917 ДНИ СМЪРТЕН В ИМЕТО НА ЕДНА ПО-ДОБРА БЪЛГАРИЯ

0
209

ИВАН СТЕФАНОВ АЛАДЖОВ (1909-1997) е роден в с. Крушуна, Ловешко. След завършване на Телеграфопощенското училище работи като телеграфист в различни градчета на страната, а от 1936 г. — в Софийския централен телеграф. През 1938 г. става член на Българската комунистическа партия и активно се включва в революционната борба. Като секретар, ръководител и организатор на нелегални партийни групи в пощите през 1942 г. е осъден на смърт. Излежава 917 дни в Софийския и в Пазарджишкия затвор. След деветосептемврийската победа е един от изявените организатори и строители в системата на българските пощи и съобщения. По време на култа към личността се противопоставя на официалната линия в БКП и през 1948 г. е принуден да търси убежище на границата с Югославия. През 1956 г. е реабилитиран. Притежава най-високото трудово отличие на Народна република България — „Герой на социалистическия труд“, и два ордена „Георги Димитров“. Удостоен е със званията „Почетен пощенец“ и „Заслужил деятел на физкултурата“.
Автобиографичен разказ

Моето родно село Крушуна е скътано там, дето свършват старопланинските пазви и дето се е кротнала Осъмската равнина. Отвсякъде е опасано с дълбока гора, пресечена на две от река с водопад. Достатъчно е да се наведа над бялата вода, да погледна планината, накичена като на празник с великденчета, теменуги, синчец и попски ушета, за да ме изпълни смисълът на завръщането ми в старото родно гнездо. Тук мина моята младост, тук, където по цял ден ме жулеха негостолюбивите къпини и дивата метла ме удряше по лицето под жълтата мараня на тягостното лято. Тук се покривах с омайната зелена дреха на шумнатите дъбове и с ласкавата пелерина на белокорите букове. Едно село беше целият свят, а една планина — отечеството.

Бедно беше нашето семейство. При шест деца в къщата трябваше да работя от малък, да паса кравите, биволите, овцете. От село до Летница са седем километра. При вятър и дъжд, в жега и мраз с няколко книжки в торбичката ходех на училище. Всеки ден беше изпитание и всеки ден се заричах: изтърпи го!… Учителят ни Васил Бъркачев, с буйна коса и широкопола шапка, идваше в клас с цигулката си. Научи ни да пеем „Дружна песен“. С нея откривахме селските вечеринки и събрания, с нея правехме първомайските манифестации край бистрите води на водопада в Марата. Крушуна открай време се слави с борческите си традиции, тук буржоазията никога не е печелила избори. Още в края на Първата световна война бяха създадени партийната организация и младежкият съюз. Между комунисти и земеделци нямаше разлика, те действаха винаги заедно в борбата, всички празници посрещаха с червени и оранжеви знамена и революционни песни.

След войната селото беше разорено, разграбено от реквизиции и наряди, нивите пустееха, мъжете ги нямаше. Един ден на площада пощаджията прочете имената на загиналите при Добро поле двайсет души от една и съща войскова част. Няколко дни селото се тресеше от риданията на жените, вечер по тлъки и седенки съчиняваха и пееха песни за убитите, разказваха истории за омразната и жестока война, която отне цвета на селото. А после, след 9 юни 1923 година, бащите ни — комунисти и земеделци — грабнаха пушките, биха се във въстанието и превзеха Плевен. Имаше нареждане оръжието да се вземе по селата и с брат ми и зет ми като деца прекарвахме пушки, бомби и патрони и ги укривахме във водениците край водопада. След разгрома въстаниците се пръснаха по горите и пещерите, а ние, пастирчетата, им носехме храна, снабдявахме ги с патрони. Фашист­ките команди ни спираха на всеки кръстопът, разпитваха кой носи храна на Васил Героя, командир на чета в Ловешкия край. Още юноши тогава, ние отпихме от горчивата глътка на комунистическата истина за живота, за борбата, дори и за смъртта. Идваха други времена и всичко придобиваше яснота и смисъл за мене. Усещах, че един ден камбаната отново ще забие тревожно, ще пропукат изстрели и ние ще излезем да заявим правата си за свобода и човешко достойнство.
Моят първи братовчед Димитър Попов, ляв земеделец, беше студент в София. През април 1925 г. го арестуваха, изчезна безследно. От него научих много неща, той ми помогна да се ориентирам в ония години, предопредели бъдещето ми в борбата. Когато идваше на село, баща ми го съветваше: „Mumкo, сам няма да оправиш тоя свят. И Левски, и Ботев, и много други загинаха, и ти ще загинеш“. А той отвръщаше: „Вуйчо, без жертви не може. Тази свобода ние за другите ще я постигнем“. Завинаги запомних тези думи, и днес те светят в съзнанието ми. Той беше първата жертва, която даде нашето село, нашата фамилия. Очакваха ме още тежки загуби на най-близки хора…

В Свищов ме изключиха от търговската гимназия, в Левски намалиха поведението ми на двойка, но изкарах отлично приемните изпити в Телеграфо-пощенското училище в София. Тук бяхме само бедни селянчета, защото всичко беше безплатно, а нямахме възможност да учим другаде. За четири години не получих нито един запис, нито един колет — на село гладуваха повече от нас. Това училище беше по-лошо и от казарма. Още на втората година обявихме стачка, станах член на ръководния комитет. Три дни изкарахме без хляб и вода, но не позволихме да носим пушки по време на учението. Нито един от нашия випуск, наричан „Черния“, след завършването не прие да отиде във военното училище, да стане офицер и да служи на монархията.

Започнаха моите митарства в пощите на различни градчета из страната. В Севлиево бях телеграфист и след една стачка се преместих в Ловеч, а след това в Свищов. Тук ръководех профопозицията и полицията непрестанно ми правеше обиски и проверки, а след убийството на партийния секретар Георги Терзиев — Гошо напуснах града. Него го застреляха от засада в една тъмна уличка, без да дадат гласност на убийството. В Сливница изкарах едва половин година. Офицерството беше много силно и се смяташе, че тук стават превратите и смените на правителството. Офицерите по цели нощи гуляеха във военния клуб и ме тормозеха, че не съм ходел с тях, защото съм бил комунист. Преместих се в Софийския централен телеграф и веднага се свързах със стари другари комунисти. През януари 1938 г. станах член на партията и започнахме да изграждаме нелегални групи в телеграфа, телефонната мрежа, пощата, спестовната каса и писалищата. Бях партиен секретар, ръководител на групата в телеграфа, а след това и на пощите. Подслушвахме телефоните, „подслушвахме“ пощата и телеграфа. Всичко, което се разпореждаше от министрите и правителството, ние улавяхме и пращахме по съответния канал до Централния комитет. Например, писмата на Задграничното бюро на партията във Виена идваха с особен знак, ние първи отваряхме чувала, отделяхме ги и ги пускахме на нужния адрес. Снемахме текстовете на телеграми и радиограми и предизвестявахме за опасност от спиране на прогресивни вестници, за замислите на полицията да разгроми различни партийни организации, да арестува партийни функционери. Разпространявахме бюлетини, листовки, обръщения, някои направо пускахме в пощенските кутии на разни големци и управници. След като започна войната срещу Съветския съюз, нашите организации минаха на бойна нога: снабдявахме се с оръжие, подготвихме редица саботажни акции.

Пощенската професия е революционна професия. Не случайно над сто пощенци загинаха в революционните борби. Ние поддържахме връзките на партията в цялата страна, разпространявахме нейните решения, пропагандните материали. Имахме свои хора по пощенските станции на села и градчета, в гарите и влаковете. Чрез нас до народа достигаха прогресивните идеи и партийната правда. А при какви условия работехме — прахоляк в помещенията, смрад и беднотия! Всеки пощенец беше кандидат за туберкулозата.

През август 1941 г. отидох на село. Моят племенник Моната имаше като мене сини очи, като мене беше висок и снажен. Аз го пратих в гимназията, аз му помагах да учи в университета, аз го научих на най-важното: в борбата е смисълът на живота. Обичах Моната като син, а му посочих най-трънливия и труден път. Не можех да му дам друг съвет, пък и той не можеше да не ме послуша. Тогава беше секретар на РМС и го викнаха в полицията „за справка“. Предадох му решението на партията всеки, който е потърсен за такава „справка“, да мине веднага в нелегалност. Той беше първият партизанин в Ловешкия край. С Христо Кърпачев в един дъжделив ноемврийски ден, загърнати в платнището край водопада, написали Марша на септемврийци: „Когато над Дунав се мръкне и сънен Балканът заспи, отново в полетата бойни пожарът на бунта гори…“ Предател посочил скривалището на партизаните, които след тежко сражение се пръснали по горите. Моната, този 23-годишен юноша, вместо в къщата на ятака, влязъл в съседната — предали го, бил се геройски, а последния куршум запазил за себе си. Своето верую това талантливо момче беше изразило в стиховете си: „Аз искам костите си тук да сложа, та в силата на моя край и мойта сила да положа…“ Като воденичен камък лежи на сърцето ми смъртта на племенника ми Моньо Минев — Крачун. Сестра ми Цонка не можа да понесе неговата смърт, туберкулира из концлагерите и мъката я довърши…
Много по-млад загина и другият ми племенник, Цветан Петров — Велко. Когато той отиде в отряда, аз бях вече отписан от живите. При едно сражение бил ариергард, прикривал другарите си и тежко ранен в корема се добрал до някаква плевня. Стопанинът, мръсникът, не пожалил младия му живот и го предал. По корем се влачил Цветан в снега към водопада, преследван от ловните роти. Обграден от всички страни, изпратил последния куршум в сърцето си. На това място сега има гранитна фигура на младеж с карабина в ръка, а с другата сякаш зове: „Напред!…“ Това може да е и Моната, и Цветан, и всеки от другите мъртви партизани от селото. Те всички са заедно в смъртта и безсмъртието си. Освен партизаните, ловната група избила и дванадесет ятаци в общината. Поругали ги на площада, сред пиянски оргии и кървави хорˆ. Като научих това, бях вече в затвора в Пазарджик и едва не полудях от скръб. Спасиха ме грижите на другарите ми.

Много от срещите на нашите групи ставаха в бедната ми квартира, която държах под наем на улица „Бисер“ в София. Жена ми Мария беше телефонистка, истински пролетарий, тя всячески ме подпомагаше в нелегалната работа. В края на 1941 г. стана провал и връзките ми с партията се прекъснаха. Вечер с жената крояхме планове как да мина в нелегалност и да се присъединя към партизаните, но на шести декември рано сутринта полицията нахълта вкъщи и ме арестува. В Дирекцията на полицията ме поставиха в единочка и чак на следващата вечер се сетиха за мене. В коридора имаше много народ. Провал, който щеше по-късно да докара първия масов политически процес, наречен „Процесът на пощенци“.

Агентите ме разпитваха в една стая, отвсякъде осветена, а в дъното началникът им водеше процедурата. Винаги съм ненавиждал тайните агенти, недостойни хора са, зад гърба на другите се крият и вършат най-мръсната работа. Все с бомбета и мустачки ходеха, ръцете си държаха в джобовете на шлифера. При обиск взимаха дори сватбените снимки, снимките от фронта, дори кръста за храброст на баща ти или дядо ти. Биеха ме все по слабите места и питаха едно и също: за структурата на организацията, колко са членовете £, къде и как получавам инструкциите. Отричах всичко, но когато ми тропнаха признанията на някои другари, започнах да правя всичко възможно, за да запазя групите от пълно разкритие. Какви ли не начини използваха за тормоз и сплашване: след полунощ в килията ме събличаха гол и пускаха дресирано куче; по никое време ме мъкнеха в следствената пред куп бели листа и искаха да пиша; пращаха провокатори. Тази дирекция, този дом на варварството беше виждал всякакви инквизиции. Тук и моят братовчед Димитър Попов е намерил смъртта си. Удушен с примка или пък излетял като дим от огнените пещи на парното. Честити са Моната и Цветан, че загинаха с пушка в ръка, биха се до последния си дъх, до предела на своите сили.

Три седмици всеки ден ни водеха в съдебната зала, за да слушаме ръждивия глас на прокурора. „Комунистическата партия, макар и разтурена и забранена, вън от законите на страната, върши трескава организационна дейност не само в създаване на нелегални групи и активи към профсъюзите и в различните учреждения и предприя­тия, но и към подготовка на въоръжена борба, на масови акции за насилствено завземане на властта и установяване на болшевишко управление в страната. Нейно дело е вдигането във въздуха на взривните материали на железопътната линия Русе – Варна, нападението и убийството на германски войници, охраняващи военните складове, подпалването на бензинови резервоари и какви ли не още саботажни акции“. По член 16 на Закона за защита на държавата (този мръсен и ужасен закон на безсилието) аз и още двайсет мои другари бяхме осъдени на смърт чрез обесване. Присъдите ни прочетоха на 3 март 1942 г., Деня на освобождението ни от братята руси. И то присъди за родоотстъпничество, за предателство в полза на Съветската армия. На внуците на своите освободители, които геройски давеха по фронтовете „нечуваната“ мощ на фашистката военна машина.
Сред мраморните стени на съдебната зала като вик, като нестихващо ридание отекваха гласовете на десетки майки, съпруги и дъщери на осъдените на смърт. Но в моята изтерзана душа още звучат думите на адвоката Анто Бояджиев: „Господа съдии, вие съдите патриоти на българския народ. Те не са родоотстъпници, не са престъпници, а привърженици на великия руски народ, наш освободител. Не забравяйте поуките от историята и помнете Френската и Руската революция! Винаги са побеждавали новите и прогресивните идеи, идеите на масите. И може да стане така, че тия, които съдите днес за прогресивните им идеи и изпълнен дълг, утре да ви бъдат съдници, а вие да седите на подсъдимата скамейка“. Още вечерта в килията единочка дойде прокурорът, отвори вратата и надменно рече: „Е, как е? Лоша работа, а?“ Тогава му казах: „Не забравяй думите на адвоката Анто Бояджиев. Съдбата ти няма да бъде по-добра!“ Той блъсна вратата и отмина. Хиляди мечтаеха и изгоряха в тая си мечта: след победата да бъдат съдии над прокурорите и съдиите си. На мене се удаде това щастие. В Народния съд на процеса срещу нашите прокурори и съдии бях свидетел по обвинението. Така в подобна килия прокурорът щеше да има достатъчно време да разсъждава върху родоотстъпничеството, което ни приписваше. Спомням си песничката за съдията от филма „Нюрнбергски процес“: „Аз съм съдия и съдия съдя. Кълна се да бъда справедлив. Казват, че съденият от мен съдия също се е клел да бъде справедлив. Към справедливост да се стремим, приятелю. Справедливост да търсим винаги“. А председателят на военния съд, след като си изтърпя наказанието, дойде при мене да изрази учудването си от справедливостта и великодушието на победилата народна воля.

Потвърдиха присъдите ни, простихме се един с друг, написахме последните писма до близките си и всеки остана сам с грозното очакване някоя сутрин да го поведат към бесилото. Първата нощ изкарах в пълно вцепенение, бях близо до лудостта, очаквах по-бързо да дойдат палачите и да се свърши всичко, да унищожат завинаги връзката между мене и света. А ми беше писано да издържа 917 такива нощи, да се раждам и умирам наново и наново, всеки ден за мене беше първи и последен. Всяка вечер в затвора екзекутираха хора. Или на бесилницата зад дърводелската работилница, или ги извеждаха с камионетки на стрелбището. Чувахме влаченето по коридора и виковете: „Другари, сбогом! Отмъстете! Победата е наша!“ Потресе ни смъртта на трима авиатори. Разстреляха ги край Марица и хвърлиха на двора кървавите им затворнически дрехи, продупчени от куршумите.

В пъкъла, наречен осмо отделение на смъртните, с присъда без право на обжалване доведоха генерал Владимир Заимов. Носеше едно куфарче и го тикнаха в единочката. Погледнах през шпионката и видях как пише на коляното си върху белия лист. Попитах го как се чувства, а той рече: „Как може да се чувства пред смъртта човек, изпълнил своя дълг?“ И сега е пред очите ми този голям българин, достоен, мълчалив, без мисъл да иска милост от царя. Същия ден следобед го изведоха от килията, а на другата сутрин разбрахме, че е разстрелян. С триминутно мълчание ние, смъртните, почетохме паметта му, а след това бавно запяхме: „Вий жертва паднахте“. По същия начин изпратихме в пътя им към безсмъртието и нашите другари „подводничари“ и „парашутисти“; осъдените по процеса на ЦК и още много други светли хора.
Когато ме осъдиха на смърт, уволниха жена ми по ЗЗД и тя остана на улицата с две малки деца. Всяка седмица идваше в затвора, носеше пари, колети, новини от другарите за събитията по фронтовете и в страната, заедно с останалите жени на осъдените се бореше за спасяване на живота ни. Много препати жена ми през всичките тези години на разруха, на бедност и отчаяние. Но беше готова на всичко и винаги ми вдъхваше бодрост, вяра и сили.
Питат ме какви бяха условията в затвора? За нас, смъртните, нямаше достатъчно единочки, бяхме наблъскани в общи килии, едва не се задушавахме в мръсния и спарен въздух. От студ не можехме да мигнем, краката ни бяха подути, отекли като преварени кренвирши. На земеделеца Антон измръзна кракът и на три пъти го рязаха чак до коляното. От студа един другар от Видин полудя. По цели нощи чукаше по кофите, разхождаше се по риза, брътвеше несвързани неща и от попуканите му устни течеше кръв. Една заран го намерихме проснат на пода по очи, пренесъл се завинаги в блажения свят на мъртвите. Криминалните идваха при нас и молеха за чорба, защото бяха поставени при още по-нечовешки условия. Веднъж ги видях на двора, съблечени голи, с един парцал, закачен на прът, ги мажеха с карбол. Краката им бяха изсъхнали, ябълките на кръста изскочили и с подути кореми — също като хората от концлагерите на смъртта. Седмина от тях пасоха люцерна като говеда, пиха вода и се пръснаха от подуването. И ние, когато ни извеждаха навън, ядяхме овес от нивите, защото в чорбата имаше само няколко бобени зърна, изгнил картоф или зелево листо. На никого не пожелавам такива условия. Тук разбрах цялата същност на фашизма.

Ние пропъдихме самотата и унинието. Макар и смъртни, макар и в пъкъла, не забравихме, че сме войници на партията, че принадлежим към великата армия на един нов свят, на едно ново бъдеще. Създадохме партийна организация, учехме историята на партията, политическа икономия, имахме информация за положението по фронтовете и страната. Готвехме се достойно да умрем, но същевременно се стараехме да учим така, сякаш утре ни чака свобода. Ние, пощенци, научихме другите как да боравят с морзовите точки и тирета и си „разговаряхме“ по всяко време на денонощието. Такъв занаят, научи ли се веднъж, остава ти до гроб, не се забравя.

След бомбардировката на столицата ни преместиха в „новия“ затвор в Пазарджик. През града ни водеха с кордон от полицаи, беше излязъл целият град. Ние пуснахме веригите и те зловещо закънтяха по паважа. Биеха ни, мушкаха ни с щиковете, а народът стискаше юмруци и ни ободряваше. Една жена се прекръсти и с поглед към небето рече: „Боже, и през турско не е било така!“ В работилницата се опитаха да ми свалят веригата, но кракът ми беше отекъл и желязото така впито в месата, че три дни трябваше да чакам да спадне. Малко остана да го загубя. Аз бях смъртен…
Но идваха велики събития, наближаваше свободата. Една нощ директорът на затвора ни събуди пиянски, събра ни в коридора и закрещя: „Радвате се на победите на Червената армия, така ли? Но трябва да знаете, че дори да дойдат руснаците в Саранбей, пак ще имам време да ви избеся!“… В сърцата си ние ликувахме.

Беше краят на август. Затворът бе обсаден, от далечни и близки краища идваха фамилиите на осъдените, работници и селяни. Раз­прягаха колите в полето, кладяха огньове, готвеха в казани и стояха на денонощна стража, обезпокоени за своите заключени синове, бащи и братя. Жестокият, невъзможен режим рухна дори и за нас, осъдените на смърт. Килиите стояха отворени, в деня за свиждане ходехме на групи и без надзирател, коридорите ехтяха от революционни песни и маршове. По цял ден отвън свиреха гъдулки, пищяха гайди, акордеони пръскаха веселите си мелодии в лунните септемврийски нощи. Аз дори създадох танцова трупа на смъртните. Това бе нашата победа над смъртта!

На осми септември по обяд като отприщен бент се понесохме надолу по стълбите. Тичахме да излетим no-скоро навън, под свободното небе. А там — море от народ, гора от протегнати ръце, разплакани от радост очи на жени, мъже, старци и деца. Още от прага силни ръце ме грабнаха и откъснаха от земята и като на въздушна възглавница полетях над всички, пиян и разплакан от възторга на моите братя и свободата… По центъра на града ни носеха на ръце. Народът беше задръстил площада, навсякъде се вееха червени знамена, не стихваха възторзите, братските прегръдки, целувките на близките просто ни задушаваха. Честитяхме си свободата. Всеки ликуваше! Незабравими мигове! И сега се чудя как сърцето ми не бе отнесено от лавината на щастието, как оцелях и повярвах на свободата след толкова денонощия „смъртен“.

След победата се върнах в София. Предлагаха ми работа във важни служби, в партийни комитети, в армията, но аз исках да си остана пощенец. За това бях учил и работил толкова години. Бомбардировките, войната, общата разруха разкъсаха телеграфо-пощенските връзки. Трябваше да ги възстановим, да завържем хилядите скъсани нишки на съобщенията. Започнахме с голи ръце, без никакви части и материали. Изпратихме един камион с цигари в Унгария и купихме разни съоръжения, за да задействаме централите. Върнахме евакуи­раната апаратура от провинцията. Имаше случаи местните хора да рушат линиите и да вземат медната жица. В едно село в купа сено намерихме тон медна жица. Простих на селянина невежеството. Беше сметнал (Боже мой!), че от войната всеки трябва да спечели по нещо, а той — жица. Нужно бе да опазим всичко, което имахме, да го развием и усъвършенстваме.
Започнаха усилни години на съзиждане. Обикалях от обект на обект, от бригада на бригада. С бригадирски труд преместихме безжичния телеграф в Костенец. В най-големия студ момчетата се катереха по 150-метровата мачта и с чукове и длета демонтираха. На голо поле го построихме, на палатки спяхме, нямаше вода, от карие­рите вадехме камъни и ги пренасяхме с биволски коли през калта. Нашето строене бе все по високите върхове при невъобразимо трудни условия. На връх Ботев не с лопати, а с шепи забърквахме и наливахме бетона на мачтата. В Добруджа през една тежка зима паднаха всички стълбове и нашите бригади дни и нощи неспирно работиха по заледеното голо поле. На Стръмни рид край Кърджали вдигнахме антенните платна, скъса се въжето и отнесе в пропастта най-добрия, единствения ни мачтовик. Славни и незабравими години! Тогава се поздравявахме по военному: „Умри, но връзка дай!“ Откривахме пощенски станции, телефонни линии, радиовъзли и радиоуредби дори в най-отдалечените селца. През шейсетте години пуснахме и телевизията. Свършиш едно и на вратата чука новост: нужда от единна система за социална информация, от машинна обработка на стопанската информация, от използване на лазерите и на космическите станции в съобщенията.

Сега, когато правя равносметката, виждам, че в пощите имам четиридесет и пет години трудов стаж, тридесет поредни години не съм вземал домашен отпуск, не знаех какво е неделен или празничен ден — все по строежите. И аз, и жена ми започнахме като пощенци и цял живот останахме пощенци. Тя мълчаливо преглъщаше нескончаемите ми пътувания по обектите. Петдесет години сме заедно в мъка и радост. Ще кажа, че жената прави мъжа. Без нейната опора нямаше да оцелея в онези години. Дадохме всичко, което можахме. Сега синът ми и дъщеря ми и техните деца са моите заместници, които ще продължат живота ми в бъдещето.

1984 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук