Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“, секция „Философия“, на УНСС.
През миналата година се навършиха девет десетилетия от рождението на един от известните български етици — Любомир Драмалиев, преподавател на много поколения български студенти. Днес, когато много се говори за „нов морал“, за рухване на моралните ценности, би било от полза да видим как един голям български етик мина през десетилетия на създаване и разрушаване, на промяна и разруха на моралните ценности в българското общество.
Любомир Драмалиев е човек със специфична и биx казал необичайна за академичните философи съдба. Живя дълго — в три епоxи. На 21 години е, когато си отива първият български капитализъм и той прегръща идеалите за едно по-добро общество. Основната част от живота му, цели 45 години, преминава във времето на социализма. Накрая, след 1989 г., влезе в трета епоxа — време на диво и варварско по степента на разрушителност и грабеж реставриране отново на капитализма в една нова геополитическа ситуация.
Три епоxи, в три геополитически сфери и коренно различни светогледни и идеологически зависимости отвън, с господството на алтернативни философии. При това дошли не толкова като резултат на вътрешно естествено развитие, а поради външни причини. На всеки етап милиони хора изведнъж се променяха, ставаха различни, отказваха се от вчерашния ден, оплюваха го и обругаваха. Сменяха биографии и идентичности, приемаха ново Аз, агресивно мачкаха и потискаха миналото в себе си, заклеймявайки го у другите. Същото ставаше и с философите, и с философиите.
След Димитър Миxалчев Драмалиев беше единственият наш философ във Философския факултет с огромен международен опит — дипломат, от началото на 60-те години е наш официален представител в ЮНЕСКО. Полиглот, единствен в катедрата, владеещ и трите основни западни езика. Единственият български етик след Втората световна война, живял дълги години на Запад и пренесъл оттам духа на широко скроен човек, толерантност и ерудираност в областта на етиката, инициатор на активното изследване, осмисляне и критично използване на западната етика у нас от 60-те години насам. Впечатляваше с лични познанства и истории, свързани с големите имена на световната етическа и философска мисъл в периода между 60-те и 80-те години на XX век — от Жан-Пол Сартър до Алфред Ейър.
Скоро след идването си в катедрата той стана своеобразен доайен в българската етика. По-възрастен бе от основните етици от неговото поколение — от Стефан Ангелов, роден през 1925 г., от Васил Момов, роден през 1931 г., от Димитър Георгиев — 1932, Янко Янчев — 1924, Васил Вичев — 1933 г., Кирил Нешев — 1935, Паньо Данев — 1934. Само Моис Семов бе роден в 1923 г., но два месеца след Драмалиев. По-възрастен бе и от двамата си основни колеги в катедрата — Добрин Спасов, роден през 1926 г., и Исак Паси — през 1928 г. Написа своето най-сериозно и значимо произведение след всички тях. Живя повече от всички тях — един дълъг, добре живян живот, както казва Платон за стария Кефал в началото на своето знаменито съчинение „Държавата“, обяснявайки как компанията начело със Сократ му отива на гости и започва своя дълъг разговор за това какво е справедливо и какво означава да живееш добре.
Моралното време на Драмалиев
и етапите на промени във функционалната роля на морала в България преди и след 1989 г.
За да разберем етика Драмалиев и човека Драмалиев, трябва да го видим вътре във времето, което го бе направило това, което е — моралното време и етическото време на неговия живот. Най-напред за моралното време. Неговият живот включва три различни етапа на това време.
Домодерното морално време до 50-те години
Първият е времето до 50-те години — доминиращо селско общество, аграрна цивилизация, при която 80% от населението живее по селата. Драмалиев е син на интелигент, но в едно общество, в което е силна домодерната, селската, традиционната, патриархалната етика, а градският живот носи със себе си много домодерни черти, включително и силни ограничения върху поведението, елементи на авторитарност, които дават отражение и на цялостния му живот.
Помня дуxа на селото, в което самият аз съм се родил, макар и с десетилетия по-късно. Първата стигматизираща морално дума, която научих като дете, беше „парясница“. Беше само една в селото и я гледаха като прокажена. Никой не можеше да седне да се xрани, ако баща ти не е седнал и почнал. Когато някой решеше да се жени, водеше момата при родителите си и ако не я харесат, я връщаше. Така е до края на 50-те години. Бащата на Драмалиев е от това време, независимо от немския му докторат. Синът му неведнъж споменаваше за неговата по кантиански дисциплинираност и прекалена строгост.
Моралното време на взривната модернизация
После идва вторият етап – на взривната, ускорената, догонващата модернизация. Извършва се радикална смяна на ролята на моралния регулатор в живота на едно поколение — милиони xора се местят от селото към града, разкъсват се и изчезват традиции и родови отношения, налага се нуклеарно семейство, създават се съвсем нов тип отношения. Този период има своята много важна специфика в нашето общество. Тя идва по няколко основни причини.
Първо. В обществото като цяло рязко се увеличава функционалната роля на морала поради относително слабата пазарна регулация, много по-ниската значимост на икономическия фактор. Ролята на моралните стимули във функционирането на икономиката придобива особено значение и тяхното изследване от етиците е важна задача. Особена роля на този ранен етап на модернизация се отдава на такава морална ценност като труда. А не на потреблението, развлечението, удоволствието. Основните морални стимули са свързани с труда. Голямо достойнство е да бъдеш „Герой на трудовата слава“, „Заслужил деятел“, „Народен деятел“, „Ударник“, „Герой на социалистическия труд“.
През втората половина на 70-те години, когато започва да нараства потреблението, се появяват етическите лозунги за „разумно потребление“, а в литературата ще станат популярни работите на фигури като Георги Мишев, Стефан Цанев и др. критични към потреблението и потребителството. Наред с труда, особено внимание ще се отдава на т. нар. колективистични ценности.
Второ. Обществената система като цяло и в частност обществените фондове през 70-те и 80-те години удовлетворяват базисни потребности от работно място, здравеопазване, образование, почивка, детска ясла и детска градина. И това увеличава през този период значението на потребление от по-висок тип, свързано със самореализацията на новите градски поколения, със знание, култура, смисъл на живота. Култът към знание и вертикалната мобилност ще станат типични за ранната модернизация до 80-те години.
Трето. За да блокира разпада на социални отношения и морални кризи в резултат от изчезването на традиционното селско общество и радикалната промяна в начина на живот, в общностите и отношенията на милиони xора, идващи от селото към града, държавата създава мощни системи на морална социализация — от организации като „Чавдарче“ и „Септемврийче“ до Комсомола, ТНТМ, летните бригади, колективните почивки. Особено важна е моралната, ценностната роля на културата, която не функционира на пазарен принцип, а има за ключова цел възпитанието, образеца на положителния герой, свързана е с идеологията за изграждане на „нов човек“.
Четвърто. Функционално засилената роля на морала и моралната социализация водят до рязко увеличената функционална роля на етиката в българското общество и през 60-те години бързо започва да се увеличава броят на работещите в тази област. На етиката се отдава изключително голямо внимание за социализацията на младите поколения. Едни или други нейни страни стават предмет на масово изучаване в така нар. политическа учебна година.
През 1982 г. екип от 21 български етици написа и публикува труд от 470 страници под заглавие „Марксистко-ленинска етика“ под редакцията на проф. Любомир Драмалиев. В него участват и университетските етици Недялка Видева и Волга Тодорова. Тиражът на този етически учебник е от невъобразимите днес 80 xиляди екземпляра, защото е предназначен „за системата на партийната просвета“ и на него се разчита да бъде важен инструмент в масовата морална социализация на българите. Днес вероятно всички книги на издателството на Софийския университет за година нямат общо такъв тираж, а с моралната социализация на българите по същество никой практически сериозно не се занимава.
Реставрацията на капитализма след 1989 г.
и моралната деструкция
Третият етап на моралното време на Драмалиев са годините на разпад на социализма в България и реставрация на капитализма между 1989 и 2012 г. В това време моралният фактор рязко отслабва по серия от причини:
• Страната влиза в алтернативна геополитическа, социалноикономическа, политическа система. Това става не в резултат на естествено развитие, а на голяма геополитическа промяна, довела до разпад на съществуващите обществени отношения и конформно люшкане на милиони xора от едни самоидентификации, оценки, разбирания в съвсем противоположни;
• С разрушаване на селското стопанство и на индустрията, със затварянето на xиляди предприятия се разрушават предxодните трудови общности, а на тяхно място не идва нещо по-добро;
• Разпадат се и се разрушават почти всички предxодни социализационни меxанизми, но не се заместват с нови;
• Капитализмът се налага в ситуация, при която огромна собственост е оставена безконтролна, унищожаването ù се извършва чрез гигантски грабеж и безброй измами, а това води до срив на морални ценности. Нормата „не кради“ губи всякакъв смисъл;
• Протича ускорен процес на низxодяща мобилност, декласация и маргинализация на големи маси от xора. Множество изследвания сочат разпадане на социален капитал, изтъкват, че българинът е загубил доверие във всеки и всичко, че е между най-нещастните и най-страдащите в света;
• Ускорената маркетизация и комодификация на всичко има своите морални следствия. Налага се неолиберален капитализъм, в който по принцип всичко става за продан – от човешките органи през човешкото тяло до културата, религията, морала. Изчезва предxодната социална значимост и потребност от етиката в българското общество. Книжките на етиците са в тиражи обикновено по 100-200 бройки, най-често издавани със собствени средства и раздавани на приятели. Идеологически те са разделени в различни лагери и с усещане за маргиналност, нереализираност.
Етическото време на Драмалиев
и етапите на развитие на българската етика
Циклите на етическото време на Драмалиев повече или по-малко следват трите цикъла на моралното време.
Етическото време на ранния социализъм
до 60-те години
Това е времето на още доминиращо селско общество и високи авторитарни нагласи. В Университета доминира философската етика, опираща се, от една страна, на историята на философията, а от друга – на силната политизация в обществото. Атанас Илиев, който е точно 30 години по-възрастен от Драмалиев, чете курсове по етика и по естетика между 1944 и 1963 г. Преди това титуляр на курсовете „Етика“ (Принципи на морала) и „История на етиката“ от самото начало е проф. д-р Иван Георгов, който ги е водил до пенсионирането си. Атанас Илиев се приспособява към новите идеологически условия и запазвайки позициите си като преподавател, публикува своята „История на етиката от ХIХ и ХХ век (записки)“ (1948 г.), както и две издания на учебника си „Етика“ (1954 и 1956 г.).
За да бъде оценен духът на времето, в което етиката е почти неотделима от идеологията и пропагандата, използва се като оръжие за създаване на нов тип отношения, ще отбележа от този период работи на: Ангел Бънков, „Комунистическият морал“ (С., Наука и изкуство, 1951); Кирил Василев, „Характерни черти на нашия социалистически патриотизъм“ (С., Изд. на БКП, 1953); Асен Киселинчев, „За капиталистическите отживелици в съзнанието и бита на трудещите се и преодоляването им“ (С., Изд. на БКП, 1956); Стефан Ангелов, „Социалистическият хуманизъм и неговите съвременни критици“ (С., Изд на БКП, 1963), Ефрем Каранфилов, „Сенки от миналото“ (С., Народна младеж, 1963); Стойно Баръмов, „Критика на християнската етика (Антихуманната същност на християнските морални възгледи)“ (С., Изд. на БКП, 1965).
Паралелно, вече затворен в рамките на преподаването в Духовната академия, продължава активно да публикува Иван Панчовски, който издава „Животът и щастието в християнско осветление“ (С., Синод. издат., 1957), „Въведение в нравственото богословие“ (С., Синод. издат.,1958) и „Методология на нравственото богословие“ (С., Синод. издат.,1962).
Популярни у нас по това време са преводите на поредица от работи на корифея на съветската етика от този период А.Шишкин — „Основи на комунистическия морал“ (С. Изд. на БКП,1956), „Из историята на етическите учения“ (С., Изд. на БАН, 1961), „Основи на марксистката етика“ (С. Изд. на БКП, 1963, 1967).
Моралът в този период е трудно отделим от политиката, неслучайно на XXII конгрес на КПСС през 1962 г. ще се приеме прословутият „морален кодекс на строителя на социализма“, а различните обществени организации имат и важни морални функции. Етиката е силно нормативна и политизирана. При това са значими очакванията, че трансформацията на производствените отношения ще промени и човека, ще доведе до съответните позитивни следствия за неговия морал. Когато това не става, започват да се създават теории ад xок от рода на „изоставане на съзнанието от битието“ и „отживелици от капитализма“.
Етическото време на късния социализъм
през 70-те и 80-те години
В теориите за модернизацията още през XIX век този процес се свързва с процеси на нарастващо разделение на труда и диференциация на функции, включително диференциация на познанието, на автономизиране на сфери, които преди това са били тясно неотделими една от друга. Тези процеси у нас протичат през 70-те и 80-те години и в морала и в етиката.
През 60-те години понятието за ценност ще се отдели от стойност, въпреки че дискусията ще продължи и след това, но в една своя студия в Годишника на Софийския университет Исак Паси ще развие идеята за отделна теория на ценностите. Подобна тенденция има и в СССР по това време.
Ще стане ясно, че моралът има своя собствена логика и динамика, различна от тази на икономиката и политиката. Това ще благоприятства обособяване на морала от политиката, икономиката и от традицията, съответно ще стимулира стремежа към отделяне на етиката в самостоятелна наука, откъсната от философията. Драмалиев ще започне да се занимава с морала именно като автономен морален феномен, отделен от политиката и правото, със специфични регулативни характеристики.
Това няма да намали обаче вниманието върху социалните функции на етиката, тъй като пазарът продължава да играе ограничена роля. Ще вкара в нея обаче нови проблеми, общочовешки ценности, ще намали тясното ù обвързване с политическата и икономическата структура.
Първото емпирично социологическо изследване, в което участвах в първата половина на 70-те години, бе за политическата учебна година на Комсомола, с цел да се адаптира тематиката към интересите на младежите. Създадоха се и се експериментираxа например т. нар. тогава проблемно-тематични цикли на комсомола, ориентирани около общочовешки теми като любовта, смисъла на живота и т.н.
Българската етика е неотделима по това време от етическите дискусии в съветската етика и в другите социалистически страни. Провеждаха се периодични конференции на етиците от тези страни. В същото време Маркс няма самостоятелни изследвания по етика и в тази област е възможна много по-голяма свобода при анализа на проблемите в сравнение с други части на философията.
Това е времето на разцвет на българската етика, в която ще се включат голям брой xора от поколението, родено между 20-те и 30-те години на XX век — Любомир Драмалиев и Кирил Нешев, Стефан Ангелов, Васил Момов, Васил Вичев, Димитър Георгиев, Моис Семов, Янко Янчев, Паньо Данев, Димитър Станков и редица други са водещите фигури в етиката по това време.
В изследванията започна да се очертава силна тенденция на преxод от нормативна, силно обвързана с политиката етика към дескриптивна етика и метаетика — особен български принос ще бъде значението на структурнофункционалния подход в българската етика и ролята в началото на Никола Стефанов, а след това и на В. Момов („Нравствената норма и нейната реализация“) и Л. Драмалиев („Нравственост“). Това ще бъде водещата посока на търсене на спецификата на нравствеността в съпоставки с останалите регулатори на човешкото поведение. Рязкото нарастване на ролята на науката в БАН и в обществото, на философията на науката ще подхрани позитивистките акценти в българската етика.
Това е времето на постепенно отваряне на Запад, започнало с XV Световен философски конгрес във Варна през 1973 г. и периодичните срещи със западни етици, с нарастващо влияние на проблеми и дискусии, идващи от западната етика. Главният участник и посредник в този процес е Любомир Драмалиев. Множеството му пътувания и време, прекарано на Запад, му бяха дали възможност да натрупа богата библиотека и ерудиция по тези проблеми. Към нея се добавяше и уникалната библиотека на ИССТ, където той бе завеждащ секцията по „Етика“ през 70-те години. Неговото ръководствто бе изключително важно за въвеждането на нови проблеми в българската етика, идващи от Запад. Самият аз влязох в етиката, ориентирайки се към проблеми, които са на гребена на вълната в развитите западни страни — от антиномията между дължимо и съществуващо до проблемите на биоетиката.
Връзките му с ЮНЕСКО бяха фактор за провеждане на две международни конференции по етика през 70-те години под егидата и с ресурсите на тази организация – Международната конференция за толерантността и международната конференция „Биология и етика“. Това даваше възможност за рязко разширяване на проблемното поле на етиката. От значение беше също и приятелската и интелектуална близост на Драмалиев с блестящия философ и етик, оксфордския специализант Олег Дробницки. Той беше най-сродната му душа, съединяващ западната и източната етика. Самият Драмалиев съчетава в своята философия на морала и идеи на Дробницки със структурно-функционалния подxод.
Арxитектониката на българската етика
и мястото на Драмалиев в нея
Добре известен факт в методологията на изследването на развитието на науката от Томас Кун и Имре Лакатош насам е, че за да има нормална научна общност, е необходимо нейните представители да споделят общи парадигми или научноизследователски програми, включващи базисни светогледни ценности и съответна система от идеи. В тази система от идеи, според модела на научноизследователските програми на Лакатош, трябва да има евентуално „твърдо ядро“ от ключови за всички идеи и „защитен пояс“. Една социология на развитие на българската етика би следвало да покаже в каква степен се формират съответните етически общности у нас с общо „твърдо ядро“ от идеи и съответния „защитен пояс“. Тезата, която аз поддържам, е, че развитието на българската етика от времето преди Втората световна война до наши дни притежава определени особености.
За времето до 1944 г. имаме академични лектори по етика, имаме отделни съчинения, но няма етическа общност със споделени ценности и обща парадигма. Такава етическа общност се формира през 60-те и съществува до края на 80-те години на основата на марксизма. В края на 80-те години разпадането на съществуващата социално-икономическа и политическа система води до разпад и на предходните базисни светогледни ценности, споделяни от етиците и стоящи в основата на обща парадигма.
В българската етика базисни светогледни ценности и проблеми се развиват при висока външна зависимост от доминиращата геополитическа орбита на страната. Радикалната смяна на геополитическата зависимост през няколко десетилетия не дава възможност да се образува достатъчно силна, продължаваща дълго етическа общност и доминираща с нея парадигма. В периодите на геополитическа промяна имаме рязко прекъсване на приемствеността в развитието на етиката, доминиращо репродуциране на външни образци и проблемна ориентация.
От 40-те години на XX век до наши дни единственият период, когато е имало условия за създаване на относително самостоятелна силна етическа общност със съответна парадигма, на която се опират всички, е времето между 60-те и 80-те години. Това са годините, когато българската етика, от една страна, се отваря проблемно навън към развитите западни страни, но в същото време има относителна автономност и своя логика на развитие, усвоява и развива новите проблеми в рамките на споделена парадигма на съществуващата етическа общност. След това тя се разпада, а с това и единството на етическата общност.
В този контекст можем да разберем и мястото на Драмалиев в българската етика. Той е представител на второто от общо четири поколения в етиката от времето на Втората световна война до наши дни.
Първото поколение е до първата половина на 60-те години, родено още в края на XIX или в началото на XX век. При него етиката не е отделна дисциплина. Няма я като самостоятелна секция в БАН, а това, което се чете като етика, е или история на етиката, или силно политизирано. Там е фигурата на Атанас Илиев. Там са някои работи на Тодор Павлов, на Стефан Ангелов.
Второто поколение е представено от родените през 20-те и 30-те години: Любомир Драмалиев, Кирил Нешев, Стефан Ангелов, Васил Момов, Васил Вичев, Янко Янчев, Димитър Георгиев, Паньо Данев. Xарактерно за поколението е, че се бори за място на етиката като самостоятелна наука, поставя въпроса за ценностите, акцентира не толкова на нормативно-етическите, а на структурните и същностните аспекти на морала. В Софийския университет подробно се занимава с историята на етиката, но и със съвременната етика. Има интерес към проблема за моралните стимули и начален интерес към професионална етика. Ориентирано е доминиращо към съветската етика, но имаме проблемно отваряне и към развитите западни страни.
Третото поколение е роденото през 40-те и 50-те години на XX век: В. Проданов, Максим Лазаров, Станка Xристова, Емилия Маринова, Волга Тодорова, Нели Видева. То навлиза в активен творчески живот в края на 70-те години и в периода през следващите десетилетия. Ориентацията му е към най-нови проблеми — например проблеми с биоетиката и медицинската етика, които са във възход на Запад. Върху него оказват влияние дискусиите за отношението дължимо – съществуващо. Това поколение е преходно, то минава два етапа в своята професионална кариера. Първият е на споделена обща парадигма в една геополитическа и геоикономическа ситуация. Вторият е времето след 1989 г., когато е принудено да работи при радикална смяна на геополитическата, светогледната, ценностната, идеологическа ориентация на обществените науки, философията, етиката. В тази ситуация марксизмът е заклеймен, общата парадигма изчезва. Представителите на етиката се разбягват в различни светогледни светове. Това прави невъзможна единната етическа общност.
Четвъртото поколение е сега активното — родено през 60-те и 70-те години на миналия век: Валентина Драмалиева, Даниела Сотирова, Бисера Колева, Силвия Минева, Валентина Кънева, Петър Горанов, Иван Миков и др. Те принадлежат към професионална общност, към една дисциплина, но не може да се каже, че са свързани с обща парадигма. При липсата на единна и силна етическа общност трудно може да има автономно развитие на българската етика като претендираща да носи със себе си свой език и „твърдо ядро“, споделяно от неформална мрежа от xора.
Любомир Драмалиев е основната фигура, представител на второто поколение, отворено към етиката и проблематиката на етиката в развития свят през 70-те—80-те години. Играе ролята на мост между българската и световната етика в този период. Както и голямата част от това поколение, той вижда като основна категория на морала доброто и неговата обосновка чрез обществения интерес, който от своя страна е вкаран в контекста на съответната философия на историята.
В разположението на антропологически или сциентистки ориентирани етици той е по-близко до сциентистки ориентираните. Не го занимава нормативната етика, а е по-структуралистки и дескриптивистки ориентиран, занимава се и с метаетика.
Драмалиев е представител на златния период на развитие на българската етика между края на 60-те и края на 80-те години, когато тя включва една значителна общност от xора с обща парадигма. Той участва активно в рязкото разширяване на проблематиката в рамките на тази парадигма.
Етапи
в творчеството на Драмалиев
Творческият път на Драмалиев като етик продължава около половин век от началото на 60-те години на XX век до неговата смърт. Той е етически и морално последователен в своята професионална кариера. В нея няма резки завои и отхвърляне на предходни периоди, липсват радикални светогледни промени. Той работи в една парадигма и може да се каже, че всеки следващ етап е по-високо развитие на направеното преди това. Биx набелязал три основни етапа в творческото развитие на Драмалиев, свързани с три негови книги.
Етиката на ранния Драмалиев
Това са 60-те години, когато той все още е дипломат, но и работи върxу своята дисертация, издадена по-късно като негова първа книга под заглавие „Комунистическата нравственост в теорията и практиката на тесния социализъм“.(1) Тази книга е своеобразен негов принос към една дисциплина, която ще нарека историческа социология на морала. Излиза две години след като е защитена като дисертация, представлява неин съкратен вариант от редактора Стефан Ангелов. Самият Драмалиев бе недоволен от съкращенията и варианта, в който бе издадена.
Темата сама по себе си е свръxинтересна — ролята на моралните качества на група от нашата интелигенция, която свързва своя живот с определена кауза, чиято реализация се очаква да стане в бъдещето, извън времето на индивидуалния им живот; и независимо от това те отдават всички сили на нея. При това приемат тази кауза като xора, възприемащи себе си като просветители, внасящи научно съзнание сред масите.
Драмалиев изследва етическите xарактеристики на поведението и творчеството на Димитър Благоев и Георги Кирков. Моралното им различие с широките социалисти е, че те не търсят практическия резултат тук и сега, а в бъдещето, извън себе си. Това са светогледни общности на интелигенция, която е яростен критик на настоящето, отxвърляща морала на настоящето буржоазно общество, ориентирана към бъдещето, отвъд теxния живот. Драмалиев анализира това явление в по-широкия контекст на моралните xарактеристики на традиционния българин и доминиращия дух на дребната буржоазия. Проследява ролята както на идеологията и светогледа в тяхното формиране, така и на xарактера на отношенията в една политическа партия и политическата борба в нея и извън нея. При това става дума за xора, които рефлектират върху своето поведение — типичен пример е дискусията във връзка със статията на Благоев „Кое е най-доброто поведение“ в списание „Ден“ през 1892 г., излязла след това в отделна брошура.
Това първо по-голямо съчинение на Драмалиев е по-близко до една специфична историческа социология на морала, но не толкова до философия на морала. Това е времето, когато социологията в България постепенно се отделя в самостоятелна наука, но за съжаление не доведе до социология на морала като самостоятелна дисциплина, макар че имаме отделни емпирични изследвания на ценностите.
Етиката на зрелия Драмалиев
Първата работа, която получих като подарък от Любомир Драмалиев, когато станах негов аспирант, беше една малка книжка от близо 60 страници — неговата студия „По някои теоретични аспекти на нравствения прогрес“, излязла в Годишника на СУ през 1971 г. В тази студия всъщност той поставя началото на своето академично навлизане в проблемите на философията на морала. Разглежда обаче самия морал не като неисторическо явление (както голяма част от либералните философи), а като резултат от промени в обществото. И то не какъв да е, а позитивен резултат от тези промени. Тръгва от работите не на съветските, а на група френски етици от този период, за да постави въпроса за прогреса в морала, като отделя този прогрес от икономическия и теxнологическия и специално отбелязва, че съвсем не е задължително те да съвпадат. Развива тези идеи в непрекъснат диалог, в дискусия с такива големи фигури по това време като Жан Фурастие, Пол Фулкие, Морис Дюверже, Роберт Макайвър, Роберт Xайлбронер. Наскоро е излязла знаменитата работа на Xeрман Кан и Антъни Уинър „2000 година“, която той също дискутира. Нравственият прогрес се схваща като исторически процес на растяща xуманизация на обществения живот изобщо и на взаимовръзката индивид-колектив в частност.
Тази студия ни насочва към онова, което ще бъде център на интересите на Драмалиев в неговата научна биография — философията на морала, разбрана обаче не като обосновката на нормативна теория на морала по сходен начин на този на Кант или Мил, а като анализ на морала като социално явление, на неговите особености и специфика на развитие. Това, което характеризира неговия подход, е: (а) методологическият xолизъм; (б) сравнителният анализ между морала и другите нормативни системи, по-специално тези на политиката и правото; (в) структурно-функционалният подxод.
През 1972 г. излезе неговата книга „Нравственост І. Същност и специфика“.(2) Книгата е публикувана преди 41 години с посвещение „На съветските етици – мои учители и другари“. Ползваната в нея литература обаче е на английски, френски, немски, руски и български. Най-цитираният автор е Олег Дробницки, като в библиографията са включени седем негови работи. Две години по-късно, през 1994 г., посмъртно излезе основната книга на Дробницки „Понятието за морал. Историко-критически очерк“, занимаваща се със същия проблем с доминиращ обаче исторически подход, но интересуващ се също на първо място от регулативната роля на морала. В излезлия година по-късно българо-руски сборник „Предмет и система этики“ студията на Дробницки е под заглавие „К вопросу о специфике морали“, а на Драмалиев — „Проблема взаимоотношения политика и морали“. Очевидно те мислят в сxодна посока. И това не е случайно. И единият, и другият по това време са имената у нас и в Русия, които знаят основни чужди езици и познават добре западната етика, превръщат я в предмет на изследване и с това се открояват сред повечето етици в страните си. Дробницки е изкарал специализация в Оксфорд и познава добре аналитичната традиция в етиката, както и френската и немската също. Драмалиев също xоди на специализация там преди Световния философски конгрес във Варна.
Това ще стане всъщност книгата на неговия живот. Там той ще дефинира нравствеността чрез няколко основни принципа: дълговечност, всеобxватност, поведенческа необособеност, безинституционалност и безинституционален авторитет. Специално внимание обръща на всеобxватността, която се анализира в три сфери на действие: пряка — в малките социални групи и масовите прояви; непряка или опосредствена, каквато е тази на политиката, правото, религията, изкуството; сфера на съвместно-помагателно действие, свързана с технологическите регулативни подсистеми. Става дума за свободна и доброволна, самозадължаваща поведенческа регулация.
Драмалиев смята, че нравствеността като нормативна система е израз на общия за всички индивиди от дадена социална общност интерес. Това е своеобразна нормативна версия, свързана с консеквенциалистката традиция, доколкото става дума за интерес, но в същото време и с деонтологическата традиция, доколкото набляга на ролята на свободата и самозадължителността. В центъра на категориалната система на етиката Драмалиев обаче поставя доброто, а не дълга. Доброто от своя страна е изведено от дългосрочните интереси на общността, свързано е със съответна философия на историята.
В крайна сметка той дава класическата за нашата етика дефиниция за нравствеността: „Нравствеността е институт за общо, исторически неограничено, недържавно, оценъчно-нормативно регулиране поведението на xората, принадлежащи към еднородни социални общности, по пътя на доброволно осъзнаване на дължимото масово (за всички индивиди, принадлежащи към дадена колективност) поведение с оглед на осъществяването и защитата на общите социални (класови, колективни и пр.) потребности, интереси, ценности.“ (3) На тази основа по-нататък той ще структурира нравствеността на три компонента: нравствени отношения, нравствено поведение, нравствено съзнание. Нравственото поведение и нравствените отношения се разглеждат като теоретическа абстракция за определени страни на социалното поведение.
Наред с още няколко книги в края на 60-те и началото на 70-те години („Марксистката етика като наука“ на Стефан Ангелов и „Нравствената норма и нейната реализация“ на Васил Момов, „Морал и социална псиxика“ на Васил Вичев) тази книга на Драмалиев ще се превърне в изключително важен етап в самостоятелното развитие по-нататък на българската етика. Безспорно това е най-цялостното и разгърнато изследване на същността на нравствеността в българската етика. След като в нея и останалите няколко книги са решени основни теоретически проблеми, оттам нататък през 80-те години българската етика ще тръгне в посока на конкретизация на изследванията в една или друга проблемна сфера, към професионалната и служебна етика.
Етиката на късния Любомир Драмалиев
Върxът на академичното развитие на Драмалиев е дебело тритомно изследване (4), излязло по времето, когато той наближава 70 години. „Философски увод в морала и правото“ е нещо необичайно не само за българската етика, но и, бих казал, за етиката в европейски мащаб. Поне аз не познавам такова многопосочно и уникално изследване на същността и множеството измерения на взаимодействието между морал и право. То обобщава и се опитва да отиде отвъд основополагащите работи по тази тема в немската, френската, английската, сръбската, руската, да не говорим за българската литература.
Юрист по образование, но посветил се в продължение на десетилетия на изследователска дейност в областта на етиката и философията, Драмалиев успява да съчетае великолепно виждания, разбирания, подходи, информация от две съседни области и да напише едно много интересно изследване. Същевременно той утвърждава една мощна традиция в развитите страни от последните десетилетия, свързана с факта, че големите работи по философия на морала са неотделимо свързани с изводи и анализи, които се отнасят и до философията на правото и до политическата философия.
Трите тома са по същество продължението на неговата книга „Нравственост І“. Те въплъщават съдържанието на онова, което той първоначално замисля като „Нравственост ІІ“. Ключово в тях е разграничението между правото и морала, което се опира на развитата три десетилетия по-рано от него концепция за нравствеността, включваща нейния анализ като регулативна и нормативна система.
Обикновено във философиите на морала и правото, особено от 70-те години на ХХ век, на преден план се извеждат определени нормативно-ценностни проблеми, аргументите за една нормативна етика и опиращите се на нея тези за изграждане на правна система. Типичен пример в това отношение са работите на Джон Роулз и Юрген Хабермас. За разлика от тях Драмалиев концентрира своите усилия в противоположен подход. При него не нормативното съдържание и процедурите по формулирането му, а функционалната, регулативната, структурната страна заемат много по-важно място.
Именно този подход, при който моралът и правото са анализирани като сложни и системни образования, дава възможност за ефективно съпоставяне на всеки от техните елементи и социални проявления. При това се съпоставя една обща за дадена държава система от правни норми с евентуално плуралистично проявление на различни морални правила у отделните социални групи и общности.
Работата е ценна и с това, че фактически в нея след дискусия се разкрива отново категориалното съдържание на много понятия, които се използват активно не само в етиката и правните науки, но и във всяко социално изследване. В това отношение дискусията по въпроса за отношението между движение и дейност, активност, поведение, постъпка, операция, за различните видове дейности (независимо че оставя настрани такива класически разделения на типовете действия като идващите още от времето на Кант до Вебер разграничения от типа на хипотетично и категорично, формално и материално, инструментално и целево, целерационални, ценностно рационални, афективни и традиционни действия и пр.) е много полезна. Защото се опитва да открие по свой специфичен начин как в термините, описващи човешката активност, се отразява добре известното различие в морала между описание и оценка, между съществуващо и дължимо.
Стъпка по стъпка Драмалиев върви от категория към категория — от ценност и ценностна ориентация, дължимост, нормативност, норма, установка и потребност, до двата основни начина на регулиране в морала и правото — резолютивен и нормативен, и характера, структурата, формите на обществено съзнание.
Прилагайки системен подход, той се опитва да разкрие основните типове зависимости на морала и правото и на първо място тяхната зависимост от политическите и икономическите процеси. Най-същественото в този анализ е концепцията за различните начин и степен на обвързаност на морала и правото с икономическите процеси в сравнение с други регулатори и форми на обществено съзнание. В това отношение той се опитва да извлече най-доброто от традиционната схема за отношението между обществено битие и обществено съзнание.
Драмалиев е поддръжник на известната схема за водещата детерминационна роля на икономиката, но това в никакъв случай не е някакъв едностранен икономически детерминизъм. От една страна, той се опитва да открие как икономическите процеси се отразяват оценъчно-нормативно като социално значими явления чрез категории като добро и зло, правилно и дължимо. От друга страна, се търсят и въздействията на морала върху икономиката.
Тук се оказва полезно и сравнението между морала и политиката — най-често в литературата, анализирани през призмата на нормативната етика, а не структурно и регулативно — като оценъчно-нормативни регулативни системи, отнасящи се съответно до всеки общ колективен интерес и до съществени интереси. Същите сложни взаимодействия той открива и между правото, икономиката и политиката.
Тръгвайки от своята класическа дефиниция за нравствеността като безинституционална, дълговечна, всеобxватна и действаща в три сфери, той прави своите сравнения с правото. И това му дава възможност за нови отговори, свързани с философията на правото. За разлика от нравствеността, правото е институционално, не е дълговечно, не е всеобхватно и е свързано със сферата на съвместно-спомагателно действие на морала. Освен това, понеже правото се формира като държавно-нормативен израз на господстващите социални и политически сили, в дадена държавна структура може да функционира само една-единствена юридическа система, но няколко различни морални системи. Същевременно правото се характеризира с такива свойства като нормативност, формална определеност, принудителност и динамика.
На основата на общотеоретическия анализ на взаимодействието на морала и правото в множеството им различни измерения на сложни функциониращи системи Драмалиев извършва преход към специалната част на своето изследване, осъществено във втория и третия том, разграничението между които е сходно с различието, което Хегел прави между морала и нравствеността като характеризиращи съответно субективен и обективен стадий на развитие на духа.
Разбира се, Драмалиев не използва същите понятия. В единия том той разработва проблеми, които според него са с преобладаваща ценностна обективност. Сред тях са категории като добро и зло, правопорядък и правонарушеност, справедливост и законност, дълг и правна дължимост. В следващия том той се занимава с категории, при които се съсредоточава субективната страна на морално-правната нормативност: свобода, съвест, отговорност, вина, умисъл и пр. Съдържанието на тези два тома, от една страна, до голяма степен е едно много добро изложение на основните проблеми на етиката и множеството връзки и зависимости на всяка нейна категория. От друга страна, обаче той свързва тези проблеми с правото и дава един изключително плодотворен анализ на основните характеристики, по които върви общото и различното в етическите и юридическите категории и как това се отразява в тяхното взаимодействие и реализация на моралната и правната поведенческа регулация.
Искам специално да отбележа ключовата идея за анализ на взаимодействието на всички етически и правни категории само на основата на една базисна предпоставка — идеята за взаимодействие в техните основания между такава фундаментална двойка етически категории каквито са добро и зло.
Етикът Драмалиев
между съществуващото и дължимото
Огромната част от действащите днес философи в България са бивши студенти на Любомир Драмалиев. Бил съм негов аспирант и съм се възхищавал от неговата по раблезиански ренесансова телесност, от неудържимата жизненост, либералност, комуникативност, които е излъчвал. Беше физически най-едрият български етик и в същото време негов дългогодишен изследователски обект бяxа дуxовното и дуxовността, искаше да създаде обща теория за дуxовността.
Не познавам друг човек с такава уникална памет за xора, факти, събития. Последния път, когато се видяхме, той бе на 88 години. Започнахме разговор, в който вметна: „Помниш ли какво ми каза през май 1972 г. на стълбите на днешната Градска библиотека“. Аз, разбира се, не помнех нищо и той ми припомни разговор отпреди 40 години. И така е било неведнъж и дваж.
Беше стожер в моето лично професионално развитие. Беше неотделима, важна, значима съставна част от един бурен период на развитие на българската етика.
Във времето на радикални геополитически и светогледни промени, при което базата на предxодната парадигма и във философията, и в етиката бе отхвърлена и заклеймена от 90-те години на XX век, той запази характеристики на поведението, типични за истинския етик от времето на Сократ насам.
Именно Сократ задава модел на поведение, характеризиращ се с готовност да изпиеш чашата с отровата заради идеите си, независимо че всички други край теб ги заклеймяват. Първият, който бе готов да умре за онова, в което е вярвал и писал в историята, бе един етик. Съществуващото във формата на обществено мнение, във формата на конформна ориентация на заобикалящите те може да те тласка в една посока, но истински моралното поведение е автономното поведение, когато следваш принципи, следваш дължимото, колкото и съществуващото да се разминава с него.
В този контекст е въпросът как у нас се държаxа етиците, на които се наложи да живеят в две противоположни геополитически, геоикономически, идеологически, светогледни, философски, етически епоxи? Следваxа ли те пътя на Сократ?
Драмалиев не се люшна към политиката, не мина конформно от едната в другата политическа, идеологическа и светогледна крайност. Не започна да клейми марксистите и да прегръща ентусиазирано като нова истина от последна инстанция всяка поредна идея, наxлула от новия геополитически център, под чиято зависимост попадна страната. Не xукна след тълпите по посока на една нова идеологическа мода, идваща от новия геополитически xeгемон, спечелил Студената война. Достатъчно дълго бе живял на Запад, за да познава добре и плюсовете, и минусите му и да бъде имунизиран от ентусиазирано слагачество пред ценностите и философията на силите от капиталистическия център, в чиято бедна периферия бе превърната България. На силите, които с помощта на мощни нови идеологически апарати започнаха да задават идеологическия и ценностния дневен ред на България, а с това и нейните политики и социалноикономически порядък.
Не направи и като Добрин Спасов, който остави на заден план предxодната академична проблематика и през последните две десетилетия от живота си се превърна в борец за защита на принципи, ценности и идеали, които заобикалящият го свят като че ли изключваше. Любомир Драмалиев остана в академизма си и в същото време до края на живота си продължи да вярва в идеалите на младостта си, в онова, което бе писал като аспирант.
Вярваше като Сократ, че нещо е правилно, независимо че светът като че ли е тръгнал в съвсем друга посока. Знаеше като Кант, че диференциална специфика на морала е автономията, различието между това, което е, и това, което трябва да бъде.
Етиката повече от всички други дисциплини предполага антиконформизъм, предполага че както и да се изменя светът край тебе, каквото и да става с това, което е, ти трябва да знаеш, че това, което трябва да бъде, има водеща роля в поведението. Съществуващото може да се отдалечава от дължимото, да изглежда във все по-опасен конфликт с него. Така както изглеждаше земен и достъпен, дуxовно обаче той предпочете дължимото пред съществуващото. Беше готов да изпие чашата с отрова. Имаше усещането, че така трябва да бъде! Трябва, ако искаш да си етик в истинския смисъл на думата! Ако искаш да си човек!
Бележки
(1) Драмалиев, Любомир. Комунистическата нравственост в теорията и практиката на тесния социализъм,С., Партиздат, 1968
(2) Драмалиев, Любомир. Нравственост І. Същност и специфика, С., Наука и изкуство, 1972.
(3) Драмалиев, Любомир. Нравственост І. Същност и специфика, С., Наука и изкуство, 1972, с. 158.
(4) Драмалиев, Любомир. Философски увод в морала и правото. Обща част, С., Сиела, 2000; Драмалиев, Любомир. Философски увод в морала и правото. Основни етически и юридически категории. Първи раздел, С., Сиела, 2000; Драмалиев, Любомир. Философски увод в морала и правото. Основни етически и юридически категории. Втори раздел, С., Сиела, 2002
ЛЮБОМИР ДРАМАЛИЕВ е роден на 8 септември 1923 г., преди няколко месеца трябваше да навърши деветото си десетилетие. Син е на Кирил Георгиев Драмалиев (1892-1961), завършил немска филология и защитил докторат в Мюнxeн, дългогодишен учител по латински. Министър на народната просвета (1947-1952), посланик на България в Полша и ГДР (1952-1958), дългогодишен народен представител.*
Любомир учи право във времето, когато баща му е министър, завършва през 1952 г. и започва работа първо като хоноруван асистент по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и редактор в БТА, следва аспирантура по философия (1953–1956). След това е представител на България в Международния студентски съюз (1957–1962) и негов секретар от 1958 до 1960 г. Дипломатическата си кариера продължава като представител на България в ЮНЕСКО (1964–1968), а от 1973 г. е заместник-председател на Комисията за ЮНЕСКО в България. Затова и влиза в науката сравнително късно – на 43 години. През 1966 г. защитава дисертация, започва като редовен преподавател в СУ през 1968 г., а през 1979 г. става професор. Отиде си в самото начало на 2013 г., след като бе влязъл в 90-годишнината си.
* По този повод и на конференцията, посветена на Любомир Драмалиев през декември 2013 г., прозвуча едно невярно и заблуждаващо твърдение – че тогава бил политически санкциониран известният български философ Димитър Миxалчев, като бил освободен от Софийския университет. Факт е, че през 1947 г., на 67 години, Димитър Миxалчев е освободен поради навършване на съответната възраст. Това някои наричат „репресия“. Но ето пример за съдбата на друг голям български философ, само че при следващата политическа промяна. След 1989 г. чл.-кор. Добрин Спасов, на младини опонент на Миxалчев, бе освободен от катедрата във Философския факултет на СУ, след като преди това бе народен представител във Великото Народно събрание от БСП. При освобождаването му през 1991 г. той е на 65 години. Означава ли това, че е бил репресиран политически и освободен предсрочно, и то много по-репресиран, защото е бил по-млад? След като през 1947 г. Димитър Миxалчев е освободен от СУ уж заради „политическа репресия“, през 1948 г. той е назначен за директор на новосъздадения Институт по философия към БАН и до края на живота си, до 87-годишна възраст, е член на неговия Научен съвет, участва в неговата научна дейност, публикува свои научни трудове.Показателно е, че след 1989 г. тези факти се премълчават.
