Христо Попов e завършил телевизионна журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Има квалификации и в областта на международните отношения — дипломатически курс в Москва (1985-1986 г.) и външнополитически обучителни програми по линия на НАТО и ЕС през 90-те години. Работил е в Държавния комитет по туризъм, БТА и НДК. Бил е на дипломатическа работа в задгранични представителства на България.
Реджеп Таип Ердоган постигна амбициозната си цел и достигна до върха на турската управленска пирамида, като стана първият избран с директен вот президент. Той се оказа нов политически феномен на турската политическа сцена като лидер на еднопартийно управление в продължение на 12 години и с постоянна електорална подкрепа от около 50 процента.
Политическата му кариера е белязана с периоди на възход и спадове, с възторжените адмирации на неговите симпатизанти и с остри критики на опонентите му. Сприхавият му характер и скандални изявления го направиха популярен, но същевременно разкриха сенчестата страна на неговата личност. В първите години като премиер той направи смели реформи, които извадиха Турция от състоянието на политически и икономически колапс и предприе смели стъпки за решаване на дългогодишния кюрдски проблем. Постигнатото му даде самочувствието на велик политик, който гради „Нова Турция“, а заслугите му към нацията — съизмерими с тези на основателя на републиката Кемал Ататюрк. Постепенно мегаломанията го обзе до степен, че започна да мечтае за реставриране „величието“ на Турция от времето на бившата Османска империя. Тези химерични въжделения показаха истинската, неоосманска същност на турския президент. Преди години Ердоган и архитектът на т.нар. Неоосманска доктрина Ахмет Давутоглу самодоволно се наричаха „неоосманисти“, титли, които бързо бяха извадени от употреба поради негативния резонанс от възхваляването на мракобесното минало в бившите османски владения.
Вдъхновен от завоевателната агресивност на някогашните османски султани, с не по-малка страст Ердоган се хвърля в политически битки със своите вътрешни и външни опоненти. Словесните нападки срещу Израел и полемиката му с Вашингтон за кратък период го направиха герой в Близкия изток. Тази слава отшумя и се позабрави след сирийската криза, която извади на повърхността стари и породи нови проблеми за Турция както във вътрешен, така и във външнополитически план.
Ердоган побърза да обвини „враговете на Турция и на мюсюлманите“, че стоят зад поредицата комплоти и поднови вербалната канонада срещу Запада, обвинявайки го за всички злини в т.нар. Голям Близък изток. От друга страна, тези атаки показват недоволството и бунта на турския президент за незавидната роля на „подизпълнител“, която Щатите са определили на Турция в измисленото от тях географско понятие. Навремето Джордж Буш-младши предупреди Ердоган и компания: „Оставете Близкия изток и съгласувайте действията си в този район с нас, ние ще подкрепяме вашия исторически опит на Балканите!“ Барак Обама не промени „завещанието“ на предшественика си и колизията на интереси бе неизбежна. Ердоган има
нескритата амбиция
да бъде лидер на мюсюлманите сунити
в богатия на енергоносители район, Балканите за него са само „османско наследство“.
Повече от две години Ердоган настойчиво апелира за свалянето на сирийския президент Башар Асад. Причините за тази непримиримост към „мюсюлмански брат“ до март 2011 г. е в егоцентричния и непостоянен характер на турския президент. При него смяната на симпатиите и настроенията от „близък приятел“ до „най-голям враг“ са въпрос на конюнктура. Достатъчно е само някой да спре хвалебствените слова или да си позволи критични бележки по негов адрес.
В случая с Башар Асад характопатиите на Ердоган се подсилват и от унизителния факт, че той бе подведен от Вашингтон, който го насърчаваше за активна намеса в Гражданската война в Сирия и му обещаваше бързо сваляне на Асад. Сирийският президент се оказа костелив орех и при подкрепата на Иран и Русия не дава признаци, че скоро ще се оттегли от властта.
Напрежението
в турско-американските отношения
тлееше от месеци, но пролича ясно по време на церемонията по встъпване в длъжност на Реджеп Таип Ердоган като президент на Турция. На тържеството от американска страна присъства само шарже д’ афер Джес Байли без нито един специален пратеник от Белия дом или от Конгреса! Щатите не подкрепиха турската кандидатура за непостоянен член на Съвета за сигурност (СС) на ООН и с това дадоха тон и на други страни да последват примера им. В интервю за турска медия представител на американската администрация предварително предупреди Анкара да не храни напразни надежди за членство в СС.
На 10 септември м.г. Вашингтон обяви стратегията си за унищожаване на терористичната организация Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ). Тази стратегия включва военно обучение на „умерените“ ислямисти за борба срещу „радикалните“, като разликата между тях е принадлежността към различни секти на сунитския ислям. Тази идея породи основателни съмнения у партньорите на Вашингтон и даде възможност на Анкара да оправдае колебливата си политика по отношение на антитерорситичната коалиция. На по-късен етап с голяма неохота Турция се присъедини към коалицията срещу ИДИЛ, като ограничи участието си само до логистична подкрепа, хуманитарна дейност и обмен на разузнавателна информация.
Обратът в американската политика по отношение на режима на Асад и унищожението на ИДИЛ като основен приоритет задълбочи търканията между САЩ и Турция. Интензивните дипломатически совалки между Вашингтон и Анкара през последните месеци на 2014 г. не дадоха резултат, тъй като нито една от страните не бе склонна да прави отстъпки. Проведени бяха поредица от срещи между представители на САЩ и Турция, като се започне от ниво президенти, министри, шефове на специални служби и експерти по антитерористична дейност, в търсене на общи позиции в действията срещу ИДИЛ.
Анкара и Вашингтон не успяха да синхронизират политиките си в региона и разногласията по ключови въпроси останаха. Спорът кой е по-голямото зло — Башар Асад или ИДИЛ, така и не бе разрешен. Анкара настоява за незабавното сваляне на сирийския режим, докато за Вашингтон този приоритет е неизгоден от военнооперативен и политически аспект. Силови действия срещу Асад биха влошили още повече отношенията с Русия и ще навредят на стартиралия, определян като обнадеждаващ преговорен процес с Иран. Москва и Техеран са гаранти на режима в Дамаск и са силно заинтересовани от неговото оцеляване.
Вторият проблем е за ролята и отношението към кюрдската Партия на демократичния съюз (ПДС), която се сражава с джихадистите в Северна Сирия. Американците считат ПДС за естествен и надежден съюзник във войната срещу ИДИЛ, докато Ердоган е на противоположно мнение и категорично възразява срещу снабдяването на „дъщерната партия на ПКК“ с оръжия чрез доставки по въздуха. Трябва да се отбележи, че един от турските приоритети по сирийската криза е превантивни мерки и действия за недопускане на кюрдски контрол в Северна Сирия.
Третото несъответствие е в турското предложение за обявяване на зона, забранена за полети (ЗЗП) в Северна Сирия. Американското становище е, че изграждането на въздушен щит в Сирийския север ще обърне режима на Асад срещу коалиционните сили и войната може да ескалира заради незабавни реакции от страна на Русия и Иран. В този контекст са логични предположенията на западни наблюдатели, че Москва ще търси реванш в „новата Студена война“ със Запада на сирийска територия. Другите американски аргументи са, че Сирия разполага със силни ВВС и ПВО в западната част на страната и ЗЗП трябва да има не само във въздуха, но и на терен, което означава наличие на значителен брой пехотинци. По условието за дислоциране на военни подразделения на сирийска територия Турция категорично отказва да изпрати свои военнослужещи. А последният препъникамък е за участието на Египет в международната коалиция начело с „узурпатора-президент“ Абдел Фатах ал Сиси, според Ердоган.
През периода на интензивните дипломатически совалки в трудния турско-американски диалог се появи и проблем, в който бе замесен вицепрезидентът Джо Байдън. Дипломатическият скандал бе провокиран от изказване на Байдън за подкрепата на Турция за джихадистките групировки на териториите на Сирия и Ирак. Скандалът бе потулен, като не стана ясно дали е имало официално извинение на Байдън към Ердоган или не? След този „мини скандал“, на Анкара ù се наложи да отрича въпросната подкрепа. Според данни от източници от кризисния район турското разузнаване поддържа регулярни контакти с джихадистките милиции и дори експерти свързват бойни успехи на терористите от ИДИЛ с тези контакти.
Турция е против широкомащабна военна операция
на Запада срещу Ислямска държава
Защото победителите ще диктуват условията в следвоенния период и Ердоган ще трябва да се раздели с мечтата си да бъде сунитски лидер в региона. Най-изгодно за турските интереси е ограничена западна интервенция за сваляне режима на Башар Асад и предоставяне правото на сирийския народ сам да решава съдбата си, естествено с помощта на северния съсед! Турският президент е убеден, че ще намери общ език и ще се договори много по-лесно с главатарите на ИДИЛ за следвоенното урегулиране на района, отколкото с всеки друг глобален или регионален контрагент. Неслучайно унищожаването на Ислямска държава не е записано като турски приоритет, нещо повече Ердоган се опита да оневини действията на джихадистите, представяйки ги като „сунитски гняв и съпротива срещу сектантския (шиитски) натиск“.
Сирийската криза първоначално засегна пограничните райони на Турция, след което се прехвърли и вътре в страната. Управляващите видяха голяма опасност за вътрешната сигурност заради протестите на кюрдите в югоизточните райони. Проправителствените медии обвиниха САЩ и Запада в перманентни заговори срещу турската държава и нейната независимост. Броженията на кюрдите в Югоизточна Турция в края на октомври м.г. били инспирирани от западни тайни служби с цел да се блокира мирният процес за решаване на кюрдския проблем.
Правителството на ПСР отделя голямо внимание на обществените настроения, като същевременно търси широка подкрепа за политиката си по кризата. Критиките на натовските партньори към правителството Ердоган (1) приема само „за сведение“, но не и за коректив на своята политика.
Факторът, който може да внесе някакви корекции в политическия курс на управляващите по сирийската криза, са обществените настроения, поради което те се следят, анализират, контролират и манипулират. В резултат от дейността на пропагандните институти и проправителствените медии мнозинството от турците считат, че кървавите конфликти и разрухата са резултат от американската интервенция в региона. Появата на Ислямска държава (ИД) се дължи на подкрепата, която западни сили в продължение на години са оказвали на радикалния ислям, в преследване на политически цели или стратегически интереси.
Споменатите медии припомнят факта, че по време на Студената война ислямистите са най-добрите приятели на Запада срещу „комунистическата заплаха“. В края на миналия век, турските генерали също са използвали консервативния ислям срещу надигащата се лява вълна в страната. Припомня се и фактът, че афганистанските талибани са последните „приятели“ на Запада до краха на съветския блок и пр.
Чужди социологически проучвания показват много ниска популярност сред турската общественост на американската политика в т.нар. Голям Близък изток, едва 19 процента одобряват тази политика. При необходимост управляващата ПСР може да организира многохиляден „антиимпериалистически“ митинг против намеса на Турция във войната. Основание за подобен ход дава изявлението на премиера Давутоглу, според когото „външни сили полагат максимални усилия да въвлекат страната във войната“. Отговорът на държавния секретар Джон Кери не закъсня и той заяви: „Нито арабите, нито кюрдите искат да видят турски войски в Сирия, защото считат, че турска намеса ще нанесе повече вреди, отколкото ползи“.
Интерес представляват коментари в светски издания в Турция, в които се задава въпросът, защо трябва да се пролива кръвта на турски войници, след като това не е война на Турция! Друг фрагмент — американците и британците са не по-малко виновни от Турция за подкрепата на радикалните ислямски групировки „Ал Нусра“ и ИДИЛ в началния период на кризата. Според наблюдатели от този сегмент на турската журналистика, вината за регионалната изолация на Турция е поделена между Анкара и Запада. Последната теза е дискусионна и неприемлива!
Впечатлението за „изолираност“ на Турция в регионалната политика е удобно за анкарските стратези, които нямат намерение да разсейват подобна теза. Последователните посещения на папа Франциск и на руския президент Владимир Путин в началото на декември м.г. бяха подходящи събитийни платформи за лансиране на нови идеи и инициативи от турска страна за решаване на кризата в Близкия изток. Добрата възможност за конкретно предложение или действие по кризата бе умишлено пропусната и вместо това Ердоган отправи станалите вече банални обвинения към Запада.
Привидната изолираност осигурява на турския президент комфортна възможност да крои планове и да се подготвя за следващи етапи в развитието на регионалния конфликт. В сегашната изчаквателна позиция няма нищо чудно и нелогично. За никого не е тайна, че от години Анкара и Вашингтон не хранят добри чувства един към друг и основната причина за тези „нездрави сантименти“ е настоящият турски президент. Измамен от американците за Асад, Ердоган няма да допусне втори път подобна грешка, т.е. той е много предпазлив, за да не попадне в нов американски капан. Всеки прибързан, непремерен ход в тази комплицирана регионална ситуация може да му коства много, дори да разклати президентския му стол.
В настоящата криза
Ердоган няма надежден съюзник
нито в натовските редици, нито сред мюсюлманските държави в региона. Под натиска на САЩ и Катар направи обратен завой и изостави приятелска Турция.
Анкара направи преоценка на ситуацията и пое курс на дистанциране от коалицията, като поставя условия и предявява претенции, неприемливи за другите участници. Така турското правителство се и деангажира от стриктно спазване на коалиционната политика и си създаде собствен периметър за действие в района. Турция има потенциала за подобна политика, поемайки определен риск в името на заветната цел на Ердоган — лидерство в региона. Подобна цел не може да се постигне, когато си обикновен участник във временна организационна структура и изпълняваш чужди заповеди. Турският президент не само се дистанцира от американската регионална политика, но и отправи най-директното предизвикателство към Вашингтон на 27 ноември м.г., разпространено от световните агенции. Основните моменти в обръщението на Ердоган към участниците във форума на ОИС в Истанбул са:
„Чужденците не могат да решат проблемите в Близкия изток, защото западните държави не ни обичат и са заинтересовани от продължаване на сраженията. Ние можем сами да решим проблемите си. Говоря открито — чужденците обичат нашия петрол, злато, диаманти и евтината работна ръка на мюсюлманския свят. Те обичат конфликтите, борбите и противоречията в Близкия изток, но повярвайте ми, те не обичат нас. Те се представят за приятели, но желаят нашата смърт, както и смъртта на децата ни…“
Хронологичната подредба на събитията от последните месеци на 2014 година водят до извода, че Ердоган
изчаква удобния момент,
за да излезе на регионалната авансцена
с идеи, инициативи и действия, с които да изненада опонентите си. Затова той е мобилизирал до краен предел разузнаването и центровете за стратегически изследвания за изработване на подходяща тактика и печеливша национална стратегия.
Ако президентът Обама се окаже прав, че една война с Ислямска държава ще бъде продължителна и с много човешки и материални загуби, тази прогноза напълно устройва анкарските ислямисти, защото създава предпоставки за следния сценарий: международната коалиция се разпада заради липсата на напредък във войната с ИДИЛ, заради умората на народите от нескончаемите конфликти или в резултат на масови антивоенни протести. САЩ прекратяват бойните действия срещу ИДИЛ и това ще се счита за поредната загубена война в Близкия изток. Ролята и влиянието на Щатите в Близкия изток спада драстично и лидерският вакуум се запълва от Турция. Свиква се международна конференция за решаване на кризата в региона, на която Турция ще има тежката дума на страна, понесла големи финансови загуби от бежанската криза и която категорично е изразила несъгласие с американската политика. Ислямистки правителства заемат мястото на предишните режими, с които Ердоган желае и може да комуникира. Турция се превръща в енергиен център, който контролира енергийните потоци от Близкия изток и Централна Азия към Европа. Ердоган сбъдва другата си голяма мечта — да се види в ролята на лидер на мюсюлманите сунити, която естествено никой няма да му признае.
Подобен сценарий, който съответства на турските интереси, е възможен, тъй като се базира на съвременни реалности, а не на „пожелателно мислене“. Ако и информацията, която получава Ердоган от разузнаването, потвърждава тези реални предпоставки или част от тях, то изборът на турския президент да опонира на световния хегемон не изглежда толкова рискован.
Президентът отдавна е разбрал необходимостта от силна и действена разузнавателна служба, затова щедро финансира МИТ и периодично разширява правомощията на разузнавателното ведомство. МИТ е критикуван от Запада и от вътрешната опозиция, че поддържа контакти с джихадистките организации в региона, като в тези критики има не малка доза наивитет. На разузнаването се поставят конкретни задачи и не се дават указания къде, как и с кого да ги решава. Друг е въпросът, че МИТ се е превърнал в „придворна служба“ и „партийно оръжие на ПСР“, според турски опозиционни лидери.
Другият важен стълб, на който се крепи амбицията Ердоган да променя Близкия изток по посока на турските интереси, са турските въоръжени сили (ТВС). Каква ще бъде конкретно ролята на армията в президентските планове на този етап е трудно да се прогнозира, но силно впечатление правят хвалебствията на премиера Ахмет Давутоглу по адрес на турския генералитет.
Антиамериканизмът не е ново явление и набира скорост в различни континенти и държави, дори вече има и кълнове и в Централна Европа. Отслабването на влиянието на Щатите в глобален план изкушава някои политици да отхвърлят американската хегемония. Ердоган е един от тях, но не и е единствената „черна овца“ в световното стадо. Турският президент е нестандартна личност с хазартни наклонности, но тази му битност не може да бъде само и единственото обяснение на
политиката му „ва банк“
по отношение на Щатите
Той е наясно, че провокативното му поведение спрямо световната суперсила ще му коства доста главоболия през настоящата година, но за него е важно да се поддържа фикцията, че Турция е регионална сила, с независима външна политика и е ръководена от смел защитник на мюсюлманите по света.
Отговорът на Вашингтон към предизвикателствата на стопанина на Белия дворец в Анкара се очаква да бъде многопосочен и доста неприятен. Добре известна е практиката на Щатите да „санкционират“ непокорните и Ердоган неведнъж е бил обект на „специално отношение“ от янките. За 12 години той натрупа богат политически опит и самочувствието, че може да опонира на стратегическия си партньор и да се измъква почти невредим след всяка колизия. Сегашната ситуация е по-различна и реакцията на Вашингтон се очаква да бъде много по-остра в стил на филмовата сага „Империята отвръща на удара“.
Симптомите са налице! В докладите на световни агенции за 2014 година (излишно е да се пояснява кой контролира тези агенции) рейтингът на Турция в категориите корупция, независима съдебна система и свобода на словото се е понижил с няколко степени. Тези данни са ориентир за посоката, в която ще се развива турско-американският диалог през настоящата година.
Болезненият въпрос за всички турски правителства — за арменския геноцид, ще бъде един от големите сюрпризи, подготвяни за управляващите ислямисти в Анкара. 100-годишнината на трагичното събитие от 1915 година ще се чества на 24 април т.г. от арменците по целия свят. По холивудски сценарий, дирижиран от Вашингтон, хор от европейски държави ще дразни чувствителния към критики слух на турския президент. Дали той няма отново да си изпусне нервите, както много пъти досега?
В края на ноември турският външен министър Мевлют Чавушоглу предупреди американския посланик в Анкара Джон Бас, че ако историческите събития през 1915 година станат приоритет в дневния ред на Държавния департамент, това ще се отрази негативно върху двустранните отношения. Най-вероятно Ердоган ще се опита да мобилизира нацията, за да неутрализира подготвяната кампания и има реални шансове да успее. Освен на твърдия електорат на ПСР той може да разчита на консервативните религиозни среди, на новопоявилата се ислямистка олигархия, на голяма част от държавната администрация, на висши и старши чинове от турската армия, които сложиха по няколко звезди на пагоните си през последните 12 години. Тези социални прослойки не са заинтересовани от политическия крах на президента не по религиозни или политически, а по чисто прагматични причини — запазване на привилегии и властови позиции, социален комфорт и материално благополучие.
Ердоган може да разчита на подкрепа и в средите на крайните турски националисти, които също симпатизират на „великотурската“ политика на ислямиста Ердоган.
Каква е моментната снимка
на турско-американските отношения?
От американска страна отношенията се определят като недобри, преминаващи през труден период. „Ние се водим съюзници, но имаме различия в оценката на ситуацията в региона, както и по това какво трябва да се направи. Имаме допирни точки по ситуацията в Ирак, но сериозни различия по отношение на Сирия и като цяло за събитията в Близкия изток. В перспектива двете страни ще останат свързани на тактическо ниво, докато премине периодът на исторически сътресения.“ Мнението е на Ричард Хаас, президент на Съвета за международни отношения, един от най-реномираните изследователски центрове в САЩ.
Според турски политически наблюдатели, турско-американските отношения са в поредния кризисен период, след който могат да се подобрят, но никога до предишни нива или противоречията да се задълбочат до степен, че последиците да станат непредсказуеми.
Друг показател за дълбочината на сегашната турско-американска криза, е че от дипломацията полемиката се прехвърли и в медийното пространство отвъд океана. Това е нов момент, защото досега Щатите се въздържаха да дават гласност на проблемите си с отделните държави и предпочитаха т.нар. тиха дипломация. Поредица от критични материали се появиха в американски медии за авторитарното управление на Ердоган и новия луксозен дворец с над 1150 стаи, за независимостта на съдебната система, за свободата на словото, за правата на малцинствените групи и пр.
Какви са превантивните мерки, които може да предприеме Ердоган, предвид очакваното политическо торнадо от Запад и надигащата се пропагандна арменска вълна, чиято кулминация се очаква през април?
Защитните механизми ще са необходими само ако се забави реализирането или се провали споменатият благоприятен за Турция сценарий. За да се намали ефектът от евентуалния неуспех на външнополитическата стратегия, президентът и антуражът му от верни ислямисти ще преминат към т.нар. авариен „План В“. Това ще означава форсиране на преговорния процес за решаване на кюрдския проблем. През последните месеци, въпреки някои провокации и взаимни обвинения, управляващите и представителите на кюрдската общност демонстрираха добра воля за финализиране на този процес. В оформящата се позитивна атмосфера безпрецедентно кюрдски лидери отправиха критични бележки за деструктивната намеса на САЩ в преговорния процес. Ако може да се говори за някаква полза от обтегнатите отношения между Анкара и Вашингтон, то тя е в ограничаване ролята и влиянието на САЩ при решаването на кюрдския въпрос към настоящия момент.
Изходът от очертаващия се титаничен сблъсък между двете големи държави е важен, въпреки че до голяма степен е предопределен. В цялата абсурдна ситуация има някаква енигматична интрига. Нормалният разум и здрава логика изключват вероятността Ердоган сам да е подготвил политическото си самоубийство след огромните усилия да стигне до президентския пост! Може би той разполага със скрити козове, които ще използва в решителния момент?
Дали няма да станем свидетели на библейската битка между Давид и Голиат? Развръзката на най-дълбоката криза между Вашингтон и Анкара има голямо значение за нас, българите, стига финалът да не е пак „дружеско ръкостискане“ пред репортерските обективи! Това би означавало запазване на сегашното безперспективно статукво да сме държава, подвластна на чужда воля и интереси. Подобна перспектива е непоносимо задушаваща — глобалната суперсила ни използва като плацдарм за политиката си срещу Русия, а анадолският ù опонент ни третира като „османско наследство“!
Бележки
(1) В публичните си изяви Ердоган нееднократно употреби израза „моето правителство“
декември 2014 г.