„Ново време“ публикува мнения, отразяващи доминиращите нагласи на състоялото се на 16 октомври 2010 г. заседание на 47-ия конгрес на БСП, както и изказването на Янаки Стоилов, което с песимизма и тревогата си прозвуча почти самотно. То бе и практически единственото репликирано изказване. При това с нетърпимост, която донякъде обяснява липсата на желание за каквито и да било дебати на този конгрес.
По въпроса за мнозинствата и малцинствата обаче историята, включително и тази на БСП, рано или късно се произнася категорично. Така че за една демократична партия в такъв момент е достатъчно просто да даде шанс (трибуна) на малцинствата си. И поне това на този конгрес се случи.
Заседанието имаше две поанти: че „управлението на ГЕРБ е пагубно за България“ – в което все повече хора се убеждават; и че „БСП е единствената му реална алтернатива“. В което не по-малко продължават да се съмняват. Усилията на ораторите обаче, странно защо, бяха насочени по-скоро към доказване на убеждението, отколкото към разсейване на съмненията.
Конгресът постави като основна цел да се спечели доверието на българските избиратели, за да не се допусне в предстоящите догодина президентски и местни избори още ключови институции да попаднат под разрушителната власт на ГЕРБ.
С това обаче темата за доверието се изчерпа. Въпросът „Как?“ изглеждаше еретичен. За повечето делегати като че ли доверието към БСП произтича от неминуемото разочарование от ГЕРБ.
Вглеждането в себе си, погледът навътре бе идея буквално анатемосана. Вярно, в контекста на предложение за предсрочно разпускане на конгреса и провеждане на пълен цикъл отчети и избори напролет. Но така или иначе, в друг контекст тя не се появи. А в създадената атмосфера едва 28 от всичките над 800 делегати на висшия форум се осмелиха да поискат нов конгрес. Останалите бяха предварително убедени, че това би било „безотговорно“. Защото „отчетно-изборната кампания означава впрягане във вътрешни противоречия и занимания със себе си“ и „тъй като предстоят важни избори, БСП не бива да се вглежда в пъпа си“, защото „отчетите и изборите отнемат време“, защото „вместо да се занимаваме с изграждане на алтернативи на управлението, ще се занимаваме с изграждане на алтернатива на ръководството“, защото „в момента партията не трябва да се занимава със себе си“.
Впрочем, кога е моментът партията да се занимава със себе?
И по силата на каква логика една отчетно-изборна кампания в БСП е несъвместима с подготовката на важни национални избори?
А защо да не е по-вярно обратното – че тъкмо защото предстоят съдбоносни избори, БСП беше длъжна да се вгледа в себе си?
Не е ли това най-естественият начин партията да се подготви за такива избори?
Какво друго е отчетно-изборната кампания за една партия, ако не анализ и осмисляне на нейната политика, опит за корекция на грешките, избистряне на идейната й същност и избор на хора, които най-добре ще я изразяват и представляват в обществото?
Да, възможно е такава кампания да се изроди в разправии и интриги, да провокира твърде много спорове, в т.ч. безпринципни. Но различията и без друго съществуват. Кога изобщо е „подходящото“ време, за да бъдат изгладени?
Вътрешнопартийните спорове за политика нерядко се представят като междуличностни властогонски свади. Така е от години и някои се научиха добре да се възползват от това. Накъде ще тръгне един дебат обаче, зависи от тези, които го насочват. Когато предпоставяш интриги, значи мислиш политиката преди всичко като интриги. Когато този тон се задава „отгоре“, значи и подобно поведение на партията се задава „отгоре“. И това работи. Защото „долу“ редовите членове и симпатизанти са научени да вярват на ръководството си – което и да е то. Това е „доверието вътре“. И не е лошо, че го има.
В случая обаче то не помага много за „доверието отвън“, което пък е най-важното, за да бъдат привлечени повече хора и спечелени едни национални или общински избори. За това доверие, ако се съди по социологическите сондажи, избирателят би искал да види промяна, каквато конгресът намери за ненужна. Нещо повече, срещу идеята за промяна бе извадено дежурното плашило на разцеплението, в тежката сянка на което умира всяка неудобна за статуквото тема.
А състоянието, в което се намира БСП, налага не просто спорове, а истинско „разцепление“ – не в организационен смисъл. В този смисъл то не се случи през отминалите 20 години, няма да се случи и сега. Но от „разцепление“, което да открои и аргументира полярните понякога позиции по ключови въпроси на своята политика и идентичност, БСП има въпиюща нужда. Само такова „разцепление“ може да доведе до истинска консолидация – така желана и, разбира се, полезна за успеха.
Така че искането за извънреден конгрес далеч не се свежда до искане за смяна на лидера, както елементарно и повърхностно предпочитат да го тълкуват привърженици на статуквото. Защото днес БСП има далеч по-големи проблеми от лидерския.
От такива разговори обаче партията бяга като дявол от тамян. Вместо това видни нейни представители защитават едва ли не като „леви“ доказано либерални политики от рода на плоския данък, например. И ако възприемането на този данък като временна мярка за решаване на някакви уникални(?) български проблеми би могло да се преглътне, макар и трудно, опитът той да бъде представен като политика в полза на бедните идва в повече. Доста в повече. Спор обаче няма. Дори забележимото разминаване по този въпрос в някои изказвания на конгреса не породи потребност от „консолидиране“ на позициите в името на една ясна и неоспорима лява идентичност.
Затова пък делегатите бяха видимо консолидирани в своята самодостатъчност.
Видима липса на яснота пролича и по въпроса за кандидатите на БСП за президент и за местни органи на властта. Като основен критерий едва ли не по подразбиране бе приета „избираемостта“. Не идеи, не визия за страната, държавническо мислене и морал, а преди всичко „избираемост“. Значи ли това, че червен или по-добре безцветен аналог на Бойко Борисов би бил напълно приемлив?
Прокрадна се съмнението, че „избираеми“ хора все по-трудно се намират в БСП, та затова ще се търсят в по-широк периметър. Вероятно е така. Защо обаче? Защо читавите все по-рядко се ангажират с БСП, защо се дистанцират от нея? Кой да пита? Пък и тези въпроси също намирисват на ерес и потъват в оглушително мълчание. А май имат отношение към проблема с доверието….
Конгресът наистина не беше скучен. От трибуната бяха разказани толкова вицове, анекдоти и шегички, колкото никога преди. По адрес на ГЕРБ, разбира се. С онова чувство за превъзходство, което е важно за всяка претендираща да управлява партия, но звучи някак нелепо, когато съвсем наскоро си загубил властта. Дори ако единствената причина за тежката загуба са клеветите и популизмът на опонентите ти.
Да, в БСП някой може и да умира от смях, че стратегията на Бойко Борисов е „Ново 20“, но тя – уви! – работи. За разлика от дълбоко промислената „България 2020“, по която не пролича кой знае какво желание за дебати. Дали не защото и самата БСП не си вярва особено, че скоро ще й се наложи да я прилага управленски?
По мнението на мнозинството 47-ият конгрес на БСП свърши своята работа на ниво. Песимистичното малцинство запази резерви. Към днешна дата би трябвало да е ясно, че с взетите и невзетите решения и едните, и другите са поели своята отговорност пред партията и пред ляво мислещите хора в България. Кой крив, кой прав, ще се разбере в един не така далечен ден.
Никой не би искал в този ден да се окаже, че поставената цел отново не е постигната.
