Статията е от раздела „Светът през погледа на…“ в Атлас на „Монд дипломатик“, 2009
Когато се заговори за външната политика на Ислямската република Иран, която неотдавна отпразнува тридесет години съществуване, често се забравя, че тя се характеризира по-скоро с последователност, отколкото с разриви.
Историята е белязала дълбоко тази страна. Династията Пахлави, дошла на власт чрез държавен преврат през 20-те години на XX в., се смяташе за наследница на дълга традиция, за което свидетелстваха пищните празненства, организирани през 1971 г. от шах Реза Пахлави в Персеполис по случай 2500 години иранска монархия. Ислямската революция никога не е отричала това минало. Освен ръководителите мощно национално чувство обединява етнически пъстрото население. Шиизмът, държавна религия от установяването на династията на Сафавидите през XVI в., е важна съставна част на тази идентичност.
Но това е и история, белязана от съперничествата с арабските империи и Османската империя. История, изпъстрена с чужди намеси: съветските и британските войски нахлуват в страната през 1941 г., за да въвлекат Иран във войната срещу Хитлер; държавен преврат, организиран от ЦРУ през 1953 г., за да бъде свалено законното управление на Мохамед Мосадех, отговорен за национализацията на петрола; война с Ирак (1980-1988), предизвикана от Саддам Хюсеин, която коства на Иран един милион жертви.
Всичко това помага да се разбере усещането за заплаха и обкръжаване, с което се отличава Ислямската република, нейните ръководители и народ, несигурност, която подхранва безкомпромисен национализъм. Подобно на шаха, ръководителите в Техеран защитават наименованието „Персийски залив“ (като отхвърлят прилагателното име „Арабско-персийски“) и суверенитета на три стратегически острова в Ормузкия пролив — Малък и Голям Томб и Абу Муса, окупирани през 1971 г., към които претенции имат Обединените арабски емирства. Тази линия накара Ислямската република да поддържа до 1985-1986 г. отношения с Израел (прочутият скандал „Ирангейт“) по време на войната си срещу Ирак. И накрая, в ядрената област Техеран поднови одобрената от шаха политика на изграждане на централи.
ОТ ПОЗИЦИЯТА НА СИЛАТА
Разбира се, съществуват и някои белези за промени във външната политика на Ислямската република. През първите си години тя разработи стратегия за износ на революцията (оказване на помощ за създаване на ливанския клон на „Хизбула“ например), макар и с ограничено действие поради малцинствения характер на шиизма. Вземането на заложници в американското посолство в Техеран също дълбоко беляза отношенията с „Големия Сатана“. Съюзът със сирийския режим, първоначално насочен срещу Саддам Хюсеин, а след това и срещу САЩ, осигури на Техеран важна и стабилна опорна точка в арабския свят.
2002 и 2003 г. можеха да отбележат обрат в историята на отношенията между Вашингтон и Техеран, обединени от омразата си към талибаните и Саддам Хюсеин. През пролетта на 2003 г. чрез посредничеството на посланика си в Женева иранските ръководители отправиха към Белия дом предложение за глобален диалог по всички въпроси, представляващи общ интерес: Ирак, Афганистан, израелско-арабския конфликт, ядрените оръжия и др. Опиянен от лесната победа над Саддам Хюсеин и убеден, че сирийският и иранският режим ще паднат бързо, бившият президент Буш отхвърли това отваряне.
Последва увеличаване на напрежението по всички фронтове. Избирането на президента Махмуд Ахмадинеджад, без да представлява съществен обрат, засили провокативната реторика, по-специално по отношение на Израел. По същото време, като не обръщаше внимание на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН и като се опираше на правото, признато му с Договора за неразпространение на ядрените оръжия, Иран продължи програмата си за обогатяване на уран.
Техеран вече действа от позицията на силата, макар и спадът в цената на петрола да отслаби непопулярния вътре в самата държава режим, който все пак успя да обедини населението около ядрената си програма. Страната има силни съюзници в Ирак, Сирия, Ливан и Палестина. Целта й вече не е да изнася революцията, а да бъде призната като регионална сила от САЩ, перспектива, която притеснява монархиите в Персийския залив. Още с встъпването си в длъжност президентът Барак Обама изяви желание да преговаря с Техеран; първите реакции на Иран бяха положителни, но трябва да бъдат преодолени още много пречки…
(Продължава в следващия брой)
Превод Марта Иванова
