Александър Димитров е завършил политология, доктор по политически науки на УНСС. Основните му научни интереси са в областта на политическия анализ, съвременните идеологии и доктрини, високите технологии в общественото развитие, лидерството. Преподава в УНСС, катедра „Политология“. Главен експерт в Центъра по исторически и политологически изследвания на НС на БСП. Член на Управителния съвет на фондация „Солидарно общество“.
След поредните Европейски избори стана ясно, че левицата в Европа е на кръстопът. Големият въпрос за бъдещето на левите сили бе поставен остро. Двете големи групи — Прогресивният алианс на социалистите и демократите (с ядро ПЕС) и Европейската обединена левица/Северна зелена левица се разминаха кардинално по някои от наболелите въпроси на деня, но също се разминаха и по някои глобални теми.
Жан-Клод Юнкер получи председателството на Комисията, докато Мартин Шулц стана председател на Европарламента. Дотук имаме паритет. Подкрепата, която ПЕС декларира за Юнкер, се основаваше на балансираната му програма и ангажимента да не се бяга от социалния курс на Европа. Въпреки това, споразумение, което да маркира ясни ангажименти, няма. Това прави основателни опасенията на председателя на ПЕС Сергей Станишев по отношение обещанията на бъдещата Комисия (1). Избраните комисари още повече засилват тези опасения — ПЕС има само 8, а ЕНП — 14, като либералите получават 4 и консерваторите – 1 (Джонатан Хил получи ресор „Финансова стабилност, услуги и капиталови пазари“). Тази конфигурация поставя Прогресивния алианс в неизгодна ситуация и оставя широко отворени вратите за бъдещето му заобикаляне. Това може да се случи по икономическите, финансовите и трудовите въпроси, където партиите в по-малките формации не са единни и един либерално-консервативен блок може да получи подкрепа (включително и от някои членове на ПЕС).
Този въпрос разедини ПЕС и Европейската левица (Европейско ляво). Не намериха общ език и по други теми, свързани с пазарите, защита на труда, европейската солидарност и др. Тези различия много ясно демонстрираха разделението в левицата на европейско и на световно ниво, което би могло да се окаже позитивно от гледна точка на така необходимите алтернативи пред държавите и човешките общности на XXI век. Само за четвърт век демократичният социализъм претърпя значително развитие и от него изкристализираха ясно две течения, белязани от контекста на модерността, в която се намираме. Това деление се наблюдава по класическата ос ляво-дясно, където левицата може условно да се раздели на модерна социалдемокрация (ляво-център) и модерен социализъм, който подновява по категоричен начин дебата за автентичните леви ценности и тяхното развитие през XXI век. (2) Подобно разделение се наблюдава както в Европа, така и в Латинска Америка. Интересни процеси протичат и в Азия.
Европа
Европейската обединена левица, според мен, е един съвременен прочит на зародилия се през 70-те години еврокомунизъм. Това движение започва своето избистряне, базирайки се на разсъжденията на Антонио Грамши относно марксистката теория и на постиженията на австрийската марксистка школа. Зад него стоят интелектуалните усилия главно на европейския юг (Италия, Франция и Испания), като сред основните двигатели на движението блестят имената на: Енрико Берлингуер, Сантяго Карильо, Жорж Марше и др. Днес постиженията на „уж“ изчезналата еврокомунистическа вълна намират своето развитие при т. нар. Група на евролевите. Същите лозунги се издигат и днес за активизиране (и дори радикализиране) на левичарството, създаването на социални алианси и обявяване не за промяна, а за трансформация. В началото на XXI в. Европейската обединена левица гръмогласно се обяви за икономическа и социална алтернатива на неолиберализма и хиперкапитализма, както и на провежданата от тях „тиха революция“. По думите на Щефан Лендорф това не е нищо друго освен авторитарна политика, основана на пълната и безпардонна дерегулация.
Отвъд Третия път — това неофициално е формулата, която търсят европейските социалисти (и социалдемократи) от ПЕС. Те застават зад промяната на съществуващия модел и реализирането на проекта за солидарна Европа, което несъмнено е обща цел за цялото ляво европейско пространство. Но как да се постигне, е въпрос, по който има значителни разминавания. Вече е направен опит да се върви рамо до рамо с настъпващите промени в света. Десетте мега тенденции са факт и ПЕС се съобразява, както и неговите национални членове. Според Александър Лилов те са:
– преходът от индустриални към информационни технологии;
– преходът от национална към глобална икономика;
– запазване на многообразието в света (етническо, религиозно, културно и т.н.);
– намаляване на държавната роля и увеличаване ролята на транснационалните структури;
– развитие на обществото на знанието;
– екологичното развитие на планетата;
– преодоляване на бедността;
– съществуването в многополюсен свят (геостратегически);
– запълването на духовния, морален и ценностен дефицит;
– умственото, физиологическо и психологическо развитие на човека (еволюция) (3) .
Всичко това силно отдалечава възможността за градивен диалог между европейските леви и европейските социалисти. Смея да твърдя, че вторите са на правия път, въпреки липсата на категоричност и твърдост в определени моменти. Именно и поради тази причина ПЕС в много по-голяма степен има възможност да влияе на европейските глобални стратегии — ЕС 2030-35 (4) и Европа 2050(5).
Латинска Америка
По отношение на лявото обаче не само Европа има думата. В Латинска Америка е налице съществена разлика в развиващите се модели на ляво управление. Тяхното развитие е продиктувано от значимостта на два фактора. От една страна, това са глобалните процеси на развитие в лявото идеологическо пространство, което по категоричен начин раздели европейските леви. На второ място е и специфичната среда, в която лявото се развива и еволюира на латиноамериканска почва. Според мен ясно се открояват две тенденции.
Едната можем да наречем социалдемократически консенсус. По пътя на този тип социално-икономически взаимодействия и обществено съгласие успешно вървят Уругвай, Чили и Бразилия. Най-общо този модел представлява път към социално развитие чрез инвестиции и подобряване на самата структура на обществото. Основният приход от националните богатства на страните и от развиващите се национални икономики се реинвестира обратно, за да се поддържат устойчивостта, заетостта и социалната обезпеченост на нацията.
Тази политика успя да изгради силни и високо конкурентни икономики. Чили е на 51-во място (дял от БВП на глава на населението) в класацията на Световната банка, Уругвай е на 56-о, а Бразилия — на 75-о. Интересно е, че Бразилия е на 7-о място по БВП, но все още трудно се справя с преодоляването на бедността в страната (въпреки подобрението през последните години). Според Индекса за човешко развитие Чили е сред най-високо развитите страни, а Уругвай е на границата между развитите и най-развитите страни.
Добрите социално-икономически резултати до голяма степен се дължат на стабилното политическо управление. Социалният консенсус и отговорната политика се превърнаха във верую за поколения политици.
В Уругвай настоящият президент Хосе Мухика (от Движение за народно участие) наследи на президентския пост изключително успешния Табаре Васкес (от лявата Широк фронт) и направи икономиста Данило Астори вицепрезидент (определящ се като социалдемократ). Налице е траен ляв курс в управлението на Уругвай, като държавата успя да реализира революционни промени и да изведе страната по пътя на прогреса. Този курс се потвърждава и от повторното избиране на Табаре Васкес (1 декември 2014), който обеща да продължи курса на започнатите реформи и дори назначи предишния вицепрезидент Данило Астори за министър на икономиката. Тази политика включва умерено участие на държавата в ключови сектори, като някои от тях са изцяло държавни като Националния петролен холдинг и водните ресурси. Ускорено изплащане на външния дълг. Запазване на прогресиванта данъчна система, подобряване на жизнената среда и на сигурността при правенето на бизнес (както от дребни предприемач, така и от корпоративните инвеститори) и др.
В Чили Рикардо Лагос (от лявоцентристката Партия за демокрация) е наследен на президентския пост от Вероника Мишел Бачелет Ксеря (от Социалистическата партия на Чили). Мишел Бачелет на свой ред отстъпи поста на десния Себастиан Пинера (от партия Национално обновление), който въпреки основните си убеждения превърна доста компании от частни в публично-частни (а други и в публични). На свой ред Пинера отново сдаде поста на Мишел Бачелет. Левият курс на Чили за последните 15 години на практика превърна страната в най-доброто място за живот в цяла Латинска Америка. От 1996 г. насам Чили има постоянен ръст на БВП от 3%, което позволява на страната да развие и заздрави националната си икономика. Това от своя страна спомогна Чили да се включи равностойно в Тихоокеанското споразумение за свободна търговия, без да застрашава експорта и икономиката си от външната конкуренция. Още през 1991 г. подобно е мнението и на Нобеловия лауреат по икономика Амартя Сен. Според него политиките за насърчаване на свободната търговия не са факторът, който води до икономическото подобряване на Чили. Те са следствие от усиленото публично и държавно участие и намеса в националната икономика. (6) Тази политика още по-силно се усеща след смяната на тоталитарния режим и днес нейните резултати са повече от очевидни.
В Бразилия левият курс е още по-целенасочен. На практика страната има само леви президенти през последните 25 години. Като за последните 15 години доминацията на Работническата партия (не само над останалите леви партии, но и спрямо консервативната десница) е пълна. В резултат на лявото управление Бразилия е сред петте най-бързо развиващи се икономики в света, а по номинален размер на БВП се намира на 7-о място. Мнозина анализатори мислеха, че въпреки успехите, социалното недоволство е твърде голямо и левият курс ще бъде прекратен. На изборите през октомври бразилските избиратели казаха тежката си дума и Дилма Русев беше преизбрана с гласовете на над 55 млн. души. Голямата амбиция на лявото управление в Бразилия е постепенно ликвидиране на бедността, като целта е редуцирането му с 5-10% на година (за най-бедните бразилци).
Другият модел, който намира радушен прием в Латинска Америка можем да окачествим като социалдемократичен президенциализъм (популизъм). Най-сериозни изразители на този тип левичарско поведение са Венецуела, Боливия и отчасти Еквадор. Това е модел на управление, издигащ на преден план леви апели — за солидарност, за социална справедливост, за противодействие на хиперкапитализма, за братство между народите и т. н. Но зад класическите левичарски лозунги се прикрива един реактивен национализъм, готов да реагира на всяко вътрешно или външно противоречие. Тези режими са характерни със своята силна персонификация, допълнена от несменяемост на политическите лидери. Не е случайно, че националното управление на Венецуела получи звучното наименование чавизъм (по името на покойния президент Уго Чавес, продължен от наследника му Николас Мадуро), а това на Боливия — евизъм (по името на президента Ево Моралес). Политическата практика в Еквадор до известна степен се различава от горните. Рафаел Корреа действително използва широко левия популизъм, който намира радушен прием сред широки слоеве от обществото. Заедно с това президентското управление все пак реализира достатъчно реформи, позволяващи реално подобряване на положението в страната.
Обратно на реализираните в Уругвай и Чили реформи, чавизмът и евизмът не успяват да изградят конкурентни икономики и стабилни политически общества. Реалната среда на живот не се променя значително, секторите на икономиката не се реформират, а натискът над политическия опонент е нещо нормално. Двете държави са в последната десятка в Индекса за качество на живот на ООН. Двата режима имат един голям грях към своите народи — природните ресурси се експлоатират безогледно, за да се поддържа социалната достатъчност, но без да се развива самата структура на обществото.
Азия
Допълнителен щрих по отношение бъдещето на лявата идея е нейното развитие в Азия. Настоящата статия не се фокусира върху този район от политическата география на света, но все пак трябва да бъдат направени някои коментари.
В Азия се наблюдава една интересна форма на прогресивен социализъм или още хибриден социализъм. Най-ярки представители са: Китай, Виетнам и Индонезия. Характерното за трите държави е, че всяка разработва и следва собствен национален проект със средствата и идеите на лявото. За Китай това е гигантският национален проект — „китайската мечта“, който е пред своето реализиране и който скоро ще стане на 200 години. (7) За Виетнам това е надграждане на реформите „Дой Мой“ и осъществяване на социализъм с китайски характеристики. За Индонезия това е развитие, основано на националната доктрина „Панкасилла“.
Проектите на Китай и Индонезия са изключително успешни, докато Виетнам се задъхва. Това се случва поради един основен фактор — китаизма. Това е неологизъм, който подчертава мащабите на Китай като носеща колона на лявата идея в Азия. Населението, характерът, цивилизационната тежест и целите, които си поставят китайската държава и нейният народ, рисуват една действителност, непостижима за останалите държави. Тази обусловеност ще тежи в огромна степен на Виетнам, който се стреми към изграждане на режим, наподобяващ китайския.
Условията, в които Китай реализира „китайската мечта“, в които развива икономиката и политическата си система, противоречат до голяма степен на това, което наричаме европейска социалдемокрация, или на южноамериканските леви консенсусни режими през XXI век. Това налага развиването на отделни интерпретации и анализ, твърде различни от очевидната взаимовръзка, която откриваме между Европа и Южна Америка.
Прегледът на развитието на лявата идея очертава една по-скоро неясна картина пред младите леви (били те социалисти или социалдемократи). Предстои ни ново предефиниране за ролята на държавата, както и за ролята на публично-частния механизъм като обществено взаимоотношение. Все по-ясно се очертава цивилизационният императив, който ни подтиква да изберем път.
Но това не може да е път извън солидарността като човешка и междуобщностна ценност; не могат да се загърбят и цивилизационните достижение на лявото, приемани днес за даденост и захвърляни с лекота от новите леви поколения. Да си авангард, не е изискване само на времето, нито е резервна функция, която борави с кухи клишета. Преди всичко е осъзната роля, която вдъхновява хората; която задава тон и застава зад каузи.
Това не означава революция или ляв радикализъм, а преди всичко постигане на хармония. Защото акордите на нашето общество са разстроени, техният строеж е нарушен и взаимоотношението помежду им не е балансирано. Все още не е късно да изберем пътя, който запазва лявата идентичност и не унищожава партитурите, които трябва да поправим.
Бележки
(1) Socialist Family will hold Juncker Commission to its Promises, URL: http://www.pes.eu/socialist_family_will_hold_juncker_commission_to_its_promises, 16 Sep. 2014
(2) Майер, Томас, Бъдещето на социалната демокрация, Фондация Фридрих Еберт, С., 2007
(3) Лилов, Александър. Диалогът на цивилизациите, Захарий Стоянов, С., 2010
(4) Global Trends: Alternative Worlds, NIC, 2012
(5) Global Europe 2050, EC, EU, 2012
(6) Dreze, Jean & Sen, Amartya, Hunger and Public Action, OUP, UK, 1991
(7) Junru, Li, The Cnina Dream, Foreign Languages Press, Ch., 2006
Използвана литература:
1. Лилов, Александър. Диалогът на цивилизациите, изд. Захарий Стоянов, С., 2010
2. Майер, Томас. Бъдещето на социалната демокрация, Фондация Фр. Еберт, С., 2007
3. Dreze, Jean & Sen, Amartya. Hunger and Public Action, OUP, UK, 1991
4. Global Trends: Alternative Worlds, NIC, 2012
5. Global Europe 2050, EC, EU, 2012
6. Junru, Li, The Cnina Dream, Foreign Languages Press, Ch., 2006
7. HTTP://www.pes.eu
8. HTTP://www.wikipedia.en
9. HTTP://www.britannica.com
