ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО (55 години от Кубинската революция)

Къдринка Къдринова е председател на Сдружение­то на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам – феникс и дракон“ (2009).

55 години
Кубинска революция

VIVA CUBA! СВОБОДА ЗА ПЕТИМАТА! Това прозвуча от сцената в НДК в София точно в навечерието на 55-годишнинана от Кубинската револю­ция, победила на 1 януари 1959 г. Изрекоха го музикантите от една от най-добрите съвременни български формации — „Акага“. Те изнесоха зашеметяващ концерт от кубински хитове, посветен именно на революционния юбилей на Острова на свободата. За първи път пред българска публика представиха в свой аранжимент и легендарната песен на Карлос Пуебла за Ернесто Че Гевара „Hasta siempre, comandante“. „Когато свирим във Финландия, никога не ни пускат, преди да я изпълним“, поясни Иво Казасов от „Акага“. Вече и в България няма да ги пускат. Както не ги пуснаха и преди да „подпалят“ залата с изпълнението си на „Гуантанамера“, в което поканиха да се включи и огнената Йорданка Христова заедно с нейната приятелка, кубинската посланичка Тересита Капоте. Накрая всички танцуваха, пееха и повтаряха с „Акага“:

„Viva Cuba! Свобода за Петимата!“

Рволюцията и музиката са преки роднини — и двете се раждат от вибриращи души.

Чест прави на „Акага“, че станаха първите наши популярни звезди, ясно и публично издигнали глас не просто в подкрепа на Куба, но и за свободата на Петимата кубинци, излежаващи вече 15 години тежки присъди в САЩ. Хуманитарната кауза за освобождаването им е обединила милиони хора по света, включително и голяма група световни интелектуалци и Нобелови лауреати. В България обаче случаят все още трудно пробива медийната предубеденост и не е успял да стане широко известен. Концертът на „Акага“ помогна да се разбуди съпричастието поне на още няколко стотици млади българи.

Петимата от Куба

Нека припомним пак. Петимата кубински герои, Петимата антитерористи или просто Петимата от Куба, както най-често ги наричат, са внедрени от Хавана през 90-те години в антикастристките среди на кубинската емиграция в Маями, САЩ, с цел да предупреждават за планирани терористични действия срещу Острова на свободата и така да пазят родината си.

Такива действия са се водили непрестанно през всичките 55 години след победата на Кубинската революция. Още през 1961 г. е направен най-мащабният опит за сваляне на революционната власт в Хавана чрез десант на обучени, тренирани и финансирани от ЦРУ кубински емигранти в залива Кочинос (Залива на свинете) край Плая Хирон. Нашествениците, които не срещат никаква подкрепа у местното население, са разбити за 72 часа. По-късно кубинското правителство разменя пленниците срещу внос на храни от САЩ.

Година и половина по-късно се разразява Карибската ракетна криза, при която САЩ налагат пълна икономическа и политическа блокада на Куба. Тя продължава и до днес.

От 1959 г. досега срещу Острова на свободата са извършени над 6000 терористични акта, причинили гибелта на 3468 мирни граждани и осакатяването на още 2099 души. Срещу историческия лидер на Кубинската революция Фидел Кастро са осъществени 637 опита да бъде убит.

Офанзивата се засилва особено много в началото на 90-те години, след разпадането на бившия соцлагер, когато Куба остава без подкрепата на дотогавашните си съюзници и е принудена да оцелява в условията на драматичен икономически срив. Радикалните кръгове от антикастристките организации в Маями с всички сили форсират саботажите и дестабилизационните си акции срещу управлението в Хавана, прибягвайки и до редовни нарушения на кубинското въздушно пространство.

Именно в онзи период започва и тайната мисия на Петимата в Маями. Не ги интересуват никакви американски тайни, а само плановете на озлобените срещу бившето си отечество емигрантски терористични групировки. Повечето от тях са замесени и в наркотрафика — от него идват голяма част от финансиращите ги средства.

По линия на борбата с контрабандата на дрога в района на Мексиканския залив кубинските спецслужби и американското ФБР си сътрудничат, независимо от идейните различия. Ето защо след натруп­ване на достатъчно информация от Петимата за ролята в този бизнес на антикастристките активисти и за участието им в извършените през 1997 г. атентати с човешки жертви в хотели в Хавана, кубинските власти предоставят на американците обширен доклад по въпроса. Очакването е ФБР да вземе мерки срещу тези престъпни действия, осъществявани от американска територия. Докладът е предаден през пролетта на 1998 г. и е приет от ФБР с благодарност. Резултатът обаче е циничен. Вместо да вдигнат мерника на антикастристите от Маями, американците изчисляват по получената информация кой би могъл да има достъп до нея и арестуват агентите на Хавана. Арестите са извършени на 12 септември 1998 г.

Задържани са Антонио Гереро, Фернандо Гонсалес, Херардо Ернандес, Рамон Лабаниньо, Рене Гонсалес, както и още няколко души, участвали в мрежата. Петимата веднага се открояват с принципната си позиция и морал, за разлика от останалите арестувани, и така привличат върху себе си цялата мощ на откровено пристрастната по случая им съдебна система във Флорида.

Петимата са нарочени за показно отмъщение. Година и половина ги държат в карцер. Атмосферата е нажежена заради още скорошната драма от 1996 г., когато два самолета на емигрантската организация „Братя за спасение“, занимаваща се колкото с издирване на бегълци със салове от Куба, толкова и с подстрекаване към бягство от Острова, за пореден път нарушават кубинското въздушно пространство. И са свалени от кубинската ПВО. Четиримата млади пилоти, кубинци по произход, но америански граждани, загиват. Международният отзвук от инцидента е много голям и влошава допълнително отношенията между САЩ и Куба. Смята се, че именно заради него американците, които отдавна са били в течение, че Хавана има свои хора сред емигрантите в Маями и са гледали на това през пръс­ти, като на вътрешнокубински работи, решават да предприемат наказателни арести. А срещу един от Петимата — Херардо Ернандес, който е бил координатор на групата, дори е подготвено съдебно обвинение за „конспирация с цел убийство“. Вменява му се, че е известил Хавана за излитането на самолетите на „Братята за спасение“ и така е предизвикал свалянето им и гибелта на пилотите.

Предвзетостта на обвинението и на съда са демонстративни, защото на процеса не е представен нито един документ или доказателство, че Херардо изобщо е бил в течение на полетите. Защитата му доказва, че той дори не е стъпвал на летището във въпросния ден и изобщо няма отношение към случая. И той, а и цялата Петорка стават обект на погазване на елементарните им човешки права и на мощен психологически тормоз по време на целия процес.

Допълнителна гавра е възпрепятстването на близките им да ги посещават в затвора. Херардо например не е могъл нито веднъж за изминалите вече над 15 години да види жена си Адриана Перес, на която американските власти отказват виза. Безброй спънки и много осуе­тени визити е трябвало да изпита и жената на Рамон Лабаниньо — Елизабет Палмейро. А съпругата на Рене Гонсалес — Олга Салануева, е била арестувана като мъжа си, след което я обявяват за персона нон грата и не я пускат повече на американска територия.

Произнесените през 2001 г. крайно тежки присъди отреждат на трима от Петорката доживотен затвор. Те претърпяват известно смекчаване през 2009 г., но не и за Херардо — той си остава с две доживотни присъди плюс още 15 г. зад решетките. Рамон получава 30 г. затвор, Атонио — 22 г., Фернандо — 17 г., Рене — 15 г.

Необосноваността и недоказаността на обвиненията, несъразмерно тежките присъди, политизирането на процеса и третирането на петимата затворници — всичко това привлича вниманието на силното движение за солидарност с Куба по света и поражда не по-малко мощна международна вълна, настояваща за освобождаването на Петимата.

Емблематичният случай става повод за мащабни мобилизации на приятелите на Куба по света и за ново и ново припомняне на чудовищния натиск, на който е подложена Кубинската революция. Така е още от времето след победата ù, когато дръзва да започне претворяването на идеалите на независимостта и социалната справедливост, тръгвайки с национализация на американската и на мафиотската собственост.

Нейният пример

Най-голямото постижение на тази революция си остава нейният пример, че дори една малка страна от Третия свят, разположена „под носа“ на мощния си северен съсед, е в състояние да преобрази живота на народа си и да му осигури достойно развитие.

Куба реално успя да изгради най-равноправното общество в Латинска Америка и в Третия свят. И пак единствена в Латинска Америка и Третия свят успя да влезе в първата десетка страни в света с най-добър индекс за човешкото развитие по такива показатели като продължителност на живота, образование и качество на живота. Това сочат данни на Програмата на ООН за развитие (PUND/ПРООН).

Куба ликвидира неграмотността още в първите години след революцията и осигури на народа си широк и безплатен достъп до образование, здравеопазване, култура, спорт и т.н. По данни на ЮНЕСКО единствената социалистическа държава в Америка днес е на първо място в света по процент от БВП, отделян за образование – 13%! А показателят на детската смъртност на Острова е едва 4,6 на 1000 живородени – най-ниската на Американския континент, по-ниска, отколкото в САЩ и Канада. Страната има и най-много лекари на глава от населението – те са общо 85 000 при 11 милиона жители. Това съотношение е два пъти по-голямо, отколкото в САЩ. В момента 38 868 кубински медицински кадри, сред които 15 407 лекари, работят в 66 страни. От стартирането на „Опецария Чудо“ през 2004 г. кубински офталмолози са възвърнали чрез безплатни операции зрението на 2,5 милиона души от 28 страни.

Интернационализмът на кубинците е станал пословичен. За всеки от тях са христоматийни думите на техния Апостол на свободата и идеолог на националното освобождение Хосе Марти, че „голямата родина е цялото човечество“. Около 300 000 кубинци участват между 1975 и 1988 г. в интернационалните мисии в Ангола, където се воюва не на шега – противници там са им школуваните войници на апартейда от ЮАР. Именно кубинците спечелиха решаващата битка край Куито Куанавале в Югоизточна Ангола, която предреши падането на режима на апартейда в Претория и освобождаването на най-прочутия затворник на планетата и голям приятел на Кубинската революция Нелсън Мандела. Самият Мандела никога не пропуска да подчертае тази историческа заслуга на Куба „за свободата на Южна Африка“.

Симптоматично е, че точно на траурната церемония в Йоханесбург в памет на починалия Мандела на 10 декември м.г. за първи път лидери на САЩ и Куба си стиснаха публично ръцете. Уж непринуденото „засичане“ на трибуната между кубинския водач Раул Кастро и американския президент Барак Обама, съпроводено с емблематично ръко­стискане помежду им, най-вероятно е било предварително организирано от домакините като възпоменание за помирителния дух на Мандела.

Точно ден преди церемонията Зелда ла Гранде, асистентка на Мандела повече от 10 години, каза пред Би Би Си: „Утре всички ще отдадем почит на Мадиба. Ако това значи да подадеш ръка на неприя­тел, то ще е хубаво да се види. Именно това символизира Мандела – да обединява хората независимо от различията им.“

55 години след победата на Кубинската революция Вашингтон най-после би трябвало да е прозрял, че блокадното мислене и конфронтацията с Хавана не водят до никъде. Пътят на диалога – и то без предварителни идеологически условия – е единствено разумният.

Хуманитарното разрешаване на случая с Петимата би могло да бъде онзи знаков жест, който да тласне и кубинско-американските отношения към нов етап. Барак Обама има пълномощията и за помилване, а защо не и за размяна – каквато, впрочем, е обичайната практика, когато става дума за агенти на чужда държава. Куба вече е предложила именно такъв механизъм. Петимата биха могли да бъдат разменени срещу американския гражданин Алън Грос, излежаващ присъда в кубински затвор заради внос в страната на неразрешени материали, предназначени за заговорничещи срещу правителството нелегални групи.

Вярно, антикастристкото кубинско емигрантско лоби в САЩ е много мощно и умее да държи „под чехъл“ американските президенти. Но дори и то би трябвало вече да се събуди и да види новите реалности – например, лявата Латинска Америка, управлявана именно от „поколението на Кубинската революция“, от всичките онези някогашни пламенни латиноамерикански момчета и момичета, прехласнати по Че и Фидел, които сега са президенти на Бразилия и Боливия, на Венецуела и Уругвай, на Аржентина и Чили…

А кубинският държавен глава Раул Кастро в момента е ротационен председател на най-новата организация за континентална интеграция – Икономическата общност на страните от Латинска Америка и Карибието, или съкратено CELAC.

Самата Куба, която вече подготвя следващата годишна среща на CELAC, се променя и развива непрестанно. Вече няколко години на Острова върви т.нар. актуализация на икономиката, в която мнозина анализатори съзират вкарване на опит от китайския и виетнамския модел на социализъм с пазарни елементи. Без да отстъпва от идеалите си и от предизвикателството да продължава да гарантира на своя народ огромния бонус на безплатното здравеопазване и образование, кубинското ръководство полага големи усилия и за изграждане на значително по-ефективна, работеща, отворена, съвременна икономика. Посоката е „работа за собствена сметка“ и изграждане на кооперации в най-различни сфери. Кубинците вече са наясно, че именно това е и следващото предизвикателство пред революцията им.