ДЕСЕТ ОСНОВНИ ВЪПРОСА ЗА БЪДЕЩЕТО НА СОЦИАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

0
153

Д-р Геро Маас ръководи отдел „Международни политически анализи“ на  фондация „Фридрих Еберт“.

Д-р Ернст Хилебранд е ръководител на отдел „Централна и Източна Европа“ на фондация „Фридрих Еберт“.

В търсене на нова политическа повест
за солидарно общество в Европа

 

И през третата година на финансовата криза социалдемократическите партии в Европа са в силово и идейнополитическо отношение в отбранителна позиция. Те печелят съвсем ограничено от кризата на финансовия капитализъм и от дълбоко вкоренената в европейските общества идея за социална държава.

• Въпреки техните различия, в отделните социални демокрации се поставят сходни въпроси по отношение на бъдещето, които търсят отговор в рамките на нов политически сюжет. Европейската социална демокрация е изправена пред предизвикателството да се сформира отново в рамките на националните си контексти, както и да намери обща червена нишка в европейската политика, без да изоставя националните особености.

• Настоящият материал задава десет въпроса на европейската социална демокрация. Те се простират от бъдещето на Европа през съвременното определение за солидарност до укрепването на демократическата собственост, свобода и гражданско самоопределение.  

 

 

 Политическото действие и през постидеологическата епоха трябва да бъде обгърнато от повествование, което да свързва миналото с бъдещето. То би предало смисъл на всекидневните решения. Подобни митове могат да бъдат окуражителни, но те могат да бъдат и използвани като средство в борбата за власт.“

(Херфрид Мюнклер, Frankfurter Allgemeine Zeitung от 10.08.2010 г.)

 

Европейските социалдемократически партии се намират все още в отбранителна позиция в силов и идейнополитически аспект. При избори те не се възползват нито от кризата на финансовия капитализъм, нито от дълбоко вкоренената в европейските общества идея за социална държава. За разлика от предходното десетилетие в момента те управляват в малък брой европейски държави. След последните избори за Европейски парламент  в институциите на Европейския съюз (ЕС) преобладават либерално-консервативни мнозинства.

По този начин европейската социалдемокрация е поставена пред двойно предизвикателство. От една страна, е призована да се предефинира в националните си контексти. От друга страна, трябва да съумее да намери обединяваща червена нишка в европейската политика, без да изоставя националните особености. Въпреки различията, при всички социалдемокрации се поставят сходни въпроси, касаещи бъдещето, които търсят отговори в рамките на ново политическо повествование. Въпросите се простират от бъдещето на Европа (и на еврото) през перспективите на пост-неолиберална икономическа стратегия и стратегия за растеж, до въпроси, отнасящи се до бъдещото значение на солидарността, стабилизирането на демократическото имущество и подсигуряването на индивидуалната свобода и самоопределение. Едва в своята съвкупност отговорите на тези въпроси образуват основа за нова социалдемократическа визия за бъдещето.

Като ръководство по пътя към една нова социалдемократическа история настоящият материал формулира десет основни политически и стратегически въпроса, касаещи бъдещето на европейската социалдемокрация.

1. Как се дефинира солидарността при днешните
обществени и икономически условия?

Понятието солидарност заема централно място в обществено-политическите представи на социалдемокрацията. От друга страна, с течение на времето нараства броят на гражданите, които гледат скептично на реално съществуващите механизми на солидарността — социалните трансфери на модерната социална държава. Намират нарастваща подкрепа исканията за орязване на социалните системи за сигурност, на обществения сектор и на механизмите за преразпределение. Това важи и за „нормалните граждани“, които все повече смятат себе си за постоянно финансиращи някакви системи, чиято необходимост не виждат, от чиито блага не печелят и злоупотребата с които осъждат. Отслабването на колективните „ние-идентичности“ в нарастващо разнородни общества подкопава социалнопсихологическите предпоставки за колективни и индивидуални солидарни действия. В бившите държави от Източния блок понятия­та са отрицателно натоварени. Цари дълбоко недоверие към държавни действащи лица и институции, които се смятат за носители на държавно (насилствено) организирана обществена солидарност.

Предвид това развитие европейската социалдемокрация трябва да предефинира представите си за солидарност и социална държавност. Основните предизвикателства се изразяват не само в оперативното осъществяване на идеята за социална държава — като например в дебатите за „превантивни“ срещу „последващи“ социално­държавни концепции — а и в основните механизми и принципи, според които са организирани солидарните системи:

Кой финансира системата и как да се постигне разпределение на тежестта на социалната система върху повече и по-силни носители?

• Къде се прекрачват границите на очакваното от държавната осигурителна система? В какво се изразяват централните социалнодържавни предизвикателства и задачи и кои политически приоритети за действие се пораждат от това?

• Как да се подсили отново принципът за справедливост при вноските и зачитане на услугите в солидарната и пенсионна системи?

• Как следва да се борави с разлагането на основните социално-психологически предпоставки за обществена солидарност, като например с раздвоените „ние-идентичности“ в рамките на класовото и национално съзнание, с принципа на реципрочността и с ограничената във времето „помощ при нужда“.

2. Кои са пътищата към нарастване на
икономическата и социалната справедливост?

В цяла Европа социалната ножица се разтваря все повече: квотата (показателят) за работна заплата се понижава, а квотата за бедност се покачва, работното възнаграждение все повече се образува независимо от покачването на продуктивността, а разпределението на доходите се променя не в зависимост от фактора труд. Социалдемократическите партии не успяха да спрат тази тенденция. Опитите да се компенсират последствията на това развитие чрез държавно организирано преразпределение се изразяват все повече в свръхнатоварване на социалните системи. За понижаване показателите за нетна заплата обаче не са отговорни само промените в съотношението на силите в сферата на икономиката. Съществен принос за понижаване доходите на зависимите заети има и държавата посредством нарастващи данъци върху работните заплати и завишаване на социалните такси при същевременно облекчаване на дивидентите и печалбата. Във връзка с това пред социалдемократите възникват редица въпроси:

Как да се поправи първичното разпределение на доходите и стойността на труда да се постави отново в центъра на икономическите и социалнополитическите дебати?

• Как държавата да се противопостави на несправедливите разпределителни тенденции на капиталистическата икономика — чрез действително прогресивно облагане, чрез максимални и минимални заплати или чрез минимални инвестиционни квоти?

• Как би могло да се подсили икономическото участие на производителите в предприятията и в тяхната печалба, както и да се стабилизира правото им на участие в управлението?

• Как би могло да се намали изчерпването на работни заплати от държавата и социалните осигуровки — повече нето от бруто, в социалдемократически смисъл?

3. Как да се подсилят
свободата и самоопределението на хората?

Обсебването на понятията за индивидуална свобода и самореализация от страна на радикално-индивидуалистичната противодържавна интерпретация бе ключов елемент при възхода на неолиберализма към единовластна идеология през последните десетилетия. Движението за социална демокрация стои пред предизвикателството да си възвърне понятието за индивидуална свобода. Истинска свобода не е само (в либерален смисъл) свободата от“, а една всеобхватна, еманципирана свобода за“ нещо. Последната има институциални — правни и политически, както икономически и обществени предпоставки. Задачата на социалната демокрация ще се изразява отново в убеждаване на народа, че индивидуалната свобода се обуславя от колективни аранжировки. Това би имало успех само ако се зачитат тенденциите за индивидуализация в постмодерните общества. В центъра на понятието на левите за свобода и еманципация не бива да стоят социални групировки, както през ХIХ и ХХ век. Понятието на левите за свобода трябва да е индивидуално: правото на отделната личност на самоопределяне, реализация на индивидуалните £ амбиции и потенциали, т.е. на съвсем личен стремеж към щастие. В основата на такова понятие за свобода трябва да стоят размишления относно това как би могъл да се засили контролът на хората над собствения им живот:

•          Как биха могли да се ограничат ефективно социалните и икономическите неравенства на възможностите и какво биха могли да допринесат възможностите за образование и квалификация?

•          Как биха могли да се ограничат икономическите и политическите несъразмерности във властта (отнасящи се в полза на администрация и бюрокрация)?

•          Как би могло да се (въз)върне чувството на хората за контрол над собствения им живот и възможност за реализация на индивидуал­ните амбиции и представи за щастие?

4. Как да се съживи и подсили
демократичното участие?

Във връзка с това е важно разширяването на политическите права за участие на гражданите чрез партиципативни и директни форми на демокрация. Западните общества се отличават с нарастващо недоверие на гражданите към сегашните форми на представителната демокрация. Способността за демократическо влияние върху политиката губи достоверност, както и реалната £ организационна сила и способност за разрешаване на проблеми. Taзи тенденция би следвало да се засили още повече поради капитулацията на финансовите пазари и обезсилването на националните парламенти от механизмите на европейската политика в контекста на еврокризата. Изменени проблематики в епохата на „предизвиканите несигурности“, променени форми на политическите възможности за организация на обществата в епохата на Web 2.0 и променени партипационни очак­вания на гражданите към политиката в контекста на индивидуализираните общества допринасят за това променените едва през последните две столетия форми на представителна демокрация да губят съвременния си облик, както и своята задоволителност. При това следва от само себе си, че процесите на директна демокрация трябва да останат подвластни на границите на конституционните принципи и на хартата на основните права на ЕС:

Как да се подсилят демократичните възможности за участие на гражданите посредством разширяване на формите за директна демокрация (например референдуми и народни решения) и методите за участие на комунално, областно и национално ниво?

• Как да се оформи европейската многопластова система, така че да не се загубят прозрачността и демократичното самоопределние, като същевременно се съхрани необходимата способност за действие на националната, европейската и глобалната политика?

• Как биха могли етаблираните политически институции — не на последно място самите политически партии — да се оформят отново като по-близки до гражданите и по-отворени за участието им?

5. Как да се задоволи копнежът на хората
към идентичност и принадлежност?

Масовата миграция към Западна Европа през последния половин век допринесе за огромното нарастване на културната, етническата и религиозната разнородност. Въпросът за политическата и социалната организация на тази разнородна съвкупност заема централно място по отношение на бъдещето на европейската политика. Мултикултурните стратегии на левите намират все по-малко разбиране особено сред постоянните им избиратели. Същевременно „европейската антиутопия“ за стара национална държава се сблъсква с голяма скептичност, тъй като европейският интеграционен процес се свързва до голяма степен със съкращаване на социалните придобивки и защита на правата. Ако иска за в бъдеще да има политическо мнозинство, лявата партия трябва задоволително да отговори на въпроса за идентичността и стремежа на човека като „политическо животно“ (зоон политикон) към участие:

Каква роля ще играят в бъдеще националната държава и националната идентичност? Нима именно преразпределителната политика не се основава на чувството за „национална“ обществена принадлежност? В тази връзка има ли нужда от леко асимилационна политика, в чийто център да останат националните идентичности? Или старите форми на колективна идентичност могат да бъдат заменени с нови, мултикултурни и европейски интерпретационни образци?

• Кой е полисът на лявата политика? На кои социални, културни, политически и икономически интереси и групировки се основава и отговаря лявата политика? Претенциите на социалната демокрация да се дефинира като представителка преди всичко на непривилегированите и на „дребните хора“ не могат да бъдат доказани емпирично в редица държави. Можем (и искаме) ли отново да привлечем тези групи по-силно в социалдемократическия избирателен състав? Или ще приемем промъкващото се преобразуване в партии по интереси на държавни служители и ляволиберални (образователни) средни прослойки и да се опитваме съответно да създаваме политически мнозинства чрез нови форми на коалиции и алианси?

• Каква „ние-идентичност“ иска да конструира левицата и политически да конкретизира, за да откликне на емоционалните нужди на хората от принадлежност към общност?

6. Как да се реализира в живота
правото на равнопоставеност на половете?

Едно от големите политически достижения на прогресивната политика на ХХ век е правната равнопоставеност на мъжете и жените. Зад формално правната равнопоставеност обаче във всекидневието се крият многостранни постоянни форми на полова дискриминация за сметка на жените. При разпадането на реалния социализъм в Източна Европа тази ситуация отново значително се влоши. Тази дискриминация намира най-ярко отражение в областта на икономиката. Там различията в доходите и във възможностите за професионална кариера при мъжете и жените са все още огромни. Същевременно класическото ляволиберално понятие за еманципация (вече) не се споделя напълно от женското население. На едностранчивото подчертаване на трудовата заетост за сметка на семейната роля се гледа отрицателно особено в страните от Източна Европа, на фона на опита при реалния социализъм. При това възможността за т.нар. липса на автоматична трудова заетост на жените се тълкува като шанс за субективна свобода при взимането на решения и по-добър баланс между трудова заетост и семейни роли.

Необходим е нов баланс между еманципационната и семейната политика и „въпросите за качеството на живот“, които да предоставят на жените нови възможности за реализация, както и реална, а не само легална, справедливост в шансовете и доходите:

Кои са необходимите институционални предпоставки за премахване на различията в доходите на полова основа и на слабото заемане на ръководни позиции от жени?

• Кои са необходимите институционални предпоставки, за да бъде дадено на хората истинско право на избор между трудова заетост и фамилни роли?

• Как да бъдат отстранени насочените срещу жените представи за света, незачитането на жените и отричането на еманципацията преди всичко при етнически-религиозните малцинства и как да бъда спряна постепенната загуба на постигнатия вече напредък в равноправието между половете под претекста на религиозната толерантност?

• При наличието на застаряващи общества и ниски показатели за раждаемост необходима ли е политика за обществено признаване и нов смисъл на труда при отглеждането на деца, грижите за болни и възрастни?

7. Как да бъде екологично обновено
индустриалното общество?

Екологичното обновление на индустриалното общество представ­лява предизвикателство за цяла Европа. Необходима е повишена ефикасност на производството и потреблението не само в екологичен, а и в икономически план. Тя е основна част от съхранението на конкурентоспособността на Европа в световната икономика. Независимо от това социалдемократическата концепция за екологично обновление на индустриалното общество трябва да поставя въпроса за смисъла и предназначението на материалното производство. Растежът на материалните богатства не води автоматично до повишаване на човешкото благополучие. Много по-важни за човешкото благополучие в модерните общества са факторите равнопоставеност, справедливост, положително колективиране и право на индивидуално развитие:

Как да установим връзка между екологичното обновление на производителния апарат и подобрението на качеството на живот и шансовете за собствена реализация на хората? Как да гарантираме „третата индустриална революция“ да доведе до спечелване на повече свободно пространство за по-добър баланс между работа и живот и на по-човешки отношения и условия за работа?

• Как да ускорим прехода на материалното производство към по-природосъобразни, щадящи ресурсите методи? Кога е достатъчно да се заложи на пазара, кога има нужда от засилени държавни регулации и интервенции и как ще гарантираме успешното протичане на този преход в цяла Европа, а не само в структурно силните региони на Западна и Северна Европа?

• Кои понятия за богатство и напредък ще предложим в опозиция на чисто материалистическите и ориентирани към потребителство концепции на неолиберализма за богатство и растеж? Как се осъществява връзката между аспектите на устойчивост и предизвикателствата на социалнта справедливост?

8. Как ще се изразява в бъдеще
отношението между държава и пазар
и как би могла да се подсигури (финансовата)
способност за действие на държавата?

Преодоляването на финансовата криза се свързваше с надеждата за предефиниране на взаимодействието между гражданско общество, икономика и политика на базата на основното правило за силно социал­но и политическо участие на пазарната икономика. Международната финансова криза се превърна от икономическа криза в криза на държавните бюджети. Изведнъж изскочиха пак стари неолиберални спасителни учения, преобразени сега в нова материална пристрастеност към пестене. Причините за държавното задлъжняване все повече се изплъзват от полезрението. В момента режим на крайна пестеливост залива не само държавите членки на ЕС. Чрез заповедните „Пестете!“ и „Приватизирайте!“ държавните възможности за организиране на икономиката и обществото са силно ограничени. В дългосрочен план това крие опасности както за социалнодържавните, така и за демократичните организации и структури на обществата: призив за пестене на конституционно ниво се поставя на еднаква височина с правната и социалната държавност. Политическата ангажираност забавя ход там, където местните и общинските представители нямат повече право да взимат решения за диапазона и организацията на обществените услуги:

Как да се гарантира финансовият сектор да поеме отново основната си „обслужваща“ функция по отношение на реалната икономика? Кои форми на европейско и глобално ръководство са необходими, за да се въздейства регулативно върху глобалните (финансово-) пазарни движения? Достатъчна ли е за финансовия сектор досегашната национална, европейска и глобална рамка за регулиране?

• Как може под знака на кризата в еврозоната да се задейства европейска координация на икономическите политики, която задължава равностойно проспериращите и изоставащите държави, която смекчава макроикономическите и цикличните различия в европейското пространство, която се грижи за хармонизиране на данъчните политики, като не изпуска от поглед целта за социална Европа? Предвид стесняването на финансовите пространства за действие и снижаващата се „готовност за солидарност“ дори в национален план, възможно ли е политически нещо подобно на европейско финансово изравняване?

За да могат да се гарантират дългосрочно висококачествени услуги в образователния и социалния сектор в интерес на човешкия капитал, ще са необходими много повече както обществени, така и частно финансирани инвестиции там. Как да бъдат използвани целесъобразно наличните обществени ресурси? Образованието, иновативната способност и инвестициите в социалното и демократичното сплотяване на обществото решаващи фактори ли са за бъдещето?

• Какво влияние оказва демографската промяна върху държавните финанси? Печеливши ли са всички държавни разходи по отношение на икономическите и социалнополитическите цели, с които са обвързани? В името на кои цели обществото би заплащало по-високи данъци? Как би могло да бъде организирано за в бъдеще по-справедливо финансиране на държавните бюджети?

9. Каква да бъде ролята на Европа в бъдеще?

Старата история за ЕС като мирен проект на разтърсен от конфликти и войни континент отдавна загуби достоверност. Не само актуалната криза на икономическото и валутното обединение поддържа на всички обществени нива съмнението за придобивките на европейската интеграция. „Отдалеченият от гражданите“ Брюксел се явява като „недемократично чудовище“ или дори като „троянски кон“ на една пазарно-радикална глобализация. Предвид това развитие голяма част от хората виждат спасението си в завръщането към националната държава. Европейските национални държави същевременно не съумяват да осигурят разрешаването на редица проблеми в свят с нови геополитически структури на власт. Националният кръг на въздействие и компетенциите за регламент се нуждаят от европейско допълване, например при борбата с глобалните финансови кризи, при контролиране рисковете за околната среда, при преценката на технологическите рискове, при военни конфликти или при контрола върху миграционните движения.

В миналото социалната демокрация успешно допринасяше за регулирането и социалното оформление на националните народни стопанства. Под знака на глобализацията европеизирането на това регулационно измерение предлага голям потенциал за профилиране на социалдемократическите партии. Водеща линия би било обединението на богатство и сигурност, което с помощта на щадящи суверенитета политически компетенции на управлението да задвижи сближаването на икономическите и социалните развития и да се срещне на базата на общите демократически принципи и стойности с политическите предизвикателства за сигурност. Без социално подплатено политическо единство (Юрген Хабермас) в Европа много хвалената национална разнородност, политико-културното богатство на континента и неговото социално-държавно състояние ще се строшат между глобалните икономически динамики и новите геополитически подредби на власт.

Пътят, който води натам, е изключително несигурен. На фона на актуалните кризисни дебати в еврозоната критиците насочват вниманието върху проблема за стабилност, социалната дупка, липсата на координираност между икономика и политика, както и недостатъчната обвързаност с демократичните дискурси. Чрез най-новите разширения и особено от най-новите финансови и икономически кризи се засили структурната разнородност в съюза. И в крайна сметка европейските институции за взимане на решения се намират в либерално-консервативни ръце. Социалната демокрация се намира в затруднено положение: „да“ на още Европа, обаче в какъв вид? Стратегията за ляв европолитически компас трябва да отговаря на следните въпроси:

Как да се реагира на намаляването на обществената подкрепа вътре в съюза? Как да се запълни водещият образ за социална Европа с конкретна общностна политика? Какви са предложенията за разрешаване на конфликта за преценка на съотношението между задълбочаване и разширяване, както и между национална отговорност и съюзна солидарност сред страните членки и гражданите?

• Къде свършват географските и институционалните граници на Европа? Европа на нациите ли искаме, или европейска нация? Как да гарантираме национални достижения (икономически и обществени), които дават възможност за идентифициране и демократичните права на националните парламенти?

• Къде и евентуално как трябва да се подсигурят съюзните управленски структури на ЕС? В кои отрасли искаме повече съюзяване, в кои никакво? Как изглежда една съобразена с духа на времето интерпретация на понятието за принципа на подпомагане, която осигурява дееспособен и демократически легитимиран баланс между полетата на действие Европа, нация, регион и община?

10. Как да се възвърне висотата на политическия спор
и кои са крайъгълните камъни
на успешните стратегически способности? 

След пораженията си във властта в традиционните си държави и залеза на „третия път“ социалната демокрация в момента не разполага с нова политическа стратегия. Липсват все още систематично обмисляне на парадигмите, проектните водещи теми, политическият персонал, възможности за власт и комуникация за възвръщане хегемонията на дискурса в политика и общество.

Чрез отражението на финансовата, икономическата и бюджетната криза социалната демокрация разполага от 2008 г. с политизиран конфликт. Въз основа на проблема и за достоверност (като съавтор на мними икономически и финансово-политически иновации) досега не £ се отдаде да реализира политическа печалба от това. Под знака на изострянето на дебатите за държавното задлъжняване в Европа и САЩ през лятото на 2011 г. дори консервативни публицисти преоткриват критиката на финансовите пазари: В „Daily Telegraph“ (22 юли 2011 г.) биографът на Тачър Чарлз Мур се пита в статията „Започвам да мисля, че левицата всъщност може и да е дясна“ („I’m starting to think that the Left might actually be right“), дали левицата не е права и сега икономическият примат не служи на богатите.

Това развитие се съпътства от нарастващ фатализъм, загуба на доверие в данъчната адекватност на политиката като пазарна и банкова сила, засилващо се непостоянство на избирателното поведение, от изчезване на постоянните избиратели, както и от нарастване на дясно-популистки напудрени и консервативни big society-оферти. Това състояние се отнася с още по-голяма сила до източната половина на Европа.

Как се реагира в петпартийни и повече системи, в които самостоятелните правителства или пожелателните коалиции са на изчезване и трябва да се живее с „остатъчни спрямо резултатите коалиции“? Още повече бъдещата Народна партия ли е тази, която ще остане гъвкава съюзно-политически и която е толкова голяма, че е невъзможно сформирането на правителство без нея?

Профсъюзите все още ли са естественият партньор на социалдемокрацията, или това „привилегировано партньорство“ се размеква?

Претенциите на социалдемокрацията за обновление отразяват ли се от собствените £ организации? Как реагира тя на тенденцията на застаряване на членовете и избирателите си? Социалдемократическите партии и в бъдеще ли ще се считат за „партии с членска маса“? Как ще избират и ще се разпореждат партиите в бъдеще с ръководния си персонал?

• Ръководството на политическото и гражданско-общественото мнение намира израз и в определен политически език. Той трябва да произлиза от социално-демократически веществен и ценностен контекст, да изкарва на преден план ползата от стремежа към обществено благо за личното щастие, да редуцира комплексността, без да дава елементарни отговори и да носи положително послание.

За нова социалнодемократическа повест

Развитието на нов достоверен политически разказ на социалдемокрацията се нуждае от много единични стъпки — по отношение на съдържание и политическа практичност. Той се нуждае и от идентифициране с подходящи символични понятия и действия, които да сгъстят този разказ и да го направят разбираем. Една от най-големите трудности в процеса ще е отърсването от езика и гледищата както на политически-медиалния елитарен кръг, така и на познатото партийно обкръжение. При това не бива да се плашим от упрек в популизъм: и за лявата политика важи изказването на CDU-дисидента Волфганг Босбах, че едно мнение не е автоматично грешно само защото се споделя от болшинството от населението.

 

*Докладът е представен пред международната конференция „Нашата Европа социална Европа. Предизвикателства за социалната демокрация в Европа и България“, организирана на 30 ноември 2011 г. от  Института за социална интеграция, фондация „Фридрих Еберти Центъра за исторически и политологически изследвания към НС на БСП.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук