ПИСМО ДО БАЩАТА ( I част)

0
1545


Скъпи татко,

Напоследък ме бе попитал, защо изпитвам страх от тебе. Както винаги, аз не знаех какво да ти отговоря, от една страна, тъкмо заради страха от теб, а от друга, защото обяснението за това мое състояние съдържа толкова много подробности, които едва ли бих могъл да обхвана в един разговор. И сега, когато се опитвам да ти отговоря писмено, отговорът също няма да бъде пълен, защото страхът от теб и неговите последици ме затрудняват и да пиша, а проблемът надхвърля границите на моя ум и разбиране.
За тебе въпросът винаги е бил елементарен, поне когато си говорил за него пред мен или пред някой друг. Нещата според теб изглеждаха така: през целия си живот ти упорито си работил, всичко си жертвал за твоите деца и най-вече за мен, в резултат на което съм живял в охолство, разполагал съм с пълна свобода да уча това, което желая, не съм имал никакви проблеми с издръжката и с каквито и да е грижи; за което ти не си очаквал никаква благодарност, тебе ти е ясно какво представлява „благодарността на децата“, но можеше да се надяваш поне на малко отзивчивост и съчувствие от моя страна; вместо това аз винаги те избягвах, криех се в моята стая, сред книгите, сред ненормалните си приятели, при ексцентричните си идеи; никога не разговарях с теб открито, в синагогата това е задължение на децата, по тези въпроси исках да пиша на Милена (1), но след това нямаше да мога да се преодолея, да прочета още един път писмото, но фактът е ясен – аз не те търсех, никога не те посетих във Франценсбад (2), както и никога не съм имал чувство за семейна връзка, въобще не се интересувах от магазина (3) и от другите твои дела, стоварих фабриката (4) на гърба ти и след това те напуснах, подкрепях Отла в нейното своенравие (5) и докато за теб не си помръдвах и пръста (дори един билет за театър не съм ти купил), за приятелите си съм готов на всичко. Ако трябва да обобщиш оценката си за мен, ще се окаже, че не ме укоряваш в нищо лошо и непристойно (с изключение може би за последното ми намерение да се оженя), но ми приписваш студенина, отчужденост и неблагодарност. Упрекваш ме, като че ли съм виновен, загдето не успях отведнъж да променя всичко, докато ти нямаш никаква вина, освен тази, че си бил прекалено добър към мене.

Тези твои представи намирам дотолкова верни, доколкото и аз мисля, че си напълно невинен за нашето отчуждаване. Но също толкова невинен съм и аз. Ако успея да те накарам да признаеш това, въпреки че един нов живот би бил невъзможен, двамата сме много възрастни, за да го започнем отначало, бихме могли да установим поне някакво примирие, не прекратяване, а смекчаване на твоите непрекъснати обвинения към мен.
По странен начин ти вече имаш известна представа за това, което искам да ти кажа. Така например, преди време се обърна към мен с думите: „Аз винаги съм те обичал, въпреки че външно не се отнасях с теб, както го правят другите бащи, и то защото не можех да се преструвам като тях“. Татко, по принцип никога не съм се съмнявал в твоята обич към мене, но това ти изказване смятам за невярно. Истина е, че ти действително не можеш да се преструваш, но заради това да обвиняваш другите бащи, че се преструват, това е или неподлежаща на коментар претенция за абсолютна правота, или (което според мен е по-вярно) завоалиран израз, че между нас нещо не е в ред, за което ти може да си отговорен, но не и виновен. Ако действително си съгласен с мен, тогава мислим еднакво.

Не твърдя, че това, което съм станал, е резултат само от твоето възпитание. Това би било преувеличение (а аз съм склонен към преувеличения). Много вероятно е, ако бях израснал без твоето влияние, пак да не бях станал човека на твоите представи. Най-вероятно щях да съм по-слаб, по-страхлив, по-несигурен, по-неспокоен, нямаше да съм като Роберт Кафка или като Карл Херман (6), но все пак щях да бъда друг в сравнение с това, което съм днес и ние бихме могли да се разбираме прекрасно един с друг. Бих бил щастлив да те имам като приятел, шеф, чичо, дядо, дори (макар да не съм съвсем сигурен) и като тъст. Но точно като баща ти се оказа прекалено силен за мен, може би защото братята ми умряха рано, сестрите се появиха късно и аз трябваше отрано съвсем сам да посрещам първия удар, за който се оказах твърде слаб. Направи само сравнението между нас: за да се изразя по-кратко, аз щях да бъда един Льови (7) с някои черти на рода Кафка, който не се ръководи от тяхната воля за живот, търговия, завоевания, а от жилото на Льови, което действа по-плахо, по-потайно, в друга насока и често без успех. В противоположност на това, ти си истинският Кафка по сила, здраве, апетит, настроение, убедителност, самодоволство, превъзходство над другите, издръжливост, присъствие на духа, познание на човешката душа, с определено великодушие, но притежаващ естествено и свързаните с всичките тези предимства слабости и грешки, към които те подтикват твоят темперамент и сприхавост. Не си напълно Кафка може би само в отношението си към живота, ако те сравнявам с чичо Филип, с Лудвиг и Хайнрих. Това ме озадачава и тук не съм съвсем наясно. Всички те бяха по-весели, по-свежи, по-непосредствени, по-безгрижни, по-малко строги. (В това отношение съм наследил много от тебе и това наследство използвам добре, но не притежавам твоята уравновесеност). Вероятно и ти си имал по-добри времена, бил си може би по-радостен, преди да те притисне животът и да те разочароват децата, особено аз. Пред гости и непознати ти се променяш и сега си малко по-жизнерадостен и весел, след като най-после получаваш от твоите внуци и зет повече от онази топлина, с която не можаха да те дарят собствените ти деца, с изключение може би на Вали (8). Във всеки случай ние двамата бяхме много различни и в различието си толкова опасни един за друг, че ако предварително можеше да знаеш, как аз, бавно съзряващото дете, и ти, зрелият мъж, ще се отнасяме един към друг, би могло да се очаква, че ще ме смачкаш така, че нищо да не остане от мен. Това не стана, живата реалност не може да се предвиди, но се случи може би по-лошото. При това обаче те моля никога да не забравяш, че дори и в най-далечните си помисли не ти вменявам никаква вина. Ти се отнасяше с мене така, като трябваше да го правиш, но недей счита за отмъстителност от моя страна, че аз се превърнах в твоя жертва. Бях страхливо дете, но въпреки това, както всички деца, със сигурност бях и своенравен, вероятно и майка ми ме разглези, но не смятам, че съм бил особено непослушен. Вярвам, че една добра дума, едно тихо хващане за ръка, един мил поглед биха ме предразположили да дам от себе си всичко онова, което искаш от мен. В твоята същност ти също си добродушен и добросърдечен човек (по-нататък няма да се отрека от това, а ще говоря само за впечатлението, което оставяше в мен), но не всяко дете има издръжливостта и куража да търси достатъчно дълго, докато открие добротата у някого. Ти се отнасяш към мен така, както сам си устроен, със сила, шум и избухливост и в нашия случай считаше това за правилно, защото искаше да възпиташ в мене здраво и смело момче.

Впечатлението ми от твоите възпитателни методи от най-ранните ми години сега естествено не мога да опиша непосредствено, но мога да си ги представя, съпоставяйки ги с тези от по-късните години и от твоето отношение към Феликс (9). Представите ми се подкрепят и от разбирането, че тогава ти си бил по-млад, затова по-свеж, по-невъздържан, по-първичен и още по-безгрижен от днес; освен това беше изцяло ангажиран с магазина и почти нямаше време да ме виждаш често през деня и тъкмо поради това ми правеше още по-дълбоко впечатление, което не успя да избледнее и аз да привикна към него.

Ясно си спомням един случай от първите години, за който може би и ти си спомняш. Цялата нощ хленчех непрекъснато за вода, но не от жажда, а по-скоро, за да дразня и да се забавлявам. И след като няколкото ядосани предупреждения не помогнаха, ти ме грабна от леглото и ме остави за малко отвън по пижама върху изтривалката, пред затворената входна врата. Не искам да кажа, че това беше неправилно, може би нямаше друг начин да се възстанови нощното спокойствие, искам само да опиша твоите възпитателни методи и тяхното въздействие върху мен. След това станах действително по-послушен, но получих вътрешна травма. Никога по-късно не
можах да открия истинската връзка между естественото, според мен, но иначе безсмислено хленчене за вода и ужасяващото ми изнасяне навън. Години след това не можех да се освободя от мъчителния спомен как огромният човек, моят баща, висшата инстанция за мен, без всякаква понятна причина ме изважда посред нощ от леглото и ме оставя вън, пред вратата, и как е възможно аз да съм за него такова нищожество.

Това бе само малкото начало, но обземащото ме често оттогава чувство за нищожност (което между другото е благородно и плодо­творно чувство) в голяма степен се дължи на твоето отношение към мен. Аз се нуждаех от малко поощрение, от малко приветливост, от разкриване на някакъв път пред мене; вместо това ти винаги ме възпираше, естествено с доброто намерение да ме насочиш в друга посока. Но аз се оказах негоден за твоите намерения. Ти ме поощряваше например, когато марширувах и отдавах добре чест, но аз не ставах за войник, или ме хвалеше, когато се хранех добре и дори пиех бира, когато пеех непонятни за мене песни и повтарях твоите любими изрази, но нищо от това не ми беше от полза за бъдещето. Показателно е, че и днес още ме поощряваш само за неща, които лично те засягат, когато касаят твоето самочувствие, което наранявам (например с намерението ми да се оженя) или когато е наранено моето (например когато Пепа ми се кара). Тогава съм подкрепян и ми се напомня за моето достойнство, подсещаш ме за излетите, които имам право да направя, а Пепа категорично осъжда. Но ако се абстрахирам от това, че на сегашната ми възраст насърченията нямат вече почти никакво влияние върху мен, каква е ползата от тях, като ги получавам, когато не ме касаят.

Тогава и само тогава, като дете, аз навсякъде се нуждаех от насърчение и подкрепа. Защото се чувствах потиснат дори физически от теб. Често си спомням например как се събличахме в банята в обща кабина. Аз – кльощав, слаб и тънък, ти – силен, голям, широкоплещест. Още в кабината аз усещах колко съм жалък, не само пред теб, но и пред целия свят, тъй като ти беше за мене мерило за всичко. И когато излизахме от кабината пред хората, аз, малкият скелет, който ти водеше за ръка, несигурен, бос върху дървените скари, страхувайки се от водата, неспособен да овладея плувните движения, които ти с най-добри намерения и за мой най-голям срам непрекъснато ми показваше, бях напълно отчаян, тогава всички мои неуспехи, от всички области, намираха своето обяснение. Най-добре се чувствах, когато ти първи се събличаше, оставяше ме сам в кабината и аз можех да протакам появяването си пред хората колкото се може по-дълго, докато най-после ти не се върнеше да провериш защо се бавя толкова и да ме изведеш от кабината. Тогава ти бях благодарен за това, че не забелязваше моето смущение и бях горд с твоето силно тяло.

Междувпрочем физическата разлика между нас съществува и до днес.
В съответствие с всичко това беше и твоето духовно превъзходство. Ти се беше издигнал със собствени сили толкова високо, вследствие на което имаше неограничена вяра в своето мнение. Като дете това за мен не беше толкова впечатляващо, както по-късно, когато израснах. От твоето работно място ти управляваше света. Твоето мнение беше правилно, всичко друго бе смахнато, прекалено, неосъществимо, ненормално. Твоето самочувствие беше толкова голямо, че дори не беше нужно да си последователен в действията, и въпреки това и тогава не преставаше да имаш винаги право. Понякога се случваше да нямаш мнение по даден въпрос, в резултат на което всички останали мнения по същия въпрос, без изключение, трябваше да бъдат неверни. Ти можеше да си позволиш например да ругаеш едновременно чехите, след това германците, после евреите, и то не избирателно, а всички заедно, и най-накрая никой от тях да не остане прав, освен тебе. За мен ти криеше загадката на всички деспоти, правото им да се основават на собствената си личност, а не на своята мисъл. Поне на мен ми се струва, че е така.

В отношенията си с мен ти учудващо често се оказваше прав, в разговорите това се очакваше, тъй като ние рядко разговаряхме, но така беше и в реалния живот. Но това не беше нещо необяснимо. Целият ми мисловен процес се намираше под твое влияние, особено и преди всичко когато моите разсъждения не съвпадаха с твоите. Всички подобни мои мисли, които би трябвало да са независими от тебе, поначало бяха обречени на отрицателната ти оценка; и това не можеше да се издържа до края на изговарянето им. Аз нямам предвид тук някакви висши мисли, а малките детски прояви. Трябваше само да се върна щастлив от някаква случка вкъщи и да я споделя с тебе, за да получа ироничната ти въздишка, поклащане на глава и потропване на пръсти по масата в отговор: „Виждал съм и по-хубави неща“, или „Твоя си работа“, или „Нямам толкова ум за това“, или „Нищо особено не се е случило“, „Отиди се почерпи за него“. Естествено не можеше да се очаква от тебе възторг за всяка детска дреболия, след като си потънал в грижи и работа. Не става дума за това. Думата е по-скоро, че за теб беше просто задължително винаги и по принцип да ми причиняваш подобни разочарования само заради твоята противоречива природа и че с повтарянето си това непрекъснато се засилваше, докато накрая започна да се проявява като нещо обичайно, дори когато и ти беше на същото мнение като мене, и че тези огорчения на детето не бяха разочарованията от обикновения живот, а засягаха неговата същност само защото произлизаха от твоята меродавна за всичко личност. Куражът, решителността, увереността, радостта от едно или друго нещо не издържаха докрай, ако ти беше против тях или ако твоето отрицание можеше дори само да се предполага; а това очакване съществуваше неотменно и аз винаги го имах предвид.

Това се отнасяше не само до оценката на мислите ми, но и до моите познати. Беше достатъчно само да проявя интерес към някоя личност, което при моя характер не се случваше често, и ти, без да обръщаш внимание на моите чувства и без да се съобразяваш с моето отношение към нея, я обсипваше с хули, клевети и унижения. Невинни, по детски чисти хора, като например немския евреин, артиста Льови, трябваше да изпитат тая твоя склонност. Без да го познаваш, ти го сравни по един ужасяващ начин, който дори добре не запомних, с паразит, както постъпваше с всички хора, които обичах, като автоматически използваше за тях сравнението за кучето и бълхата. Твоето изказване за него запомних, защото го свързах със следната моя оценка: „Баща ми говори така за моя приятел (когото дори не познава) само защото той е мой приятел. Това ще му го напомням винаги, когато ме упреква за липса на детска любов и признателност към него.“ Непонятна за мен беше пълната ти нечувствителност за мъката и срама, които ми причиняваха твоите думи, като че ли нямаше представа за тяхната сила. Сигурно и аз съм те засягал често с думи, но винаги усещах това, болеше ме, но не можех да се овладея, да задържа думите си, съжалявах за тях още докато ги произнасях. Ти обаче нанасяше ударите с твоите думи, без да се съобразяваш с нищо, към никого не изпитваше съжаление, нито по време на изговарянето им, нито след това, срещу тебе всеки беше напълно беззащитен.

Такива бяха и твоите методи за възпитание. Мисля, че притежаваш особен възпитателен талант, който може да е от полза за хора с твоите качества, осъзнаващи разумността на това, което ги съветваш, няма да се интересуват от нищо друго и ще изпълняват нещата спокойно по твоя начин. За мен като дете всичко, което ме караше да правя, беше почти като небесна повеля, която аз никога не забравях, тя оставаше за мен най-важното средство за оценка на света и най-вече за оценка на самия тебе; в което ти напълно се провали.

Като дете бях заедно с тебе предимно по време на храна, поради което твоето възпитание в голямата си част беше обучение в правилно поведение на масата. Това, което бе сервирано, трябваше да бъде изядено, за качеството на храната не трябваше да се говори — но ти самият често я намираше за негодна и я наричаше „фураж“, който е изхабен от „говедото“ (т.е. от готвачката). В резултат на здравия ти апетит и склонността ти да консумираш всичко бързо, горещо и на големи хапки, децата също трябваше да бързат. На масата цареше мрачна тишина, прекъсвана от забележки: „Първо яж и след това говори!“, или „По-бързо, по-бързо!“, или „Не виждаш ли, аз отдавна свърших!“. Костите не трябваше да се оглозгват, но това не важеше за тебе. Супата с оцета не можеше да се сърба, но ти — да. Важно беше и хлябът да е нарязан правилно, независимо че това трябваше да стане с един омазан със сос нож. Трябваше да се внимава да не падат трохи по пода, въпреки че пред тебе боклукът беше най-много. На масата не можехме да правим нищо друго освен да се храним, но ти имаше право да си чистиш и подрязваш ноктите, да си остриш молива и с клечка за зъби да си почистваш ушите. Моля те, татко, разбери ме правилно, това бяха сами по себе си напълно незначителни подробности, но потискащ беше фактът, че ти, за мен най-авторитетната личност, сам не спазваше правилата, които налагаше. По този начин моят свят се делеше на три части: в едната бях аз, робът, там се живееше при закони, които бяха измислени само за мен и които, на всичкото отгоре не знам защо, така и не успявах да спазвам; след това имаше един втори свят, безкрайно отдалечен от моя, в който живееше ти, зает с управлението, с отдаването на заповеди и с неприятностите от тяхното неизпълнение, и най-накрая беше третият свят, в който щастливо съществуваха останалите хора, свободни от нареждания и послушание. Аз живеех винаги с чувството за срам, защото или трябваше да изпълнявам твоите заповеди, което беше срамно, тъй като се отнасяха само за мен; или не ги изпълнявах и бях опърничав, което също беше срамно, защото нямах право да не те слушам, или, най-после, не можех да ги изпълня, защото не разполагах с твоята сила, твоя апетит и твоята сръчност, въпреки че ти очакваше да ги извърша като нещо съвсем естествено, и това беше най-големият срам за мене. По този начин мен, детето, ме вълнуваха не разсъждения, а чувства.

Положението ми ще стане по-ясно, ако се сравня с Феликс. Ти се отнасяш към него по подобен начин, дори прилагаш спрямо него едно особено ужасно възпитателно средство. Когато по време на храна той изцапа нещо, ти не се задоволяваш да кажеш, както на мен: „Голяма си свиня“, но добавяш и: „Същински Херман“ или „Точно като баща си“. Но това, изглежда, не влияе на Феликс особено много (не мога да преценя и да кажа повече от „изглежда“), защото ти за него действително си важен като дядо, но не си всичко, както беше за мен. Освен това Феликс е със спокоен, още отсега мъжки характер, който може да се стресне от гръмовития ти глас, но това няма да му се отрази задълго, освен това той е сравнително рядко при тебе и расте в друга обстановка. За него ти си куриоз, от който той може да избере какво да си вземе; за мене ти не беше куриоз, аз не можех да избирам, а трябваше да приемам всичко.

При това, без да мога да ти възразя, тъй като с теб поначало е невъзможно да се разговаря спокойно за нещо, с което ти не си съгласен или което не произлиза от тебе; твоят властен темперамент не допуска това. В последно време ти обясняваш всичко със сърдечната си невроза, но аз не знам някога да си бил по-друг; сърдечната невроза може сега да представлява за теб най-много средство за по-строго налагане на твоята власт, тъй като самата мисъл за болестта ти подтиска възраженията на другия. Това съвсем не е упрек, а е просто констатация на факт. „С фактите не можеш да разговаряш, те направо връхлитат в лицето ти“, имаше навика да казваш; в действителност те не те връхлитат първи; ти бъркаш факта с личността; конфронтиран с факта, ти веднага отсъждаш, без да си изслушал личността срещу тебе; и всичко, което ще се каже след това, може само да те раздразни още повече, но никога да те убеди. След това от тебе чувам само: „Прави каквото искаш. Не отговарям за теб. Ти си вече голям. Няма какво да те уча.“ И всичко това произнесено с ужасния дрезгав тон на раздразнението и пълното отрицание, от който днес треперя по-малко, отколкото през детските си години, само защото чувството за детска вина в мен вече частично е заменено с осъзнаване на взаимната ни безпомощност.
Невъзможността за нормален контакт между нас се дължи и на едно друго, всъщност напълно естествено следствие: аз се отучих да говоря. Не че щях да стана голям оратор, но бях усвоил вече нормалната гладка човешка реч. Ти обаче твърде рано ми отне думата. Твоето предупреждение: „Да не чувам повече нито дума против това, което казах!“ и заплашително вдигнатата ти ръка и до днес ме преследват. От тебе възприех (когато става дума за твоите дела, ти си отличен оратор) запъващия и заекващ начин на говорене, а когато и той ти се стори много, най-накрая млъкнах, отначало може би от упорство, а после, защото пред теб не можех нито да мисля, нито да говоря. И понеже ти беше моят възпитател, това ми остана за цял живот. Странно заблуждение е, ако си мислиш, че никога не съм ти се подчинявал. „Винаги контра!“ наистина не е моето житейско правило спрямо теб, както предполагаш и ми приписваш. Напротив, ако по-малко ти се бях подчинявал, сигурно щеше да бъдеш много по-доволен от мене. По-скоро всички твои възпитателни мерки постигаха при мене успех, не избегнах нито една твоя хватка; такъв, какъвто станах (естествено, абстрахирайки се от въздействието на живота), всичко това е резултат от твоето възпитание и от моето покорство. А това, че този резултат те дразни и ти несъзнателно избягваш да го приемеш като последица от твоето възпитание, се дължи на обстоятелството, че твоята оформяща ръка и моят материал бяха съвсем чужди един на друг. Ти казваше: „Нито дума повече!“ и целеше с това да накараш да замлъкнат неприятните за тебе мои съпротивителни сили; това въздействие беше за мен много силно, аз бях прекалено послушен и напълно онемявах, свивах се пред тебе и се осмелявах да мръдна чак когато дистанцията между нас станеше толкова голяма, че твоята власт, поне директно, не можеше да ме достигне. Ти се оказа изправен пред този проблем и всичко ти изглеждаше отново „контра“, докато това беше всъщност само естествено следствие от твоята сила и от моята слабост.
Твоите изключително ефикасни, поне спрямо мен, не останали никога без успех словесни средства за възпитание бяха: хокане, заплахи, ирония, злъчни усмивки и за учудване — самосъжаление.

Не си спомням да си ме ругал директно и изрично с груби думи, но това не беше и необходимо. Ти разполагаше с толкова много други възможности, а в разговорите вкъщи и особено в магазина около мен се сипеха такова количество ругатни по адрес на присъстващите, че като малко момче понякога се чувствах почти зашеметен от тях и не намирах основание да смятам, че те не се отнасят и за мен, защото хората, които ругаеше, със сигурност бяха не по-лоши от мен, а ти беше от тях не по-малко недоволен, отколкото от мен. И точно тук отново се проявяваше твоето необяснимо чувство за правота и недосегаемост — ти ругаеше, без ни най-малки задръжки, но осъждаше и забраняваше на другите да правят това.
Ругатните подсилваше със заплахи и това вече касаеше и мен. Ужасна беше заканата ти: „Ще те разкъсам като риба“, макар да знаех, че от нея няма да последва нищо лошо (като дете обаче не го знаех), но тя отговаряше на моите представи за твоята сила и възможност да го сториш. Ужасно беше и когато, крещейки, тичаше около масата, за да хванеш някого от нас, когото очевидно не искаше да хванеш, но се преструваше, че искаш, докато мама не го приютеше. Тогава отново имах усещането, че животът на детето е спасен по твоя милост и то продължаваше да го живее като незаслужен подарък от тебе. Към всичко това се прибавяха и заплахите за последиците от непослушанието. Когато започнех да правя нещо, което не одобряваш, ти ме заплашваше с неуспех; респектът пред твоето мнение беше толкова голям, че неуспехът, макар и със закъснение, беше неизбежен. Загубих увереност в собствените си действия. Станах непостоянен, колеблив. Колкото повече израствах, толкова повече се увеличаваха твоите доказателства за неспособностите ми и в известна степен ти започна да се оказваш почти винаги прав. Отново се пазя да твърдя, че станах такъв, само заради теб; ти само ускоряваше този процес и то твърде съществено, защото беше прекалено силен за мен и използваше цялата си сила в тази насока.
Особена слабост имаше към възпитанието чрез ирония, тя най-добре отговаряше на твоето превъзходство над мен. Предупрежденията ти имаха обикновено следната форма: „Не можеш ли да направиш това така или така? Не е ли това твърде много за тебе? Естествено, че нямаш време за него?“ и други подобни. Всяка от тези забележки беше съпроводена от иронична усмивка и снизходителна гримаса. По този начин в известна степен бях наказван, преди още да зная, че съм направил нещо лошо. Дразнещи бяха и наставленията, които ми отправяше в трето лице, като че ли не заслужавах дори ядосаното ти пряко обръщение; например, когато формално се обръщаше към мама, имайки предвид мене, защото бях при вас, с думите: „Естествено, това не можем да очакваме от нашия господин син“ и други подобни. (Това отношение по-късно намери израз в навика ми да не смея да те питам директно за нищо в присъствието на майка. За мене като дете беше по-добре да попитам седящата до тебе майка „Как е татко?“ и по този начин да си спестя изненадите). Имаше, разбира се, и случаи, в които бях съгласен и с най-лошата твоя ирония, когато тя засягаше някой друг, например Ели, с която от дълги години бяхме във вражда. За мен беше празник на злорадството, когато при всяко ядене чувах за нея: „Това дебело момиче непременно трябва да седне на десет метра от масата“, след което ти без най-малка следа от добронамереност и благоразположение, а по-скоро като непримирим враг, пресилено я имитираше от твоето място, как тя, според твоите разбирания, неприлично се храни. Колко пъти се повтаряха такива или подобни сцени и колко малко постигна с тях в действителност. Мисля, че това се дължеше на несъответствието между гнева и злобата ти и провинението, създаваше се усещането, че те не са предизвикани от дребния факт на отдалеченото сядане от масата, а че са съществували в цялата си големина още преди това и конкретният случай е послужил само като повод, за да избухнат. А тъй като беше сигурно, че повод непременно ще се намери, ние не се и напрягахме много да го избегнем, още повече че бяхме претръпнали от постоянните заплахи; а че няма да бъдем наказани с бой, в това бяхме вече сигурни. По този начин ние се превръщахме в навъсени, разсеяни, непослушни деца, мислещи само за бягство, най-вече вътрешно, в себе си. Страдаше ти, страдахме и ние. От твоя гледна точка ти имаше пълно право, когато със стиснати зъби и със задавен смях, който чут за първи път от дете поражда ужасни представи, казваше (както напоследък по повод на едно писмо от Константинопол): „Е, това се казва общество!“.

Съвсем неестествени във връзка с подобно отношение към децата изглеждаха твоите здравословни оплаквания пред всички (което се случваше доста често). Признавам, че като малък не се вълнувах от тях (сега вече може би) и не разбирах как може въобще да се оплакваш и да се надяваш на ответно съчувствие. Ти беше във всяко едно отношение толкова голям, че не можехме да си представим какво съчувствие или помощ очакваш от другите. Ти би трябвало дори да ни ги откажеш, както често постъпваше с нас. Ето защо не вярвах на оплакванията ти и търсех в тях скрит умисъл. Едва по-късно разбрах, че ти действително много страдаше заради нас, но ако оплакванията ти, които при други обстоятелства можеха да се надяват на един детски, открит, без съмнения, готов за помощ отклик, тогава прекалено ясно възприемахме като средство за възпитание и унижение, не особено силно, но с вредни последствия, привикващо ни да гледаме несериозно на неща, които всъщност би трябвало да се вземат съвсем насериозно.

За щастие имаше и изключения, най-често когато мълчаливо страдаше и когато любовта и добротата със своята сила преодоляваха всяко противодействие и непосредствено ни завладяваха. Това се случваше рядко, но бе прекрасно. Така например, когато преди години в горещия следобед на едно лято те заварих след храна да подремваш за кратко в магазина, подпрян на лакти на бюрото; или когато изморен идваше при нас в неделя сред свежата лятна природа; или когато при тежко заболяване на майка се бе подпрял на библиотеката, разтърсван от ридания; или когато по време на последното ми заболяване дойде тихо при мен в стаята на Отла, спря се на прага на вратата, надникна, за да ме видиш в леглото, и без да ме безпокоиш, само ми махна с ръка. В такива времена аз се хвърлях в леглото и плачех от щастие, плача и сега, когато пиша тези редове.

Ти имаш и една рядко появяваща се тиха, хубава, доброжелателна усмивка, която може да направи този, за когото е предназначена, напълно щастлив. Не мога да се спомня дали в моето детство някога съм я получавал, но може би съм я виждал, тъй като защо е трябвало да бъда лишен от нея в онази невинна възраст, когато бях твоята голяма надежда. Междувпрочем такива радостни преживявания не ми донесоха впоследствие нищо друго, освен увеличение на чувството ми за вина, и направиха света за мен още по-неразбираем.

Предпочитах обаче да се придържам към действителността и трайното. За да се докажа малко спрямо тебе и донякъде за отмъщение, започнах да те наблюдавам, да събирам и преувеличавам някои комични моменти, които забелязвах в твоето поведение. Като например, колко лесно се оставяш да бъдеш заслепен от някоя привидно по-високо стояща от тебе личност, примерно от някой съветник на кайзера и други такива, и след това дълго да говориш за него. От това изпитвах и известна болка, че ти, моят баща, смяташе, че са ти необходими такива нищожни потвърждения за твоята стойност и че обичаш да се големееш с тях. Или наблюдавах твоята слабост към непристойните изрази, изречени по възможност на висок глас, на които ти се смееше, като че ли си казал нещо много оригинално, докато те представляваха само дребни, плоски и неприлични шеги. (Това беше всъщност отново една потискаща проява на твоята жизнена сила). Такива различни наблюдения имаше естествено в изобилие; чувствах се щастлив от тях, те ми даваха повод за надсмиване и шушукане, което понякога забелязваше, ядосваше се, смяташе го за непослушание и липса на уважение, но аз знаех, че това не е нищо друго, освен едно междувпрочем негодно средство за самодоказване и шега, подобно на онези истории, които официално се разправят за царе и божества, шеги, които могат да бъдат израз само на дълбок респект към тях и дори са част от него.
Но и ти, съответно на твоето подобно положение спрямо мен, се опитваше да си създадеш някаква защита. Обичаше да подчертаваш колко добре живея и колко добре се отнасят към мен. Това е вярно, но не смятам, че при днешните обстоятелства имам някаква много голяма полза от това.
Вярно е също, че майка беше безкрайно добра към мен, но всичко това се пречупваше през отношенията ми с тебе, които не бяха добри. Майка несъзнателно беше влязла в ролята на гончиите в лова. Ако твоето възпитание при някакво невероятно стечение на обстоятелствата чрез култивиране на упоритост, отрицание и дори омраза можеше да ме изправи на собствените ми крака, то майка ми чрез нейната доброта, разум (в хаоса на моето детство тя беше символ на разума) и застъпничество изглаждаше всичко това и аз отново попадах в сферата на твоето влияние, от която иначе, за твое и мое щастие, може би щях да се измъкна. Или ако нещата стояха така, че не се стигнеше до помирение, тогава майка само тайно ме закриляше от теб, тайно ми даваше нещо, разрешаваше ми нещо и след това аз отново се озовавах пред теб като изплашено същество, като измамник и виновник, който заради своята нищожност постига дори това, за което смята, че има право, само по заобиколен начин. Естествено, аз свикнах да търся по този начин и неща, за които според мен нямах право. Това само засили моето чувство за виновност.

Вярно е, че ти почти никога не си ме бил. Но хоканията, зачервеното ти лице, бързото разпасване на колана и премятането му през облегалката на стола бяха за мене по-страшни дори от боя. Това бе същото, както когато някой трябва да бъде обесен. Ако той действително се обеси, умира и всичко свършва. Но когато трябва да преживее всички приготовления за екзекуцията и чак когато примката на въжето се поднесе към главата му, той узнае, че е помилван, той получава травма за цял живот. Освен това, многото случаи, когато заслужавах да ме напердашиш, а ти не го правеше, допълнително увеличиха моето усещане за виновност. От всички страни започна да ме залива чувството за вина към теб.

Отдавна ми отправяш упрека (насаме или пред други хора, при което не усещаш как ме унижаваш — за теб проблемите с децата винаги бяха публично достояние), че благодарение на твоя труд аз не познавам лишения, че живея в спокойствие, топлина и охолство. Спомням си за твоите поучения, оставили дълбоки следи в съзнанието ми, като например: „Още седемгодишен трябваше да обикалям селата с каруца“, „Всички в нашето семейство спяхме в обща стая“, „Бяхме щастливи, ако имахме за ядене земни ябълки“, „Години наред заради недостатъчно зимни дрехи имах незарастващи рани по краката“, „От най-ранна възраст трябваше да работя в магазина в града“, „От къщи не получавах нищо, дори в казармата, аз пращах пари вкъщи“, „Но въпреки това баща ми беше всичко за мене. Кой знае днес за тези неща? Какво знаят децата въобще? Това никой не го е изстрадал! Разбира ли се това от днешното поколение?“ Подобни приказки при други обстоятелства можеха да бъдат чудесно възпитателно средство, те можеха да дадат кураж и сили за преодоляване на същите страдания и лишения, които беше преживял. Но ти сам не желаеше това, в резултат именно на твоя труд и усилия положението се бе променило и възможности да се докажем в същото отношение, както ти навремето, вече нямаше. Такава възможност трябваше тепърва да се създаде със сила и промяна, като например да се избяга от къщи (при условие че съществуваше решителност и сила да бъде сторено и ако майка не противодействаше с всички средства). Но и това ти не го желаеше, наричаше го неблагодарност, ексцентричност, непослушание, предателство, налудничавост. Докато, от една страна, чрез примери, разкази и унижение ти подтикваше към него, от друга, най-строго го забраняваше. Ако изключим особените обстоятелства, ти би трябвало да си възхитен от авантюрата на Отла в Цюрау. Тя искаше да се върне на село, откъдето си дошъл, да търси труда и лишенията, които си имал, тя не искаше да ползва наготово резултата от твоите усилия, желаеше да постигне независимост, каквато си имал някога спрямо своя баща. Толкова ли страшни бяха тези намерения? Толкова ли различни от твоя пример и твоите поучителни истории? Добре, намеренията на Отла в крайна сметка се провалиха, станаха дори малко смешни, бяха направени с много шум, без да се
съобразява с родителите си. Беше ли само нейна вината, или това беше вина и на средата и преди всичко на твоето отчуждение към нея? По-малко отчуждена ли ти беше тя в магазина (както се опитваше по-късно да си внушиш), отколкото след Цюрау? И нямаше ли възможност (при условие че можеше да се преодолееш) чрез поощрение, съвет и контрол, дори с търпение, да се постигне нещо по-добро от тази авантюра?

Твой навик беше при подобни случаи да казваш с горчива ирония, че живеем прекалено добре. Но тази ирония в известен смисъл беше и истина. Това, което ти трябваше сам да отвоюваш, ние го получихме наготово от твоята ръка, но борбата с живота, която ти започна твърде рано, нямаше да ни бъде спестена, щеше да ни се наложи да я водим по-късно, с детски сили, но в зряла възраст. Не искам да кажа, че поради това нашето положение непременно е по-неблагоприятно от твоето, вероятно сме равностойни (при което не сравнявам изходните условия), ние само нямаме твоето предимство да се хвалим с преживяната немотия и да унижаваме някого с нея, както ти правиш; не отричам също, че би било възможно истински да се наслаждавам на плодовете от твоя голям и успешен труд, да ги оползотворя и за твоя радост да продължа да работя за тях, но на това попречи нашето отчуждение. Онова, което даваш, мога да го ползвам, но с чувство на срам, умора, слабост, вина. За него бих могъл да съм ти благодарен само като просяк, но не и чрез делата си.

Друг видим резултат от цялото ми възпитание беше, че отбягвах всичко, което и най-малко ми напомняше за теб. И преди всичко магазина. Всъщност в детството, докато беше квартален магазин, той би трябвало да ме радва много, беше толкова оживен, вечер осветен, там се виждаха и научаваха много нови неща, можех да помогна тук и там, да се отлича, но най-вече да се удивявам на твоите забележителни търговски способности — как продаваше, как обслужваше хората, как правеше шеги, колко неуморим беше и как в заплетени случаи винаги успяваше да намериш правилното решение, как опаковаше стоката или отваряше сандъците, това беше великолепен театър и със сигурност не най-лошото училище за деца. Но тъй като ти постепенно започна да ме плашиш във всичко, а магазинът и ти за мене бяхте едно и също, започнах да се чувствам в него не съвсем добре. Неща, които в началото бяха за мен съвсем естествени, започнаха да ме измъчват, да се срамувам от тях, особено от твоето отношение към персонала. Не знам, може би в повечето магазини да е така; в Assecurazioni Generali (10), например, докато работех там, беше наистина същото, аз обясних на директора не съвсем честно, но не и съвсем невярно, че причина за моето напускане е, че не мога да понасям ругатните, които междувпрочем не бяха насочени срещу мен; но спрямо които бях болезнено чувствителен още от вкъщи, въпреки че като дете не се интересувах и не познавах обстановката на други места. В нашия магазин аз те виждах да крещиш, да ругаеш и да се гневиш така, както според тогавашните ми разбирания, не се прави никъде по света. Но не бяха само ругатните, а и останалото твое деспотично отношение. Както веднъж, например, когато дръпна и разпиля от рафта стоки, защото не били подредени правилно, и служителите трябваше да ги събират от земята; само безразсъдството на твоята избухливост можеше да те оправдае малко за това. Или непрекъснатото ти натякване към един туберкулозен работник: „По-добре пукни, болно куче!“ Наричаше служителите си „платени врагове“, каквито те в действителност си бяха, но преди да станат такива, ми се струваше, че ти беше за тях „плащащият им враг“. Там разбрах, че може да бъдеш и несправедлив; спрямо мене нямаше как да забележа това, защото в себе си бях натрупал много чувство за вина към теб, което винаги те оправдаваше, но в магазина,
според мене, бяха чужди хора (детско мнение, което впоследствие малко, но не особено много, се промени), които работеха за нас и въпреки това трябваше да живеят в непрекъснат страх от тебе. Естествено моите впечатления бяха пресилени, защото си мислех, че ти въздействаш върху тях също толкова смразяващо, както и върху мене. Ако беше така, те наистина нямаше да могат да понасят такъв живот; но това бяха възрастни хора със здрави нерви, които без усилия се отърсваха от навикванията ти, и те вредяха всъщност повече на теб, отколкото на тях. За мен обаче магазинът стана непоносим, той ми напомняше твърде много за моите отношения с тебе: независимо от интереса ти на собственик и твоята склонност към властване, ти като търговец превъзхождаше толкова много всички, които бяха учили занаята при тебе, че нито едно от техните действия не можеше да те удовлетвори напълно; по същия начин ти щеше да бъдеш вечно недоволен и от мене. Затова аз бях на страната на персонала, между другото защото и недоумявах как може да се ругае по такъв начин един чужд човек, и от страх и за моята сигурност поисках да подобря отношението на разгневения според мен състав към теб и нашето семейство. За това вече не бе достатъчно нормално, прилично отношение към персонала, дори не и скромно поведение, по-скоро трябваше да бъда смирен, не само първи да поздравявам, а по възможност да избягвам и насрещния поздрав. Но аз, незначителната личност, дори да им бях лизал подметките, това пак нямаше да е достатъчно, за да компенсира ударите, които ти, техният господар, им нанасяше. Тези социални отношения, в които навлязох тук, дълго определяха моето поведение и в бъдеще, след напускането на магазина. (Същото нещо, но не толкова дълбоко и опасно както при мен, се разви и при Отла, с нейната склонност да общува с обикновените хора, с нейния толкова дразнещ те навик да дружи със слугините). Най-накрая започнах почти да се страхувам от магазина и той престана да представлява интерес за мен много преди да постъпя в гимназията, която още повече ме откъсна от него. Освен това той беше и непосилен за моите възможности, защото, както сам казваше, той отнемаше и твоите сили. Затова ти се опита (което за мен и до днес е вълнуващо и затрогващо) да намериш някакво по-приемливо обяснение за моето толкова болезнено за теб отрицателно отношение към твоето дело, като заявяваше, че в мене отсъства търговецът и че в главата си имам по-големи идеи. Майка ми естествено се радваше на това обяснение, което ти успя да изтръгнеш от себе си, а аз, в моята суета и неволя, също бях поласкан от него. Но бяха ли наистина „по-висшите идеи“, които ме отклониха от магазина (който сега, едва сега, искрено и действително мразя); ако бе така, тези идеи би трябвало да намерят по-друг израз, отколкото тихото и смирено преплуване през гимназиалното и висшето юридическо образование до окончателното ми попадане зад чиновническото бюро.

Ако исках да избягам от теб, трябваше да избягам и от семейството, дори от майка. При нея винаги можех да намеря закрила, но само във взаимоотношението ми с тебе. Тя твърде много те обичаше и ти беше предана, за да заеме за по-дълго време самостоятелна позиция в борбата на децата. Това междувпрочем бе верен детски инстинкт, защото с годините майка ми все повече се привързваше към тебе; и докато за всичко, което се отнасяше лично до нея, тя успяваше да запази своята самостоятелност, макар и в най-малки граници, красиво и нежно, без да те нарани, с течение на времето тя започна да възприема сляпо, по-скоро с чувство, отколкото с разум, все по-напълно твоите оценки за нас, децата, особено за тежкия случай с Отла. Разбира се, никога не трябва да се забравя колко мъчително и крайно съсипващо е положението на майка в семейството. Тя се трудеше в магазина, в домашната работа, двойно преживяваше всички наши болестите и като връх на всичко се измъчваше от раздвоената позиция между тебе и нас. Ти винаги беше мил и внимателен към нея, но в това отношение я щадеше точно толкова малко, колкото и ние. Безмилостно я атакувахме, ти от твоя страна, ние от наша. За нас тя беше едно облекчение, нямахме нищо лошо предвид, мислехме само за борбата, която водехме ние с теб и ти с нас, и искахме само да се разтоварим пред нея. Не беше добре за детското ни възпитание как ти (естествено, без всякаква вина) я измъчваше заради нас. Това привидно оправдаваше и нашето неоправдано поведение към нея. Какво понесе тя като страдания от нас заради теб и от теб заради нас, без да смятаме случаите, когато ти имаше право, защото тя понякога ни и глезеше, макар това „поглезване“ да беше тих, несъзнателен протест срещу твоята система. Разбира се, че майка не би могла да понесе всичко това, ако не бе черпила сили от любовта си към всички нас и от щастието, което й носеше тази любов.

Сестрите ми бяха само отчасти на моя страна. Най-щастлива в отношенията си с теб беше Вали. Тя стоеше най-близко до майка, но без много усилия и проблеми се приспособи и към тебе. Ти приветливо я прие заради майка, въпреки че в нея нямаше много материал от рода на Кафка. Но може би точно това бе приемливо за теб; там, където липсват качествата на Кафка, ти сам не може да търсиш и изискваш нещо подобно; нямаше усещането, както при нас, останалите, че при Вали се губи нещо, което трябва да бъде спасено, ако е необходимо дори и със сила. Между другото, ти никога не си харесвал качествата на рода Кафка, когато се олицетворяват от жени. Отношението на Вали към теб щеше да бъде може би още по-близко, ако ние, останалите, не бяхме го смущавали.

Ели беше единственият пример между нас за почти пълно измъкване от твоето влияние. Най-малко от нея очаквах това, познавайки я от дете. Тя беше тежко, уморено, страхливо, навъсено, гузно, свръхдепримирано, злобно, мързеливо, лакомо, стиснато създание, което не можех да гледам, а камо ли да говоря с нея; тя твърде много ми напомняше за моята съдба, толкова еднакво се намирахме под властта на твоето възпитание. Особено непоносима ми беше нейната стиснатост, вероятно защото още по-силно тя бе изразена в мене. Скъперничеството е един от най-сигурните белези за дълбоко чувство за нещастие; аз бях толкова несигурен във всичко, което правех, че притежавах в действителност само това, което държах в ръцете си или в устата си или което бе на път за натам, и точно това тя, която се намираше в същото положение, ми отнемаше с най-голямо удоволствие. Но всичко това се промени, когато още млада (което е най-важното) тя напусна къщи, ожени се, роди деца и оттогава стана весела, безгрижна, уверена, щедра, безкористна, пълна с надежди. Почти не е за вярване как ти не забеляза тази промяна или във всеки случай не я оцени по достойнство, заслепен от сподавената ненавист, насъбрана отдавна към Ели, която и до днес съхраняваш непроменена, разбира се, вече не толкова актуална, тъй като Ели не живее при нас, но и значително смекчена поради твоята обич към Феликс и симпатия към Карл. Само Герти трябва понякога да плаща за стари дългове.

Не смея да пиша за Отла, защото знам, че така ще поставя на карта целия очакван ефект от писмото ми. Когато тя не бе заплашена от някакво нещастие или пряка опасност, ти обикновено хранеше към нея само омраза; и както сам веднъж призна, според тебе тя непрекъснато и нарочно ти създава неприятности и страдания и докато страдаш от нея, тя е доволна и се радва. С други думи, самият дявол. Какво страхотно отчуждение, по-голямо от това между мен и теб, е трябвало да настъпи между вас, за да се получи това ужасяващо отрицание. Днес тя е толкова далече от теб, че ти почти не я виждаш, но винаги поставяш един призрак на мястото, където предполагаш, че е тя. Признавам, тя ти създаде големи неприят­ности. Не съм напълно наясно с нейния комплициран случай, тя притежава нещо от качествата на артиста Льови, но е въоръжена и с най-добрите оръжия на рода Кафка. Между теб и мен нямаше истинска борба; аз бързо бях победен; това, което остана, беше бягство, огорчение, скръб, вътрешна борба. Ти и Отла обаче винаги бяхте на бойни позиции, винаги бодри, пълни със сили. Една колкото голяма, толкова и безутешна гледка. Най-напред двамата най-много си приличате, тъй като от четирите деца Отла е може би най-точното творение от брака между теб и майка и от силите, които ви свързаха. Не знам кое ви лиши от щастието да се разбирате като баща и дете, струва ми се, че отношенията ви се развиха, както при мене. От твоя страна стоеше деспотичността на твоя характер, от нейна – упоритостта, чувствителността, чувството за справедливост, неспокойството на Льови, и всичко това подкрепено от силата на рода Кафка. Може би и аз съм й повлиял, но не по собствена инициатива, а просто с моето присъствие. Междувпрочем, тя се появи на този свят последна, във вече оформени отношения в семейството ни, и имаше възможността да си създава от обилно предлагащия й се материал собствена оценка за нещата. Дори си мисля, че известно време тя вътрешно се колебаеше дали да се хвърли в твоите обятия, или в тези на противника; очевидно в този момент ти нещо пропусна и я отблъсна, ако това се бе случило, вие щяхте да представлявате чудесна двойка в пълна хармония. Тогава бих изгубил един съюзник, но гледката на вас, двамата, щеше богато да ме възнагради, а ти, намерил поне в едно от децата си пълно удовлетворение, можеше да се промениш в моя полза. Всичко това остана само една мечта. Отла сега няма връзка с теб и сама, както и аз, търси своя път, но поради своето превъзходство в увереност, самочувствие и безогледност тя ти изглежда по-лоша и по-вероломна от мене. Аз разбирам това; от твоя гледна точка тя не може да бъде друга. Тя дори е в състояние сама да те погледне с твоите очи, да усети твоята болка, без да изпита отчаяние от това (отчаянието е мое качество), а само голяма тъга. Ти ни виждаш как, всъщност в привидно противоречие към всичко това, често заедно си шепнем, смеем се и отвреме навреме те споменаваме. И оставаш с впечатление, че сме дръзки заговорници. Странни заговорници! Действително, поначало ти си тема както на нашите разговори, така и на нашите мисли, но наистина не сме се събрали, за да кроим заговор срещу тебе, а да обсъждаме заедно с огромно напрежение, шега, сериозност, любов, инат, яд, антипатия, смирение и чувство за вина, с цялата сила на разума и сърцето си, във всичките подробности, от всички страни, при всички случаи, от близо и далеч ужасния процес, който витае между теб и нас, в който ти искаш винаги да си съдник, докато, поне в голяма част (тук оставям вратата открехната за всички заблуди, които могат естествено да ме споходят), ти си също толкова слаба и заслепена страна, каквато сме и ние.

Един твърде показателен във връзка с всичко това случай за твоето възпитателно въздействие беше Ирма. От една страна, тя беше чужд човек, който дойде вече израснал в твоя магазин, контактът й с теб беше като с шеф, следователно тя бе изложена само частично, и при това вече в устойчива възраст, на твоето влияние; от друга страна, тя ни беше роднина, уважаваше те като брат на нейния баща и поради това ти имаше над нея много по-голяма власт, отколкото властта само на началник. И въпреки своята крехка физика, тя беше толкова работлива, умна, прилежна, скромна, достойна за доверие, безкористна, вярна, обичаше те като чичо и те уважаваше като шеф, бе се доказала като работник преди и след това и на други места, но за тебе тя си остана една не особено добра служителка. Естествено покрай нас ти се отнесе и към нея почти като към свое дете, съответно толкова голяма стана съпротивата й срещу пречупващата сила на твоята власт, че тя разви (само спрямо теб и – да се надяваме – без дълбоки последствия за нея) склонност към забравяне, небрежност, сарказъм и може би малко инат, доколкото бе способна на това. При това не отчитам, че тя беше болнава, не съвсем щастлива и живееше в отчайващи домашни условия. Ти сам обобщи твоето отношение към нея със следното за нас класическо, почти богохулно, но доказващо твоята невинност във взаимоотношенията ти с хората изречение: „Преподобната ми остави голяма свинщина“.

Бележки

(1) Кафка води кореспонденция с Фелице Бауер и Милена Йесенска (Бел. на прев.)
(2) Балнеокурорт (Бел. прев.)
(3) Бащата на Кафка, Херман Кафка, е чешки евреин и е притежавал в Прага магазин за луксозни стоки и аксесоари (Бел. прев.)
(4) Става дума за азбестова фабрика, която семейството получава през 1911 г. от тъста, която така и не процъфтява.
(5) Кафка е имал двама по-големи братя – Георг и Хайнрих, умрели в ранна възраст, и три сестри – Габриел (Ели), Валери (Вали) и Отили (Отла), по-малки от него, безследно изчезнали по време на Холокоста (Бел. прев.)
(6) Предшественици в рода Кафка по майчина и по бащина линия (Бел. прев.)
(7) Дядо по майчина линия на Франц Кафка. Ицхак Льови, артист и приятел на Кафка, евреин от Варшава, със специфичен натюрел, който заради решителността, с която налага артистичните си разбирания пред своите родители, се превръща в пример за подражание на младия Кафка. (Бел. прев.)
(8) Валери (Вали) – средната дъщеря на Херман Кафка (Бел. прев.)
(9) Внукът Феликс (Бел. прев.)
(10) Застрахователна агенция, в която Кафка започва работа (Бел.прев.)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук