Борислав Василев е завършил през 1974 г. СУ „Св. Климент Охридски“. Работи и пише за образованието на учителите и възпитанието на българските ученици. Интересува се от историята на великите български възрожденци.
Спомням си, че преди петдесет и малко повече години между интелектуалците на София упорито пълзеше слухът, че в Турция, някъде из селата на Диабекирски окръг, живее престарял, но едър старец, който наизуст можел да каже всичките стихотворения на Христо Ботев. Бързото пресмятане на годините подсказваше, че е възможно да е жив легендарният войвода. И това дотолкова разбунваше въображението, че даже началната ни учителка открито заяви, че е готова да ни поведе към столичната гара, за да посрещнем с цветя легендарния войвода. И ние, учениците, просто изгаряхме от нетърпение, за да целунем не само училищния портрет, а самия Ботев!
Лека-полека вълнението започна да утихва, а с него и мълвата около съществуването на българския символ. Но аз продължавам да се питам, какво беше това — романтично хрумване, натовска провокация по ония години (ето, видите ли кой от бунтарите-българи желае да живее там някъде из селата на Диабекир!) или мълва, спонтанно родена след невероятната среща на пътуващ български търговец с престарял, но паметлив старец?
Важното беше друго — че никой от нашата държава, ни дипломат, ни историк, ни журналист, не се опита да потърси този митичен старец и дори да не е самият Ботев, можеше да покани самодееца да дойде, за да ни гостува поне седмица в София.
Всичко това може да е просто измислица. Но аз продължавам през годините да се питам, наистина ли е убит на Вола легендарният войвода?
Сигурен съм, че точно такива въпроси си е задавал и летописецът на възрожденската ни епоха Иван Вазов, след като са му направили силно впечатление реакциите на сподвижниците на Христо Ботев и на обикновените хора. Както сам свидетелства Вазов в своя пътепис „Вола“ в края на ХIХ век, никой — нито семейните роднини, нито родителите и братята на поета, нито приятелите от бунтовните браилски кръчми, нито участниците в Ботевата чета, нито някой любознателен българин, нито даже турист, не си е направил труда да стигне до лобното му място, за да се поклони на великия българин. Да не говорим, че дотогава нe са открити белите кости на героя по гористите чукари — както Ботев мечтае, пише и завещава на живите.
Вярно, че преходът към Околчица е бил много труден за туристи, но все пак изкачването на Вола през лятото е по-леснo от покоряването на Еверест. При този невероятен интерес към делото и литературата на Христо Ботев е необяснимo, защо се постъпва така дори в противовес на християнския морал, който задължава миряните да поставят цветя на лобното място, че и на гроба на героя. Да не говорим, че генерал Кирил Ботев е имал възможност да вдигне цял полк от млади офицери и войници, за да претърсят не само гористата местност около Вола, но ако трябва и Врачанския Балкан, за да открият къде е зарито тялото на убития Ботев. Или къде лежат открито костите му. Любопитното е, че точно както липсва тялото на Исус Христос, така изчезва и тялото на Христо Ботев.
По въпроса за убийството на войводата многократно са разпитвани оцелелите участници в Ботевата чета, но те деликатно мълчат, намеквайки за мистериозна трагедия. На същата тема доста настойчиво е разпитван приятелят и съратникът на войводата Никола Обретенов. Той обаче отвръща с една недомлъвка, като да е станало нещо забъркано и недотам деликатно, сетне махва с ръка и занася в гроба своята версия за убийството на войводата.
Оттук нататък историците се разделят на две. Една част намекват, че Ботев е разстрелян от черкезки куршум. Но защо тогава никой от свидетелите не вижда черкезките главорези да се разхождат победоносно из селата с главата на Ботев, след като обичаят им дава право да тържествуват над своя противник по този начин?
Успоредно с тази се прокрадва и хипотезата, че Ботев е убит от свой четник. Националната ни гордост обаче веднага отхвърля такъв трудно приемлив вариант. Така убиецът би поел много голям риск да бъде линчуван от другите четници. Нещо повече, този предполагаем убиец би трябвало да осъзнава, че атакувайки войводата, практически се лишава от защита от въоръжените четници, изправен пред неизбежния щурм на турската армия.
Мълвата, че има убиец сред Ботевите четници, се подхранва от неувереното отношение на Никола Обретенов, за което споменахме по-горе. Един от историците се наема да разяснява казаното от него и развива идеята, че Обретенов е много смутен, защото не е съдебен лекар и не може да си обясни защо панталоните на Христо Ботев са силно подмокрени, тъй като при смърт се спира задържането на урината от страна на мъжа. И синът на Баба Тонка приема идеята, че в решителния миг войводата показва малодушие и страхливост. Затова е силно объркан и предпочита деликатно да не казва онова, което е видял с очите си.
Възможно ли е да стигнем до истината дали Ботев е убит, или е оцелял, независимо от мистериозното му изчезване?
Вероятно този проклет въпрос е тревожел и самия Иван Вазов. В пътеписа си „Вола“ той приема съвета на своя приятел, игумена на Черепишкия манастир, в чието землище е връх Вола, да започне — казано по днешному, криминално журналистическо разследване по въпроса за смъртта на Ботев. През лятото на 1900 година Вазов наема издръжлив кон и опитен водач от с. Люти брод, с помощта на които да стигне през Врачанския балкан до връх Вола. Той иска не само да измине пътя до лобното място на Ботев и да стигне извисения рид на Вола, познат като Околчица, на който започва последният решителен бой на Ботевите четници с турската армия, но и да се опита да се докосне до истината за смъртта на легендарния войвода. Вазов обстойно разпитва селяните по пътя си и като че ли съдбата му се усмихва.
От подножието на върха писателят тръгва покрай изворчето в долината, което се казвало Крушевото езеро, и върви към хълма, на който се намира местността „Манастирско пасбище“, след това зарязва коня и се опитва да го преодолее, както подгонените Ботеви четници по стръмната урва на Околчица. На 2 юни 1876 г. в долчинката под Вола, където е Крушевото езеро, въоръжени турски войници започват да обстрелват Ботевите четници, които са принудени да зарежат приготвените агнешки чевермета и бързо да се оттеглят нагоре по урвата на Околчица. Най-страшното тогава е фактът, за който свидетелстват Ботевите четници, че при самите гърмежи от черкезки пушки куршум удря в челото легендарния войвода и той умира, падайки по гръб.
Години наред Иван Вазов се е питал, къде са не само тялото, но и гробът на Христо Ботев? Защо живите свидетели от Ботевата чета, които охотно помагат на Захарий Стоянов да напише горещата биография на Христо Ботев, не уважават християнския обичай да затворят очите на убития революционер, а после да погребат тялото му, за да не се гаврят с него не само турци, но и вълци. Да не говорим за обичая на мюсюлманите, разрешаващ на победителите да отрязват главите на победените. Тялото на Христо Ботев изчезва като Исус Христос. Защо?
Тази мистерия дълго е вълнувала Вазов, затова по пътя до върха той разпитва трима врачански пастири знаят ли къде е гробът на починалия Христо Ботев. Един от тях му споделя, че е открил в гората полузаровен разсъблечен труп на млад, едър, красив мъж. Но следата секва с тази пастирска вест. И Вазов продължава да ни разказва романтичната история как клончетата от глог попиват кръвта от челото на падналия възнак Христо Ботев и т.н.
Защо постъпва така Иван Вазов? Защо не ни разказва как е стигнал до гроба на войводата, слагайки върху него китка цветя лично, заедно със съдебния лекар или с близките на поета. Мисля, че любопитният писател не би пропуснал възможността да разбере къде точно е гробът на този млад българин и после да сложи името му, независимо дали това е бил Христо Ботев. Точно така е постъпил Иван Вазов. Стигнал е до гроба на младия мъж и се е убедил, че това не е тялото на Христо Ботев.
Тогава и ние трябва да продължим към вероятната истина за последните дни на войводата. Надеждата ни е по този начин да отговорим на цял куп мистериозни въпроси:
Чия е пушката, от която е стреляно по легендарния войвода? Защо никой от Ботевата чета не свидетелства, че присъства при смъртта на войводата? Защо мълчи силно смутен Никола Обретенов и каква тайна отнася в гроба си? Защо никой от роднините и приятелите на войводата не търси тялото му? Защо и как изчезват тленните му останки? Защо и как някъде там, в турския Диарбекирски окръг, неочаквано се появява митичният престарял старец, който знае наизуст всички стихотворения на Христо Ботев, а после изчезва от погледа на любопитния?
Разплитането на кълбото от мистерии предлагам да започнем с факта, че Ботев доста атрактивно завладява кораба „Радецки“, кара членовете на четата да слязат на Козлодуйския бряг, да целунат свещената земя на България и да започнат кървава битка с турската войска. До този момент той нахъсва и себе си, и своите хъшове, че трябва да слязат на родна земя, за да се помогне на готовия за битка поробен народ. В това Ботев убеждава демократите в Европа и до слизането си на Козлодуйския бряг изпраща телеграми до авторитетните медии в Европа, че започва голямата битка за освобождаването на българите, които са готови да тръгнат след него на решителен бунт.
Действителността, видяна през очите на четниците, е малко по-друга. Българското население из Дунавската равнина не е готово за решителен бой като тактика, да не говорим, че през май 1876 г. то е силно депресирано от пристигащите вести за зверските изстъпления на башибозука из планинските села на България.
Знаел ли е тази сурова действителност Ботев, или е бил в плен на романтичната представа за бой за освобождаване на родината, идваща от хайдушките легенди? Макар и поет по душа, Христо Ботев утвърждава образа си на революционер, стъпил здраво на земята. Той много ясно знае за какво трябва да слезе на Козлодуйския бряг. Затова ден преди отплаването от Румъния за България екстрено събира членовете на БТЦК и ги заклева, че трябва да се погрижат за издръжката на неговото семейство, след като слезе на Козлодуй. Затова като ръководител Ботев не приема никакви доброволци от селата, през които минава четата, с изключение на един свой познат от Браила, известен като Козлодуйското даскалче. Затова Ботев не хуква като Бенковски из планинските села, за да вдига доброволци, а започва бързо да изпълнява предварително утвърдения план за действие. Искал е четата бързо да мине пътя от Козлодуй до Стара планина, където да се придвижи до границата със Сърбия. Тогава, ако четата успее да отблъсне атаките на очакващата я турска войска и пресече границата със Сърбия, е било вероятно да се сбъдне мечтата му за освобождение на родината. Идеята да се води на българска земя война между българите и турската армия е повече от лудост за стратезите. Затова, когато помолват опитните хайдушки водачи Панайот Хитов и Филип Тотьо, те отказват, оправдавайки се с различни болежки. Отказват и другите опитни войводи. Единствено Христо Ботев приема идеята, осъзнавайки, че е необходима жестока саможертва за освобождението на България. И започва да събира доброволци из Влашко, Румъния, и Русия. Трескаво се събират средства за военна униформа и амуниции.
Защо е била нужна тази трескава подготовка, след като се е знаело в цяла Европа, че е потушено Априлското въстание?
Дълбоко съм убеден, че саможертвата на Ботев и неговата чета не е станала като необикновен взрив в сърцето на Турция. Такива стихийни постъпки няма в плана и действията на Христо Ботев. Всичко е обмислено от войводата и се изпълнява от качването на борда на „Радецки“ до боя на връх Вола.
За какво става дума?
От средата на април 1876 година, когато в турската империя започва Априлското въстание на българите, завършило с много зверства, убийства и палежи в населените с християни села и градове на Турция, до обявяването на 12 април 1877 г. в Кишинев на началото на Руско-турската освободителна война се изявява една доста силна и обогатена с интересни и драматични маньоври битка между Русия и световната демокрация, от една страна, и дипломатическата мисия на Високата порта.
Всичко е поставено на барикадата. От една страна, защитниците на идеята за освобождаване на българите непрекъснато атакували турското правителство с факти за зверствата над борещите се за национална свобода българи. От друга страна, турската дипломация не отричала документираните свидетелства за кървавите зверства над българите, но твърдяла, че те са породени в междуетническите противопоставяния, сиреч българите са насилвани от башибозука, който бил озлобен от убийствата на турски селяни и бедняци. А отношението към българите било съвсем друго, когато към тях се обръщала държавата в лицето на турската армия. Там, където стъпвал армейският ботуш, разприте и убийствата стихвали и животът и собствеността се запазвали. Е, имало арести и изтезания на заподозрени бунтовници, но всичко било в рамките на нормалното след идването на армията. И примерите за спасени населени места като Копривщица и Брацигово се давали охотно.
Нещо повече, турската дипломация широко провеждала слухова пропаганда, че се готви преврат за смъкване на султана, след което ще се обяви конституционна монархия, а в парламента ще бъдат избрани представители на българите, които ще защитават правата на малцинството. Ще минат само няколко месеца след Априлското въстание и тези слухове — макар и за малко — ще станат реалност.
В тази битка за оцеляване или за разкъсване на турската империя били включени всички средства, за да се убедят представителите на Великите сили, че трябва да подкрепят Русия или Турция. Погледът на всички бил насочен към правителството на Англия, която по принцип била резервирана към всяко разкъсване на империята и заставала зад гърба на Турция.
Така че на руската дипломация срочно £ трябвало доказателства, че турската армия воюва срещу българите. За тази цел не са пожалени финансови средства и аргументи, за да се събере отрядът от българи, облечени и снабдени с амуниции, които с гръм и трясък да завземат „Радецки“, а след това да слязат на Козлодуйски бряг, където със сигурност ги очаквала турската войска.
Очаквайки появата на Ботевата чета, командването на турската армия се оказало на кръстопът. От една страна, е можело да не се поддаде на провокацията на Русия, като хвърли срещу четниците яростта на башибозука. Но от друга страна, не се знаело как ще приключи битката. Защото турското командване предполагало, че в Ботевата чета са включени не само храбри, но неопитни в сражението браилски хъшове, а и обучени в руските казарми воини. При това положение, ако отстъпи башибозукът, ентусиазмът на Ботевите четници е могъл да се пренесе върху очакващите ги българи и стихийният бунт да се понесе из Дунавската равнина. Да не забравяме, че само след няколко месеца е трябвало да започне Сръбско-турската война и за да победят, сръбските стратези разчитали на подкрепа от разбунтуваните българи, живеещи близо до сръбската граница.
Затова турското командване все пак решило да не си играе много със съдбата и войската била хвърлена срещу Ботевата чета.
Много вероятно е войводата да е очаквал този ход на противника, затова не си позволил да приеме доброволци, преминавайки през селата по пътя до Балкана. Знаейки, че по този начин ще трябва да пожертва себе си и част от своя състав, Ботев категорично е искал с бърз ход да стигне Балкана и да пресече спасителната сръбска граница. С този план обаче не са запознати всички четници. Хъшовете е трябвало да се убеждават, че са длъжни да пресекат Дунав на „Радецки“ и да слязат на родната земя, за да вдигат въстание. На практика се оказват излъгани — никакви бунтовници не ги очакват из селата, камо ли разлютен башибозук. Там ги дебнела редовна турска войска, готова за бой.
Страшно било прозрението за браилските хъшове, но винаги е такава тактиката на армията.
Оттук нататък се впускаме в орбитата на вероятността, защото така ни подсказва логиката и защото ни интересува изграждането на пъзела от заплетени мистерии и факти.
Вероятно Ботевите четници са били дотолкова озлобени от липсата на точна информация и объркани от атакуващата ги турска войска, че е допустимо някой от тях да е вдигнал карабината и да е стрелял по войводата, приседнал на моравата за кратък отдих. От този изстрел е породено и притеснението в душата на Никола Обретенов.
Допускаме, че по войводата е стреляно, при това не на халост, защото, ако не е бил прострелян, Ботев би трябвало да се вижда как се катери нагоре по урвата към Околчица. Логиката ни казва, че е възможно Ботев да бъде прострелян, но не и убит, защото тогава някой от четниците около него би извършил християнския ритуал с притваряне на очите на умрелия. А пък, ако е бил убит и не е погребан от четниците, възниква въпросът, защо главата на победения не е била разнасяна из селата?
Вероятно е тялото на Христо Ботев да не бъде пипнато с пръст от хора и зверове, а после да изчезне така мистериозно, както тялото на Исус Христос, само ако раненият войвода е бил прибран от санитарите и отнесен в лазарета, където военните хирурзи са извършили рутинната операция по изваждането на куршума. А после оздравелият бунтовник е бил предаден на Военния трибунал, съдиите на който го осъждат на заточение в Диабекир.
Тогава се питам, защо след Руско-турската война българската държава официално не е поискала да £ се върне любимият ни национален герой? Размяната на военнопленници е рутинно дело в цяла Европа, така че не би трябвало да имаме такъв проблем.
Нормалното обяснение с само едно — раненият Ботев е бил записан под чуждо име, за да не бъде сурово осъждан като ръководител на българския отряд. Тази практика е много известна по света. Така е и по време на Втората световна война.
Но защо Ботев е предпочел да замълчи и да не разкрива собственото си име? Защо продължава да мълчи тогава, когато е било възможно някой от заточениците в Диарбекир да го познае и да съобщи този факт на близките и съратниците му? А те деликатно замълчават и отнасят тайната си в гроба.
Може разплитането на мистерията около Христо Ботев да е било възможно с анкетирането на онзи престарял старец, открит да живее някъде край Диабектир. За жалост той отдавна е мъртъв.
Остава ни само споменът на Иван Вазов, който споделя, че е откъснал клонче от глог, израсъл на лобното място на Ботев и това клонче е поставил пред портрета на националния ни герой.
