Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Завършил е философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 27 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 240 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към Националния политически институт „Димитър Благоев“.
Четвъртвековната история на несполучливия български преход към демокрация публично лансира или коварно прикрива редица свои потайности, които отразяват по своему неговия характер и историческата му значимост. Една от тези потайности е свързана с политическия остракизъм. За това особено в политическия и гражданския живот на обществото обаче не се говори много – нито в официалните политически дискурси, нито в коментарите на близките до управниците експерти или анализатори. То сякаш че не съществува в най-новата ни (национална и политическа) история, макар че негови присъствия могат да бъдат забелязани в различни сфери и под всякакви форми.
А духът на повсеместна и систематична политизация, разгулът на политическата партизанщина, сривът на политическата култура и възходът на политиканските субкултури, одиозната комерсиализация и профанация на политическите изяви или деяния на гражданството са стигнали до такива мащаби или последици, при които атмосферата на обществото е пренаситена, дори отровена. Тази потресаваща картина на политическите реалности и нрави обаче не кореспондира пряко с дебати или с дискурси за остракизма.
Ако направим съдържателен анализ на политическото говорене в парламента, ще установим, че даже и там, където политическият остракизъм реално се кове и узаконява, дискусиите и полемиките за него почти отсъстват или пък твърде често се осъществяват с евфемистични, завоалирани названия. Въпреки тази странна политическа омерта, за политическия остракизъм се говори, макар и доста рядко, най-вече сред приятели или близки роднини, понякога и сред политически съмишленици, които се възмущават или страдат от неговите ефекти. От време на време се случва да го споменат и някои журналисти, сякаш за да придадат колоритност, емоционално напрежение и особена тежест на идеите си. За ставащото все по-неграмотно, по-апатично и пасивно гражданство, за фрапиращото опростачване и очевадната брутализация на политическите маниери остракизмът като че ли остава непознато понятие.
За огромно съжаление, въпреки че политическият остракизъм е важна част от най-новата ни история, той не е сред интересите и заниманията и на учените, адресирали изследванията си към политическия живот. Неговото дезавуиране оставя впечатления, че не е нещо съществено или значимо, че не изисква сериозни усилия, за да бъде разобличен, практически ограничен и в перспектива дори напълно отстранен от нашите реалности. Това високомерно отношение от страна на учените към едно от най-фрапиращите явления в политическия ни живот е повече от смущаващо и укоримо. То говори даже за известна страхова невроза у част от изследователската гилдия и за закърнели нравствено-етически представи, критерии и интерпретации за доброто и злото.
Да не може да се различи добродетелта от порока, умишлено да се представя нещо откъм неговата противоположност, е израз на морална нечистоплътност, падение на научната и гражданската ни нравственост. Срещу подобни намерения и проявления не бива да се мълчи, те не трябва да се прикриват, а да бъдат публично огласени и справедливо разобличени, за да може битките срещу остракизма да имат повече шанс за успех.
Всъщност именно заради нанесените от политическия остракизъм злини и вреди си заслужава по-скоро, но и по-мащабно обективите на политическото, гражданското и научното внимание да се насочат към неговите потайности, за да бъдат дешифрирани и тайните му кодове или своеобразните му публични пароли, чрез което ще бъдат много по-добре осветлени и обяснени и редица други тайни на родния ни преход.
Античният произход на остракизма
Дългият, но и неимоверно лъкатушен път на политическия остракизъм през историята започва от античните полисни реалности и нрави. Той е съдбоносно обвързан с баталиите за отвоюване и защита на демокрацията, за които пък нашите съвременници нямат достатъчно верни или почти никакви правилни представи и тълкувания.
Остракизмът исторически се появява и добива институционална форма в политическия живот на Древна Гърция, по-точно, по времето на властването на Клистен, чийто род – Алкмеонидите, се бори и съумява да свали от власт тиранията на рода на Пизистратидите. Между двата рода се водили дългогодишни, безпощадни битки за власт, а това е може би обяснява защо на историческия хоризонт в онези древни времена се появяват силуетите на остракизма.
По своето потекло, родословие и социален статус Пизистратидите произхождали и защитавали последователно интересите и привилегиите на знатните граждани в древна Атина. Те публично набеждавали Алкмеонидите за светотатци, които пък много разчитали на доверието или на солидната подкрепа на атинския демос.
Според Аристотел тиранът Пизистрат, макар дошъл с измама и насилие на власт, не се стремял да руши, а се опитвал да поддържа, дори да развива вече установените демократични традиции в полиса. По времето на неговите управления в Атина се запазвало относително спокойствие. Царял мир, защото се поддържал известен социален и граждански порядък в публичните дела, който след неговата смърт (по време на управлението на синовете му) се изменил силно и в политическия живот на древния полис се установили доста сурови и крути нрави.
Дългогодишното съперничество между клановете на Пизистратидите и Алкмеонидите довело до битката при Пелагрион, в която били пленени синовете на Пизистрат. В публичните баталии между Клистен и тирана Исагор, който бил син на Тисандър – близък приятел и съратник на рода на Пизистратидите, първият успял да спечели доверието и подкрепата на демократите, като им обещал да предаде властта на атинското мнозинство, така с помощта на демократично настроените граждани успял да свали тирана Исагор. Демократите подкрепяли Алкмеонидите, защото те открито и последователно се борели срещу коварните волунтиразми на тираните от рода на Пизистратидите, което също им давало моментен и солиден бонус в публичните симпатии.
След като спечелил доверието на демоса и дошъл на власт, Клистен прокарал и прословутия Закон за остракизма. Той разчитал да се гарантират демократичните завоевания в полиса по-добре с неговата легитимация. По онова време прословутите закони на Солон изгубили много от своята публична популярност и легитимна сила. От историята е известно, че навремето той създал особени закони, които били в противовес на публично амортизираните и ненавиждани в полиса Драконови закони. Солоновите закони били в подкрепа и защита и на античната полисна демокрация. За да се лавира в онова смутно време, в наелектиризаните от борби реалности или нрави, било нужно тези закони да са трудно разбираеми, а и да са успешно прилагани единствено и само от прозорливи и добродетелни управници.
Времето и управлението на Клистен също било размирно, белязано от спомени за предшественици и от страхове от завръщане на тираниите в живота на древния полис. В този смисъл Законът за остракизма бил своеобразно олицетворение на политическата загриженост и далновидност на Клистен за опазване колкото може по-дълго време на тогавашната антична полисна демокрация.
Аристотел ни е оставил своето лаконично описание и обяснение на остракизма. В „Политика“ той пише, че причините за появата и утвърждаването на остракизма са свързани с развитието на демократичните управления в античния полис, които много държали на установяване и гарантиране на равенство между свободните граждани. Затова бил нужен властови инструмент, при който тези, които не се подчинявали на изискванията за равенство, а се борели за признаване на социалното неравенство, за особени предимства и за надмощие над останалите членове на полиса, трябвало да бъдат принудително заставени да се подчинят на демократичното мнозинство. За да се постигне тази цел, остракираните лица и групи трябвало да бъдат лишени от граждански права и привилегии, публично заклеймени, да им се изземат имуществата и богатството, които преминавали под контрола и властта на моментно установеното държавно управление. На всичко отгоре някои от остракираните били прокуждани, изпращани в изгнание.
След време властниците, разчитащи на ползите от остракизма, осъзнали, че е по-добре остракираните да бъдат изселвани в по-близки селища, а не да се прокуждат задълго в чужбина, защото така можело по-лесно и непрекъснато да бъдат следени за публичните или междуличностните им комуникации и действия. Също да бъдат своевременно предотвратявани възможностите за техните бягства и временни укривания в близки или чужди страни, откъдето можело да създават големи неприятности или да правят коварни заговори.
Известно е, че Аристотел недолюбвал демокрацията. Считал я за по-лош вариант от политията (Атинската полития, на гръцки: Άθηναίων πολιτεία – приписана на Аристотел и учениците му, описва политическата система на древна Атина, бел.ред.). Неговите симпатии били на страната на аристокрацията, а не на демокрацията, при която и демосът можел да решава в политиката.
Законът за остракизма бил особено политическо изобретение, радикален инструмент за публично дезавуиране, дискредитиране и париране на лица и слоеве, които заради своето социално-класово положение и самочувствие, солидни богатства, връзки и политически познанства не искали да се подчиняват на конюнктурните настроения и намерения на свободните граждани, а настоявали свободните граждани в полиса да се съобразяват с тях, дори да се подчиняват на социалния им и властови статус. Равенството с останалите свободни граждани се третирало от такива знатни особи като несправедлива и унизителна публична обида. Те твърдо смятали, че със своите знания, успехи, качества или добродетели са несъизмерими с другите поданици в античния полис, което означавало, че трябва да са по-облагодетелствани и да имат по-големи властови възможности и привилегии в управлението.
Срещу подобен тип социални умонастроения и политически изисквания силно роптаели и публично действали от време на време свободните граждани. Те притежавали по-нисък социален статус, по-малък публичен авторитет и богатства, поради което съвсем естествено изисквали всички да бъдат равнопоставени пред законите, като за тази цел приемали да се налагат и твърде крути мерки спрямо противниците на подобни идеали.
В този смисъл античното тайнство за генезиса на остракизма се крие в особената диалектика между равенството и свободата, които били пътеводни звезди за хората от най-далечни, та до днешните, а пък със сигурност и в бъдните времена.
Според Аристотел тези, които се отличавали с особени умения да трупат богатства и власт, да добиват публична популярност и притежавали знатен благороднически произход, закономерно или логично би трябвало да бъдат над всички други граждани. Те и по тогавашните представи, налагани от знатните класи и съсловия, следвало да ръководят и наставляват другите, а последните да им се подчиняват безусловно. Не бивало да се подчиняват и на законите на полиса, защото самите те били Закон, по който другите граждани трябвало да се равняват, а и да го зачитат.
Това била външната страна, зад която се криели други проблеми, жестоки колизии или драми на античния полис. Сам Аристотел бил наясно, че произходът и богатството не бива да дават преференции и да гарантират властови статус. Той знаел, че ако попадне в ръцете на недобросъвестни, злонамерени, порочни, знатни по произ-ход и богати управници, политическият остракизъм можел да стане страшно оръжие за публична саморазправа с техните конкуренти или врагове. Въпреки това Аристотел смятал, че лица и общности, които превъзхождат другите членове на античния полис по своите морални, политически и граждански добродетели и умения, не бивало да бъдат подлагани на равни основания и по правило с всички други.
Ще мине известно историческо време, докато на сцената на историята и политиката се появят римските тирани Калигула и Нерон, които по най-циничен начин ще изкажат и докажат деликатните умонастроения и въжделения на Аристотел. Те двамата ще заявят на римската общественост, че са богоподобни, богоравни, оторизирани от боговете да налагат закони и правила за живота в Рим и империята, но без сами да се съобразяват и подчиняват на римските закони. Водени от това разбиране, в политическата си дейност или в личния си бит те вършат непростими грехове и несъмнени престъпления срещу естественото и римското право. Реално, тази одиозна политическа менталност, вербалност и прагматика на Калигула и Нерон се оказват еталони или истински апогей на дълбоко закодираното в остракизма.
Самият Аристотел мислел, че богоподобните персони трябва да се смятат за част от античната държава, понеже тя била обвързана с налаганите в нея закони за всички, а тези знатни лица и групи се отличавали много от другите простосмъртни. Ако те били принудени да се съобразяват и подчиняват на всеобщите правила, закони и норми, те щели да са онеправдани, даже лишени от естествено полагащите им се специални права и свободи, подходящи за неравенството на социалното им качество. За неравни (по знания, умения, качества, достойнства, добродетели, способности и таланти) граждани не бивало да се създават и публично да се узаконяват еднакви правила и равни норми, т.е. закони или традиции, които равнопоставят неравните с различните.
Все пак, Аристотел смятал, че Законът за политическия остракизъм има основание само ако се отнася и прилага към неоспорими, публично забележими превъзходства. За да демонстрира опасната същност и гибелните последици от селекцията и употребата на остракизмени арсенали, Аристотел прибягнал до легендата за Периандър. Тразибул пратил при него пратеник за съвет. Периандър не отговорил нищо на въпросите на пратеника, а мълчешком започнал да къса стърчащите класове в нивата, където се състояла срещата между двамата. Късал, докато я изравнил, след което пак без думи си заминал. Пратеникът не схванал нищо от действията на Периандър, но разказал подробно на своя владетел за срещата. Тразибул проумял какво е дискретното послание на Периандър: че трябва да премахне всички онези, които превъзхождали останалите.
Разказвайки тази митична история, Аристотел съвсем директно постулира и своето послание към властниците: остракизмът има същата способност по определен начин да „отрязва“, „изскубва“, „посича“ или „изравнява“ това, което в дадена ситуация се оказва „стърчащо“ над другите, което явно или косвено публично възпрепятства интересите, плановете някому. Тоест остракизмът е и трябва да бъде ориентиран и предназначен само към онези, които се извисяват — политически, икономически, морално, духовно-културно — над онези, които жадуват за властта или пък представляват опасност за нея.
Неговата уравновиловъчна мисия реално отвежда единствено до сътворения и публични легитимации на нови неравенства или на по-големи, а и по-трудно разрешими, несправедливости в държавата/социума. Формално призван и призован да възстанови или укрепи дадени равенства и справедливости, той фактически постига обратен ефект. Защото със самото си узаконяване и прилагане гарантира нови неравенства и несправедливости. Тази му двойствена, лицемерна същност го прави нужен за политиката. Затова остракизмът реално се оказва полезно, макар и твърде жестоко оръжие и за монархиите, и за аристокрациите, и — колкото да е чудно — за демокрациите.
Историческата неотменност и фаталната наложителност на употреба на политически остракизмени логики, техники и практики, според Аристотел, не се отнасят само до тогавашните тирании и демокрации, а и до идеалната държава. Според великия античен мислител остракизмът е нужен или полезен и за нейното устройство и функциониране. Тогава обаче той публично разкрива своята истинска същност и функционална съотнесеност към големия въпрос не за превъзходството в другите блага, като влияние, богатство, приятелства и пр., а как трябва да се постъпва спрямо някого, който явно превъзхожда останалите по моралните си добродетели.
Следователно за Аристотел истинската същност на проблематиката, свързана с остракизма в политиката и обществото, притежава преди всичко нравствено-етични, а едва след тях и политически измерения, ефекти и последици. За античния философ присъствието или прилагането на остракизма в обществените дела можело да води и до несправедливи ограничения на права и свободи на превъзхождащите (останалите граждани) лица/групи. За да бъдат изравнени с недостатъците и пороците, с по-маломерните знания, умения, качества, достойнства, добродетели и статуси на другите, те трябвало принудително, често брутално и жестоко да бъдат посечени, за да не надигат глава над другите. Така формалното равенство между гражданите се постигало с реално неравенство, с ограничение или лишение от полагащите се на „различните“ по-големи права, свободи.
Ясно е, че нескритите симпатии на Аристотел към монарсите и аристократите го тласкали към постулиране и символна легитимация на властови логики и инструменти, които да защитят преди всичко техните интереси. За накърнените или отнети права, свободи и интереси на по-низшите класи в полиса той не се е разчувствал в същата форма и степен. Затова и гледал към остракизма с двойствени чувства и мисли, поради което няма да открием в трудовете му категорично осъдителна присъда за него.
Струва си да се попитаме, дали в дебрите на историята няма друг, предшестващ остракизма и подобен нему властови феномен. Има основания да се мисли, че преди да се появи политиката, най-мощен властови феномен и инструмент е Религията. Затова в религиозното анатемосване трябва да се търси прототип, аналог на по-късния политически остракизъм. Много от „портретните щрихи“ и функционалните особености на религиозното проклятие, отлъчване съвпадат с тези, присъщи на политическия остракизъм, а и в много епохи религиозното и политическото се преплитат. Затова са възможни подобни процеси и преноси от света на вярата в този на политиката.
Съвременните ликове и въплъщения
на политическия остракизъм
Политическият остракизъм исторически се ражда и утвърждава в смутни и размирни времена, когато властта е „поставена на карта“ или се търкаля на улицата, очаквайки някой по-дързък да я вземе и да изиграе с нея големите си „козове“ в политиката. Затова той винаги е невероятно предизвикателен, но същевременно е извънредно съблазнителен. Малцина могат да устоят на атрактивните гласове и измамните образи, които остракизмът им рисува в пищни краски; още повече, когато такива особи са подвластни на различни слабости или са обладани от пороци.
Единствената истинска и солидна бариера пред остракизма в политиката е в нравствения патос и етос на субектите, ангажирани с политически дела. Затова там, където Политиката безцеремонно се сбогува с Нравствеността, дверите пред политическия остракизъм са широко отворени. И обратно, където Моралът надделява, остракизмът се чувства заплашен или съвсем ненужен. Затова и „лечебните терапии“ на политическия организъм, поразен от вирусите на остракизма, трябва да започват с целенасочени морално-етически процедури, които усилват имунитета на политиката.
В този смисъл деградацията на нравствеността в нашето съвремие, разграждането на моралните връзки в обществото и държавата правят така, че политическият остракизъм да се чувства удобно и да разполага с голяма власт. От една страна, разпадът на моралните ценности предпоставя и стимулира сериозни и мащабни деформации в политическия манталитет и маниери на хората. От друга, самата политика съдейства за дискредитация и унищожение дори и на малкото морални стойности и привички у съвременните граждани.
Затова не е чудно, че протестните вълни, които заляха нашата страна през 2013 г. и 2014 г., като цяло дефилират под флага и искания за повече морал в политиката или даже за спешна морална революция в обществено-политическия ни живот. И както в античната древност, така и в нашата постмодерна съвременност битките за повече морал в политиката неизбежно се свързват със законите и богатствата, с тяхното неправомерно използване, с неравенствата и несвободите на народните маси, със слободията и изкуствените преференции на олигархичните елити и кликите им. Именно там се крие разковничето за несправедливостите и неравенствата в преходното общество.
Остракизмът се качва на сцената на историята, когато политическите съперничества преминават в безпощадни „гладиаторски битки“ за власт. Както гладиаторството има органична нужда от публични сцени и кръвожадна зрелищност, така и остракизмът неистово търси ярка зрелищност и еуфория на публиката. Роден под звездните знаци на Властта, призван да я укрепва или разрушава, той посвещава всичките си таланти на това властта да бъде придобивана на всяка цена, без оглед на жертвите. Както гладиаторите имат свой, особен кодекс за водене на смъртоносни битки, така и катехизисът на остракизма представлява нещо много специфично и рядко. В неговите тайни повели има немалко неща, които не бива публично да се изричат, откровено да се признават. Този особен катехизис често изисква от онези, които му вярват и се подчиняват, да мислят едно, да говорят друго, а да вършат трето в сферата на политическия „театър“.
В този смисъл политическият остракизъм може да се окаже в ролята на митичния Троянски кон или на не по-малко митичните Данайски дарове, които подмолно и коварно превземат крепостта на властта, след като са спечелили временно на своя страна приспаните сетива на Нравствеността.
Спекулативно изобретените имитации, откровените фалшификации са органична съставка, но и „вечен закон“ за логиката, технологията и практиката на остракизма. Никакви ценности и добродетели не трябва да му пречат. Няма светиня, която да не може да бъде поругана, лишения или саможертви, които политизираният човек да не може да направи, стига Властта да възтържествува. Тази Власт няма скрупули, нито морални угризения на съвестта. Често изглежда неутрална, равнодушна и пасивна, но всъщност е изключително пристрастна, чувствителна и активна към всичко, което по някакъв начин може да я ограничи или да попречи на нейните козни.
Остракизмът по всяко време и чрез всички свои проявления доказва, че се радва на унаследена (придобита) имунна свръхизобилност и свръхактивност към всичко, свързано с властта. В тази си роля остракизмът е чистокръвен властови феномен и инструмент. Затова, ако набързо трябва да кажем нещо за драматичния преход към демокрация у нас, първото, което ще ни дойде наум, е неистовата баталия за колкото може повече власт, която не се спира пред нищо, не зачита никакви човешки ценности или норми.
Разбира се, в повечето случаи остракизмът публично не признава своята болезнена зависимост от властта. Само когато се чувства могъщ или незастрашен, политическият остракизъм може гръмогласно, но и цинично да признае пред обществеността своята истинска природа, да злорадства за осъществените драматични или трагични последици за съдбите на някои хора. Именно разгулът на безчовечието е истинският свидетел и разобличител за интимната природа и мракобесните функции на политическите остракизми.
В историята и обществено-политическата практика съществуват два основни модуса за поява и развихряне на политическия остракизъм. В първия случай той се появява под формата на ярки, гневни политически пререкания и конфликти, които завършват с искания и ултиматуми за узаконяване на съответни правно-политически процедури. При втория случай обаче, нещата като че ли се обръщат наопаки. При него има някакви власти, които публично формулират и легитимират правно-политическия катехизис на остракизма. Едва след това идват и неговите резонанси в публичното пространство. В единия казус политическият остракизъм се появява като следствие от правно-политически актове и жестове, адресирани към обществеността. Във втория тези прояви играят ролята на каузален детонатор, който публично оправдава легитимацията на неговите правни „одеяния“.
Впрочем, очевидното недоверие, погнусата от правосъздаващите и правораздаващите органи и институции по време на псевдодемократичния преход у нас са ярко свидетелство за народния усет и нагласи към правото и законността в държавата ни. Те са несъмнен символ и отношение на гражданството към политиците и управниците, които не служат на истинското право и законността, а на безправието и беззаконността, в името на силните на деня, олигарсите и техните политически креатури.
В реалната политическа практика възползващите се от остракизма политически играчи най-често се опитват да преиначат, манипулативно да представят истинските причини за генезиса на този феномен. В първия случай се позовават на гласа на Народа, а във втория — на гласа на Закона, като така съумяват временно да излязат „чисти“ от иначе мръсната ситуация.
Остракизмът изисква селективни изображения и интерпретации. Затова и синхронът в неговите изображения, повествования и тълкувания има спекулативен характер, но и манипулативни последици. Макар че обикновено се представя като извънреден политически инструмент, призван да служи на настоящето или бъдещето, остракизмът реално е обърнат към историческите реалности и събития. В преобладаващите случаи неговите прояви са средство за прокарване на реваншистки намерения. А изригвания на яростен реваншизъм в преходната ни драма, колкото щеш! И пирамидите на политическа, идеологическа и партийна нетърпимост и непоносимост към „чуждата“ идентичност са неопровержимо доказателство за изобилието на реваншистки цели, които пък слагат своя отпечатък върху „входните визи“ на политическите остракизми.
Няма остракизъм, който да не полага всевъзможни усилия, за да изнамери или умишлено да изобрети различни модалности на противоречия и на инструментални сравнения между времената. Именно спекулативното разкритие на конкретни дисбаланси между миналото, от една страна, и настоящето или бъдещето — от друга, е в основата на възможностите да се експлоатират манипулативни образи и тълкувания за времената и разигралите се в тях политически събития и фабули.
Същевременно трябва да се отбележи, че съпоставката между времената или събитията и тяхната актуална оценка, легитимирана чрез различни аксесоари на политическия остракизъм, никога не е коректна и достоверна спрямо истинския развой на визираните сюжети. Тази оценка винаги е спекулативно изобретена и инструментално въведена в публичен оборот, за да предпостави и гарантира определена добавъчна стойност.
Предубедените, предпоставени и ангажирани с определени политически цели „нови редакции“ и даже пренаписвания на периоди от националната ни история, преиначаването или подмяната на истината за конкретни събития и знакови политически фигури са своеобразен лакмус, доказващ „правотата“ на силните на деня и на техните сервилни експерти и анализатори. Новите прочити и редакции на историята са въплъщение на тоталния разгул и бесовете на реваншизма в обществено-политическия и в социокултурния ни живот през последния четвърт век. А този разгул и такива бесове са своеобразни маскировки или публични одежди на разнородни и многолики модалности и на стария, и на новия остракизмен патос и етос.
В този контекст политическият остракизъм неизбежно и задължително налага определени — спекулативни и инструментално ангажирани — конкуренции между съответни символни капитали, принадлежащи на участниците в тези събития. Той е употребен, за да прокламира едни и да дискредитира други символни капитали. Но тъкмо историческото време е най-добрият трезор на съответни отлики, колизии или конфликти, обслужващи политическия остракизъм.
Съвсем преднамерено и систематично феноменологията и инструментариумите на политическия остракизъм се разпознават и разобличават само в пределите на по-близкото или по-далечното историческо минало. У нас това е свързано днес най-вече със социалистическия период на България. По-точно, с властта на комунистическата партия и нейните властови репертоари. Единственото изключение от това „желязно правило“ се отнася до дамгосването на наследниците на комунистическата партия — днешните социалисти, които се представят като изначално идеологически „обременени“ . За домораслите (ни) демократи ляво ориентираните граждани или общности страдат изначално от патологична мания явно или задкулисно да творят и експлоатират всевъзможни логики, техники и практики на политическия остракизъм към противостоящите им идейно-демократически скроени индивиди или групи.
По някаква странна презумпция, която неведнъж е опровергавана от родната преходна (историческа и политическата) практика, остракизмът не може да принадлежи, а и да се използва от „демократичните“ умове или хора. Той не само че не е атрибут на техния духовно и практически „освободен“ манталитет и маниер на поведенческо реагиране, но е и своеобразна „мишена“, към която „демократичните“ хора трябва да насочват и прилагат своите качества и добродетели.
Политическият остракизъм често се представя пред обществеността като пряко или косвено действащ радикален инструмент за спешно поправяне на нарушени баланси между съответни обществено-исторически времена. В тази си битност той се представя (поне!) в два основни ипостаса. Веднъж като особен лакмус, който установява, публично квалифицира и оповестява нарушени или вредни химически реакции между съответни исторически времена или фигури. Втория път — като своеобразен катализатор за дължими и полезни химически реакции между времената, който да промени предишните вредни отлагания с нови „деривати“, които могат да притежават някакви духовни измерения, но и практически въплъщения.
В първия случай политическият остракизъм се представя като дискретна съдебна инстанция, която разкрива и разобличава някои „тайни от скритото минало“. В потвърждение на казаното са и твърде честите съдебни преследвания на политически фигури, които са сваляни от власт и подлагани на основателни или безпочвени дискредитации и репресии от враговете им. Запознаването на обще-ствеността с хода на такива процеси и с окончателните присъди е част от целенасоченото, но и инструментално осъществяваното в политическото поле възкресяване на историческите истини и триумф на политическите правди в социума. Често обаче то е и неизменна част от „сценографиите“ и на политическия остракизъм.
Въпросните съдебни преследвания и присъди могат да имат както институционален, така и неформален характер и начин на публично осъществяване. На тази основа политическите и политизираните остракирания могат дори и да не стигат до държавните съдилища, да не се декорират с юридически процедури и квалификации, а да се задоволят само с публично — политическо и морално — дискредитиране и опозоряване, което много често води до край на политическата кариера на въпросните „виновници“.
Във втория случай този остракизъм е олицетворение на конструктивно начало, свързано с осъществяване на „добродетелни“ начинания или проекти, които целят да изменят природата на обществото и гражданите, да формулират и легитимират други ценностно-нормативни системи или йерархии.
Всичките публично известни дискурси и прояви, свързани с окончателно скъсване с миазмите на социалистическото минало, с „разграждането на системата“, с разобличението и дамгосването на „тоталитаризма“ и пр., са символи, но и оръдия на конкретен — явен или завоалиран — реваншизъм и на остракизмени реакции. Такъв символ и подобно оръжие са новите конструкции или проекти за жела-ния/дължимия облик и начин на живот на демократичните граждани в пределите на „новото общество“ в посткомунистическите реалности и нрави или в тоталното изчистване на всичко от одиозното наследство на отминалите времена.
Естествено, както в съдната, така и в конструктивната си визия или мисия политическият остракизъм винаги е принудителен, репресивен инструмент на властови влияния и въздействия, колкото и тази констатация да е публично отричана. Тази принудителна същност и репресивна функционалност на остракизма може да се прокарва с легални или с незаконни средства, по директни или косвени пътища, както с публични оправдания, така и без всякакви сантименталности или публични обяснения.
В качеството си на принудително, репресивно средство
политическият остракизъм е вечно,
„многоцелево оръжие“
Макар на пръв поглед да изглежда, че той преследва най-вече политически цели и задачи, всъщност неговата мултифункционалност е ориентирана и ангажирана с попадения и поражения върху цялостната човешка или социална идентичност. Затова последиците от неговите влияния и въздействия не се измерват само с чисто политически щети, но и с много други — психически, морални, културни и др. Да се подкопае и разруши самочувствието, психичната устойчивост и стабилност, моралната вяра и съвест, да се ограничат силно възможностите за публична и навременна, адекватна реакция от страна на неговите жертви, е съставна част от дискретната му, невинаги публично оповестявана телеология или мисия.
Именно защото е властово оръдие, политическият остракизъм е и асиметрично средство за влияния и въздействия, макар че често е представян или оправдаван пред обществеността като наложително оръдие за симетрични въздаяния на исторически, обществено-политически провинили се социални агенти — политици, партийни членове, техни електорални или други съмишленици, симпатизанти, временни или постоянни поддръжници, и т.н. Няма съмнение, че публично прокламираната симетричност на въздаянията е често инструментално прикриване на реалната асиметричност на покушенията над другостта.
Макар че нерядко политическият остракизъм се представя пред обществеността като неизбежно защитно средство, гарантиращо стабилната реализация на конкретни проекти, реално той е радикално оръжие за атакуване на конкретно статукво в дадена сфера, за неговото преработване по политическа целесъобразност. А в пределите на преходните ни реалности и нрави темата за статуквото е особено болезнена, силно дразнеща значими социални маси и свръхполитизираните граждани. В този смисъл в публичното пространство остракизмът често е представян и оправдаван, даже прославян като неизбежен и радикален инструмент за динамизация на историческите процеси и тенденции и за катализиране на позитивни преобразувания.
„Сортирайки“ по политически, идеологически и други критерии съответни лица или групи, остракизмът толерира и даже фаворизира едни за сметка на други (предубедено, преднамерено, предразсъдъчно и предпоставено стигматизирани), като създава в публичността видимост, че прокарва тенденции на „оздравяване на системата“. В политическите остракизмени терапии има мъчителни преживявания, тежки, оперативни интервенции, често завършващи с летален изход за политическите кариери и за жизнените съдби на мишените.
Политическият остракизъм най-често обслужва преломни, смутни, размирни и разделни времена, когато в обществените реалности и нрави бушува хаос, от който той повече или по-малко се възползва.
В качеството си на ексклузивен политико-властови инструмент срещу или в защита на дадено статукво политическият остракизъм винаги е представян като закономерен и наложителен протест срещу конкретни реалности, нрави, порядки и ценностно-нормативни йерархии в социума, които изискват съответни промени. Тъкмо на това основание крайните форми на гражданските протести и неподчинения често са свързани с прокламацията на искания или ултиматуми, свързани с политическо остракиране на идейните опоненти и враговете.
Телеологията и ефектите от подобни опасни и вредни занимания в политическата сфера, а чрез нея и в останалите сфери на обществения живот, водят неминуемо до генериране и ескалация на различни типове социални или политически напрежения в гражданското общество или между него и държавата, до разпад на социалните тъкани. Неслучайно избухналите и разпрострели се през цялата 2013 година граждански протести се оказват определен антидот срещу този вид остракизъм. Прекомерното наличие на политико-остракиращи логики, техники и практики в биографията на драматичния преход към демокрация изкара хората на улиците, площадите, защото нетърпимостта или непоносимостта към другостта, безграничното политическо тщеславие, самообожествяване, органично съчетано с публични стигматизации и репресии над всички идейно-политически чуждости са неотменна, но и травмираща част от историческите и публичните сценографии на остракизма, който в продължение на четвърт век у нас стремително разширява своите владения.
Така, вместо да бъде инструмент за политическа нормализация или за лечение на тежки, хронични заболявания на българската политическа класа, а и на обществото, политическият остракизъм се превръща в рецидивен феномен и инструмент, който провокира и репродуцира одиозни, вредни и опасни тенденции в гражданското общество. Той са оказва задължителна съставка, неизменен портретен щрих от цялостното описание и обяснение, непременно гарнирано и със съответни дамгосвания или сатанизации на предишното историческо време и общество, на преднамерено стигматизирани исто-рически събития.
Впрочем, интимно-протестният характер и потенциал на остракизма могат да се прикриват и прокарват и чрез най-разнообразни апологии, идеализации, хипертрофии на дадени, рекламирани и защитавани от него визии и проекти, които са само превърнати форми на истинската му същност. В барутните времена и нрави остракизмът търси и намира алхимични лаборатории или фабрики за илюзии, митове и фетиши, от които се нуждае. Именно с тяхната атрактивна или одиозна продукция се провокира или засища публичното внимание, неистовата жажда или вечният глад на обществеността за ярки зрелища.
Политическият остракизъм е особен
индикатор за злоупотреба с възможностите и ресурсите на цензурата
Той често е оправдаван, че само временно прибягва до услугите на цензурни логики, техники и практики, макар че последните са негова константна характеристика и функционален инструмент. За да замаскира тази своя функционална ориентация обаче, политическият остракизъм обикновено се представя пред обществеността в тъкмо обратните му намерения, т.е. като наложителен инструмент, който помага за елиминиране на цензуриращи структури, за да ограничи или изцяло да отстрани опасни и вредни цензурни логики и практики.
Освен че се използва, за да цензурира външни спрямо неговите субекти лица или общности, чужди и вражески политически партии или граждански формации, остракизмът може да се употребява също и за умишлено прокарване на различни авто-цензуриращи механизми над мисленето и поведението на конкретни субекти и обекти. В този план той се натоварва с определени, публично неоповестени, контролно-регулативни функции и санкциониращи мисии за идентичността на хората, или за правомерната функционалност и ефективност на повлияни от него институции. Да бъде човек способен да потиска в отделни ситуации истинските си мисли и чувства, като вместо тях публично депозира техни антагонисти, за да се впише в контекста и за да избегне известни недоразумения, главоболия, неприятности и опасности, всъщност е симптом на интимно остракиране на собственото Аз, подвеждането му под знаменателя на конюнктурно установени и господстващи матрици на публични мнения и изяви.
Да се заглуши гласът на моралната съвест, да се пренебрегнат и изоставят угризенията на човешката съвест, да се прекрачат нормите и каноните на коректността, уважението и толерантността към различието или другостта, е част и от пораженията на автоцензурата, провокирана и оправдавана от този вид остракизъм. В този ракурс политическият остракизъм създава предпоставки за принудителна социална мимикрия, за политическо и гражданско хамелеонство, съобразено с доминиращи конюнктурни тоналности.
В този смисъл еуфорията и принудителната епидемия от пренаписване на личните биографии също може да се третира като косвено доказателство за вмешателството, зловредното влияние и въздействие на политическия остракизъм в наше време. Само външните принуди или вътрешният смут могат да накарат човек да се откаже от истинската си биография, за да си сътвори и публично да рекламира нова. Впрочем, всяка нова автобиография е публично признание за разрив или отказ от предишната публична и персонална идентичност на нейния социален субект. Такъв радикален акт може да се извърши само под давлението на външни сили, на коренно променени житейски и исторически обстоятелства; и той не може да бъде нищо друго освен предателство и измяна на всичко, сторено до този миг. Това е апостазия, провокирана от действията на остракизма, колкото и да не се признава публично от извършителя на биографичнте „пируети“.
В този смисъл политическият остракизъм може да е екстернално и интернално ориентиран и експлоатиран. Това е бързо и лесно установимо, щом засегнем въпроса за отношенията, връзките, ролите и значенията на остракизма спрямо „врага с партиен билет“, идентифициран в другите или в собствената политическа партия. Впрочем, тези деликатни специфики и функционални обременености на политическия остракизъм неизбежно изискват съответни вербални техники и практики, които да обслужват нормалното, да гарантират прогресивното му развитие. На това основание остракизмът винаги има органична нужда от определени клиширани матрици, които публично да обясняват на обществеността неговите цели и намерения.
В този смисъл политическият остракизъм обикновено започва с канонада на ангажирани с него публични дискурси, а дори и в условията на своето „победоносно шествие или царуване“ не се отказва от услугите на обслужващи го вербални техники и практики. Защото словото и езикът са реална или символна власт, от която остракизмът не може да се откаже. Това кой има или няма право да говори в даден момент, при съответен (исторически и политически) контекст, е символ и въплъщение на съответни властови позиции и роли.
А остракизмът винаги дава права на едни да говорят,
за сметка на други, които мълчат
Макар че нерядко политическият екстремизъм външно изглежда прозрачен по своите смислово-ценностни интенции и инвенции, обикновено той се формулира и прилага с помощта на предварителни или моментно обосновавани, но сложни апаратни игри на политическите конкуренти в контекста на конкретни събития. Политическият остракизъм винаги се представя като неизбежно и полезно прочистване на социалното пространство и време от конкретно замърсяващи го — исторически, социално, политически — елементи и напластявания. Затова всички политически „чистки“ и кадрови „метли“ във властовите институции, извършвани чрез него, се представят пред обществеността преди всичко като исторически необходими и политически целесъобразни санитарни актове.
В този аспект съпровождащите всеки политически остракизъм идеологеми или митологеми за способните или некадърните управници, за хрантутниците на партийната и държавно-бюрократичната софра и пр. са част от вечния епос на остракизмените публични дискурси. Това съждение, разбира се, не значи, че то е априорно валидно и правомерно. Явната или скритата доминация на различни олигархични групировки позволява и насърчава в публичното пространство да се прокарват и размножават всякакви идеологеми и митологеми за това колко „по-добри, по-способни“ са богатите, доказали се личности, в сравнение с изкласилите от народните низини бедняци, от които априорно можело да се очакват само провали, гибелни последици за социума. Тези политически и социални илюзии, че само богатите са способни „да оправят нещата“ в държавата и обществото, са разбираеми, защото триумфът и господството на пазарните принципи и механизми налагат комодификация на всички други жизнени сфери, в т.ч. и над политиката, в която богатството също трябва да приеме или да постигне полагащите му се позиции. А както още Аристотел ни напомня, тъкмо от завистта към богатството и талантите на неговите притежатели произтича наложителността за остракизма.
Най-странното обаче е, че подобни спекулативни и манипулативни идеологеми и митологеми, фаворизиращи ролята и значението на богатите лица и прослойки, намират прием и одобрение дори и в средите, най-вече в елитите и на леви партии. Такива тенденции са сигурен симптом за отдалечаване, откъсване на левите елити от редовите членски партийни състави, а и от интересите и ценностите на народа.
Освен това всички други прочиствания на историческите, социалните, етническите, религиозните и прочие символни или реални пространства също имат своите корелации с афишираното (или завоалирано) политическо прочистване, подчинено и обслужващо интимните цели и сценарии на въпросния тип остракизъм. „Катарзисът“ на националните, духовно-културните, историко-паметовите и пр. пространства от миазмите на миналото или от вредните изпарения на настоящето също е оправдаван с потребността от прилагане на остракизмени технологии.
Темата за „прочистването“ на историческото/социалното пространство от вредни и опасни, ерозиращи и замърсяващи го елементи обаче има освен своите преки и видими, така и свои превърнати, незрими или публично неартикулирани форми. Например невижданите по своите радикални мащаби и темпове емиграционни вълни или пул-сиращите във вътрешността на страната миграционни потоци са косвен индикатор за влиянието и въздействието на съответни остракизмени последици. Хората напускат родните си краища и дори отечеството си, понеже виждат, че се налагат такива одиозни реалности, които ограничават и убиват всички възможности за нормален човешки живот. Господството и безнаказаността за очевадни произволи, свързани с тоталния разгул на политическия остракизъм, тревожат, плашат, а накрая и принуждават хората да се изселват и да търсят другаде спасение и поминък за семействата си.
Може да се каже, че емиграцията е превърната форма на реагиране на политическия остракизъм, налаган в държавата и обществото от самозвани и некадърни властници и партократи. Именно мащабите и темповете на емиграционните вълни са най-категоричните индикатори за историческата и политическата виновност на огромната част от родните управници. Освен това миграцията притежава и вътрешни, духовни измерения и въплъщения. По тази причина в неуютни обществено-исторически пейзажи, при депресивен социален климат е неизбежно принудителното вътрешно мигриране. Капсулирането в собствен духовен свят, нерядко е симптом за пораженията или опасностите, свързани с развихрянето на политическия остракизъм в живота на хората.
Подобна дистанция и такова отчуждение, формирани от политическия остракизъм, практически „избиват“ в публично недоверие към политиците и техните институции, в електорален абсентизъм, в политически и граждански скептицизъм, нихилизъм и даже цинизъм спрямо ставащото. Омерзението и дезертьорството на гражданството от политическите му ангажименти е най-сигурният показател за естеството, мащабите, формите и вредите, които разгулът на политическия остракизъм у нас е натрупал и продължава да нанася на обществото и държавата.
Спасителният изход от това неблагоприятно положение е в системното и радикалното ограничение и даже елиминиране на политическия остракизъм. Някои граждански протести у нас през 2013 г. се опитаха да наложат визията си като „морална революция“ срещу провалилите се управници, като нравствен катарзис на гражданското общество. Публично разобличавайки вече консумирания политически остракизъм в прехода, те на думи го клеймяха, а на дело — селективно и инструментално прибягваха до едни или други негови форми и прийоми. Такова „брачно съжителство“ на публични заклинания и практически употреби на политическия остракизъм с нищо не съдейства за демократичното изменение и развитие на обществено-историческите реалности и нрави.
Още Ал. де Токвил е подчертал, че загуби ли в нравствен план доверието и подкрепата на гражданството, всяка политическа или пък партийна власт вече е фатално обречена. По тази причина политическа или партийна върхушка, която се опитва да се бронира във властта чрез остракизмени арсенали и репертоари, фактически сама подготвя, понякога даже ускорява своята публична екзекуция.
Бързата политическа амортизация и дискредитация на немалко политически или коалиционни гарнитури в годините на прехода у нас са категоричен индикатор за отношението и реакцията на гражданското общество и гласоподавателите към тяхната склонност и злоупотреба с остракизмени технологии. От близо 500 партии в предишни години днес у нас има към 150 партийни формации, които също са прекалено много за държава и гражданско общество като нашите. Не е грешка, ако се каже, че някои от скоропостижно приключилите своя исторически и политически жизнен път партии, са и жертви на политическия остракизъм на техни противници.
Впрочем, такава диагноза може само да потвърди и друго нещо: в безмилостната битка за жизнено пространство в историята и политиката прибягващите до политическия остракизъм партийни формации прилагат „законодателството“ на социалдарвинизма и законите на джунглата. Разбира се, разиграната по такива правила „политическа игра“ няма нищо общо с истинската демокрация или с хуманизма, който ù е интимно присъщ.
Всъщност колосалните ерупции на социално отчуждение, политическа алиенация и граждански абсентизъм, на небивалото по характера и мащабите си маргинализиране, пауперизираене и лумпенизиране на българското общество в годините на псевдодемократичния преход са най-ярката и несъмнена илюстрация за възхода и царуването на социалдарвинизма, който пък е интимен приятел, или „алтер-его“ на остракизма. Както видяхме, още от античността политическият остракизъм цели да се прекъснат или възстановят дадени връзки на приемственост и унаследеност във властовите отношения на държавата и обществото. Затова и тогавашната негативност и агресивност към „знатни по произход“ лица и съсловия днес намира заместващ образ в критика и императивност за „смяната на елитите“, за публична дискредитация и елиминация на „старите муцуни“ във висшите ешелони на държавността и пр.
В представите на демократичното гражданско общество циркулацията на елитите не е непременно свързана с остракизмени процедури и събития. Въпреки това обаче, в безпощадното съперничество за удържане или за превземане на властта остракизмът е неизменно и полезно, макар и нравствено осъдимо, оръдие за постигане на целта.
Политическият остракизъм е израз на публична — осъзната или неосъзната — сублимация на такива мнемонични фрустрации на политизираните индивиди и общности, които се уповават на него, за да „нормализират“ своя и чуждия живот. Затова изблиците на подобна травматичност може да са съвсем разнолики — от редактиране или цялостно измисляне на деформирани образи за миналото до публичното оскверняване и разрушаване на паметници и други материални въплъщения на историческата и културната памет на обществото.
Политическият остракизъм твърде често се представя като еманципация на духа и въображението на индивиди или групи, които се визуализират като „адепти на прогреса“. Само чрез моментна, конюнктурна, спекулативна манипулация на социалното въображение на конкретни индивиди или общности политическият остракизъм е способен да ги мобилизира и вдъхнови, да ги доведе до еуфория, при която ирационалното взима връх над рационалното начало в хората. И обратното – само посредством спекулацията и манипулацията с определени въображаеми образи и разкази за държавата, обществото и гражданството са възможни конкретни паники, фобии и мании за случващото се, които психически и морално да травмират гражданската воля и енергия.
В този ракурс политическият остракизъм играе амбивалентни, нерядко и паралелно развиващи се (във времето и пространството) роли. От една страна, той стимулира към определен начин на мислене, чувстване и поведение, от друга, е способен да блокира, неутрализира и елиминира противни за него ментални и практически модуси.
Политическият остракизъм питае огромна слабост към политиканските монолози, а същевременно храни неизлечима подозрителност и ненавист към честни диалози. За него всеки реален или потенциален диалог е коварен повод, в който може да се стигне до нежелана, опасна близост и съперничество между идеи или проекти на политически играчи. Това означава, че политическият остракизъм храни и неистов страх, и нерядко публично се паникьосва от възможностите да влезе в диалог. За да не си създава излишни неприятности, остракизмът винаги и навсякъде се старае да запуши устите, да заглуши гласовете, да обърка, уплаши умовете и душите на своите опоненти и конкуренти. Той формално се обявява за поддръжник и защитник на политическия плурализъм, на демократичното отношение към многообразието на идентичностите, макар на дело да се стреми и опитва да манипулира в своя изгода плурализма. Фактът, че остра-кизмът не се притеснява или срамува от употребата на екстремни, недемократични и антихуманни средства и прийоми, е достатъчно показателен, че чрез него демокрацията и хуманизмът са ограничени или премахнати.
Мислен и преценяван така, всеки евентуален или реален политически диалог вече се оказва явен или дискретен симптом за латентна или реална капитулация на духа на остракизма, който не иска да се съобразява и подчинява на никакви норми. Той е страстен любител и непоколебим защитник на соловите политически арии. Прави всичко по силите си, за да могат единствено и само неговите гласове и аргументи да се чуят или надделеят. За да постигне тази заветна цел, остракизмът се нуждае от публично декретиране и натрапване на деформирани, едностранчиви и неверни представи за другия.
При такова тълкуване на остракизма няма начин неговите изображения и интерпретации да не са преднамерено деформирани. Това е така, понеже нерядко субектите на този остракизъм осъзнават какво целят и постигат чрез прилагането му в политическата практика, поради което им се налага да прикриват истинската му същност.
От една страна, политическият остракизъм е особен симптом за доста сериозните деформации в политическата менталност на неговите субекти; от друга – е своеобразен показател за преднамереното му представяне в публичното пространство, поради което обективното и субективното в неговата същност и феноменология се преплитат по сложен, противоречив и твърде динамичен начин.
Именно тези особености в осмислянето и преживяването на остракизмените прояви обуславят и неговото умишлено превратно представяне и обяснение в пределите на различни публични аудитории и казуси. Недобросъвестните политици и морално нечистоплътните управници разчитат много както на бързото разграждане и летливостта на конюнктурните митове, така и на традиционната ригидност, закостенялост на дадени структури в менталността, паметта и поведенческите трафарети на определени социални общности или в социума. Тъкмо на възможностите за бързо привличане на гражданите от атрактивни и даже шокиращи събития и публични процедури, които са превърнати или непосредствени форми от нашествията и господствата на политическия остракизъм, разчитат политиците и партократите, прибягвйки до този вид остракизъм.
Например публичните вменявания, че само комунистическото минало (със своите одиозни сенки и последици) е инкубатор на политически или на политизирани нагласи и трафарети към подбор и употреба на остракизмени арсенали, се лансират не само в пределите на всекидневния разсъдък, а и от някои „амвони“ на институционализирания – квазинаучен и медиен – разум, който го представя и използва по същия спекулативен и манипулативен начин спрямо все по-апатичното гражданство. Поръчкови експерти, анализатори, коментатори, псевдоучени и осигурени на партийна ясла културтрегери се надпреварват кой повече да сътвори или да разпространи всевъзможни, изопачени трактовки за истинската природа, особеностите и функциите на политическия остракизъм, като насърчение за тази им непочтена конкуренция им дават най-вече политиците. Безумствата, пакостите и последиците от въпросния остракизъм като правило се откриват и „заслужено“ разобличават в идейните или политическите опоненти и противници, а тези, които са свързани със „своите“, се прикриват.
Подобен подход закономерно води до създаването и развитието и на определен тип политически и други социални предразсъдъци и предубеждения към идентичността на определени политически субекти и събития. При неговата публична мултипликация неминуемо се стига до спекулативни и манипулативни визии за политическия остракизъм, според които той притежава изначално конкретна идеологическа същност, функционалност и публично различима физиономия. И както може да се очаква, те неизменно отвеждат към отделни и стигматизирани политически идентичности.
Подобно инструментално свръхидеологизирано портретиране на въпросния феномен не благоприятства за неговото правилно, общественополезно разпознаване сред множеството възкресени стари, модифицирани или съвсем нови, исторически непознати черти на днешния крайно противоречив политически живот. Ако по-внимателно се вгледаме, ще констатираме, че, от една страна, политическият остракизъм е символ на абстрактно или на конкретно осъществяващо се разпредметяване или опредметяване на предразсъдъчно мислене и действие спрямо някаква реална или потенциална другост, „чуждост“ в политиката.
От друга страна обаче, той съвсем целенасочено се прилага, за да генерира определени форми и нива на предразсъдъчност между съответни политически идентичности в конкретно взети обществено-политически ситуации. В това си смислово предназначение политическият остракизъм много често се оказва преднамерено вкаран в оборот публичен репертоар, който цели да промени профила на конкретна ситуация. Тази предразсъдъчна „генетична обремененост и увреденост“ на политическия остракизъм сигнализира, че е симптом на особен комплекс от много трудно излечими, дори на неотстраними комплекси в менталността, емоционалността и прагматиката на неговите субекти.
Прикривайки своите реални слабости, недостатъци и пороци, политическият остракизъм се старае и опитва да се представи като особено даровит, със свръхзаложби и непризнати таланти. Възползвайки се от обратите в политическата и историческата конюнктура, от възможността да се прилагат безнаказано всякакви, включително противозаконни или аморални средства и прийоми, неговите адепти се виждат като велики личности, талантливи творци, призвани от историята харизматици, на които всичко е позволено. Така политическият остракизъм дава шанс бездарието не само да се изравни с таланта, но и публично да го унижи. Как иначе можем да си обясним недомислията и вредите, които се осъществиха чрез лустрационните и остракизмени приложения на „Закона Панев“, който по презумпция отнема заслужени постове и звания на видни творци. Като цяло, тъкмо посредствените, бездарните в науката, култура-та и изкуството персони се оказаха и най-вдъхновените защитници и глашатаи на този закон.
Всъщност, тук моралната реверсия, за която пише Аристотел, тревожи и нашите съвременни, политизирани реалности и нрави. Тъкмо доказаното превъзходство може да бъде „торпилирано“ с остракизмени арсенали, за да бъде публично дезавуирано, дискредитирано или напълно екзекутирано.
В немалко случаи и в историята, а и в нашето барутно настояще „аристократите на духа“ са публично развенчавани от безпросветния и сляп плебс, използван като удобна суровина и тактическо оръжие от безскрупулни политици и властници, готови на всичко заради интересите си. Разбира се, това изобщо не бива да изненадва, политическият остракизъм по принцип е скаран с добрия тон, с уважителното отношение, със зачитането на заслужилите в дадена сфера на държавата и обществото. По рождение той е напълно сляп за добродетелите на другия. Неговият астигматизъм при оценяването на другия е неизлечим.
Все пак, политическият остракизъм не е някакъв въображаем или мистериозен феномен, неоснователно или изкуствено привнесен в публичното пространство. Той съвсем определено е обективна даденост на съвременния политически пейзаж и на особения климат на трансформиращото се общество.
Много рядко граждани, сериозно засегнати от своеволията на властниците, си позволяват смело и категорично да оповестяват в публичното пространство своите оценки за безумията, беззаконията и престъпленията на управниците. Изглежда, че нашето гражданство толкова много си е изпатило или вече е претръпнало към безумствата и пакостите на политическия остракизъм, че сякаш вече няма нито желание, нито сили да му се съпротивлява или да се бори против него. То дори невинаги може правилно и своевременно да го разпознава.
Колкото повече се политизират нещата, толкова по-ярко и последователно сред гражданите се появяват и утвърждават определен тип социално вредни нагласи на граждански прояви. Връх на тази одиозна тенденция са изборните кампании, които от година на година се отличават със смаляващо се участие.
Отвратени и отчуждени от политиката, потресени и от моралната поквара, властолюбието, алчността, сребролюбието, тщеславието, безсрамието, корумпираността, лицемерието, коварството, безпардонността, арогантността и бруталността на родните ни политици, прекалено много граждани не желаят да имат нищо общо с политиката, нито да коментират и реагират на деянията на управниците и властниците.
В древногръцкия полис също е имало смутни и размирни ситуации, при които немалко граждани оставали напълно безучастни и пасивни за случващото се. Затова и мъдрият Солон издал за такива лица Закона за исангелията, който доста заплашително гласял: ако някой по време на размирици в полиса не вземе оръжие или не се присъедини към една от двете групировки, да бъде лишен от граждански права и осъден на безчестие. Повече от ясно е, че прилагането на исангелията е предпоставка или латентен модус на политическия остракизъм, който само очаква исангелията да даде на практика своите плодове, за да може той да се развихри. Впрочем, извършената исангелия е обективирана подбуда към употреба на остракизъм, която пък влече след себе си и всевъзможни обяснения и оправдания за такива деяния.
Сенките на исангелията се виждат и днес, в нашето смутно обществено-историческо време, когато устремили се да задържат или да превземат властта политици безпардонно и грубо обиждат онези граждани, които не са на тяхна страна. Затова имаме всички основания да смятаме днешните политикански пледоарии в подкрепа на задължителното гласуване на гражданите като своеобразно историческо „ехо“ на античната исангелия в постмодерното ни съвремие. След като не могат с логични аргументи и тълкувания да спечелят доверието и гласа на избирателите, домораслите политици искат да възкресят духовете и кошмарните последици на политическата исангелия, която води след себе си мащабно прилагане на остракизмени репертоари. Самият факт, че най-често публичните дебати и пледоарии в полза на съвременната политическа исангелия стигат до нежеланието на гражданите да дадат своя вот поради отчужденост от скверната политическа практика или отвратеност от политиците и партократите, е достатъчно показателен, за да се разбере, че силовата електорална исангелия предлага „брачно съжителство“ и на политическия остракизъм.
Смислово-ценностното разковниче на проблемите и дилемите, свързани с генеалогията и феноменологията на остракизма, са свързани с твърде сложната диалектика между равенството и свободата. Разбира се, диалектиката или съперничеството между равенството и свободата в природата на политическия остракизъм винаги е обвързана и подчинена на неистовите ламтежи за опазване/придобиване на властта. Тъй като Властта е супериорната ценност, то всички други социални ценности трябва да светят с нейната светлина, да ù служат предано, защото по този начин могат да придобият още по-голяма публична роля и значимост.
Ако може да се опише и оцени най-лаконично драматичният и неуспешен роден преход към демокрация, това е най-вече неистовата борба за власт. Всичко в историята на този преход опира или се съизмерва с нескончаемите баталии за властови статуси и облаги, при които цените или жертвите на социума са без значение за огромната част от политическите играчи. В този смисъл политическият остракизъм на нашето време, проявен чрез идеите и делата на неговите „герои“, е обречен да служи най-вече на човешката низост и моралното падение на субектите му. А политиката обикновено е обетованата земя за такъв шанс.
Някога Некрасов е казал, че е имало по-лоши и по-тежки времена, но по-гнусни никога не е имало. Тази тъжна, ужасна констатация е истинската „визитна картичка“ на политическия остракизъм. Той се появява най-често там и тогава, където и когато покварата и крушението на обществените нрави и порядки вече са достигали до пагубни за социума крайности. В условията на постмодерността, особено на тоталната хегемония на неолиберализма, супер ценността на властта е извън всяко съмнение. Тя е алфата и омегата на всички помисли и деяния в тайнствата на политиката. Властта дава или отнема шансове както за разумни и основателни, така и за безразсъдни, безпочвени намерения и прояви на дадени политически играчи. Тъкмо затова, независимо от изминатия огромен исторически път, от колосалните дистанции от логиките и практиките на античността, от претенциозната и натрапчиво рекламирана наша цивилизованост, съвременният постмодернизъм и доминиращият неолиберализъм не само че не ограничават политическия остракизъм, но обратното, неимоверно го увеличават, циментират и мул-типлицират – от политиката към другите сфери на живота.
Сякаш някаква зла и неотменна историческа прокоба властва и над съвременната, както и над античната демокрация, тъй че за политическия остракизъм съществуват изключително много територии. Така адептите на политическия остракизъм (чрез неговите екстри и услуги) се оказват съвременни цивилизовани варвари, които не се свенят или срамуват да прибягват и до него, когато мислят, че той е единственото радикално средство за триумф на идеите им. Защото съвсем не е цивилизовано, а пък е направо и варварско отношението, което този остракизъм повелява и експлоатира при разрешаването на публичните колизии и дела. Само варваринът може да не се съобразява, несправедливо и публично да унизява и потъпква мнението, самочувствието, авторитета и приноса на индивиди и общности, които са дали твърде много за държавата и за обществото, но които според него не заслужават похвали и награди, а сурови порицания, възмездия. Варваринът е способен да си въобрази, че неговите идеи и качества са връх на човешката природа, че присъщите му или преследваните от него илюзии и химери са истинската същност на битието. Способен е фанатично да вярва, че от него всичко започва и с него всичко завършва, че има свръхестествени сили или стихии, които може с лекота и бързина, с ярост и мъст да прозре и овладее, за да ги приложи в усилията си да промени околния свят по свой образ и подобие.
Варваринът – в неговите исторически или пък в съвременните му лица и въплъщения – винаги се оказва мистично същество; субект, който безпределно вярва и се надява мистични сили и стихии да благословят неговите, но да прокълнат съперниците или противниците му. Подобно на примитивните умове и бития, той фанатично вярва, че като отстрани от пътя си, като лиши от власт или своите опоненти и конкуренти, историята занапред винаги и навсякъде ще го закриля и облагодетелства. Свързвайки спекулативно образите на разни времена, политическият остракист не разчита само и единствено на настоящето, но копнее и за бъдещето. Именно по тази причина днес, в преходните държавно-обществени гърчове и конвулсии, сме свидетели на твърде много политически маниаци; на морални лилипути, които се мислят за исторически гъливеровци; на нравствени пигмеи, които искат публичността да ги възприема или оценява като великани на добродетелта и разума.
В крайна сметка политическият остракизъм се оказва своеобразно покушение над равенството и свободата. Той никога не може да осигури пълнокръвното проявление на която и да е от тези две фундаментални – за човека, гражданина, общността и обществото – социални ценности, защото навсякъде в полето на остракизма витаят призраците или бесовете на разголилата се докрай Власт, която деформира валидността на ценностите.
Това осезаемо проличава, когато се осмислят и преживяват многоликите и разнородни въплъщения и последици от политически остракизъм. В триумфа на безразсъдството, ирационализма, социалните рискове и вреди, в разложението на духа на човека и морала на гражданина, прибягнал до коварните услуги на остракизма, се откроява поражението на разума и нравствеността, деформацията, осакатяването, оскотяването на човешкото. Затова остракизмът е несъмнен символ и въплъщение на покварата и падението на този субект, на неговото пълно обезчовечаване.
Метафорично казано, политическият остракизъм е своеобразно Прокрустово ложе, на което измамно се изтезават ценностите „равенство“ и „свобода“, за да се изтръгнат от техните измъчени души и гласове признанията, че служат, или че оттук насетне са напълно готови да възхваляват капризите на властовите нагони.
Видяхме, че политическият остракизъм се обвинява или се оправдава от Аристотел само в неговите странни измерения или въплъщения на специфично изравняване на неравните по знания, умения, качества, достойнства и добродетелни индивиди и групи. Това радикално политическо „посичане“, политизирано „изравняване“ на онези, които се отличават ярко в някакво публично време-пространство, които притежават, но и нескрито демонстрират своите превъзходства в знанията, уменията, качествата, достойнствата или добродетелите си, не е присъщо само на античната, доста кървава политическа история. Негови кошмарни страници са записани и в аналите на редица исторически епохи и общества , в т.ч. и в нашата съвременност, в пределите на историческите премеждия в нашия преход, когато емблематични фигури в дадена социални сфери трябва да бъдат публично дискредитирани, унижени, перфидно ограничени или напълно отстранени от сферите, лишени от възможности, чрез които те са дали неимоверно много на обществото.
Вероятно си заслужава да завършим с едно упование или с една надежда, които черпят своите (логически и социално значими) основания от поуките на случилото се в древността. От античната история и философия се знае, че Законът за остракизма се е прилагал в продължение на цели седем десетилетия, по-точно от 488 до 418 година.
Днес, в нашата (бурна и преломна) историческа съвременност, като че ли се проявява някаква своеобразна ирония на историята или някаква хитрост на разума, за да се случи това, което видяхме по време на протестните събития от февруарската „гражданска революция“. Тогава възмутените от политиците, партократите и управниците граждани изнесоха на публичен показ по митинги плакати и транспаранти, върху които бе изписано „70 години тоталитаризъм стигат“. Това неочаквано и причудливо съвпадение на историческата трайност на античния остракизъм и на съвременния политически тоталитаризъм съвсем естествено озадачава всеки граждански разсъдък. Може условно да се каже, че режимът на остракизма и този на тоталитаризма притежават една и съща по външно формални (темпорални) параметри биография, равняваща се на цели седем десетилетия. Разбира се, причините за произхода, естеството, формите, мащабите и функциите на двата визирани феномена са коренно различни, най-малкото защото са разположени в прекалено отдалечени една от друга исторически епохи, а пък и притежават хетерогенни същности или функционални предназначения.
Въпреки тези огромни дистанции в пространството на историческото време, независимо от радикално несъответстващите си идейно-ценностни визии и инструментариуми, между античния и съвременния политически остракизми като че ли има и някои доста сходни неща. Например игнорирането, стигматизирането и елиминирането на инакомислещи индивиди или общности, на политически опоненти и конкуренти и при античния остракизъм, както и в съвременния постмодерен политически хегемонизъм, в твърде много отношения или откъм своите опасни и крайно вредни последици за държавата и обществото си приличат.
При този особен казус може би трябва да ни занимават повече логиката или иносказателността на протестните дискурси или послания в такива плакати и транспаранти, които се отнасят до поразителното съвпадение в историческата трайност на антич-ния остракизъм с тази на неговия съвременен политически модус. Странна бе не толкова реакцията на протестиращите граждани срещу мрачните сенки и тежките вреди от тоталитаризма, свързван с 45-годишното управление на комунистите, колкото изненад-ващата, причудлива „сметка“ за историческата биография на тоталитаризма, според която освен 45-те години комунистически режим в протестните плакати се прибавят и 25-те години на мъчителен и неуспешен преход към демокрация или по-скоро на псевдопрехода, на фалшивата, имитативната, но и практически неосъществила се в българската държава реална демокрация.
Повече от знаменателно е, че протестиращите граждани съвсем съзнателно оприличават нескопосания преход с тоталитаризъм, а за това отговорност и вина имат единствено и само политиците, които с манталитета и маниера си дискредитираха напълно политиката в очите на гражданското общество и отчуждиха гражданите от участие в нея. А истинските причинители и виновници за този тоталитаризъм обаче са олигархичните групировки, които дирижират мащабно процесите и промените в българската политика.
Арогантността и бруталността, перфидността и цинизмът на днешните политици са причина голяма част от гражданството да не желае да участва в обществено-политическия ни живот. Именно заради неистовите баталии за безогледна консумация на властта гражданите оприличават някогашния тоталитаризъм с днешните политически маниери, в дъното на които, както се вижда, се спотайва остракизмът.
От заветите на Аристотел знаем, че гражданин в истинския смисъл на думата е само свободният човек, който напълно съзнателно, доброволно, а и активно участва в управлението и подчиняването на законите в държавата, който предпочита или се счита за длъжен да допринесе за съхранението, или за изменението на обществените порядки и нрави в посока на един добродетелен начин на съвместен живот. Тази споделеност на жизнените светове при реално съществуващи различия, присъщи на различни граждански идентичности, всъщност е единственото оръжие и солидна гаранция срещу проявите на политически остракизъм в наше време. Демокрацията не бива да е насилие, но е и подчинение на законите на държавата.