ЩЕ СЕ РАЗПАДНЕ ЛИ ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ?

0
168

Кристиан Вигенин е роден на 12 юни 1975 г. в  София. Завършил е  „Международни отношения“ и „Макроикономика“ в УНСС. Член на ИБ на НС на БСП. Народен представител в 40-ото НС. Евродепутат от 2007 г. Координатор на групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Комисията по външни отношения на Европейския парламент. Владее английски и немски език, ползва френски и руски.

Доста провокативно е заглавието на днешната дискусия — „Ще се разпадне ли Европейският съюз?“ Съдържа особен негативизъм. Надявам се да успея да го оборя. Имаше една шега, че общо взето няма съюз, в който да е влязла България, и да не се е разпаднал. Не мисля, че нашият принос в случая е чак толкова голям, но има над какво да се замислим.

От един любим филм е останало нещо много важно в съзнанието ми — което има начало, има и край. С това искам само да кажа, че нищо на този свят не е вечно, особено създаденото от човека. Затова и в темата „Ще се разпадне ли Европейският съюз“, колкото и да е провокативна, сигурно има нещо вярно. Още повече, ако си дадем сметка какво точно имаме предвид ­— дали формално разпадане с отделяне на страните членки, или пък една трансформация, която ще направи от ЕС нещо много по-различно от това, което познаваме до момента.

Тук вече можем да задълбаем темата. Във въпросния филм имаше и нещо друго важно — че всичко е въпрос на избор. Така че в трудна ситуация всеки от нас, включително и лидерите на ЕС, имат избор. Дали да запазят съюза такъв, какъвто е, или да се опитат да направят от него нещо съвсем различно. В това отношение на европейско равнище тече една сериозна битка, мога да я нарека така. Тя е доста многопластова, многопосочна.

Във всяка кризисна ситуация има различни сили, които се опитват да се възползват от нея. Понякога в един отбор можете да видите и антиевропейци, и евроскептици, които правят всичко възможно ЕС да бъде такъв, какъвто е сега, включително защитават еврозоната. И в същото време искат да го променят, защото смятат, че европейската интеграция трябва да бъде нещо по-различно, че това, което до момента сме постигнали — един съюз от 27, а съвсем скоро ще станат и 28 страни-членки, не спомага интеграцията в рамките на този съюз да се развива достатъчно бързо и успешно.

Напоследък времето за ЕС тече сякаш все по-бързо. Чуват се най-различни предложения, идеи, част от тях изглеждат все по-оформени, но вървят в посока, която аз самият смятам за погрешна. Става дума за Европа или ЕС „на различни скорости“. Даже не казвам две скорости, защото започват да стават повече от две. Преплетени кръгове, в чиято сърцевина ще има няколко страни — тези, които винаги са били моторите на европейската интеграция, и други, които в някакъв смисъл ще бъдат по периферията на този ЕС.

Българското правителство като че ли вижда България в сърцето на тази Европа на различни скорости, което според мен е много наивно. И ще бъде странно, ако наистина го вярват. А България към този момент няма официална позиция по тези въпроси. Може би ще има, когато стане по-ясна идеята за промените, предлагани от Германия и Франция. Освен министъра на финансите, друг не съм чул да говори в повече детайли по това какъв Европейски съюз иска България. Но се усеща сериозна липса на дебати, на реална дискусия за съдбоносни за страната решения, последиците от които ще бъдат дългосрочни и ще засягат всеки от нас, бъдещето на България в рамките и на ЕС, и въобще перспективите на България като държава.

Предложенията, които се готвят от Германия и Франция, най-общо предвиждат няколко страни-членки да формират един много по-тесен съюз, да се интегрират по-тясно в областта на икономическата и данъчната политика. Това е опит тези страни да стъпят на здрава икономическа и финансова почва, да намерят спасение преди всичко за себе си, а ако е възможно, да бъдат и котвата, която да задържи и останалите в Европейския съюз.

Страните от Централна и Източна Европа обаче сега са много по-малко проблемни от гледна точка на финансите и икономиката. Въпреки трудностите, които изпитват част от тях (Словения, Унгария до голяма степен), никоя не е заплашена от фалит по начина, по който са заплашени Гърция, донякъде Португалия… В Италия ще видим как ще се развият нещата, Ирландия беше спасена поне засега. Но това са страни, които в географски смисъл, а донякъде и в икономически, без Италия, са по периферията на Европейския съюз. Повечето от тях са сред по-новите членки на съюза. В някаква степен те бяха разглезени в предишни периоди. Влизайки в ЕС, имаха възможност за много по-лесен и много по-мащабен достъп до европейски фондове. Това в случая на Гърция, до голяма степен Ирландия, но също Португалия и Испания, доведе до бурно икономическо развитие, което обаче няма устойчивост, както и самодисциплина. Този проб­лем нямаше да е толкова голям естествено, ако не беше финансовата криза от 2008 г. Но в създадената рестриктивна финансова среда тези страни се оказаха в невъзможност да устоят на натиска на финансовите пазари.

Вероятно ще възникнат въпроси за това, че сега се създава една рамка на политиката, която определено не е справедлива както по отношение на страните, за които стана дума, така и по принцип за огромната част от европейските граждани. Те в момента са принудени да плащат цената на една криза, която в никакъв случай не беше предизвикана от тях, а от дисбаланси, натрупвани във времето. Както и от липсата на адекватна регулация на европейско и на световно равнище, позволила да се надува един финансов балон, зад който не стои реална икономика.

Ако се върнем малко назад във времето, ще си спомним, че голяма част от страните, за да спасят банките от фалити, ги одържавиха, наляха огромни средства в тях. И след като тези банки бяха спасени, започнаха да спекулират с външните дългове и натрупаните дисбаланси в държавите. Казаха: „А, вие не сте финансово стабилни и сега ще ни плащате големи лихви за заемите, които сме ви давали преди това. Трябва да си приведете финансите в ред. Съкратете държавните разходи, намалете стимулите, уволнете чиновници, съкратете социалните разходи, защото само така ще можете да излезете от тази криза.“ Небрежно забравяйки своята собствена отговорност за всичко, което се случи.

Впрочем европейската левица от години, даже преди да се спука финансовият балон, поставяше въпроса. Давахме може би не фундаментални решения, но най-малкото предложения, които можеха да въведат известен ред. Например, за данъка върху финансовите транз­акции. Става дума за един минимален данък, който финансовите играчи да заплащат при движението (условно казано) на пари, при използването, въртенето на парите и трупането на фиктивни, кухи печалби. За съжаление ЕС и неговите лидери в последните 2-3 години още преди кризата, но особено след нея, първо, не бяха готови на такива стъпки и, второ, доста мудно се движеха след събитията.

Едва сега (за пръв път през есента на 2011 г.) Ангела Меркел и Никола Саркози започнаха да говорят за този данък, който вече придобива и друг смисъл. Това е опит по някакъв начин финансовите играчи да заплатят своя дял от цената на тази криза. Средствата, които могат да бъдат генерирани с такъв данък — около 200 и няколко милиарда, могат да влязат директно в европейския бюджет и да бъдат инвестирани в стимулиране на икономиката, особено в развиването на високотехнологичните сектори и на екологични технологии. Това ще е мост между сегашната криза и икономиката на бъдещето, която ЕС е длъжен да изгради, ако иска да бъде икономически конкурентоспособен на останалия свят, на нововъзникващите пазари.

Но забавените политически решения имат цена, която е най-лесно да бъде заплатена от гражданите през икономическата и финансовата политика, която в момента ни се представя като единствено възможната.

ЕС има и други проблеми, естествено. Те не са свързани непременно и само с последната криза. Много хора казват, че не е ясно дали ЕС ще преживее тази криза, че той е слаб, не работи като система, че не може да реши големите проблеми на страните членки.  Нека обаче помислим какво щеше да бъде в Европа, ако ЕС не съществуваше. Къде щяха да са сега Гърция, Ирландия? Дали в момента щяхме да разсъждаваме над въпроса Италия може ли да бъде спасена, има ли котва, за която Италия да се хване, или вече щяхме да сме свидетели и на края на Италия? Този финансов и икономически хаос не е настъпил именно благодарение на ЕС, на съществуващата правна рамка и заради солидарността и взаимната подкрепа в създадените с годините границите на ЕС. Благодарение на това и последиците от кризата, поне на този етап, не са толкова опустошителни, колкото можеха да бъдат, ако го нямаше ЕС. Така че винаги, когато усещаме, че нещо не работи, е добре да си представим какво щеше да е и ако го няма. Така бих отговорил на скептиците.

А според нас промяна в договорите в момента не носи нищо. Помним как премина последната промяна в договорите. Като започнем от неуспеха на Европейската конституция (провала £ в два референдума), после продължилата дълго ревизия на конституцията, след това — ратификация в страните членки. Ако си представим, че цялата процедура ще отнеме още толкова време, няма защо да представяме промяната в договорите като някакъв отговор на кризата. Промяна на договорите в перспектива е възможна, но да се акцентира толкова много на това сега, нито ще успокои финансовите пазари, нито ще даде перспектива на страните, особено на застрашените. Затова е учудващо, че се хаби толкова много политическа енергия на най-високо равнище в дискусии по този въпрос, вместо Европейският съвет да вземе бързи и категорични решения за справяне с кризата в момента.

Това обаче също е елемент на нещо, което виждаме по целия свят, виждаме го и в ЕС — все по-малко усещане за общност и все повече концентриране върху националните политики. Все повече правителства мислят само за това как ще довършат мандата си, как да спечелят следващите парламентарни избори в страните си и по-малко са склонни да правят жертви, които могат да им костват властта, но които биха осигурили една по-дългосрочна перспектива за ЕС. За съжаление в Европа днес ги няма онези лидери, които придвижиха толкова напред ЕС от 90-те години насам. Това е много сериозен проблем и ако сегашната политическа рамка и политическата ситуация в страните учредителки — Франция, Германия, се запазят, наистина ще бъдем изправени пред сериозни рискове за бъдещето. Не говоря за разпад, но за реалното формиране на такива кръгове, в които не всички страни ще могат да участват. Вярно е, че Германия и Франция винаги са били мотор на интеграцията, но в момента те водят Европа в посока, която не е правилна.

От друга страна, ние сме много критични понякога, но именно от страните донори на ЕС се финансират европейските проекти в България. Средствата, които са обещани на България в рамките на сегашната финансова рамка, са тук, има ги и ще ги има. Така че трябва да бъдем по-внимателни, когато говорим критично. Защото при всичките проблеми, които имаме с усвояването на европейските средства, ние можем да разполагаме с тях, можем да ги използваме. И тази солидарност, за която говорим, би трябвало да я има на всички равнища. Трябва да бъдем солидарни с хората, които взимат много по-големи заплати от нас, но в същото време проблемите, с които се сблъскват, усещат по-силно.

Всичко е въпрос на усещане, включително за Гърция. Имам чувството, че някои хора злорадстват по отношение на ситуацията там. Вярно е, че заплатите им въпреки намаленията, въпреки оряз­ването на разходите, продължават да са по-високи от нашите, но загубата на доход те усещат по един много тежък начин. Представете си да ти намалят заплатата с 20% от днес за утре, примерно. Ти губиш 1/5 от дохода си. Така че чувството за солидарност би трябвало да го има и с тези народи.

Друг е въпросът, че икономическата политика, която се налага, не е правилна. Да се иска преодоляване на такива сериозни дисбаланси в рамките на година, две, три само и единствено чрез орязване на държавни разходи, не е сериозно. В Гърция трета година прилаганите мерки водят до премахване на всякакви стимули за развитието на икономиката, до свиване на потреблението, до отлив на инвестиции. Така съотношението БВП – външен дълг се влошава. И им казват: „Не постигнахте целите си, хайде нова вълна от съкращения.“ От което икономиката се свива отново, безработицата расте, нарастват социалните разходи, БВП пада още, а съотношението БВП ­— дълг се влошава още повече. Тази спирала води към дъното. Няма как да направиш икономиката си по-успешна, ако всички мерки, които се взимат, са всъщност за свиване на икономиката, с всички социални последици от това. Така че като говорим за ЕС, за солидарност между държавите, добре е  да мислим също и за солидарността между хората.

Наскоро четох едно социологическо изследване, според което в България хората все по-малко се интересуват от Другия. Липсва усещането, че сме част от едно общество, че моят персонален успех не може да бъде за сметка на успеха на другия, че с повече солидарност съвкупният ефект може да бъде много по-голям, отколкото, ако всеки е сам за себе си, или още по-лошо — всеки срещу останалите. Но това вече е въпрос за ценностите.

Исках да кажа, че макар и на пръв поглед в критична ситуация, ЕС е съюз, на който се възлагат много надежди, той продължава да бъде привлекателен за страните партньори и за тези, които имат шанса да бъдат част от него. В Европейския парламент одобрихме окончателно членството на Хърватска. Хората в тяхната делегация бяха оптимисти и смятаха, че за тях, независимо от сегашната ситуация в ЕС, това е огромна крачка напред и много добър пример за останалите страни от Западните Балкани.

Като говорим за Европа на различни скорости, трябва да знаем, че има и интеграция на различни скорости. И не друг, а точно Германия отказва да подкрепи даването на статут на кандидат за членство на Сърбия. Германци от различни политически цветове, включително социалдемократите, християндемократите, са основните, които са гласували и „против“ членството на Хърватска. Изглежда така, сякаш на Германия £ е омръзнало да влачи другите на гърба си. Но в същото време Германия е страната, която спечели най-много икономически и политически от разширяването на ЕС. Проблемът е, че дебатът за разширяването на ЕС и за успеха на разширяването остана да се води от противниците му. Понеже може би не е достатъчно политически удобно, никой не говори какви са например печалбите на западните компании от отварянето на пазарите към Централна и Източна Европа, включително и от притока на по-евтина работна сила. Безкрайни възможности, от които много от тези компании се възползваха, и сега изведнъж казват, че разширяването е проблем за Германия. Мисля, че не е честно и ние трябва да казваме открито тези неща, няма от какво да се притесняваме.

По същия начин стои въпросът и със съседите на ЕС в Южното Средиземноморие, източните партньори. Те продължават да полагат огромни усилия да отговорят на нашите очаквания, да изпълняват своите ангажименти по преговорите, по споразумения за асоцииране или по споразумения за свободна търговия. Очакват от нас подкрепа, която не е само финансова, впрочем не бива да ги бъркаме тези неща. Много често тя е и морална, помага за насочване на процесите към повече демокрация, към по-силно гражданско общество.

Там, разбира се, текат и други процеси. Особено при източните партньори, които виждат в ЕС възможност да водят много по-самостоятелна политика. При загуба на интерес от наша страна към тях те биха попаднали под много по-голяма зависимост от Русия, която продължава да се опитва ­— и го прави успешно — да налага своите виждания, приоритети в отношенията с тези страни. Ние за тях, освен всичко друго, сме източник на подкрепа за развитието им — икономическо и социално. Те виждат много сериозна роля и за своята политическа независимост. Така че имаме своите отговорности и към тези страни, които не бива да забравяме.

Един последен акцент. Ако обърнахте внимание, голяма част от проблемите, които наостриха пазарите срещу финансово по-уязвими страни като Гърция, Испания и Португалия, преди това Италия, дойдоха след решения на агенции за кредитен рейтинг в Съединените щати. Част от тези агенции всъщност не са независими, защото са собственост на финансови групи. Техните решения се вземат, така да се каже, на тъмно. Част от данните, на които са базирани, са публична информация, но не сме наясно точно какви са критериите, по които се решава да бъде понижен нечий кредитен рейтинг. А понижаване на кредитен рейтинг означава, че следващият заем ще ти бъде много по-скъп, ще плащаш много по-скъпи лихви. И когато искаш повече заеми, се оказва, че или няма кой да ти ги даде, или пък е толкова скъпо, че не можеш да ги връщаш след това.

Позицията на Групата на социалистите и демократите в Европарламент е, че е нужно да се създаде независима европейска агенция за кредитен рейтинг. И тя да взима решенията си при много ясни критерии, да няма възможност за спекулации. Защото в тази голяма игра накрая губещи са държавите и гражданите.

Какво всъщност става? Говорим и се борим за демокрация. Но когато кредитна агенция в САЩ понижи рейтинга на една страна, след известно време власт­та в тази страна се поема от неизбрано от никого правителство, за да вкара в ред финансите. Гърция има такова правителство, което не е избрано на практика, то е компромисно, експертно. По същия начин стана и в Италия. Да не говорим, че премиерите и на двете страни са работили преди за такива финансови институции.

И това е сериозна тема — докъде стига властта на финансовите пазари и по какъв начин управлението на една страна може отново да бъде върнато в ръцете на гражданите. Дали вървим към повече демокрация и на кого е властта в края на краищата? Защото се оказва, че независимо за какво е гласувано в едни избори, трябва да се изпълнява програма, за която никой не е гласувал и с която хората не са съгласни. Изведнъж обаче се оказа, че Папандреу е най-големият грешник, защото поиска да попита гражданите дали са съгласни с реализацията на такава програма.

Всеки трябва да носи политическата си отговорност, но все пак и гражданите трябва да имат думата какво се случва с тях и с тяхната държава. Няма страна обаче, която да е достатъчно голяма, за да устои на натиска на пазарите, ако такъв възникне. Често това става и спекулативно. И тук е големият въпрос — можем ли сами, страна по страна, да отстояваме своята демокрация, или трябва да бъдем обединени в един ЕС, много по-силен икономически и финансово, който е в състояние да налага правила. За да се опитаме да върнем демократичните принципи и демократичното управление, включително и в сферата на финансите.

 

*Публична лекция  в Нов български университет, 5 декември 2011 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук