Статията е от раздела „Светът през погледа на…“ в Атлас на „Монд дипломатик“, 2009
След като възстанови държавата си, Русия не възнамерява повече да позволява на никого да й налага едностранни отстъпки. По време на кризата в Грузия Кремъл препотвърди ролята си в своята зона на влияние. Но ще му се наложи да разчита на последиците от финансовата криза.
За разлика от предшествениците си руският президент Дмитрий Медведев, на поста от март 2008 г., не избра за първата си визита в чужбина Украйна или някоя от европейските държави, а Казахстан и Китай. Символично решение в редица отношения. Русия винаги е била и си остава дълбоко европейска страна. Москва поддържа най-активните си икономически, политически и културни отношения именно с Европейския съюз. Но макар статутът на Съюза като основен доставчик на газ да поражда отношения на взаимозависимост (ЕС зависи от руските доставки, а Русия зависи от тези продажби, за да подсигури растежа си, и за момента не разполага с друг път за износ на природния си газ), по този начин Кремъл несъмнено искаше да покаже, че Русия си остава евразийска сила и че азиатският вектор може да се превърне в основна ос на развитието й.
Безспорно Москва не разполага в Азия с лесни естествени съюзници. Наблюдателите описват предпазливо отношенията с Китай — изглежда двете страни са както конкуриращи се, така и взаимодопълващи се държави, а и руснаците се страхуват от китайските мигранти. Но Кремъл може да развие съюз по сметка с Пекин в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество, в която освен това като наблюдатели се включват Индия, Иран и Пакистан. По време на двойния си мандат бившият президент Владимир Путин предприе ефикасни действия, за да бъде приета страната му в организациите за сътрудничество в Тихия океан и за да подобри отношенията й с Япония — въпреки спора за Курилските острови.
Изборът на Азия подчертава и проблемите на Русия с онова, което в Москва наричат „близка чужбина“. „Цветните революции“ в Грузия (2003 г.) и Украйна (2004 г.) показаха до каква степен отслабва влиянието на Кремъл в една агонизираща Общност на независимите държави (ОНД), в която САЩ вече не се колебаят да се намесват пряко.
Между 1991 г. и 1999 г. Русия чувствително беше отслабена и разядена от икономическата криза и политическите сътресения. На Запад някои мислеха, че този период ще продължи дълго и че може да бъде използван, за да се наложат на Москва редица значителни отстъпки. Но от 1998 г. страната отново отбеляза растеж, бързо подпомогнат от повишаването на цените на суровините. При авторитарното управление на Путин тя възвърна стабилността и доверието в себе си, но не без да потуши и облее в кръв чеченския бунт.
Руският президент предупреди своевременно западните си партньори, че страната му повече няма да търпи безропотно мерки, смятани за враждебни. САЩ не само че не взеха предвид тези предупреждения, но и засилиха натиска върху съюзниците си, за да наложат решенията си в няколко чувствителни области: проектът за разполагане на ракети и радари в Полша и Чешката република, признаването на независимостта на Косово, както и по въпроса за приемането на Грузия и Украйна в Организацията на северноатлантическия договор — отхвърлено на съвет на Алианса през април 2008 г., а след това и през декември…
НЕДОВЕРИЕ ОТ СТРАНА НА ЗАПАДА
Опитът на Грузия да си върне със сила контрола над Южна Осетия на 7 август 2008 г. наруши това нестабилно равновесие. Когато се намеси масирано на 8 август, Русия не само затвърди влиянието си върху двата отцепнически района, Южна Осетия и Абхазия (чиято независимост призна на 26 август 2008 г.), но и се възползва от случая, за да намали военния потенциал на Грузия, отправяйки ясно послание към западните страни: не правете близо до нашите граници онова, което не бихте понесли да се прави близо до вашите. Но тази демонстрация на сила си има и обратна страна: Москва засили недоверието на съседите си, улеснявайки прозападното мобилизиране на част от населението им.
На онези от Съюза или от Вашингтон, които говорят за санкции, Кремъл отговори, че не се страхува от изолация. Впрочем, въпреки че икономиката на Русия все още е нестабилна и твърде зависима от износа на горива, обществото й никога не е било по-отворено към света. Има и други възможности за отношенията между Москва и Запада освен започването на „нова Студена война“, ако искаме да бъде осъществено истинско сътрудничество, като в същото време бъдат зачетени интересите на всички. Но дали тези възможности ще бъдат разгледани?
(Продължава в следващия брой)
Превод Марта Иванова