Благовеста Касабова е родена в гр. Козлодуй. Завършила е Девическа гимназия в Плевен и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Дълги години е работила като редактор в изд. „Народна младеж“ и като първи зам. главен редактор във вестник „Новият Пулс“. Повече от четири десетилетия от живота си е посветила да открива и утвърждава в литературата млади таланти. Автор на редица книги, между които: „Калина Малина“, „Дълг и слава“, „Първообраз на света“, „Богородица на свободата“ (за Баба Тонка Обретенова), „Ръми в душата ми“ (за Мара Белчева), „Чудотворката“ (за Фани Попова-Мутафова), „Минало неотминало“, „Обич за обич“ (литературна анкета с Евтим Евтимов), „Неделна книга“ (в съавторство с Нина Андонова), „Другата страна на медала“, „Вечери на кръста ІІ“…
— Госпожо Касабова, измина четвърт век след обществените промени през 1989 г., характерен с всякакви политически трусове и социални деформации. Как се отрази той върху развитието на българската литература?
— Промени има, но за съжаление те не са положителни. Първото нещо, което някои писатели, обявили се на бърза ръка за демократи, направиха, бе да се обявят за дисиденти, разделиха писателите на тоталитарни и антитоталитарни. Така наречените антитоталитарни (мнозина от тях бяха особено привилигировани през социализма) напуснаха Съюза на българските писатели, където членуваха дотогава и започнаха да отричат яростно всичко създадено преди промените. Обявиха се за модернисти (без да са наясно какво точно означава модернизъм) и всякакви -исти. Те, „демократите“, бяха щедро финансирани от Сорос и започнаха добре платена офанзива срещу колегите си. И така разделиха по политически показатели съвременната българска литература, като зачеркнаха значими творци. За голямо съжаление медиите, в които работят литературно неграмотни журналисти, усилено им пригласяха и продължават в същия дух и днес.
— А върху литературната критика? Каква беше нашата литературна критика преди този вододел и каква е днес? Критика ли е, или гальовно-комерсиална „доброжелателност“?
— Истинска литературна критика вече години наред няма. Няма и къде да се публикуват по-крупни изследвания, авторски портрети, професионално написани рецензии, да не говорим за теоретични въпроси и проблеми. Сега се появяват предимно платени анотации, хвалебствени рецензии, в които представяният автор е гениален, прекрасен, удивителен, чудесен и прочие суперлативи. Липсва професионалната оценка — нелицеприятната, но вярната. От дълго време не съм прочела някъде, че се е появила слаба книга или със съмнителни художествени достойнства. А книги — цял океан. Всеки, който има средства, издава. В многотията е изключително трудно да попаднеш на стойностно произведение и читателят е объркан, не знае на кого да вярва: на „критиката“ или на онова, което чете.
— Георги Цанев отбелязва: „Малцина допускат у него (критика — б.а.) благородни подбуди, малцина долавят и чувстват огъня на изкуството и в неговата душа.“ Какви черти на характера трябва да притежава съвременният критик?
— Нееднократно са ми задавали подобен въпрос. Качествата, които трябва да притежава критикът, са известни още от създателя на нашата литературна критика — Нешо Бончев. И те са задължителни — силен характер, ерудиция, обширни познания не само за автора, но и за времето, през което е творил, безкомпромисност, високи естетически критерии. С други думи, критикът не трябва да обслужва нечии или свои интереси, защото обслужването непременно ще се отрази на професионализма му.
— Отнася ли се за днешните критици констатацията на Радой Ралин: „Как ме мъчи всеки ден, тоз въпрос трагичен: хем да бъда откровен, хем да бъда симпатичен“? В своя статия споделяте, че сте чувствала срам от безконтролните хвалби на свой колега към доказано слаб автор…
— Наистина изпитвам притеснение от безмерните хвалби, от ласкателните приятелски отзиви, от безогледното нахалство да определяш една средна или под средното равнище творба като „голям успех“, „постижение“, „принос“ и пр. Критикът може някога да сгреши в оценката си — има такива случаи и с големи имена в литературната критика, — но грешката да е собствена, т.е. от собствена гледна точка, а не продиктувана от някъде или от някого. Това означава, че критикът не бива в никакъв случай да бъде конюнктурен, а да бъде верен на себе си. Иначе ще бъде просто един пишещ нагаждач.
— Вие сте доайен на националната литературна критика с доказано верни преценки. В тях водещо място заемат обективизмът, откровението и професионалното сочене на грешки, пропуски, неточности. Кое е първото правило, което трябва да следва критикът в своята работа?
— Вече казах — да не изменя на себе си, на професионализма си, да не подлага на съмнение оценъчните си качества и онова, което е наследил като наука от предшествениците си. Да е добросъвестен и да не се произнася категорично преди да е проучил достатъчно темата или проблема, върху който работи. Не бива с лека ръка да отрича всичко, написано от доказано талантливи писатели, само защото не споделят неговите политически възгледи, примерно. Такава позиция ми напомня стореното веднага след 9 септември 1944 г. — отречени бяха Вазов и Йовков, Лилиев и Теодор Траянов, да не изброявам повече. Не напомня ли днешното отричане на тогавашното!?
— Кои са моралните, идейните и естетическите стойности, които трябва да се съблюдават? Ще посочите ли имена на достойни люде в това нелеко поприще?
— Естествено е естетическите стойности да се променят с времето, т.е. да се надгражда онаследеното от най-добрите майстори, без обаче да се променя същностната стойност на критериите. Моралните, според мен, би трябвало да бъдат постоянни. Моралът или го има, или го няма. И мога да посоча имена от различни поколения, които не са изменили нито на естетическите си позиции, нито на морала си. Стоян Каролев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Симеон Султанов, Ефрем Каранфилов… от по-старото поколение. От следващото — Димитър Танев, мир на праха му, Минко Бенчев, Ваня Бояджиева, и на нея мир на праха й, Димитър Кирков, професорите Симеон Янев и Симеон Хаджикосев, които за голямо съжаление се оттеглиха от „бойното поле“ на критиката. От по-младите: Иван Гранитски, Ивайло Христов, покойният Николай Петев, Вие, господин Николов, и още няколко имена. Оредяха видимо редиците на литературните критици и историци. Неблагодарна е работата на критика днес, зле или почти неплатена, трудна, изискваща време, търпение и воля — силна воля и кураж, за да кажеш наистина онова, което мислиш и знаеш.
— Може ли литературната критика да влияе, макар непряко, на обществените процеси и как? Или ролята й е заложена само в коментара на вече отпечатани заглавия?
— Да, може да влияе, тъй като развитието на обществото не е само икономическо. Важно е и духовното, културното развитие на една нация. Защото иначе нацията се опростачва, каквото явление наблюдаваме днес. Значение имат също фактите, събитията, творческото поведение на писателя. В смисъл да не се преиначават истините, за да се поставя реалното в рамките на определено политическо управление. Наскоро гледах документален филм за нашия стойностен поет Иван Динков. В него нямаше нищо истинско, нищо документално, всичко беше преиначено, а творчеството му анализирано от „критици“, които до вчера го определяха като тоталитарен автор. Питам се каква представа ще добие младият читател, който е роден след „промените“, за Иван Динков като обществено и граждански ангажиран поет, като лирик? Съвсем невярна. Ето как се влияе „критиката“ от обществените промени — манипулира истината за даден творец, представя го в невярна светлина.
— Автор сте на редица книги за видни личности в нашата история и духовност, на полемични статии и безброй рецензии. Как си представяте книгата на своя живот и какво бихте искали да споделите в нея?
— Не зная дали не съм написала още книгата на живота си. Всичко, което съм сътворила, е част от живота ми. А споделеното от мен ще прочетете в анкетата „В минало и сегашно време“, която направи с мен Стоян Панчовски, учител по литература в Панагюрище. Ще излезе в началото на 2015 г.
— Какво ще пожелаете на младите хора, поемащи сега по трънливия път на литературния критик? А на българските читатели изобщо?
— На младите хора, които искат да поемат по трудния път на литературния критик, пожелавам да не се отказват, да бъдат верни на себе си и да не правят компромиси с естетическите си критерии. И най-вече —да имат кураж и да устояват на безпардонното бездарие. А на българския читател — да обърне поглед към нашата българска литература. Уверявам го, че тя е много по-стойностна от всички превеждани третостепенни американски автори. И да продължава да чете, защото няма по-голяма духовна наслада от четенето на добра книга.
Въпросите зададе Георги Н. Николов
