ЧЕРНИТЕ КУЧЕТА СА КАФЯВИ

0
304

Велислава Дърева е изявена публицистка, есеистка и кинодокумента-листка. Автор е на над  2000 публикации. Неколкократно е уволнявана заради свои позиции и преди, и след демократичните промени в България. Носител на многобройни награди за публицистика и документално кино. Член на редколегията на сп. „Ново време“.

 

 

Дългото пробуждане на европейската левица 

 


Корбин към Конгреса: „Трябва да създадем социална Европа, която работи за всички, Европа на гражданите и народите, да скъсаме всякакви връзки с политиките, подчинени на пазарите, няма решения, предложени от крайно десните, които да помогнат на хората!“


 

 Лисабон, 7-8 декември 2018 г. Студентското градче. ХІ конгрес на Партията на европейските социалисти (ПЕС). Делегати – 339, журналисти – над 250, премиери, министри, депутати, експерти, гости, общо – над хиляда участници от 56 страни. Няма скенери, лимузини, кортежи, охраната е дискретна.

В университетския стол чакат на опашка за сандвич и кафе студенти, професори, делегати, министри. Конгресът заседава, лекциите си продължават. В кампуса няма кръчми, дискотеки, барове, нощни клубове, казина, секс-шопове, няма разгул, нито чалга, не се лее алкохол, даже бира няма. Тук се учи, това не е място за забавления.      

Аудиториумът прелива в червени протуберанси, атмосферата е приповдигната и приятелска, цари въодушевление, непознато и неприсъщо на българска територия. От ляво на сцената – рок-група. Звучи песента на италианските партизани „О, белла, чао!“. Всички пеят.

Речта на Сергей Станишев е кратка, емоционална и самокритична. Няма и помен от познатия речитатив, монотонен и безизразен, способен да приспи и летящ огнедишащ дракон. Това е друг Сергей – един човек, който си е у дома. Не само заради доброжелателната енергия, така чужда на българския политически и обществен живот, отровен от омраза, отмъстителност, злоба, ревност и цинизъм.

„Трябва да създадем социална Европа, която работи за всички, Европа на гражданите и народите, да скъсаме всякакви връзки с политиките, подчинени на пазарите, няма решения, предложени от крайнодесните, които да помогнат на хората“, казва Джеръми Корбин. Залата го посреща и изпраща с аплодисменти. Фернандо, момче от Гвинея Бисау, казва гордо: „Аз съм социалист“ и записва прилежно всичко в тетрадката. Китайската делегация е дисциплинирана и се движи в пакет. Латвие­цът Нилс Ушаковс говори перфектен руски.

„Моля ви, спечелете тези европейски избори!“,
казва Джефри Сакс

Във фоайето се появява Хоакин, възрастен мъж с големи мустаци и червено знаме, на което е изобразен юмрук и пише „Partido socialista“. Хоакин е участвал в „Революцията на карамфилите“ от  25 април 1974 г. Научавам това благодарение на оскъдния си испански и на първия куплет на „Grаndola, Vila Morena“, който успявам да изрецитирам горе-долу прилично. Хоакин грейва, запява дрезгаво, за велико мое изумление притичват няколко студенти и нестройното хорче подема химна на португалската революция на Жозе Афонсу  – „Грандола, смуглият град, земя на братството, тук народът се разпорежда и на всеки ъгъл срещаш приятел“…  

На конгреса човек може да чуе думи, чужди и направо враждебни на брюкселския жаргон, думи, отдавна забравени и забранени в България: работническа класа, работници, солидарност, равноправие, експлоатация, капитализъм, социализъм, фашизъм, антифашизъм, памет, идеология, съпротива срещу подмяната на историята…

Европейската левица постепенно се пробужда от своя неолиберален сън. Сън, продължил 30 години. 30 години, в които тя, европейската левица, крачеше бодро, безразсъдно и безотговорно в някакъв противоестествен, самоубийствен десен марш: нагаждаше се към диплите на дясната конюнктура и политкоректност; рецитираше прилежно пазарните мантри и припкаше по безпътния Трети път; внимаваше да не изпадне от каруцата на неолибералното разбиране за света, „сакрализирано“ от наши ляво-десни експертни доморасляци: „Няма мърдане! Така ще бъде! Свиквайте! Ние ще бъдем богати и образовани, вие – бедни и прости!“

Поддакваше и припяваше на истеричната русофобия – от опи­тите за пропагандна ревизия и абсурден „западен реванш“ за Втората световна война до икономическата блокада на Русия чрез всеобхватни санкции; от активни мероприятия („Скрипал“) до демонизация; от неловкото мълчание за неонацисткия преврат на бандеровците до покушението срещу Православието (в частност – срещу каноничната Украинска православна църква). И това не е свършило.

Подтичваше при първо подсвиркване на американския хегемон и бързаше да се запише в глутницата на желаещите пудели – да припомням ли Тони Блеър и войната в Ирак (за която се извини, подведен бил), и войната в Югославия (за която не се извини, ама к`во от т`ва). Една социалистическа партия се противопостави и това е БСП.

Обслужваше бруталния интерес на глобалния капитал – да припомням ли онзи еврокомисар от ГСДП, онзи еврорекетьор, който изнудваше България по най-мутренски начин с фалшивата дилема „Или АЕЦ, или ЕС!“ – за Ферхойген говоря, този-който-прилича-на-човек-целунал-нагорещен-котлон. Една социалистическа партия се противопостави и това е БСП. А ляво-десните експертни доморасляци викаха: „Няма мърдане! Без АЕЦ сме в Европа, с АЕЦ – в Диарбекир!“

Говореше за ценности, а мислеше за интереси, защото се изживяваше като победител в Студената война. За западноевропейската левица иде реч. Която не се противопостави на чудовищния натиск върху бившите социалистически държави, на тяхното разграбване, деиндустриализация, деинтелектуализация, обезличаване и разпарчетосване; не се противопостави на тоталното изличаване на всяка мисъл, спомен и повей за социална политика, за социална държава – и дума да не става; не се противопостави на двойния аршин, който толерира едни (например Полша) и дискриминира други (например България).

В резултат колективната алчност, егоизъм и надменност на Запада хвърли тези страни във феодализма, превърна ги в колонии, в икономически парии, в територии, обречени на обезлюдяване, в енергийни просяци, в безправни васали, в подчовеци, в сенки на самите себе си, лишени от история, памет, достойнство и суверенитет. В името на демокрацията, правата на човека и прочее хубавини.

И тъй – носеше се европейската левица по фарватера на мейнстрийма, валсуваше лежерно върху неолибералния паркет като част от естаблишмента, докато един хубав ден се подхлъзна и пльосна на пода – някой беше изпуснал купичката с хайвера…

За да дойде в Лисабон Джефри Сакс, бащата на „шоковата терапия“, и да каже: „Моля ви, спечелете тези избори!“ Покъртително, наистина! И още нещо каза Джефри Сакс: „Бежанците, откъдето и да са, бягат от конфликти, породени от престъпната политика на САЩ“. Спят българските десни! Още не са обесили Джефри!

Най-сетне европейската левица протегна краченце изпод пухения летаргичен юрган, стресната от лявата фразеология на крайната десница; от фашизирането на популисти и националисти, тези изчадия на презрението към и унижението на националните държави; от Орбанизацията на дясното и на лявото; от неонацистките дефилета из европейските столици – перфектно програмиран резултат от също така програмираната мигрантска вълна; от залеза на могъщи някога леви партии („Все за партии говорим, а трябва да говорим за хората, защото те плащат цената!“, каза едно момиче от Испания); от жалкия факт, че най-богатият 1% от гражданите на Европа притежава 1/3 от всички нейни богатства, а най-бедните 40% си поделят под 1% от тези богатства; от превръщането на един великан – партията на френските социалисти, в треперещо мишле за чест и слава на неолибералния Карабас Барабас; и главно от факта, че ЕС отдавна не е нито европейски, нито съюз, а сборище от самодоволни псевдоевропейски, проамерикански брюкселски бюрократи; че европейските ценности са обезсмислени, обезличени, злоупотребени и превърнати в куха фраза; че се разпада не ЕС, разпада се Европа като същност и смисъл.

Най-сетне европейските социалисти започнаха да разумяват, че ЕС трябва да бъде не просто преформулиран, а преоснован; че демокрацията е в опасност, но не тази „демокрация“, която дели държавите и хората в ЕС на господари и слуги, на владетели и васали; че

„Демокрацията е крехко цвете,
което трябва да опазим от черните кучета“

Станишев измисли метафората с черните кучета и ги назова – крайния национализъм и арогантността на ЕНП, която не се гнуси от фашизоидите. Напротив. Храни ги, обгрижва ги и управлява с тях. Една метафора казва повече от тонове високопарни приказки на брюкселски сленг.

Защото: Черните кучета са кафяви. Неонацизмът, неофашизмът, расизмът, ксенофобията, антисемитизмът и всеобемащата омраза –  те вилнеят в европейските предели, те блъскат по врата на Европарламента. Утре ще нахлуят в него. И те ще преформулират ЕС по свой образ и подобие. Ако им позволим.

Лоботомирана Европа, Европа, прегазена от Хитлер, ослепя и оглуша за неонацизма и неофашизма. В София с факли и барабани бумти и трещи Луков марш. В Рига живите нацисти от латвийския батальон „Вафен-СС“ жънат аплодисменти. В Блайбург ултрадесни от цял свят славят хърватските нацисти, усташите и техния фюрер Анте Павелич, „Касапина на Балканите“. В Естония, край река Нарва честват нацистите от 20-а Естонска СС дивизия. В Германия учениците се поздравяват с „Heil Hitler!“. В Германия!

В Украйна бандеровците веят знамена със знака на СС „вълча кука“ (Wolfsangel); тачат живите нацисти от СС батальоните „Роланд“ и „Нахтигал“ и от СС дивизия „Галичина“; в Одеса изгориха живи 50 души и квичаха щастливо по своите фейсбуци: „Красота! Да горят руските свине!“. И за награда бяха обявени за „пазители на демокрацията“ и „гаранти на евроатлантическите ценности“; американски и европейски политици позираха с фюрерите от „Десен сектор“ и „Свобода”, а мадам Нуланд разнасяше курабийки с благопристойния девиз „Fuck EU!“

През това време Европа мълчеше дружно и солидарно. Солидарно с кого? Неонацизмът и неофашизмът не са само факли, барабани, татуирани свастики и „Sieg Heil!” по стадионите. Това не е природно явление, цунами някакво. Неонацизмът е отровна амалгама, е чудовището, заченато в конюшнята на олигархията, в джакузито на глобалния капитал, е бастардът, роден от духовната, моралната, социалната и политическата нищета на обществото; от програмираното невежество; от умишленото фалшифициране на историята; от преформатирането на паметта; от производството на фалшива памет; от съзнателното разчовечаване на човека; от методичното развращаване на неговата душа, от неговото отчаяние, от неговото унизително битие на амеба, на червей, от неговата инстинктивна, неистова, болезнена потребност някой да бъде наказан. За всичко.

Неонацизмът е резултат и инструмент на титаничната битка за господство над света и над човечеството в името на вулгарни интереси, наричани неизвестно защо „ценности“, при това – „висши“.

Това е мироглед, идеология, целенасочена политика, която развращава общественото съзнание, руши устоите на Европа, нейната идентичност, нейната история, историята на всяка една европейска държава, за да покори и унищожи Европа.

И когато на 25 октомври 2018 г. ЕП прие резолюцията срещу неонациз­ма и неофашизма,  Сорая Пост от групата на S&D възкликна: „Най-накрая!“. Това „Най-накрая!“ казва всичко.

Най-накрая ЕП си припомни, че „Всички принципи и идеи, върху които ЕС е изграден, са продукт на антифашистката култура и борба. От Манифеста от Вентотене по времето на Мусолини до създаването на Съвета на Европа и Европейската общност след Втората световна война. Спойката тогава на различните политически възгледи беше именно антифашизмът. Загубата на тази важна връзка с миналото обяснява мизерното настояще на Европа“, написаха Гийом Балас и Серджо Коферати, евродепутати от S&D.

И в този контекст, когато европейската левица започна много бавно да се пробужда, когато Станишев с една метафора формулира мащабите на битката за Европа, отсъствието на Корнелия Нинова е необяснимо. (Приятел шегобиец моментално ми изпрати sms: „Един с Корбин, друг с Корни!“) Това е груба политическа грешка, пред която даже медийните бодигардове изгубиха звук и образ.

Преизбирането на Сергей Станишев (за трети път) за президент на ПЕС (с 84%!) е

успех и признание

За него лично, за БСП и за България. Колкото и троловете да тролят и хейтърите да хейтърстват. Всяка партия би се гордяла с този успех и с това признание. Няма партия, която да не използва такъв потенциал и такова влияние. А официалната българска делегация изпадна в конфуз – да показва на журналистите своите бюлетини като доказателство, че гласува „за“ Сергей. Интересно какви бюлетини ще показват, когато БСП захване да реди листата за евроизборите.

Отсъствието на Нинова е цел и знак. Цел – събиране на вътрешнополитически дивиденти. И знак, сигнал за вътрешнопартийни войни и чистки.

Какъв ѝ е проблемът на Корнелия? Истанбулската конвенция?

Има ли позиция на БСП, на Св. Синод, на основните вероизповедания в България, на Конституционния съд, на българското общество против Истанбулската конвенция? Има. Можеше ли някой да спре Председателя на БСП да изрази и защити тази позиция? Не. Можеше ли някой да спре Председателя на БСП да заяви, че никой не може да поставя ултиматуми на БСП – партия, която е сред основателите на европейското социалистическо движение още в ХІХ век? Не. (Прочее, тук има един „пренебрежим“ детайл – никой не може да поставя ултиматуми на БСП, включително Нинова.)

Марош Шевчович (който инак хич не ми е симпатичен) докладваше резолюциите (известни от юли!) и най-спокойно каза, че словашките социалисти не приемат Истанбулската конвенция. И – о, чудо! – таванът на Аудиториума не се сгромоляса! Същото важи и за мигрантския пакт.

На конгреса имаше панели по различни проблеми, имаше дискусии, имаше лидерски срещи (leaders meetings), на които Корнелия можеше да разговаря с купища премиери, министри и депутати и за няколко часа да свърши толкова работа, колкото за 1-2 години. Никой не може да върне пропуснатите шансове.

Вярно, в Лисабон не забелязаха липсата на Нинова. По-точно – направиха се, че не забелязват. От едното възпитание и дипломатичност. Но всичко се пише. На гърба на БСП.

Друго е главното – не може да те няма, когато Партията на европейските социалисти тръгва на битка с неонацизма и неофашизма. С черните кучета, които са кафяви.

 

P.S.

Не е тайна, че под мотото „надпартиен водач на евролистата“ се разиграват схеми и сметки (достойни за жълтата преса и за политическата подлост на ГЕРБ), от които ще произлезе международен скандал, дискредитация на БСП и бламиране на Президента на ПЕС, респективно – на Партията на европейските социалисти и на мисията на европейската левица. Не Станишев и не Истанбулската конвенция са проблемът на БСП. Проблемът е, че хората не се припознават в БСП и не припознават БСП като алтернатива. Но това е тема за друг анализ

 

Вж. още  РАВНОПОСТАВЕНИ ОБЩЕСТВА: СОЦИАЛНА ЕВРОПА , Резолюция на Конгреса на ПЕС, 7-8 декември 2018, Лисабон

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук