Кой иска всъщност да живее днес още при капитализъм? Ако се вярва на резултатите от актуалните анкети, най-много едно малцинство. Резултатите от представително проучване на Института за изследване на общественото мнение EMNID от август 2010 г. показват, че 88% от гражданите на Федералната република желаят „нов икономически ред“, тъй като капитализмът не води нито към „социално равенство в обществото“, нито към „опазване на околната среда“ и „пестеливо използване на наличните ресурси“. Подобни са и резултатите от допитване на Университета в Йена от есента на 2010 г., според което 45% от запитаните и 52% от младите хора под 30 години са съгласни с твърдението, че „капитализмът ще погуби света“.
И действително, за много хора днес съществува все по-малко основание да считат настоящия икономически строй за привлекателен или дори само за приемлив. Даже и по време на икономически подем няма вече сигурни работни места, откакто за нормално се приема и фирми в най-добро икономическо състояние да закриват хиляди работни места и да завишават печалбите си чрез увеличение на броя на наетите на непостоянен трудов договор работници. Никога досега в Германия не е имало толкова много милионери и толкова много безплатни кухни и столови за бедни, пред които да се редят все повече отритнати и оставени на произвола хора. Между тях и много деца, на които това общество няма да даде никакъв шанс в живота. Никога досега богатството на малцина и несигурността и страхът на мнозина за бъдещето не са били толкова големи.
Днешният капитализъм не само прави разликата между „горе“ и „долу“ в обществото толкова голяма, че да ужаси всеки човек с нормално социално чувство. Той разрушава систематично, упорито и брутално дори и средното съсловие. Уредени, нормални работни отношения, които навремето даваха сигурност и перспектива в бъдещето, вече почти не съществуват за младите хора, които днес навлизат в трудовия живот. Повече от половината от новите работни места са временни и все повече от тях са толкова жалко платени, че не осигуряват нормален живот. Всеки, който е основал и развива дребен бизнес, все по-често е тласкан към банкрут от отказа на банките да го кредитират, независимо от това дали бизнес идеята му е добра или лоша.
Забравени са стремежите след тежките изпитания на голямата депресия от 30-те години, нацистката диктатура и Втората световна война, с които германското общество пое пътя на следвоенното развитие. „Благоденствие за всички“ е голямото обещание на Лудвиг Ерхард за социално-пазарното стопанство. Всеки човек трябваше да започне живота си с приблизително равен шанс и при болест и старост да бъде осигурен. Частната стопанска собственост, управлявана от пазара и конкуренцията и укротявана от държавата, трябваше да осигури нарастваща производителност и адаптиране на икономиката към потребностите на обществото. Никога повече стопанската мощ не трябваше да нарасва толкова много, че да може политически да подкопава основите на демокрацията.
Сега вече нищо не е останало от тези обещания. Социалните системи днес са политически разбити от могъщото лоби на икономиката. Добро обслужване при болест едва ли може да бъде получено в разделената на две класи здравна система. Осигурени старини могат да си гарантират само онези, които са достатъчно заможни, за да са си спестили „бели пари за черни дни“.
Капитализмът не се провали само в социален аспект. Той претърпя крах и в поставените си цели. В реалния икономически живот всички положителни идеи на пазарното стопанство са мъртви. Има ли още някъде свободни пазари и истинска конкуренция? Вместо това могъщи глобални играчи подчиняват навсякъде пазари и политика, диктуват условията си на своите доставчици и въобще не се интересуват, дали обществото е доволно от тях или не.
Няма световен бранш, който през последните десетилетия да е пораснал толкова много както финансовия сектор. Но вместо да се грижат за обслужването на икономиката с кредити, банките разиграват спекулативна „руска рулетка“ със съдбата на милиони хора. И правят всичко това съвсем спокойно, защото знаят, че ще се приземят успешно, ако изпаднат в беда, тъй както се приземиха меко при последната криза.
Сметката за мекото приземяване ще плаща години наред нормалният данъкоплатец, докато в същото време банкстерският елит (банкер+гангстер, бел. прев.) отдавна е започнал следващата си партия покер в глобалното казино. Рискови ценни книжа, държавни облигации, нефт, царевица — всичко се използва за залог в неговите облози. Оптимистичните обещания на политиците от началото на кризата са забравени и захвърлени! Всички новоприети ограничения в правилата на финансовия хазарт са препрани с омекотител до неузнаваемост и пълна негодност от финансовите лобита. Неуморното блъфиране, залагане и надцакване продължава върху подозрително тътнещия финансов вулкан, за който всеки знае, че някога ще избухне и ще залее с унищожителна лава икономическия живот.
Но не само големите банки са предупреждение за стопанската агония. Големите концерни също прокарват днес антиинвестиционна и враждебно настроена към обществото фирмена политика. Вместо високо качество, те преследват големина и пазарна доминация, вместо да инвестират, играят „Монополи“. Увеличават доходността си и от дребни икономии в икономическата ефективност. Със съкращаването на работни места се унищожават също специалистите, професионалистите и обслужването. Средства, от които предприятието се нуждае за изследователска и развойна дейност, се изсипват в спекулативни действия с ценни книжа, където се печели много, но и много се губи. Защо да се пести от печалбите, след като необходимите средства за изследователска дейност и инвестиции или за намаление на работното време, когато обстановката се влоши, могат да се получат от държавата като субсидии.
При това положение капитализмът престава да е вече система, която стимулира производителността, творчеството, иновативността и технологичния прогрес. В името на печалбата днес той пести от иновациите, препятства инвестициите и блокира необходимата защита на природата. Той пропилява икономически ресурси и насочва човешките творчески и изобретателски възможности в най-безумни финансови творения, които въпреки своята безполезност за обществото, са най-високо доходни.
Личната отговорност на предприемачите към обществото, основният принцип на работещата икономика, вече почти навсякъде отсъства. Едно малцинство от богати си присвоява ползите и оставя загубите за останалото човечество. Когато богатството на горните 10 000 по време на кризисната 2009 г. е нараствало по-бързо от всякога, а милиони трудещи се е трябвало да се примиряват с намаленията на своите заплати, когато общините изнемогват под тежестта на своите дългове, тогава не само нещо, а много неща в тази държава са гнили.
Промените в климата чукат на вратата ни, но освен помпозни конференции с плахи обещания нищо съществено не се случва. Вместо да ускори напредъка във възобновяемите енергии, германското правителство смело завива към задънената улица на атомната енергия. Също така безспирно продължава производството на нови коли със стари мотори и продажбата им по целия свят. Коректното плащане на данъци вече е „привилегия“ само на хората с нормални или ниски доходи. Състоятелните личности и концерните отдавна са се дистанцирали от финансиране на разходите на обществото. Публичните институции също изпадат в състояние да не могат да изпълняват и елементарните си обществени ангажименти. Образователната система, която трябва да е основата на бъдещото ни благополучие, е болна и хронично недофинансирана. Броят на учениците, които напускат училище, без да могат правилно да четат и пишат и за които името Фауст от едноименната творба на Гьоте предизвиква асоциация за поразяващия юмрук на известен босьор, нараства. (Faust=юмрук, бел. прев.). Към това се присъединяват и общинските театри, библиотеки и училища, които затварят врати и стават първи жертви на изтънелите местни бюджети.
Приватизационното и либерализиращо безумие очевидно влоши и дори преустанови обслужването на основни нужди на населението. Инвестиционните хиени купуват жилища и оставят къщите неизползвани, докато се разрушат. Ориентираните към положителни отчети германски железници пестят от всичко и поддържат толкова немарливо релсовия път и влаковете, че и най-малките метеорологични смущения заплашват да се превърнат в хаос. За принадлежащата към жп концерна градска железница в столицата Берлин хаосът от две години вече също е нормално състояние и това скоро няма да се промени. Пътят до най-близката пощенска станция се удължи, откакто престана да я има. Претоварени и лошо платени пощальони нямат вече време да доставят по-големи пакети и до третия етаж на къщите.
Световната криза се проточи. Непреодоляна и нерешена. Правителствата нямат друга спасителна идея, освен да си купят за много пари малка отсрочка във времето. И това бе направено, когато европейските държави закупиха от залитащите банки за билиони евро и долари отровните им ценни книжа и гнили кредити, чийто товар сега им тежи като воденичен камък на шията. Отсрочка беше получена и когато икономиката се подхрани с кредити по антикризисните програми, но без да се посегне на най-важния проблем, задушаващ вътрешния пазар — концентрирането на парите в тънката прослойка на богатите, които не определят масовото търсене на пазара.
Глътка въздух беше закупена и когато икономически по-силните държави в ЕС поеха гаранция за дълговете на по-слабите. Но броят на държавите, докарани до ръба на банкрута, расте. Дори Съединените щати и даже Германия днес са дотолкова задлъжнели, че тяхната платежоспособност зависи само от възможността им да правят нови дългове. Ако и този поток от кредити към тях спре, и там светлините ще изгаснат. Програмите за икономии няма да донесат подобрение, а само ще задушат в зародиш икономическото съживяване и ще влошат още повече положението. Управляващите нямат повече идеи как да излязат от ситуацията, без идеи са и бившите управляващи, които днес мъчително се опитват да играят ролята на конструктивна опозиция, въпреки че по съществените въпроси нямат различия с правителството.
Днес често се наблюдава феноменът как при загиването на една система като последно спасение за изпадналите в безсилие политици трагикомично се използва „затварянето на очите пред пропастта“, т.е. игнорирането на действителността и самозаблудата. Така например, закриването на милиони нормални работни места и заместването им с нископлатена, повременна работна ръка се чества в Германия като „икономическа панацея“. А когато немската промишленост достигне през 2010 г. нивото на 2007 г., това ще се отпразнува като най-големия стопански успех за Федералната република. Трябва ли всичко това да продължи и занапред по този начин? Там, където всяка, и най-малката проява на животец се отчита като постижение, свободата и човешкото достойнство губят значение. Демокрацията умира, когато банките и големите концерни добият способност да изнудват цели държави и да си купуват политиката, от която имат полза.
Капитализмът е стар, болен и вече непродуктивен. И ние не трябва да хабим напразно нашата интелигентност и креативно въображение в безсмислени усилия да го направим отново млад, здрав и продуктивен. От много по-голяма полза за обществото е дебатът как да устроим бъдещето си след неговата смърт. Казаното може да звучи провокативно, но точно това е целта и на моята книга — да поканя на диалог, от едната страна — истински либералните по убеждение пазарни експерти, и от другата — също такива социалисти и марксисти.
След книгата ми за финансовата криза („Методично безумие. Финансовият крах и световното стопанство", Берлин, 2008 г.) имам натрупан достатъчно опит от проведени дискусии с подобни отворени и честни експерти по пазарна икономика, срещи с известни професори и водещи журналисти. С новата си книга искам да разширя тяхната база.
Знам, че за много псевдоконсерватори и псевдолиберали аз ще бъда тъмната комунистка, която иска да върне старото ГДР. Затова у мен отдавна нараства усещането, че е настъпило времето да се заемем със създаване на един позитивен насрещен проект за социализма или най-малкото да започнем работата по него. Време е да обясним на типичните либерали от Партията на свободните демократи (FDP), които не разбират от икономика повече от научените наизуст послания от техните предизборни брошури, какво представлява „пазарната икономика“. И време е да покажем как обмислените докрай идеи за пазарна икономика в крайна сметка водят право към социализма, към социализъм без тотален централизъм, за който имат значение само ефективността и съревнователният принцип.
„Ние трябва да успеем отново да направим градежа на философските основи на едно ново свободно общество привлекателна интелектуална задача и да обявим нейното осъществяване като предизвикателство към най-способните и най-креативни умове на съвремието. И ако успеем да спечелим отново вярата в могъществото на идеите, което беше силата на либерализма през най-добрите му години, тогава борбата ни няма да е загубена“. Тази думи на либералния австрийски икономист Фридрих фон Хайек, които той записа през 1949 г. в паметната книжка на своите съмишленици, не е загубила нищо от своята актуалност и днес. Но тя се отнася в крайното си решение не за погрешния либерализъм, а за креативния социализъм.
Из уводната част на книгата „Свобода вместо капитализъм“
