110 години
от рождението и 40 години от смъртта на големия композитор класик
(1904-1974)
Бащата на Любомир Пипков, известният композитор и педагог, авторът на „Върви, народе възродени“ Панайот Пипков (1871-1942), желаел за сина си „по-сериозно поприще“ — да стане юрист или медик, но той от невръстна възраст се увличал от музиката. Учил пиано при Иван Торчанов в София. През 1919 г. е вече приет в Музикалното училище в класа на Хенри Визнер.
Първата му значителна изява като композитор е публичното изпълнение на неговите „22 вариации за пиано“ през 1923 г. През 1926 г. заминава със стипендия за Париж, където се записва в класа по пиано на прочутата Ивон Лефебюр и класа по композиция на Пол Дюка в „Екол нормал“.
Парижкият период на Любомир Пипков се отличава с интензивна работа не само по отношение на обучението, но и в търсенето на индивидуален тонов израз и разрешаване на проблеми, свързани с интонацията на съвременната българска музика. По това време той създава едни от най-значителните си опуси: Струнен квартет № 1, Сонатата за цигулка и пиано № 1, Клавирно трио, солови песни за глас и пиано. Замисля дебютната си опера „Янините девет братя“ (1937), по народна балада от XIV век. На премиерата си на 19 октомври с.г. тази изпреварила времето си творба предизвиква множество спорове — възторзи и отрицания. След завръщането си в България Пипков постъпва като корепетитор, а малко по-късно и като хормайстор в Софийската опера.
През годините до войната завършва първата си опера (1937), написва поемата „Сватба“ (1934), Първа симфония (1940), множество хорови и инструментални произведения. През 1944 г. е назначен за директор на Националната опера, където работи до 1948, годината, в която завършва втората си голяма сценична творба — операта „Момчил“ по романа „Ден последен“ на Стоян Загорчинов, либретото е на Христо Радевски. С тази мащабна историческа фреска националната ни опера се представя с огромен успех на първите си гастроли в Москва, на сцената на Болшой театър (1953). „Момчил“ става репертоарна опера и се играе не само в столицата, но и на останалите музикални сцени у нас.
От 1948 г. до края на живота си е професор в Българската държавна консерватория. Известно време работи и за Съюза на българските композитори, години наред е и председател на най-сериозния музикален фестивал у нас — „Мартенските музикални дни“ в Русе. През годините след войната създава най-зрелите си опуси: Втората, Третата и Четвъртата симфония; Симфонията за виолончело и оркестър, концертите за кларнет и пиано, „Оратория за нашето време“ по текст на Владимир Башев, третата си и последна опера „Антигона 43“ (вдъхновена от едноименната трагедия на Софокъл и антифашистката борба у нас до 1944), както и редица камерни произведения и солови песни по стихове на български и чужди поети, сред които истински шедьовър е цикълът по Федерико Гарсиа Лорка.
Както повечето наши автори, Любомир Пипков тръгва от фолклора. Народното светоусещане, изразено в старинния автентичен селски фолклор, е основа за формиране на отношението му към света, особено в епичните му творби от 20-те и 30-те години. Както твърди неговият изследовател проф. Иван Хлебаров: „Пипков е национален не с тематиката, а с виждането на света… И като се опира върху фолклора, той формира у себе си хармоничност на съзнанието, която остава основна черта на неговото светоусещане в продължение на целия му творчески път“.
Със своето симфонично, оперно и камерно творчество Любомир Пипков е един от значителните представители не само на българската, но и на европейската музика на ХХ век. По думите на Дмитрий Шостакович: „Пипков е композитор, който поражда влияния“.
