. и обстоятелството, че са преобладаващо брюнети. Съдейки по ред исторически данни, траките (да повторим) са измежду най-ранните поселници на Балканския полуостров и въобще на Европа (към която ние не само принадлежим, но и представляваме издънка от най-дълбоките £ корени) (с.37). До заключението, че езикът на траките е напълно съпоставим с българския (респ. на славянския), са достигнали немалко изследователи. Т. нар. траки са не само най-старото местно население на нашите земи, но са били онези местни българи, за които има много сведения в хрониките и които са били заварени тук от Аспарух и са създали с него българската държава през 681 г. (с.42).
Както във всяка наука, така и в историческата трудно се възприемат тези, различни от досега утвърдените в тази област. Но именно в името на науката и на истината за българската история, следва да се оценят и приемат по достойнство изследванията и изводите, направени от доц. Добрин Денев в неговия тритомник (общ обем от 946 с.).
Предвид на моята професионална подготовка като икономист, независимо от изначалния ми интерес към историята, ми е трудно да заема категорична позиция по изложените тези – различни от считаните за неопровержими. Но повтарям, всички виждания на автора са аргументирани и дават основание на читателя да ги възприеме като правдоподобни. Каквито и въпроси да възникват по отношение обобщенията на автора, той заслужава висока оценка. Стореното е достойно за уважение, а положеният труд и усилията са дело на патриот, отдаден на национално дело в името на историческата правда.
В послеслова на третата част авторът е написал „….. дейците на историческата наука – става дума за днешните – са онези, които е съдено да преосмислят и да пренапишат българската история. Съдено е да се изправят. И не става въпрос за „попълване и коригиране на представите“ за българското минало. Става въпрос за кардинално преразглеждане на много от установените и смятани за най-устойчиви позиции в науката… Българските историци трябва да достигнат до своя катарзис… Те следва да намерят сили в себе си: първо, за да признаят, че сегашната официална българска история е едно неудовлетворително, неустойчиво и изкуствено настроение….. и второ, да се хванат за работа и направят онова, което се очаква от тях – да я преразгледат най-критично, да отразят безспорната истина и внесат порядък в нея….. и най-важното – дошло е време да се напишат малко по-други учебници по българска история“ (с.296).
Авторът е отправил призив и към нашите държавници. Българските държавници – казва той – също трябва да спрат да се огъват и най-после да осъзнаят мисията си. Те трябва да спрат да разсъждават по схемата „ние и те“, а да проумеят, че освен „ние“ има и „ТЯ“. ТЯ е България! (с.297).
Тези три книги под общото заглавие „Неизвестното в българската история“ без колебание могат да бъдат определени като чудесен урок по родолюбие и привързаност към истината!