На 88 години, с 65-годишна преподавателска и над
60-годишна изследователска дейност проф. Петър Петров, заедно с проф. Цветана Тодорова, е доайен на българските историци
Появата на спомените на проф. Петър Петров е значимо събитие в живота на историческата гилдия, както и на цялата българска общественост.
През лятото на 2012 г., на 88 години, с 65-годишна преподавателска и над 60-годишна изследователска дейност той, заедно с проф. Цветана Тодорова, е доайен на българските историци. Хилядите негови студенти си спомнят с вълнение за лекциите на този забележителен преподавател, за силата на неговото „дар слово“, за завладяващата емоционалност и проникновеност на изказа. Заедно с това обаче проф. Петров не се увличаше никога в ораторстване, спазваше стриктно научният подход и академичната прецизност.
Началните глави на книгата „Един живот“ са свързани с личната биография на автора — родното село, гимназията, войниклъка, следването в университета, аспирантурата. Те представляват ценно четиво за всеки млад историк, защото показват, че за да се утвърди човек в науката, за да я „овладее“, са нужни непосилен многогодишен труд, упоритост и всеотдайност, лишаване от много блага и удоволствия, но също така и изпитване на горчивини както от лични неудачи и несполучливи творения, така и от злоба, завист и „доброжелателство“.
Авторът разкрива картината на българското общество в първите години след 9 септември 1944г., „червенковското“ време на мнителност и подозрителност, чиито „прелести“ авторът на спомените изпитва сам с редица клевети и доноси по свой адрес. Показано е обаче, че тези прояви продължават и след „историческия“ Априлски пленум (1956 г.), което подчертава някой трайни черти на социалистическото ни общество (с. 103-110,152-158,163-164).
Немалко редове е отделил авторът за своята преподавателска дейност. С интерес се четат страниците за развитието на историческото образование в Софийския университет, за мястото и ролята в него на редица водещи български учени. С особена любов е обрисувана преподавателската и научната дейност на проф. Александър Бурмов, днес незаслужено позабравен. Петър Петров подчертава трудностите, с които се е сблъсквал, честите случаи на изпитание на неговата научна и преподавателска съвест. Той обаче е бил безкомпромисен срещу всякакви опити за натиск и ходатайства. От собствен опит зная как дяволски трудно е да се устои на многобройните напъни от различни места. Заедно с това проф. Петров е „поставял на място“ всеки един студент — дете на високопоставена личност, за прояви на високомерие или търсене на предимства. В това отношение Петров се е справил и с глезенето на Людмила Живкова по време на студентска бригада (с. 36-48, 61-72,115-121).
Професорът е участвал активно в написването на учебници и учебни помагала. Той разкрива и случаи на плагиатство от недобросъвестни колеги върху текстове от негови работи (с.192-195,211-213).
Много убедително авторът разкрива несъстоятелността на недообмисленото и прибързано прилагане на т.нар. интеграция между БАН и Софийския университет, която донесе много малко ползи (с. 185-187).
Интересно е обрисувана картината на преподаването на историческите дисциплини след 1989 г. (с. 294-304). Петър Петров е категоричен, че нароилите се многобройни университети в последните двадесет години са довели до значително спадане равнището на българското висше образование (с. 302).
В своята научноизследователска дейност извън основните си занимания със средновековната българска история авторът е работил и по редица други важни въпроси: например, за мястото на Дубровник и развитието на българските земи, по разкриване на истината за произхода и етническия облик на българомохамеданите и пр. (с. 164-184,242-253). Участието на проф. Петров в т.нар. възродителен процес се свежда до неговите изследвания, с които доказва, че основната маса от днешното турско население в България са потомци на ислямизирани българи (с. 253-274).
От вниманието на автора не е убягнало и негативното явление в последните двадесет години да се пресилва ролята на прабългарите във формиране на българската народност и появата на множество псевдонаучни трудове по този въпрос. „Венец“ на тази нова вълна е „научното“ откритие на проф. Пламен Цветков, че в жилите на днешните българи тече 98% прабългарска кръв и само 2% славянска (с. 315-316). От себе си бих добавил, че нерядко тук се касае не толкова до научни, колкото до политически мотиви, и то е свързано с насаждането на антируската линия от определени среди.
На редица международни форуми Петър Петров е отстоявал твърдо истината за историята на българския народ, стремял се е да спомага за преодоляване на редица наслоили се заблуди сред честните и обективните чуждестранни колеги-историци (с. 204-209).
Впечатлява огромната научно-организационна и популяризаторска дейност на проф. Петров — на първо място в развитието на българското историческо дружество (с. 143-152, 218-242), с неговата благородна патриотична насоченост в продължение на 25 години. Трайни са били връзките на автора с Института за военна история и по-конкретно за издаване на материалите от експедициите на български учени в Македония, Беломорието, Поморавието и Добруджа в годините на войните (1912-1918 г.), (с.279-284).
Сътрудничеството на Петър Петров с Македонския научен институт е било свързано преди всичко със задачата да се разобличават с научни средства фалшификациите на авторите от Скопие за историята на българското население в Македония. Първата стъпка в това отношение той прави още през 1958 г. с публикацията си за Западната българска държава. Професорът продължава упорито и последователно своята изследователска дейност в тази сфера и през следващите десетилетия (с. 287-294).
В последната глава на труда авторът посочва редица грешки и неточности, както и тенденциозни, според него, писания в спомените на трима водещи български историци: Николай Тодоров, Илчо Димитров и Николай Генчев. Той разкрива и някои „тъмни петна“ върху техния нравствен облик. Особено фрапиращи са те за Николай Генчев. Петров привежда редица конкретни факти в това отношение, той носи своята отговорност за написаното, още повече че и тримата, които са обект на неговия анализ, са покойници и не могат да му отговорят. Заедно с това проф. Петър Петров е посочил и редица техни положителни черти, запазил е чувството за мярка. Авторът е прибавил нови щрихи към портрета на проф. Евлоги Бужашки, потвърдил е неговите качества и това е необходимо, тъй като доста дълго време върху личността му се сипеха незаслужени негативи.
Към рецензираната книга имам една основна критична бележка. В стремежа си да бъде изчерпателен за своята огромна дейност като организатор и популяризатор Петър Петров е изпаднал в големи подробности, в т.ч. за сравнително по-маловажни факти — на редица места мемоарите са добили облика едва ли не на отчетен доклад. Сигурен съм, че много читатели ще прескачат тези страници, изпълнени със скучни изброявания. Ако авторът е държал толкова много да увековечи тази си дейност, той е могъл да я вмъкне в приложения извън основния текст, а вътре в него разказът да бъде по-обхватен и по-обобщаващ.
В заключение ще посоча, че спомените на проф. Петров са един много сериозен труд, който ще заеме своето достойно място в пантеона на българската историография, но заедно с това ще бъде и ценно помагало като оригинален исторически извор.
