Дора Цветанова Сивкова е родена на 7 ноември 1996 г. в София. До VII клас учи в 133 СОУ „Ал. С. Пушкин“, а в момента е осмокласничка в 9-та Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“. Интересува се от литература и история.
Преди време случайно открих песента „От героев былых времен“ на съвременната руска група „Двойная игра“. По-късно се оказа, че това е модернизиран вариант на стара руска военна песен от филма „Офицери“, за който родителите ми си спомнят, а аз не съм гледала, връстниците ми, предполагам, също. Песента разказва за загиналите на фронта млади хора по време на Втората световна война. Направи ми силно впечатление един от куплетите:
Нет в России семьи такой, где б не памятен был свой герой, И глаза молодых солдат с фотографий увядших глядят. Этот взгляд словно высший суд для ребят, кто сейчас растут, и мальчишкам нельзя ни солгать, ни обмануть, ни с пути свернуть.
Замислих се, че у нас вкъщи също има подобна снимка. Когато бях малка, често се заглеждах в спокойното лице на красивия млад човек, който ми се усмихваше от фотографията. Питах се кой ли е той. Родителите ми ми обясниха, че това е плевенският поет Цветан Спасов, брат на моята баба Дора.
Няколко години по-късно прочетох неговите стихотворения. Осъзнах, че за мен портретът на Цветан Спасов има същата роля, както този на младия войник за руските деца.
Пътят, който изминава Цветан Спасов (1919 — 1944), е пълен с изпитания. Още в детството си се сблъсква с тежките несгоди на бедността. Съвсем малък вижда как полицаите нахлуват в дома им и зверски пребиват баща му. Такава е обстановката, в която израства.
Рисуването и книгите са били нещата, които най-много обичал като малък. Научил се да чете и пише още преди да тръгне на училище. В свободното си време никога не оставал без книга в ръка.
Още в прогимназията Цветан Спасов прави първите си стъпки в литературата, преживява първите успехи и несполуки. По страниците на вестниците „Златоструй“, „Българска реч“ и „Въздържателче“ се появяват негови стихове и статии. На петнадесетгодишна възраст, заедно с приятели и съмишленици, основава първия литературен кръжок в Плевен.
Творчеството на Христо Ботев, Максим Горки, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски и Александър Блок издига неговия ум и обогатява душата му.
В гимназията Цветан Спасов участва дейно в различни културни прояви, като редактиране на гимназиалните вестници, изнася беседи. Тогава става член на нелегална антифашистка организация.
Най-голямото желание на Цветан Спасов е да учи литература, но по стечение на обстоятелствата се принуждава да запише право в София. В столицата става сътрудник на „Заря“, „София“, „Академик“ и други вестници. Очертава се като добър оратор и публицист, надарен поет и хуморист. Без да изоставя ученето, той се включва и в антифашисткото движение. След нахлуването на немските войски в СССР Цветан Спасов поема пътя на нелегалната борба. Смъртта непрекъснато го дебне, но той все успява да й се изплъзне, докато на 14 февруари 1944 г. заедно със свой другар е обграден в къща в покрайнините на Плевен. Двамата се отбраняват до последния куршум, след което, виждайки че нямат друг изход, сами слагат край на живота си. Така приключва героичната недопята песен на един млад творец.
Приятелите на Цветан Спасов си го спомнят като изключително надарен човек, поет, рецитатор, художник, а същевременно обикновен и скромен, уравновесен, с логична и емоционална мисъл.
За мен той е герой — честен, благороден, състрадателен, готов да се жертва за бедните и онеправданите. Всички са го уважавали, дори противниците му. Винаги и навсякъде, където минел, той оставял незаличими следи.
Казват, че героите са безсмъртни, защото продължават да живеят в паметта на хората. За съжаление, това не винаги е вярно, поне не такава е съдбата на някои герои. Много от тях са забравени от младите поколения. Като че ли Цветан Спасов е останал безсмъртен само за съвременниците си. Следващото поколение, днешните млади хора, за които той е дал живота си, дори не са чували името му. Това поне виждам около себе си. Целта на тези редове е да възвърна паметта за него. И най-добрият начин да покажа какъв е бил той, е да напомня за неговото творчество.
Много харесвам поезията му, защото е искрена и покоряваща. Изразил е в стихове онова, което е чувствал, казаното в рими е убедително, тъй като не противоречи на делата му, ясно изразени са смисълът и посланието на всеки стих, без излишни думи. Поезията му е красива и нежна, но и твърда и непоколебима като самия Цветан Спасов.
Всеки поет има своята неповторима съдба. Цветан Спасов не доживява да рецитира стихотворенията си пред препълнени зали. На него просто не му остава време да се срещне с хората, за които е писал стиховете си, защото си отива твърде млад. От първото му стихотворение „До вчера“, до една от последните му творби — „В такава нощ“, са минали едва няколко години.
Благородната цел, която Цветан Спасов си поставя, е да пише за народа. В стихотворенията си той разказва за живота, гледа на него реалистично, но с оптимизъм. Точно това харесвам в лиричните му произведения — поетът говори ясно за нещата, които го вълнуват, не изпада в напразни мечти за приказни светове, нито разказва с песимистичен тон за живота и бъдещето си. Такова е стихотворението „Посвещение“:
Животът е широк и хубав и трябва само едно сърце към подвиг устремено, една избрана цел и две ръце корави!
Нещо повече. Мисълта за Левски и неговият пример не му позволявта да изпадне в униние:
Когато животът ме гневно притисне със своята силна и груба ръка, несетно си спомням за дякона Левски — в стихията бурна на трудна борба. („Левски“)
През нелегалния си период въпреки тежките условия, в които му се налага да живее, Цветан нито за ден не прекъсва литературните си занимания. Именно през тези години създава най-хубавите си стихотворения като: „Рими“, „Легенда, приказка чудна“, „До любимата“, „В такава нощ“ и други.
Докато ги четях, имах усещането, че това не са обикновени рими, а като че ли всяка дума е изстрадана и извира дълбоко от сърцето на автора.
Поезията на Цветан Спасов не се запечатва в съзнанието на читателя с ефектна фраза или неочаквана рима, а със своята простота, изразителност и искреност, тя отразява действителността.
Твоите песни ще бъдат излишни, няма никой за теб да си спомни, ако в тях не говори, не диша, не расте и не крепне живота. („Посвещение“)
Обичал е да чете Христо Ботев, Алеко Константинов, Димчо Дебелянов. Уважавал ги е, защото преди всичко са били граждани — честни и неподкупни. За него това са били най-важните и ценни човешки качества. Уважавал е хората с оформен, ясен и здрав мироглед, независимо дали са били негови съмишленици, или не. Всъщност, възхищавал се е на това, което сам е притежавал. Думите, посветени на Д. Дебелянов, на „бедняка с богатата душа“, се отнасят и за самия него:
Ти пя без всякаква преструвка, ти бе открит като небе. („Димчо Дебелянов“)
Въпреки трудностите, съпътствали го през целия му живот, и опасностите в борбата, Цветан Спасов не губи чувството си за хумор и това е едно от нещата, които го сближават с обичания от него Алеко Константинов. Освен талантлив поет, той е и добър хуморист. Автор е на значителен брой хумористични стихове, публикувани само във вестниците от онова време, някои от които успях да намеря и прочета. В тях поетът осмива безделническия живот на богатите, неизкоренимата човешка суета и хората, които не смеят да изкажат мнението си („Писма до Пипита“, „Гротеска“, „Времената са такива“).
Хумористичните си творби поетът подписва с псевдоними. Сред тях най-много ми харесва оригиналното име Рир Руж, което на френски се пише rire rouge и означава „червен смях“. И това не е случайно — една от мечтите му е била да научи добре френски език и тъй като нямал пари за уроци, занимавал се сам вкъщи и карал сестричката си да го изпитва на думите от речника.
В закачливия хумор, който лъха от тези негови творби, проличават неговият оптимизъм и увереност. За него изходът от борбата не е просто утопия, а напълно осъществима цел. С това той ми напомня друг любим мой автор — Щастливеца.
И все пак, хумористичните и сатиричните му произведения не са най-същественото в неговото творчество. Той не е хуморист, а драматичен поет. Всяко едно от качествата на Цветан Спасов — честност, състрадание, човеколюбие, е отразено в творбите му.
Две теми пронизват цялото творчество на Цветан Спасов — темата за родината, на която е посветен цикълът „Земята, която ме роди“, и за майката, като в много от стихотворенията си, подобно на Хр. Ботев („Хайдути“), той поставя между тях знак за равенство.
Ти моя майка, но с ласка не погали и не затопли в своите скути верния си син… („Родина“)
Не по-малко изразително е и последното тристишие на творбата му „Обичам“:
Обичам я силно, тъй както обича син своята майка, и ней аз душата си волна обричам.
Така поетът е изразил не само безграничната си любов към родината, но и своята готовност да отдаде живота си за своето отечество. Същата тема — за достойния житейски избор, откриваме и в творчеството на Ботев („На прощаване“, „Майце си“ и други).
Както в реалния живот, така и в неговата поезия, образът на родината е пряко свързан с образа на майката. Тя е една от основните му грижи, скръбта по нея не го напуска и в най-трудните за поета моменти. Това е тема на стиховете му „Заръка“, „Вяра“. Тази синовна обич и загриженост проличава най-ясно в стихотворението „На майка ми“, в което Цветан Спасов говори за тревогата си по нея:
Някъде оставих майка си сама, (…..) няма да забравя бялата коса — как се тя загуби в мрака неспокоен…
Поетът се измъчва от мисълта как майка му изгаря от притеснение и тъга по него.
Негови другари разказват, че когато Цветан Спасов научил, че е осъден на смърт, не се разтревожил за себе си, а първите му думи били: „А майка ми, какво ще прави тя?“ Тази болка откриваме и в следните стихове:
(…) няма друга обич, няма други син, в тоя свят бездушен сам съм й останал. („На майка ми“)
Подобен мотив — за дълбоките чувства към майката, откриваме и в едно известно стихотворение на Сергей Есенин — „Письмо матери“ („Ты жива еще моя старушка“), както и у Дебелянов — „Да се завърнеш в бащината къща“, които ме вълнуват не по-малко.
В творбите на Цветан активно присъства социалната тематика. Целият живот на поета е белязан с печата на бедността и лишенията — такива са родителите и приятелите му, хората, на които се възхищава, такъв е и самият той. Затова иска да помогне на сиромасите, на тази вечно пренебрегвана част от обществото. С много болка Цветан Спасов описва теглото на бедните и страда за гладните и измъчени деца:
Тук децата израстват със гърбици, със безкръвни и болни лица, и на кръст всяка майка разпъната под децата увяхва със плач. („Нашата улица“)
В тези стихове не е трудно да разпознаем братчетата на Гаврош…
Цветан Спасов се възмущава от несправедливостите. Отвращава го лентяйството на богатите, които в името на суетата харчат несметни суми за несъществени неща, докато други тънат в нищета и мизерия. („Въглекопачи“, „Интермецо“, „Писма до Пипита“). Поетът живее с проблемите на бедните. Съпричастен е с онеправданите не само в своята родина, но и далеч извън нейните предели. В творбата си „Кафе“ Цветан изказва категоричното си несъгласие с расизма, с жестоката експлоатация на труда на чернокожите. С болка пише за „момичето черно с потъмнели от мъка очи“, с гняв разказва как „британецът ловък“ шиба „гърба £ със дълъг камшик“.Човеколюбие и твърда гражданска позиция бликат от стиховете:
Ти, безумецо, дето се гавриш с това черно невинно дете, свойта лейди би ли допратил да събира кафяво кафе?
От всички произведения на Цветан Спасов най-много обичам стихотворението „Рими“. То определя отношението му към поезията — друга форма за осъществяване на идеалите в действителността. За мен тази творба е най-същественото в неговата поезия — тя съдържа смисъла на неговия живот, разкрива онова, което го е подтикнало
да пише. За него „суровите рими“ се раждат в „неспирни борби“ и са оръжие за постигане на идеала му. Описал е действителността в няколко стиха. Затова и те звучат толкова достоверно и въздействат така силно:
Те кънтят като конски копита върху някой гранитен площад, дето падат главите разбити от картеч, от куршум, от приклад.
Когато Цветан Спасов разбира, че е загинал един от най-близките му приятели — Христо Кърпачев, от силната болка по изгубения другар се ражда яркото стихотворение „Легенда — приказка чудна“, в което с голяма мъка и обич говори за него. Такъв е бил — и в най-тежките си дни не е преставал да мисли и страда за другите, нито е пренебрегвал верните си приятели. И тук неизбежно си спомням за Вапцаров („Спомен“ — „Аз имах другар…..“, „Песен за другаря“).
В тези стихове, както и в „Посвещение (на Ленко)“ Цветан Спасов сякаш има предчувствие за съдбата, която го очаква и която вече е приел без страх и колебание:
Ний живеем под грозното дуло на един безпощаден револвер, ний умираме всяка минута и с кръвта си нощите тревожим.
В последното си завършено произведение — елегията „В такава нощ“, предчувствието е още по-силно, обръчът около Цветан все повече се затяга („В такава нощ ще ме загубиш./Ще писне сова в мрачината/след писъка на вражите куршуми…..“). В тези тежки мигове той отново си спомня за майка си. Представя си как другарите ще носят цветя на гроба му, как майка му ще плаче и тъжно ще си спомня за него, а той вече ще е мъртъв. Обръща се към любимата с думите:
Ела последен път на гроба ми и разкажи, че моите илюзии се сбъднаха така разкошни!…
Мисля си какво ли би станало с Цветан Спасов, ако не беше злокобният 14 февруари 1944 г. Питам се, дали ако бе доживял до наши дни, щеше да приеме провала на илюзиите си. Чудя се дали щеше да продължи да се бори за тях или, разочарован, щеше да се отдръпне от обществения живот. Защото ми се струва, че много от нещата, срещу които той се е борил, съществуват и днес.
Какво ли би си казал пламенният родолюбец Цветан Спасов, ако сега можеше да види колко млади хора напускат България, когато решат, че няма да могат да осъществят мечтите си в родината и я напускат завинаги.
Мисля си за идеалите на младия поет и когато гледам просячетата по улиците. Още една от мечтите на Цветан не се е сбъднала — братчетата на Гаврош не са изчезнали. И днес съществуват две Българии — на богатите и на бедните. Понякога си мисля за това даже в училище, където виждам разлика между децата — някои от тях са задоволени с всичко, а други броят стотинките за закуска.
Затова смятам, че ценностите в поезията на Цветан Спасов са актуални и днес. С живота и творчеството си той е дал пример за благороден човек с честно сърце, който без страх е изразявал идеите си. И това именно го прави герой, който не трябва да бъде забравен.
Бележка:
* В работата си по този текст съм използвала написаното за Цветан Спасов от Борис Делчев и Иван Вандов, както и спомени на негови близки и приятели.