Рене Гонсалес Сеуерерт е един от Петимата кубински герои, излежаващи тежки присъди в САЩ. Роденият в Чикаго през 1956 г. Рене Гонсалес изкара отредените му 13 г. зад решетките и започна да изтърпява допълнителните 3 години пробация, които съдът бе разпоредил да прекара в САЩ. Междувременно той загуби брат си Роберто, който бе адвокат на Петимата и почина от рак, както и баща си Кандидо, отишъл си през 2013 г. Защитата на Рене в крайна сметка успя да издейства той да довърши пробационния срок сред близките си в Куба – американските съдебни власти приеха това при условие, че той се откаже от американското си гражданство. Рене така и направи и най-после можа да остане при семейството си, на което иначе бяха създавани постоянни трудности при опитите да го посещава в САЩ.
През ноември 2013 г. кубинското списание „Ресумен латиноамерикано“ (Латиноамерикански преглед) публикува обширно интервю с Рене Гонсалес. Разказът, чиято съкратена версия предлагаме тук, разкрива много подробности от неговата лична история, от драмата на Петимата, от цялостната картина на живота в Куба и на голямата битка за правото на Острова на свободата да върви по свой собствен път. Дори личните детайли в този обширен разказ носят белезите на голямото предизвикателство, което Куба и кубинците продължават да отправят към света – да поставят на първо място морала и идеалите си, водейки се преди всичко от любовта към живота, справедливостта и човешкото достойнство.
Rоден съм в Чикаго на 13 август 1956 г. По майка съм от американски произход. Моят прадядо по майчина линия е бил най-младият строител при изграждането на Панамския канал – едва 14-годишен. После се върнал в САЩ и се оженил. Жена му имала проблеми със здравето и решили да заминат за Куба. Установили се в Куето, в старата провинция Ориенте. Прадядо ми отворил там работилница. Поправял каруците на захарните фабрики в района. Ражда се баба ми и братята ù, които усвояват неговия занаят. Но когато той умира, семейството практически се разпада.
Баба ми сменя много видове работа, ражда майка ми и леля ми, обикаля цялата страна, докато през 40-те попада като прислужничка в посолството на САЩ. Щом приключва мандата си, посланикът я взема в САЩ. Когато се появява възможност, тя започва да изтегля при себе си членовете на семейството. Майка ми заминава за САЩ, когато е на около 12 години — на същата възраст, на която Ирмита (1) дойде заедно с Олга при мен в Маями, докато бях на мисията.
С пристигането си майка ми тръгва на училище, а после започва и работа. Именно докато работи, у нея се заражда и се развива социалното чувство. Изхвърлят я от работа на 17 години заради организирането на синдикат в подкрепа на прекалено експлоатираните пуерторикански работнички. Запознава се с баща ми и се женят, след което се посвещава на семейството – до завръщането в Куба.
От другата страна е моят старец, който е израсъл в Карагуао и е имал доста тежко детство. Но е бил добър в бейзбола и са го взели като професионалист някъде през 1952 г. И тогава отива в САЩ. После има проблеми със собственика на отбора, иска му по-високо заплащане, но не го получава. Тръгва си от отбора и стига до Чикаго, където е живеела майка ми.
Запознава се с нея, женят се… Старият е работел най-вече в стоманодобивната индустрия в Чикаго. Там съм роден аз, а после и Роберто (2).
Нашите старци решили да дойдат в Куба след революцията. Татко пръв пристигнал, за да види как са нещата, и му харесало – обстановката, ентусиазмът, хората. През октомври 1961 г. се връща цялото ни семейство.
Старият, както казах, беше живял в Карагуао. Баба ми имаше там една стаичка под наем. Хазяйка беше една благородна старица – Обдулия. И тя беше бедна, имаше къщичка, в чиято предна част живееше, а задната я даваше на баба ми срещу скромен наем. Там и до днес живее една моя леля, сестра на стария.
В онази стаичка се набутахме всички – баба, ние четиримата (мама, татко, Роберто и аз), чичо и леля, която междувременно беше се омъжила и беше довела там и съпруга си. Стигнахме до 11 души на онова късче площ.
Бяха първите години на революцията, имаше пушки в къщите, чичо ми държеше там една чешка картечница. Всичко беше пропито от голяма революционна страст, от еуфория за защита на страната. Чичо ми влезе в народните милиции, после и баща ми. Беше красиво време.
По-късно ни дадоха къща в Хавана, в Алмендарес, близо до днешното Национално събрание на народната власт. Там условията бяха по-добри.
Започнах да уча. Имаше една специална стипендия „Хосе Марти“, която се отпускаше на деца на репатрианти, както и на мъченици на революцията. По-късно научих, че я дават и на деца на войници на диктатурата, загинали по време на освободителната война. Ние, децата, никога не знаехме кой от нас всъщност е бил дете на войник – всички бяхме равни, толкова велика бе революцията.
Всички учители бяха юноши и девойки по на 16-17 г. Eдно от най-важните неща, на които ме научи това училище, бе ентусиазмът от живота, способността всичко да се прави с радост. Това бе част от общия дух, който цареше в страната в началото на 60-те.
Още много млад започнах да си мечтая да стана пилот. Имах един съсед – хулиган и главатар на бандатата на момчетата от квартала. Беше голям фантазьор. Веднъж му хрумна да каже, че имал малко самолетче, с което летял. Аз бях най-малкият и у мен веднага се загнезди мечтата да полетя и аз за малко.
Бяхме 8-годишни с Роберто, когато се запознахме с Че. По-късно баща ни каза, че било на 28 декември 1963 г. – в деня, в който откриха „фабриката на стария“. Когато татко се върна в Куба и си потърси работа, разбра, че строят тази нова фабрика за производство на пластмаси във Виа Бланка и Кайо Крус. После тя се превърна в голямото предприятие „Plˆsticos Habana“. Баща ни първо работеше на строежа на фабриката, а после остана в нея като работник. Така че ние бяхме там, когато Че дойде да открие фабриката. Той се смеси с хората, които го поздравяваха. Тогава Роберто и аз се шмугнахме сред тълпата и така успяхме също да му стиснем ръката. В същата фабрика ние с брат ми участвахме в първите доброволни бригади, бяхме тогава по на осем-осем и нещо години. Всички работници ни обичаха.
След като завърших училище, се записах в Педагогическия отряд (3). По онова време имаше голяма нужда от подсилване на Педагогическия отряд. През септември 1973 г. се включих в отряда като учител по физика. По случайност попаднах в Алкисар и самолетите от базата в Сан Антонио летяха точно в този район. Отрядът ми помогна да съзрея много бързо, въпреки че останах там само три месеца, тъй като през декември същата година дойде време за военната ми служба.
Изпълнявах воинския си дълг като танкист. Сам избрах тази специалност. Винаги ме е привличала механиката, шофирането, ръководенето на екипи.
Когато завършвах службата, един батальон заминаваше за Ангола. Беше времето на еуфорията за Ангола и аз лудо исках да замина за там. Изпращаха батальон от танкове Т-34 и го подсилваха с други групи, но аз не бях включен никъде. Отидох да говоря с шефа ми, с капитан Кастийо, и го помолих да ми помогне да замина. Той се опита, но му отказаха, обявиха, че батальонът е окомплектован.
Помня, че трябваше да напусна поделението, защото службата ми беше свършила, и си тръгнах към къщи много ядосан, защото не са ме взели в Ангола. Върнах се у дома и си излях душата пред старата, оплаквайки лошата си съдба. На следващия ден бях длъжен отново да отида до поделението, за да върна комплекта с униформата и ботите. Отидох оклюмал, но там ме посрещна Кастийо с думите: „Нали искаше да заминаваш за Ангола? Уредих те! Ела насам“. Връчи ми обратно същата униформа, която бях дошъл да връщам. Заминах на тренировъчен лагер в Канделария и оттам за Ангола. Тръгнах като артилерист на танк Т-34.
Останах там, в провинция Кабинда, две години. По онова време там вече беше доста спокойно, защото основният проблем беше със Заир, който ламтеше за нефта ù. Заплахата от пряко нахлуване от Заир беше преминала. Установихме се като дефанзивна система, включително танковете. Това беше моторизиран пехотен полк. Реално нямахме бойни действия, защото Заир се беше кротнал. По онова време между Мобуту и Нето (4) вече имаше нещо като „лула на мира“ за споровете между двете страни. Заир не създаваше повече проблеми. Наистина, съществуваше и FLEC (5), но той действаше в северната част на провинцията. Веднъж участвахме в една засада, но никой не се появи, никого не заловихме.
Участието ми в интернационалната мисия в Ангола е опит от онези, за които се казва, че „ако не те убие, те прави по-силен“. Беше интересно от всякаква гледна точка. Първо, защото в онези условия приятелите са истински приятели. Научаваш много, виждайки, че великите дела се вършат от несъвършени хора. Защото няма как всичко да е перфектно, когато отиваш на мисия като тази. Там имаш и лични срещи, имаш и проблеми с шефа, караш се, отстояваш гледната си точка, понякога страдаш, но също си даваш сметка, че сме един отбор, една общност, че не живеем в идиличен свят, че мнозина сме несъвършени същества, но че напредваме. Бих казал също, че като общност ставаме по-интелигентни.
Струва ми се, че да разбереш това е от основно значение, защото поне в моя случай по-късно, по време на затворничеството ми в САЩ, ми помогна да приема много неща, да ги разбера, да ги понеса, да ги загърбя. Ако, докато си зад решетките, се оставиш да те смачкат, тогава си загубен. Трябва да разбереш, че хората са несъвършени, но че също така всички или почти всички, бих казал мнозинството, имат и положителна страна. И трябва да се научиш да я докосваш.
В рамките на опита, който ти дава една интернационална мисия, научаваш много за човешкото същество, за отделната личност и за всички останали. Научаваш се как да възприемаш съчетанието между човешките недостатъци и качествата, как да оставяш недостатъците настрана и как да напредваш, благодарение на качествата.
Върнах се у дома с един горчиво-сладък вкус, защото все още не разбирах добре всичко това и бях един младеж, който смяташе, че в Ангола всички трябва да са като Че Гевара. Но това е невъзможно, ние сме обикновени хора, имаме своите ограничения и трябва да се научим да го разбираме.
Докато бях в Ангола, откриха специалност „Селскостопанска авиация“ – бяха години на големи планове в селското стопанство в цяла Куба. Мой братовчед, селскостопански пилот, който се беше оттеглил за известно време, се върна за преквалификация в Сан Хулиан. Там се помещаваше школата по селскостопанска авиация. Аз още бях в Ангола, мисията ми вече приключваше. Братовчедът ми писа, че ако искам, може да ми помогне да вляза в авиационните курсове за пилот. Най-после щеше да се сбъдне момчешката ми мечта.
Върнах се през март 1979 г. Явих се на изпити в школата по авиация и през септември същата година вече започнах курсовете за селскостопански пилот.
Да летиш със самолет и особено да си негов пилот, е едно от най-красивите изживявания. Не е същото да гледаш земята от седалката на пътник и от позицията на човек, способен да насочва машината по време на полет. Усещаш, че въздухът е в ръцете ти, чувстваш налягането му, осъзнаваш, че действията ти са тези, които определят позицията на машината, че тя се движи в синхрон с теб. От първия момент, в който хванах щурвала на самолета и се издигнах във въздуха, си дадох сметка, че именно това е, което винаги съм искал. Трябва да се прибави и възможността да се наслаждаваш на пейзажа, докато работиш. Все казвам, че това е работа, която бих вършил и гратис, няма нужда да ми плащат за това удоволствие! Много ми харесва също, че никой ден не прилича на предишния. Днес има облаци, утре – не. Вятърът е в друга посока или пък вали, или тръгваш на нощен полет. Никога няма два еднакви полета. Трафикът е променлив, всичко се променя, това е постоянна динамика. Мен това ме стимулира.
Другото, което също много обичам да правя, е да обучавам другите да летят. Станах инструктор. Когато преподаваш, ти научаваш повече от учениците, защото това ти носи голям опит, това е взаимодействие и обмен с ученика, ти даваш, но и получаваш.
…Питаш ме какво означава Олгита за мен. Нека припомня как се запознахме. Олгита беше колежка със съпругата на един инструктор от школата в Сан Хулиан. Жената се казваше Марисол и много обичаше да „сватосва“ хората. Така че на мен постоянно ми повтаряха как трябва да се запозная с Олгита и я хвалеха – колко е красива, колко е сериозна.
Накрая приех да се запознаем и това трябваше да стане на 14 февруари 1982 г. Те организираха вечеринка в къщата на някакви приятели и там щяхме да се срещнем. Но седмица преди това по каприза на съдбата в авиационната школа обявиха, че когото хванат да брули кокосови орехи, ще го изключат. В Сан Хулиан имаше едни много големи кокосови палми. Постоянно се разказваха смешни истории как студентите се опитват да откраднат някой кокос и как администрацията се старае да им попречи. Е, мен ме хванаха да бруля кокоси. Те дори не бяха за мен, а за едни цивилни, които работеха на строежа на бомбоубежища. Все пак имах късмета да ме заведат при зам.-директора по полетите Енри Перес. Той ми се скара, но подходи от един ъгъл, който ме развълнува дълбоко. Първото, което ми каза, беше: „Та ти си вече пилот, как така рискуваш здравето и кариерата си заради някакви кокоси“. Трогна ме човешкият начин, по който подхвана проблема. Не взе да ми говори за комунизма и социализма, за дисциплината, а се обърна към мен като към личност, като към студент, който вече е станал пилот, има съответната подготовка, трениран е физически, издържал е изпита. Приех нещата много дълбоко и мисля, че той го разбра. Защото пред възможността да ме изключи, избра да ме накаже със забрана два месеца да напускам зоната на школата. Тръгнах си от него много благодарен.
Ето така се провали срещата ми с Олгита, която беше планирана за Деня на влюбените. Останах в Сан Хулиан два месеца, без да мога да излизам, а приятелите ми не спираха да повтарят: „Колко жалко, толкова хубаво е момичето“. Вече мечтаех за Олгита, без да я познавам. Двата месеца най-после минаха и през първата половина на април излязох за първи път.
Марисол и съпругът ù ми казаха, че в събота ще ходят на плаж до Санта Мария и настояха също да отида, за да се запозная с Олгита. Пристигнах и слязох по едно дървено мостче, което вече го няма. Групата ме посрещна и тогава от морето излезе „сирената“. Щом я зърнах, си казах – ама, разбира се, това момиче е много красиво…
В края на онази събота я придружих до тях и на следващия ден излязохме на разходка. Ходихме до Coney Island (6) и на кино. Беше неделя, 11 април. Трябваше да се връщам в школата. Когато я оставих пред дома ù, казах: „Идната седмица ще те влюбя в себе си“.
Следващата събота, на 17 април, се уговорихме със същата група и отидохме в „Los Violines“ (Цигулките) – по онова време това беше нощен клуб, от най-приятните. И там, не знам, от музиката на Роберто Карлос ли, от обстановката ли, бях готов да експлоадирам. Тя само ме погледна с онези очи… и просто я целунах. Така сме и до днес. И за цял живот.
Оженихме се, роди се дъщеричката ни Ирмита. Беше неописуемо – да стана баща! Научих за раждането по един много приятен начин – по време на полет. Олгита имаше номера на факса на службата за контрол на полетите. Бяхме се разбрали, че когато бебето се роди, Олгита ще ми съобщи пола, теглото, как се чувстват и други такива неща, които са толкова важни за татковците. Така че аз летях с моите ученици и другарят, който ръководеше полетите, каза: „Внимание за всички екипажи, току-що получихме съобщение: Рене, роди се момиченце, тежи толкова и толкова, и двете са добре, казва се Ирмита“. Представи си сега – всички наоколо започват да ме поздравяват, невероятен момент. Ирмита беше подарък не само защото ме направи баща, но и заради това, че беше едно невероятно момиченце още от малка – за обожаване.
„Ресумен латиноамерикано“: Какви бяха плановете ви като семейство?
Рене: Имахме обичайните за младите хора от онова време перспективи, всичките концентрирани около професионалното ни развитие. Освен това бяхме едно скромно и щастливо кубинско семейство с планове да има две деца, може би дори три или повече.
„Ресумен латиноамерикано“: Какво мотивира един щастлив мъж да изостави всичко и да тръгне сам срещу неприятеля, да се превърне в приятел за враговете и в предател за приятелите?
Рене: Основното е силното чувство за дълг. В моите мечти за бъдещето аз нямах ни най-малка представа, че един ден ще изпълнявам мисия против терористичните групи. Имах две същности – първата и най-важната беше като революционер, а втората – като пилот. В един хубав ден някой реши, че бих могъл да изпълня тази задача и се обърна към първата ми същност на революционер. Какво ли подхранва тази същност? Мисля си, че това е преди всичко чувството за отговорност пред родината, пред роднини и приятели, пред същото това щастливо семейство, което имаш, защото всичко е взаимосвързано.
Борих се и продължавам да се боря, за да не живеят дъщерите ми в общество като онова, което виждаме оттатък. И тази борба е част от чувството за отговорност, което споменах, и от съзнанието, че работиш за своя народ, за своето семейство, за своята независимост.
Чувството за дълг се подхранва от патриотизма, от любовта към страната, към твоя народ, към човечеството като цяло, защото не става дума само за Куба. Когато хиляди кубинци бяха в Ангола, те не защитаваха директно Куба. Има толкова кубинци на работа в различни страни. Те помагат на хора, които често дори не занят къде е Куба. Така че чувството за дълг отива малко по-далеч от родината. Или, по-точно казано, свързано е с родината в смисъла, в който Марти казва, че голямата ни родина е човечеството.
И така, някой сметна, че аз ще мога да изпълня тази задача сред терористичните групи, че ще мога да го направя – и се обърнаха към мен. Винаги съм казвал, че никой не ми е поставял въпроса като задължение. Много, много настояваха да съм наясно, че ако кажа „не“, няма да стане абсолютно нищо, тази страница ще бъде затворена и това няма да означава, че не съм революционер. Имах пълната свобода да кажа „не“ — че не се чувствам подготвен или че нямам възможност да осъществя тази задача. Но в момента, в който ми предложиха, нямах никакво съмнение, отговорих твърдо „да“, защото моята готовност си беше винаги там, до идеите ми.
„Ресумен латиноамерикано“: Да поговорим за деня, в който напусна Куба.
Рене: Реши се, че трябва да тръгна през втората половина на 1990 г. Направих няколко опита. Това изтощава, защото всеки път се сбогуваш със семейството, без то да подозира за какво сбогуване става дума. Преживяваш, че може и да не ги видиш повече.
Не съм броил тези опити, може би бяха към пет. Но си спомням, че преди един от тях водех Ирмита към училището и нарочно си сложих очила, за да не види, че се просълзявам…
Сутринта на деня, в който тръгнах наистина, се сбогувах с Олгита, както винаги. Образът на Олгита в кухненския бокс, до шкафа, в онази рокля на цветчета, която тя използваше у дома – този образ остана запечатан в мен.
Когато пристигнахме в Сан Николас, парашутистите вече бяха започнали да скачат. Навлизаше студен въздушен фронт. Реших да остана до края на седмицата, докато успея да замина. Ако не тръгнех същия ден, щях да тръгна в неделя. Отидох в Контролната кула. Там имаше пилот, който ръководеше полетите. И като ме видя, небесата се отвориха и го накараха да помисли: „Този остава за края на седмицата и аз ще му възложа работа в Кулата“. Остави ме да контролирам полетите и си отиде у дома. Но студеният фронт вече беше задухал силно и пречеше на парашутистите. По обяд те решиха да спрат и да видят дали вятърът ще отслабне, докато обядват. Аз им обявих по радиото да използват спирането и да напълнят самолета с гориво, за да е готов за следващото им излизане. Прецених, че този самолет е летял около два часа и сигурно е останал с малко гориво, което няма да стигне до САЩ. Пилотът отвърна, че ще зареди с бензин. Но паркираха самолета до рампата и отидоха да обядват.
Слязох да говоря с механика да зареди и му казах: „Ей, Еди, сложи гориво на самолета“. Той отговори: „Виж, че тубата е празна“. Докато се разправяхме, излезе шефът на парашутистите Израел и помоли да се паркира самолетът, защото нямало да продължават със скоковете. Тогава си казах – сега или никога. Отвърнах му да не се притеснява, че аз ще го паркирам. Качих се в самолета, започнах да рулирам и насочвайки се към паркиране, си помислих: ще го паркирам зле, за да ме накарат да повторя, и тогава ще излетя. Това беше,
което и направих, една лудост.
„Ресумен латиноамерикано“: Колко гориво имаше?
Рене: Точно колкото да стигна до САЩ. Това беше АН-2. Излетях от Сан Николас на 15 градуса от Сентрал Борис Луис Санта Колома, който беше като ориентир, после Мадруга и оттам посока север. Напуснах сушата през Хибакоа и после на север до Кий Уест. Бях длъжен да летя от южния бряг на север, към Хавана, да изляза и да се отдалеча на колкото се може повече мили от Куба. Дотам всичко ми излезе перфектно, без излитането, което беше трагедия. Чак после, когато започнах да разсъждавам, си дадох сметка, че всичко е станало много точно, защото форсирах самолета точно толкова, колкото да излетя бързо. Когато напуснах сушата, намалих и скоростта, за да пестя горивото. Преминах над Матансас, залепен за хълмовете, и излязох на Хибакоа. Мернах комина на ТЕЦ-а. И си казах: „Куба…“ Сърцето ми се преобърна, но в същия момент си заповядах: „Гледай напред, загубеняк, и лети.“
Летях почти прилепен до водата и така продължих, на около два метра от повърхността. Щом се отдалечих малко от Куба, намалих скоростта и се издигнах, за да имам видимост. Облаците бяха ниско, на около 300 метра, така че се залепих за облаците, но в търсене на максимално възможна видимост. И намалих скоростта, за да пестя горивото, защото беше малко, много малко.
Има един момент, в който крушките на горивото започват да светят в червено. Човек вижда такива неща по филмите и му се струва, че в живота те не се случват, но всъщност се случват. Гледах червените лампички и си мислех: „Мамка му, оставам без гориво, но трябва да съм близко“.
Тогава видях едни кораби, които плаваха на изток, един по-близо и друг по-надалеч. Реших да летя над корабите. Ако в близките пет минути не видя земя, ще завия и ще се забия във водата редом с последния кораб. Така и направих. Летях след първия кораб, след втория, след третия – минута, две, три и на петата видях земя. Там имаше много добра маркировка. Щом се доближих, видях пистата на Бока Чика пред мен. Всичко стана перфектно. Приземих се практически без гориво.
„Ресумен латиноамерикано“: Кой ти даде разрешение да се приземиш?
Рене: Никой. Просто паднах там. Направих най-лошото приземяване в живота си. Бях много напрегнат. Ударих спирачка на самолета по средата на пистата, изключих двигателя. Все едно беше термос с кафе – дръпнах една глътка и го захвърлих. Полетът беше продължил около един час и 20 минути.
Приближи се една кола с надпис „Follow Me“ – „Следвай ме“. Там имаше един черен цивилен шофьор и един униформен пазач до него. Аз слязох от самолета, а те от колата. Веднага ме попитаха какво става. Аз им отговорих: „I come from Cuba“. Униформенията започна нещо да говори, настана едно объркване, после ме попита дали мога да се преместя със самолета. „Може и да мога“, му отговорих. Не знаех дали има още някакво гориво, но все пак успях да го подкарам и те ме заведоха до един самолетен паркинг. Там закотвиха моя приятел по приключения – онзи АН-2.
След това извадих свидетелството си за раждане – носех го в подплатата на книгата за полети. Скъсах подплатата, показах им свидетелството и казах: „Виж, роден съм тук“. Това улесни целия процес. Не се наложи да ме пращат при миграционните власти. Нямаше проблеми, не ме задържаха, за да доказвам, че съм американски гражданин. Обадиха се на баба ми, тя потвърди и ме оставиха да си тръгна. Още същия следобед излязох оттам с един господин, който беше приятел на шефа на базата, един кубиноамериканец.
След пристигането ми в САЩ си поставих задачата за стабилен подслон. Както казах в началото, аз имам северноамериканско семейство, с тамошни корени. Моята баба бе голяма личност, тя ме прие с разтворени обятия. Естествено, не знаеше какво правя, но ме обичаше като внук. Тя беше идвала у нас през 1984 г. и познаваше Ирмита като бебе. В САЩ получих от моето семейство цялата подкрепа, която може да даде едно семейство. Както от баба ми, така и от нейните братя – чичовците ми. Не бяха хора с пари, но ми дадоха основното – подслон и храна, докато започна работа и си извадя лиценз.
Живеех от работата си. Смених няколко работни места, защото, за да влезеш в авиационните среди, трябва да си извадиш лиценз като пилот, а един час полет струва много. Когато отидох там, първо живях в Сарасота, където живееше и баба ми. Задачата ми беше за Маями, така че трябваше да се пренеса в Маями. Но започнах в Сарасота. Там се установих и работих в един магазин, в който се продаваше всичко.
После се пренесох в Маями с една леля, сестра на баба, която също ме прие като свое дете и ме обгради с голяма обич. Помагахме си с нея взаимно, защото тя беше доста възрастна, нямаше превоз, така че аз я взимах и я возех, карах я на покупки, давах ù пари от заплатата си всяка седмица. А тя ми осигуряваше подслон, хранеше ме, гледаше ме като син. Не съм изпитвал лишения.
Работех усилено – трябваше да изкарвам пари, за да си извадя лиценз като пилот. В нашата дейност – поне в кубинския случай, не важи онази красива представа за някакъв тип, който има на разположение много пари и кара мерцедес бенц. Трябва сам да изкарваш пари за живота си и да следваш задачите, които са ти били поставени. Затова вършех всичко, с цел да спечеля достатъчно, за да получа лиценз за пилот и после с него да проникна в подходящата среда.
Когато се сформира организацията „Братя за спасение“ (Hermanos al Rescate – HAR), още нямах действащ американски лиценз. Работейки за HAR, получих възможност да летя като частен пилот. Междувременно изкарах курс за ремонтни работи. После дойде циклонът Андрю, който съсипа половината Маями. И аз се наех да поправям покриви, за да мога да си платя лиценза за инструктор.
Моята цел и основна задача бе да вляза в авиационните среди в Маями. По онова време имаше една група, която се казваше CUPA — тя се състоеше от пилоти, които са били в Хирон (7), и от други, като мен, които се присъединяваха.
Имаше и група, която се самоопределяше като „Fuerza Aérea Cubana en el Exilio“ (Кубински въздушни сили в изгнание). Тя беше нещо като отцепник от CUPA. Всъщност функционираше като клуб, събираха се много хора, които копнееха по въображаемото благоденствие на предишна Куба.
Това беше една странна смесица от фолклор, тероризъм, озлобление, много платизъм (8) — приличаше на карикатура.
„Ресумен латиноамерикано“: Как в тази среда участват наркотрафикът и ФБР?
Рене: Доколкото знам, „Братята за спасение“ не са се замесвали в наркотрафик. След тях аз се присъединих към една група, която се наричаше Partido Unidad Nacional Democrática (PUND) — Партия за демократическо национално единство. Това беше друга терористична група, която се занимаваше с инфилтрации и саботажи в Куба, с акции на командоси и т.н. Те убиха един рибар в Каибариен. Тази група наистина смесваше дейности като саботажи, престъпления срещу Куба и директно се забъркваше в наркотрафика.
Това беше като въртяща се врата. От едната страна влизат парите от наркотрафика, а от другата използват част от средствата, за да вредят на Куба. А най-голямата част употребяват за лично обогатяване. В тази група ми предложиха първата операция в наркотрафика. Беше шефът на групата, наричаха го Тони Дебелия. Вече беше минал през затвора заради наркотрафик. В Маями често арестуват някого и ако човекът е готов да сътрудничи с правителството, го пускат, за да вербува хора, които после да бъдат хванати.
Изглежда той беше от тези. Но му се беше удало паралелно да си уреди операция и за своя собствена сметка. Той ме ангажира именно за тази операция. Ставаше дума да се докара от Пуерто Рико дрога за 25 000 долара. Това бе първата наркооперация, която ние, от Куба, осуетихме. Дадохме информация на ФБР и ударихме по PUND — тя остана без средства.
След това имаше и друга група, наречена „Comandos de Liberación Unidos“ (Обединени командоси за освобождение), която се беше отцепила от PUND и се занимаваше със същото. Включително един от шефовете ù – Хусто Регаладо, е бил хвърлян зад решетките за наркотрафик. Друг неин ръководител, който дори имаше агенция за сигурност, полупараполицейска, ми предложи също бизнес в наркотрафика. Него също го издадохме на ФБР и той се провали. Много, ама много е разпространено това смесване на наркотрафика и антикастризма в юга на Флорида.
Нека да разкажа за „Братята за спасение“ или съкратено HAR, за Хосе Басуалто (9) и с каква цел той сформира тази организация. „Братята за спасение“ са създадени от елементи, които са били тренирани от ЦРУ през 60-те години и в частност от групата за инфилтрации. Когато се е подготвяло нахлуването в Плая Хирон, те предварително са били инфилтрирани в Куба, сред хората, за да работят нелегално, да осъществят координацията с вътрешната контрареволюция, да реализират екзекуции, саботажи и други акции. Това са Били Шус, Басуалто, Феликс Родригес – Котарака и други. Феликс Родригес (10) не е бил в началото в HAR, но те са сраснати с онези елементи, които са се инфилтрирали в Куба през 1961 г.
По онова време са били млади момчета от висшата класа, които са учили в САЩ и манталитетът им е „платистки“ (11). Те са емоционално обвързани с всичко американско и естествено са били фрустрирани от революцията. Такъв тип хора са били инфилтрирани тук в очакване на нахлуването. Басуалто от началото на инфилтрирането си в Куба си дава сметка, че нахлуването няма да напредне. Разбира, че онова, което казват хората от ЦРУ, не е това, което вижда. Когато става нахлуването, той влиза във връзка с ЦРУ директно, чрез радиовръзка, и им изпраща следното съобщение: „Благодаря за жалкото ви нахлуване“. Това е манталитетът на тези хора.
След като нашествениците са разбити, Басуалто успява да се скрие в американската военноморска база в Гуантанамо, после го изпращат в САЩ. И тогава се свързва с всичките тези хора – Мас Каноса (12), Посада Карилес (13), цялата тази компания, включително армията на САЩ. Той мисли и мечтае за ново нахлуване в Куба, този път вече с армията на САЩ. После участва с Ласаро Фариняс и с един друг Ласаро в канонадата по хотел „Сиера Маестра“, който тогава се казваше „Росита Орнедо“. Басуалто се набърква и в други акции на ЦРУ, става част от аферата „Иран-контри“ с приятелите си Феликс Родригес и Посада Карилес, докато накрая създава „Братя за спасение“.
HAR е преди всичко елемент от психологическата война. Много са обиграни в това. През 1991-ва се създава еуфория около казуса с бегълците със салове. И американският закон, който закриля хората, тръгнали по този начин за САЩ, е част от цялата тази схема. Стъпват на този закон и създават една организация, която под прикритието на хуманитарната кауза служи за психологическа война срещу Куба, с една много остра програма, която прави манипулации около проблема с хората от саловете. От една страна подтикват към нелегални напускания на страната ни и от друга страна използват това, за да правят пропаганда срещу Куба.
Говорим за организация, която започна да води и да качва на свои самолети журналисти от Япония, Испания, Англия, отвсякъде. Връщайки се в страните си, те разказват как хората се стремят да избягат от „комунистическия ад“. Това е акцентът на HAR от самото начало. Когато през 1993–1994 г. у нас ситуацията стана по-напрегната (14), от HAR започнаха дори залагания, че дейността им ще предизвика предполагаемо народно въстание в Куба. Почти виждаха изпълнени целите си покрай онова, което стана на „Малекон“ (15) през август 1994-а.
Август на 1994 г. бе връхната точка на HAR, сякаш стигнаха небето, а през септември 1994-а стигнаха ада. През август видяха хората да протестират на улицата за първи път след революцията и това подсили мечтата им, че там вече ферментира един народен бунт, който може да събори правителството. Като част от стремежа им да подхранят тази среда те започнаха да нарушават кубинското въздушно пространство. Първото такова голямо нарушение беше през април 1994-а, когато се отбелязваше годишнина от събитията на Хирон. А когато стана онова през август, те вече смятаха небето за свое и замислиха да стигнат още по-далеч.
Басуалто вече ми беше предлагал през 1992 г. да хвърляме експлозиви върху Куба, за да взривяваме стълбовете с високо напрежение. Когато стана онова през август, той започна да мисли за нещо друго и се захвана с конструирането на едни артефакти, които да се използват за избиване на полицаи. Идеята му беше те да бъдат хвърлени върху някоя протестираща група отчаяни хора, които можеха да ги вземат за бенгалски огньове. Но не бяха бенгалски огньове, а разпръскваха куршуми. Той започна да изпробва тези артефакти. Всичко това се знаеше в Куба благодарение на Хуан Пабло Роке (16), който по онова време работеше с Басуалто в HAR. Това беше върховният момент за Басуалто.
Но стана така, че Куба реагира на събитията през август, давайки свобода на желаещите да напуснат, и това провали схемата на Басуалто, тя увисна във въздуха. Когато през септември 1994-а САЩ и Куба подписаха първия предварителен договор за регламентиране на заминаванията, HAR започнаха да издишат, защото бизнесът им се съсипваше.
Не мисля, че HAR са имали друг източник на финансиране освен събирането на помощи. Там се събираха много помощи, защото щом на хората в Маями им кажеш: „Виж този човек от сала“ и им пуснеш подходящи кадри, те веднага дават пари. Видях така да се събират милиони долари в един телемаратон, в който участвах лично. Там са много отзивчиви към това. Пускаш един филм, на който се виждат отчаяни хора в морето. И всеки, дори революционерът, си мисли: „Ще спася някой човек в морето, няма значение дали е „червей“ (17), или какъвто и да е там, това е човек, който иначе ще умре, той е там сам, на сала, сред морето“. В такъв момент никой не задава въпроси какво ще се прави с парите, които се събират. Беше добре монтирана операция, много интелигентна и в същото време проста. Това им донесе много пари.
Помня първия телемаратон. HAR едва бяха започнали да функционират – от около два или три месеца, още не бяха спасили никого, но точно в деня на началото на телемаратона спасиха наведнъж 16 души. Беше като експлозия в Маями и хората започнаха да дават пари.
Когато Куба и САЩ подписаха миграционните споразумения, това провали бизнеса на HAR. Хората започнаха да разсъждават: „За какво ще давам пари, ако тези от саловете ще ги връщат в Куба“. Тогава от HAR започнаха да атакуват миграционните споразумения. В действителност, ако наистина ги интересуваха хората, те трябваше да аплодират договореностите и да закрият HAR с фиеста, защото вече можеше да се пътува легално. Но не, те направиха всичко наопаки, започнаха да атакуват миграционните споразумения. Така бе демонстрирано, че всичко онова за хората от саловете е една куха приказка, те не ги интересуваха.
През септември участвах в един от последните полети за спасение. Излиташ над Флоридския пролив и виждаш един сал там и друг по-нататък, и още по-нататък. Хвърляш им разни неща, както и бенгалски огньове, за да се обозначат. Бреговата охрана, полудяла, търси и събира саловете. Не занеш какво да правиш и виждаш още един сал, и пак минаваш отгоре, защото ти се струва, че не си видял добре – беше лудост. Бреговата охрана пълнеше цели кораби с тях и ги връщаше към Гуантанамо.
Помня, че след този полет, когато вкарвахме самолетите от HAR в хангара, хората от тази организация бяха като в траур. Защото си даваха сметка, че Фидел им е нанесъл сериозен удар, разбираха, че американците няма да нахлуват в Куба, а ще сядат да преговарят с нея.
Следващия понеделник, когато отидох на работа в Тамаями, се събрахме двама-трима души да поговорим – Фреди Флакер, Периане, още двама и аз. Говорихме си така, обсъждайки онази трагедия. Да, беше трагедия за бизнеса им. Спомням си, сякаш беше вчера, как докато говорехме за хората от саловете, един от групата изригна: „Мърсни салджии, иде ми да изляза с един хеликоптер и с една картечница и да ги потопя един по един“.
Самолетите на „Братята за спасение“ се пилотираха от различни хора. Някои бяха доброволци, други го правеха срещу заплащане. Беше смесица от всичко. Имаше такива, които даваха под наем собствените си самолети на HAR и печелеха от това, други нямаха свои самолети и искаха единствено да навъртят летателни часове, за да направят после кариери като пилоти – защото един час полет струва 160 долара, а там трябва да навъртиш стотици летателни часове, това е решаващо за кариерата на пилот.
Виждаш и някой доброволец, който наистина е загрижен за хората от саловете, не го интересува летенето, а да спасява хора – свит на задната седалка и целият изпотен като свещ, защото не е лесно да седиш 6 часа в един нагорещен самолет. Там бяха и шефовете с техните политически амбиции, най-важната от които бе да разрушат Куба по какъвто и да е начин…
…Към момента на ареста на 12 септември 1998 г. аз не познавах никого от другите арестувани с изключение на Херардо (18). Него го познавах, защото той пряко ръководеше действията ми, беше моят контакт. Запознах се с Херардо около две години преди ареста, доста време работихме заедно. Херардо преди всичко е много човечен, много загрижен за човешкия аспект на операцията, за доброто на другаря, който е редом, за неговите проблеми. Беше много развълнуван от раждането на Ивет (19). Постянно ù носеше разни подаръчета. Непрекъснато се интересуваше как е семейството ми, особено след пристигането на Олгита.
За него хората са на първо място. Много аналитичен и много отворен към мнението на другаря редом. Умее да изслушва, въпреки че по субординация той ми беше шеф. Вече след ареста процесът разкри истинското величие на духа на Херардо, защото върху него се концентрира цялата омраза на врага, много повече, отколкото върху останалите. Той я посрещна с изключително хладнокръвие и с онова негово неповторимо чувство за хумор.
Спомнях си тези дни ситуациите по време на процеса, как те предизвикваха у всички ни пристъпи на огромен гняв – такъв, че ти идеше да скочиш и да стиснеш съдията за гърлото, защото е лъжец, бандит, циник, нахалник… И после се появява Херардо с някоя карикатура точно на тази ситуация и всички започваме да се смеем – затворниците, преводачката, пазачите, всички. Когато съдията най-много обиждаше Херардо в заключителните аргументи, с които сякаш искаше да го зашлеви, Херардо го гледаше с такова хладнокръвие, с такова спокойствие, сякаш му казваше – какво и да правиш, истината е на моя страна.
„Ресумен латиноамерикано“: Арестуваните в началото бяхте десетима. Как се превърнахте в Петимата?
Рене: Петимата се появиха тогава, когато се разграничихме от останалите. Стана доста бързо. В първия ден след ареста ни хвърлиха директно в Дупката (20) и оттам ни закараха пред съда, събраха ни на едно място десетимата заедно. Именно там стана разграничаването. Или най-малкото възникнаха съмнения по отношение на останалите. Незабавно се открои кой доколко е твърд, разбра се кой как гледа на нещата. Започнахме да разговаряме и ние, Петимата, бяхме онези, които възприехме случилото се като нашата „Монкада“. Говорихме за „Историята ще ме оправдае“ (21). Другите бяха като замаяни и искаха да върнат въпроса само към нашия конкретен случай. После те се отделиха още повече от нас. Имаше един момент, в който говорихме с тях да преразгледат позицията си, но нямаше как да стане. По един естествен начин ние се оформихме като Петимата. Сега е малко трудно да се определи точно моментът, но смятам, че това стана, когато решихме, че ще следваме примера на „Монкада“, на Фидел.
Когато другите се отделят, това винаги те шокира. Все си мислех, че ще сме десетима. Не ми беше минавало през ум, че някой ще се отдели. После се сблъскваш с реалността и това те разтърсва. Нужно е време да започнеш отново да се доверяваш. Но нещата станаха бързо. Съвпадението в принципите и в начина, по който гледаме на случая, направи така, че ние, Петимата, се идентифицирахме веднага.
„Ресумен латиноамерикано“: В един момент Херардо Ернандес се опитва да поеме цялата отговорност.
Рене: Да, това стана, когато бяхме се събрали всичките, обсъждайки как да се справим със ситуацията. В този момент на Херардо му хрумна идеята, абсурдна поне за нас четиримата. Той каза: „Няма какво повече да приказваме, хвърлете цялата вина върху мен“. Тогава веднага се видя разликата. Ние четиримата му отговорихме незабавно, всеки със свои думи: „Ти си луд, не се прави на глупак, братче, да не си пиян, я остави бутилката, която са ти пробутали“. Докато другите си мълчаха – сякаш казваха, че идеята не е лоша. Тази разлика в реакциите ни шокира. Това ни превърна в Петимата.
Ти искаше да ти разкажа за последната дума на всеки от нас пред съда. Беше индивидуален процес, всеки написа онова, което го беше развълнувало най-много. Най-трудното бе да изберем какво да прескочим и какво да включим. Защото имаш толкова за казване след процес като този, в който си видял толкова мръсотия, низост, лъжи, погазване на закона, злоупотреби, арогантност, шантаж на свидетелите, подигравки към съдийката, към съда… Ако напишеш всичко, което чувстваш, ще трябва да говориш два часа. Случи се и онова на 11 септември 2001-ва. Падна се между присъдите и декларирането на виновност – така че и то трябваше да се включи в последната дума.
Вярвам, че моята последна дума беше въздействаща. Особено в онази част, в която говоря, че ние нямаме друго престъпление, освен „престъплението да отстояваме достойнството си“. Стори ми се, че е добро обръщение към онези кубинци от Маями, които не са се извратили, които продължават да са си кубинци. Така, както Давид, изправен срещу Голиат, си е един кубинец. Този обобщен образ бе олицетворен от бащата на Хоакин Мендес, един от адвокатите на Фернандо. Синът отиде да се посъветва с него дали да защитава Фернандо или не, защото в Маями се развихри истинска медийна кампания срещу нас. И човекът отговори – да, да го защитава, защото, въпреки че той лично е против комунизма в Куба, все пак смята, че всеки, който рискува живота си за един идеал, заслужава уважение.
Разбира се, че съдът ми предложи да сътруднича, те правеха предложения на всички, системата работи така. Затрупват те с обвинения, повече, отколкото реално могат да ти отправят, и вдигат потенциалната присъда до максимални нива. Идват и ти казват, че ако сътрудничиш, ще ти свалят някое и друго обвинение. Например, един от арестуваните прие да сътрудничи. Отначало искаха за него доживотна присъда и накаря му дадоха 2 или 3 години. Това е начинът на действие на федералната съдебна система в САЩ. Ето защо 95% или дори повече от обвинените изобщо не стигат до съда, предпочитат да сътрудничат.
Друга характеристика на северноамериканската съдебна система, която я прави перверзна, е това, че те всъщност не те наказват за онова, което си извършил, а санкцията ти зависи от поведението ти след ареста. Колкото по-унизено се държиш, толкова по-благосклонни са към теб. А ако решиш да не се унижаваш, вдигат ти всички наказания. Така стана с нас.
На всички нас предложиха да сътрудничим. Ако бяхме приели, щяхме да получим по 3 години затвор, най-много 5. Но понеже решихме да не сътрудничим, ни стовариха всичко в максимални размери. Когато ми предлагаха по-специално третиране, те вече знаеха, че няма да приема нито да доноснича, нито да сътруднича, нито да се пречупя. Така че онова, което ми предложиха, бе да се призная за виновен по едно от двете обвинения. Нищо повече. Инсинуираха: щом няма да сътрудничиш, поне се признай за виновен. Щяха да ми дадат 10 години в такъв случай и да излежа 8 и половина.
По същото време предприеха шантажиране на семейството ми. Предложиха ми споразумение, но накрая добавиха, че то „няма отношение към миграционния статут на съпругата“. Все едно ми казваха: внимавай, жена ти може да бъде депортирана. Представиха ми този документ един петък и още същия ден им отказах. В неделя Олгита дойде да ме види и в сряда вече я бяха арестували.
„Ресумен латиноамерикано“: През двете години, през които в Куба случаят още не беше широко известен, откъде черпехте сили и достойнство, за да не ви пречупят?
Рене: Виж, основната мотивация е в убеждението, че онова, което правиш, е правилното, да осъзнаваш какво защитаваш и да знаеш защо си там. Мен ме атакуваха у дома сили на ФБР, но никой и никога не успя да ме убеди, че е възможно една такава атака да промени принципите ти. Ти можеш да си ходиш по улицата и да те нападне някой тип, който да ти поиска портфейла и да те заплаши, че в противен случай ще те убие. Може би е по-добре да му дадеш портфейла си, но това няма да промени принципите ти.
Мен ме надапдна цяла глутница престъпници. Нахлуха, разбиха вратата на дома ми, събориха ме на пода, малтретираха ме. После ме хвърлиха в онази Дупка. Но всеки ден аз си повтарях: „Аз съм по-добър, аз имам сили, аз ще им устоя“. Можеха да ме надвият, но не можеха да ме убедят, че са по-добри от мен. Онова, което ми показаха, бе, че са престъпници и че аз трябва да реша дали да се поддам на престъпниците и дали да се променям само защото някакви типове са ме атакували и са ме нападнали с палки. Смятам това за важно. Могат да ме смажат, но не и да ме променят.
Събраха се две неща – убедеността, че това, което вършиш, е правилно, и низостта на онези. Защо да се отстъпва пред една такава низост? Аз защитавах живота, а те бяха взели политическото решение да превърнат защитата на човешкия живот в престъпление. Така че именно те деградихара. Можеха да решат друго – да приемат, че човешкият живот е най-ценното и че онзи, който го защитава, не може да бъде обвиняван. Но не, те решиха обратното. И щом са го решили, значи падат още по-ниско. Значи няма какво да им отговарям и да им правя удоволствието.
Чрез адвокатите получавахме сигнали, че кубинското правителство ще участва и ще ни подпомага. За другарите, които бяха там инкогнито – Херардо, Фернандо и Рамон, беше един период на пълно мълчание от страна на семействата им. Беше им много тежко. Докато не започна процесът, те така и не се идентифицираха. Бяха в пълна изолация от жените и децата си.
Аз имах късмета да общувам със семейството си, защото бях със собственото си ме – Рене Гонсалес. Олгита си беше моята жена. Но за другарите беше много тежко през онези две години и нещо. Това още повече откроява тяхната твърдост и тяхното голямо доверие и в Куба, и в революцията.
Смеехме се, защото Фернандо продължаваше да е „мексиканец“. Продължаваше да взима причастия, когато идваше свещеникът. Продължаваше да се кръсти и да говори като мексиканец, ядеше люто. Така продължи, докато не каза на процеса: „Аз съм Фернандо Гонсалес“. И тогава вече започна да си говори като кубинец. Свидетел съм на това, изживях го с него и изпитвам голямо уважение към него.
Щом веднъж започнахме да планираме стратегията си пред съда, решихме, че в деня на началото на процеса те ще се представят пред съда с имената си, но не и пред нас с Тони (22). Те се познаваха помежду си – Фернандо, Херардо и Рамон, знаеха си истинските имена, но ние не ги знаехме и не искахме да ни ги казват. Адвокатите им ги научиха преди нас.
Правителството на САЩ идентифицира Херардо по случайност. Оказа се, че в Маями срещнал едно момче, което му е било съсед тук, в Хавана. Херардо му разказал една измислица, че бил служител на кубинското посолство в Аржентина и избягал в Маями. Разбира се, междувременно предупредил Хавана за случилото се, описвайки момчето. Когато ФБР засича някои от комуникациите на Херардо с Центъра, те отиват и намират момчето, което идентифицира Херардо. Бедният младеж не е имал друг избор – ФБР потропало на вратата му. Той свидетелства с голямо съжаление.
В моя случай те злоупотребиха много със семейството ми. Това им е методът, прилагат го не само спрямо мен. Щом искат нещо от заворника, започват да притискат майка му, жена му, децата му. С мен прекалиха, защото забраниха посещенията на дъщерите ми. Всички в затвора в Маями можеха да виждат децата си с изключение на мен, което беше много тежко. Един от най-болезнените образи за мен по време на целия процес беше да гледам мъничката Ивет как върви по тротоара там, долу, от височината на моя 12-и етаж. Виждах една шапка от коса, която се движеше нестабилно и колебливо, а Олгита и Ирмита бяха до нея. Това е много опасен район, нивото на престъпност е много по-високо, отколкото в другите части на Маями. Щом мернех хора, които ги приближават, се напрягах от ужас да не им се случи нещо. Как да викам, кого да известя?! Нямаш начин да известиш никого! Беше ужасно. Признавам, че сърцето ми се свиваше на топка.
При друг един случай, когато ми позволиха да видя малката по време на посещение, ме завързаха и оковаха така, сякаш съм куче. В такива моменти се научаваш да се смееш в лицето на неприятелите си. Те могат да ти причинят какво ли не, но и ти можеш да използваш тази единствена форма, за да се бориш с тях. Не бива да позволиш на неприятеля да решава вместо теб. Те очакват, че пред техните провокации ще се пречупиш и така ще доминират над теб. Не, всъщност пред тях трябва да решаваш само ти, те не могат да го правят вместо теб.
Научих този урок в деня, в който Ирмита ставаше на 15. (23) В този ден се излекувах.
Беше скоро след ареста, през юни 1999-а, още не беше минала и една година. Имахме право на едно телефонно обаждане седмично. Аз пазех това обаждане, за да бъда сигурен, че ще мога да го осъществя на рождения ден на Ирмита. Процедурата беше проста, записват те в една книга, когато се обаждаш. Молиш за телефонна връзка, те проверяват в книгата и, ако са минали 7 дни от последното обаждане, те свързват. Нарочно оставих да минат 8 или 9 дни, за да мога да говоря с Ирмита в деня, в който навършваше 15. Но този ден на смяна се падна един много зъл пазач. Още сутринта му казах, че дъщеря ми навършва 15 и искам да използвам седмичното позвъняване, за да ù се обадя. Но времето минаваше – и нищо, той беше решил, че няма да се обадя този ден, показваше ми го ясно и освен това злорадстваше, когато минаваше и ме виждаше да чакам. Този тип беше силно настървен и накрая аз много се ядосах. Когато денят свърши и видях, че няма да мога да говоря с Ирмита, се обърнах сам към себе си: „Спри, не можеш да позволиш това да продължава така, защото ще ти навредят, а ти не бива да допускаш да ти навредят, трябва да си над тях“.
На следващия ден ми разрешиха обаждане, беше минал 15-ият рожден ден на Ирмита. Когато се обадих, отговори Олгита. И аз ù казах: „Запомни – каквото и да става, не се връзвай, не се ядосвай за нищо. Аз повече няма да се връзвам на тези хора, няма вече нищо, което те да направят и да ме ядосат с това. Ако се оставиш да те ядосат, това значи, че те надвиват, но те няма да ни надвият“.
Научих се да се смея, когато съм ядосан. Така стана, когато ми доведоха Олгита арестувана и облечена с онова ужасно нещо в оранжев цвят. В залата бяха се разположили онези типове от ФБР – в очакване на момента, когато ще видя Олгита и вероятно ще се пречупя, щом забележа, че тя плаче. Помислих си: добре, я да видим. Пред всички тях ù казах: „Колко ти отива оранжевият цвят!“ И двамата се разсмяхме. А онези типове се изядоха от яд. Нещо подобно стана и онзи ден, в който ме заведоха при Ирмита целия окован. Смях се, забавлявах се с моето момиченце. А когато Ивет каза „бау, бау“, Олгита се намеси: „Не, детето ми, тук не баща ти е кучето“. Разбрах, че ако аз не искам да виждам пазача, няма да го виждам. Погледът ми минаваше през него и виждах стената отзад.
„Ресумен латиноамерикано“: Важно е да поговорим за ролята на Олгита преди и след ареста.
Рене: Дневникът, който водех по време на процеса, бе заради Олгита. Тя поиска да присъства по време на процеса и скоро стана това варварство с ареста ù. Тогава реших, че щом тя не може да присъства на процеса, значи аз ще ù разкажа всичко в детайли. Ето това се хванах да правя – с цел да изразя цялата си лична почит към нея, защото тя я заслужава.
Олгита в тази ситуация беше всичко за мен, защото тя стана главна опора на нашите момичета. Аз тръгнах на мисията, когато Ирмита беше на 6 годинки, а после Олгита ми доведе една прекрасна девойка, с изключителни и дълбоки чувства. Не че 6-те години, които беше прекарала дъщеря ни с мен, не бяха повлияли. Но Олгита трябваше да бъде с Ирмита и в „специалния период“, в ужасни условия, утежнени и от един баща дезертьор – какъвто бях в очите на всички. Олгита ми доведе въпреки всичко едно щастливо момиче, което не беше травматизирано, което беше една интегрална личност. После същото бе и с Ивет. Така че от тази гледна точка Олгита беше повече от опора, това беше много важно за мен. Аз ù казвах през годините, докато бях в затвора, че моята мисия е да се държа твърдо, за да не вижда тя един победен човек, надвит, а да вижда един оптимист, който върви напред. И аз исках, щом я погледна, да виждам у нея същото, да си предаваме двамата едно послание на победа и надежда.
Тя изпълни нейната част от задачата, а аз – моята. Нейната част беше също толкова трудна, колкото и моята. Докато беше сама в Маями, Кубинско-американската национална фондация оказа голям натиск да я изхвърлят от работа. Спаси се, защото шефът ù не искаше да я уволнява. Тя трябваше да идва да ме вижда в затвора веднъж в седмицата и после да тича на работа. Понкога я оставяха заключена в залата за посещения, а това я поставяше на ръба да закъснее за работа – лукс, който не можеше да си позволи. Тогава удряхме четири ритника във вратата, пазачът идваше, крещейки, и тя се хвърляше в лют скандал с пазача. Товя я разхубавяваше.
Скоро си мислех – те и затова ни мразеха, защото, щом нямат нашия морал, това ги дразни. С Олгита си спомнихме за случая с онези петима американци, които бяха отвлечени в Колумбия от FARC-EP (24). Когато ги освободиха, семействата им бяха разпокъсани, разединени, жените им ги бяха напуснали. И сега виж как северноамериканското правителство продължава да се опитва да разруши нашите семейства, нашите бракове. Стигнаха дотам, да кажат на Адриана (25), че вече не е омъжена, че не признават този брак, защото от 15 години не са се виждали с мъжа ù (26). Виж каква низост! Те самите разбират, че не могат да разрушат семействата ни.
„Ресумен латиноамерикано“: Разкажи ни каква роля играха Ирма, Кандидо и Роберто (27) в тази борба.
Рене: Смятам, че старците са заложили формирането ми като личност. Всичко добро, което съм направил, дължа на тях. Те ме отгледаха, направиха ме такъв, какъвто съм, дадоха ми достоен пример. Ето това отнася в себе си човек, когато тръгне на мисия. А по отношение на Роберто винаги съм казвал, че той беше един от стълбовете в юридическата дискусия по случая. Когато загубихме Леонард Уинглас (28) и Роберто (29), загубихме двамата най-добри оратори на двата езика. Онова, което най-много ценях у Роберто, бе, че поставяше на преден план не лично мен, а всички нас, Петимата. Винаги повтаряше, че сме Петима и че е брат и на Петимата, а не само мой.
Искаш ли мнението ми за обвинение номер 3 срещу Херардо? (30). Нека си припомним, че третото обвинение бе формулирано седем месеца след ареста, когато започна натискът на елементите от Маями то да бъде издигнато. Дотогава на правителството на САЩ не му беше хрумвало това. Когато започна конкубинатът между правителството и Илеана Рос (31) и Линкълн Диас Баларт (32), започнаха и конспирациите около арестите, манипулациите на медиите, включването на семействата на свалените пилоти от HAR и други неща, от които се сглоби третото обвинение.
Третото обвинение има два основни елемента – единият е, че Херардо договарял с някого си убийството на онези хора, и вторият елемент е, че в тази договорка с друга личност се предвиждало те да бъдат убити в международни води. Нито един от двата елементи не бе доказан в съда.
Няма никакъв документ, според който Херардо да е обсъждал с някого чиято и да било смърт. Не е съществувал, нито съществува такъв документ. Вторият елемент също го няма. Всички доказателства по случая се въртят около нарушаването на кубинското въздушно пространство. Няма нито едно доказателство, че нещо е ставало извън Куба. Защо Куба ще се притеснява от действия извън територията ù, какво я интересува дейността на „Братята за спасение“ вън от кубинска територия?!
Случаят е политически и досега е разглеждан все през политическа призма. Ако утре тръгне в позитивна посока, това също ще е политическо решение. Всъщност, ако се вземе политическо решение в наша полза, това ще е лесен ход, защото за него просто трябва да се приложи законът. Това е, за което настояваме, откакто е започнал случаят.
„Ресумен латиноамерикано“: Според теб около какво трябва да концентрираме кампанията за твоите четирима другари?
Рене: По всички начини и достъпни форми трябва да се действа във Вашингтон – в Конгреса, в Белия дом, в Юридическия департамент, в Сената, но във Вашингтон. Там познават добре това престъпление срещу нас и там трябва да го решат.
Превод Къдринка Къдринова
Бележки:
(1) Дъщеря на Рене и Олга. (Тази и всички следващи бележки в публикацията са на преводачката.)
(2) Братът на Рене.
(3) Групите по ограмотяване на населението
(4) Мобуту Сесе-Секо — президент на Заир от 1965 до 1997 г.; Агостиньо Нето — първият президент на Ангола от 1975 до1979 г.
(5) Фронт за освобождението на Кабинда
(6) Увеселителен парк в Хавана
(7) Плая Хирон е мястото, където през април 1961 г. дебаркират антикастристки сили в опит да предизвикат контрареволюционен обрат в Куба, но са разбити
(8) По името на американския сенатор Орвил Плат, на него е кръстена „поправката Плат“, приета през 1901 г., която подчинява Куба на интересите на САЩ
(9) Антикастристки активист
(10) Това е агентът на ЦРУ, пряко участал в убийството на Че Гевара в Боливия през 1967 г.
(11) Отново от името на Орвил Плат, автора на „Поправката Плат“
(12) Хорхе Мас Каноса е създател и водач до смъртта си през 1997 г. на антикастристката Кубинско-американска национална фондация, той спонсорира много акции срещу Куба
(13) Луис Посада Карилес — пряк отговорник за много терористични актове срещу Куба, включително за взривяването на пътнически самолет на „Кубана авиасион“ през 1976 г.
(14) Това е т.нар. специален период, когато след изчезването на соцлагера Куба изпада в много тежко икономическо положение и населението живее изключително трудно
(15) Крайбрежният булевард на Хавана
(16) Друг кубински агент, успял да се завърне невредим в родината си през 1996 г.
(17) Така в Куба наричат антикастристите
(18) Херардо Ернандес, един от Петимата, получил най-тежки присъди — две доживотни
(19) Ивет е втората дъщеря на Рене; тя се ражда през 1998 г. в Маями, където жена му Олга и по-голямата им дъщеря Ирмита пристигат през 1996 г.
(20) Зловещ затворнически сектор, като карцер
(21) Така е озаглавена защитната реч на Фидел Кастро на процеса след щурма на казармата „Монкада“ през 1953 г.
(22) Антонио Гереро, един от Петимата; също като Рене, и той има американско гражданство, затова е бил под собственото си име.
(23) В Куба 15-годишнината на момичето се празнува много тържествено, подобно на нашите абитуриентски балове; това е голяма дата за цялото семейство
(24) Fuerzas Armadas Revolucionarias de Ciolombia — Ejercito Polular, което се превежда като Революционни въоръжени сили на Колумбия — Народна армия; това е най-старата действаща партизанска групировка на Латинска Америка, в момента нейни представители водят в Хавана мирни преговори с колумбийските власти
(25) Съпругата на Херардо Ернандес
(26) Американките власти отказват да издадат разрешение на Адриана Перес да посети съпруга си Херардо Ернандес в затвора в САЩ
(27) Майката, бащата и братът на Рене
(28) Водещ американски адвокат, защитник на Петимата, починал през 2011 г.
(29) Братът на Рене умира от рак през 2013 г.; преди да се разболее той активно участва в защитата на Петимата
(30) По това обвинение на Херардо Ернандес се приписва конспирация с цел убийство по повод свалянето от кубинската противовъздушна отбрана на два самолета на „Братята на спасение“, за пореден път нарушили кубинското въздушно пространство на 24 февруари 1996 г.; четиримата пилоти загиват; обвинението изкарва Херардо виновен за смъртта им, защото известил кубинските власти за полетите; според защитата му той няма нищо общо със случая и не е знаел за полетите; това обвинение накрая довежда до двете доживотни присъди за Херардо.
(31) Американска конгресменка от кубински произход
(32) Потомък на влиятелна кубинска антикастристка фамилия, политик от Републиканската партия на САЩ
