ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЗАМЪКА НА ВАМПИРИТЕ

0
223

 

Марк Фишър (11 юли 1968 г. – 13 януари 2017 г.) е британски писател,  теоретик на културата и блогър. Популярен и с името на блога си k-punk, както и с публикациите си за радикална политика, музика и популярна култура в The Wire, The Guardian,  Fact, New Statesman и Sight & Sound.  Автор на „Капиталистичес-кият реализъм. Няма ли алтернатива?“ (2009). Преподавал е в Голдсмитс колидж на Лондонския университет.

 

Вероятно не всеки би припознал за себе си залога на тази статия. Тя е замислена като критика на определени дискурси в кръговете на хора, занимаващи се с политическа организация, публицистика, а може би в някакъв смисъл и с „активизъм“, при това от специфично леви и по-скоро радикални позиции. От друга страна, проблемите, от които тръгват тези дискурси, са значими за много хора – например как социалните мрежи и т.нар. комуникативен капитализъм, с фалшиво егалитарната си претенция, създават изкуствени анклави на идентичностите и желанията и обезсилват всяка универсалистка заявка.

Текстът в огромна степен отразява културния и политическия контекст на Великобритания и Западния свят. „Преносът“ му в българската среда обаче ми се струва навременен. Политическото въображение и действие на Запада, с всичките му разновидности, актуалности, нестабилности и възможни развития, е вече част и от българската публичност. Понякога привнасянето му е изкуствено или поне наложено насила, но друг път то се просмуква по естествен начин чрез артериите на глобалния свят.

Такъв е случаят с пристигането и по нашите политически ширини на въпроса за съдържанието и ефектите на това, което се определя като „идентичностна политика“ (identity politics). Според мен употребата му в последно време, особено във виртуалните ширини, е вулгарно ехо от съществуваща вече поне петдесет години критическа традиция, ангажирана с това кой е/да бъде субектът на историята (и има ли такъв изобщо). Не бива нито за момент да забравяме, че рамкирането на това понятие и вмъкването му в глобалното киберпространство е дело на реакционерското дясно в услуга на консервативната вълна, при това от съвсем скоро.

Същевременно явно имаме работа със същински и неразрешен проблем в нашите движения, щом като и в „активистките“ среди у нас все по-често избухват контрапродуктивни препирни за това как да съчетаваме и боравим с расата, пола и класата, доколко и защо се занимаваме с идентичности изобщо.

Струва ми се, че като посочва и деконструира ситуации, които са вече разбираеми и у нас, Фишер остро напомня на какво се основава историческата роля на радикалното ляво (може би преди да бъде дезориентирано от някои влияния на постструктурализма), а именно на класата и класовите антагонизми като организиращ принцип.

Статията излиза за пръв път преди пет години (в The North Star, на 22 ноември 2013 г.) и до днес е превеждана и препечатвана многократно.

Междувременно, преди по-малко от две години, Марк Фишър сложи край на живота си след дълга борба с депресията. Остави наследство в духа на този текст, който според мен обяснява и популярността му: оригинален стил, и преди всичко – талант да забелязва и обяснява значими социални и политически болки не когато са вече отминали и удобни за диагноза, а докато се усещат най-силно.

 

Бележка на Станислав Додов

 

 

Интересите на работническата класа са интересите на всички; интересите на буржоазията са интересите на капитала, което пък са ничии интереси. Нашата борба трябва да бъде за създаване на нов и удивляващ свят, а не за съхранението на идентичности, оформяни и разстройвани от капитала.

 


Това лято сериозно обмислях да се оттегля от всякакво участие в политиката. Носех се из социалните мрежи, уморен от твърде много работа и неспособност за продуктивна дейност, усещайки нарастването на депресията и изтощението си.

„Левият“ Twitter често е нещастно и обезсърчаващо място. По-рано тази година там се разразиха няколко „сензационни бури“, в които някои самоопределящи се като леви бяха посочени с пръст и остро осъдени. Казаното от тях беше в някои отношения неприятно и действително осъдително. Но начинът, по който бяха превърнати в злодеи и гонени до дупка, остави ужасна утайка, воня на унижение и морализъм като при „лов на вещици“. Срам ме е да кажа, че причината да не се намеся, беше страх. Хулиганите бяха в другата част на площадката. Не исках да привличам внимание­то им към себе си.

Откритата диващина на тези реакции беше съпроводена от нещо по-дълбоко и затова може би по-обезсилващо: атмосферата на заядливо възмущение. Най-честият му обект беше Оуен Джоунс (1), а атаките срещу него – човекът с най-голям принос за повишаване на класовото съзнание във Великобритания през последните няколко години, бяха една от причините да се обезсърча до такава степен. Ако това се случва на един ляв човек, който действително успява да пренесе борбата в центъра на британския живот, защо някой би искал да го последва в мейнстрийма? И нима единственият начин да се избегне това кръвопускащо малтретиране, е да останеш в позиция на импотентна маргиналност?

Едно от нещата, които ме изведоха от депресивния ступор, беше, че посетих Народната асамблея (2) в Ипсуич, близо до мястото, където живея. Тя беше посрещната с обичайната насмешка. Казваше се, че това е безполезен, но ефектен номер, в който медийната левица, включително Джоунс, се самовъзвеличава чрез поредната проява на йерархична звездна култура.

Това, което всъщност се случи, беше много различно от подобна карикатура. Първата половина от вечерта кулминира във въодушевяваща реч на Оуен Джоунс и определено беше диктувана от подиумните говорители. Но втората половина накара активисти на работническата класа от цял Съфолк да говорят помежду си, да се подкрепят, да споделят опит и стратегии. Далеч от това да бъде поредният пример за йерархично левичарство, Народната асамблея показваше как вертикалното може да бъде съчетано с хоризонтално: медийната мощ и харизмата могат да привлекат в една зала хора, които преди това не са били на политическа среща, да говорят и да изграждат стратегии заедно с опитни активисти. Атмосферата беше антирасистка и антисексистка, но и освежаващо свободна от парализиращото чувство за вина и подозрение, което виси над левичарския Twitter като задушлива люта мъгла.

Пък там беше и Ръсел Бранд – един от малкото известни комедианти на сцената днес, идващи от работническата класа. Отдавна съм му почитател. През последните години се забелязва постепенно, но безпощадно обуржоазяване на телевизионната комедия, където доминира един нелеп ултрашикозен глупак като Майкъл Макинтайър, както и отегчителното бърборене на мазни, яхнали вълната висшисти.

Ден преди вече известното интервю (3) на Бранд с Джеръми Паксман да бъде излъчено по BBC Newsnight, гледах шоуто на Бранд в Messiah Complex в Ипсуич. То беше дръзко проимигрантско, прокомунистическо, антихомофобско, пропито с работническа схватливост, без страх да я покаже; и куиър по начина, по който популярната култура някога беше куиър (т.е. нищо общо с вкиснатата физиономия на идентитарната благочестивост, натрапвана ни от морализаторите на постструктуралисткото „ляво“). Малкълм Х, Че, политиката като психеделично (4) разобличаване на съществуващата реалност: това беше комунизмът като нещо готино, секси и пролетарско, а не като размахваща пръст проповед.

Следващата вечер вече беше ясно, че изявата на Бранд е създала разделение. За едни от нас реторически прецизният начин, по който Бранд събори Паксман, беше дълбоко въздействащ, свръхестествен. Не помня кога за последно човек, идващ от работническата класа, е разполагал с пространство, в което толкова успешно да унищожи класово по-„високопоставен“ от него, като използва остроумието и разума си. Това не беше Джони Ротън, псуващ Бил Грънди – един антагонистичен акт, който затвърди класовите стереотипи, вместо да ги предизвика. Бранд надви Паксман с остроумие. И хуморът беше онова, което го разграничи от строгостта на голяма част от „левичарството“. Бранд кара хората да се чувстват добре със себе си; докато морализиращото ляво се специализира в това да ги кара да се чувстват зле, и не е доволно, докато главите им не се сведат от вина и себепогнуса.

Морализиращото ляво побърза да увери, че главното не е изключителният пробив на Бранд в мазните съглашения на медийния мейнстрийм „дебат“, нито твърдението му, че революцията ще се състои. (Само от безчувствените уши на дребнобуржоазното нарцистично „ляво“ това твърдение можеше да бъде чуто като заявка, че Бранд иска да води революцията; нещо, на което те отговориха с типичното отвращение: „Нямам нужда от прехвалена знаменитост да ме води.“) За морализаторите основното трябваше да бъде личното поведение на Бранд – особено сексизмът му. В трескавата маккартистка атмосфера, ферментирана от морализаторското ляво, коментари, които можеха да бъдат конструирани като сексистки, означаваха, че Бранд е сексист, а значи и женомразец. Беше безкомпромисно довършен, заклеймен.

Редно е Бранд, както всеки от нас, да отговаря за поведението си и за езика, който използва. Но това трябва да става в атмосфера на другарство и солидарност, и може би преди всичко не публично – макар че, когато беше разпитван за сексизма от Мехди Хасан, Бранд показа точно този вид добронамерен хумор и скромност, които липсват напълно от каменните лица на онези, които го съдеха. „Не мисля, че съм сексист, но помня баба си, най-милия човек, когото някога съм познавал, тя беше расист, но не мисля, че знаеше за това. Не знам дали имам някакъв културен махмурлук, знам, че питая огромна любов към пролетарския език, като „скъпа“, „пиленце“. Така че, ако жените смятат, че съм сексист, те са в по-добра позиция от мен да съдят за това, така че ще работя върху това.“

Намесата на Бранд не беше заявка за водачество; тя беше вдъхновение, призив за война. Поне аз бях вдъхновен. А само допреди месеци щях да стоя притихнал, докато морализаторите на шикозното ляво подлагат Бранд на престорения си съд (с „доказателства“, обикновено придобити от дясната преса, винаги готова да подаде ръка) Сега вече бях готов да се изправя срещу тях. Много скоро отзивите по отношение на Бранд станаха толкова значими, колкото самият разговор с Паксман. Както Лора Олдфийлд Форд посочи, това беше момент на просветление. И едно от нещата, които се изясниха за мен, беше начинът, по който през последните години голяма част от самозваното „ляво“ потискаше въпроса за класата.

Класовото съзнание е крехко и преходно. Дребните буржоа, доминиращи академията и културната индустрия, разполагат с всякакви средства за фино изкривяване и обезсилване, чрез които да не допускат темата дори да излезе наяве. А ако все пак излезе, карат човек да смята, че това е ужасно нахалство, нарушаване на етикета. От години говоря на леви и антикапиталистически събития, но рядко съм говорил и рядко съм бил канен да говоря публично за класата.

 Но щом веднъж класата се появи отново, беше невъзможно да не я виждаш навсякъде в реакции­те по отношение на случая с Бранд. Той бързо бе осъден и/или разпитан от поне трима леви възпитаници на частни училища. Други казаха, че Бранд всъщност не може да бъде от работническата класа, тъй като е милионер. Тревожно е колко много „леви“ изглеждат фундаментално съгласни с внушение­то зад въпроса на Паксман: „Какво дава на този човек от работническата класа правото да говори?“ Буди тревога, а всъщност печал, и това, че те изглежда смятат, че хората от работническата класа трябва да си стоят в бедност, мрак и импотентност, за да не загубят своята „автентичност“.

Някой ми показа публикация за Бранд във Facebook. Не познавам автора и не бих искал да го назовавам. Важ­ното е, че публикацията е симптоматична за набора от снобски и снизходителни нагласи, които явно е приемливо да показваш, ако се самоопределяш като ляв. Целият тон беше ужасяващо повелителен, сякаш авторът бе учител, проверяващ работата на дете, или психиатър, който оценява пациент. Бранд, както изглежда, е „изключително нестабилен… поради лоша връзка или карие­рен неуспех, от пропадане отново в наркотична зависимост или нещо по-лошо.“ Макар човекът да твърди, че „наистина доста харесва [Бранд]“, вероятно никога не му е хрумвало, че една от причините той да е „нестабилен“, може да е точно този тип покровителствено оценяване от страна на „лявата“ буржоа­зия. Шокиращо, но показателно, между редовете небрежно се споменава „характерното за самоукия скърпено образование [и] грешки на езика, от които те побиват тръпки“. С които „нямам никакви проблеми“, казва великодушно авторът; колко хубаво от негова страна! Това не е някой колониален бюрократ, разказващ за опитите си да научи някакви „местни“ на английски език през деветнайсети век, нито викториански училищен директор на частна институция, описващ свой стипендиант, а „левичар“, писал преди няколко седмици.

Накъде оттук насетне? Преди всичко е нужно да се набележат характеристиките на дискурсите и на желанията, довели ни до това жестоко и покваряващо състояние, в което класата е изчезнала, а морализмът е навсякъде, където солидарността е невъзможна, но вината и страхът са вездесъщи – и то не защото сме тероризирани от дясното, а защото допуснахме буржоазните форми на субективност да заразят нашето движение. Мисля, че има две либидно-дискурсивни конфигурации, които доведоха до тази ситуация. Те се наричат леви, но (както показа случаят с Бранд) всъщност са знак, че лявото – определяно като агент на класовата борба – просто е изчезнало.

В Замъка на вампирите

Първата конфигурация е това, което наричам Замъка на вампирите. Замъкът на вампирите е специализирaн в разпространението на вина. Движен е от желанието на свещеника да отлъчва и заклеймява, от педантичното желание на академика да бъде първият, забелязал грешка, и желанието на хипстъра да бъде част от „по-вътрешната“ група. Опасността да се атакува Замъкът на вампирите, се състои в това, че може да изглежда сякаш атаката е насочена и срещу борбите против расизма, сексизма и хетеросексизма (и той ще направи всичко възможно, за да подсили тази мисъл). Но далеч без да е единственото легитимно изражение на тези борби, Замъкът на вампирите може да бъде най-добре разбран като буржоазно-либерална перверзия и присвояване на енергията на тези движения. Замъкът на вампирите беше роден в момента, в който борбата да не бъдем определяни според идентичностни категории, се превърна в поход тези „идентичности“ да бъдат припознати от буржоазния голям Друг.

Привилегията, на която със сигурност се наслаждавам като бял мъж, се състои частично в това да не осъзнавам своя етнос и пол, а че от време на време да съм подтикван да осъзная тези слепи петна, е отрезвяващо преживяване, един вид откровение. Но вместо да търси свят, в който всеки се чувства освободен от идентичностната класификация, Замъкът на вампирите се стреми да огражда хората обратно в идентичностни лагери, където те завинаги са определени с термините на доминиращата власт, осакатени от самосъзнанието си и изолирани чрез солипсистка логика (5), според която не можем да се разбираме помежду си, ако не принадлежим към една и съща идентичностна група.

Забелязал съм един впечатляващ, магически инверсивен механизъм на проекция и отхвърляне, при който самото споменаване на класа автоматично се третира като опит да се омаловажат расата и джендъра. Всъщност се случва точно обратното, тъй като Замъкът на вампирите използва едно в крайна сметка либерално разбиране за расата и джендъра, за да размътва класата. Във всички абсурдни и травмиращи Twitter бури за привилегиите по-рано тази година отчетливо се видя, че дискусията за класовите привилегии напълно отсъства. Задачата, както винаги, остава артикулирането на класата, джендъра и расата, но основният ход на Замъка на вампирите е откъсването на класата от другите категории.

Проблемът, за решаването на който e създаден Замъкът на вампирите, е следният: как да притежаваш безмерно богатство и власт, докато същевременно изглеждаш като жертва, маргинал и опозиция? Решението вече е налице – в християнската църква. Така че Замъкът на вампирите прибягва до всички дяволски стратегии, тъмни патологии и психологически инструменти за изтезание, изобретени от християнството и описани от Ницше в  Генеалогия на морала. Това духовенство на нечистата съвест, това гнездо на набожни търсачи на вина, е тъкмо предсказаното от Ницше, когато казва, че нещо по-лошо от християнството е на път да се появи. И ето го…

Замъкът на вампирите се храни от енергията, тревожностите и уязвимостите на млади студенти, но най-вече живее, преобръщайки страдание­то на определени групи (колкото по-„маргинални“, толкова по-добре) в академичен капитал. Най-хвалените фигури в Замъка на вампирите са тези, които са забелязали нов пазар на страданието – тези, които могат да открият група, по-потискана и подчинявана от всяка друга експлоатирана преди, ще се видят издигнати в ранг много бързо.

Първият закон на Замъка на вампирите е: индивидуализирай и приватизирай всичко. Макар на теория да се застъпва за структурна критика, в действителност никога не се фокусира върху нищо, освен върху индивидуалното поведение. Някои от тези работнически типове не са особено добре възпитани и понякога могат да бъдат ужасно груби. Запомнете: заклеймяването на отделни хора винаги е по-важно от това да се отделя внимание на безличните структури. Истинските властващи класи пропагандират идеологии на индивидуализма, докато в същото време имат склонност да се държат като класа. (Голяма част от това, което наричаме „конспирации“, е просто властващата класа, показваща вътрешно­класова солидарност.) Замъкът на вампирите, бидейки наивен слуга на власт­ващата класа, прави обратното: лицемерно защитава „солидарност“ и „колективност“, докато винаги действа така, сякаш индивидуалистките категории, налагани с власт, са действително издържани. Тъй като до мозъка на костите си те са дребна буржоазия, членовете на Замъка на вампирите са изключително състезателни, но това е потискано от пасивно-агресивния маниер, типичен за буржоазията. Тях ги събира не солидарността, а общият страх – страхът, че могат да са следващите, изложени на показ и заклеймени.

Вторият закон на Замъка на вампирите е: правù мисленето и действието да изглеждат много, много трудни. Не може да има лекота и със сигурност не бива да има хумор. Хуморът не е сериозен поначало, нали? Мисленето е тежка работа за хора с изискани гласове и набръчкани чела. Където е налице увереност, покажи скептицизъм. Кажи: не прибързвай, трябва да помислим по-задълбочено върху това. Запомнете: да имаш убеждения, е потисническо и може да доведе до ГУЛаг.

Третият закон на Замъка на вампирите е: пропагандирай колкото можеш повече вина. Колкото повече вина, толкова по-добре. Хората трябва да се чувстват зле: това е знак, че разбират сериозността на нещата. Окей е да си класово привилегирован, ако се чувстваш виновен за привилегията и караш другите, класово подчинени спрямо теб, също да се чувстват виновни. И ти вършиш някои полезни неща за бедните, нали така?

Четвъртият закон на Замъка на вампирите е: есенциализирай. Макар флуидността на идентичността, многообразието и множествеността да са винаги поддържани от членовете на Замъка на вампирите (частично, за да прикриват собственото си богатство и привилегирована или
буржоазно-асимилаторска история), врагът винаги трябва да бъде есенциа­лизиран. Тъй като желанията, одухотворяващи Замъка на вампирите, са в голяма степен желанията на свещеника да отлъчва и заклеймява, трябва да е налице ясно разграничение между Добро и Зло, където последното е есенциализирано. Забележете тактиката. Х отбелязва нещо (държи се по определен начин) – това, което отбелязва (това поведение), може да бъде тълкувано като трансфобско (сексистко и пр.) Дотук добре. Но ключът е в следващия ход. Х бива определен като трансфоб (сексист и пр.). Цялата му идентичност започва да се определя от един зле преценен коментар или недомислена постъпка. Щом веднъж Замъкът на вампирите е обявил своя „лов на вещици“, жертвата (често от работническата класа и съответно необучена в пасивно-агресивния етикет на буржоазията) може да бъде предизвикана да загуби търпение, което допълнително ще подсили позицията ѝ на парий, който ще бъде изяден с костите.

Петият закон на Замъка на вампирите: мисли като либерал (защото си такъв). Работата на Замъка на вампирите непрестанно да подклажда реактивен гняв се състои в това безкрайно да посочва крещящо очевидното: капиталът се държи като капитал (не е много приятно!), репресивният държавен апарат е репресивен. Трябва да протестираме!

 Неоанархия във Великобритания

Втората либидна формация е неоанархизъм. Под неоанархисти аз определено нямам предвид анархистите или синдикалистите, замесени в действителна организация на работното място, каквито са Solidarity Federation. По-скоро имам предвид онези, които се определят като анархисти, но чието участие в политиката рядко излиза отвъд студентските протести и окупации и коментирането в Twitter. Подобно на обитателите на Замъка на вампирите, неоанархистите обикновено идват от дребната буржоа­зия, ако не и от по-привилегирована класова позиция.

Те са също в огромната си част млади – в двайсетте или най-много в ранните си трийсет години, като именно тесният им исторически хоризонт обосновава неоанархизма. Неоанархистите не са преживели нищо друго освен капиталистически реализъм. Към момента, в който неоанархистите достигнаха политическа осъзнатост (а много от тях я достигнаха забележително скоро, като се има предвид хулиганското перчене, което понякога демонстрират), Лейбъристката партия стана черупка на блеъристи, прилагащи неолиберализъм с малка доза социална справедливост за гарнитура.

Но проблемът с неоанархизма е в това, че без да иска, отразява този исторически момент, вместо да предлага изход от него. Той забравя или може би е истински несведущ за ролята на Лейбъристката партия в нацио­нализацията на ключови индустрии и обществени услуги или в основаването на National Health Service (NHS, Нацио­налната здравна система във Великобритания). Неоанархистите твърдят, че „парламентарната политика никога не е променила нищо“ или че „Лейбъристката партия винаги е била безполезна“, докато участват в протести в защита на NHS или докато споделят в социалните мрежи оплаквания за разрушаването на остатъците от държавата на благоденствието. Тук се наблюдава едно странно имплицитно правило: да протестираш срещу направеното от правителството е окей, но не е окей да влезеш в парламента или в масмедиите, за да опиташ да произведеш промяна оттам. Мейнстрийм медиите трябва да бъдат презирани, но BBC Question time трябва да се гледа и да се мрънка по негов адрес в Twitter. Пуризмът прелива във фатализъм; по-добре да не бъдеш опетнен от корупцията на мейнстрийма, по-добре безполезно „да се съпротивляваш“, отколкото да рискуваш да си изцапаш ръцете.

Ето защо не е учудващо, че толкова много неоанархисти са депресирани. Тази депресия без съмнение бива подсилвана от тревогите на живота след университета, тъй като, както при Замъка на вампирите, неоанархизмът има за свой естествен дом университета. Обикновено се пропагандира от пишещите магистърски или докторски тези или от наскоро завършилите такова образование.

Какво да се прави?

Защо тези две конфигурации излизат на преден план? Първата причина е, че капиталът им позволи да се развиват, тъй като обслужват неговите интереси. Капиталът подчини организираната работническа класа, разграждайки класовото съзнание и яростно поробвайки синдикатите, докато съблазняваше „усърдно работещите семейства“ да се идентифицират с тесните си лични интереси, вместо с интересите на по-широката класа. Но защо капиталът би се занимавал с едно „ляво“, което замества класовата политика с морализиращ индивидуализъм и разпространява страх и несигурност, вместо солидарност?

Втората причина е в това, което Джоди Дийн нарече комуникативен капитализъм. Може би щеше да е възможно Замъкът на вампирите и неоанархистите да бъдат пренебрегнати, ако не беше капиталистическото киберпространство. Благочестивото морализаторство на Замъка на вампирите от много години характеризира едно определено „ляво“; но ако не си бил член на точно тази църква, си можел да избягваш проповедите ѝ. Социалните мрежи направиха така, че случаят вече не е такъв и има твърде малко защита от психическите патологии, пропагандирани от тези дискурси.

Така че какво можем да направим сега? Преди всичко задължително е да отхвърлим идентитаризма и да признаем, че не съществуват идентичности, а само желания, интереси и идентификации. Част от значимостта на британския културоложки проект (както показва много силно и разчувстващо инсталацията на Джон Акомфра Незавършеният разговор и неговият филм The Stuart Hall Project), е, че се съпротивлява на идентитарния есенциализъм. Вместо да замразява хората във вериги от вече съществуващи еквивалентности, целта беше всяко учленяване да се третира като условно и пластично. Нови такива винаги могат да бъдат създадени. Никой не е поначало никакъв.

За съжаление, дясното мобилизира това прозрение по-ефективно от лявото. Буржоазно-идентитарното ляво знае как да пропагандира вина и да провежда „лов на вещици“, но не знае как да обръща хората във вярата си. Но това не е и целта, в крайна сметка. Целта не е да се популяризира някаква лява позиция или да се печелят хора за нея, а да се поддържа елитарното превъзходство, като класовото превъзходство сега се удвоява чрез морално такова. „Как смееш да говориш – ние сме тези, които говорят за страдащите!“

Но отхвърлянето на идентитаризма може да се постигне само чрез препотвърждаването на класата. Ляво, което не съдържа в ядрото си класата, може да бъде само либерална група за натиск. Класовото съзнание винаги е двоично: то включва едновременно знание за начина, по който класата рамкира и оформя всеки опит, и знание за конкретната позиция, която заемаме в класовата структура. Трябва да се помни, че целта на нашата борба не е признание от буржоазията, нито дори унищожението на самата буржоазия. Класовата структура – структура, която ранява всички, дори и тези, които материално черпят ползи от нея – е това, което трябва да бъде унищожено. Интересите на работническата класа са интересите на всички; интересите на буржоазията са интересите на капитала, което пък са ничии интереси. Нашата борба трябва да бъде за създаване на нов и удивляващ свят, а не за съхранението на идентичности, оформяни и разстройвани от капитала.

Ако това изглежда като заплашително голяма задача, такава е. Но можем да се въвлечем в множество дейности, които да ни ориентират, още сега. Всъщност такива дейности ще постигнат много повече от това да ни снабдят с прототип – те могат да започнат един „добродетелен кръг“, самосбъдващо се пророчество, в което буржоазните форми на субективация биват демонтирани и където една нова универсалност ще започне да се самоизгражда. Трябва да се научим или да научим отново как да създаваме другарство и солидарност, вместо да вършим работата на капитала, като се порицаваме и обиждаме едни други. Това, разбира се, не означава, че трябва винаги да се съгласяваме – напротив, трябва да създадем условия, в които несъгласието е възможно без страх от изключване и отлъчване.

Нужно е да мислим много стратегически за това как да използваме социалните медии – винаги помнейки, че, въпреки егалитаризма, приписван им от либидните инженери на капитала, те в момента са вражеска територия, посветена на възпроизводството на капитала. Което не означава, че не можем да окупираме терена и да започнем да го използваме за целите на производството на класово съзнание. Трябва да разбием „дебата“, поставен от комуникативния капитализъм, в който капиталът безкрайно ни придумва да участваме, и да помним, че сме въвлечени в класова борба. Целта не е „да бъдеш“ активист, а да подпомогнеш работническата класа да активира – и да трансформира – себе си. Извън Замъка на вампирите всичко е възможно.

 

The North Star
22 ноември 2013 г.

 

Преводът на статията на български език

е публикуван за първи път на сайта dВЕРСИЯ,

http://dversia.net/3947/izlizane-ot-zamuka-na-vampirite/

 

 

Бележки:

(1) Журналист. Автор на Chavs. The Demonization of the Working Class (Чавове. Демонизацията на работническата класа), Verso, Лондон, 2011, и на The Establishment. And How They Get Away With It (Влиятелните кръгове. И как им се разминава), Allen Lane, Лондон, 2014 – бел. ред.

(2) People’s Assembly Against Austerity (Народна асамблея против строгите икономии) ‒ протестно движение във Великобритания, http://www.thepeoplesassembly.org.uk/what_is_the_peoples_assembly

(3) https://www.youtube.com/watch?v=3YR4CseY9pk

(4) Психеделичните състояния включват промяна на възприятията, халюцинации, синестезия, изменено състояние за съзнателност, състояние на транс или хипноза и др. изменени състояния на ума. Тези процеси могат да предизвикат промени във възприятието на човека за самия себе си и да породят нови разбирания, вариращи от просветление и осъзнаване до объркване и психоза.

(5) Философско гледище, според което съществува само индивидуалното съзнание, а целият останал свят, включително и всички хора, фактически не съществуват, а са създадени от съзнанието и въображението.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук