ПИСМО ДО БАЩАТА ( II част)

0
391


Бих могъл да опиша и други случаи на проява на твоето въздействие и на съпротива срещу него, но бих изпаднал в несигурност и ще трябва да съчинявам, а освен това, колкото повече ти се отдалечаваше от магазина и семейството, толкова повече се променяше, ставаше по-любезен, по-отстъпчив, по-учтив, внимателен и съпричастен (имам предвид и външното ти поведение); точно както постъпват деспотите, когато напуснат границите на своето владение и няма вече смисъл да се държат тиранично, там те започват да се отнасят добронамерено и към обикновените хора. И действително, на груповите снимки от Франценсбад ти с удоволствие заставаш усмихнат сред малките, навъсени хора, както правят и царете при своите обиколки из царството си. От това впрочем бихме могли и ние, децата, да имаме полза, но да осъзнаем тази възможност в детската си възраст бе невъзможно; аз например също би трябвало в известен смисъл да не обитавам постоянно най-вътрешния, най-строгия, затворен пръстен на твоето влияние, както беше в действителност.

По този начин не загубих семейното чувство, както ти предупреждаваше, напротив, по-скоро придобих допълнително усещане за семейството ни, но всъщност главно в отрицателния смисъл на (естествено никога неприключващото) отделяне от тебе. Отношенията с хората извън семейството страдаха може би още повече от твоето влияние. Ти напълно се заблуждаваш, ако мислиш, че от любов и вярност правя за другите всичко, а от студенина и вероломство — нищо за теб и за семейството.
За десети път повтарям: вероятно и без тебе щях да стана саможив, плах човек, но оттук назад към мястото, откъдето съм тръгнал, води дълъг и тъмен път. (Досега в това писмо нарочно премълчах сравнително малко неща, но оттук и по-нататък ще трябва да премълча още, което признавам – пред теб и мен – ще ми бъде по-трудно. Казвам го, за да не би, ако тук и там картината ти се стори неясна, да помислиш, че това е заради липсата на доказателства; доказателства има предостатъчно, за да стане тя дори нетърпимо ясна. Не е лесно в това отношение да се улучи златната среда). Тук е достатъчно да припомня нещо от миналото: пред теб аз загубих своето самочувствие и го замених с безкрайно усещане за вина. (Като спомен за тази безкрайност някога точно бях написал за някого: „Той се страхува, че срамът ще го надживее.“) Не можех да се променя изведнъж, когато се събирах с други хора, към тях изпитвах още по-дълбоко чувство за вина, тъй като трябваше, както вече казах, да изкупвам и това, което ти, с мое съучастие, беше им сторил в магазина. Освен това ти имаше срещу всеки, с когото общувах, някакво открито или мълчаливо неодобрение, за което също търсех извинение. Недоверието, което се опитваше да ми внушиш в магазина и в семейството към повечето хора (назови ми поне един значим за мен човек от детските ми години, когото да не си изцяло неодобрил), по странен начин не те засягаше особено (ти беше достатъчно силен, за да го понесеш, а освен всичко, то беше вероятно и само символ на господарското самочувствие в тебе); това недоверие никога не се потвърди в детските ми очи, тъй като навсякъде наоколо виждах само непостижимо съвършени хора, то се превърна в мен в недоверие към самия мене и в постоянен страх от всичко останало. Сред хората със сигурност не можех да се спася от тебе. А че в това ти се заблуждаваше, вероятно се дължи на факта, че ти почти нищо не знаеше за моите контакти и недоверчиво и ревниво смяташе (нима отричам, че ме обичаш?), че за откъсването от семейството си аз трябва да се раздавам някъде другаде, тъй като е невъзможно да живея навън по същия начин. Междувпрочем, през детството си намирах в това отношение известна утеха, в съмнението към моите оценки; казвах си: „Ти преувеличаваш и възприемаш, както правят винаги младите, дребните неща за големи изключения“. По-късно, с разширението на моя кръгозор, почти загубих тази утеха.

Също толкова малко спасение от теб намерих и в юдаизма. Тук спасението беше мислимо, и нещо повече – възможно беше в него дори да се срещнем и да излезем обединени. Но що за юдаизъм беше това, което получих от тебе! С течение на годините аз заех по този въпрос тройна позиция. Като дете с твое одобрение се упреквах, че не ходех често на църква, че не постех и прочие. Вярвах на тебе, а не на себе си, че по този начин върша нещо нередно, и тръпки на вина, която винаги носех в себе си, ме побиваха.

По-късно, като млад човек, така и не разбрах как ти с нищото от юдаизма, което притежаваше, можеше да ме упрекваш, че аз (поне от пиетет, както се изразяваше) не се стараех да спазвам каноните на подобно нищо.

Доколкото можех да разсъждавам, това в действителност беше едно нищо, една шега, дори не и шега. Ти посещаваше 4 пъти в годината синагогата; там стоеше по-близо до безразличните, отколкото до тези, които вярваха сериозно на ритуала, търпеливо изпълняваше молитвите като формалност, понякога ме изненадваше, като ми отгръщаше молитвената книга точно на това място, което в момента се чете, а освен това, само когато бях в църквата, разполагах със свободата (това бе най-важното за мен) да се мотая, където си искам. Многото часове там прекарвах в прозявки и дрямка (толкова отегчен не съм се чувствал никога по-късно, освен в часовете по танц), търсех и най-малкото развлечение в някои от обредите, които се извършваха, като отваряне на ковчежето, което много ми напомняше на стрелбищата по панаирите, където също, когато се уцелеше черната точка, се отваряше една вратичка. Но оттам винаги се показваше нещо интересно, а тук излизаха все същите кукли без глави. Освен това в синагогата изпитвах и страх, не както обикновено от многото хора, с които бях в близост, а защото ти един път между другото спомена, че мога да бъда извикан пред тората (11). От това треперех години наред. Иначе скуката ми не беше особено нарушавана, освен от барвицвата, която изискваше да зубрим смешно наизуст и след това да се явяваме на още по-смешен изпит, както и от нещо, което засягаше тебе, явяването ти пред тората и доброто ти представяне на тази според моите схващания изключителна обществена проява; или пък когато на празника за възпоменание на покойните души ти трябваше да останеш в храма, а аз бях изведен от него, което дълго време след това, вероятно заради самото извеждане и лишаване от участие, остави в мен трудно обяснимото усещане, че тук се върши нещо непристойно. Така беше в синагогата; вкъщи беше още по-скромно, отбелязваше се само първата вечер на Seder, която все повече се превръщаше в комедия от избухвания на смях от нас, порасналите вече деца. (Защо трябваше да се подчиняваш на това влияние? Само защото си участвал в създанието му.) Това беше материалът на твоята вяра, който ми завеща; към него може да се добави най-много още протегнатата ти ръка, която сочеше към „синовете на милионера Фукс“, които идваха в храма само на големите празници. Не разбирах какво добро може да се направи от този материал, освен по възможност най-бързо да се освободя от него; и тъкмо това освобождаване ми се струваше висша проява на пиетет.

По-късно обаче погледнах по по-друг начин на всичко и разбрах защо смяташ, че и в това отношение аз най-злонамерено те предавам. Ти беше донесъл със себе си в града от малката, подобна на гето селска община действително нещо еврейско, то не беше много и част от него се изгуби в градските условия и по време на военната служба, но все пак впечатленията и спомените от младите години ти бяха достатъчни за установяване на еврейския бит в живота, особено ако се има предвид, че за това не ти беше необходимо много усилие, защото произхождаше от здрав корен и твоите религиозни възгледи, особено когато не са обременени от социални съмнения, едва ли можеха да бъдат разколебани. В основни линии водещото убеждение в твоя живот беше, че ти вярваш в несъмнената правота на идеите на определена еврейска обществена класа и тъй като тези идеи бяха част от тебе, ти вярваше и на самия себе си. Във всичко това имаше много юдаизъм, но той не беше достатъчен, за да бъде завещан на нас, децата, и се разпиляваше напълно, докато им го предаваше. Една част – заради невъзможните за онаследяване спомени от младите години, а от друга страна – заради твоя плашещ характер. Освен това не беше възможно да се обясни на едно боязливо и поради това много наблюдателно дете как няколко незначителни неща, които ти изпълняваше със съответното на тяхната нищожност равнодушие, могат да имат висш смисъл. За теб те имаха значението на малки сувенири от отминали времена, които искаше да ми предадеш чрез уговорки и дори със сила, защото и за теб те не притежаваха вече никаква стойност, и понеже не успяваше или въобще не съзнаваше слабостта на тази позиция, се гневеше на въображаемото ми упорство.

Всичко това не беше изолирано явление, така стояха нещата с по-голямата част от преходното поколение евреи, което по това време се пресели от патриархалната провинция в града; процесът се развиваше по независим начин и добави в нашите отношения, в които не липсваха остри търкания, само болезнено нови. По този въпрос ти трябва да си убеден, както и аз, в собствената си невинност, да си я обясниш с твоята същност и с особеностите на времето, а не с външните обстоятелства, и да не повтаряш, че си имал много друга работа и грижи, за да се отдадеш само на религиозното ми възпитание. По този начин ти превръщаш безспорната си невиновност в несправедлив упрек към останалите. Това лесно може да бъде опровергано тук и навсякъде. Не става дума за някакъв урок за твоите деца, който е трябвало да им преподадеш, а за един живот за пример; ако юдаизмът ти беше по-силен, тогава и примерът ти в тази насока щеше да е по-завладяващ. Това, разбира се, не е обвинение към тебе, а по-скоро защита спрямо твоите обвинения. Наскоро ти чете спомените на Франклин за младежките му години. Аз действително нарочно ти ги подадох, за да ги прочетеш, но не, както ти иронично отбеляза, заради малкия пасаж за вегетарианството, а заради отношението на автора към неговия баща, както е описано там, и заради отношението между него и неговия син, както е изразено в написаните за сина спомени. Тук не смятам да се спирам на подробности.

Допълнително потвърждение на твоето отношение към юдаизма получих през последните години, когато на тебе ти се стори, че съм започнал да се занимавам по-усърдно с еврейските въпроси. И тъй като ти предварително си настроен отрицателно към всяко мое занимание и особено към начина, по който проявявам интерес към него, това се прояви и в тоя случай. Тук обаче можеше да се очаква да направиш малко изключение. Ставаше въпрос за юдаизма, за твоето еврейство, което бе събудило интерес в мен и което създаваше възможност за установяване на нови взаимоотношения между нас. Не отричам, че ако беше проявил интерес към нещата, с които се занимавах, това щеше да ми се стори подозрително. Въобще не мисля, че в това отношение съм някак си по-добър от тебе. Но до проверка на тази възможност не се стигна. Заради мен юдаизмът ти стана противен, еврейските книги – незаслужаващи да се четат, те започнаха да те „отвращават“. А това означаваше, че ти поддържаше само онзи юдаизъм, който ми бе демонстрирал през моето детство, единствения верен, извън който друг не съществува. Но че щеше да настояваш на това твое убеждение, едва ли допусках. Но това „отвра­щение“ можеше да има само едно обяснение (ако се абстрахираме, че то бе насочено не срещу юдаизма, а срещу моята личност) – че ти, признавайки слабостта на твоя юдаизъм и на твоето възпитание в този дух, по никакъв начин не искаше да ти бъде напомняно за него и отговаряше с открита омраза на всеки опит за това. Междувпрочем отрицателната ти оценка за моето ново увлечение по юдаизма беше твърде преувеличена; най-напред то носеше твоето проклятие в себе си и после от решаващо значение за неговото развитие беше принципното ми отношение към хората, което в моя случай бе убийствено.

С твоето неодобрение ти засегна най-вече моята писателска дейност и това, което не ти е известно, но е свързано с нея. Тук действително бях успял самостоятелно да се откъсна малко от тебе. Макар и това да напомня за съдбата на червея, който, настъпен с крак, се откъсва с предната си част и изпълзява малко встрани. В определен смисъл бях в известна сигурност, отдъхнах си; неблагоразположението, което ти естествено веднага прояви към моето писане, този път по изключение са оказа от полза за мен. Суетата и амбицията ми без съмнение страдаха от пословичното ти посрещане на моите книги с фразата: „Сложи ги на нощната масичка!“ (най-често играеше карти, когато те се появяваха), но в такива случаи всъщност се чувствах добре, не от злорадо противопоставяне, не заради задоволство от поредното потвърждение на мнението ми за нашите отношения, а съвсем първично, защото тази твоя фраза ми звучеше като „Сега си свободен!“. Естествено, това бе заблуда, аз не бях, или в най-добрия случай още не бях свободен. Писането ми бе свързано с теб, с него аз изричах само това, от което не можех да изплача на твоите гърди. То беше само една съзнателно удължена раздяла, предизвикана от теб, но протичаща по избран от мене начин. Но колко малко беше всичко това! За него си заслужава да се говори само защото се беше случило в моя живот, другаде щеше да остане незабелязано и защото определяше живота ми, в детската ми възраст – като предчувствие, по-късно – като надежда, и още по-късно – често като отчаяние, и отново ми диктуваше, ако трябва да кажа, в твое лице, няколкото малки мои решения.

Например, изборът на професия. Наистина ти ми даде в твоя великодушен и в този смисъл дори търпелив стил пълна свобода на избор. Без съмнение ти спазваше валидните и за теб норми на еврейското средно съсловие за отношение към синовете или най-малко ценностната им система. В този случай влияние оказаха и някои твои погрешни представи за мен. От бащина гордост, от непознаване на моя живот, от убеждение за моята слабост ти отдавна ме считаш за особено старателен. Според теб още като дете аз непрекъснато учех, а по-късно пишех. Това най-малко не е вярно. Без голямо преувеличение може да се каже, че аз по-скоро малко учех и нищо не изучих; а това, че през многото години досега все пак нещо е останало в главата ми, при средната ми памет и не най-лоша схватливост, не е много впечатляващ резултат; във всеки случай общото количество знания и особено научни знания е твърде мизерно в сравнение с разхода от време и средства за моя толкова безгрижен и спокоен живот, в сравнение с живота на повечето хора, които познавам. Жалко е, но е разбираемо за мен. От момента, в който започнах да разсъждавам, имах такива проблеми с утвърждаването на духовното си съществуване, че всичко останало ми стана безразлично. Гимназистите евреи тук са малко особени, сред тях може да се срещнат най-невероятни личности, но моето студено, почти неприкрито, ненакърнимо, по детински безпомощно, достигащо до комизъм, животински самодоволно равнодушие на едно само по себе си достатъчно студено, но фантастично дете, никъде не съм срещал, във всеки случай обаче това беше единствената защита за съхранение на нервната ми система от страха и чувството за вина. Занимаваше ме само грижата за мене, по най-различен начин. Например, тревогата за здравето ми; проблемите тук започнаха съвсем бавно, отвреме навреме се появяваха малки опасения, свързани с храносмилането, опадането на косата ми, изкривяването на гръбначния ми стълб и прочие, всичко това ескалираше в хиляди стъпки, докато най-после не завърши с едно истинско заболяване. Какво беше всичко това? Всъщност то започна не като истинско физическо заболяване. Но тъй като в нищо не бях сигурен и всеки момент се нуждаех от потвърждение за моето
съществуване, нищо не беше безспорно моя, изключително, еднозначно и само от мен зависеща собственост, бях един лишен от наследство син, то естествено, че и най-близкото, с което разполагах, моето тяло, ми стана несигурно; израснах много на височина, но не знаех какво да правя с това, товарът беше твърде тежък, гръбнакът ми се изкриви; не смеех почти да се движа, камо ли да спортувам, останах слаб; удивлявах се като на чудо на всичко, което все още притежавах, например на доброто ми храносмилане; това бе достатъчно, за да го загубя и да се открие пътят ми към всякаква хипохондрия, докато най-после от свръхчовешкото усилие и желание да се оженя (затова ще говоря допълнително) получих белодробен кръвоизлив, за който, ще кажа, определен дял има и жилището в двореца Шьонборн, с което исках да се сдобия, за да продължа да пиша. Всичко това следователно не е резултат от прекалена работа, както винаги си го представял. Имах години и на пълно здраве, през които промързелувах на канапето повече време, отколкото ти през целия си живот, включително всичките ти заболявания. Когато, оправдавайки се с голяма заетост, бягах от теб, най-често го правех, за да отида и да си легна в стаята. Цялата извършена от мене работа както в службата (където мързелът не прави такова впечатление и където поради страх го ограничавах), така и вкъщи, е нищожно малка и ако ти имаше представа за нея, щеше да се ужасиш. Може би съвсем да не съм предразположен към мързел, но нямаше какво да върша. Там, където живеех, бях отхвърлен, осъден, смазан, а да бягам другаде, беше твърде голямо напрежение за мен, но това не беше и работа, тъй като се касаеше за нещо невъзможно, което с малки изключения бе непостижимо за моите сили.

В това положение аз получих свободата да си избера професия. Бях ли всъщност в състояние да използвам тази свобода? Вярвах ли си, че ще мога да придобия истинска професия? Моята самооценка беше много по-зависима от теб, отколкото от всичко друго, от всякакъв външен успех. Той щеше да е само моментно насърчение и нищо повече, от другата страна твоята тежест винаги ме дърпаше по-силно надолу. Мислех си, че никога няма да успея да завърша първи клас в училище, но това стана, получих дори и награда, страхувах се, че положително няма да издържа приемния изпит за гимназията, но успях. Със сигурност смятах, че ще се проваля в първи гимназиален клас, но не се провалих, и така продължавах все по-нататък и по-нататък. Това обаче не ми даваше увереност, напротив, бях винаги убеден – а буквално получавах потвърждение за това и от твоята неодобрителна физиономия, – че колкото повече успявам, толкова по-зле ще завърша накрая. Често си представях как страшното събрание на учителите (гимназията за мене беше само универсалният пример, но навсякъде наоколо нещата стояха по същия начин), когато завърших първия горен гимназиален клас, след това втория, след като бях достигнал третия и тъй нататък, се събира, за да разследва този безподобен, въпиющ случай, как най-некадърният и във всички случаи най-незнаещият ученик е успял да се промъкне толкова високо и как естествено, след като вниманието на всички е насочено към мене, веднага ме изплюват за радост на останалите праведници, които не страдат от подобни кошмари. Не е лесно за едно дете да живее с такива представи. Как тогава, при тези обстоятелства, можеше да ме вълнува обучението? Кой можеше да събуди в мен искрица интерес към него? Преподаването, а не само преподаването, всичко останало около мен ме интересуваше в тази решаваща възраст точно толкова, колкото един банков чиновник, който злоупотребява с пари и трепери да не бъде разкрит, се интересува от всекидневната си банкова работа, която трябва да изпълнява, докато не е уличен и уволнен. Толкова незначително и далечно бе всичко за мен в сравнение с главния ми проблем. Така нещата продължиха до матурата, която издържах донякъде и с измама, след което всичко спря, бях вече свободен. Въпреки ограниченията на гимназията, сега вече без ангажименти, аз се концентрирах върху себе си. За мене всъщност не съществуваше истински свободен избор на професия, знаех, че по отношение на главния ми проблем всичко ще ми бъде точно толкова безразлично, колкото и досегашните ми учебни предмети, а това означаваше, че ще трябва да си избера работа, която без да наранява много моето самочувствие, в най-голяма степен ще ми позволява проявата на подобно безразличие. Следователно правото беше най-подходящата специалност за мен. Малките опити на моята
суетност и безсмислени надежди, направени в друга насока като двуседмичния курс по химия, полугодишната специализация по немски език, само още повече затвърдиха това убеждение. Ще следвам, значи, право. Това означаваше, че няколко месеца преди приемните изпити, при пълна психическа мобилизация, трябва ежедневно да се храня умствено буквално с трици, преживяни преди мен от хиляди муцуни. В известен смисъл това обаче ме удовлетворяваше, защото и в гимназията, а и по-късно в чиновническата служба, то съответстваше напълно на моята нагласа. Всъщност в това отношение проявих удивителна прозорливост, още като малко дете имах по отношение на образованието и професията си достатъчно ясни представи. Оттук нататък не очаквах спасение, отдавна се бях отказал от него.

Почти никаква предвидливост обаче не проявих по отношение значението и възможностите ми за брак; тази досега най-страшна драма в моя живот ме сполетя почти напълно неподготвен. Детето в мен се бе развило толкова бавно, тези проблеми стояха външно твърде встрани от него, отвреме навреме само възникваше необходимост да се замислям над тях; но че тук се подготвя трайно, решаващо и дори най-драматично изпитание, не успях да предвидя. В действителност намерението ми да сключа брак стана за мен най-големият и многообещаващ опит да се освободя от тебе, съответно на това грандиозен беше и провалът му.

Опасявам се, тъй като в тази насока никога не съм имал успех, че и сега също няма да мога да ти обясня опитите ми за женитба. А от това зависи успехът на цялото ми писмо, тъй като в тези опити, от една страна, бяха събрани всички положителни сили, с които разполагах, а от друга, тук почти с ожесточение се проявиха всички мои отрицателни качества, които описах като резултат от твоето възпитание – слабост, липса на самоувереност, чувство за вина, и образуваха буквално кордон между мене и женитбата. Обяснението ще ме затрудни и защото съм премислял и прехвърлял през ума си всичко това толкова дни и нощи, че дори само споменът за него ме обърква. То обаче се облекчава според мене единствено от пълното ти неведение за проблема и опитът ми да подобря дори и незначително това погрешно разбиране не ми изглежда чак толкова непосилна задача.

Най-напред ти нареждаш несполуките ми да се оженя в редицата на моите останали неуспехи; срещу това не бих имал нищо против, ако ти приемаш досегашното ми обяснение за моите неуспехи. Несполуката ми за женитба действително се нарежда в тази редица, само че ти подценяваш същността на проблема, и то в такава степен, че когато разговаряме за него, ние всъщност имаме предвид съвсем различни неща. Осмелявам се да твърдя, че в целия живот не ти се е случвало нещо от такова значение за теб, каквото бяха за мене опитите за женитба. С това не искам да кажа, че ти не си преживял нещо толкова значително, напротив, твоят живот е бил много по-богат, изпълнен с грижи и по-напрегнат от моя и тъкмо затова на тебе не ти се случи нещо подобно. Това може да се сравни например с разликата в задачата за преодоляване на стълба с пет ниски стъпала и на стълба с едно стъпало, но високо колкото петте, взети заедно; в първия случай човек ще изкачи не само петте стъпала, но и стотици и хиляди по-нататък, той ще има труден и напрегнат живот, но нито едно от стъпалата няма да бъде за него от такова значение, както единственото високо и непосилно второ стъпало, което той никога няма да може да преодолее.
Да се ожени човек, да създаде семейство, да приеме всичките си деца, които ще се появят, да ги опази и в известна степен да ги насочи в този несигурен свят, според мен е най-трудното, което той може да постигне. Че това видимо се удава на толкова много хора, не е доказателство за противното, тъй като, най-напред, то не се удава чак на толкова много хора и, второ, те най-често не го „правят“, а то само се „случва“ с тях; тогава то вече не е тяхното най-голямо постижение, но все пак е достатъчно значителен и достоен за уважение успех (още повече, че „правя“ и „случва се“ не могат да бъдат точно разграничени по смисъл). И най-после тук не става дума непременно за постигане на най-голямото нещо, а по-скоро само за едно далечно, но почтено сближение; всъщност не е необходимо да летим до слънцето, а да се доберем до едно чисто местенце на земята, където слънцето понякога грее и където можем малко да се стоплим.

Как бях подготвен за всичко това? Възможно най-зле. Това се вижда и от казаното дотук. Но ако за брака ми е необходима пряка подготовка и създаване на най-общи предпоставки, в това отношение външно ти не си се месил много. Всъщност това е и невъзможно, главната роля тук играят общоприетите съсловни, народни традиции и обичаите на времето. И ако все пак си се намесил, то не е много, защото условието за такава намеса е наличието на взаимно доверие, каквото поначало отдавна липсваше между нас, а и участието ти в решаващия момент невинаги е било особено успешно, защото изискванията ни бяха много различни; това, което вълнува мене, тебе може въобще да не те и засяга и обратното, което за теб не е прегрешение, за мен може да е вина, което за теб е без значение, за мен може да е капак на ковчега ми.

Спомням си, една вечер се разхождахме с теб и майка на площада „Йозефплац“ в близост до днешната регионална банка и аз започнах глупаво и високомерно, самоуверено, гордо, хладно (което не беше истина), студено (което беше истина) и заеквайки, както обикновено, когато приказвам с теб, да говоря за интересните неща, упреквайки ви, че не сте ме посветили достатъчно и че е трябвало да чакам съучениците ми да ме образоват в тях; споменах, че съм бил в близост до големи опасности (тук безсрамно излъгах, за да се изкарам смел, защото в резултат на моята нерешителност, освен обичайните за градските деца грехове в леглото, нямах точна представа за други „големи опасности“), но завърших накрая, че за щастие сега вече всичко знам, не се нуждая повече от съвети и че всичко е наред. Започнах да говоря за това главно защото ми доставяше удоволствие поне да приказвам за тези неща, след това от любопитство и най-после, за да си отмъстя на вас за някакво нещо по някакъв начин. Ти, съответно на твоя характер, прие всичко това съвсем естествено, отбеляза само, че можеш да ми дадеш съвет как безопасно да се справям с тези проблеми. Може би моята цел беше да предизвикам точно този отговор, това съответстваше на плътските желания на едно прехранено с месо и с всички добри неща, физически неактивно, вечно занимаващо се със собствената си личност дете, но чувството ми за външна проява на моя срам беше толкова наранено или си въобразявах, че е наранено, че противно на волята си, не пожелах да говоря повече и високомерно и нахално прекъснах разговора.

Не е лесно да оценя тогавашния ти отговор. От една страна, той съдържаше нещо смазващо откровено, в известен смисъл първобитно, от друга страна, доколкото се отнасяше до самата поука, тя беше съвсем съвременна и пряма. Не знам колко голям бях тогава, със сигурност не повече от 16-годишен. За такъв младеж обаче това беше много странен отговор и дистанцията между двама ни се изрази и в това, че разговорът беше всъщност първата житейска поука, която получих от тебе. Истинският й смисъл, който остана в мене, но който осъзнах значително по-късно, бе следният: това, за което ме посъветва, беше – според твоето и съвсем според моето тогавашно мнение – най-долното нещо на света. А това, че беше загрижен да не донеса някаква мръсотия вкъщи, беше от второстепенно значение, по този начин ти искаше само да предпазиш себе си и своя дом. Важното беше, че въпреки този съвет, за мен ти остана неопетнен съпруг, извисен над тези неща; това усещане се засили вероятно и от факта, че тогава бракът също ми изглеждаше нещо безсрамно, но че аз не можех да свържа това, което най-общо бях чувал за него, с вас, моите родители. По този начин ти стана още по-чист и се издигна още по-високо. Дори мисълта, че преди брака би могъл да дадеш и на себе си подобен съвет, ми се струваше напълно недопустима. Така по тебе не остана и частица земна кал. И точно ти, с тези твои няколко прями думи, ме тласна надолу в мръсотията, като че ли аз бях предопределен за нея. И ако светът се състоеше само от мен и теб, представа, до която бях много близо, неговата чистота се изчерпваше с тебе, а след твоя съвет с мен започваше мръсотията. Необяснима ми беше тая твоя присъда над мен, освен със старото ми чувство за вина и с дълбокото ти презрение към мен. По този начин аз бях отново засегнат в най-дълбоката си същност, при това особено силно.

Тук може би проличава най-ясно невинността на двама ни. Да си представим, че лицето „А“ дава на лицето „Б“ откровен, но не много благопристоен съвет за опазване на неговото здраве, който отговаря на неговите схващания и е обичаен за днешния живот в града, но не е много морален. „Б“ не е задължен да изпълни съвета на „А“ и няма никакви основания да се предполага, че чрез съвета ще се унищожи бъдещето му. И въпреки това тогава нещо подобно се случи, защото „А“ си ти, а „Б“ съм аз.

Тази двустранна невиновност мога особено добре да разбера, защото подобен сблъсък между нас, но при други условия, стана 20 години по-късно, като факт потресаващ, но по същество много по-безвреден, защото какво можеше повече да ми се навреди на мене, 36-годишния мъж. Имам предвид краткия разговор през един от няколкото напрегнати дни, след като ти съобщих за последното си намерение за женитба. Тогава ти ми каза приблизително следното: „Тя вероятно е облякла някоя специално избрана блуза, както умеят да го правят пражките еврейки, и ти веднага реши да се ожениш за нея. И то по възможност най-бързо, за една седмица, утре, днес. Не те разбирам, ти си зрял мъж, отиваш в града и не можеш да сториш нищо по-добро от това да се ожениш за една непозната. Няма ли други възможности? И ако се страхуваш от това, сам ще дойда с теб.“ Ти ми говори по-подробно и по-ясно, но не мога вече да си спомня подробностите, защото погледът ми се замъгли и почти повече ме интересуваше майка, която беше напълно съгласна с тебе, но въпреки това взе нещо от масата и излезе с него от стаята.

По-дълбоко едва ли си ме унижавал някога с думи и никога не си показвал по-ясно твоето пренебрежение към мен. Когато 20 години по-рано ти води разговор по подобен начин с мене, би могло да се забележи известен респект в очите ти към преждевременно узрялото градско момче, което според теб е възможно направо, без заобикалки да бъде въведено в живота. Проявеното тогава внимание днес само засилва пренебрежението ти към мен, тъй като младежът, който навремето бе започнал старта в живота си, днес забуксува и ти си убеден, че той с нищо не е обогатил опита си и днес изглежда само с 20 години по-жалък. Моят избор на момиче не означаваше нищо за тебе. Ти винаги (несъзнателно) си подценявал моята възможност да вземам решение и сега (несъзнателно) вярваше, че знаеш колко струва изборът ми. Ти нямаше никаква представа за всичките ми опити за спасение в други посоки, за хода на мислите ми, които ме доведоха до този избор за женитба, трябваше да гадаеш за тях и затова ме посъветва според най-общото ти мнение за мен по най-отвратителния, груб и смешен начин. И не се поколеба нито за миг също тъй да ми го кажеш. Срамът, който ми причини, беше според тебе нищо в сравнение със срама, който аз ще нанеса на твоето име с брака, който възнамерявам да сключа.
По отношение на опитите ми за женитба ти би могъл да ми кажеш нещо, и ти го стори: не си могъл да уважиш моето решение, след като два пъти развалях и два пъти подновявах годежа си с Ф., след като ви завлякох с майка за годежа чак до Берлин и прочие. Всичко е вярно, но как се стигна дотам?

Основната идея на двата ми опита за женитба беше съвсем коректна: да основа семейство, да стана самостоятелен. Една идея, която би трябвало да се харесва и на тебе, само че ти я осъществяваш като онази детска игра, в която единият държи и дори здраво стиска ръката на другия и му вика: „Бягай, бягай, защо не бягаш?“. В нашия случай това се усложнява и от обстоятелството, че ти винаги си влагал честен смисъл в подканата: „Бягай!“, но че също тъй отдавна, без да съзнаваш, само поради твоята природа, винаги си ме „стискал здраво за ръката“ и по-точно потискал.
И двете момичета, макар и случайно, бяха изключително добре избрани. Отново доказателство за твоята заблуда, че аз, плахият, колебаещият се, мнителният, ще се реша отведнъж за женитба, прехласнат само по една блуза. И двата брака щяха да бъдат за мен брак по разум, което означава, че ден и нощ, за първия години наред, за втория – месеци, всичките ми умствени способности бяха заангажирани с обмисляне на намеренията ми за тях.

Нито едно от момичетата не ме разочарова, само аз тях, двете. Моето мнение за тях и до днес е абсолютно същото, каквото бе и по-рано, когато исках да се оженя.

Не е вярно, че при втория си опит за женитба съм пренебрегнал опита от първия, че съм действал лекомислено. Случаите бяха съвсем различни, тъкмо при втория, който бе по-обещаващ, предишният опит можеше да ми даде повече основание за надежда. Не бих искал да се спирам на подробностите.

Защо не се ожених? Имаше пречки, както навсякъде, но в преодоляването им се състои смисълът на живота. Най-съществената, независеща от конкретния случай, беше тази, че аз очевидно не бях духом способен да се оженя. Това се изразява в обстоятелството, че от момента, в който реших да сключа брак, повече не можех да спя, главата ми пламтеше ден и нощ, нямах живот, лутах се отчаян. Това не бе предизвикано от истински грижи, вярно е, че моята флегматичност и педантичност също ми създадоха безброй проблеми, но те не бяха главното, те само довършиха работата, тъй както червеите довършват трупа; решаващо засегнат бях от нещо друго. Това бе общото мое душевно бреме от страх, слабост, липса на самоувереност.

Ще се опитам да ти обясня по-подробно: при опита ми за женитба в отношението ми с тебе се срещнаха две привидни противоположности с такава сила, както никога досега. Без съмнение женитбата е възможност за пълно освобождаване и независимост от теб. Щях да имам семейство, най-висшето, което според мен можех да постигна, най-висшето, което ти бе постигнал, и следователно щях да ти бъда равностоен, целите минали и срам, и тирания щяха да бъдат само история. Подобно нещо би било прекрасно, но точно тук е скрит проблемът. Това е много, и то толкова много, че не можеше да бъде постигнато от мен. Все едно някой затворник да иска да избяга и това да е възможно, но едновременно с това той да има намерение да превърне затвора в увеселителен дворец. Ако избяга, няма да може да го преустрои, а ако го преустрои, няма да може да избяга. Ако искам, в нещастната зависимост, в която се намирам спрямо теб, да стана самостоятелен, трябва да направя нещо, което по възможност не трябва да има връзка с теб; женитбата е най-голямото нещо и създава най-достойната самостоятелност, но едновременно с това тя се намира в най-пряка връзка с тебе. Да се измъкна от този омагьосан кръг е лудост и всеки опит ще бъде наказан с това.

А тъкмо тази тясна зависимост от теб донякъде ме кара да се оженя. Мисля си за равнопоставеността, която ще възникне между нас и която ти би могъл да приемеш както никога досега, което ще е толкова хубаво, тогава ще мога да бъда свободен, признателен, без чувство за вина, открит твой син, а ти един непотиснат, недеспотичен, съчувствен, доволен баща. Но за тази цел всичко случило се между нас трябва да бъде превърнато в неслучило се, т.е. ние самите трябва да изчезнем.

Така както сега са устроени взаимоотношенията ни, женитбата е невъзможна за мене, тя е твоя запазена територия. Понякога си я представям като разгъната карта на света и ти прострян напряко. И ми се струва, че за моя живот са достъпни само онези райони, които ти не покриваш или които не са в твоя обсег. А според моите представи за твоята големина, те са не много и не твърде обнадеждващи, а бракът специално не е между тях.

Това сравнение доказва, че съвсем не искам да кажа, че с твоя житейски пример ти си ме отказал от брака, така както навремето ме отблъсна от магазина. Напротив, въпреки далечната аналогия. В твоя брак имах пред себе си в много отношения примера на едно образцово семейство, образцово във верността, във взаимопомощта, в големия брой деца, дори и когато те пораснаха и все повече нарушаваха спокойствието, бракът ти остана незасегнат от това. Може би заради този пример в мене се оформи високият критерий за брака; а това, че стремежът ми към него после се обезсили, за това причините са други. Те бяха заложени в твоето отношение към децата ти, за което става дума в цялото ми писмо.
Съществува мнение, че страхът на хората от брака произлиза от опасенията им, че децата им ще платят по-късно за всичко, което те някога сами са сгрешили към своите родители. Мисля, че това няма съществено отношение към моя случай, тъй като моето чувство за вина произхожда всъщност от тебе и е пропито с уникалност, която уникалност е свързана с неговата угнетяваща същност, заради което е немислимо да бъде повторено. Въпреки всичко трябва да призная, че един такъв безчувствен, апатичен, сух, изпаднал син какъвто съм аз, би бил нетърпим и за мене и ако не съществува друга възможност, най-вероятно бих избягал от него, бих се изселил, както ти искаше да направиш заради намерението ми да се оженя. Може би и това оказа влияние на моята неспособност да се оженя.
Много по-важен обаче е страхът за самия мене. Това трябва да се разбира така: вече споменах, че в писането и с всичко, свързано с него, правех малки опити за самостоятелност, за бягство с минимален успех, които едва ли ще продължат, много неща говорят за това. Въпреки всичко мой дълг, смисъл на моя живот е да бдя над тях, да не допускам опасност или дори възможност за опасност, която да ги застраши. Бракът представлява точно такава потенциална опасност и въпреки че е и шанс за висша мотивация, за мен е достатъчно, че той крие възможността за подобна опасност. Какво да правя, ако той действително се изяви като подобна опасност! Как ще живея в брака с недоказуемото, но неопровержимо чувство за съществуването на такава опасност! Мога да се колебая, но крайният изход е сигурен, това ще е отказ. Сравнението с врабчето в ръката и гълъба на покрива има само далечна връзка със случая. В ръката си нямам нищо, на покрива има всичко и въпреки това – борбата за живот и жизнените нужди ми диктуват – избор на нищото. По същия начин трябваше да направя и избора на професията си.

Най-голямото препятствие за брака ми обаче беше дълбокото ми убеждение, че за поддържането на едно семейството и за неговото водене са ми необходими почти всички черти, които виждах в тебе, при това всички, без изключение, и добри, и лоши, така както бяха органично свързани в тебе, т.е. сила и презрение към другите, здраве и определена необузданост, дар слово и недостатъчност, самоувереност и недоволство от всеки друг, превъзходство и деспотизъм, познаване на хората и мнителност към тях, както и останалите ти, лишени от недостатъци качества, като трудолюбие, издръжливост, присъствие на духа, безстрашие. В сравнение с тебе аз не притежавам нито едно или много малко от тях, как тогава да се реша да се женя, след като виждам, че и на тебе ти се налагаше да водиш тежка борба за семейството си и че в нея дори претърпя неуспех с децата си? Естествено не поставям изрично този въпрос и не му отговарям изрично, защото бих могъл да се обърна и към обичайното мнение, което ще ми посочи другите мъже, които се различават от тебе и въпреки това са се оженили и не са се провалили, което за мене ще е твърде много и дори предостатъчно (да ти посоча един пример от твоето близко обкръжение, доста различния от тебе чичо Рихард). Не поставям този въпрос, но го изживявам още от детството си. Аз се проверих не най-напред в брака, а спрямо всяка ежедневна дреболия; спрямо всяка една от които ти чрез твоя пример и възпитание ме убеждаваше, както се опитах да опиша дотук, в моята непригодност за живота, която се потвърждаваше във всеки отделен случай и даваше право на оценките ти и която щеше неизбежно да се прояви и при най-голямото изпитание – брака. До опитите си за женитба аз живях като търговец, който прекарва деня си в труд и лоши предчувствия, но без да води точно счетоводство. Той постига някои малки печалби, толкова редки, че постоянно ги преувеличава и разглезва в съзнанието си, но иначе живее с ежедневни големи загуби. Всичко се вписва в счетоводната книга, но никога не се прави баланс. Сега дойде времето на неизбежния баланс – женитбата. И сред големите суми, които се появяват, се оказва като че ли никога не са правени и най-малки печалби – всичко е един-единствен голям дълг. Е, жени се сега, без да полудееш!

Така приключва моя живот с тебе и такива са неговите перспективи за бъдещето.

Ти би могъл, след като се запознаеш с това мое обяснение за страха ми от теб, да ми дадеш следния твой отговор: „Ти твърдиш, че си правя живота по-лесен, като обяснявам моето отношение към тебе просто с твоята вина, но мисля, че независимо от видимите ти усилия, ти правиш проблема за тебе, ако не по-тежък, то поне много по-изгоден. Най-напред отхвърляш всякаква вина и отговорност от себе си, тук методите ни са едни и същи. Но докато след това аз открито, както го и мисля, така и приписвам вината единствено на тебе, ти искаш в това време да бъдеш „свръхумен“ и „свръхнежен“, като ме освобождаваш от всякаква вина. Естествено, това само привидно ти се удава (а ти и не искаш повече), защото между редовете ти, въпреки всичките „изрази“ за същност, природа, противоречие и безпомощност, прозира, че аз съм нападателят и че всичко, което ти си правил, е било единствено самоотбрана. Дотук ти постигна достатъчно много с твоята неискреност, тъй като доказа три неща. Първо, че си невинен, второ, че аз съм виновен, и трето, че ти единствено от великодушие си готов не само да ми простиш, но и което е повече или по-малко същото, да докажеш и сам да си повярваш, че и аз, което вече не е истина, също нямам вина. Това би могло да бъде достатъчно за тебе, но то още не те задоволява. Ти си поставил за цел да живееш напълно и само от мене. Признавам, че ние водим борба, но има два вида борба. Едната е рицарската борба, където мерят сили двама независими противници, отговарящи сами за себе си, всеки губи сам за себе си и печели сам за себе си. Но има и борба на паразита, който не само че хапе, но едновременно с това, за да поддържа живота си, смуче и кръв от тебе. Такъв всъщност е и наемният войник и ти си такъв. Негоден си за живота; но за да си го направиш удобен, без проблеми и без самоупреци, доказваш, че аз съм отнел годността ти за него и съм я пъхнал в джоба си. Какво те е грижа сега, че си неспособен да се справиш с живота, щом аз нося отговорността за това, а ти спокойно се изтягаш и чакаш да те мъкна физически и психически през ежедневието. Един пример: когато последният път щеше да се жениш, ти искаше едновременно с това, както сам признаваш в писмото си, да не се жениш, но за да не се напрягаш, желаеше аз да ти помогна в отказа ти и да забраня женитбата заради „срама“, който тя ще нанесе на моето име. Но това дори не си го и помислях. Първо, тук, както и навсякъде другаде, не съм искал да „преча на твоето щастие“, и второ, не бих желал да чувам никога подобен упрек от моето дете. Но какво ми донесе усилието да се преодолея, когато ти открих пътя към женитбата? Абсолютно нищо. Моето отрицателно отношение към нея не би я предотвратило, напротив, щеше да бъде още едно предизвикател­ство за тебе, да се ожениш за момичето, защото както ти се изразяваш, „опитът ти за бягство“, така щял да бъде по-завършен. Моето разрешение за брака не прекрати твоите упреци към мен, тъй като ти продължаваш да доказваш, че във всички случаи аз съм виновен, че не се е осъществил. Но в основата на всичко дотук и другаде ти не доказваш нищо друго, освен че всички мои обвинения към теб са правилни и че сред тях отсъства още едно особено основателно, това за неискреност, угодничество и паразитизъм. И ако не бъркам, и с това писмо ти продължаваш да паразитираш над мене.“
Моят отговор на това твое въображаемо възражение, което може да се обърне и срещу теб, е, че то не произлиза от теб, а е написано от мен. Твоето съмнение към другите съвсем не е толкова голямо, колкото е моето съмнение към самия себе си, на това ти самият си ме научил. Не ти отричам и известно право на подобен въображаем отговор, който внася нещо ново в характеристиката на нашите отношения. Нещата в действителност не стоят точно така, както са представени в писмото ми, животът е повече от една игра на домино; но с корекциите, които поражда привидният ти отговор, корекции, които нито мога, нито желая да правя в подробности, според мен ще се достигне все пак нещо толкова близко до истината, което може поне малко да успокои нас, двамата, и да направи живота и смъртта ни по-леки.
Франц

Превод от немския оригинал Любен Аладжов

Бележки:

(11) Учението на Мойсей – бел. прев.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук