НЕОБХОДИМ Е ПЕРМАНЕНТЕН ОБЩЕСТВЕН НАТИСК ЗА НОВО ЦИВИЛИЗОВАНЕ НА КАПИТАЛИЗМА

0
149

Чавдар Николов е професор, доктор по икономика. Специалист по финанси, макроикономика, европейско стопанство. Преподавател в Стопанския факултет на Югоизападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград. Автор на повече от сто научни статии и над 600 анализа в пресата по икономически, социални и политически проблеми на българския преход, на учебници по финанси и европейска интеграция, както и на публицистични книги.

 Идеолозите са често слепи за промените на света. За тях вярата има по-голяма сила от реалността.

 „Вземете от лошата държава и дайте на енергичните стопански субекти. „Искането за по-малко държава и повече индивидуализъм през 90-те години съответстваше преди всичко на жизневъзприятието на младите мъже, които бързо се бяха добрали до много пари. Те се чувстваха като нов авангард.“

Обаче вярата в превъзходството на пазарите има съвсем малко привърженици след срутването на световната финансова система и кризата на еврото“. Мнозинството хора днес желаят обуздаване на ексцесиите на свободния пазар“ и си спомнят с носталгия за онова златно време, когато пазарното стопанство имаше конкуренция, когато капитализмът желаеше да бъде не само по-ефективен, но и по-порядъчен от своя социалистически противник“.

 

Приведените цитати са подбрани от две статии в един и същи брой на списание „Шпигел“ (1) от началото на ноември 2011 г. и казват достатъчно не само за Германия.

И не че през последните две десетилетия в „периферна България“ сериозните икономисти са писали нещо кой знае колко различно от горното. Но в значително по-развития и значително по-умен от нашия свят споделяните и споделените мисли и възгледи увеличават мултипликационно въздействието си.

Зрялото общество би трябвало ¥време да успява да преосмисля координатната си система. Така то може текущо да нанася необходимите корекции в развитието си, по един или друг начин да си признава грешките, пропуските, забежките, криволиченията и увлеченията, което от своя страна налага подмяна на политическите идеи и съответно на техните носители.

Световното заблуждение на последния четвърт век
бе в двойното надценяване

Най-напред бе надценена способността на пазарното стопанство да прогресира безкризисно. Автоматичната саморегулация действително съществува, но параметрите на изпитанията, които тя евентуално налага, вече доказано са извън границите на социалната поносимост. Ако потърсим аналог в здравеопазването, получените от един човек наранявания могат да бъдат оставени да зараснат сами, без намеса, ако зараснат и не се стигне до летален изход. Като „лечение“ може да се опита с баене от разнообразен тип шамани. Другият избор, по-подходящият, е раните да бъдат третирани с постиженията на съвременната медицина и фармакология.

Държавното интервениране в периоди на депресия освен чисто икономическите аспекти (в смисъл стимулиране на конюнктурата по линия на търсенето и предлагането) притежава още и обществено съхраняващи, социално балансиращи, както и ред геостратегически аспекти. Неслучайно след 2008 година развитите страни приложиха кейнсиански набор от мерки, напомпаха пари в икономиките си чрез бюджетни дефицити, одържавиха поне за известно време редица предприятия във финансовия и реалния сектор. Принципът твърде голям, за да бъде оставен да катастрофира“  при всичките му недостатъци сам по себе си свидетелства за проява на държавна и социална отговорност по отношение на носещите структури на националната икономика, жизнения стандарт и присъствието на съответната страна в световното стопанство.

Отделен проблем, който все още няма задоволително решение в контекста, e във фактическата, състояла се неведнъж,приватизация на печалбите и социализация на загубите“ , особено по отношение на банковия сектор, което продължава да е специален, непренебрежим дразнител в очите на общественото мнение и данъкоплатеца. След кризата като цяло не бяха променени нито съставът, нито манталитетът, нито съществено привилегиите на управителните тела в банковия сектор на Запад. А именно като отглас и вторичен резултат от пропадането, което въпросните лица със своята безогледна алчност и „иновативна“ безскрупулност причиниха на света, понастоящем настъпва и поредният етап на кризата — този на държавната задлъжнялост. Която, както досега, ще бъде платена  двояко от „малкия човек“ ­— със социални ограничения и инфлация.

Второто генерално световно заблуждение бе в силата на обществото, на общественото мнение да влияе, модифицира и цивилизова капитализма. Оказа се, че оставено без враг, на когото да се противопоставя и спрямо когото постоянно „рефлективно“ и концептуално да се доказва, модерното западно общество някак неусетно еволюира в неприемлива асоциална посока. Дисонансите в развитите общества се увеличават. Благосъстоянието на тези, които получават работна заплата, дългосрочно стагнира. Размива се прословутата средна класа, тя не може да се възпроизвежда поколенчески във времето. Увеличава се прослойката на отчаяните, вегетиращите в безперспективност. Богатството се концентрира в ограничен кръг с олигархични характеристики.

Политическите измерения на процеса се изразяват в дезориентация на обществата, „отмиране“ на биполярния модел „ляв-десен център“, възход на популистките движения, засега повече десни, но в бъдеще също и леви.

 Кризата днес затова е системна, защото системата практически показа, че не функционира

Доказателство е масовото обществено недоволство и в най-напредналите държави. Не може да се твърди, че една обществено-икономическа система работи, ако тя води до перманентни, широкообхватни, често революционни форми на протест срещу нея.

„Възмутените“, „недоволните“, „окупиращите“, протестиращите навсякъде в развитите страни днес са все прояви на несъгласие с досегашната система. Истината е, че те не притежават що-годе убедителна алтернативна конструктивна идеология и лесно могат да изчезнат, както изчезнаха, да речем, хипитата от края на шестдесетте години на миналия век.

Алтернатива на съвременния „радикален капитализъм“, който си науми, че социално и интелектуално може да не се съобразява с никого, особено през последните десетина години, не би могло да бъде измисленото общество, в каквото ние, в Източна Европа, вече „експериментално“ и слабо успешно пребивавахме почти пет или дори повече от седем десетилетия. Смислената актуална алтернатива може да стане най-вероятно само цивилизованият, социално модифицираният капитализъм, в който живееше Западна Европа през 60-те и 70-те години на миналия век.

Обществен натиск, при това перманентен и силен, за ново цивилизоване и социално осъвременяване на капитализма, както личи, сега е крайно необходим. Последната глобална криза, за съжаление,  ни най-малко не ни накара да се насочим към нова политика на развитие“ (2). Идващата пролет в обществения прогрес определено ще бъде под знамето на борбата за „капитализъм с човешко лице“.

В противен случай залезът на западната цивилизация неумолимо чука на вратата. А той за нито един европеец или северноамериканец не би бил подходящият и общоприемлив избор за среда и начин на живеене.

Въвеждането на плоския данък сгъна като вестник
политическото пространство у нас

Двете му страни оттогава се допряха, почти изцяло се припокриха и като че прилепнаха. Неслучайно основните партийно-експертни критики по отношение на бюджета за 2012 година по Българската национална телевизия бяха отправени все от дясно консервативни позиции. Защо, примерно, в кризата имало бюджетен дефицит, а не уравновесен бюджет. Защо все пак, макар и минимално, се била качила брутната държавна задлъжнялост? Данъчната ни система не подлежала на никакви промени. Нямали сме друг избор освен да затягаме дисциплината, разбирай коланите, и да ограничаваме държавните разходи.

„Независимите“  експерти, абонирани през последните години за обществената ни телевизия, повече от естествено не направиха изключение в този обичаен вече за страната ни напълно религиозно мистичен контекст. Предварително зададената и платена отвън координатна система очаквано предопредели изявите им между двата репера — на неолиберализма и на либертарианство. В текущата криза, както се казва, нищо старо не бе забравено, а нищо ново не бе усвоено.

Какво трябваше да се чуе, а не се чу по БНТ, от страна на опозицията и „регламентираните“ експерти по повод държавния бюджет за 2012 година? Защото, както протече дискусията у нас, ултрадесният министър на финансите изведнъж парадоксално се озова най-вляво като политическа позиция.

Първо, финансовият министър Симеон Дянков упорито продължава да поддържа нисък преразпределителен дял на бюджета в БВП. На база бюджетни приходи последният е с 6-7 пункта по-нисък от този по времето на Тройната коалиция, а на база бюджетни разходи ­— с 3-4 пункта. Така става ясно (колкото и на този факт да не се набляга публично) защо от година на година се задълбочават ерозията и демонтажът на всякакви социални структури в държавата ни.

От страна на правителството на ГЕРБ започнаха да ни обясняват колко било правилно студентите в държавните висши учебни заведения сами да поемат две трети от издръжката си и така само децата на богати родители да могат да се образоват. Неумолимо следва обосноваването на  „положителните страни“ на платеното средно образование, на това индивидуално да си плащаме частично и впоследствие напълно престоя в болниците, както и посещенията при лекарите. „Неизбежно“ било да получаваме  ниски и все по-ниски пенсии, добре  било за всички да  закрием „пиявицата“ БАН и така напред — към пълния интелектуален, морален и духовен крах на българската държава.

Второ, сега не било възможно да се наберат повече държавни бюджетни средства, защото властвала криза. Тук, трябва да се признае, има някаква логика, но не желязна, а доста пропукана. Ако разчиташ за бюджетни приходи само от ДДС и акцизи, това е безнадеждна за решаване задача при спадащо и стагниращо потребление. Европейският, а и щатският дискурс понастоящем, е за завишаване на и без това стръмно прогресивните подоходни данъци. Докато в България всепартийно продължаваме да отстояваме плоския данък. Последствията не само за държавния бюджет, но и за социалното чувство за справедливост, а  по тази линия и за консолидираността на обществото, са катастрофални.

Неколкократното снижаване на осигурителните вноски в близкото минало също бе голяма грешка. По този начин в бюджета на НОИ се отвори дефицит, който трудно се финансира от други общобюджетни източници. Отделен принципен въпрос е, че дълги години бе нарушаван основен подход при публичните финанси — за недопускане на т.нар. напречни субсидии. Колко пъти само предварително бе писано по въпроса, докато нещата не отидоха „на ръба“, както е в момента?

Трето, министър Дянков трудно се ориентира не само в макрофинансовите взаимовръзки, но и в макрочислата. Според него през настоящата година растежът ни трябваше да бъде 3,7%, моята „направена с молив“ прогноза бе за скромните 2%. Най-вероятно е в края на годината да излезем на 1,2% -1,5%. И  сега, когато цяла Европа очаква втория етап на финансово-стопанската криза и занижава прогнозите си, как България през 2012 година ще реализира 2,3% растеж? Максимумът за нас за настоящата година ще е 1%, а най-вероятно — нула.

Четвърто, при сумарна инфлация за 2011 и 2012 година минимум от 5%, какво означават замразените, дори леко намалени бюджетни разходи за 2012 година? Означават задълбочаване на мизерията в доходите и продължаваща липса на антикризисни финансови стимули за бизнеса. За какво нарастване на вътрешното търсене говори г-н Дянков? За никакво. Единственият досегашен стопански живец, експортът ни, вече започна да спада. А социалното недоволство и у нас, както и по света, видимо „бавно и полека“ прераства в социални вълнения.

Държавният бюджет и цялата ни прословута
финансова стабилност са на глинени крака 

Бюджетните приходоизточници са твърде несигурни, равновесието се постига единствено чрез системно орязване на разходите. Формалното регистриране на няколко „фасадни“ числа и публичното им афиширане може да изглежда убедително само за местна употреба. Силното разминаване между прогнозни и реални резултати във фискалната сфера у нас е правило, а не изключение. Българският държавен бюджет изпълнява в крайно незадоволителна степен обществено необходимите и присъщи функции, които нормално изпълнява един европейски държавен бюджет. Напречните субсидии за НОИ и НЗОК са неприемливо големи и предопределят царящия тукашен бюджетен хаос. А колко години вече писахме за осигуровките на държавни чиновници, полицаи и военни, докато най-после по препоръка на премиера Бойко Борисов предстои да приложим от средата на 2012 година един всеизвестен и отколе валиден основополагащ бюджетен принцип: Всяка отделна бюджетна сметка да се самофинансира в максималната възможна степен“.

Един от малкото възможни финансово печеливши за нас външнополитически ходове в настоящата обстановка би бил да престанем да претендираме, че сме нещо, каквото определено не сме, 

България официално да си признае финансовия
недоимък, икономическите и фискалните проблеми

и да се помъчи да постигне от Европейската комисия разрешение за минимално кофинансиране от 5% при европейските проекти.

Икономическите коментари по БНТ, частните телевизии и по повечето вестници напоследък все по-често  могат да се асоциират пряко с популярните по тоталитарно време в Съветския съюз и в България радиоточки. По тях на народа монопрограмно, директивно и оглушително бяха свеждани поредните винаги правилни истини и повели на единствената позволена партия, при това неслучайно изписвана с главна буква. И, както в „Сако от велур“ на  Стратиев, рядко някой се сещаше да намали звука.

По есенциално същия начин и на българската общественост безалтернативно, дори без съответен грамотен преразказ (3), вече двадесетина години се препредават поредните резултати от напъните на неоконсервативни мозъчни центрове отвъд Океана да обясняват света, да го насочват, както преценят за добре, а напоследък и да измислят оправдания за Голямата депресия от 2008 г.

Най-новият хит в последното направление е, че настоящата дългова криза била доведена от социалните държави, сиреч от неокейнсианството, а като спасителни островчета на хоризонта в проповедите отново започват да се мержелеят „минималната държава“ и „свободният, нерегулиран пазар“ (4).

Естествено удобно се забравя, че именно пазарът, оставен до голяма степен на автоматичната си саморегулация, стигна до катастрофа. Или, ако трябва да кажем същото по друг начин, тежката криза в един момент се оказа единственият възможен израз на саморегулацията на икономиката. Израз, крайно неприемлив за обществото. На което обаче, независимо от широко демонстрираното недоволство, му предстои дълги години да плаща с жизнения си стандарт за всички идеологически заблуди, за допуснатия стопански авантюризъм, за икономическите недомислия, за поетите непремерени рискове в държавната и корпоративната политика през отминалите повече три десетилетия.

Така или иначе обаче под влияние на медийната среда и по принципа на махалото сега у нас да се обявяваш за десен, все още изглежда някак привлекателно, проява на модерно мислене и направо задължителен стандарт за добрия тон. Особено сред интелигенцията.

Доминиращото в България „интелектуално дясно“,
особено по масмедиите, е диагноза за затънтена
провинциалност

Интелигенцията в развития свят исторически винаги е била и е много повече лява, отколкото дясна. Защо?

На първо място, като доказателство за независимост, за това, че мисълта не може винаги да бъде купена и че въобще творческата мисъл се явява предмет на директна покупко-продажба. За всички що-годе духовно прогледнали е ясно, че слугинажът прави от интелигенцията неинтелигенция. Скалъпените анализи и заключения, поръчката, преднамереността, тенденциозното тълкуване и неискреността много лесно подлежат на дешифриране.

На второ място, вземането на страната на хората дългосрочно е в по-пълно съответствие с основната функция на интелигенцията, а именно да служи на познанието и на обществения интерес. Интересът на повечето членове на едно общество обективно по-често има шанса да е по-близо до трайния обществен интерес, отколкото този на ограничен кръг лица и групировки.

Трето, ако оставим настрана изключенията, интелектуалният труд, за да съществува и се възпроизвежда, като правило се нуждае от обществено признание и обширен пазар. И в двата случая житейската реализация на интелигенцията опира до относително големи социални кръгове. Връзката между интелигенцията и обикновените хора следователно е взаимозависимост и взаимовръзка.

Четвърто, духовното във всичките му мислими измерения  перио­дично-циклично  допира в своите търсения до разрешаване на сложни морални дилеми. В историята могат да се намерят достатъчно доказателства, че игнорирането на ценностите на хуманизма, пренебрегването на социалния подход, на преобладаващия, подразбиращ се или откроен обществен интерес като перспектива винаги се е оказвало погрешно (5). Интелектуалното превъзходство задължава интелигенцията да застане на страната на истината и справедливостта, приемането на лъжата и потисничеството е не само неморално, това е и, както стана ясно, себеотричане.

Пето, само интелигенцията може повече или по-малко безкористно да преведе на идеологически език и да формулира адекватни партийни и политически позиции в защита интересите на хората. Десните за това могат да си платят и доказано го правят. Така левият избор за интелигенцията е перманентна обществена мисия.

Шесто, прогресът, за да има качествата на истински прогрес, трябва да засяга цялото общество или поне преобладаващата част от него. Само така напредъкът в интелектуално и благосъстоятелно отношение може да бъде устойчив. А прогресът от своя страна се програмира от интелигенцията. Напредъкът, ограничен до тесни социални слоеве, е обречен на последващ упадък.

Седмо, когато обществото е убедено, че по-голямата част от интелигенцията защитава неговия интерес, то значително по-лесно може да приеме от нея лошите новини и ограниченията, отколкото, когато знае, че такива идват предписани от групичка, защитаваща частни интереси. Интелигенция, подведена от лозунги като „Алчността е секси“ влиза в противоречие с дълбоката си изконна същност и неусетно започва да се самоунищожава. Но това, за нещастие или за щастие, се отнася не само за България. А се явява остър световен проблем на интелигенцията и на задънената улица, в която понастоящем е навлязло развитието на планетата Земя.

Но даже само фактът, че обикновеният човек по света днес е в състояние на пълна безпомощност пред надвисналите глобални финансово-стопански, геоикономически, геостратегически, екологични, демографски и прочие проблеми на оцеляването и бъдещето и изпитва непосредствена нужда да бъде обективно информиран за научните постижения и препоръките, отнасящи се до тях, и по този начин съветван, вече е напълно задоволителен аргумент в полза на това, че интелигенцията следва да избере страната на обикновените хора.

 Европейската мечта на българина
далеч не се заключава в „голото“ членство в ЕС

Тя включва в себе си и европейския обществен модел, и европейската свобода, и европейските социални и културни ценности, и европейския начин на живот, и европейското благосъстояние, и европейската сигурност и стабилност и редица още други второстепенни, може би, но съвсем немаловажни аспекти и характеристики.

Дори най-големият песимист днес не може да твърди, че за пет години не сме получили нищичко от това. Напротив, колкото и отдалечени да сме по жизнен стандарт от Средна и Северна Европа, ние, както и другите държави-участнички в Евросъюза, имаме общо европейско бъдеще. И то независимо от кризата и съпътстващите я неясноти. Нека само да сравним колко по-големи са неяснотите за една Македония или Албания, че даже за Сърбия и Черна гора.

Еврото е втора по значение резервна валута в света и този факт, по констатация на редица видни западноевропейски политици, не е особено приятен за емитентите на първата в света резервна валута. Ако в продължение на повече от половин век е била налице абсолютна доминация в международните разплащания и в резервите на централните банки, а сега се е появил някой втори, който бързичко увеличава дела си и полека-лека измества първия, каква може да бъде насрещната реакция? Пред очите ни не се ли вземат мерки точно в посока противодействие на възникналата тенденция? Геостратегия­та също има нужда от своите послушни слепи маши-изпълнители.

Еврото се роди, расна, порасна и функционира добре цяло десетилетие. Понастоящем навлезе в нещо като пубертет. В което няма нищо ненормално. Проблемът може да се погледне и като оценката на бундесканцлерката Ангела Меркел, която заяви, че в развитието си днес навлизаме в непозната земя. Новите задачи изискват различни от досегашните решения — икономическо правителство на Еврозоната и Евросъюза“, „създаване  на федерални европейски държавни структури“. Защото друг изход няма. Именно противоречието между единна валута и суверенни държавни бюджети доведе до сегашните бюджетни неразбории в отделни страни от еврозоната. На когото горното е станало ясно, той овреме ще се включи и ще съучаства в процеса. Ще защити, реализира и открие интересите си. Другият ще си остане в „трета писта“ — с плосък данък, „примерна финансова стабилност“ и „препоръчителни“ за цяла Европа заплати и пенсии.

Преди около два месеца бившият германски канцлер, велик социал­демократ и един от най-големите финансисти на новото време, Хелмут Шмидт подчерта в телевизионно интервю по държавната германска телевизия, че европейският социален модел е културно постижение за цялото човечество. В „европейското ядро“ е налице консенсус по именно този модел. С други думи, рядко някой оспорва състоятелността му, никой от отговорния елит не вижда европейското бъдеще без социалния компонент на пазарното стопанство.

Повечето от новите страни в Обединена Европа страдат от своеоб­разен „синдром на раздвояване и смесване“. Членството в НАТО и съюзническите ангажименти към Съединените щати събуждат у тях незабравения сателитен рефлекс и причиняват съответно раздвояване в лоялността към Европа и САЩ. Така се стига до смесване между доста различаващите се социални и икономически концепции отсам и оттатък Океана. Не че балансът сам по себе си и винаги е лесен, но когато липсват ориентирите и координатната система, резултатът става толкова нееднозначен, колкото е той у нас.

Членството в ЕС само по себе си, обективно, налага избор на европейския социален модел. Несоциалната държава, в каквато посока върви България, в обкръжение на социални държави и свобода на движение на работната сила просто се обезлюдява и се превръща в територия с бъдеще на протекторат.

Хелмут Шмидт каза в цитираното интервю още нещо важно. Че държавата може да задлъжнява, като впоследствие ангажиментът £ е да не забравя да изплати своевременно задълженията си. За смисъла и потребността от държавното задлъжняване той припомни двете базови хипотези: строежа на инфраструктурата и държавните програми за стимулиране на конюнктурата в лоши стопански времена. Дори само това е достатъчно, за да констатираме, че сериозна комплексна антициклична програма в България понастоящем не се реализира. Строежът на автомагистрали е само фрагментарно мероприятие, насочено срещу кризисното свиване на икономиката.

На 9 декември 2011 г. бе предприета решителна стъпка за укрепване на еврозоната. Каква бе договорената цена за спасяване на еврото, ще покаже близкото бъдеще. Прогнозите, за съжаление, не са оптимистични. Въпросната цена няма начин да не бъде много солидна и ще трябва да я плащат години наред европейските граждани. В този контекст опасенията от масови недоволства в Европа, изказани от американски източници, никак не са безпочвени.

Дясноцентристката мисъл в Европа капитулира пред неоконсервативните задокеански идеи, като по този начин изостави повече от шестдесетгодишните си традиции, свързани със социалното пазарно стопанство.

Концепцията на новия европейски финансов пакт
е признание за интелектуално безсилие и идеен крах пред диктата на финансовите пазари

Тя е признание и за фактическата липса на приемственост в правителствените управления в Европа. Принципите на широко балансирания бюджет предполагат, независимо от евентуалната смяна на правителствата, последователно антициклично увеличаване на държавната задлъжнялост при криза и съответно компенсиране на тази задлъжнялост посредством бюджетни излишъци в период на икономически подем.

Рискът, който бе поет с бъдещото вписване на твърди фискални ограничения в конституциите на договорилите се страни, е прекалено непремерен. Държавите неоправдано се самолишават от необходимата финансова гъвкавост при стопански сътресения. Те няма да могат да реагират, да противодействат на кризисните смущения, както го направиха през последните няколко години, чрез увеличаване на дефицитите до разумните по време на рецесия 6-7% от БВП. Което пък от своя страна означава тежестите на кризата да се стоварват директно върху обикновените хора.

Новият европейски пакт за финансова стабилност налага координатна система, при която сериозни антикризисни мероприятия вече ще бъдат възможни в съвсем ограничен обем, социалните амортисьори пък са сведени до незначителност. Ако при една рецесия държавата не увеличи търсенето, не компенсира неговото циклично спадане, стопанството неотклонно тръгва надолу, както става през последните години в България, независимо от спорадичните официални твърдения за излизане от кризата. Това е неотменима, христоматийна истина.

На всичкото отгоре новите финансови ограничения по пакта идват в момент на ново потъване на европейската икономика. Така те само ще допринесат за задълбочаване на кризата.

Пълен с неясноти момент е проблемът как точно европейските държави краткосрочно ще се поберат в самоналожения фискален корсет. Капанът, в който Европа се вкара, избирайки не наднацио­нални федерални фискални структури, а договаряне на твърди, фиксирани веднъж завинаги бюджетни правила, може да се окаже фатален и да се задейства в недалечно бъдеще. Социалните му последици са непредвидими във всеки един аспект.

Въпросите пред европейската интелигенция и пред европейската социалдемокрация следователно днес нарастват в геометрична прогресия спрямо отговорите.

В миналото у нас за творци на благата се обявяваха единствено трудещите се. Капиталистите според пропагандата и властващата теория бяха паразити, исторически излишни, вредни, забранявани и отричани. Сега пък по медиите се чува само обратното, че именно работодателите били осигурявали и хляба, и всички други блага.

Нито едното, нито другото обаче е изчерпателно вярно и съответстващо на реалността и на научната мисъл. Икономиката, като една от формите на човешка дейност, се базира на съчетаване на капитала с труда. При нормално конкурентно развитие, регулирано от „въплъщението на общата воля“ — държавата, всеки индивид има възможността да намери и реализира своя справедлив интерес.

У нас сега безусловно доминира само едната страна — тази на работодателите. Държавата все повече се свежда до някакъв перверзен обслужващ само тях механизъм. Колкото до интересите на зае­тите, те като че ли през цялото време… пречат. На всички, които трайно присъстват в медийното пространство.

Да си спомним, че на представителите на неолибералните институти бе предоставено монополното право публично да коментират стачните и протестните действия през последния месец на 2011 година, включително по обществената телевизия. И какво коментираха? Че въпросните протести били неуместни и не се съчетавали с икономическия прагматизъм. В пълен унисон с правителствените инструкции и команди.

При демокрацията обаче няма неуместни и непрагматични интереси, стига те да са споделяни от достатъчен брой хора. В  демократично общество извън територията на казармите и учебните плацове военни команди звучат само на парадите.

В общоделството на старата българска социалдемокрация, както може да се разбере от всеки, който добронамерено иска да вникне, има заложен много съдържателен смисъл. А актуалността му, въпреки незрялостта ни като общество и интелигенция, би трябвало да сме в състояние да открием и днес.

Модерните общества еволюират във всеки един аспект посредством консенсусност. Консенсусът е израз не на неравновесия, а на постоянно постигани и умело поддържани баланси.

Ще завърша с няколко подбрани цитата от Стефан Хесел, които нямат нужда от коментар.

Крайно време е да надделее стремежът към етичност, към справедливост, към трайно равновесие.“

“Трябва да ни е ясно, че насилието обръща гръб на надеждата.“

„Посланието на Мандела и на Мартин Лутър Кинг е още по-уместно в свят, който е преодолял сблъсъка на идеологиите и войнстващия тоталитаризъм. Това е послание, заредено с надеждата, че съвременните общества са способни да преодоляват конфликтите чрез взаимно разбиране и търпение.“

Затова продължаваме да призоваваме към „истински мирен бунт срещу средствата за въздействие върху масите, предлагащи на нашата младеж бъдеще, за което ще са характерни единствено стремежът към все по-голямо потребление, презрението към по-слабите и към културата, всеобщата амнезия и безмилостната надпревара“ (6).

 

Бележки

(1) Вж. „Der Spiegel“, № 45/7.11.2011, стр. 34,36,68.

(2) Вж. Хесел, С. „Възмутете се!“, ИК „Колибри“, С., 2011, стр. 32.

(3) Стефан Хесел подчертава, че истинската демокрация се нуждае от независим печат“ , и припомня, че в програмата на френската Съпротива срещу нацистите е защитена свободата на печата, неговата чест и независимост от държавата, от мощта на парите и от чуждите влияния“. Вж. „Възмутете се!“, стр. 14.

(4)  Стефан Хесел неслучайно иронично коментира, че течението на история­та води към повече справедливост, към повече свобода, но не безконтролната свобода на лисицата в кокошарника“. Вж. „Възмутете се!“, стр.17.

(5) Стефан Хесел подчертава: Общият интерес трябва да стои над личния, справедливото разпределяне на богатствата, създадени от трудещите се, трябва да стои над властта на парите.“ Вж. „Възмутете се!“, стр.14.

(6)  Вж. Хесел, С. „Възмутете се!“, стр. 29-30, 32, 33-34.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук