ГРАЖДАНСКИ КОНТРОЛ И ГРАЖДАНСКО-ВОЕННИ ОТНОШЕНИЯ

0
281

Манол Тенчев е магистър по история и журналистика. Възпитаник на стратегическия курс „Национална сигурност и отбрана“ на Военна академия „Г. С. Раковски“. Почетен офицер от резерва на Българската армия.

 Демократичните държави са намерили средства и начини да бъде намалено напрежението между демократичната обществена форма и военната йерархия, за да запазят добре функционираща армия, без това да застрашава гражданското общество. Затова държавите, обединени в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), имат принципи, събрани в Кодекс на поведение по отношение на политико-военните аспекти на сигурността, които са политически обвързващи за всички членуващи страни. В Кодекса се казва: Те (страните) ще насърчават интеграцията на своите въоръжени сили в цивилното общество като важен израз на демокрацията.“  И водещите евроатлантически структури, в които всички нови демокрации искат да бъдат приети — Северноатлантическият съюз (НАТО), Европейският съюз (ЕС) и Западноевропейският съюз (ЗЕС), заедно с другите изисквания са поставили като условие и изпълнението на тези принципи. В тази връзка за изясняване на същността на българския модел на гражданско-военни отношения е необходимо да бъдат разгледани и някои схеми на държави с придобит опит и изградени традиции. Това засяга разглеждането, макар и не толкова задълбочено, на заложените ограничения на въоръжените сили, съобразяването им с международното право, с правата на човека, както и с вътрешното държавно право, демократичния контрол и ненамесата във вътрешните дела на държавата. Но едно е да се съберат правила в документ, а съвсем друго е те да се прилагат — особено когато се отнася до дълбоко радикална военна реформа, каквато се изисква в Кодекса на ОССЕ.

Германският модел

Нека разгледаме по-обстойно демократичното развитие на Германия и нейната армия. Добре известно е, че Втората световна война завършва с катастрофа за Германия и разпускане на въоръжените £ сили. Оказва се, че този факт е изключително благоприятен за успешното демократично изграждане на германската армия. Започва се от нулата, но с вече ново демократично гражданско общество, което създава подходящи за себе си въоръжени сили. Водещият елемент на реформата е убеждението, че войникът е гражданин в униформа, което означава, че основните му права по конституция би трябвало да бъдат запазени при ръководенето, образованието и възпитанието му. Възниква нова култура на военния живот. Войникът е лишен от някои основни права, но само доколкото това е наложително за изпълнение на военните задачи и доколкото предвижда конституцията.

Според конституцията въоръжените сили са част от държавната изпълнителна власт, подчинени са на политическото ръководство и подлежат на парламентарен контрол. Отговарящият за въоръжените сили цивилен министър на отбраната, избран от парламента, засилва парламентарния контрол и гарантира човешките права на военнослужещите. Той е главнокомандващ в мирно време, а по време на война такъв е канцлерът. Началникът на Генералния щаб и ръководството на въоръжените сили са напълно подчинени на министъра на отбраната. Ръководните щабове на въоръжените сили са част от Министерството на отбраната. Бундесверът според конституцията се състои от въоръжени сили и три цивилни военни управления, които отговарят за правното дело, персонала, бюджета за отбрана, изследователската и развойната дейност, икономиката, доставките и социалното осигуряване. Въоръжените сили са интегрирани в политическата структура на държавата и военната структура на НАТО. Така става невъзможно политиците да злоупотребят с тях, а и те с властта, което е една от най-важните поуки от немската история през отминалия ХХ век.

Задачите на Бундесвера са ясно определени в конституцията: защита на собствената страна и на Северноатлантическия съюз, помощ при катастрофи, подкрепа на полицията и на граничната отбрана в строго ограничени случаи и под тяхно командване, участие в мироопазващи операции. Последното, макар че не е споменато в конституцията, е конституционно осигурено чрез възможността за присъединяване към колективни системи за сигурност. Планирането и подготовката на този широк спектър от задачи, както и самото им осъществяване, са задължение на въоръжените сили. Тяхното експертно мнение и професионализъм не могат да бъдат заменени от друг в обществото. Поради това германският генерален инспектор (началникът на Генералния щаб) е и най-главният военен съветник на федералното правителство и на министъра на отбраната. Той отговаря за развитието и осъществяването на общата отбранителна концепция и за планиране на въоръжените сили, включително и на цивилното управление на войската. Готовността и дееспособността на въоръжените сили изискват при всички случаи адекватност от страна на цивилните: необходимо е политическото ръководство да поставя ясни и изпълними задачи. То трябва така да осъществява финансирането, че задачите и средствата да са в съответствие, да дава на военното ръководство свобода при изпълнението им и да изпитва доверие, че ще бъдат изпълнени.

Отношенията между войската и демократичната общественост трябва да бъдат в духа на взаимното познаване, разбиране и доверие, но и на необходимата критика на всички държавни равнища. Те са мярка за интеграцията на войската в обществото. Поради това обществеността трябва постоянно да бъде информирана за активността на въоръжените сили, за техните планове и възможности и с това да бъде убеждавана в необходимостта от тях. Разбира се, войската има особена задача — да допринася за изграждането на цивилно-военна общност на равнище елит и да внушава симпатии и желание за личен ангажимент. Важен аспект на цивилно-военните отношения в политическата система е прозрачност­та на военното планиране и поведение, както и отговорността на войската спрямо политическото ръководство и парламента. Според германската конституция численият състав и основните характеристики на въоръжените сили трябва да са следствие от бюджета, като задачите им и средствата за тяхното изпълнение си съответстват. Бюджетът за отбрана се публикува. Планирането на отбраната и бюджета са взаимозависими сложни процеси, които изискват висока компетентност от всички участващи — от военните щабове, от цивилните служители на министерствата на отбраната и на финансите, от Министерския съвет и преди всичко от парламентаристите в комисиите по отбрана и бюджет. В Германия с течение на времето се разви високо­специализиран елит, към който спадат представители на средствата за масово осведомяване и академичната общност. Така публичността е гарантирана.

Министърът на отбраната издава ежегодно директиви за планиране и бюджетна рамка за Генералния щаб, чиято задача пък е да проектира подробния годишен план за въоръжените сили. Планът съдържа структури на въоръжените сили и на командването, структура на персонала, както и програми за въоръжение и доставки, прог­рами за мобилизация, логистика и инфраструктура и дългосрочни програми за развитие. Цивилните плановици на отбраната съвместно с експертите по бюджета на министерството създават плана, който трябва да бъде одобрен от министъра. Общият бюджет се дискутира и след съгласие се предава в парламента, където се подлага на трикратно четене. Третото четене в парламента завършва с гласуване и приемане на Закона за бюджета. След отпускане на средствата разходите на въоръжените сили се контролират от Министерството на отбраната и където е необходимо, се коригират. В общи линии това са основните постановки на гражданско-военните отношения в Германия, вследствие на които Бундесверът се утвърди като призната, надеждна и боеспособна сила.

Реформата на германските въоръжени сили не става изведнъж. Това е амбициозна задача, изпълнявана стъпка по стъпка, като за изпълнението £ преди всичко е необходимо време. На въоръжените сили са определени ограничено място в държавата и обществото и важна роля за сигурността на страната. Подобно на други елементи на изпълнителната власт, те подлежат на политическо ръководство и парламентарен контрол, с което не са нито дискриминирани, нито привилегировани, а са нормална част от обществото. Алтернативата за Германия бе да създаде армия като интегрирана част от гражданската демокрация, въз основа на човешкото достойнство, свободата, господството на закона и човешките права. Германският модел за изграждане и определяне на мястото и ролята на армията в демократичното общество е развит, може би, при по-добри условия в сравнение с други държави. Той не е приложим навсякъде, но е пример за успешна военна реформа, за оформяне на отношенията между армията и гражданското общество.

Българската военно-командна система
след прехода

Според някои български изследователи вече е направено изключително много по отношение на гражданско-военните отношения в контекста на управление на отбраната в Република България.

Преодолени са етапите на компромисни и временни решения, на сериозни промени в нормативните и организационните основи на системата на отбраната, направени са първите стъпки към промяна на стратегическата култура и мислене по въпросите на отбраната и военния фактор във вътрешната и външната политика, отворена е вратата за военната реформа и оперативната съвместимост.

Натрупаният собствен опит дава представа за границите на икономически възможното, за особеностите на политическия процес в сферата на отбраната и за влиянието на международната среда. До този момент при решаване на проблемите на гражданско-военните отношения движението бе като че ли по вектор с начало в тоталитарното общество, с направление, следващо т. нар. общи демократични принципи на гражданско-военните отношения и демократичния контрол, с интензитет, определен от критериите за присъединяване към НАТО и ЕС. Днес има всички основания и безус­ловна необходимост да се премине към по-високо равнище, наречено правене на политиката на демократичния контрол и гражданско-военните отношения в България.

По-нататъшното развитие на демократичните гражданско-военни отношения в България се нуждае от преосмисляне на теоретичната основа. От друга страна, съществуваше и все още съществува амбицията на САЩ да разпространяват демократичните принципи и норми по целия свят, включително собствените им модели за гражданско-военни отношения и демократичен контрол. Проектирани върху реалните условия в България, тези два контекста постепенно изградиха конструкцията в тази област, която има всички признаци да бъде демократична. Въпросът е какво да се прави по-нататък и ако целта е по-висока ефективност на системата, как тя да се развива.

Теорията на гражданско-военните отношения, използвана до този момент, не е пригодена за условията на ХХI в., а още по-малко — за преход като нашия. Моделът на „военния професионализъм“, разработен от Самюел Хънтингтън през 60-те години и приложен в САЩ, Великобритания и Холандия, очевидно не може да се приложи в България, защото неговата концептуална основа е тясно обвързана с модел на политическа система, военна традиция и икономически потенциал, каквито ние нямаме.

Очевидно е, че прилагането на англо-американското съдържание на понятието „контрол“ е излишно усилие. Този факт вече е осъзнат и признат от западноевропейските изследователи, които почти единодушно използват термина democratic oversight (надзор) вместо control. От гледна точка на гражданско-военните отношения и демократичния контрол „военният професионализъм“ се оказва концепция, резултатът от чието прилагане не може да бъде измерен. Дори в американската практика, когато професионализмът се изпробва в различни условия, се оказва, че в едни случаи работи, а в други катастрофално се проваля. Причината е, че дефиницията на понятието „военна сфера“, в която се вписват съвременните военни, изключително се разшири и няма „професионализъм“, който да е еднакво пригоден за всякакви случаи.

В страни като България, в които той изключително рядко се проверява в реална военна обстановка, измеримостта му е още по-спорна. Впрочем, напоследък мисиите на Българската армия извън нацио­налната територия са основен показател за проверка на военния професионализъм. Специфичната организация на националната военно-командна система е най-съществената причина да се постави въпросът за неадекватната теоретична основа на гражданско-военните отношения и демократичния контрол.

Имаше достатъчно време и поводи да се изпробват и оценят резултатите от налагането на привнесения теоретичен модел върху нашата командна система. Преценката е, че дотук потенциалът му бе използван, общо взето, по добър начин, но той вече е изчерпан. По-нататъшното следване на този модел няма да доведе до по-добри резултати. При наличието на класически генерален щаб, който има разписани в закона права и задължения, на президент, който без изисквания за подготовка и без съответен апарат е въвлечен във военностратегическото планиране, да се налага по-нататък модел на гражданско-военни отношения от англосаксонски тип, е безсмислено.

Началникът на Генералния щаб е елемент от националната система за вземане на политически решения по отношение на отбраната и въоръжените сили по закон. Също по закон преподписва определени заповеди на политическото лице министър на отбраната и така е непосредствено съпричастен към политическия процес. Президентът утвърждава военностратегически документи, които пряко му се поднасят от началника на Генералния щаб, и така става част от военностратегическия процес на планиране и управление.

Такива казуси не са разработени в никой от съществуващите тео­ретични модели на гражданско-военни отношения. Беше направено всичко, за да се съчетаят общите демократични принципи, но възможностите действително са изчерпани. Има опасност да започне тъпчене на място, като се преправят закони и правилници в зависимост от конюнктурни цели и съображения, включително от характера на отношенията между цивилния министър и най-старшия военен. Бяхме изправени пред дилемата да продължим да развиваме Генералния щаб като елемент от националната военно-командна система или да възприемем модела на „интегрирано Министерство на отбраната“. Не става въпрос кой подход е по-добрият за България, въпреки че бе взето политическо решение и последният вариант на Закон за отбраната въведе интегриран модел с много въпросителни. За съжаление това не подобри състоянието на гражданския контрол у нас.

Основното е, че не трябва да се отлага решението за бъдещето на националната военно-командна система и в зависимост от него е необходимо да се разработи съответен концептуален модел на демократичен контрол, политическо ръководство и отношения цивилни-военни в отбраната и въоръжените сили. Нужно е честно изследване на състоянието и промяната в режима, т.е. на нормите, организацията и процедурите на гражданско-военните отношения, така че да съответстват на реалността и да бъдат фактор за ефективно управление на отбраната. Моделът „контрол“ в отношенията между цивилни и военни следва да се замени с модела „партньорство“ или поне към първия да се добави и вторият. Партньорството е възможният модел, около който следва да се изгради концептуалната схема на нашите гражданско-военни отношения. То трябва да се състои от три ключови характеристики: споделена отговорност, взаимно доверие и поддръжка при управлението на отбраната. Партньорството предполага не контрол над военните от страна на цивилни лица, а политика на изграждане на вътрешен консенсус. Постигането на управленски консенсус пък означава стабилност на системата на отбраната, доверие към ръководния състав, мотивация у офицерите и реализиране на военния професионализъм.

Новият модел обаче трябва непременно да реши въпроса за измеримостта на ефективността на цивилното ръководство на отбраната и въоръжените сили. До този момент използваният критерий за оценка на цивилното ръководство е самата военна политика като процес. В основата му е т. нар. професионализъм на военните, който трябва да превърне политиката, каквато и да е тя, в един и същ краен резултат, наричан според случая „боеспособна армия“, „гарант на националната сигурност“ и т.н. Практиката показва, че „военният професионализъм“ докладва, че задачите са изпълнени, независимо каква е била военната политика. Това означава, че той не се поддава на дефиниране и че в действителност цивилният контрол е условен, ограничен и частичен, след като не контролира крайния резултат на собствената си политика. Новото в практиката на гражданско-военните отношения и демократичния контрол трябва да е ориентирането им към контрол над крайния резултат. Когато цивилни и военни или политици и военни професионалисти знаят, че критерий за всеки аспект от военната политика е конкретен, заявен и измерим краен продукт, те неизбежно се превръщат в съмишленици, което пък е среда на консенсуса, а той е основа на ефективното управление на отбраната. 

Същността на новия модел е постигането на партньорство между политици и военни при осъществяване на военната политика на основата на разпределена отговорност и контрол над крайните резултати. Формулата „разпределена отговорност“ би трябвало да замени използваната до момента „споделена отговорност“. Да се „разпредели отговорността“, означава да се промени коренно режимът на отношенията цивилни — военни при управлението на отбраната. Нашата система на нормативна уредба, органи и процедури е така преплетена, че почти всичко е „споделено“, и поради това контролът над резултатите от политиката и от дейността на военните професионалисти е практически условен. Поради това военната реформа вече не може да бъде „консервирана“ нито по нечии политически съображения, нито поради някакво особено мнение на военното ръководство. В сферата на отбраната няма нещо като „наваксване на изоставането“. Изоставането в която и да било област на военното дело може да се компенсира само с алтернативни решения. Успехът на военната реформа означава успех на новия модел на гражданско-военни отношения.

Законовата и нормативната база
на военната реформа

са подложени на преосмисляне и се нуждаят от сериозно развитие. Едва ли има някой във въоръжените сили, който да не споделя мнението, че съществуващият закон трябва да бъде заменен със съвършено нов закон и да се приложи подход, чрез който да се привличат и задържат качествени и подготвени цивилни експерти и мениджъри. 

След края на Студената война и особено от средата на 90-те години на ХХ век пред гражданско-военните отношения се появяват нови предизвикателства и проблеми. Причините са настъпилите качествени изменения както в структурата и функционирането на обществата, така и в променената среда за сигурност. Тези два фактора са тясно свързани и взаимно си влияят. Според изследователите именно през 90-те години западните общества, в които гражданско-военните отношения са отдавна регулирани и институционализирани, навлизат в постмодерната епоха. Характерното за нея е, че дълбоките промени в социалните, политическите и икономическите процеси създават качествено нови условия не само при разпределянето и упражняването на властта в обществото, но и по отношение на неговото функциониране. Всички тези промени се отразяват и върху средата за сигурност. Под натиска на глобализацията и поради невъзможността да се балансира между различните интереси вътре в обществото, много държави се оказва, че са неспособни да наложат ред и да контролират собствената си територия.

Въпреки че няма пряка заплаха за териториалната цялост, суверенитета и независимостта на дадена страна, нейната национална сигурност не е гарантирана. Този факт предизвиква необходимостта от преосмисляне на гражданско-военните отношения, тъй като за въоръжените сили продължава да се отделя значителна част от публичните финанси, а те си остават сред основните инструменти за гарантиране на националната сигурност на всяка държава. С намаляване на вероятността за възникване на класически военен конфликт и увеличаване на вътрешнодържавните конфликти на етническа и религиозна основа възниква въпросът, какви ще са ролите и задачите на въоръжените сили, каква ще е сферата на компетенции на цивилни и военни и трябва ли да се преосмислят отношенията помежду им. Самото поставяне на въпроса показва, че в регулирането на гражданско-военните отношения има проблеми и напрежение.

Новият тип мисии
и влиянието на военните върху политиката

С намаляването на традиционните заплахи и липсата на ясно дефиниран външен противник сред военните се появява страхът, че в новите условия няма да са нужни. Тези страхове намират потвърждение във факта, че през 90-те години на ХХ век бюджетите за отбрана на почти всички западноевропейски страни, а и на САЩ, са намалени. Едновременно започва и съкращаване на числеността на въоръжените сили. За да спрат този процес, военните се стремят да имат по-силно влияние в политиката чрез лобиране и търсене на подкрепа от отделни политици или политически сили. Заедно с това продължават да твърдят, че традиционните заплахи, за които са се готвили, представляват по-голяма опасност от новите, които те са напълно неподготвени да посрещнат. От друга страна, политиците все по-трудно могат да обяснят на обществото защо за въоръжените сили продължават да се отделят значителни финансови средства, а националната сигурност въпреки това не е гарантирана.

Въпреки нежеланието на военните, на тях им е отредена съществена роля за постигане на тези цели. Тенденцията през последните години показва, че този тип мисии, определяни като операции, различни от война, или в отговор на кризи, ще се превърнат във водещи, измествайки добре познатите традиционни бойни операции. В традиционните военни конфликти са ясно очертани противостоящите си субекти, докато при новите заплахи и вътрешнодържавни конфликти на етническа и религиозна основа не е така, защото в новите условия масираното използване на сила е недопустимо и дори осъдително. Този тип конфликти изисква прецизни операции, в които силата да е внимателно премерена.

Различните от война операции са силно ограничени от много политически фактори. В тях въоръжените сили са само един от инструментите, при това не основен, а част от много други. Постигането и спазването на мирно споразумение, а не победа над страните в конфликта, е целта на намесата на военните. Очевидно е, че въоръжените сили са неподготвени да действат и нямат още добър механизъм за контрол, когато трябва да оперират в подобна среда и условия и да противодействат на заплахи като международна организирана престъпност, тероризъм и незаконна емиграция.

Пътят да се избегнат тези явления или поне да се сведат до минимум е по-голяма прозрачност в работата на въоръжените сили, намиращи се в зоната на конфликт, и възможност за контрол от страна на различните цивилни международни, правителствени и неправителствени организации и агенции. Това е немислимо при традиционните военни конфликти и напълно ново, като естествено предизвиква недоволството на военните и среща съпротивата им. Допълнителен проблем е, че военните трябва да допуснат не просто цивилни да наблюдават работата им, което все пак и досега се е случвало под някаква форма, а, че тези цивилни са част от недържавни структури като неправителствени, наднационални или частни организации, които се намират заедно с въоръжените сили в зоната на конфликта.

В резултат на това през 90-те години на ХХ век се наблюдава процес на навлизане на военните в сферата на компетентност на цивилните и дори стана задължително те да притежават способности да правят политически преценки, което бе недопустимо в предишния период. Означава ли това, че е настъпила криза в гражданско-военните отношения, или просто в новите условия военните, поради задачите които изпълняват, трябва да имат по-голямо влияние при вземането на политически решения?

Самюел Хънтингтън в своята книга „Войникът и държавата“, описваща гражданско-военните отношения в индустриалното общество, твърди, че колкото по-голямо е участието на военните в политиката, толкова по-слаб е обективният граждански контрол над тях. Изтъква и това, че политиците не трябва да се намесват в сферата на компетенции на военните, когато техните действия нямат политически последици. Както се вижда, при операциите, различни от война, тези две изисквания са абсолютно несъвместими и си противоречат. Тук и действието, и бездействието на военните имат политически последици. Това, разбира се, предполага наличието на значително по-голям субективизъм, отколкото при традиционните военни конфликти, и би следвало командирите да получат по-голяма свобода за вземане на гъвкави решения. Това е от голямо значение при новия тип мисии.

Докато при традиционните военни операции действията на въоръжените сили са подчинени на сравнително ясни правила и принципи, сега това не е така, защото те трябва да изпълняват както военни, така и полицейски и граждански функции. Това изисква от военните да могат да правят политическа преценка на ситуацията и да имат политически умения, за да изпълняват тези задачи, тъй като на практика те управляват съответната територия и поддържат всекидневен и пряк контакт с лидерите на враждуващите групи и трябва да могат да балансират между техните напълно противоположни желания и интереси.

За да постигнат бързина и ефективност, командирите трябва да разполагат с по-голяма свобода на действие. При това положение границата между политическата и военната област става още по-размита, което създава предпоставки за нови конфликти в отношенията между цивилни и военни. Само тясното сътрудничество между цивилни и военни и насочеността на всички техни действия към обща цел могат да доведат до разрешаването на конфликт и неутрализирането на заплахи. За да няма недоразумения и военната сила да бъде използвана ефективно в операциите, различни от война, на военните трябва да се поставят ясно и точно дефинирани постижими цели, както и да е описано какво е желаното крайно състояние, което трябва да бъде постигнато и според което може обективно да се прецени до каква степен мисията е успешна.

Очевидно е, че в постмодерното общество в отношенията между цивилни и военни ще нараства ролята и на едните, и на другите, дублирането в сферите им на действие ще се разшири, което ще изисква много повече общи усилия и близко сътрудничество в работата им. От една страна, военните ще имат по-голямо влияние в политиката, налагащо се поради задачите, които трябва да изпълняват. При това положение дори перфектно изпълнената военна операция, ако не доведе до желания политически резултат, ще се приеме за провал.

Посочените тенденции и проблеми важат с още по-голяма сила, когато става въпрос за

ролята и задачите на въоръжените сили по отношение на вътрешната сигурност

Традиционното схващане, че те нямат почти никакво отношение към нея, при новите заплахи в постмодерната епоха все повече се преосмисля. Макар и още в начален етап, развитието на концепцията за всеобхватна вътрешна сигурност (homeland security), разбирана като тясно синхронизиране на усилията, работата и единодействието на различни държавни институции и органи за справяне с новите заплахи, предвижда въоръжените сили също да изпълняват задачи в тази насока. Участието им в подпомагане на населението при бедствия, аварии и катастрофи, охрана на стратегически и други важни обекти, справяне с последиците от терористични атаки, борбата срещу трафика на наркотици, оръжия за масово поразяване и организираната престъпност несъмнено води до увеличаване на тяхното влияние във вътрешната политика и изисква да имат по-широк поглед върху събитията и процесите в обществото.

Същевременно те ще се окажат под още по-силния натиск на политиците и обществото за прозрачност и откритост в действията им заради страха от необосновано ограничаване на гражданските и човешките права и свободи. Военните ще трябва да се научат да обясняват, аргументират и защитават позициите и решенията си, тъй като те няма да се приемат на доверие. По отношение на вътрешната сигурност въпросът за разпределяне на компетенциите е още по-труден, защото то не е само между цивилни и военни, а и между различните институции и органи, ангажирани с нейното гарантиране.

Опасността от прекомерно нарастване на ролята на военните в политиката идва и от друга нова тенденция, свързана с процеса на пълна професионализация на въоръжените сили. При наборната армия въоръжените сили са свързани с обществото чрез младежите, които всяка година постъпват в тях. При професионалната армия обаче тази връзка се прекъсва и тя се превръща в напълно отделена от обществото и затворена за външни наблюдатели институция, със свои корпоративни интереси, в която гражданските ценности трудно навлизат. Особено важно е военните да бъдат интегрирани в обществото, за да улавят и усещат процесите, развиващи се в него, и да не се превърнат, поради своята автономност и затвореност, в заплаха за неговото демократично развитие. Необходимостта от съществуване на тясна връзка между професионалната армия и обществото се налага и за спечелване на подкрепата му за действията £, тъй като в новите условия няма ясен противник, а заплахите на пръв поглед изглеждат далечни.

Военните трябва да преодолеят негативното отношение и страха си от средствата за масово осведомяване, защото само чрез тях могат да демонстрират прозрачност в работата си, да спечелят доверието на всеки индивид и на обществото като цяло за предприетите действия. Без добре да си партнират с медиите, военните трудно ще намерят обществена подкрепа за тежки и продължителни мисии зад граница. Разбира се, това партниране трябва да е строго регламентирано и прозрачно, за да се избегне опасността военните да манипулират медиите, а чрез тях и обществото.

Военните професионалисти“
и глобалният пазар на труда

Днес професионалните военни след приключване на активната им служба се превръщат в част от „новите професионалисти“, които могат без проблем да се реализират на глобалния пазар на труда. Според международно изследване съществуват повече от 90 частни военни компании, които по различно време са изпълнили задачи в 110 страни в целия свят. Пазарът и приходите от тази дейност непрекъснато нарастват и вече се измерват в милиарди долари. Това поставя много въпроси и създава нова сфера на гражданско-военните отношения.

За да могат военните да следят и оценяват тенденциите и процесите в обществото, образованието им трябва да бъде разширено с включване на повече дисциплини като право, политология, социология и икономика, а не да е тясно ограничено до военната сфера. Едновременно трябва да се даде възможност и да се създадат програми за обучение на цивилни, които имат интереси в областта на сигурността и отбраната. По този начин цивилни и военни ще се научат да работят заедно и да говорят на един език, което е важна предпоставка за намаляване на недоразуменията и на напрежението при разширяващата се обща сфера на компетентност помежду им.

Процесите на демократизация и промените в структурата на постмодерното общество засилват напрежението, което винаги е съществувало между демократичните граждански ценности и военната организация и култура. Несъмнено най-важната промяна в постмодерните гражданско-военни отношения е необходимостта от промяна на стратегическата култура и мисленето. Казано накратко, стратегическата култура е защо, кога и как нациите и воен­ните започват война.

Новите заплахи ще изискват превантивни и изпреварващи мерки и прецизност при използването на сила. Старият модел на изчакване и дефанзивно поведение ще трябва да се замени с активно и настъпателно поведение. Тази промяна в мисленето и нагласите засяга в еднаква степен както военните, така и цивилните. Това е и най-сериозното предизвикателство пред гражданско-военните отношения, защото промяната на начина на мислене и стратегическата култура е бавна, изисква много време и постоянни целенасочени усилия.

Гражданско-военните отношения са област, в която въпреки вече натрупаните анализи от предходния период, малко въпроси са получили еднозначен и неоспорим отговор. Важно е да се подчертае, че няма универсално приложим модел на гражданско-военни отношения, тъй като те се влияят от специфични фактори, като исторически опит и традиции, съществуваща политическа култура и геополитическо положение на страната.

Говорейки за трансформация на въоръжените сили, разбирана като непрекъснат процес на адаптирането им към заобикалящата ги среда с отворен край, следва да се помисли дали не трябва да се говори и за трансформация на гражданско-военните отношения, които да се подчиняват на същия принцип. Трябва да се отбележи, че регулирането на гражданско-военните отношения не е само въпрос на създаване на юридически норми и закони, защото и най-съвършеният закон трябва да бъде прилаган от несъвършени хора. Без съмнение наличието на конституционни и законови норми, определящи правата и задълженията на съответните институции, е необходимо, но не и достатъчно условие за съществуването на стабилни и демократични гражданско-военни отношения. Изискванията цивилно лице да бъде министър на отбраната, в министерството да работят граждански лица съвместно с военните и парламентът да контролира въоръжените сили чрез инструментите, които притежава, ще останат само текстове, ако политиците, военните и обществото като цяло не притежават съответната политическа култура.

Размиването на границите и разширяващата се област на припокриване на сферите на компетентност на цивилни и военни налагат общи усилия и действат съвместно, за да се справят успешно с новите заплахи, без това да застрашава демократичното развитие на обществата. Само в този случай противоречията и напрежението между политическия контрол и военната експертиза ще останат минимални, а законовите текстове ще се изпълнят с реално съдържание и спазването им няма да бъде просто формално следване на процедури. Защото, както казват юристите, законът има буква и дух и второто е не по-малко важно от първото. Именно доверието и взаимното уважение между цивилни и военни гарантират съществуването и спазването на този дух. В този смисъл, подобно на демокрацията, гражданско-военните отношения, в частност демократичният контрол над въоръжените сили, не е еднократен акт, а изисква полагане на постоян­ни усилия и от военните, и от политиците и обществото.

Нивото на зрялост на гражданско-военните отношения е пряко свързано и с

отношението на държавата към бившите военнослужещи

и техните военно-патриотични съюзи и сдружения. В САЩ всеки, който е служил в армията поне 90 дни, придобива статут на ветеран с всички съпътстващи това определение права на цялата територия на федерацията. При това няма никакво значение дали този стаж е придобит по време на обучение, в мирно време или при участие в реални бойни действия. Системата е изключително опростена и безотказно действаща. Пентагонът наема, обучава и използва гражданите. След приключване на активната военна служба или различните видове резерв ги поема Министерството на ветераните, подпомагано от десетки неправителствени ветерански организации със своите представителства във всички щати.

Администрацията на Министерството на ветераните разполага със свои болници, рехабилитационни центрове и психиатрични клиники на цялата територия на страната. Дейността £ е насочена към решаване на проблемите на ветераните в три направления. Едното е свързано с придобивките, включително пенсии и компенсации. Второто е за здравните грижи и медицинското обслужване. Третото направление е „Национален гробищен парк“, обслужващо местата за вечен покой. Удовлетворява се желанието на ветерана къде точно да бъде погребан, дори ако посоченото място е някъде в чужбина.

С обновяващи се периодично таблици се определят компенсации­те за получени трайни увреждания по време на службата или след нея. Сумите са по-малки за по-ниските степени на инвалидност и по-големи за по-високите. Например за 10 на сто инвалидност (в САЩ такива са ветераните с високо кръвно налягане, хипертониците) — 123 долара месечно. За 50 на сто — 770 долара, а за 100% — 2773 долара. В случай че ветеранът има съпруга и деца, сумите нарастват пропорционално. Тази схема на социални грижи към бившите военнослужещи днес успешно се усвоява и прилага от Република Хърватия. Другата доказано добре работеща схема е утвърдена в повечето развити европейски държави. При тях всички социални въпроси, насочени към ветераните, се решават от дирекции „Социална политика“, функциониращи в националните министерства на отбраната.

В България не се прилага нито една от посочените две схеми. Нещо повече — статут на ветерани у нас имат само участниците във Втората световна война. Тяхната организация, наречена Съюз на ветераните от войните в България (СВВБ) функционира по отделен закон, но тези хора на достолепна възраст получават скромни придобивки под формата на регламентирани безплатни пътувания и по-облекчен режим за снабдяване с лекарства. Окаяното социално положение на повечето от българските ветерани-фронтоваци е причина наскоро депутати от левицата в 41-вото Народно събрание да поискат допълнение в Закона за ветераните, чрез което на наследниците им да се отпускат по 500 лв. за подпомагане на разходите за погребенията им. Оставяме извоюването на тази нова „привилегия“ без коментар.

Не по-добро е положението на членската маса и на друг военен съюз, чиято дейност също е основана върху отделен закон — Съюзът на военноинвалидите и военнопострадалите (СВИВП). Организацията е създадена през 1915 г. и е съществувала до 1951 г., когато е била закрита. През 1925 г. в МО е създадено звено за полагане на грижи за военноинвалидите. През юни 2011 г. се навършиха 21 години от възстановяването на Съюза. През 2005 г. е приет Закон за ВИВП, като по този начин е възстановено законодателството, свързано с военноинвалидите. Едва в началото на юни 2011 г. със заповед на премиера е създаден Консултативен съвет по въпросите на военноинвалидите. Патрон на организацията е Президентът на Република България в качеството му на Върховен главнокомандващ на Въоръжените сили (преди 9 септември 1944 г. такъв е бил монархът). За 6 май 2011 г. — Ден на храбростта и Празник на Българската армия, организацията е наградена от президента Георги Първанов с Почетен плакет на президента.  

Организацията е национално призната и национално представителна. Според списъците на НОИ към 30 юни 2011 г. военноинвалиди са 3340 души, а военнопострадалите са 3772 души, или общо 7112 души. Ветераните от войните, които са и военноинвалиди, са около 50 души. Социалният им статус е сред най-ниските в страната. Масово военноинвалидите преживяват с пенсии от порядъка на 115 — 151 лв. Наследствените пенсии на военнопострадалите са в размер на 90 лв. Тези средства са много под официалния праг на бедността от 238 лв., както и от пенсиите на гражданските инвалиди. При военноинвалидите безработицата надхвърля 90%. Значителна част от тях страдат и от психични заболявания, които изискват допълнителни грижи и средства. За сравнение, получилите статут на военноинвалиди в Полша получават пенсии в размер на 800-1500 евро. 

През 1927 г. в Кюстендил е изграден Дом-паметник на военноинвалидите, използван като санаториум. През 2010 г. министърът на отбраната Аню Ангелов продава за 150 000 лв. третия и четвъртия етаж на сградата. Продадена е част от историята на Съюза. От създаването на Съюза през 1915 г. до ден-днешен всички министри на отбраната са полагали грижи за подпомагането и укрепването на Съюза. Никой военен министър досега не си е позволявал да лиши Съюза от недвижима собственост. Обратно, цялата история на СВИВП показва, че министрите на отбраната са отделяли от армията финансови и материални средства за подпомагането му. Това си позволи да направи единствено министър Аню Ангелов. Наблюдатели определят действията му като „позорни“. По този повод Съюзът води съдебни дела срещу МО.

Впрочем, тези спорове са не само юридически, но и морални. Днес от родолюбиви подбуди, въпреки тежкото положение, в което е изпаднал, СВИВП настоява за референдум за възстановяването и доброволното изпълнение на наборна военна служба. Това е мнението на хората, които са дали за военната сигурност на държавата най-ценното — живота и здравето си. Затова няма да е морално, ако не се вслушваме в тези гласове.  

На този етап най-многочисленият военнопатриотичен съюз е Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва (СОСЗР). Членската му маса е около 30 000 души и разполага с активни структури във всички области на страната, което го прави национално представителен и авторитетен обществен субект. Като цяло членовете на СОСЗР са хора с леви убеждения и позиции.

Четвъртият съюз с утвърдени позиции и родолюбива обществена дейност е Съюзът на възпитаниците на военните на Н.В. училища, Школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство (СВВНВУ, ШЗО и РВГ), станал популярен като Съюз на „царските офицери“. Това е съюз със специфичен статут, чиято членска маса по естествен път непрекъснато намалява, но която е изградила клуб на потомците на царския офицерски корпус, наречен „Един завет“. При този съюз е трудно да се говори за национална представителност, но членовете му са убедени, че той е изграден на принципа на Съюза на опълченците, т.е. ще съществува, докато е жив последният опълченец („царски офицер“).

С посочените четири военни съюза МО поддържаше официални контакти и сътрудничество на базата на подписвани годишни споразумения за сътрудничество, докато министър на отбраната бе Николай Цонев. Институционализирането на тези контакти се развива при министрите Георги Ананиев, Бойко Ноев, Николай Свинаров, Веселин Близнаков и Николай Цонев. При Цонев социалните ангажименти на МО по отношение на кадровата и запасната армия са издигнати на ново, по-високо ниво, което го направи изключително популярен в армейските среди. 

При министър Аню Ангелов започна процес на лансиране на незначителни като членска маса (съответно без национална представителност) съюзи, които обаче се изявяваха като медиатори на радикални реформи в армията и обявяващи се за единствени „експерти“ в областта на военната сигурност на страната. Наблюдатели отчитат факта, че след падането на СДС от власт „съвсем случайно“ през 2001 г. се появяват незначителни като членска маса, но доста активни и пробивни военно-патриотични съюзчета, които успяха да прокарат безсмислени за Българската армия, но добре платени с чужди и български пари проекти.

През 2004 г. се появи още един такъв съюз, чиято членска маса се припокрива с тази на изградените „по спешност“ през 2001 г. Министър Ангелов (който освен всичко друго е и генерал-лейтенант от резерва) и екипът му успяха да ги вкарат заедно с основните четири съюза в нещо като обща „конфедерация“, наречена по-късно Обществен съвет по въпросите на отбраната. И за да не се ширят из публичното пространство съмнения за лансиране и субсидиране на отделни съюзи (наричани от експертите „приятелски“), както и с цел въвеждане на обещаната прозрачност, е необходимо МО най-сетне да предприеме конкретни стъпки. Например, на интернет сайта на МО да бъдат качени данни за всички военнопатриотични съюзи, с които министерството поддържа официални контакти — национална представителност, програми, устави, членска маса, както и за финансовите средства, с които ги субсидира. В противен случай ще се затвърдят съмненията за безпринципност и лансиране по симпатии на приближени до министъра „приятелски“ неправителствени групи и съюзи. Редно е също за утвърждаване на гражданския контрол и сътрудничество национално представителните и функциониращи на базата на отделни закони военнопатриотични съюзи да бъдат допуснати  до заседанията на Съвета по отбрана към министъра с право на глас при вземане на решения за функциите на МО и изграждането на Българската армия.

Странно звучи и терминологията, използвана в Закона за отбраната (изм. 26.02.2010 г.) по отношение на бившите военнослужещи. Тя е ограничителна по своята същност и на практика игнорира някои категории бивши военнослужещи. В закона се визират само „пенсионираните военнослужещи, ветераните от войните и военноинвалидите“. Това само по себе си стеснява кръга на организациите, с които МО би следвало да контактува и да осъществява съвместна дейност. Така „извън борда“ остават т.нар. царски офицери, на повечето от които не е дадена възможност да се пенсионират, както и на бившите наборни военнослужещи. В резултат от непрекъснатото редуциране на армията през последните 15-20 години много кадрови офицери и сержанти също не успяват да се пенсионират.

А как ще реагира МО, ако бъде регистриран военно-патриотичен съюз на бивши наборни военнослужещи? Затова, вместо да се изброяват само някои категории бивши военнослужещи, редно е посочените ограничителни текстове да се заменят с универсални такива. Например, със „запасни чинове и резервисти“. Това понятие е по-обхватно и не очертава разграничителни линии между гражданите, свързани по някакъв начин с армията.

Цивилните експерти в системата на МО и БА

представляват част от инструментите за осъществяване на граждански контрол. Но за съжаление така е само на хартия. Добре известно е, че за изграждане на един експерт в тази система до достатъчно ниво на компетентност са необходими между 3 и 5 години за навлизане в материята, обучение, подготовка и самостоятелно решаване на практически казуси. Периодичните чистки обаче рядко предоставят такава възможност на цивилната експертиза. Такава безпринципна чистка бе проведена от пратеника на политическа партия ГЕРБ в МО Аню Ангелов. При него от системата на МО бяха изхвърлени дори и дългогодишни  кадри, изграждани на стратегическо ниво. Системата бе запушена от политически и приятелски назначения на военни пенсионери на началнически позиции за цивилни на всички нива. В МО нахлуха партийни активисти без каквото и да било отношение към военната сигурност на страната. Така за естествено израстване на кадрите вече е смешно да се говори. Масовото назначаване на военни пенсионери превърна гражданския контрол в пълен фарс, защото бившите кадрови офицери вече трябва да играят ролята на „цивилни“. Факт, който в много случаи води до раздвоение на личността и възпрепятства както военния професионализъм, така и цивилната експертиза. 

Това едва ли е убягнало от вниманието на съюзниците ни от НАТО. По този начин министър Ангелов изразходва и огромни държавни средства в условията на финансова и икономическа криза. Обучението и изграждането на цивилната експертиза не е безплатно. За провеждането му са изразходвани значителни средства на българските данъкоплатци. Но не само това. Назначаването на военни пенсионери на цивилни длъжности има не само функционални, а и финансови измерения. Сега МО издържа най-скъпите държавни чиновници, получаващи максималната за страната пенсия и едни от най-високите заплати в администрацията.  

Не по-добро е положението, в което изпаднаха генералитетът и висшият команден състав на Българската армия. Генералите ни вече не смеят да изразяват мнението си дори по жизнено важни за бъдещето на армията въпроси. А и никой вече не ги пита като военни професионалисти какво мислят за непрекъснатите и хаотични реформи във войската. Навсякъде и за всичко отговаря министър Аню Ангелов, който продължава да се изявява като военен експерт и едновременно с това като политическа фигура и цивилен министър на отбраната. Поради това генералите мълчат, смачкани не от някакъв граждански, а от невиждан досега партийно-политически контрол и диктат. А и те много добре си спомнят как властта постъпи с някои техни предшественици, дръзнали да изразяват публично мнението си като военни експерти. Примерите с армейски генерал Любен Петров и с генерал-майор Ангел Марин дълго ще се помнят. Вместо солидарност и застъпничество, двамата получиха от колегите си безмълвно одобрение на случващото се и лакейско поведение, което впоследствие осигури на някои от тях високоскоростно придвижване към върховете на армейската пирамида.

Понятията воинска чест и морал отдавна са минали в най-задния двор на съзнанието на значителна част от генералите ни и успешно се заместват от сковаващия страх от политически репресии. И на непосветените е добре известно, че всеки военен, дръзнал да изкаже професионалното си мнение, по най-бързия начин е изхвърлян от войската. Това не е така в развитите армии от НАТО, където на военната експертиза се дава възможност за открито изразяване на мнение в рамките на съответната компетентност.

Според американския изследовател Уилям Пфаф До 70-те години на ХХ в. (войната във Виетнам) армията на САЩ беше наборна, гражданска. Много от офицерите бяха от запаса или на наборна служба. Като замениха наборната армия с професионална, политиците създадоха инструмент на властта, върху който населението вече няма контрол“. Тази констатация важи и за България след 1 декември 2007 г. След взето политическо решение 40-ото Народно събрание с лека ръка изпрати наборната българска армия в историята. Окончателно бе прекъсната връзката „народ — армия“. Този факт се предшестваше и от други стъпки в същата посока. Разбита бе системата за военно обучение на населението; премахнато бе началното военно обучение в средните училища; закрита бе Организацията за съдействие на отбраната; закриха се школите за запасни офицери, които обучаваха младежите с висше и средно специално образование като военновременни младши командири за мобилизационната армия. В резултат на премахване на наборната военна служба в съвсем близко бъдеще Българската армия ще остане без подготвени резервисти.

Всички тези нерешени въпроси и проблемите, които се задълбочават, не остават скрити за експертите, но са твърде далеч от вниманието на обществото поради тежките социални условия, които притискат ежедневието на българите. Сериозни и авторитетни гласове предлагат обществени дебати за възстановяване под някаква форма на наборната военна служба. По този начин на българските граждани ще се даде възможност доброволно да допринасят за укрепване на националната сигурност и отбраната на страната. Този въпрос трябва да се реши законодателно. Доброволната наборна военна служба следва да се изпълнява за период между 3 и 6 месеца с последващи задължения за служба в резерва на БА. Така изцяло прекъснатата връзка „народ — армия“ ще бъде частично възстановена. Рано или късно ще се възроди и експертната идея за изграждане на Национална гвардия на доброволен принцип и на двойно гражданско-военно подчинение, която във военно време ще изпълнява задачи по териториалната отбрана, а в мирно време ще подкрепя населението в условията на различни кризисни ситуации. Тази идея министъра на отбраната в правителството на ГЕРБ Аню Ангелов нарече „стара и помпозна“, но не предложи нищо смислено като алтернатива на Националната гвардия. 

В момента военните училища произвеждат достатъчно младши офицери за мирновременната ни армия, но във военно време ще се почувства остър недостиг на младши офицери резервисти за военновременните ни формирования. Затова е редно да се помисли и за възстановяване на школите за запасни офицери (ШЗО) — поне по една за трите вида въоръжени сили. Те могат да функционират и като специал­ни курсове към военните училища. Така младите българи, завършили висше образование, на принципа на доброволността, ще получават воен­на подготовка и офицерски пагони след успешно завършен курс.

Някои констатации за българския модел
на гражданско-военни отношения вместо заключение

1. Политическото ръководство при планиране на реформата в БА и свързаната с нея редукция на функции и личен състав да взема предвид важния въпрос за кадровото осигуряване на дейностите по закриване на военни обекти. Така ще се предотвратят случаи като този в Челопечене, застрашили живота и здравето на цивилното население в района. Военната експертиза е задължена да предупреждава и алармира политическото цивилно ръководство за опасността от инциденти, свързани с небрежно отношение към оръжие, боеприпаси, взривни вещества и други опасни военни материали.

2. Бюджетът за отбрана следва да се публикува, за да се избегнат обществените усещания за изграждане на корупционни схеми.

3. Според тълкувание на Конституционния съд, Президентът на Република България, като Върховен главнокомандващ на ВС, изпълнява това си качество както във военно, така и в мирно време. При това положение е редно да се изгради експертно звено за гражданско-военна експертиза към Президента на републиката. Сега такива функции изпълняват висш офицер на длъжност съветник по военната сигурност и секретарят по националната сигурност, който невинаги е експерт по военните въпроси. 

4. Непрекъснатите структурни промени в администрацията на МО и подчинените структури често довеждат до освобождаване на вече подготвен и квалифициран цивилен персонал. Текучеството на цивилни кадри и навлизането в системата на МО на напълно неподготвени лица, без афинитет към отбраната на страната, като цяло се отразяват изключително неблагоприятно върху състоянието на гражданско-военните отношения.

5. Участието на БА в разрешаване на мирновременни кризи ще става все по-проблемно и ще създава напрежение в гражданско-военните отношения. Редуцирането на армията и неравномерната £ дислокация на територията на страната (все повече области остават без никакво или със символично военно присъствие) съществено ще затрудни участието £ в операции по подкрепа на населението при мирновременни кризи. Армията, дори и да желае да участва в подобни операции, не би могла да го стори в желания от политиците оперативен порядък. Липсата на въоръжена сила тип Национална гвардия, която би могла да способства за „разделение­то на труда“, съществено ще затормозява гражданско-военните отношения. Съществува реална опасност от цялостно прекъсване на връзката между армията и обществото (населението), което ще създава допълнително напрежение в тази посока.

6. Необходимо е обхващането на по-голям брой цивилни служители от МО и подчинените структури в специализирани курсове във ВА „Г. С. Раковски“ и НВУ „В. Левски“ за придобиване на определена степен на военна компетентност. В Гърция от депутатите се изисква да притежават добри познания по национална история и национална сигурност. Там считат, че по този начин ще се повиши ефективността на ръководството в сектора за национална отбрана. Във Великобритания депутатите, специализирани в стратегическото планиране на отбраната, често посещават военни поделения или са дългосрочно командировани в определени войскови части и подразделения, за да се запознаят на място с проблемите на командирите и личния състав.

7. Необходимо е командирите от БА на тактическо ниво периодично да се обучават по проблемите на международното хуманитарно право и изискванията за водене на бойни действия при граждански конфликти.

Проблемите на гражданско-военните отношения следва да са един от водещите приоритети на военната наука и военноакадемичната общност. Задълбоченото изучаване на процесите на трансформация на БА и анализите за състоянието на въоръжените сили трябва да се използват за предлагане на изпреварващи решения на очертаващите се проблемни области.

 

Информационни източници:

(1) Генерал-майор о.з. Дитрих Геншер, „Място и роля на армията в демократичните граждански общества“, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2000 г.;

(2) Валери Рачев, „Проблеми на управлението на отбраната в контекста на гражданско-военните отношения“, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2000 г.;

(3) Ивайло Иванов, „Тенденции в развитието на гражданско-военните отношения в постмодерното общество“, сп. „Военен журнал“, бр. 4, 2006 г.;

(4) Хънтингтън С., „Войникът и държавата“, София, 1998 г.;

(5) Буров В., „Гражданско-военно сътрудничество според схващанията на Съединените щати и Франция“, сп. „Военен журнал“, бр. 1, 2000 г.;

(6) Патаки З., „Гражданският контрол като демократична ценност“, сп. „Военен журнал“, бр. 2, 2000 г.;

(7) Русанов, П., „Развитие на интегриран модел на гражданско-военно управление на отбраната“, „Военен журнал“, бр. 1, 2001 г.;

(8) Красен Бучков, „Асоциацията на завършилите колежа на НАТО в Рим — Октопода в МО“, otbrana.com — рубрика „Коментари“, 01.08.2011 г.;

(9) Васил Попов, „Министър — цар на гафовете. Дори Швейк и Параграф 22 не могат да обяснят това, което става в отбраната на страната“, в. „Дума“, бр. 122, 01.06. 2010 г.;

(10) Красен Бучков, „Военният министър ликвидира и гражданския контрол в армията“, otbrana.com — рубрика „Коментари“, 10.10.2011 г.;

(10) Интернет информация.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук