100 години от рождението и 20 години от смъртта му
Парашкев Хаджиев (1912-1992) е все още ненадминат майстор на българската опера. Неговите 21 опери, 5 оперети и мюзикли и 1 балет (представени в 125 постановки у нас, а също и в 10 страни на Европа) са в основата на националния ни репертоар. А е известно, че не може да има национален музикален театър без национална опера. Без съмнение, той бе най-надареният, най-плодовитият, най-обичаният както от изпълнителите (което рядко се среща), така и от публиката, български оперен автор. И може да се съжалява, че през последните години дирекциите на театрите го забравиха и вече не поставят неговите прекрасни опери — дори и най- хубавите сред тях: „Луд Гидия“, „Майстори“, „Имало едно време“, „Мария Десислава“, „Лето 893“, „Албена“.
Парашкев Хаджиев е син на един от първите български оперни диригенти Тодор Хаджиев (1881-1956), основател на Софийската опера (1908), и на оперната прима — прекрасното лирично сопрано Дойчина Коларова. От дете влиза в романтичния свят на операта и е силно впечатлен от „Фауст“ на Гуно, в която неговата майка изпълнява ролята на Маргарита, а баща му е на диригентския пулт. Това ранно преживяване ще предопредели музикантската му съдба — ще се посвети на този труден, но привлекателен жанр. Като ученик той взема уроци по пиано при Иван Торчанов и Андрей Стоянов, най-големите музикални педагози по онова време у нас. Първите си композиционни опити прави през 1939. През 1932 постъпва в Музикалната академия в столицата (в класовете на Панчо Владигеров и Андрей Стоянов). През 1937 г. специализира композиция при Йозеф Маркс във Виена. От 1938 до 1940 г. учи композиция при Хайнц Тисен в Берлинското висше училище за музика. Завърнал се в България, през 1940 г. става преподавател, а от 1947 г. — професор по хармония в Софийската консерватория.
Парашкев Хаджиев твори интензивно във всички жанрове, с изключение на симфонията. Оставя ярки следи в областта на камерната музика, особено на песента (с над 100 отпечатани песни), на инструменталната музика (с повече от 160 опуса), но е най-популярен със сценичните си опуси. В оперните му произведения, създадени по български и някои чужди литературни произведения, е очертана ясно склонността му към силни драматургични конфликти и ситуации, както и тънка, детайлна психологизация на образите. Музикалната драматургия на повечето от неговите опери (без първите „Имало едно време“ и „Луд Гидия“) се опира главно на монолога, по-рядко на арията, с неговата речитативно-песенна структура и на диалогичната форма на дуета, не и на ансамбъла, който, както в оперите на Хендел, почти отсъства от творчеството му.
Сценичното действие в оперите му е интензивно, релефно очертано от градациите на оригиналните музикално-смислови елементи. И над всичко това е типичната „Парашкев-Хаджиевска мелодика“ — красива, пластична, пределно изразителна, с отлично познаване на човешкия глас — дарба, която малцина от нашите оперни автори притежават. Мелодиката тук създава онази неповторима топлота и емоционалност, характерни единствено за неговите сценични
произведения, повечето от които днес считаме за недостигнат връх в българската опера.
