Пламен Лазаров е роден през 1958 година в София. Завършил е Университета за национално и световно стопанство. Заемал е различни мениджърски позиции в банковата сфера, предимно в банки с чуждестранно участие. Владее английски, френски и руски език.
„Рокфелер“ срещу „Ротшилд“ – свършва ли епохата на спекулативния капитал?
Вероятно много хора си задават въпроса, какво се случи през 2008 година и с какво човечеството заслужи всичките тези мъки и проблеми в икономиката, на които бяхме свидетели и през 2013?
Традиционният, в рамките на либерално-демократичния мироглед, отговор е:
1. „На капитализма са присъщи циклични кризи и затова не се е случило нищо особено.“
Но този отговор е грешен по същество и е идеологически претоварен, защото цели да омаловажи случващото се. Кризата от 2008 г. в никакъв случай не може да се определи като циклична. Тя беше много по-дълбока, същностна, дори системна. И това ясно пролича от последвалите я дългова, финансова и политическа криза.
2. „Кризата се дължи на спукването на балона в строителството.“
Това обяснение е откровено нелепо, защото строителният бизнес сам по себе си – без активното участие на банките! – не би могъл да предизвика ипотечната криза. Последната еднозначно доказа, че банките системно злоупотребяват с финансови инструменти и деривати и по този начин изкривяват действието на пазарните механизми в интерес на финансовата олигархия. Нещо повече, с разработването на тези инструменти и деривати в продължение на години са били ангажирани висококвалифицирани и още по-високоплатени икономисти и юристи.
3. „Развихрилата се дългова криза в страните от ЕС е заради липсата на финансова дисциплина и харченето на кредит на непроизведени пари.“
Това обяснение е грубо манипулативно, защото се опитва да прикрие макроикономически проблем зад една от догмите на микроикономиката. Едно от първите неща, на които банките са се научили, е да не отпускат кредити без покритие. Повече от ясно е, че единственото обяснение на дълговата криза може да бъде включването на политиците в добре развитите схеми на банкерите. Това пределно ясно пролича от готовността, с която всички президенти от Европа и Америка „подпомогнаха“ фалиралите частни банки с пари на данъкоплатците. При това в условията на грубо погазване на основните принципи на националното и международното право, което не допуска с публични средства да се финансират частни фирми (в случая банки). Това трябва да се разглежда като отстъпление от демократичните ценности и беше направено от президентите на всички държави, кълнящи се именно в тези ценности.
Убедено мога да твърдя, че през 2012 година беше сложен кръст върху либерално-демократичните ценности и идеология. Нещо повече, лидерите на европейските страни продължиха да взимат безпрецедентни по своя мащаб и нагли по своята същност решения, посягайки дори върху основополагащия принцип за неприкосновеност на частната собственост (отпускането на безвъзмездни помощи на страните, пострадали от дълговата криза, „подстригването“ на депозитите в кипърските банки). Икономическите твърдения на политици със съмнителна слава и разни други аполози на лихварския капитал, каквито се навъдиха много през 70-те и 80-те години на ХХ век, определиха 2013-а като година на засилваща се глобализация в постиндустриалното общество.
След като направихме преглед на основните тези, нека се опитаме да прегледаме
същностните механизми на кризата
Още от Маркс знаем за противоречието между труда и капитала. След падането на „желязната завеса“ това противоречие силно девалвира. Но капитализмът има и други вътрешно присъщи противоречия. В конкретния случай ни интересува противоречието между индустриалния и банковия (лихварския или спекулативния) капитал, което може да се окаже по-разрушително от противоречието между труда и капитала. Защото банковият капитал, постигайки по-висока рентабилност от индустриалния, може да предизвика отлив на промишления капитал към банковия и по този начин — дълбока стагнация в реалната икономика.
Най-вероятно точно такова преливане на капитали е било в основата на кризата от 2008 г., коята няма аналог в световната история, освен Великата депресия от 1929-1933 г.
Подемът на строителството в края на ХХ век предизвика концентрация на мобилни капитали в строителния бизнес. Банковият капитал услужливо предложи „адекватни“ финансови инструменти за кредитиране на строителството. Заиграването с финансовите инструменти направи финансирането на строителството по-изгодно от самото строителство и предизвика масово задлъжняване на отрасъла. Така се стигна до ипотечната криза от 2008 г.
Разклащането на банковата система прерасна в дългова криза, засегнала най-тежко европейските страни. Поради особеностите на американската емисионна политика дълговата криза се отрази много по-слабо на САЩ, но те също не са застраховани по отношение на нея. Спекулативният капитал се намеси, като предложи решение с ускоряване на глобализацията и генериране на спекулативни печалби. В това време Европейският съюз (ЕС), под влияние на по-консервативната си емисионна политика и в защита на германския банков капитал, започна да провежда политика на строги икономии, което пък тласна световната икономика по пътя на стагфлационния изход от кризата. Този изход е много по-тежък и продължителен от алтернативния инфлационен сценарий.
Тук е мястото да разясним
в какво се състои антагонизмът
между промишления и банковия капитал
Промишленият капитал има интерес от високи инфлационни нива, защото те водят до повишаване на потребителското търсене и обезценяват разходите за труд. На точно обратната позиция е банковият капитал, защото при 10% годишна инфлация един работник може да загуби няколкостотин евро, а за един банкер това може да са милиони. Понеже в икономиката всичко е свързано, опитът на САЩ да избягат от реалните проблеми с помощта на глобализацията и спекулативния капитал не им се размина гратис.
В американската икономика, наред с влошаването на съотношението между реална и спекулативна икономика, се появиха и феномени като „хартиената икономика“ (несъздаваща работни места и БВП), „излишните хора“, „затруднения при кредитирането“ и други проявления на деиндустриализираните общества, които не произвеждат принаден продукт и печалба, а само преразпределят създадения продукт.
Най-ярките от тях повече не можеха да бъдат прикривани и станаха обществено достояние. 2013 година, въпреки железния контрол върху медиите, стана известна с ярки изяви на антиглобализъм. Давам си сметка, че подобни масовки са трудно изпълними без сериозно външно финансиране.
В публичното пространство кланът „Ротшилд“ е най-типичен представител на банковия капитал. По аналогия може да се предположи, че съвремените антиглобалистки движения са финансирани от клана „Рокфелер“, който е типичен представител на индустриалния капитал. Така можем да определим 2013 година, като годината, в която се състоя битката на титаните. Защото в световен мащаб няма и не може да има по-големи сили от индустриалния и банковия капитал. Борба между социализъм и капитализъм, християнство и ислям, либерална демокрация и тоталитаризъм, Русия и САЩ, човешки права и тотален контрол над личността, европейски и американски ценности, развити страни и трети свят, мръсни и чисти пари и много други… От позициите на моя житейски опит изглежда възможно да се приеме, че всички тези страсти на нашето съвремие всъщност са само искри от борбата между индустриалния и банковия капитал, които използват наднационалните обединения като свои марионетки.
2014 – краят на една епоха?
И така, ако приемем, че през 2013 година се е състояла битката на титаните, можем да очакваме, че 2014-а ще бъде краят на една епоха, чието начало е белязано от Първата световна война. С известна доза условност можем да я наречем епохата на спекулативния капитал.
Световната икономика не може да функционира както без индустриален, така и без спекулативен капитал. Това означава, че и през 2014-а битката между тях ще продължи. Можем само да се надяваме този път смяната на позициите да не бъде съпроводена от големи социални сътресения, като войни и революции. Със или без война обаче, новата епоха ще бъде белязана с драматична промяна на ценностите и идеите.
Повече от ясно е, че през 2013 спрямо света беше приложен един от основните принципи — „Когато видиш, че не можеш да спечелиш по правилата, смени играта!“. Очаквам повечето теории за постиндистриалното общество, намерили широка популярност през 70-те години на ХХ век, да бъдат поръсени с нафталин и прибрани в гардероба.
При всички случаи това ще доведе до опити на богатите държави за бърза реиндустриализация, нарастване на производственото потребление и поскъпване на средствата за производство. Със сигурност от този процес най-много ще спечелят банките и машиностроителните предприятия.
България не би следвало да се ориентира към приоритетно рязко индустриализиране, защото ще повтори грешката от бързото навлизане на фотоволтаичните инсталации и този път има вероятност да разсипе не само енергетиката си, но и цялата си икономика.
Мъдро би било, ако българските политици се концентрират върху онези традиционни и по-малко капиталоемки отрасли, като земеделеделие, животновъдство и преработваща промишленост, които най-силно бяха подтискани през последните десетилетия на предишната епоха. Сами по себе си тези отрасли биха позволили доста бързо излизане от кризата. Пък после ще видим. И да не забравяме: където е текло, пак ще тече.
Не мога да проумея защо за някой е срамно като българин да каже, че е от аграрна държава. Убеден съм, че сегашния ни имидж с нищо не е по-добър.
А за онези, които се надяват да бъдем световен фактор, ще кажа, че няма никакъв начин това да стане по пътя на индустриализацията. Още по-малко можем да разчитаме на географското си положение. Единственото, на което можем да разчитаме, ако искаме България и българите да заемат по-достойно място в света, са интелектът и културата на българите, както и упоритите им усилия за по-добър и достоен живот.
Само по себе си засиленото търсене на средства за производство и свързаното с това увеличение на цените на машини и оборудване ще създаде инфлационен импулс в икономиката на света. Ако междувременно не се извърши някакво връщане към златен или стоков стандарт на парите, поради колосалната емисия на книжни пари през последните години може да се очаква повишена инфлация.
Само по себе си връщането към златен стандарт или стоково покритие на парите драматично ще промени геополитическия баланс на великите сили (в непредвидима посока), което в съчетание с инфлацията крие рискове от глобален конфликт. Световната финансова система няма да може да продължи да функционира като сега. Това в най-голяма степен заплашва страни като Русия и Китай, които имат огромни доларови резерви и те биха се обезценили, ако доларът престане да играе ролята на световни пари.
Парадоксално, но само на пръв поглед, най-големият печеливш от такова развитие биха били САЩ, чийто космически бюджетен дефицит би се редуцирал до разумни рамки. Струва ми се нелогично която и да било държава или международна организация да съумее да отпусне „безвъзмездна помощ“ на САЩ за покриване на бюджетният им дефицит. Така остава вариантът с повишена инфлация. Той напълно устройва индустриалния капитал и частично банковия.
Естествено пазарлъкът между „Рокфелер“ и „Ротшилд“ ще е продължителен и драматичен. Най-вероятно компромисът, който ще бъде намерен, няма да има нищо общо с либерално-демократичните ценности и ще бъде далеч от традиционните представи за икономика. Добре е да се има предвид, че капиталът на клана „Ротшилд“ може да бъде проследен до ранния капитализъм и полуфеодалната търговия, а разцветът на клана „Рокфелер“ се свързва с втората половина на ХХ век.
Освен това историята показва, че и двата клана никога не са подбирали средствата, с които си решават проблемите, и не са се вълнували от това с какво око обществото ще погледне техните действия. Не трябва да се очаква, че участниците в битката на титаните ще търсят благовидни предлози, за да оправдаят действията си пред обществото. Това постфактум ще бъде задача на техните добре платени апологети.
Не е логично допускането за замяна на долара с еврото като световни пари, защото доларът и еврото са паритетно обвързани и неизбежното обезценяване на долара би довело до катастрофа за страни като Германия и Франция. По-вероятно изглежда в последния момент, преди финансовия апокалипсис, ролята на световни пари да започнат да играят рекламираните в последно време виртуални пари или някоя друга парична единица.
Може да се предполага, че консервативната финансова политика на ЕС в известна степен ще го предпази от апокалипсиса, но това не означава, че ЕС ще оцелее като единствен геополитически център. Напротив, с отслабването на търговските връзки САЩ-ЕС геополитическият център бързо ще се премести в Западна и Централна Азия, където се пресичат пътищата на основните фактори на производството (енергоносители, суровини, работна сила). Не случайно Русия работи толкова усърдно за митнически съюз именно в тази зона.
Макар и не с такова значение, Източното Средиземноморие и Балканският полуостров ще запазят своето значение, особено ако се реализират очакванията за възраждане на Африканския континент. Тогава би настъпил подходящият момент България да реализира печалби от местоположението си и като външна граница на Европейския съюз. За целта е необходимо да развие не само транспортна, но и логистична инфраструктура, както и адекватна администрация.
В заключение, може да се очаква радикална промяна на икономическите възгледи. Много е вероятен ренесанс (или по скоро реанимация) на либералните възгледи, но в не толкова демократичен вариант. Като цяло банковият капитал и лихвата ще отслабят малко своето влияние. Световната икономика ще се стабилизира, но ще заработи с по-ниски темпове от очакваните, защото инфлацията ще е изяла от паричния капитал повече, отколкото банките биха могли безболезнено да понесат.
