РОЛЯТА НА БЪЛГАРИЯ В НАТО В УСЛОВИЯТА НА ПРОМЕНЯЩИЯ СЕ СВЯТ

0
58

Николай Слатински (1956) е доктор по математика и професор по национална и международна сигурност. Преподава във ВА „Г. С. Раковски“, УНСС, СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на 6 книги и десетки научни публикации. Бил е народен представител във Великото и в 36-о Народно събрание. Работил е като секретар по националната сигурност на президента Георги Първанов в периода 2002—2006 г.

 

Военното насилие като фактор в международния живот и българският политически елит

 

I. НАТО не цел, а средство
за укрепване на националната сигурност

Процесът на присъединяване на България към НАТО с неговия толкова сложен, дълъг и противоречив начин на протичане във времето, както и изпълнените с трудности, съмнения и недостатъчна убедителност успехи в превръщането на това членство в пълноценно и пълноправно, са изключително добра илюст­рация на всички лутания и усилия, с които бе съпътстван българският преход към демокрация. Ето защо анализът на ролята и мястото на България в НАТО, пречупени през стратегическата среда за сигурност и главните специфики на съвременния, изпълнен с качествено нови рискове свят, е много сериозно научно и експертно предизвикателство.

В началото на този анализ ще посоча, че една от водещите тенденции на нашето свръхдинамично геополитическо време е протичането на взаимно свързани, взаимно влияещи си, взаимно преплитащи се процеси на дезинтеграция и интеграция (1).

През годините след падането на Берлинската стена двата процеса постоянно набират сила и обхващат континенти (напр. Африка срещу Северна Америка), държави (напр. СССР, ЧССР, СФРЮ срещу Германия, Китай), институции (напр. Варшавският договор, СИВ срещу НАТО, ЕС, НАФТА). В този контекст е повече от очевидно, че интеграцията не е следване на някаква мода или защото така правят всички“, а верният отговор на въздействията и влиянията в глобален, континентален, регионален и национален план.

Разбира се, присъединяването на България към НАТО (и ЕС) е несъмнен успех на страната, но значението на нашите заслуги за това не бива да се преувеличава. Успехът би изглеждал по друг начин, ако на старта имаше 20-30 претендентки за членство, а до финала бяха стигнали 2-3. Но при условие че с малки изключения всички преодоляха дистанцията от кандидатстване до членство, очевидно става дума за тенденция, поток, вектор. Както казва Луций Аней Сенека: Съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи“. Едни държави предпочетоха Съдбата да ги води, други ­— да ги влачи. Едните плуваха ускорено по течението, други се държаха като попаднала в бързата река клонка — върти се насам-натам, блъска се в бреговете, мисли, че постъпва самостоятелно, прави това, което желае, но ако се погледне отгоре, се вижда, че всъщност колкото и хаотично и нелогично да е било поведението на тази клонка, тя следва посоката на течението и се придвижва бавно напред, с цената на много загубено време и много пропилени усилия.

Така че нашата евроатлантическа (и европейска) интеграция е функция от определено направление на геополитическото развитие и не би било проява на висока стратегическа култура, нито на интелигентно национално самочувствие, ако се гордеем прекомерно, че се е случило нещо изключително. Най-хубавото при това добре развило се за нас стечение на интеграционните процеси е, че България прояви необходимото количество отговорност и достатъчното качество разум, за да остане в обхвата на тази геополитическа тенденция, да попадне под нейната конструктивна енергия и да не бъде изхвърлена от нея като Югославия, а после и Сърбия на Слободан Милошевич.

Държава с ограничени ресурси за влияние като България въздейства по-слабо върху външните процеси, отколкото самата тя е под активното им въздействие. Системата за национална сигурност на такава държава е отворена система, през която отвън навътре и отвътре навън минават различни потоци (материални, финансови, човешки, свързани с престъпността), а проблемите й надхвърлят нейния капацитет да се справя с тях поне отчасти успешно. Ето защо главна задача за страната е да се интегрира пълноценно и пълноправно в система за колективна сигурност, каквато безспорно е НАТО. В същото време интеграцията носи не само ползи, но и рискове за суверенитета и идентичността.

След като не можеше да реши всички проблеми на сигурността си сама, България бе изправена пред дилемата, наречена от Робърт Купър разширяване на контекста (2), т.е. интегриране в по-голяма общност, където тя да потърси реализацията на своите приоритети, защитата на своята сигурност и съхраняването на своя интегритет, без да пострадат в неприемлива степен нейната идентичност, суверенитет и жизнеспособност.

Интеграцията като стратегически избор е единственият верен отговор на днешните предизвикателства и рискове. Тя е напълно в съгласие с четвъртото, най-високо ниво от теоретичния модел за четирите нива на избор на стратегии в критични ситуации и/или в ситуации, в които системата (в т.ч. и държавата в международните отношения) (3) се опитва да постави под контрол онези деструктивни фактори, способни да доведат до ерозия и дестабилизация на управлението й, до изтощаване на нейните материални, финансови, когнитивни и човешки ресурси, до нарастването на нейната несигурност.

Първото ниво е правене на нещо“. В този случай липсва каквато да било стратегия, а се реагира на средата, на въздействията, на импулсите, има работа за вършене и тя се върши“, поведението се адаптира към рисковете, проблемите, задачите и трудностите.

Второто ниво е наличието на стратегия е по-добре от липсата на стратегия“. В този случай се изработва и се следва някаква, каквато и да е стратегия на поведение.

Третото ниво е най-добрата стратегия е по-добра от другите стратегии“. В този случай се изработват няколко стратегии и се прави избор на най-добрата от тях.

Четвъртото ниво е разширяване на контекста“. В този случай, когато и най-добрата от самостоятелно разработените и прилагани стратегии не дава резултат (защото понякога обстоятелствата и условностите са по-силни от нас), системата трябва да потърси, да приложи или да се присъедини към нечия друга, по-успешна стратегия.

Четвъртото ниво на избор на стратегия е именно поведението на интегриращата се държава, която не е в състояние да се справи сама с ескалиращите рискове и трябва да се интегрира в общност, където да потърси колективен отговор на тези рискове. Така държавата излиза от тесния си кръг на мислене, от затвореното пространство на своите национални усилия, съвместява своята стратегия със стратегията на други държави, с които я свързват общи цели и задачи, норми и стандарти (или поне такива, към каквито тя се стреми да се присъедини) и споделя с тях визия и воля, ресурси и способности, енергия и информация. Това обединяване на стратегии­те, това солидарно споделяне на ценности, капацитет, амбиции, каузи и идентичност, всъщност се нарича интеграция.

За намиране на ефективен отговор на интеграционната дилема, може да спомогне добре балансирана система от критерии за успешна интеграция на една държава към Система за колективна сигурност. Разбира се, сега, когато България е член на НАТО и ЕС, използването на всякакъв род критерии изглежда закъсняло. И все пак, дори post factum, подобна система от критерии позволява да се оцени характерът на членството в НАТО и ЕС от гледна точка на целите и средствата на външната политика на България и за осмисляне на важността на всяко от тези две членства, на усилията, които трябва да бъдат положени за пълноценното ни и пълноправно интегриране в Алианса и Съюза. В друга своя монография аз съм посочил такава система от 5 базисни критерия (4):

Критерий 1 — Повече сигурност.

Критерий 2 — Повече демокрация.

Критерий 3 — Повече жизнен стандарт.

Критерий 4 — Запазване на правото на глас по проблеми, които са жизнено важни за държавата, нейната сигурност, външна политика, достойнство и просперитет.

Критерий 5 — Съхраняване на националната идентичност.

Какво да кажем за тези критерии, приложени към НАТО и ЕС?

Първо, несъмнено и НАТО, и ЕС гарантират повече сигурност за своите членки. Няма държава, която с влизането си в тях да е станала по-несигурна. Напротив, сигурността й се е повишила и пряко, защото се е сдобила с партньори, имащи огромен потенциал да я защитят при криза, и косвено — с това, че страната е част от общност на сигурност и просперитет.

Вторият и третият критерий са задължителни за ЕС. Никой не е станал по-малко демократичен или по-беден след влизането в ЕС. Напротив, има политически, социални и икономически критерии, които страната трябва да изпълни още преди влизането си в ЕС. Но за НАТО демокрацията и жизненият стандарт не са водещ приоритет. Те са много повече страничен продукт на интеграцията. Все пак исторически е добре известно, че Португалия при Салазар*, Гърция при полковниците** и Турция при генералите*** бяха членки на НАТО. Също така, членувайки в НАТО, Португалия много дълго време беше изключително бедна, а пък и до ден-днешен в Турция има огромни региони на бедност, мизерия и изостаналост, където хората още живеят буквално в средновековни условия.

За последните два критерия (т.е. за запазване на правото на глас по жизненоважни проблеми и съхраняване на националната идентичност) би могло да се каже, че те се изпълняват в изключително висока степен при НАТО и в много висока степен при ЕС.

Членуването на България в НАТО и ЕС дава възможност на националния елит да участва равностойно в правенето на общи и секторни политики, ако той осъзнае, че и в рамките на колективните интереси могат да се реализират националните интереси и че затова се искат кураж, воля и гръбнак. Членствата в НАТО и ЕС по никакъв начин не посягат на националната идентичност – ако отново елитът ни осъзнае, че да отстояваш евроатлантическите и европейските ценности не означава да си по-малко българин. Тъй като няма колизия на българското с евроатлантическото и европейското, илюзия е да се мисли, че правейки се на по-малко българи, ще станем повече атлантици или европейци.

От този анализ следва, че стратегическият приоритет ­— членството в ЕС, отговаря в максимална степен на всичките 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическа цел. И независимо от цената, лишенията, напрежението, на които обществото ни е подложено, тази цел трябва да се реализира с максимални усилия, така че нашето членство в ЕС да бъде наистина и пълноправно, и пълноценно.

Това е безусловна необходимост. Тя обаче изобщо не оправдава слабостите в самия начин, по който бяха водени преговорите за членството ни в ЕС. Щетите от този начин на преговаряне — от de facto отказа да се преговаря, като се приемат всички изисквания и не се отстояват достатъчно добре интересите на страната ни, на обществото, бизнеса и отделните граждани — тепърва ще стават ясни. Виждаме как във всеки сектор на икономиката те се взривяват като противопехотни мини и в най-неочаквани моменти.

Членството в НАТО отговаря в максимална степен на 3 от тези 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическо средство, т.е. то трябва да се оценява от гледна точка на полезността, а не да се натоварва с абсурдни тези за цивилизационен избор (сякаш един народ може да мени своята цивилизационна принадлежност през няколко десетилетия, по волята на поредните си управляващи). Ако такова членство „работи“, ако „върши работа“, то е добро. Ако обаче не се „усеща“ осезаемо от хората и обществото, ако те не разбират в достатъчна степен какво се е променило за сигурността ни след влизането в НАТО, тогава членството може да се приеме като влизане в елитен клуб на развити и демократични държави. Много по-добре и по-престижно е да бъдеш заедно с тях, отколкото да не си; не на последно място и защото това е вид сертификат за качество на страната ти.

В настоящия анализ ролята и мястото на България в НАТО ще бъдат обсъждани чрез възприемането на НАТО като стратегическо средство, а не като стратегическа цел на нашата външна политика, на националната ни политика за сигурност и отбрана.

Ако през годините на Прехода бе взело връх това разбиране, много от вътрешнополитическите конфронтации, пилеенето на обществена енергия и лутането между полярни крайности можеха да бъдат избегнати. Нашият политически елит носи основната вина за наситените с полярни pro и contra идеологи­зирани схващания по отношение на НАТО, като в същото време той няма главната заслуга за постигането на членството в НАТО.

Говоря за основната вина, защото политическият ни елит първоначално използваше НАТО за своите теснопартийни цели — разделяше електората на натофили и натофоби, подклаждаше конфронтация­та вътре в обществото, за да минава тя не само по разделението сини-червени, демократи-комунисти, русофоби-русофили, но също и по оста натофили-натофоби (в т.ч. американофили-американофоби). След това елитът на антинатовската (като първоначална идентификация) партия БСП внезапно, съвсем конюнктурно, преследвайки външнополитически цели и оправдавайки се с прагматизъм и реализъм, обърна на 180 градуса отношението си към НАТО, без да проведе разговор със своя твърд електорат и с активните си симпатизанти. Лидерите на техния радикален политически противник по това време — СДС, пък не намериха мъдрост и толерантност, за да подкрепят тази рязка преориентация като разумна и съответстваща на националните интереси, а също гонейки свои вътрешно- и външнополитически цели, я представиха като свой триумф и историческа победа, като капитулация на „кръвния враг“.

В резултат нашето общество възприе курса към НАТО като историческа неизбежност поради факта, че сме се оказали в лагера на победените в Студената война, като  естествен резултат от наложилия се еднополюсен модел и не подлежаща на дебат геополитическа присъда (т.е. като външна политическа принуда). И също така — като интеграционен приоритет не за българския народ, а за политическия елит (т.е. като вътрешноелитен сговор за извличане на конюнктурни, корпоративни и изгодни за елита дивиденти).

Говоря, че нашият елит няма главна заслуга за членството в НАТО, защото разширяването на НАТО е преди всичко следствие от обективна тенденция, която засяга процеси и обхват, стоя­щи много по-далеч и много по-високо от амбициите и потенциа­ла на България като държава с ограничени ресурси за влияние.

Като хронология и анализ на главните специфики на еволюцията на отношенията на България с НАТО, тук ще бъдат обособени следните четири основни етапа (периоди):

1989 — 1996 г. етапът на двусмисленото сближаване;

1997 — 2001 г. етапът на свръхактивните усилия;

2002 — 2012 г. етапът на изпълняваните изисквания;

След 2012 г. това трябва да бъде етапът на пълноценна интеграция.

***

Нека се върнем във времената непосредствено след падането на Берлинската стена.

Тогава Западът и, най-важното, САЩ се оказаха неподготвени за стремглавия колапс на социалистическата система. Възникна стратегическа неяснота ­— накъде ще поемат международните отношения. Светът преживя кратък период на надежди (или илюзии) за многополюсен свят на обща, споделена и неделима сигурност. Във вакуума на тази неяснота Джордж Буш-старши издигна парадигмата за Новия световен ред. Това стана на 11.09.1990 г. (да обърнем внимание на датата: 11 септември!). Тогава в обръщение пред двете камари на Конгреса той говори за свят, в който върховенството на закона ще замени закона на джунглата; свят, в който народите ще признават споделената отговорност за свободата и справедливостта; свят, в който силният ще уважава правата на слабия“ (5). Свят, в центъра на чиято сигурност ще бъде поставена ООН (за Европа — ОССЕ) и главно внимание ще бъде отделено на мирното разрешаване на споровете, на намаляване на военните арсенали и солидарност срещу агресията (6). Постепенно обаче САЩ се ориентираха във възникналата реалност, осъзнаха, че са единствената държава, която може да носи глобални отговорности и с която са свързани очакванията за повече управляемост в разбунения световен кошер. Това ги накара да преосмислят своята роля и ги тласна към налагане на еднополюсен модел — за да бъде светът сведен до вид, удобен за геополитическо логаритмуване, т.е. за ефективно управление така, както те го разбират. САЩ избраха да се опрат на организации, намиращи се под техен контрол, в които важи не демократичният принцип една държава един глас“, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: един долар един глас“ (НАТО, МВФ, Г-7)(7).

В условията на еднополюсния модел се отреждаше нова роля за НАТО. Според приетата донякъде по инерция нова Стратегическа концепция на НАТО от 1991 г. организацията се стремеше да обоснове смисъла на съществуването си след рухването на нейния основен и консолидиращ я враг — съветската система, а също така да съхрани в максимална степен — в новата среда! — своята структура, кохезия и значимост. Независимо от това за САЩ НАТО бе нужна в качествено нова роля — като силов инструмент на еднополюсния модел, т.е. като основно средство за военна намеса там и тогава, когато САЩ смятат, че военната намеса на Запада като цяло и на тях самите в частност е неизбежна, но биха предпочели да не се намесват самостоятелно или с малък брой съюзници. Основно, но също така и последно средство, преди САЩ да вземат еднолично нещата в свои ръце.

За тази нова роля — като силова опора на еднополюсния модел — НАТО трябваше да се отдалечи максимално от стария си образ и да се промени радикално в четири посоки: първо, да излезе извън зоната“, т.е. извън територията на държавите членки; второ, да премине от защита на ценности на територията на страните членки към защита (налагане) на ценности в други държави, където тези ценности са под заплаха; трето, да приеме, че ще пристъпва към воен­ни намеси без санкция на Съвета за сигурност на ООН; четвърто, да започне да се разширява с доскорошните социалистически държави.

Първите три задачи бяха решени общо взето по подразбиране, някак от само себе си.

Първо, след като вече нямаше Главен враг, който да атакува страни от НАТО, за да се задейства чл. 5 от Вашингтонския договор (Един за всички, всички за един“), на НАТО едва ли щеше да се наложи да прилага военна сила в защита на територии на свои членки. Ето защо военна сила можеше да се прилага само извън тези територии — извън зоната“.

Заслужава да се отбележи как, без да се променя Вашингтонският договор (в частност чл. 5 и 6, определящи като зона на действие територията на страните членки), НАТО реши, че ще действа извън тази територия, в Европа и отвъд Европа“.

Всъщност, неуреденото нормативно, а оттук и не съвсем правно­издържано решение за излизане извън зоната премина през три ключови етапа, всеки от тях пряко свързан с поредната нова Стратегическа концепция (доктрина) на Северноатлантическия съюз:

— със Стратегическата концепция от Рим, 1991 г. извън зоната“  е периферията на (Западна) Европа, по-точно близката периферия на западноевропейските членки на НАТО, т.е. извън т.нар. традицион­на европейска зона на отговорност на НАТО;

—  със Стратегическата концепция от Вашингтон, 1999 г. извън зоната“ вече е периферията на САЩ, Канада и Европа, т.е. близката периферия на всички държави – членки на НАТО, или извън традиционната евроатлантическа зона на отговорност;

— със Стратегическата концепция от Лисабон, 2010 г. извън зоната“ е далеч от територията на страните членки. Светът все повече е зона на отговорност на НАТО.

Второ, единствената легитимна в очите на международната общност военна намеса на НАТО можеше да бъде намесата в името на ценности, за отстояването на които е бил създаден съюзът. По-късно тази опция ще бъде доразвита и „опакована“ с каузата на хуманитарната интервенция“, изглеждаща напълно логична за демократични държави.

Трето, макар и нов световен ред“ (на еднополюсен модел), основните структури си оставаха тези на стария световен ред“ (на двуполюсния модел), а те функционират по своите си стари правила. САЩ са само една от петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и беше вероятно не всяка военна интервенция на НАТО и САЩ да бъде одобрена от него. Това означаваше, че ще се налагат интервенции без санкция на Съвета за сигурност, т.е. нелегитимни“ и в разрез със съществуващото международно право интервенции.

Четвърто, що се отнася до разширяването на НАТО, това революционно начинание бе реализирано обмислено, твърдо и последователно, на няколко продължителна етапа.

— Създаден бе Северноатлантическият съвет за сътрудничество (САСС, 20 декември 1991 г.) като форум за консултации и сътрудничество по политически и свързани със сигурността въпроси между 16-те членки от НАТО и 9-те страни от бившия Варшавски договор. След разпадането на СССР броят на членуващите в САСС държави нарасна до 40 и стана ясно, че дискусиите ще се размият, защото трудно би могло да се намери общ знаменател на целите и интересите, напр. между България и Таджикистан.

— НАТО лансира инициативата Партньорство за мир (ПзМ, 10 януа­ри 1994 г.) като следваща стъпка в засилването на стабилността и сигурността в Европа. На практика това бе ново усилие на НАТО за по-тясно сътрудничество с европейските държави, без идея за „отваряне на вратата“ за членство за нито една от тях. Показателно е, че покана за участие бе отправена и към страните от САСС, и към тези от Съвещанието (по-късно Организация) за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ, ОССЕ). Главна цел на ПзМ бе широкото сътрудничество в отбраната (военни бюджети, демократичен контрол над министерствата на отбраната), което да прерасне в истинско партньорство. НАТО се задължи да се консултира с всеки участник в ПзМ, ако той изпитва пряка заплаха за своята териториална цялост, политическа независимост или сигурност (8).

Посрещната с големи надежди, Партньорство за мир бързо показа, че е инициатива, в която трябва на всяка цена да се участва. Нищо, че е на практика чакалня за членство в НАТО — с коренно различни скорости и различна по време подготовка и адаптация.

— През септември 1995 г. НАТО стартира Проучване относно разширяването на НАТО. Както бе заявено тогава, то трябваше да проучи въпросите защо“ и как“ да бъдат приемани бъдещи нови членове на НАТО, за да се изгради по-добра сигурност в евроатлантическата зона, без да се създават нови разделителни линии. Документът, с който бе финализирано това проучване, продължаваше да носи отпечатъка на лутане по отношение на това какви са целите пред НАТО. Той съдържаше някои по-амбициозни задачи, които после щяха да превърнат Алианса в силов инструмент за отстояване (и налагане) на интересите на Запада (САЩ—Западна Европа). Заедно с това се заявяваха амбиции от междувремието след падането на Берлинската стена — НАТО да увеличи способностите си да допринася за европейската и международната сигурност като военната ръка в операции за поддържане на мира под егидата на ООН и ОССЕ (9). За Проучването наистина имаше основания да се каже, че то отсява България и Румъния и облича в критерии предрешения факт, отваря вратите за Чехия, Полша, Унгария“ (10). У нас това Проучване даде аргументи и на адептите, и на опонентите на членството ни в НАТО.

— В своя предизборна реч и с предизборни цели в Детройт (където има големи групи емигранти от Централна Европа — Полша, Чехия, Унгария) на 22 октомври 1996 г. президентът Бил Клинтън заяви за първи път публично решението НАТО да се разшири на Изток — до тържествата за 50-ата годишнина на Алианса (4 април 1999 г.) (11).

Наистина, тогава едва ли някой е можел да повярва, че НАТО ще се разшири от 16 (по време на Студената война) до 28 (днес) държави. Главното бе да се демонстрира пред Русия, че тя трябва да се примири със загубата в Студената война. Основното бе да се роди адекватен символ за Европа, показващ кой спечели Студената война. Не по-малко важно бе да се отправи послание към Вишеградската група (Полша, Унгария, Чехия, Словакия), че на тях се гледа като на част от Западна Европа. Базисната цел бе съобщена ясно на глас: НАТО навлиза в зони на доскорошен съветски контрол. Взет бе курс към еднополюсен модел и предстоеше да видим какво ще донесе той на нас, НАТО и света.

— Направени бяха 3 проучвания за цената на разширяването — от  РАНД Корпорейшън (1996 г., RAND)(12), от Бюджетната служба на американския Конгрес (1996, CBO) (13) и от Министерството на отбраната на САЩ (1997, DoD) (14). Струва си да се види колко оптимистични са цитираните в тези проучвания разходи (от 1,5 до 5 пъти по-малки) в сравнение с реалната (към днешна дата) цена на това разширяване.

Съществените различия в посочените от RAND, CBO и DoD разходи се определят от мащаба на предвижданите структурни и финансови усилия — каква степен на модернизация се очаква, какви комуникации ще се изграждат, колко и какви части ще са ангажирани, колко и какви самолети, бронетехника и артилерия ще бъдат заделени или закупени.

RAND предвижда разходи по разширяването на НАТО между 10 и 110 милиарда долара за 10-15 години. Усреднените разходи за една държава нов член се изчисляват на 1,4-2,5 милиарда долара, а за една година — на 110-190 милиона долара.

Според CBO разходите ще са между 21 и 126 милиарда долара за 10-15 години. Усреднено за една държава нов член — 10,5-13,6 милиарда долара, а за една година — 810-1050 милиона долара.

Според DoD разширяването ще струва между 27 и 35 милиарда долара за 13 години. Усреднени разходи за една държава нов член — 4,5-5,8 милиарда долара, за една година — 350-450 милиона долара.

В България тогава бе извършено само едно подобно проучване — с мое участие и по методология, сходна с тази на DoD. Съгласно това проучване (и гледано от 1997-1998 г.), „цената“ на нашето членство в НАТО възлизаше на 4-6 милиарда долара за период от 10-15 години (15). Сравнeние със сумите, които България смяташе да задели за модернизация на армията по 13 стратегически проекта, така че тя да бъде съвместима с армиите на държавите от НАТО, показва, че оценката ни тогава е била реалистична.

— На 9 юли 1997 г. Полша, Чехия и Унгария бяха поканени да започнат преговори за членство в НАТО. Малко преди това, на 29 май 1997 г., на останалите беше предложена нова, по-атрактивно оборудвана чакалня — Евроатлантическия съвет за партньорство (ЕАСП). ЕАСП се създаде на мястото на САСС и обединяваше 19-те страни членки на НАТО и 27 страни партньори. Трябваше ще бъде форум за консултации и сътрудничество в отбраната и сигурността и да служи като обща рамка за засилено партньорство за мир. Той запази два главни принципа в партньорството: не изключващ никого характер на сътрудничеството, т.е. възможностите за политически консултации и практическо сътрудничество ще са отворени за всички членки и партньори на равноправна основа; и самодиференциация, т.е. страните партньори сами ще избират мащабите и равнището на сътрудничеството си с НАТО. Съществуващите задължения на двустраннна основа между отделните партньори и НАТО нямаше да бъдат засегнати от този механизъм (16).

— На 12 март 1999 г. НАТО се разшири с три държави Полша, Унгария и Чехия.

Факт е обаче, че разширяването на НАТО бе насочено към Централна Европа. Тогава бе допусната стратегическа грешка — НАТО да се разшири механично, чрез увеличаване на броя на страните членки, вместо да се увеличава пространството на сигурността с разширяване на НАТО към Балканския регион. Така Балканите бяха оставени сами на себе си и се превърнаха в своеобразна черна дупка, генерираща несигурност и насилие. Вместо това в НАТО бяха приети de jure три държави, които de facto си бяха там, или най-малкото над тях и без това бяха „надвиснали“ всички европейски структури.

II. 1989 1996 г. 
Eтапът на двусмисленото сближаване

Като непосредствен свидетел на онези години мога да твърдя, че тогава за България не съществуваха дори теоретически предпоставки да се надява на членство в НАТО. Това се разбираше отлично от правителствата на Любен Беров и Жан Виденов, но те и без това не проявяваха голямо желание за активни усилия в това отношение. Главното, което правеха, бе да измислят алхимични формули като напр.интеграция чрез сближаване“. НАТО стана актуална идея едва след политическата и финансовата криза в края на 1996 г. и началото на 1997 г., когато обществото ни изпита истински шок, описан убедително от Нейоми Клайн с аналогични примери в други държави (17). Както показва тя, след подобен шок общественото съзнание често се превръща в tabula rasa — „чиста дъска“, върху която може да се пише всичко, без да се среща никаква съпротива.

Струва си обаче да се спрем по-детайлно на първото десетилетие след началото на Прехода към демокрация. Защото в него са закодирани редица от заблудите, илюзиите и амбициите на българското общество и неговия политически елит по отношение на новата външнополитическа ориентация на страната. Забравен политически факт е, че в своята първа предизборна платформа от 1990 г. „45 години стигат. Времето е наше“, СДС бешеза едновременно разпускане на НАТО и Варшавския договор, когато се създадат необходимите условия за това. Дотогава България ще изпълнява с чувство за отговорност съюзническите си задължения (т.е. във Варшавския договор — бел. Н. Сл.), но и ще работи за по-скорошното премахване на двете конфронтиращи се групировки“ (18).

Във вакуума, възникнал след разпадането на Варшавския договор и Съветския съюз през 1991 г., и при липсата на реална перспектива за членство на България в НАТО и Европейския съюз в сериозните политически и експертни анализи, както и в научните среди се обсъждаха няколко различни алтернативи пред българската външна политика — изолация и неутралитет, регионализъм и ортодоксия, европеизъм и атлантизъм (19).

Изолацията бе само теоретична хипотеза, конструирана главно, за да могат да се сравнят с нея другите възможни алтернативи. Очевидно бе, че изолацията за страната ни би била равна на геополитическо безумие. Такава политика по принцип е присъща или за велики сили, които отказват да поемат отговорности за глобалната сигурност (САЩ след Първата световна война); или за маргинални режими (като Албания през Студената война), насаждащи у народа си психологията на обсадена крепост; или за държави, на които международната общност налага санитарна карантина — т.нар. държави-бандити (мошенички), rogue state или государства-изгои (доскоро Ирак и Либия, а сега Куба и Северна Корея — по класификацията на САЩ).

Неутралитетът, т.е. неучастие във военни и военнополитически съюзи, бе активно дискутиран и предлаган като опция за страната (20). По принцип това е фундаментален въпрос, който не заслужаваше обругаването, на което бе подложен от някои атлантици. Най-ясни аргументи (исторически, икономически, вътрешно- и външнополитически, военни) в защита на неутралитета привеждаше покойният вече Чавдар Кюранов. Той напомня как в разгара на войната в бивша Югославия, на 29 април 1993 г., 36-ото Народно събрание прие декларация, в която се казва: В тази сложна обстановка Народното събрание на Република България потвърждава позицията, поддържана неизменно досега, за ненамеса във военните действия в бивша Югославия под каквато да било форма нито пряко, нито косвено, включително под егидата на ООН(21). Като бивш депутат си спомням дебатите по декларацията. Тя бе едно от добрите неща,  свършени тогава в защита на националните интереси. Друго добро дело — срещу стремежа за разграбване на предприятия от Военнопромишления комплекс, бе Решението на Народното събрание от 29 юли 1993 г. за подобряване състоянието на отбранителната индустрия, с което се налага мораториум за срок от 3 години върху приватизацията на търговските дружества за производство на специално и военно имущество, както и върху търговските дружества, получили общ лиценз за търговия със специално и военно имущество“ (22).

Чавдар Кюранов пише, че в Декларацията от 29 април 1993 г. се говори за ненамеса, а ненамесата е един от основните елементи на всеки неутралитет. Освен това се изтъква, че тази ненамеса няма да бъде нито пряка, нито косвена, т.е. отричат се всякакви форми на намеса. И на трето място — а това е изключително важно — се подчертава, че дори под егидата на ООН България няма да се намеси във военни действия в бивша Югославия. Той се позовава на статията Неутралитетът една алтернатива на НАТО“ от тогава слабо известния бъдещ проатлантически лидер на БСП Сергей Станишев! От мъдрите думи на Чавдар Кюранов за целите на нашия текст ще вземем подкрепата му за неутралитета като аргумент срещу прилагането от България на сила в международните отношения.

Тогавашният лидер на БСП Жан Виденов обяснява, че политиката на БСП (според предизборната й платформа) се базира на принципа „Сигурност чрез интеграция“, че водеща задача е ускореното интегриране на България в европейските и евроатлантическите структури политически, икономически, военни“, и че това са дългосрочни стратегически цели на българската външна политика“. Сетне обаче призовава за задължителен реализъм, изключващ илюзиите за скорошно пълно членство (в НАТО — Н.Сл.)“, а накрая просто обезсилва много от казаното, като използва буквално някои аргументи на Чав­дар Кюранов в полза на неутралитета: НАТО е все още организация за колективна отбрана, а не за колективна сигурност… Системата за колективна отбрана предполага ясен противник или заплахи за сигурността. Системата за колективна сигурност предполага максимум гаранции, че няма да има врагове и те ще бъдат достатъчно немотивирани за агресия и че ще има максимална сигурност за всички заинтересовани страни членки и нечленки“. Оттук Жан Виденов прави извод, по-скоро издига лозунг, който звучи като отрицание на самата мисъл за подкрепа от БСП за членството в НАТО тогава: НАТО трябва да се развива като система за колективна сигурност чрез интегриране, а не като някакво едностранно разширяване от Запад при едностранно демократизиране от Изток, както някои си го представят. Марш на демокрацията в танкова колона? Не, благодаря, това вече сме го виждали!“ (23).

Постепенно обаче защитниците на неутралитета бяха изтласкани в периферията на обществения дебат. Върху тях бе лепнато клеймото на противници на Запада и дори на демократизирането на нашето общество. Те бяха грубо набедени като носталгици по вече отминали времена, с което тяхната позиция бе маргинализирана, а неутралитетът бе представен като завоалиран отказ от европейска и евроатлантическа интеграция. И без тези идеологизирани усилия за разправа с мислещите по-различно за НАТО обаче беше ясно, че (ще си позволя да се самоцитирам, защото излагам гледна точка, ползваща се тогава с широка подкрепа сред мнозинството експерти): Тенденциите в европейските процеси, балансът на силите и интересите в региона и обективните нагласи в обществото дават основания да се твърди, че неутралитетът ще тласне България към изолация, а националната сигурност към прекомерни усилия, финансово напрежение и милитаризиране, които тя не би могла нито да си позволи, нито да издържи. Неутралитетът може да се окаже неудачен експеримент, последствията от който трудно ще бъдат преодолени от и без това изтерзаното от социални експерименти общество“ (24).

Регионализмът се разглеждаше като политика, съсредоточаваща всички усилия в рамките на нашия регион. Тогава, на фона на войните и насилието в региона, страната бе ценена в НАТО и ЕС като регионален фактор за стабилност. България съхраняваше нормални отношения с всички държави на Балканите, проявяваше стремеж за еднакво близка и без задни мисли дистанция с тях. Ето защо наистина можеше да се предполага, че България има свои шансове да се превърне в говорител на региона, който най-добре изразява неговите водещи интереси. И така да бъде припозната от НАТО и ЕС като европейска, по-точно — като европейската държава в региона, като пресечна точка на общи инициативи и сериозни проекти, изискващи съвместни усилия и добра воля. За съжаление тези времена сякаш са забравени. Ако за някои държави истинската външна политика започва с влизането в НАТО и ЕС, за България в една твърде голяма степен външната политика като че ли приключи с влизането в НАТО и ЕС. Говорим за външна политика, която непрекъснато следи пулса на процесите и постоянно се стреми да отстои по най-добрия начин националните интереси. А не за външна политика, за която основното доказателство, че я има, е съществуването на Външно министерство. И не за външна политика, която е винаги съгласна, винаги услужлива и винаги инертна.

Ортодоксията беше название за алтернативата, която преекс­понира православното (или/и славянското) направление на външната ни политика. Нейните поддръжници се базираха на заглъхващи в геополитическото пространство и време идеологеми и митове за православната ос и панславянското братство.

Несъмнен факт е, че социализмът отговаряше по някакъв може би странен, може би лесно обясним начин на дълбоки, органични характеристики на нашия народ — колективизъм и социална чувствителност, нагласи за равенство и братство, за голяма и силна държава, решаваща огромна част от личните и общите проблеми. Другата от двете главни причини социализмът да пусне дълбоки корени в нашето общество беше, че сред немалка част от българите бе жив споменът от трудното, но успешно, изпълнено със социален оптимизъм време на 50-те и 60-те години от XX век, когато се създаваше базата на ускорена модернизация на страната и обществените отношения. Това време носеше със себе си паметта за помощта, оказвана от Съветския съюз. Помощ, която донякъде наистина, донякъде в резултат на активна пропаганда се мислеше като голяма и безкористна.

С други думи, социализмът в България имаше русофилско лице. То правеше по-релефно, дълбоко и всеобхватно схващането на неговите същностни черти: предимствата му изглеждаха много по-значими, недостатъците му — много по-търпими. Поради поне частична русофобия други държави от тогавашната ни система смятаха предимствата на социализма много по-незначими, а недостатъците му — много по-нетърпими.

Най-неочаквано обаче подкрепа за ортодоксията дойде откъм САЩ — от световния бестселър на Самюъл Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите“. В него България е поставена, заедно с Русия и Гърция, от източната страна на разделителната линия между две цивилизации: Западната (католико-протестантската, на практика евроатлантическа) и Славяно-православната.

При все това значение имаха процесите на разпад в постсъветското пространство и „черната дупка“, в която — особено през втория мандат на президента Борис Елцин (1995-1999 г.) — изпадна Русия, хвърлена на „разкъсване“ и „източване“ от тесен кръг близки до семейството на президента олигарси. Изкривена от предубеждения бе картината за Русия сред политици и медии — ширеха се главно негативни представи, с клишета, далеч от реалността. Самата Русия залагаше у нас главно на стари изпитани кадри“, а понякога и на съмнителни дружества и фондации. Всичко това, както и потенциа­лът, който тази алтернатива носеше за засилване на конфронтация­та между русофили и русофоби, превърнаха ортодоксията в тема на темпераментни дискусии в клубове на беловласи хора и на такива, които не искат да изменят на комунистическите убеждения.

 Атлантизмът и европеизмът се разглеждаха като макар и различни, но сродни алтернативи за нашата европейска и евроатлантическа интеграция, отчитащи все пак тенденциите в НАТО, баланса между европейското и атлантическото крила в Алианса.

Европеизмът като посока на външнополитическите усилия означава, че винаги, във всеки спор, във всяка дилема ние сме с Европа, изповядваме нейните принципи и възгледи, проектираме националните си интереси в общоевропейските интереси. Това по отношение на НАТО означава да успоредяваме и дори синхронизираме позициите си с европейското крило в Алианса, чиито най-сериозни представители са Германия и Франция. Базирайки се на тези стратегически и ценностни ориентири, ние ще можем да намерим достойно място в европейските интеграционни усилия, в разширяването на европейското пространство на сигурността. Експертите, отстояващи тази алтернатива, осъзнаваха, че тук се крие сериозен риск — да заложим на карта, каквато в геоколодата няма. Т.е. да инвестираме в по-самостоятелна, по-смела, силна и еманципирана Европа, в Европа с повече Европа във външната политика и в политиката за сигурност, а тази Европа да не се състои, защото нейната геополитическа роля вече се свива необратимо.

Атлантизмът успоредява българските позиции с тези на атлантическото крило в НАТО, чиито водещи представители са САЩ и Великобритания. След 1997 г. стана очевидно, че с натиска на висшите ни политици и водещите неправителствени организации (НПО) нашият политически часовник започва да отчита все по-отмерено вашингтонско време. Тогава на усилията за членство в НАТО се придаде проаме­рикански оттенък. По този начин членството бе обременено с още една линия на разделение — между американофили и американофоби.

Струва си да напомним, че до 1997 г. възможните членства на България в ЕС и НАТО бяха чисто хипотетични, без индикации кога и дали биха станали възможни. Редица експерти предполагаха, че максималната опция за България в бъдещите 5-10 години е едно членство — или в ЕС, или в НАТО. Това на свой ред внесе нов елемент в дискусиите за или против НАТО и допълнително мобилизира подкрепата за европеизма и атлантизма. В този контекст се разглеждаха две моделни ситуации (case studies):

1. Вариант Финландия“ членство само в ЕС (и добри отношения с Русия);  2. Вариант Турция“ членство само в НАТО (и конфронтация с Русия).

Експертите, привеждащи аргументи за първия вариант („За България няма друго бъдеще, освен във и със Европа. Добро за нас е това, което ни приближава към интегрираща се Европа и ни гарантира достойно място в нея. Нашата идентичност е съзвучна с европейската, социалната насоченост на бита и културата ни са близки с европейските“ [25]), бяха обвинявани, че с изкуствено формулиране на тези два варианта и на алтернативите „европеизъм“ и „атлантизъм“ се опитват да прикрият отрицателното си отношение към НАТО и членството на България в НАТО.

Всъщност тези бинарни варианти и алтернативи имаха своя логика, те не бяха изкуствено конструирани. Разбира се, още тогава едва ли би се намерил уважаващ себе си експерт, който да възразява срещу приемането на България и в ЕС, и в НАТО. Но възможността България да получи членство само в НАТО (а НАТО много по-рано от ЕС взе курс към мащабно разширяване) наистина криеше заплахи за България — стратегически, икономически, социални и идентичностни. Страната ни можеше да се окаже „пришита“ като дълбока периферия към нежелано геополитическо пространство — обърнато с лице към Анадола, загърбило същинска или поне Средна Европа. Така, вместо в Югоизточна Европа, от политическа и военна гледна точка България  можеше да бъде присъединена (и съответно маргинализирана) като Югозападна Азия. По този начин бихме се изправили пред немалозначителни рискове, като например:

— България да загуби геополитическата си значимост, ставайки част от защитния тил на Турция — логистично и като планиране на политиката за сигурност. Българското отбранително пространство да започне да се разтваря в турското, да се превърнем в тил на държава, която има сериозни проблеми както с Европа, така и с всички съседи;

— България да стане поредният участник в експерименти на нови подходи за ранно сигнализиране на конфликти, превантивна дипломация и управление на кризи;

— България да остане встрани от формирането на новата европейска идентичност в сигурността и отбраната, без принос и глас в европейската външна политика;

— България да може да разчита най-много на символична, но всъщност утешителна награда под формата на полу- или псевдоевропейска, т.е. непълноценна интеграция.

От днешна дата подобни разсъждения може би звучат странно, но тогава наистина бе сериозно опасението, че поради деструктивните процеси в обществото и зациклянето на ЕС във вътрешни прио­ритети и проблеми в обозримо бъдеще можем да изпуснем влака за ЕС. Това налагаше да се отстоява подкрепа за членството ни в НАТО предимно като средство за по-бързо членство в ЕС. Т.е. първо­степенен приоритет е членството в ЕС, а това в НАТО е желателно дотолкова, доколкото ускорява членството в ЕС. Ако сближаването с НАТО скъсява дистанцията ни с ЕС, то трябва да бъде стимулирано. Ако обаче на България се наложи да избира — или НАТО, или ЕС, безспорен е изборът в полза на ЕС.

Тези дебати оставаха в голяма степен интелектуални експертни занимания и рядко се пренасяха при политиците. За експертите важното бе България да не допусне дилемата: или САЩ, или Европа“. А тревоги имаше! Водещи наши атлантици започнаха да изместват самия смисъл на членството в НАТО. Виждано първо като още едно място на България в европейската архитектура за сигурност, постепенно това членство бе превърнато в декларация за трансатлантическа вярност на България към САЩ. При това не просто с политически, а както казахме, и с цивилизационни акценти!

Колко драматични последици можеше да има това за нашата страна (а донякъде то и имаше), става ясно от развитието през последното десетилетие на още една тенденция в международната сигурност — на стратегически и ценностен, цивилизационен дрейф на САЩ и Европа в различни посоки — „разширяване на Атлантическия океан“(26).

Тази тенденция се изразява в частност в стремеж заплахата от глобалния тероризъм да служи като ефективен заместител на комунизма — в качеството му на фундаментална опасност и като нова скрепителна скоба за трансатлантическата връзка. Да припомня, че през Студената война САЩ и Европа (по онова време Западна Европа) бяха здраво скрепени от общата заплаха от СССР, комунизма и Варшавския договор. С падането на Берлинската стена и счупването на тази скрепяваща скоба САЩ и Европа се оказаха без предишното идеологическо сцепление. Възникна база за разминаване на стратегическите им интереси — това, което се нарича разширяване на Атлантическия океан“.

Ще дам пример с два гранитни блока в постройка, напр. в пирамида, скрепени с мощна скоба. Ако се махне тази скоба, те могат дълго време да останат като съединени, при сътресения сякаш „помнят“, че са свързани. Винаги обаче има риск при трус да започнат да се отделят — постепенно или отведнъж.

Така и тези два гранитни блока — САЩ и Европа, 45 години бяха здраво скрепени от съветската угроза. След 1989 г. дълго стояха плътно един до друг. Преодоляха заедно Първата война в Залива, Босна, Косово, Афганистан. Но дойде Ирак. И стана ясно, че между тях има сериозни несъгласия. Има разминавания в ценностите и дори в стратегическите интереси, както пише Робърт Кейгън в „За рая и за силата“ (27). Въпросът за САЩ и Европа е дали този стратегически, а може би и цивилизационен дрейф в различни посоки ще продължи, дали ще се окаже траен и ще се намери ли ефективен заместител на скрепяващата скоба на комунизма.

Безспорен кандидат № 1 за такава скоба е глобализиращият се тероризъм. Но ако СССР заплашваше Европа (по-слабия партньор, по-малката сестра в свръзката „САЩ—Европа“) и тя се притискаше към по-силния партньор (по-големия брат — САЩ), то тероризмът заплашва по-силния партньор. Затова по-малката сестра (Европа) се стреми да се дистанцира от по-големия брат (САЩ).

Заплахата от тероризма не се възприема еднакво от двете страни на Атлантика. За САЩ това е заплаха с екзистенциално значение, тя може да застраши съществуването на страната. Европа няма такова сюрреалистично, апокалиптично схващане за нея. За Европа войната на САЩ с тероризма не беше вярното решение на проблема с тероризма. Беше най-много само част от неговото решение и затова накрая стана част от самия проблем. За Европа войната с терориз­ма трябва да се води основно не с армия и специални части (това не е Война с тероризма), а главно с полиция и специални служби (това е Борба с тероризма). Нужно е също да се атакуват коренните причини, пораждащи тероризъм — социални, културни, финансови, икономически, морални, свързани с престъпността.

Преди да направим извод за начина, по който в периода 1989-1996 г. българските управляващи водеха политиката по отношение на НАТО, да обобщим главните моменти от поставянето на Алианса в центъра на обществените дебати и открояването му като един от централните ни външнополитически приоритети.

• В началото бе словото… И по-точно знаменитото слово на Соломон Паси на 23 август 1990 г. Тогава от парламентарната трибуна на 7-то Велико народно събрание той заяви: Достойни сенатори, очевидната посока на политическите процеси показва, че е време България да се загрижи за своята отбрана, като си подири както повече и по-надеждни съюзници, така и по-малко на брой и по-малки евентуални противници… Можем да прозрем, че Европейската система за сигурност би възникнала именно на базата на Северноатлантическия съюз. Погледнато оттук, евентуал­ното присъединяване политическо и военно на България към 16-те членки на НАТО само ще ускори естествените процеси, ще даде една нова и безпрецедентна сигурност на Балканите и най-твърди гаранции за мир и любов с четирите ни съседки, ще стимулира (и дори предизвика) икономическата и информационната интеграция с обединена Европа“ (28).

Аз присъствах на този исторически момент. Денят бе горещ, депутатите седяха на скамейките отпуснати, някои дишаха тежко, в очакване на парламентарните дебати. Излизането на Соломон Паси на трибуната бе неочаквано, а казаното смути всички, дори групата на СДС. Специфично несериозният тон, лежерният външен вид на Паси, внезапно прозвучалите ни в клин, ни в ръкав думи придадоха фарсов елемент в заявеното. Никой не бе подготвен за него и никой не му обърна съществено внимание. А би трябвало. Защото тази лукава импровизация взе, че се оказа спомен от бъдещето.

• След известно затишие офанзивата обаче продължи. На 19 ноември 1990 г. група народни представители депозира Проект за решение, с което предлага ВНС да реши: Възлага на Министерския съвет да започне необходимите консултации по условията за присъединяване на Народна република България към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) съгласно чл. 10 на този договор. Като взема това решение, ВНС изразява надежда, че страните членки на Северноатлантическия договор ще разгледат въпроса в благоприятен момент, ще се отнесат с разбиране и ще подкрепят молбата на Народна република България за членство в Организацията“ (29).

• Оказва се, че този Проект за решение, оставен иначе без последствия, не се появява никак случайно. По същото време, на 19 и 20 ноем­ври 1990 г., група в състав от петима парламентаристи — Драгомир Драганов, Любомир Иванов, Румен Данов, Соломон Паси и Яшар Шабан, е в Белгия по покана на мисията на САЩ към НАТО. Тя е приета от Генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер, от представителя на САЩ в НАТО посланик Уилям Тафт и от съветника на главнокоманадващия Обединените сили на НАТО по външнополитическите въпроси Кент Браун. Освен квартирата на НАТО в Брюксел, делегацията посещава и Обединеното командване на силите на НАТО в Европа. Както се изтъква по този повод в информацията, изготвена от депутатите, до този момент нито един представител на източноевропейска страна не го е посещавал (ако не броим разузнавачите)“. Също така в информацията пише, че в отговор на въпрос от наша страна за перспективите за развитие на отношенията между България и НАТО е казано следното: Разширяването на състава на НАТО по пътя на приемане на източноевропейски страни за редовни членки в съюза засега не стояло на дневен ред… Въпросът с приемането на нови страни за членове на НАТО е особено деликатен, особено когато тези страни са били доскоро съюзници на СССР, и ако няма предварителна подготовка, би могъл да има негативно влияние върху отношенията на НАТО със СССР, както и върху процесите вътре в СССР… Западът и СССР имат общ интерес да поддържат „санитарния пояс“ помежду си, който се съставя от доскорошните сателити на СССР, като буфер в евентуалните рискови ситуации(30).

­• На 21 ноември 1990 г. в Париж е подписана Хартата за нова Европа — за обща и неделима сигурност, както и за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали.

На 31 март 1991 г. е обявено официалното разпускане на военните структури на Варшавския договор (ВД). В Прага на 1 юли 1991 г. президентът Желю Желев заедно с представители на другите 6 държави — СССР, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, подписва Протокол за прекратяване на съществуването на Варшавския договор. Подписалите протокола се обявяват за преминаване към общоевропейски структури“.

На 12-14 юни 1991 г. е първото посещение в България на Генерален секретар на НАТО — Манфред Вьорнер. Тогава той се вози на трабанта на Соломон Паси (още един леко фарсов момент в новата ни атлантическа история). Този трабант най-горделиво бе изложен като скъпа реликва пред МВнР по времето, когато министър бе Соломон Паси.

На 20 декември 1991 г. България става съучредител на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС).

На 21 декември 1993 г., още преди инициативата на НАТО „Партньорство за мир“ да бъде официално обявена, Народното събрание приема Декларация, свързана с нея: Като потвърждава суверенната политика на Република България за приобщаване към европейските и евроатлантическите структури за сигурност и позицията, че нейната сигурност не се изгражда за сметка на други държави, 36-ото Народно събрание на Република България се обявява за продължаване на усилията за използване на възможностите за сътрудничество, които предлагат НАТО и Западноевропейският съюз, с цел при бъдещо разширяване на тези организации България да се присъедини към тях при пълно зачитане на националните интереси… Народното събрание на РБ очаква инициативата Партньорство за мир“ да бъде предложена като крачка за интегрирането на държавите от Централна и Източна Европа в НАТО на равноправна основа в интерес на укрепването и гарантирането на европейската сигурност“ (31).

На 14 февруари 1994 г. президентът Желю Желев подписва Рамковия документ на „Партньорство за мир“. България е една от първите страни, присъединили се към инициативата. Вярно, „Партньорство за мир“ декларира, че всички държави кандидатки за НАТО, са равни на старта, обаче това, че отношението според документа към тях е едно и също, не дава отговор на следния въпрос защо инициативата за повишаване на сигурността на европейския континент не отчита никъде зоната, в която се намира съответната страна?“ (32).

На 28 ноември 1994 г. на заседание на Северноатлантическия съвет и България (формат 16+1) е приета Индивидуална програма за партньорство между България и НАТО.

На 16 октомври 1995 г. България се присъединява към Споразумението между страните членки на НАТО и страните участнички в  „Партньорство за мир“ относно статута на техните въоръжени сили, което регулира правния статут на силите, участващи в дейности по партньорството на чужда територия. Метафорично казано, с това споразумение de jure НАТО получи възможност да влиза в България много преди България да влезе в НАТО.

На 2 февруари 1996 г. България започва засилен индивидуален диа­лог с НАТО.

 Може да се каже, че в началото на Прехода (1989-1996 г.) управляващите в България формулираха позиции по атлантическата (но и по европейската) интеграция извън пространството и времето. Извън пространството означава, че в тези позиции отсъстваха реалният свят, протичащите процеси и конфликти. Въпросът за НАТО и за членството в Алианса не се разглеждаше като базисен приоритет на външната политика, като устойчиво решение на въпроса за националната несигурност. Извън времето означава, че членството в НАТО се възприемаше само като отвлечена работна хипотеза, но не се обвързваше с никакви срокове, защото не беше на дневен ред.

III. 1997 2001 г.
Eтапът на свръхактивните усилия

• Служебното правителство на Стефан Софиянски (12 февруари– 21 май 1997 г.) почти незабавно, на 17 февруари 1997 г., прие решение за пълноправно членство на България в НАТО. В него бе заявено желанието на България да се присъедини към НАТО и да се разглежда като страна, готова да бъде поканена за преговори за присъединяване.

На 17 март правителството прие Национална програма за подготовка и присъединяване на България към НАТО и създаде Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО.

На 8 май Народното събрание прие Декларация за национално съгласие, определяща присъединяването на България към НАТО като основен национален приоритет.

На 12 май кабинетът взе решение за финансовото осигуряване на Националната програма.

• Правителството на ОДС начело с Иван Костов (1997-2001 г.) прояви изключителна активност в своя стремеж България да стане член на НАТО. На 11 юли 1997 г. то прие Декларация, в която категорично се потвърждава, че скорошното присъединяване към НАТО е непосредствен национален интерес и стратегически приоритет на страната.

В Концепцията за национална сигурност на Република България (приета с Решение на 38-ото Народно събрание от 16 април 1998 г.) се казва: Република България не изгражда своята сигурност за сметка на други държави и общества. Обявеното от нея желание за членство в НАТО е с цел да се гарантира сигурност и не е насочено срещу трети страни. Предпоставка за засилване на гаранциите за сигурността на страната е увеличаване сигурността на всички страни в Европа и в света… Процесът на присъединяване към НАТО и Европейския съюз има положително въздействие върху сигурност­та на България. Но само пълноправното членство в тях ще доведе до цялостното й гарантиране… Национален приоритет на България е членството в НАТО и Европейския съюз, което отговаря на дългосрочните интереси на страната“ (33).

В кампанията ентусиазирано се включи президентът Петър Стоянов (1996-2001 г.), който от един момент нататък се опита да се превърне в главния говорител на новата ориентация и направи post factum политическа спекулация с твърдението, че гласовете, с които е избран за държавен глава, са гласове „за“ НАТО. Той първи и многократно започна да говори за членството в Алианса като за цивилизационен избор на България.

Същевременно освен словесна подкрепа, поощрения в рамките на „Партньорство за мир“ (чрез Процеса за планиране и преглед), съучредителен статут в ЕАСП (май, 1997 г.) и План за действие ( за съвети, помощ и практическа подкрепа по всички аспекти на членството в НАТО“, април 1999 г.) България не получи нищо реално от типа на конкретни срокове или „пътна карта“. Тя бе сочена като държава без особени шансове за присъединяване към НАТО в обозримото бъдеще.

За вътрешна употреба управляващите чертаеха оптимистична картина. Преди срещата на върха на НАТО в Мадрид (8-9 юли 1997 г.), където се реши да бъдат поканени Чехия, Полша и Унгария, външният министър Надежда Михайлова каза за официоза „Демокрация“: Струва ми се, че в Мадрид ще спечелят 4 държави Чехия, Полша, Унгария, България. Първите 3 очевидно ще бъдат поканени за членки в НАТО, а България ще излезе действително на сцената на държавите, за които се смята, че в най-скоро време ще бъдат достатъчно подготвени за членство“ (34). Главният редактор на „Демокрация“ Невен Копанданова написа на 16 февруари 1998 г. за посещението на Петър Стоянов в САЩ, че България е поставена като възможно най-силния кандидат за членство в НАТО“ (35). На 3 октомври 1999 г. президентът Стоянов заяви: Аз съм убеден, че през пролетта на 1999 г. България ще отговаря на всички критерии за членството в съюза“ (36). Реалността опровергаваше политиците ни. Даже в приповдигнатата атмосфера на Срещата на върха на Алианса за неговата 50-годишнина (24-25 април 2000 г., Вашингтон), след като бе предоставила небето си за операцията в Косово, България бе спомената в Заключителното комюнике на шесто място сред възможните кандидатки за членство — след Румъния, Словения, Естония, Латвия и Литва, и преди Словакия и Македония (37).

А това беше време, изпълнено с тревожни събития и важни политически решения! На 24 март 1999 г. НАТО започна бомбардировки над Югославия (операция „Съюзническа сила“) заради етническото прочистване в Косово от страна на режима на Слободан Милошевич. Въздушните удари се извършваха без санкция на СС на ООН и продължиха 78 дни. Това предизвика сериозни дебати и съмнения за тяхната легитимност. Особено драматично те поляризираха европейското обществено мнение. С тези удари НАТО целеше да наложи изтегляне на войските на СР Югославия от Косово и да се създадат условия за завръщане на бежанците, като се въведат мироопазващи сили (38).

През целия почти тримесечен конфликт (всъщност война) правителството на Иван Костов се държа като de facto член на Алианса. Нямаше и помен от Декларацията на 36-ото Народно събрание от 1993 г. за ненамеса. Оказана бе пълна подкрепа на ударите. За тази цел беше разрешено свободно и безпрепятствено транзитно преминаване през въздушното пространство на РБ на въздухоплавателни средства на НАТО“ (39). През наша територия беше бомбардирана съседна нам държава.

По този начин бе постигната една много важна цел на управляващите — процесите на преориентация на нашата външна политика към интеграция с НАТО преминаха през една критична точка на количествено натрупване, след която те придобиха елемент на необ­ратимост. Оттук насетне всеки експерт, всеки политик, всяка партия трябваше да си дават сметка, че независимо от убежденията им, независимо от реалните перспективи на страната за членство в НАТО, процесите така са се задълбочили, че е невъзможно да се правят резки промени в тях, без да се предизвикат опасни сътресения за страната.

Може да се каже, че в периода 1997-2001 г. управляващите в България водеха свърхактивна политика за атлантическа интеграция, разположена в пространството и извън времето. В пространството означава, че аргументите за необходимостта от членство на България в НАТО се извличаха преди всичко от нейната роля на фактор на стабилност на Балканите и регионален партньор на НАТО. Следването на тази логика позволява лесно да се обясни безкомпромисното сътрудничество на правителството на Иван Костов с НАТО по време на 78-дневните удари на НАТО срещу Югославия (1999 г.). Проатлантическите позиции служеха главно като политически идентификацио­нен маркер. Извън времето означава, че управляващите не разполагаха с някакъв хоризонт от време, в което България да бъде приета като член на НАТО, и затова се ориентираха главно към действия, с които да държат вратата на Алианса отворена, да направят процеса на преориентация към НАТО устойчив и необратим.

IV. 2002 ­— 2012 г.
Eтапът на изпълняваните изисквания

И така, през април 2000 г. България бе далеч назад в опашката на чакащите членство в НАТО — независимо от всички средства, които водещите политици от СДС пуснаха в действие, за да се покажат като единствени гаранти на евроатлантическата ориентация на страната и да дискредитират своите опоненти от БСП като реак­ционна, проруска, посткомунистическа, антинатовска, дори антиеропейска партия. А през април 2004 г. България вече бе приета за член на Северноатлантическия съюз!

Какво се бе случило? Отговорът е един и той е естествен и логичен — случил се бе 11 септември 2001 г. Терористичните удари срещу Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон промениха радикално стратегията на САЩ и НАТО към сигурност­та, към ролята на НАТО в глобалната и регионалната сигурност, към борбата с тероризма.

Изведнъж се оказа, че периферни за вниманието на САЩ и Алианса държави като България, които дотогава се разглеждаха като имащи маргинално значение на Голямата геополитическа шахматна дъска, придобиват нова стратегическа стойност. Стана ясно, че България има някои недооценени достойнства — близост до критични региони, контакти и разузнавателно присъствие в тях, познаване на техните специфики, традиции и манталитет, отлична професио­нална експертиза за тези региони. Това направи страната атрактивен партньор, способен да допринесе за значително повишаване на капацитета и за нарастване на конкурентните предимства на Запада в противодействието на някои съвременни и нетрадиционни предизвикателства и рискове.

Иван Костов заяви в Народното събрание при ратифицирането на Северноатлантическия договор: Войната, която терористите започнаха на 11 септември 2001 г. с разрушаване на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк, показа на държавите, участващи в Северноатлантическия договор, и в частност на САЩ, че те имат полза от приемането на България, че тя е неразделна част от обща цивилизация, че ценим едни и същи неща и сме готови да ги защитаваме с оръжие в ръка“ (40). Костов отлично знае какво говори.

След 11 септември 2001 г. процесите на интеграция на България в НАТО набраха шеметна скорост. Ако по-рано се надбягвахме с времето, за да не изостанем, сега като че ли времето се надбягваше с нашата интеграция и непрекъснато изоставаше от нея.

На 22 ноември 2002 г. в Прага България получава покана за членство в НАТО.

На 29 март 2004 г. министър-председателят Симеон Сакскобург­готски връчва на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл във Вашингтон ратификационния документ за присъединяване на България към Организацията на Северноатлантическия договор. От този момент България е пълноправен член на НАТО. Има нещо наистина логично и символично, че по това време външен министър на страната е именно Соломон Паси.

На 18 март 2004 г. на две четения в рамките на едно много кратко и тържествено заседание 39-ото Народно събрание гласува за ратифициране на Северноатлантическия договор, подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон. При първото четене „за“ гласуват 225, при второто — 226 депутати. И двата пъти четирима депутати от левицата са „против“ — проф. Андрей Пантев, проф. Огнян Сапарев, Александър Паунов, ген. Любен Петров.

Абсолютно безпрецедентно президентът Георги Първанов подписва в пленарна зала Указ за обнародване на закона в Държавен вестник. Сред смях и оживление в залата“  председателят на Народното събрание Огнян Герджиков известява: Уважаеми г-н президент, уважаеми г-н министър-председател, г-н вицепрезидент, Ваше Светейшество, Ваши Превъзходителства, уважаеми г-жи и г-да министри и народни представители, драги гости! Особено ми е приятно да съобщя, че току-що излезе извънреден брой на Държавен вестник бр. 22, в който е обнародван Законът за ратифициране на Северноатлантическия договор, подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон. С това законът е в сила! Благодаря ви. (Бурни и продължителни ръкопляскания. Всички стават прави) (41). Така отново с лек отенък на фарс, по мое лично мнение, в превъзбудена атмосфера парламентът гласува за членството на България в НАТО.

Тук възниква един базисен въпрос — за съставляващите характеристики на България като потребител и производител на сигурност в НАТО. Защото пронатовските български политици представяха прие­мането ни като вид благодеяние спрямо България, като едностранен жест на Алианса, САЩ и Западна Европа към нас, като панацея, перфектно решение на всички проблеми на националната ни сигурност.

Този въпрос е част от няколко предизвикателства, пред които се изправя Системата за национална сигурност (СНС) при интегрирането в Система за колективна сигурност (СКС). В частност това се отнася и до

предизвикателствата пред
Системата за национална сигурност на България
при членството й
в НАТО (42)

Първото предизвикателство е следствие тъкмо от факта, че във всяка СКС страните се различават по своята сила, по финансовия ангажимент за функционирането на системата, по методите и ресурсите за въздействие върху останалите партньори. А оттук следва различното отношение, което СКС като цяло и по-големите (водещите) държави в нея имат към рисковете за системата или за собствената им сигурност, съответно — към рисковете за сигурност­та на по-малките (второстепенните) държави.

Независимо от декларираните позиции, в СКС някои страни са повече производители, а други са повече потребители на сигурност. Това автоматично отрежда на втория род (сорт) държави по-задно място в скˆлата на значимостта на гласовете.

Така че в СКС е много важно къде се позиционира държавата между двата полюса — на най-големите производители и на най-големите потребители на сигурност. Това изисква прецизен баланс на всички приноси към сигурността на СКС. Ако българският политически елит бе направил тази калкулация (вместо да представя членството като едва ли не подаяние от страна на НАТО, а приемането ни — като добре пресметнат техен компромис, при ясното съзнание за неподготвеността ни), България, образно казано, можеше „да излезе на плюс“ или най-малкото да „върже баланса“ между потребена и произведена сигурност. По този начин тя би могла да се позиционира относително по-добре в скˆлата на значимостта на гласовете.

Същевременно, вместо да казва неизменно „да“ на всяка покана за участие във военни мисии зад граница (защото така България трябвало да компенсира сигурността, която потребява с членството си в НАТО), елитът ни щеше да има повече мотивация и мотиви, за да обосновава защо България не може да участва в някои от тези мисии. Тя е постигнала своя баланс между произведена и потребена сигурност, затова нека други, които имат дефицит в това отношение, компенсират с участие в тях.

Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в СКС е както неформално, т.е. проявяващо се в процеса на съвместна дейност, така и институционализирано (de facto) — чрез срещи на високо равнище и различни инициативи с ограничен брой участници. За това, че са повече производители на сигурност, големите страни са компенсирани с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения от името на малките и вместо тях. За това, че по-малките държави са повече потребители на сигурност, те трябва да плащат съответно със суверенитет, съгласие, територия (бази), услуги, подразделения за мисии.

Дори решенията в СКС (както в НАТО) да се вземат с консенсус и да има процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, дори гласовете в СКС да не се броят, те се претеглят. Малката страна може да участва само формално в процеса на вземане на решения и може да й се налага да се присъединява към вече взети решения. Консенсусът е процедура, която изисква политическа смелост, за да се ползваш от нея.

В СКС няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слаб партньор. Възможно е Голямото, Цялото, да „проспи“ проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е по-голямо и по-значимо от своите части. Те затова са се обединили, за да изградят цяло, интересите на което са поне на порядък по-високо от интересите на съставните части. Например, ние решаваме, че напрежението в Македония нараства крайно опасно и застрашава националната ни сигурност, но СКС — в случая НАТО (или ЕС) — може да заяви, че няма нищо страшно, че СКС е заета с много по-важни въпроси — Ирак, Афганистан, Иран, Сирия, Либия, Северна Корея и др.

Всяка част, включително по-малката — например България, би могла да игнорира в даден момент интересите на цялото, но така поема риск някога да остане сама пред лицето на някои предизвикателства или изобщо да отпадне de jure или de facto от СКС. И обрат­но, уповавайки се прекалено на СКС, малката държава може да се окаже беззащитна, ако СКС тръгне по грешен път или се парализира. Това изисква анализ на вероятностните сценарии, при които държавата ще трябва да разчита само на себе си и да действа в автономен режим. Което пък означава да изгражда собствени способности за подобни ситуации.

Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (в частност на НАТО), че рисковете за сигурността на тази държава са едновременно рискове и за сигурността на СКС (НАТО). Затова СКС (НАТО) трябва да ги идентифицира, анализира, оцени и управлява със същите ресурси и сериозност, както при всички рискове за сигурността за самата СКС (НАТО) и водещите страни в нея.

 Второто предизвикателство е следствие от факта, че независимо от размера на държавата и нейната мощ народът й изпитва чувство на несигурност винаги когато е изправен пред кризисна ситуация, пред нестабилност. Управляващите и народите на по-малките държави обаче много трудно могат (а нерядко не се и опитват) да обяснят на управляващите и народите на по-големите държави, че сигурността (страховете, тревогите, комплексите) на Малкото и на Голямото се мерят не с килограми, метри и часове, а са съпоставими. С други думи, измерва се не количеството, а качеството на сигурността. Затова сигурността и на по-малката, и на по-голямата страна от гледна точка на техните народи са напълно съизмерими. Но в реалността по-голямата държава в СКС често казва на по-малката: Виж колко си малка и колко по-малко значение има твоята сигурност!“. СКС само като название е за колективна сигурност“, а всъщност е система, в която под сигурност се разбира преди всичко онова, което казват големите страни в нея. За малките остава съгласяването с определените приоритети, с избраните мисии, с формулираните изводи за реализираните задачи, с направените оценки за ефективността на изразходваните финансови средства и човешки потенциал.

Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО), че сигурността на тяхната държава е от ключово значение за сигурността на СКС (НАТО) и затова към нея и към движещите я страхове, тревоги и комплекси СКС (НАТО) трябва да се отнася много по-сериозно и далеч по-отговорно, а не на принципа все някога, но не точно сега“.

Третото предизвикателство е следствие от факта, че СКС определя изисквания, режими и параметри на СНС. За да работи ефективно, да дава своевременен отговор на предизвикателствата, да управлява рисковете, да предотвратява заплахите и да реагира при опасностите, СКС трябва да има изграден, периодично „ъпгрейдван“ и „ъпдейтван“ сериозен капацитет и надеждни способности. За постигането на целите на СКС и за изграждането на необходимите на СКС капацитет и способности всяка държава в СКС трябва да бъде готова да даде (и да дава!) съществен принос. Този принос обаче е резултат и следствие от финансовия и човешкия потенциал, които за всяка държава са ограничени — те идват от един и същи джоб и от едно и също население. Така че потребностите на СКС и потребностите на СНС влизат неизбежно в режим на конкуренция — за коя от двете системи да се заделят най-напред наличните финансови и човешки ресурси. Ето защо СНС е изправена пред дилема, която управляващите нерядко решават по линията на най-малкото съпротивление. Те смятат, че страната трябва приоритетно да отговори на потребностите на СКС, а после, ако има все още сили и средства, да се погрижи за всичко останало. В подобна ситуация една държава с по-скромни възможности, в желанието си да се докаже като надежден партньор, може да инвестира огромни за нея средства за изпълнение на критерии и изисквания на СКС и да се лиши от възможности да изгради собствен капацитет за действие в автономен режим, ако и когато се наложи.

Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО), че инвестициите на тяхната държава в нейната сигурност са едновременно инвестиции в сигурността на СКС (НАТО). И ако се наложи, страната би могла да бъде освободена от финансовия принос за СКС (НАТО), който може лесно да бъде компенсиран от водещите държави поради много по-големия техен потенциал.

 Четвъртото предизвикателство е следствие от факта, че участието в СКС за по-малките държави е купуване на сигурност и ограничаване на суверенитет. Това води до психологически шок от допир с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в кото техните интереси или не са засегнати, или изобщо нямат интереси. Когато си част от СКС, ако друга част на системата е нападната, ти си длъжен да застанеш на страната на тази Част.

Така например, ако Русия и Турция се окажат в конфликт, като партньор по НАТО България трябва да застане на страната на Турция. Осмисляйки този факт, сме длъжни непрекъснато да помним, че договореностите в СКС имат по-висш приоритет пред вът­решните цели и задачи на всяка членка.

Присъединявайки се към СКС, държавата се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на системата, чиято сигурност стои над всичко. Т.е. заплаха за сигурност­та на страната има тогава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на СКС. Вече споменахме, че в СКС, където всички по идея са равноправни и вземат решенията с консенсус, ограничен брой държави имат право на по-глобални интереси.

 Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО), че въвличането на страната им в такива конфликти може само да влоши сигурността на СКС (НАТО). Затова те не заемат позиция на безусловна подкрепа и правят внимателни оценки, водени не от някакъв егоизъм или като „хитри субекти“, които искат да „минат тънко“, а с най-високото чувство за отговорност към своето общество и към политиката на СКС (НАТО). Да, и към СКС (НАТО), защото не искат да й създават допълнителни проблеми и да причиняват вътрешни напрежения.

 Петото предизвикателство е следствие от факта, че затворени в ограниченото пространство на своя регион, по-малките държави и по отношение на сигурността започват да говорят на местен, регионален език, може да се каже „на диалект“, който е трудно разбираем за големите държави в Системата за колективна сигурност. В резултат на това те трудно съобщават тревогите си по местни проблеми — гранични спорове, езикови, религиозни и етнически напрежения (вътрешни и със съседите). На такива въпроси в Системата за колективна сигурност могат да гледат като на психологически комплекси, породени от изостаналост, домодерност и архаичност.

 Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО) страховете, комплек­сите и притесненията, изпитвани от техните народи, за да могат големите страни от СКС (НАТО) да осъзнаят тези страхове, комплекси и притеснения, та да не ги подминават с безразличие или да ги подценяват.

След получаването на покана за членство в НАТО през 2002 г. България навлезе в продължаващ и до днес период на непрекъснати усилия за адаптиране към условията и стандартите на НАТО. Това в голяма степен превърна управлението на отбраната в еднопосочна улица, в мач на една врата“. Страната постоянно е изправена лице в лице с изисквания и очаквания, на които трябваше да отговори. Това й отне много енергия, без да бъде проведен стратегически преглед за това доколко поставените от НАТО задачи пред системата за отбрана и Българската армия съответстват на капацитета на България да се справи с тях и на тяхната обвързаност с реалните потребности на националната ни сигурност.

Модернизацията на нашата армия се съпровожда от нови и нови вълни на съкращения, български военни контингенти участват в нови и нови мисии зад граница. По този начин сигурността, отбраната, финансовите ресурси на страната са подложени на перманентен натиск и огромно напрежение, което неизбежно е за сметка на други сектори както от системата на националната сигурност, така и на държавата като цяло.

Несъмнено по-голяма енергия бе вложена до приемането на България в НАТО през 2004 г., но и след това. Вече като по условен рефлекс българските политици и военни се стремят да реализират поставените от НАТО цели или най-малкото да убедят НАТО, че са реализирали тези цели. В известна степен това се дължи и на факта, че демонстрацията на подобна енергия и изпълнение на възложеното от НАТО носи лични кариерни дивиденти в структурите на НАТО на български дипломати и висши военни. Друг въпрос е доколко тези усилия реално произвеждат сигурност за нашето общество.

 Може да се каже, че в периода 2002-2012 г. управляващите в България водеха активна, а след влизането в НАТО повече инерционна политика за атлантическа интеграция, разположена извън пространството и във времето.

Извън пространствотоозначава, че България сякаш забрави в кой регион се намира. Науката геополитика извежда тезата, че държави с ограничени ресурси за влияние би трябвало да съсредоточат външнополитическите си амбиции и действия в своя регион, защото тяхната реална тежест е в него, а процесите вън от този регион протичат, без възможност да им влияят по какъвто да било начин (43). Въпреки това нашата външна политика предпочиташе да обсъжда проблеми, засягащи далечни региони и по-малко да се стреми към сериозна роля на Балканите и в Черноморския регион. Всички проекти на Стратегии за национална сигурност, разработвани през този период, включително приетата през 2011 г. Стратегия за национална сигурност, са прекалено глобализирани. Ако човек не прочете названието, трудно ще познае чии са тези стратегии — на държава, която граничи с Ирак, Афганистан и Иран едновременно, или на държава, граничеща с Румъния, Сърбия, Македония, Гърция, Турция и Черно море.

Във времето означава, че ние постоянно се опитвахме да се вписваме в поредните timetables и deadlines, да отмятаме възложени задачи, да пращаме неотложни отговори. Породи се впечатление, че основното при интегрирането в НАТО е бюрократичен процес с изиск­вания за навременно изпълняване на указания. Възникна усещане, че България се е присъединила към наднационален Алианс на окопали се в кабинетите си чиновници, че не политическите съвети и военните щабове, а чиновниците са истинското съдържание на НАТО, че НАТО не е само политико-военен Алианс, но и бюрократично-чиновнически Съюз, търсещ фирмата и формата за сметка на същината и същността.

Нашата външна политика и системата за отбрана попаднаха в затворен кръг. Най-напред защото стана ясно, че през 2002 г., след получаването на поканата в Прага, стъпихме само на прага на НАТО. В Прага НАТО влезе в България. Бяха нужни огромни усилия за промяна, с която не само формално, а пълноценно България да влезе в НАТО. От друга страна, ние се оказахме в лабиринт от абревиатури, всяка от които си имаше свои изисквания към страната. Някои взаимно се допълваха, но други взаимно се изключваха или се конкурираха за енергия и ресурси — ПзМ (Партньорство за мир), ПДЧ (План за действие за членство), ПППОП (Процес на планиране и преглед на отбранителната политика), плюс пакет от десетки Цели на силите на НАТО, Доклад за напредъка по подготовката за членство и Доклад-оценка по Процеса на преглед и планиране на въоръжените сили и ПзМ, плюс Стратегически преглед на отбраната. Да добавим политическите, материалните, финансовите и човешките усилия за участие в 8 операции по поддържане на мира и мисии на ООН — в Босна и Херцеговина (SFOR), Косово (KFOR), Афганистан (ISAF), Етиопия и Еритрея (UNMEE) и Ирак.

От поканените за членство в НАТО само Румъния участва с повече военнослужещи от нас. Държахме се като прилежен ученик, който, ако не може със знания, успява със зубрене.

Върху напрежението и усилията на България оказваше влияние и фактът, че НАТО продължаваше да се организира и да планира на принципа на XX век, т.е. на ресурсно ориентираните стратегии (планиране според способности), вместо на принципа на XXI век — на целево ориентираните стратегии (планиране според цели). Но при ресурсно ориентирани стратегии планират бюрократи и чиновници, а при целево ориентирани стратегии планират визионери и креативно мислещи лидери. Логиката на ресурсно ориентираните стратегии е проста и семпла — имаш инструменти и търсиш къде и как те да бъдат използвани. А логиката на целево ориентираните стратегии е точно обратната — трябва да се види какви цели, задачи и мисии имаш и се търси и изгражда нужният инструментариум (в т.ч. променят се наличните инструменти), така че да се отговори на тези цели, задачи и мисии.

В Брюксел и Вашингтон все така и все още разсъждават инерционно — имаме НАТО, трябва да й намерим работа! Макар че би трябвало да се види каква работа имаме и да търсим капацитет и способности за реализирането й. Още около войната в Ирак бившият министър на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд каза, че вече не Коалицията определя Мисията, а Мисията определя Коалицията (44).

V. Светът днес.
Съвременните предизвикателства
и въпросите пред НАТО

Светът е изправен пред сериозни предизвикателства и рискове и това натоварва с огромни отговорности Запада. А като силов политико-военен инструмент Западът продължава да инвестира в НАТО. Но не за да използва този инструмент в отговор на тези предизвикателства и за управление на тези рискове, а за да отстоява чрез него свои, „тясно западни“ интереси.

Така Западът (САЩ и Европа, в т.ч. и България) разполага с НАТО, която няма общоцивилизационни задачи и нужните способности за справяне с тези задачи. От друга страна, съществуват сложни общоцивилизационни задачи, за справянето с които засега няма ефективен инструмент.

В началото на XXI век човечеството навлезе в рисковото общество (Улрих Бек [45]), с присъщата за него мрежовизация на главните структури и водещите предизвикателства.

Този радикален преход има две главни, системно- и структурноопределящи измерения:

От една страна, той се изразява в преминаване за кратък времеви период от защита на безопасността (т.е. пасивна стратегия с главен фокус защитата), през гарантиране на сигурността (т.е. активна стратегия с главен фокус превенцията) към управление на рисковете (т.е. проактивна стратегия с главен фокус ранното сигнализиране).

От друга страна, той се характеризира чрез необходимостта от трансформационна промяна на архитектурата на системите за сигурност и техните базисни институции — от йерархична (вертикална) организация към мрежова (хоризонтална) организация.

Този еволюционен преход в стратегията и организацията на политиките и системите за сигурност и отбрана е съпроводен с еволюция в самото съдържание на сигурността. И обратно,

еволюцията на сигурността

носи нови предизвикателства за държавата като сложен механизъм за производство на сигурност и нейните институционални опори.

Доскорошните теоретични модели и практически методи бяха ориентирани към баланса и статиката, базираха се върху „твърдите“ аспек­ти на силата и количествените критерии, следваха мисленето безопасност с цената на всичко и на всякаква цена“ и се фокусираха върху защитата и охраната. Сега те отстъпват място на нови теоретични модели и практически методи: ориентирани към динамиката и развитието, базирани върху „меките“ аспекти на силата и качествените критерии, следващи мисленето за държавите като за отворени системи, чиято сигурност трябва да се постига ефикасно, но и ефективно**** — с намиране на щадящо другите социални системи съотношение между цели и ресурси, както и чрез адекватна и своевременна идентификация, анализ, оценка и управление на рисковете.

Паралелно с това човечеството премина към фаза на развитие, при която извънредните събития, кризите и рисковете, несигурността и неопределеността се настаниха трайно в ежедневието. Постепенно се роди носталгия към отминалите времена на стабилността, безопасността, определеността и предвидимостта на събитията, към които сякаш бяхме привикнали и смятахме, че са ни гарантирани, че другояче изобщо не би могло да бъде.

По-рано държавата, нейните йерархични институции, целите и приоритетите, законите, ресурсите й — всичко бе конструирано така, че да обслужва нормалността. А на ненормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна, почти невъзможна ситуация, свързана с военно или политическо посегателство срещу установения във и от държавата ред. Бе регламентирано, че ако нещо такова се случи, армията и другите силови институции ще се намесят, а държавата ще премине в извънреден (не съвсем ясен и бегло описан в осмислени норми) режим на управление.

В обществото на риска и серийно произвежданите несигурности обаче всеки лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и повишена несигурност, до извънредна ситуация. Извънредността ще зачести, ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще стават всекидневие. Набира сила процес, при който нормалността и анормалността (ненормалността), извънредността и редността (във-редността) започват да си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, в изключение, става почти невъзможна. Докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, да става все по-честа, предсказуема, очаквана.

Какво при тази трансформация се случва с държавата, с нейните структури, закони и ресурси? И ако този въпрос настоятелно изисква отговор, защото се отнася до държавата, той с не по-малка сила важи за съюзи като НАТО и ЕС, тъй като засяга самата им основа, тяхната фундаментална същност. Защото и те са създадени да обслужват и защитават нормалността и не са развили дори в минимално приемлива степен способности, процедури и ресурси за действие във и управление на различни извънредни ситуации с подходи, различни от пряко прилагане на военна сила.

Но нека се върнем към националната държава. Независимо от протичащите процеси, тя запазва своята водеща роля като сложен механизъм за производство на сигурност. Доскоро Държавата бе единственият производител на сигурност за обществото и гражданите. Което означаваше, че основната характеристика на сигурността бе нейното качество на благо — от нея се ползват всички. Т.е. държавата гарантираше сигурността на всички в някаква степен, в приемлив минимум.

Ето защо за сигурността можеше да се запише като С = Сб, където „б“ означава благо.

Със свиването на потенциала и функциите на националната държава тя, Държавата, остава основен, но не и единствен производител на сигурност. В производството на сигурност се намесват и други субекти, най-вече частният бизнес, неправителствени организации, самоорганизации на гражданите и др. Поради това сигурността вече не е само благо, което се произвежда за всички. В нея се появява ново съдържание — елемент на услуга, за която действа пазарният принцип — всеки получава само толкова, колкото може да си купи (за колкото може да плати).

Затова за сигурността трябва да се запише С = Сб + Су, където „у“ означава услуга.

На преден план излиза въпросът за разумния баланс между двете съставляващи на сигурността — като благо и като услуга. Не се ли намери такъв баланс, с оттеглянето на държавата от ключови дейности и със засилващата се либерализация на икономиката ще станем свидетели на увеличаване на съставляващата на сигурността като услуга и на намаляване на съставляващата като благо. Ако тази тенденция се съхрани, в нейния краен вариант съставляващата на сигурността като благо ще бъде пренебрежимо малка.

Ще стане възможно за сигурността да се запише С = Су, което ще значи, че в обезпечаването на сигурността монополно ще действа  пазарният принцип.

Тогава обществото и отделните граждани ще бъдат принудени да заделят все повече ресурси за своята сигурност. На практика това ще води до тяхната бърза и неотклонна декапитализация. Така оттеглянето на държавата от производството на сигурност ще се заплаща от обществото и гражданите с понижен обществен статус и влошен жизнен стандарт, а това ще води до още по-голямо социално разслоение. Именно затова, за да бъде съхранена Държавата като водещ механизъм за производство на сигурност, тя трябва да съхрани своята водеща, организираща и регулираща роля в трите базисни измерения на националната сигурност: политическото, военното и икономическото. В тези три измерения Държавата трябва да има мобилизиращо и определящо влияние.

Вижда се колко драматично предупреждение отправят тези процеси към системите за национална и колективна сигурност. След като ролята на държавата в сигурността се свива и в производството на сигурност се намесват други актори, и най-вече частният бизнес (този процес е известен като приватизация на сигурността и едно от неговите измерения е приватизацията на насилието), то е логичен въпросът: А какво се случва тогава със съюзи от държави от типа на НАТО, които действат изцяло в производството на сигурност като благо?“. От главен участник в операции и дейности НАТО се превръща в един от играчите на терен, в който „се подвизават“ редица частни компании. Така НАТО може да се окаже извършител на „мръсната работа“ — разчистване на терена и инсталиране на добрите на власт, а дивидентите да се извличат от частни бизнес компании и силови структури.

В постмодерното общество сигурността изживява многоаспектна еволюция и става все повече „индивидуална“, „идентичностна“, „вътрешна“, „мека“, „комплексна“, „интеграционна“, „информационна“, „мрежова“, „рискова“, „гражданска“. НАТО успява — и то само отчасти —  да се адаптира едва към 3 от 10-те аспекта на тази еволюция: „вътрешния“, „комплексния“ и „интеграционния“.

1. Сигурността днес става все повече „индивидуална“, защото:

— обществата и гражданите по-рано подкрепяха стратегии и политики, в резултат на които можеха да спечелят всички (държавата, обществото); сега те подкрепят повече стратегии и политики, в резултат на които може да спечели всеки (отделният индивид, гражданинът). Всеки иска да види своето „парче“ от баницата „социал­на политика“, от баницата „здравеопазване“, „образование“, „борба с престъпността“; всеки пита къде е неговият интерес в тези стратегии и политики, къде е неговата сметка при тях?

2. Сигурността днес става все повече „идентичностна“, защото:

— в схващането за сигурността придобиват голяма относителна тежест аспекти и акценти, свързани с етноса и религията, паметта и историята, културата и традициите. Несъмнено идентичността е последният рубеж, който общността и обществото ще са склонни да предадат — те могат да понесат размиването на държавата и държавността, на социалното и икономическото, но няма да се съгласят, няма да допуснат размиване на националното и културното (история, език, памет, религия, етнос, етос и традиции).

3. Сигурността днес става все повече „вътрешна“, защото:

— с намаляване на вероятността за военни конфликти, обект на които могат да станат демократичните страни, гражданите, особено Европа, свиват своя стратегически хоризонт на страх, несигурност и уязвимост до границите на своите страни и свързват сигурността си с нейните вътрешни компоненти. За тези общества и граждани много по-важно, понякога и единственото важно е това, което се случва в собствените им държави и общества. Далеч на втори план остават мисии и задачи в далечни региони.

4. Сигурността днес става все повече „мека“, защото:

— твърдите, силови аспекти на сигурността постепенно отстъпват място на меките, несилови аспекти. Все по-важни стават за хората качествените, а не количествените аспекти на сигурността, например качеството на живота, образованието, здравеопазването, човешкият потенциал, околната среда, културата, моралът, управление­то. Държавите вече не разчитат изключително на своята военна мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават голямо внимание на меката сила — на културата, идеологията, образованието, и др.

5. Сигурността днес става все повече „комплексна“, защото:

— комплексността на сигурността, наричана понякога „широка сигурност“, означава, че много повече аспекти и измерения на сигурността стават важни и приоритетни за държавата, обществото и гражданите. Не само военната, външната и свързаната с борбата с престъпността, но и икономическата, финансовата, социалната, екологичната, етническата, религиозната, културната, информационната, гражданската и редица други елементи на сигурността придобиват все по-голямо значение и по това как властта се справя с тяхното управление се съди за нейните способности да гарантира сигурността.

6. Сигурността днес става все повече „интеграционна“, защото:

— националната държава все по-трудно се справя сама с новите предизвикателства и рискове, опасности и заплахи. Затова тя трябва да се интегрира в система за колективна сигурност. Удовлетвореността от членството в НАТО и ЕС обаче не бива да води до самоуспокоение. Постигнатото членство е началото на дълъг и сложен процес и изисква постоянни усилия на държавата и цялото общество. Главният въпрос сега е как това членство да бъде пълноценно и пълноправно, как България да печели от него?

7. Сигурността днес става все повече „информационна“, защото:

— още преди три десетилетия Алвин Тофлър говореше за „третата вълна“, вълната на информационното общество (46). Днес ние преживяваме комуникационна революция. Новите комуникационни технологии са насочени към развитие на… иновационни и ефективни форми на масови комуникации и обмен на информация между участниците в комуникацията. Явлението „комуникациявсе по-очевидно излиза на преден план, като придобива статут на главен обяснителен принцип на социалните науки“ (47). Комуникационната и информационна революция поставя с особена сила въпроса за сигурността на информацията във всичките аспекти (вкл. киберсигурността); повишава експоненциално ролята на количеството и качеството на информацията за самото функциониране на социума; въздейства върху политиката и икономиката на държавите.

8. Сигурността днес става все повече „мрежова“, защото:

— институциите в сферата на сигурността остават преобладаващо йерархични, но днес предизвикателствата стават мрежови и това налага промени в структурите и подходите, принципите и ресурсите. Навлизаме в ерата на мрежовизацията. Тя изисква различно мислене. Йерархичните структури преследват ресурсно ориентирани стратегии, т.е. стремят се да правят това, което могат да правят. А мрежовите структури преследват целево ориентирани стратегии, т.е. стремят се да правят това, което трябва да правят.

9. Сигурността днес става все повече „рискова“, защото:

— вълновата теория за развитие на обществата може се приложи и по отношение на сигурността. За кратък период преминахме към третата вълна на сигурността (48) — на риска. Първата бе вълната на безопасността; а втората — вълната на сигурността. По времето на Студената война се стремяхме да защитим безопасността. Тогава ставаше дума основно за статика, т.е. за състояние, всички усилия на системата бяха насочени главно към защита на безопасността. След това до терористичните удари на 11 септември 2001 г. се стремяхме да гарантираме сигурността. Ставаше дума за хибридно съчетаване на статика, т.е. на състояние, и на процес — стремеж към относителна сигурност; всички усилия на системата бяха насочени главно към гарантиране на сигурността. Сега се стремим да управляваме рисковете. Става дума за динамичен, сложен процес, в който е въвлечена системата и който трябва да се управлява, за да се постига определено ниво на минимизирани рискове. Т.е. всички усилия се насочват към управление на риска, защото, ако рискът се материализира, последиците ще бъдат изключително сериозни. А това значи да се развие коренно различна сетивност на държавата и обществото.

10. Сигурността днес става все повече „гражданска“, защото:

— една от водещите тенденции днес е нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност) бедствия, аварии и катастрофи и потребността от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, навременно реагиране, противодействие, ликвидиране на последиците (49). Извънредните ситуации попадат в т.нар. секюритизирани проблеми. Един проблем, засягащ сигурността (security problem), става насъщен проблем на сигурността, т.е. той се секюритизира (securitized problem), когато поражда качествени промени, които системата не може да преодолее без пълна мобилизация и структурни трансформации.

Разглеждайки през призмата на извънредните ситуации ролята на държавата като сложен механизъм за производство на сигурност, ще акцентираме главно на следното: досегашната държава е конструирана така, че да обслужва нормалността; но какво да правим днес, в обществото на риска, когато ненормалността и нормалността си сменят местата. Което не може да не доведе до неизбежни промени в конструкцията на държавата, в институциите й, в нейните закони, процедури, ресурси и като цяло в нейното досегашно функциониране.

 Извънредно положение може да настъпи при една от следните критични ситуации:

1. Когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата. Това ще наречем извънредност от първи тип — извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред. Досегашното законодателство се фокусира именно върху тази ситуа­ция и описва как трябва да се реагира, ако тя настъпи. И по-скоро я споменава, без да изгражда нито съответната нормативна база, нито пък нужната институционална инфраструктура.

2. Когато е нарушен нормалният ход на процесите при извънредна ситуация (бедствие, авария, катастрофа, пандемия, криза, civil contingency, emergency). Това ще наречем извънредност от втори тип — извън нормалния (естествен) ход на процесите.

И при двата типа извънредности, но особено силно при тази от втори тип, възникват два въпроса с повишена трудност:

— може ли в извънредната ситуация да се прилагат нормалните („във-редни“) мерки;

— ако са нужни извънредни мерки, как те да бъдат контролирани, така че да не се превърнат в редни („във-редни“) мерки, т.е. в ново „нормално“ законодателство.

Отговорите на тези два въпроса предстои да бъдат дадени от времето, демокрацията и властта, от преосмислянето на сигурност­та, еволюцията на обществата и глобалния ред, от ООН, НАТО и ЕС. Несъмнено своята дума трябва да кажат също така и учените. Във връзка и с рисковете пред НАТО ще маркирам проблема, свързан с

Държавата на сигурността
и нейната еволюция

в резултат от зачестяването на кризисни събития и превръщането им от извънредни ситуации в постоянен спътник на общест­вата ни.

Държавата на сигурността има четири институционални опори: армия, полиция, специални служби и отбранителна индустрия. Армията опазва външната сигурност на държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от външни заплахи. Полицията опазва вътрешната сигурност на държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи. Специалните служби обезпечават информацията, т.е. софтуера на системата за национална сигурност. Отбранителната индустрия произвежда въоръженията и техниката, т.е. хардуера на системата за национална сигурност (50).

Когато се говори за „опора“ на Държавата на сигурността, не бива да се мисли за единна, монолитна институция. Става дума повече за комплекс от структури, мрежа от мрежи“ (51), интегрирани преди всичко хоризонтално и съчетаващи все повече координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията.

Високите, рискови технологични и промишлени достижения на човека; растящото потребителско, понякога хищно отношение към природата; концентрацията на сложни ядрени, химически и биологически производства; генните експерименти; пандемиите; терориз­мът и престъпността променят представите ни за кризи и кризисни ситуации и водят до качествено нова структура на системата за управление на кризи и при кризи. С други думи, четирите класически опори на Държавата на сигурността се изправят пред много мощен и агресивен конкурент за материални, финансови, информационни и човешки ресурси — гражданската защита, а още по-точно гражданската сигурност. Тук учените се разделят на две „воюващи“ школи (52).

— Учените от едната група твърдят, че четирите класически опори на Държавата на сигурността трябва да си останат такива, каквито са създадени още в древността, и да не се учат „тепърва“ на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Нужно е да се изгради пета опора на Държавата на сигурността — гражданската сигурност (като Homeland Security Department в САЩ или руското Министерство по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий).

— Учените от другата група смятат, че днешната Държава на сигурността трябва да остане с четирите класически, проверени вече на ефективност и полезност опори, но всяка от тези опори трябва да еволюира и да развие способности, които да й позволят да поеме отговорности и функции от Гражданската сигурност. Не го ли направи, съответната опора рискува да загуби част от смисъла си и от подкрепата на обществото.

Аз смятам, че пътят напред е в изграждането на мрежа от мрежи като пета опора на постмодерната Държава на сигурността. Само така ще се получи синергетичен ефект от използването на ограничените ресурси на държавата в противодействието на всякакъв вид извънредни ситуации.Това обаче не значи, че всяка от четирите класически опори не трябва да извърви своя еволюция, за да намери себе си в новата стратегическа среда.

 За полицията нужната еволюция е може би най-изяснена: МВР се трансформира от Министерство на обществения ред в Министерство на вътрешната сигурност.

За специалните служби също има яснота — те трябва да се превръщат в система за ранно сигнализиране по целия спектър от съвременни рискове (под риск се разбира въздействието на несигурността върху целите на държавата, обществото и гражданите).

Постепенно и отбранителната индустрия започва да се ориен­тира в процесите и да произвежда изделия за „двойна употреба“ — едновременно и за военни цели, и за извънредни ситуации от природен, антропогенен и техногенен характер. Нейоми Клайн говори не за Военнопромишлен комплекс (ВПК), а за Комплекс на капитализма на бедствията (Disaster Capitalism Complex) (53), за капиталистически комплекс, свързан с бедствията, който аз нарекох „Бедственопромишлен комплекс“ (Disaster Industrial Complex). А за държави с ограничени ресурси на влияние като България ВПК (ако можем да говорим за ВПК) трябва да сътрудничи с държавата, местната власт и обществото в обръщане на системата за национална сигурност към бедствията, авариите, катастрофите и другите извънредни ситуации. Факт е, че при наводнения, пожари и технологични аварии през XXI век България е дала 10 пъти повече жертви, отколкото всички българи, загинали в т.нар. война с тероризма, която поглъща огромни за възможностите на държавата ни ресурси. Да не говорим, че жертвите от войната по пътищата у нас са 1000 пъти повече от всички българи, които можем да припишем като жертви във войната с тероризма.

Тук е мястото да се каже, че българската отбранителна индуст­рия свързваше немалко надежди и очаквания с членството в НАТО. Те се оказаха засега неизпълнени. А основания за надежди и очаквания имаше — съвсем резонно се смяташе, че НАТО създава по-различна среда и разкрива по-големи възможности за търговия, инвестиции и сътрудничество с нашите съюзници, вкл. в областта на специалното производство. Това членство би могло да помогне много повече отсега за оздравяване на нашия ВПК.

Добрата практика на някои страни показва, че членството в НАТО може да даде нови перспективи за бизнеса: възможности за участие в проекти по програмата за военна инфраструктура на Алианса; възможности за посредничество при вноса и доставката на нужни за армията съвременни образци или участие в свързаните с доставката им компенсационни (офсетни) сделки; участие в екипирането на национални сили за международни операции или в конкурси за изследователска, развойна, образователна и тренировъчна дейност за целите на НАТО. Връзките с НАТО позволяват и подобряване на подготовката на научни, преподавателски и инженерни кадри в сферата на ВПК (54).

Сътрудничеството с НАТО
в област­та на отбранителната индустрия

може да бъде с ранг на стратегическо партньорство, да стане за България крачка към света на високите технологии. Има поле за сътрудничество в различни сфери на военната индустрия, възможности да сме съ- и подизпълнители в проекти, да участваме в кооперирането при производството на модули, състоящи се от огромно количество детайли, изготвянето на част от които би могло да се пренесе у нас.

С не особено големи инвестиции и със съвместни предприятия България може да се специализира в производството по стандарти на НАТО на боеприпаси, оръжейни и електронни системи, включително системи за управление и контрол, на авионика и оборудване, на екологично чисти хранителни продукти, на специални облекла, а също така при изпитания на въоръжения на нашите полигони. Български фирми са отдавна готови за ангажименти по оборудването и поддържането на бази на НАТО и САЩ в страната.

Като цяло това си остават неизползвани възможности. Отбранителната ни индустрия е може би най-разочарованият засега от членството в НАТО подсектор от системата за национална сигурност. Да напомня, че страната ни бе сред десетте най-развити държави в сферата на космическите изследвания и технологии. Тя разполага с производствен и научен потенциал в тази сфера, с който при успешно сътрудничество с НАТО можем да се завърнем през идните години в подобна свръхтехнологична област.

И още нещо– България не трябва да бъде „съветвана“ твърде недипломатично с кого от съюзниците да се кооперира във военната индустрия. При всеки избор водещ трябва да е стремежът той да отговаря по най-добър начин на интересите на страната, армията и военната индустрия. Нерядко обаче се оказва политически и дипломатически натиск за „правилно“ вземане на дадено решение. Не бива при всеки избор да се напомня, че това е тест за евроатлантическа солидарност, за мястото и ролята на страната в НАТО.

В тази връзка ще се спра и на т.нар. четвърти, последен пласт от нивата, на които трябва да „атакуваме“ придобитите в нашето общество нагласи и стереотипи спрямо корупцията. Тези четири пласта са пряко свързани с културните особености, влияещи върху възприятията за корупцията и само при тяхното отчитане могат да се внедряват ефективни стратегии за противодействието й, за промяна на отношението към нея, за прилагането на т.нар. добри ART-практики (Accountability-Responsibility-Transparency Practices*****), на норми и подходи за добро управление, за честност и порядъчност (55).

1. „Историческият“ пласт. Този пласт е свързан с далечното историческо минало. Това са въздействия и влияния, породени от дългия исторически опит на българския народ както през вековете (след 681 г.) на самостоятелно съществуване, така и по времето, когато страната е била под нечие чуждо владичество — на Византийската империя (1018-1185) и особено на Османската империя (1396-1878). По отношение на досега с корупцията при този пласт може да се каже, че важи правилотоТака трябва“.

2. „Социалистическият“ пласт. Това са въздействия и влияния, породени от налагането на нашия народ на просъветски, т.е. тоталитарен тип на управление (1944-1989) с еднопартийна система, държавна собственост, командно-административна икономика и ограничени човешки права. По отношение на досега с корупцията при този пласт вече важи правилото Така може“.

3. „Преходният“ пласт. Това са въздействия и влияния, породени от прехода към демокрация, който българският народ трябваше да извърви за кратък времеви период и при силна динамика на процесите. Правилото, което важи в този пласт при досега с корупцията, е Така правят всички“.

4. „Привнесеният“ пласт. Той е свързан с привнесени отвън въздействия и влияния, от възприемане и прилагане на проектиращи се върху съзнанието на нашия народ модели и практики от западни общества и отнасящи се до различни сфери на живота — икономика, амбиции, ценности, човешки отношения. Налице са негативни последици от разпространяването на такива модели и практики у нас. Някои западни компании използват корупционни практики в своите отношения с България (например при „пробиване“ на някои сделки за продажби на въоръжение и техника) или много лесно усвояват корупционни практики, характерни за страната ни. А когато това се случва именно със западни компании (включително от НАТО и ЕС), то има силни негативни последствия за държавата ни и за нейния политически и бизнес елит, за чиновниците от администрацията. В тяхното съзнание се снемат всякакви задръжки, щом виждат, че и на Запад (в НАТО, в ЕС) правят същото. Ето защо правилото, което е присъщо за този четвърти пласт при досега с корупцията, е Така правят на Запад“.

 Въпреки че армията е единствена от четирите опори, която е включена в реални интеграционни процеси с НАТО, тя изпитва най-сериозни проблеми при намирането на пътищата на своята транс­формация с излизането на преден план на гражданската сигурност. Проблемът се усложнява от това, че в съзнанието на нашия елит има „черна дупка“ за това за какво е необходима армията. Елитът знае едно — армията е нужна за участие в мисии зад граница! Тази „черна дупка“ се дължи и на общата неяснота в Запада и НАТО по философския и стратегически въпрос

Как да еволюира армията
като институция?“

По какъв начин да се промени, за да не се окаже някой ден, че имаме армии за противодействие на рискове, които е малко вероятно да се реализират, но съществуват рискове с висока степен на вероятност, за противодействието на които обаче нашите армии не разполагат с нужните способности.

Всъщност политическият елит не може или не иска да обясни на обществото дори въпроса за мисиите зад граница като негласно приет приоритет на Българската армия. Така е, защото елитът често употребява армията, като я прикачва към свои партийни, лобистки, частни и лични, а не национални проекти, за да трупа — главно за себе си — външна подкрепа. Не бива да се подценява ползата от мисиите, в края на краищата това е част от нашите ангажименти в НАТО, пък и армията трябва да може да воюва. Въпросът за мисиите е не дали да се участва (този отговор е даден като своеобразен данък „сигурност“, произтичащ от членството в НАТО), а къде да се участва и колко да се участва. Нуждаем се от стратегия в това отношение, като част от стратегията ни за национална сигурност. Участието на страната в мисии трябва да съответства на нейните материални, финансови и военни способности.

Лаврите от приемането на България в НАТО през 2004 г. бяха обрани от политиците, но приносите на нашите военни за постигането на това членство бяха много по-големи. За политиците процесът на присъединяване бе процедура „въпрос-отговор“, писане на отчети, поемане на ангажименти и докладване за изпълнени обещания. За воен­ните този процес бе изтощителен, свързан с върховни напрежения, непрекъснати реформи, с участие в мисии и съвместни учения. За разлика практически от цялото общество, за което с влизането в НАТО едва ли нещо се промени, българските военни вярваха, че на тяхната улица ще изгрее ярко евроатлантическо слънце, че ще се повиши техният обществен статут и материален статус, че армията ще получи нови въоръжения и престижът на военната професия ще се възроди. Твърде малко от тези очаквания бяха реализирани. Реформите продължиха с до болка познатото „рязане на живо месо“, получените нови въоръжения се съпровождаха с излизане от строя на наличните.

В периода 1999-2001 г. при извършените промени в поделенията на Министерството на отбраната и Българската армия численият щатен състав бе намален с 36 118 души: офицери — 5215, сержанти — 6897, войници — 13 356, граждански лица — 10 650. Само за 2001 г. щатният състав на армията бе редуциран със 17 678 души, от тях: офицери — 1895, сержанти — 3772, войници — 10 178, граждански лица — 1833. В първата половина на 2002 г. са съкратени още 7595 души: офицери — 1987, сержанти — 1660, войници — 1606, граждански лица — 2342 (56). Въпреки това при срещата си с президента Георги Първанов в Брюксел (11-12 февруари 2004 г.) Яп де Хооп Схефер, тогава генерален секретар на НАТО, казва: Все още имате голяма армия“.

Безпрецедентен по сила и безкомпромисност бе натискът, оказан върху България от НАТО и САЩ, за унищожаване на ракетните ни комплекси Frog-7, SCUD-B, SS-23. Страната ни бе пришпорвана непрекъснато за това. С половин уста се признаваха екологичните рискове, но се правеше удобният извод, че опасността не е значителна. Американски партньори се чудеха как ще допуснем „да сублимира“ имущество за 1-1,5 млрд. долара, без да се опитаме да спечелим нещо от него. Очаквали са по-достойна и по-прагматична позиция. Хората в армията, свързали живота си с ракетните комплекси, не одобряваха унищожаването им. На своя професионален празник, 11 март 2002 г., някои плакаха от мъка и безсилие да променят нещо. Не бяха намерени разумни аргументи, които да убедят обществото, че унищожаването на ракетите е средство за укрепване на националната сигурност. Главният довод бе, че единствената компенсация срещу това отслабване на националната сигурност е приемането в НАТО. Обществото преглъщаше унищожаването, защото съзнаваше, че това е част от цената за членството в НАТО. Очакването да получим по-значителна финансова компенсация от САЩ  се оказа нереалистично главно поради начина, по който се държаха и говореха двамата водещи министри — на външните работи Соломон Паси и на отбраната Николай Свинаров. Те дадоха възможност на САЩ просто да ни кажат: „Ние уважаваме суверенното решение на българските власти“. На 30 октомври 2002 г. унищожаването на ракетните ни комплекси Frog-7, SCUD-B и SS-23 приключи.

Показателно е съдържанието на Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на Република България през 2009 г. (57). Данните и изводите в него сочат, че нашето общество изразходва за отбрана значителен по мащаби икономически ресурс, че в сравнение със своите съюзници България поддържа една от най-мащабните, нерационални и скъпи за данъкоплатеца системи за отбрана и въоръжени сили. Налице е устойчива тенденция на технологично изоставане на въоръжените ни сили, съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите членки на НАТО. Същевременно страната ни поддържа своята отбрана с много по-ниска ефективност в сравнение със съюзниците в НАТО. Това значи, че нашите войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в операциите и мисиите на НАТО, които са съществен начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет на България в съвременната среда и в съответствие със стратегическата насока на политиката ни за сигурност и отбрана.

По същия начин, по който през годините на прехода постави обикновения човек на задно място и му прехвърли всички тежести на обществената промяна, българският политически елит обърна гръб и на редовия войник, командос, полицай, пожарникар. Не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие и мотивация. А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за войника в мисии — инвестициите в неговата безопасност, въоръжение, екипировка, средства за индивидуална защита. 

Елитът продължава да инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, не в сигурността на военнослужещите, а в скъпи платформи, чието използване от армията в мисии и операции е най-малкото спорно. Всичко това води до ниска ефективност и рационалност на дефинирането и приоритизирането на проектите, значително разминаващи се с реалните възможности на ресурсния и икономическия потенциал на държавата и с истинските нужди на въоръжените сили. Тези заключения дават основание за друг извод: целесъобразността на закупените въоръжения в много случаи се определя не от възможностите на страната и потребностите на армията, а от комисионната, договорена за посредници и политици.

Българската армия продължава да очаква позитивни ефекти от членството в НАТО, което може да стане само ако това членство произведе добавъчна стойност към нейното качествено и количествено модернизиране, реформиране и бойна готовност.

VI. След 2012 г.
Това трябва да бъде етапът
на пълноценна интеграция

 За да почувстват нашето общество и системата за национална сигурност реалните, а не символните и символичните ползи от членството в НАТО, управляващите в България трябва да формулират позиции по атлантическата (но и по европейската) интеграция в пространството и във времето.

Казаното е много важно и поради още една тенденция в международната сигурност — наблюдава се известно изместване на фокуса на големите страни към Азия и отстъпване на Балканите към периферията на голямата политика (58). Улисани със събитията в Афганистан и Ирак, САЩ и НАТО следят с далеч по-малко внимание какво се случва на Балканите, а НАТО дори прехвърля свои отговорности на ЕС. Това налага внимателно преосмисляне на външната ни политика. Понякога възниква усещането, че тя прекалено се геополитизира и сякаш се напряга да решава проблеми на далечни страни, като Ирак или Афганистан, за сметка на региона, в който живеем. Губи представа за собствените си способности и значимост.

Нашата роля би била най-важна именно в уникалния стратегически триъгълник, чиито размирни върхове са Западните Балкани, Кавказ и Близкия изток. България може да доказва, че европейските норми и принципи за отношения между страните, за човешки права и демокрация са приложими в него. Регионът
е интегрална част от Европа и активната роля на България за неговата сигурност е съществен принос за сигурността на Европа.

За съжаление регионът продължава за генерира рискове за европейската сигурност. Проблемите се изострят от голямото социално, етническо и религиозно напрежение, от крехките демократични практики. Нерешени двустранни спорове, исторически вражди, взаимното недоверие внасят силна непредсказуемост. Слабата развитост, огнищата на домодерност и неставаща демокрация възпроизвеждат криминализирана политическа и икономическа тъкан — хранителна среда за терористични и престъпни групи. Генезисът на някои водещи политици в региона е свързан с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с обременено криминално минало ще станат искрени демократи, всеотдайно работещи за нормализиране, демократизиране и модернизиране на региона.

На Балканите се сблъскват два важни принципа на международното право — правото на самоопределение и ненарушимостта на границите. Актуална задача не само за държавите в региона, а за НАТО, ЕС и международната общност, е да се търси своевременен съвременен баланс между тях в интерес на сигурност­та и стабилността.

Границите на нашите държави de jure или de facto са европейски граници. Проникнат ли заплахи за сигурността тук, рано или късно те ще намерят пори, през които ще плъзнат из Европа. Границите не са само регионален проблем, а и проблем на НАТО и ЕС. НАТО и ЕС трябва да инвестират в сигурността на тези граници.

Проблемите на региона могат да се лекуват с повече европейска интеграция. Лечението може да бъде подкрепено от страни извън него, от НАТО и ЕС, но няма да стане без регионално сътрудничество и без обща воля. Вече не може да се каже „Нека НАТО или ЕС се намеси“. България също е НАТО и ЕС в региона. Пред нея има много задачи, които са трудни, но са по силите й. А изоставаме с доста бързи темпове от „осребряването“ на уникалното си геополитическо положение. Магистрали, коридори, тръбопроводи, ключови проекти ни заобикалят или сами ги спираме с импровизации, с идеологизирани, верноподанически аргументи. Да имаш уникално положение е география; да го използваш за интересите, сигурността и просперитета на държавата, обществото и гражданите е геополитика.

Това не означава България да не се ангажира с участие в мисии на НАТО в други региони. Това участие обаче трябва да се оптизимира, което означава и да се минимизира. НАТО ще спечели повече от нашето членство не ако българският флаг се вее във всички възможни мисии на Алианса, а ако страната е нагледен пример, че демократичните практики и стандарти са приложими и тук, независимо от печалната слава на нашия регион. Родните политици обичат да казват, че България е предвидим и прозрачен партньор. Предвидим и прозрачен обаче не означава винаги съгласен и без позиция. Предвидим и прозрачен партньор означава да имаш ясно заявени принципи и позиции, а НАТО като цяло и държавите членки в Алианса да знаят какво ще реши България на базата на тези принципи и позиции. Не да смятат непрекъснатите ни съгласия за гарантирани, а ако изкажем резерви, да ни подозират, че искаме „да се скатаем“, шикалкавим, и въобще се държим като тъмни балкански субекти.

Да формулираме позиции по атлантическата (и европейската) интеграция във времетоозначава не това, което ни диктуват придобитите условни рефлекси за отмятане на задачи в срок или опити за преразглеждане на срокове. България трябва да надживее тази силна бюрократична нотка в общуването с НАТО и да постави своето членство в реалното време, в което съществува светът.

Светът се тревожи за екология и климатични промени, за устойчиво развитие и изчерпващи се суровини, за ценности, вяра, морал, а ние сме встрани от тези тревоги. Политиците са толкова големи, колкото големи са техните идеи, визии, амбиции и възможности. Дълбока провинциалност лъха от нашия политически елит. Да не говорим, че освен същността на външната политика, се променя и нейната форма, начинът й на правене — с бързото навлизане на модерни и свръхтехнологични комуникации всичко, което се случва и на което се реагира, е в режим on-line (59). Динамиката на събитията променя самите понятия за международна политика и дипломация. Механизмите на демокрацията са тромави, процедурите — сложни, ситуацията се мени понякога стремглаво. Затова силно нараства ролята на вярно разработената стратегия, на ясно определените приоритети, които да ръководят държавниците в сложните ситуации, да са техни ориентири и ограничители.

Приоритетна е потребността от политически характер на тези държавници — да поемат отговорност, да не губят присъствие на духа, когато събитията вземат неочакван ход. На кръстопът стои професията на дипломата. Ефективността на големите дипломатически представителства в чуждите столици намалява. В света на интернет и глобалните комуникации дипломатите зад граница се изправят пред двоен риск — както да не са информирани повече от своите колеги и политиците в собствената си държава, така и да се окажат изолирани от процесите в нея, да отслабне връзката с реалната ситуация в родината им. В новата комуникационна среда дипломацията, ако иска да бъде ефективна, трябва да търси ново лице. Рутина, паркетни навици, натруфени маниери, лежерно поведение, патина на старата професия се изместват от динамика, при която събирането на информацията отстъпва на анализирането й, наблюдаването на процесите — на тяхното прогнозиране.

Къде е НАТО в тази нова динамика? В XX век. Със старите шумни и ниско ефективни summits, със сложните процедури за съгласуване на интереси, с йерархичната структура и бавното мислене, с още по-бавното вземане на решения? А къде сме ние? С гоненето на призраци из коридорите на МВнР, с играта на външна политика, с позата без позиция, с фокуса върху фирмата и формата, а не върху същността и същественото?

VII. Отговорността на Запада и НАТО
за сигурността и бъдещето на света

Членството на България в НАТО трябва да се пречупи и през най-важния въпрос на съвременния свят — за отговорността на държавите от евроатлантическата общност към глобалната сигурност и бъдещето на света.

Първото десетилетие на XXI век доказа категорично, че Западът (САЩ и Западна Европа, евроатлантическата цивилизация, в частност НАТО) не успява да се справи с предизвикателството да бъде глобален лидер при навлизането на света във времето на ескалиращите четири „НЕ“-та: неопределеност, нееднородност, неустойчивост и несигурност; в рисковото общество. Този все по-явен неуспех е пряко свързан с кризата и при четирите доскоро сякаш неоспорими, смазващи конкурентни предимства на Запада: геополитическият статут, икономическият модел, универсалните ценности и стратегическите приоритети.

 Геополитическият статут на Запада съвсем доскоро бе смятан за самоподдържащ се и естествен. Стратегическата неяснота след края на Студената война бе заменена с еднополюсен геополитически модел, т.е. модел на глобално превъзходство на Запада — САЩ и Западна Европа. С цялата си политическа, икономическа и военна мощ, с всички структури (вкл. НАТО) те се ангажираха да носят отговорност за стабилизирането и ефективната управляемост на света. Този статут на Запада се възприемаше от другите държави с разбиране и примирение, като неизбежна реалност, като най-малкото зло и поради липсата на реалистична алтернатива. Постепенно обаче стана ясно, че САЩ разбират уникалното си положение не като глобално лидерство, а като глобално господство.

Докато глобалното лидерство съчетава националните интереси на САЩ с техните международни отговорности, глобалното господство поставя националните интереси на САЩ над международните им отговорности. Връх на това поведение на САЩ беше безперспективната в дългосрочен план стратегия за изпреварващата война (pre-emptive war) на Джордж Буш-младши. А западноевропейските държави, останали без лидери-визионери и тънещи в самодоволство от изгодите, които им предлага този уникален геополитически статут (да бъдат част от глобалният управителен съвет, без да плащат щетите и пасивите от носенето на отговорност за вземаните решения), загърбиха призванието си за цивилизационна мисия и дълга си на морален коректив. Това в много голяма степен ерозира доверието на другите страни към Запада, и то не само към САЩ и НАТО, но и към Западна Европа, която започна да губи своя по-приемлив и по-социален облик. Високомерното доминиране на Запада започна да се възприема навсякъде като пагубно и водещо света към катастрофа.

 След провала на социалистическия икономически модел (централизирана планова икономика, командно-административна намеса на държавата във всяка обществена и социална дейност, максимум държавна собственост, предимство на общите интереси над частните)  икономическият модел на Запада (максимум пазар, частна собственост, частна инициатива и частни интереси, конкуренция, свобода, либерализация на икономиката и изтегляне на държавата от нея) победи в глобален план. Този модел е присъщ само на западните либерални и пазарни демокрации, където са налице поне четири важни условия: закони, регламентиращи неговото ефективно функциониране; институции, които да обезпечават спазването на тези закони; жизнен стандарт, който да минимизира радикалните несъгласия с модела и да консолидира обществото за запазване на този модел;  обществена култура, формираща умения и способности за действие във висококонкурентна пазарна среда.

Западният икономически модел се наложи в глобален план без особена съпротива, но вече като свръхлиберален геоикономически модел, и установи практически задължителни (за всички останали) норми, правила, стандарти на икономическа дейност. Проблемът тук е, че този свръхлиберален геоикономически модел има няколко компрометиращи дефекта, които de facto го отричат и обричат:

— той „изяжда“ невъзстановимите и бавно възстановимите ресурси на Земята (нефт, газ, дървесина, метали, вода, кислород) и поради това не може да бъде поддържан в дългосрочен план, а в обозримо бъдеще може да доведе до стремителен колапс;

— той разрушава необратимо околната среда и води до резки климатични промени, които изправят нашата планета пред Хамлетовия въпрос: „Да бъде или да не бъде?“;

— той задълбочава сегашните структурни и системни противоречия между петте типа коренно различни в материално (но също така и в морално) отношение държави: свръхразвити, развити, развиващи се, изоставащи в развитието и деградиращи;

— той не е универсален, симетричен, включващ (inclusive), равноправен, социален, а е елитарен, асиметричен, изключващ (exclusive), дискриминиращ, асоциален, защото облагодетелства основно „златния“ 1 милиард хора — 15% от човечеството, които разполагат с 85 % от световния БВП, и ощетява главно останалите 5 милиарда хора — 85% от човечеството, за които остават 15 % от световния БВП.

Тези недъзи на господстващия икономически модел създават в очите на народи от различни религии, култури и цивилизации образ на Запада като демон, който иска да завлече всички в пропастта, която само той заслужава. С това светът съвсем логично прави крачка към сбъдване на пророчеството на Самюъл Хънтингтън за сриването си в острата конфронтация на полярното разделение „West“ vs. „Rest“ (60).

 Универсалните ценности на Запада десетилетия наред бяха стратегически ресурс, който като магнит привличаше общности от хора, жадуващи смело свободата, демокрацията и човешките права. За добро или лошо, практически всички принципи, схващания, юридически норми, възприемани днес като глобални, са базирани върху наследството на Европейската (а днес Западната, евроатлантическата) цивилизация: древногръцката философия, Римското право, Ренесансовият хуманизъм, модерните идеи за демокрацията, човешките права и свободи. Като носител на тези ценности Западът успя през 90-те години на XX век да мобилизира изключителна подкрепа сред народите на Централна и Източна Европа в порива им да сложат край на социалистическия тоталитаризъм. В немалко други страни млади хора изписваха на своите транспаранти и скандираха трогателно смели искания за установяване на редица западни ценности.

С течение на времето светът започна да се взира по-критично в онова, което Западът прави. Ставаше ясно, че западните ценности не са това, което бяха. Думите се оказваха гланцирана опакова на нарушаване на международното право, на поети ангажименти, на лицемерна политическа коректност, на двойни стандарти.

За жалост, вместо да отстоява привлекателността на ценностите си, вместо чрез тези ценности да изковава най-широки коалиции в подкрепа на своите цели, приоритети и идеали, Западът започна с нарастващ темп, включително чрез НАТО, да прибягва до употребата на въоръжена сила, да използва военното си превъзходство като основно средство за реализиране на интересите си, за доказване на правотата си и налагане на своята воля.

 Стратегическите приоритети на Запада (независимо от желание­то на другите) бяха векторът, определящ посоката на глобалното развитие, неговият ориентир, фундамент, гарант. Целите на Запада моделираха световното стратегическо планиране. Дискусиите на Запада даваха тон на световния дебат. Креативността на Запада тласкаше световната иновативност. Творчеството на Запада насочваше световните културни тенденции.

И така, докато САЩ — флагманът на Запада, в пристъп на гео­политическа депресия след 11 септември 2001, не въвлякоха света в Глобална война срещу терора (Global War on Terror). Човечеството бе принудено да съзерцава в ступор и в потрес как се подменя актуалният дневен ред на нашата цивилизация, как се прахосват безценно време и колосални ресурси, вместо да се атакуват ключовите рискове, които, ако не им бъде даден адекватен, бърз и ефективен отговор, могат да тласнат света в хаос и анархия.

С това кредитът на доверие към Запада като към цивилизационен think-tank****** започва да се изчерпва. Редица държави, най-вече квинтетът БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), донякъде и Германия, Канада, Япония, Южна Корея, са обзети от подозрението, че в пилотската кабина на глобалния лайнер като че има недостатъчно отговорен и достатъчно неадекватен екипаж. А това налага не само смяна на курса и промяна на начина на управление, но може би и замяна на екипажа.

— Тероризмът не трябва да бъде определян като фундаменталният, а още повече пък като единственият сериозен проблем на човечеството и не бива да бъде анализиран изолирано от другите предизвикателства и рискове, пред които днес е изправен светът. Тероризмът би трябвало да се разглежда в много по-малка степен като причина за влошаващата се управляемост на света и за ескалиращия глобален хаос, и в много по-голяма степен — като следствие от сериозни системни, структурни, социални, ценностни проблеми, от ескалиращите симетрични и асиметрични рискове и предизвикателства.

Следователно е необходимо да се атакуват най-напред същностните причини за кризата, насилието и гнева в глобален, регионален и национален план, а не да се води сама по себе си, откъсната от реалните заплахи и опасности, война срещу тероризма.

Атакуването на коренните причини, а не на породените от тях симптоми, ще позволи да променим фокуса на усилията и ресурсите от „война“ към „мир“. И вместо да водим твърде спорно разбираната като справедлива война СРЕЩУ тероризма, на преден план трябва да поставим постигането на справедлив мир ЗА човечеството. Не просто мир, а справедлив мир.

Западът говори за мира като за абсолютна, жизнено важна, водеща ценност. И приписва на мира всички възможни позитивни достойнства. Но наличието на мир не води автоматично до реализирането на всички тези позитивни достойнства. Мирът е относителна, а по-точно съотносителна ценност. Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, той е необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен и по-стабилен живот.

Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може в условията на мира (който често е едно изгодно нему статукво) да реализира своите предимства и да пожъне резултатите от тях. В същото време бедният, слабият, неразвитият, неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир запазва, ако „консервира“ неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване, сигурност и стабилност.

За Запада, за развития свят мирът е количествена величина, т.е. колкото повече мир, толкова по-добре, но за Изтока, за неразвития свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва най-вече със справедливост. Какъв да е мир, особено мир, обричащ на бавно или никакво развитие, на отсъстващи или трудно постижими перспективи, за неразвития свят не е ангажираща потребност. Той я възприема като продължение на старата политика (експлоатираща, колониална, ограбваща, присвояваща, употребяваща, заробваща), но с нови средства.

Едва ли може да се оспори разбирането, че проблемите на планетата ни са общи. Те изискват общи решения, базирани на общи подходи, които обединяват народите от различните култури, религии, раси и региони, а не ги разделят и конфронтират. Поради исторически причини и заради своята политическа, военна, икономическа мощ Западът играе водеща роля на световната сцена като ключов геостратегически, геополитически, геоикономически, геоенергиен фактор. Той носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата планета. Това изисква от Запада дългосрочна мъдрост, визионерско мислене и стратегическо лидерство. Само те ще му позволят да осъществи плавна, управляема и устойчива трансформация на сегашния еднополюсен геополитически и свръхлиберален геоикономически модел към нов, многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален геоикономически модел, щадящ в далеч по голяма степен ноосферата, околната среда, планетарните ресурси и човешкото достойнство.

Нека не звучи пресилено това натоварване на Запада с мисия и отговорност. Общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но Западът е този, който в несъизмеримо по-голяма от другите степен държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството към пропастта. Това определя уникалната мисия и историческата отговорност на Запада. Лидерите на Западния свят трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят пред тях, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно. Западът има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще ни позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират. Ако Западът не намери подобни лидери, ако западните политици продължат да водят Запада (и целия свят) по сегашния път само защото са по-ниски и дребни от предизвикателствата и им липсват кураж и политическа воля, бъдещето на нашата цивилизация изглежда твърде песимистично.

Това разбиране е следствие не само от анализа на геополитическите процеси и констелации, но и от използването на две тео­реми на австрийския и американски учен Курт Гьодел (61). Първата, донесла световна слава на автора си, е известна като Теоремата на Гьодел за непълнотата. Нейната идея е, че ако имаме една достатъчно сложна система, то нито една група от правила и постулати (т.е. аксиоми и теореми) не може да опише присъщите на тази система свойства и процеси напълно, ако остане в рамките на нейния понятиен и логически апарат. Втората теорема е известна като Теоре­мата на Гьодел за непротиворечивостта. Нейната идея е, че ако групата от правила и постулати (т.е. аксиоми и теореми), с която се описва дадената система, е непротиворечива, тази нейна непротиворечивост не може да бъде доказана, ако се остане само в рамките на въпросната група от правила и постулати (т.е. аксиоми и теореми).

Смисълът на двете теореми е, че една сложна система може да бъде описана пълно и непротиворечиво само ако се излезе извън нея, т.е. при качване с (поне) едно ниво на сложност по-нагоре. Оставайки вътре в системата, базирайки се на знанията, които получаваме само от изучаването й, не можем да получим пълна и непротиворечива представа за нея. За да я разберем, трябва да я погледнем „отгоре“, чрез понятийния и логически апарат на по-сложна, по-обща система. Тъй като всяка теория, свързана с дадена система и оставаща в нейните когнитивни, концептуални, логически и понятийни рамки, не може да бъде пълна и непротиворечива, то за пълното и непротиворечиво описание на тази система се нуждаем от т.нар. метатеория, която се надгражда над съответната теория.

И така, за да разберем пълно и непротиворечиво какво се случва в България, не можем да прилагаме знания, получени само в затвореното пространство на България, а трябва да погледнем на страната откъм Европа, откъм европейските процеси, откъм общността, към която вече сме, т.е. ЕС. Пълно и непротиворечиво знание за България е възможно в по-широкия контекст, към който тя се присъединява.

Същото важи и за Запада! Западът може да разбере пълно и непротиворечиво какво прави, как го прави, накъде върви светът под неговото господство или лидерство само ако престане да мисли единствено за себе си и да обяснява случващото се на базата само на своите схващания, интереси и приоритети. А трябва да погледне на себе си откъм рисковете и предизвикателствата, потребностите и целите на единната човешка цивилизация.

Каква тогава може да бъде ролята на НАТО? НАТО може да даде военен отговор на всички онези, които пречат на света да оцелее. НАТО може да бъде военният, силовият инструмент за осъществяване на описания вече модел на развитие — модел, позволяващ да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират.

Това ще снеме и напрежението в нашето общество спрямо НАТО. Защото, ако НАТО няма сериозни цели като единствен работещ колективен инструмент за производство на сигурност, прагматичният българин ще продължи да се отнася със скептицизъм към НАТО и да й лепи етикети — империалистичен блок, инструмент на САЩ, Алианс, целящ главно да ни конфронтира необратимо с Русия.

В изпълнения с нарастващи рискове свят България няма алтернатива, тя трябва да участва в Система за колективна сигурност (НАТО), но това не снема от дневен ред необходимостта да се изгради ефективна Система за национална сигурност. Дори като член на НАТО нашата сигурност е national (национална), а не NATOinal. Членството в НАТО е важно, но не е панацея, не е перфектно решение на всички наши проблеми.

Истинският смисъл и голямото и успешно бъдеще на Алианса е той да започне да се трансформира от НАТО — Северноатлантически съюз, в ЕАТО — Евроатлантически съюз, който да служи не толкова и не само на сигурността на своите държави-членки, а на сигурност­та на света, на жадуваната и все по-отдалечаваща се глобална сигурност. Има огромен смисъл от съществуването на НАТО само ако тя се превърне в организация, която да заеме най-важното и отговорно място в борбата на света срещу различните причинители на несигурност, в борбата на цивилизацията (а не в борбата между цивилизациите) с новите напасти и бедствия. Да, разбира се, и тероризмът в това число.

VIII. Отношението на нашия политически елит
към „демократичното“ насилие

Това е принципен проблем, заслужаващ най-задълбочено осмисляне и обсъждане, една много сериозна дилема — насилието, от което ние като държава и общество ставаме част (или към което имаме отношение) в резултат от нашето членство в НАТО и все по-честото използване на НАТО като силов фактор в международните отношения от страна на САЩ и (Западна) Европа.

Една от тенденциите в съвременната сигурност е завръщането в международните отношения на силовите методи за преодоляване на спорове, управление на кризи и решаване на конфликти, за опазване на глобалното статукво, контрол, манипулиране и потискане на несъгласните с това статукво (62). Употребата на въоръжена сила при най-малък повод става отново главно средство за доказване на правотата и налагане на волята. Ако за страни от Третия свят това е разбираемо, макар и неоправдано, то учудващо е как демократични държави разсъждават като каубои: Най-добре се смее този, който стреля пръв“. Така правото на силните се превръща в сила, а силата им — в право. За слабите остава алтернативата да прибягват до контранасилие и асиметрични отговори, да си служат с тероризъм — евтино средство за скъпи последствия. Това не означава, че има добър и лош тероризъм. Тероризмът — държавен, религиозен, социален, идеологически, е като чума за XXI век. А добра и лоша чума няма.

Именно тук пред България възниква дилема. Ние влязохме в НАТО, защото бе общност от държави, с които споделяме общи ценности. НАТО обаче премина най-напред от защита на тези ценности към налагането им на други държави, а после постепенно налагането на ценностите започна да се заменя с налагане на интереси. И ако за ценностите може да се каже, че са общи и се споделят от всички, то при интересите, както винаги в една система за колективна сигурност, правило са интересите на водещите държави. Вече подчертах, че между интересите на системата (такава е и НАТО) и националните интереси на една държава, особено когато тя е по-малка, с по-слабо влияние, невинаги има знак на тъждественост. Да добавим, че при военни намеси на НАТО загиват невинни хора. Или след намесите властта се „връчва“ на личности със съмнителен, дори престъпен или антидемократичен background. Това е възможно, защото има налагане на интереси, а не на ценности.

Тогава излиза, че влязохме в НАТО заради споделени ценности, а се налага да изпълняваме решения и да участваме в мисии, които могат да бъдат в разрез с националните интереси или са несправедливи войни (военни операции).

Отношението към насилие, което нарушава принципите на справедливата война, е изключително сложен въпрос. Това е морален въпрос. За участие във военна операция може да има бинарно, черно-бяло решение от типа „да-не“ — или участваш, или не участваш. Можеш да участваш и да подкрепяш, но може да не участваш и пак да подкрепяш. Участваш, ако това не вреди на националните ти интереси, не участваш, ако може да навреди. Всеки би те разбрал — нали националните интереси са свещени! Относно подкрепата на несправедлива война обаче този тип отношение не минава. Не можеш да прикриеш неучастието си само с желание да не навредиш на националните си интереси. Ако дадена война (военната операция) е несправедлива, великите принципи на човешката цивилизация, на международното хуманитарно право, на християнската (православната) религия задължават тя да бъде осъдена морално. Независимо че се провежда от НАТО.

За мен свети Августин е Първият европеец, а папа Бенедикт XVI — Последният европеец. Това е тема за отделен разговор. Тук само ще посоча голямата роля на папа Бенедикт XVI за съхраняване на европейското в Европа; за отрицание на породеното от липса на мисия и кауза безсилие и на преднамереното насилие; а също за енергията и просветлената мисъл, с която той се обръща към Европа, опитвайки се да ù вдъхне, съвсем като свети Августин, вяра и упование в себе си, в своята мисия и кауза.

Когато в края на III и началото на IV век Европа е разбита, разеди­нена, насилвана от препускащи през нея езически или прибързано покръстени племена; когато остава без Римската империя, без лидери и обединители, тя пасивно и унило, покорно и отчуждено съзерцава своята участ. Отчасти нейното поведение е така безволево и примирено, защото новозаветното християнство я учи да не се противи на насилието — ударят лш едната ти буза, подай и другата. Тогава, в името на оцеляването на Европа, свети Августин дръзва да прекрачи отвъд послушанието пред насилието и да заяви, че ние не трябва да му се съпротивляваме в личния си живот, но не и като общности, като народи. Има войни, които са богоугодни и сме призвани да ги водим — това са справедливите войни. Справедлива е онази война, чиято кауза е справедлива.

Няколко века по-късно едно зародило се по българските земи явление, което е сред най-забележителните ни приноси в човешката философия, религия и култура — богомилството, отива по-далеч от свети Августин. Ако за свети Августин справедлива е войната за справедлива кауза, за богомилите дори в справедливата война не може да се воюва по несправедлив начин! Емил Александров пише: От една страна, богомилите допускали водене на военни действия, когато трябвало да се защитят от злосторници или завоеватели. От друга страна, те обявявали както несправедливите, така и справедливите войни за престъпни по отношение на убийците в тях. Тези, които защитават народа от злосторници и нападатели, се оправдавали от богомилите, но тези, които при справедлива война или военен конфликт си служат с неналагащи се от обстановката убийства и мъчения, с основание се осъждали от богомилското учение. Войната се отрича, отбраната при нападение се допуска, но и при нея се води борба за защита на живота на хората и другите живи същества от различни посегателства. Забраната за убийства и мъчения по време на отбранителните войни би трябвало да се разбира като избягване на убийства, които не се налагат от военната необходимост“ (63).

Великото прозрение на богомилството помага в частност да се разреши и дилемата, която разделя Европа и САЩ, известна като

борци за свобода срещу терористи“

В САЩ всяко насилие, което преследва политически цели, се нарича тероризъм. Т.е. акцентът се поставя върху това Какво се прави?“. По тази логика обаче дори Христо Ботев става „терорист“. В Европа акцентът се поставя върху въпросаЗащо се прави?“, т.е. върху каузата. Европейското мислене възприема, че когато насилието се прилага за постигане на свобода (от робство, чуждо управление или налагане на чужда култура, идеология, идентичност), имаме борци за свобода. Ако насилието се прилага, за да се създава хаос, да се разрушава нормалният ход на нещата, да се налага своята воля, своята култура, идеология и идентичност над другите, тогава имаме терористи. Понякога разделителната черта е тънка и може да бъде прокарана само с помощта на гениалната теза на богомилството: Да, каузата на борбата за свобода е справедлива, но и в справедливата борба за свобода трябва да се воюва по справедлив начин, т.е. да не се разрушават — съзнателно! — животът, здравето и собствеността на невинни хора.

Ненапразно споменах и папа Бенедикт XVI. Както свети Августин мобилизирал загубилата ценности и кауза Европа да се съпротивлява на варварството и обричането на безбъдеще, така и папа Бенедикт XVI се опитва с вдъхновение, интелект, мъжество   да разбуди задрямалата европейска съвест, размиващата се европейска идентичност, заглъхващата европейска (християнска) вяра. Прави го, като призовава европейците да осъзнаят, че Европа не може непрекъснато да отстъпва и да не се съпротивлява, когато нахлуват в ценностното ù пространство, когато посягат на вековните ù традиции. Има каузи, за които е справедливо Европа да се бори. Да се бори по справедлив начин.

Папа Бенедикт XVI иска да подскаже на Европа, че в изграждането и развитието на цивилизацията са вложени, вградени, вплетени, втъкани мислите, делата и стремежите на множество забележителни европейци. Ето защо за нашата цивилизация, за нейната сигурност, просперитет и бъдеще е призвана и призована да допринася общността на европейските народи. Такава е мисията на Европа и наистина това е квинтесенцията на изпълненото с философски разум и религиозна вяра послание на папа Бенедикт XVI.

Във философията, културната антропология, психологията, социологията проблемът за насилието е един от централните. Изследвали са го велики имена и големи учени: Карл Маркс, Хърбърт Спенсър, Зигмунд Фройд, Конрад Лоренц, Мишел Фуко, Ралф Дарендорф и много други. Забележителна за мащабите на България е монографията на Васил Проданов „Насилието в съвременната епоха“ (64). Ролята на насилието в човешките общества е мислена и виждана по различен начин, например:

— Насилието е основният ресурс за поддържане на социалната система в хомеостаза.

— Насилието е основният начин за генериране на социални трансформации.

— Насилието е основният способ за разрешаване на социалните конфликти.

— Насилието е основното средство за дисциплиниране на социалните прослойки.

— Насилието е основният инструмент за осъществяване на социал­ната модернизация.

За нашето общество днес много дискусионна е темата именно за инструменталния характер на насилието. Васил Проданов дава много и на моменти стресиращи аргументи за ролята на насилието в модернизирането на различни общества, в т. ч. на Великобритания, САЩ и Съветския съюз. Използвайки някои от неговите идеи, нека да си зададем въпроса: А ако насилието е инструментът, чрез който обществото е трансформирано от домодерно в модерно, то какъв тогава е инструментът, чрез който обществото ще се трансформира от модерно в постмодерно? За целта нека разгледаме двата вида насилие: „структурното“ и „символното“ (65).

Според Джоузеф Най могат да бъдат разглеждани

две съставляващи на силата —
„твърда“ (hard) и „мека“ (soft) (66).

Твърдата сила е свързана с материалното въздействие; при нея се работи с измерими (лесно измерими или абсолютно измерими) величини/потенциали: сила, натиск, армия, мощ — това са sticks, т. е. тоягите, санкциите, наказанията и т.н.

Меката сила е свързана с нематериалното влияние; при нея се работи с неизмерими (трудно измерими или относително измерими) величини, потенциали: идеи, идеологии, манипулация, дезинформация: това са carrots, т.е. морковите, поощренията, наградите.

Уважаващите себе си държави не разчитат само на своята военна мощ, на твърдата сила. Те отдават все по-голямо внимание на меката сила — на културата, идеологията, образованието, умението да се манипулира, като съвременно измерение на силата на една държава. Чрез меката сила може фино и с кадифени ръкавици да правиш нормите си приемливи и легитимни в очите на другите и те да следват желанията ти с минимум съпротивление. Меката сила е способността да се постигат желаните резултати в международните отношения не чрез насилие, а чрез привличане. Това става, като се убеждават другите да следват норми и институции, които градят желаното поведение. Меката сила се основава на привличането на нечии идеи, на способността да се създаде механизъм, който формира предпочитанията на другите“.

И твърдата, и меката сила са способност да постигаш целите си, контролирайки поведението на другите. Твърдата сила обаче се стреми чрез принуда да промени това, което другите правят, а меката сила се стреми да формира това, което другите желаят. При първата слабият прави това, което силният иска. При втората слабият иска това, което силният прави. В първия случай заплахата е по-директна и по-груба, във втория — по-индиректна и по-коварна. Можем да определим насилието като ефект от прилагането на силата на една държава (общност от хора, индивид) върху друга държава (общност от хора, индивид) с цел принуда към определено поведение. Характерът на насилието зависи от приложената сила.

 • Когато силата е твърда, насилието също се нарича твърдо насилие. Всъщност, в нашите разбирания именно твърдото насилие се възприема като насилие и носи това название — „насилие“. По своя характер то е СТРУКТУРНО НАСИЛИЕ, защото е свързано с преките въздействия на структурните елементи едни върху други, т.е. произтича от структурните способности, роли, статуси, съотношения, зависимости. Ние, като човешки същества, т.е. като части от много сложна, самоорганизираща се, динамична система, постоянно изпитваме върху себе си това структурно насилие. То се опитва да ни постави в рамките на определено поведение, да ограничи мобилността ни по социалната мрежа (по хоризонтала) и социалната йерархия (по вертикала), да минимизира социалните ни роли и ограничи самостоя­телността за вземане на решения.

• Когато насилието е резултат от прилагане на мека сила, то се нарича меко насилие. Мекото насилие много рядко се възприема именно като насилие. Ако при твърдото насилие върху нас се оказва въздействие, например да отидем от точка А до точка В, при мекото насилие ни се оказва влияние да направим същото — като ни се плаща или ни се обещава награда, като сме убеждавани или мотивирани, да кажем, с идея за по-добро (по-светло) бъдеще или по-добър (по-висок) жизнен стандарт. По своя характер мекото насилие е СИМВОЛНО НАСИЛИЕ, защото се формира и оказва влиянието си изключително в сферата на символите, знаците, виртуалните артефакти. А също така и защото то не се усеща физически, а се долавя психически.

Както пише Пиер Бурдийо: Символното насилие е принуда, която се установява единствено чрез посредничеството на съгласието, което доминираният не може да не даде на господстващия (и следователно на господството), доколкото той е склонен само да го мисли и да се мисли, или, по-добре, за да мисли своето отношение с него, като инструмент на познанието, което той споделя с него и което, бидейки само инкорпорирана форма на структурата на отношението на господство, прави това отношение да изглежда естествено“. Постигнатата чрез символно насилие власт е, от една страна, наистина власт — пълноценна и самовъзпроизвеждаща се. От друга страна, тя е като отрицание на властта, защото се упражнява единствено в сътрудничество с онези, които я изтърпяват, защото те спомагат тя да бъде конструирана като такава. Това подчинение в никакъв случай не е „доброволно служене“ и това послушание не се дължи на съзнателно, нарочно действие; то самото е ефект на властта, която е трайно вписана в телата на подчинените във вид на схеми на възприятие и на предразположения (да уважаваш, да се възхищаваш, да обичаш и т.н.), с други думи, на вярванията, които ни правят чувствителни към определени символни прояви“ (67).

Някои автори, сред които и Васил Проданов, разглеждат СТРУКТУРНОТО (физическото, силовото, твърдото) НАСИЛИЕ като инструмент, като средство за превръщането на обществото от домодерно (традиционно) в модерното общество (68). Чрез структурното насилие, насочено срещу колонизираните народи (напр. от Великобритания), индианците и негрите (напр. от САЩ), собствения народ (напр. от СССР), едно общество (британското, американското, съветското) се превръща от домодерно в модерно (Чърчил: „Сталин пое Русия с рало и я остави с атомната бомба“).

А дали пък СИМВОЛНОТО (психическото, несиловото, мекото) НАСИЛИЕ не е инструмент, средство, с което обществото се превръща от модерно в постмодерно? Не сме ли подложени на експеримент, когато чрез постоянен страх за утрешния ден, жизнения статус, честта и достойнството, чрез промиване на мозъци, информационно облъчване и психологическо обработване от медиите — чрез СИМВОЛНО НАСИЛИЕ, ни изваждат от модерното и ни запращат насила в постмодерното общество? Какво се случва с нас, на какво сме подложени, какво ни правят, в какво ни превръщат чрез СИМВОЛНО НАСИЛИЕ? Та нима преходът към постмодерното общество не е свързан с протичане на разпад на общото, общността, общината, обществото?

Защото при твърде много ценности няма ценност, при твърде много роли няма роля. Достоевски бе казал: Ако няма Бог, то всичко е позволено“. Аз твърдя обратното: Ако всичко е позволено, то няма Бог“. Ние наистина вървим към постмодерното общество на релативните и вседопустими ценности. Утре всяка ценност и всяка „ценност“ може би ще получи право на живот.

Нима не виждаме как всяко безумие се нормализира в общественото съзнание, получава централно място в медиите и започваме да свикваме с него? Колко още остава, за да свикнем с всичко, дори и с немислимото сега? Бъдещето все повече се оказва отрязано, започва да не се вижда от хаоса на настоящето. Днес я няма голямата кауза, има само множество малки, дребни каузи. А при твърде много каузи няма кауза…

По-рано повечето хора, огромното мнозинство от хората бяха ВЪТРЕ в обществото, бяха интегрирани, приобщени. От тях имаше нужда. Днес повечето хора, огромното мнозинство са ВЪН от обществото, те са разинтегрирани, отблъснати. От тях няма нужда.

Ето защо казвам, че ако всичко е позволено, няма Бог! И ако символното насилие е инструмент, средство за извеждането ни от модерното общество и вкарването ни в постмодерното общество, то дали това постмодерно общество, това POSTmodern society не е всъщност LOSTmodern society, т.е. обществото на загубената модерност? Все екзистенциални проблеми, с разрешаването на които НАТО няма нищо общо. Но да се върнем към

Теорията на справедливата война

Стъпила на интелектуалните, визионерски и нравствени рамене на свети Августин, Поп Богомил, Тома Аквински и други видни европейски личности, днес тази теория е изработила своя система от осем фундаментални принципа, придаващи морално оправдание и инструментален характер на употребата на сила в междучовешките и междудържавните отношения. Така се компенсират някои от принципните дефицити на пацифизма, който отхвърля изобщо прилагането на сила като морално, естетически и нормативно неприемливо.

Първите шест от тези принципи са т.нар. Jus ad bellum — правото на война:

• Принцип на справедливата кауза (principle of just cause) — Августиновият принцип, че войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води, е справедлива.

• Принцип на легитимната власт (principle of legitimate authority) — само легитимно облечени с власт лица имат правото да вземат решение да се води или не една война.

• Принцип на добрите намерения (principle of good intentions) — трябва да се започва война с намерение да се осъществят добри дела, а не със зла умисъл.

• Принцип на вероятността на успеха (principle of likelihood of success) — трябва да се встъпва във война само ако тя би могла да донесе положителни резултати.

• Принцип на съразмерността (principle of proportionality) — цената на войната, т.е. загубите, които ще се понесат, трябва са по-малки от ползите, които войната ще донесе.

• Принцип на крайното средство (principle of last resort) — войната трябва да бъде крайното средство, което се използва в отношенията с другата държава или общност.

Последните два принципа са т.нар. Jus in bello — правото във война:

• Принцип на съразмерността (principle of proportionality) — този принцип се прилага тук вече по отношение на загубите и ползите при всяка конкретна военна операция.

• Принцип на отличаването или различаването (principle of discrimination) — да се прави разлика по време на военните действия между хората и обектите, които участват/използват се или не участват/не се използват пряко във военните действия (69).

Осмият принцип е кодифициран чрез т.нар. Женевско международно хуманитарно право (70) — изваждат се от възможните жертви на войната дадени категории хора (например болни, старци, майки с деца, медицински персонал, религиозни дейци), жизненоважни обекти (болници, училища, религиозни храмове), както и обекти на критичната инфраструктура (язовирни стени, ядрени електроцентрали, химически складове). Основно съдържание на Женевското международно хуманитарно право представляват т.нар. четири Женевски конвенции от 1949 г. и два допълнителни протокола от 1977 г.:

— Конвенция за подобряване участта на ранените и болните от състава на действащите въоръжени сили (приета 1864 г., изменена и допълнена 1906 г., 1929 г. и 1949 г.).

— Конвенция за подобряване участта на ранените, болните и претърпелите корабокрушение от състава на ВМС (приета 1899 г., изменена и допълнена 1907 г. и 1949 г.).

— Конвенция относно третиране на военнопленниците (приета 1929 г., изменена и допълнена 1949 г.).

— Конвенция относно защитата на гражданските лица по време на война (приета 1949 г.).

— Първи допълнителен протокол относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти.

— Втори допълнителен протокол относно защитата на жертвите от въоръжени конфликти с немеждународен характер.

В съгласие с международното право институцията, която легитимно може да решава въпроса за употреба на сила в международните отношения, е Съветът за сигурност на ООН. В Чл. 24, ал. 1 от Устава на ООН се казва: За осигуряване бързи и ефикасни действия на организацията нейните членове възлагат на Съвета за сигурност главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност и се съгласяват, че в изпълнение на неговите задължения, произтичащи от тази отговорност, Съветът за сигурност действа от тяхно име“ . Военна сила се прилага в съгласие с глава VII от Устава на ООН и по-специално чл. 39: Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 ******* за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност (71).

През призмата на тези принципи на Теорията на справедливата война и нормите на международното право, закрепени в Устава на ООН, може да се разгледа безусловната и пълна подкрепа, която нашите институции — правителство и парламент, дадоха през 1999 г. за ударите на НАТО срещу Югославия при Косовската криза. Тези удари бяха без санкция на СС на ООН, т.е. в нарушение на международното право. Това позволи на противниците на тези удари да определят НАТО като агресор, защото съгласно чл. 1 от Резолюция № 3314 на Общото събрание на ООН от 14 декември 1974 г.: Агресия е използване на въоръжени сили от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава(72).

Това показва спорната легитимност на възприетата от НАТО Доктрина за хуманитарната интервенция като повод за употреба на сила. Тази доктрина означава намеса във вътрешните работи на една държава, когато нейният режим извършва действия, водещи (по преценката на НАТО) до хуманитарна катастрофа и/или до други драстични нарушения на правата на човека или малцинствата. Да поясним обаче, че дилемата, пред която се изправи през 1999 г. България, не бе само по повод на това как се взе решението за военна операция, но също за това как бе водена тази операция? Във вътрешнополитическите ни дебати се роди един оксиморон по оруеловски – неологизмът хуманитарни бомбардировки.

Европейското обществено мнение тогава бе шокирано от прилагането на обеднен уран при бомбардировките. Ето равносметката от операцията на НАТО „Съюзническа сила“:

— за 78 дни военна кампания 1200 самолета са извършили 26 289 полета, нанесени са били 2300 въздушни удара по 995 граждански и военни обекта;

— сумарната мощност на използваните боеприпаси, включително 31 хил. снаряда с използване на обеднен уран, чийто еквивалент е 10 тона необогатен уран (73), е около 21 700 тона тротил (2 кг средно на човек от населението), в т. ч. 152 контейнера с 35 450 забранени за употреба кластерни бомби;

— освен ударите на авиацията, въздушната и морската групировки на НАТО изстреляха над 1000 крилати ракети „Томахоук“;

— избити са 2000 цивилни граждани, от които 600 деца, а ранените и осакатените са 6000 души, сред тях 2400 деца;

— разрушени изцяло или частично са 30 болници и здравни заведения, 25 факултета, 15 колежа, 100 гимназии, 320 училища, 20 студентски общежития, 50 детски градини, 5 библиотеки, 14 летища, 61 моста, 19 жп линии, стотици километри шосейна мрежа, 49 радио-телевизионни предавателни и радиорелейни станции, 345 промишлени и търговски обекта, повече от 365 манастира, църкви и др. религиозни светилища и исторически паметници (74, 75).

Действията на НАТО (бомбардиране на електроцентрали и болници и прекъсване на снабдяването с питейна вода) са нарушение на международното право, залегнало в Първия допълнителен протокол (1977 г.) към Женевските конвенции (12.08.1949 г.) относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти, според който:

— „нападенията ще се ограничават строго върху военни цели“ (чл. 52, т. 2);

„[се забранява] да се извършват каквито и да било враждебни действия, насочени срещу исторически паметници, произведения на изкуството или места за култова дейност, които са част от културното наследство на народите(чл. 53);

Забранено е да се нападат, разрушават, преместват или правят негодни за използване обекти, които са необходими за оцеляване на гражданското население като хранителни продукти, посеви, животни, инсталации за и запаси от питейна вода и напоителни съоръжения специално с цел те да не могат да бъдат използвани от гражданското население или от противниковата страна“ (чл. 54, т. 2);

— „При водене на военни действия ще се полагат грижи за закрила на природната среда срещу обширни, трайни и сериозни щети. Тази закрила включва забрана за използване на методи и средства за водене на война, които предизвикват или биха могли да предизвикат такива щети на природната среда и по този начин нанасят вреди на здравето или оцеляването на населението“ (чл. 54, т. 1) (76).

След ударите на НАТО косоварите предприеха разрушения, убийства, изнасилвания сред сръбското население в провинцията. Армията за освобождение на Косово (АОК) пое властта в Косово и за първи път в европейската история една престъпна и терористична групировка дойде на власт с помощта на политико-военен съюз от демократични страни, а после завоюва властта чрез формалните процедури на парламентарната демокрация…

За ударите се заговори като за манипулация. Джеймс Рубин, говорител на Държавния департамент, заяви, че НАТО няма да доказва сръбската политика на геноцид, защото е ясно, че се вършат престъпления срещу човечеството (77). Но после „Washington Post“ писа: Не е имало никакъв геноцид или етническо прочистване. Безспорно бруталните операции на югоармията бяха насочени към изкореняване на АОК, а не към прогонване на албанците“ (78). Това твърди и Пат Бюканън: Такъв геноцид не е имало. Знаем, че въздушните удари предизвикаха кръвопролитията. Разбрахме, че войната на Клинтън не създаде многоетническа демокрация, а озлобена и отмъстителна държава джудже, където сърбите ги прогонват с огън от жилищата“ (79). Уилям Пфаф в „International Herald Tribune“ пита: Какви други лъжи са били казани за войната в Косово? Наистина ли етническото прочистване в областта е започнало преди атаките на НАТО?“ (80).

Колкото повече време минава от тези удари, колкото повече от свързаните с тях западни лидери (Бил Клинтън, Тони Блеър, Йошка Фишер) слизат от политическата сцена, колкото повече се вижда до какво доведоха тези удари, толкова повече в Европа, а също (макар с по-резервирани гласове) и в САЩ се преосмислят ударите и създаденият прецедент за нарушаване и игнориране на международното право и ключовите институции на международните отношения — ООН и Съвета за сигурност.

През 1990 г. демократичните процеси в България тръгнаха с разбирането (включително на СДС) за необходимостта от разпускане на военните съюзи, с убедеността за преминаване към световен ред, в който силата на правото ще бъде над правото на силата и войната ще се изключи от международните отношения или към нея ще се прибягва само след изрична санкция на СС на ООН, т.е. в съответствие с международното право (такава война, в частност, бе Първата война в Залива (1990-1991). Постепенно обаче нашите политици-демократи — напълно открито в десния спектър (СДС, ДСБ, НДСВ, ГЕРБ), и по-завоалирано, задкулисно в левия (БСП) — започнаха да принасят нормите на международното право в жертва на политическата целесъобразност. Но целесъобразност от гледна точка на демократичните държави и по-скоро на държавите от Запада (САЩ-Европа), а най-точно — на държавите от НАТО.

Неприемливостта на насилието стигаше в началото на прехода до отвращение. Демократичното тогава се свързваше с ненасилие; една от най-автентичните критики срещу предишната система бе, че тя налага идеите си с насилие. Постепенно неприемливостта на насилието беше подменена с неговата абсолютна допустимост. Без значение дали това става със санкция на СС на ООН (Либия), или без нея (Ирак). В мисленето на водещите ни политици това обърна дилемата на ценностите „Или демокрация, или насилие“ в максима на интересите „И демокрация, и насилие“.

Макар тази максима засега да се подразбира във външната политика, няма гаранция, че постепенно няма да се имплантира и имплементира и във вътрешнополитическия живот. Засилването на силовите органи за вътрешно въздействие (полиция, контраразузнаване), масовото използване на специални разузнавателни средства (СРС), елементите на „полицейщина и ченгесарщина“, които се появяват у властта, упованието в репресивната сила на държавата — всичко това може пак да се превърне от условни рефлекси в управлението в безусловни. Така че, макар и представяно като прагматично за международните отношения (с мотиви от типа Да оставим ли диктатори като Саддам и Кадафи да действат в страните си безнаказано?), упованието в насилието крие риск. Легитимирано навън, то може да се легитимира и навътре от националните ни граници… Както бе писал Робърт Кейгън: Когато държиш в ръката си чук, всички проблеми започват да ти изглеждат като гвоздеи“ (81).

Апотеоз на прилагането на сила в международните отношения бе изказването на българския външен министър Соломон Паси на 11 април 2003 г. при разисквания в Народното събрание по питането на лидера на БСП Сергей Станишев към премиера Симеон Сакскобург­готски относно позицията на България по войната в Ирак: След 20-дневна битка сложихме край на 35-годишния геноцид, 35-годишното унищожение, 35-годишното унижение на един народ… България трябва да бъде горда, че беше страна-победителка, страна-освободителка…. За трети път през последните 13 години България участва в една печеливша коалиция… за трети път от два века насам: 1991 г. Ирак, 1999 г. Косово, и 2003 г. пак Ирак… Наричате нашето правителство и нашия парламент ястреб. Да, ние сме ястреби на мира, ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията!“ (Ръкопляскания от НДСВ и ДПС)“ (82).

Ето как всичко си идва на мястото! На 23 август 1990 г., в началото на прехода към демокрация, Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание, че членството на България в НАТО ще даде най-твърди гаранции за мир и любов“, а на 11 април 2003 г., в края на прехода към демокрация, отново Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание, че ние сме ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията“.

За свръхактивната позиция и свръхенергичните действия на министър Соломон Паси преди и по време на войната в Ирак (края на 2002 г. — началото на 2003 г.), с която той еднолично „закачи“ България на най-предния фронт на поддръжниците на военната интервенция, бях писал още на 2 февруари 2003 г. в анализ до президента: България е зачислена в лагера на ястребите. Не кучето върти опашката, а опашката върти кучето. Не парламент, президент и правителство определят външната политика, която министърът осъществява, а и те, и цялата държава са въртени от Соломон Паси“ (83).

В същия дух може да се разсъждава и за ангажирането на НАТО с Афганистан. Политическите и военните ръководства на държавите от Алианса говорят предимно за високия смисъл и големите успехи на тази операция. Експертите обаче поемат риска да направят цялостен анализ на ситуацията в Афганистан, а това означава да кажат и критични неща. Говоря за риск, защото по отношение на военните ангажименти на НАТО политическите елити разсъждават твърде често на принципа „Който не е с нас, е против нас!“. Това е не само евроатлантически и европейски, но и български дебат.

В Афганистан българските военни изпълняват широк спектър от задачи (вкл. и бойни) и се намират в окото на тайфуна, в кратера на вулкана, до мелницата за насилие, до конвейера от безцелни рискове. Там нашият елит ги е изпратил с неясна стратегия и неясни цели в неясно начинание, което може да се окаже геостратегически провал.

Критичните моменти в отношението към мисията в Афганистан са, както следва:

— Много трудно може да се обясни юридически и стратегически, на базата на Вашингтонския договор, какво точно прави НАТО в Афганистан. И не само във връзка с Вашингтонския договор, но и от гледна точка на така дефинираната и на практика неизпълнима мисия Отговорност за сигурността за цялата (цялата?) територия на Афганистан“. Алианс от такива държави може и да си постави подобна цел, но трябва по коренно различен начин да бъде изграден, да бъде управляван и да бъде въоръжен.

— Липсват не само ясни, а изобщо някакви критерии кога тази мисия ще се смята за поне сравнително успешно приключена! Дори при толкова оспорваната от глобалното обществено мнение война срещу Ирак имаше определени критерии, според които можеше да се твърди, че е постигнат успех: сравнително демократичен Ирак (управляема, включително силово, демокрация); прозападно или въобще проамериканско правителство; сили за сигурност, частично контролиращи реда и законността; хлабава, та дори и имитирана федерация; започнала бавно да се възстановява от войната икономика; засилен добив на нефт. Необяснимо е за здравия разум защо НАТО, мощен съюз, изграждан 60 години, залага цялото си бъдеще и смисъла на своето съществуване в тази двусмислена мисия.

— В Афганистан не е имало държавност за по-дълъг период, липсват инстинкти за обединяване и в скоро време там не може да се създаде нормално функционираща държава, предвид наличието на множество племена, задоволяващи се да контролират своите земи и минаващите през тези земи пътища (за разлика от Ирак, където Саддам с твърда ръка създаде работеща и контролираща личния и обществения живот държава).

— Да добавим уникалната жестокост и липсата на етика на воюване в Афганистан.

— Ако в Ирак можеше да се очаква осребряване на нашето участие, в Афганистан за това и дума не може да става, калкулираме и ще продължим да калкулираме само загуби.

— В Афганистан талибаните нерядко организират нападения, включително в самата столица Кабул, за да унижават войските на НАТО и личната охранителна гвардия на т.нар. кмет на Кабул, т.е. на президента Хамид Карзай. За да дискредитират целия смисъл на чуждото присъствие. За да покажат, че в Афганистан има какво ли не друго — ръст на засетите с опиумен мак площи, на добивите и печалбите от тях, безнаказана корупция, шокираща контрабанда, безспирно насилие, но няма сигурност, няма ред, няма стабилност, няма демокрация, няма защита на човешките права, няма държава.

— НАТО съзерцава как в Афганистан растат добивите на опиум и хероин. Ето как се увеличават тези добиви преди и след началото на операцията на САЩ и НАТО (ИСАФ, Международни стабилизиращи сили в Афганистан): 2001 г. — 185 т суровина, 2002 г. — над 2000 т, 2003 г. — над 7000 т, 2004 г. — 12 000 т, 2005 г. — 14 000 т. Това е 90% от световната консумация и 100% от консумацията на Европа. След войната срещу талибаните Афганистан стана глобален монополист в производството на хероин с годишен оборот на хероиновия пазар 30-32 млрд. долара. НАТО е в Афганистан, за да се бори с глобализиращия се тероризъм, а там ескалират добивите и печалбите от наркотици, с които в голяма степен този тероризъм се финансира!

Някой ще каже за участието в Афганистан, че като сме надежден съюзник, не можем да стоим встрани от мисия на Алианса. От една страна, си струва да анализираме как участват другите членки, особено съизмеримите с нас. От друга страна, кой е по-добър съюзник? Този, който безкритично и безсловесно се присъединява към всяка мисия? Или който подпомага партньорите да мислят във вярната посока, като поставя въпроси с повишена трудност? И ако не успее да ги убеди, се въздържа от участие в мисия, която след национален анализ не се определя като отговаряща на националните интереси.

Очевидно съображения от подобен род стават все по-актуални и в НАТО. На Срещата на върха в Чикаго на 21-22 май т.г., Алиансът реши до средата на 2013 г. да предаде пълния контрол над сигурност­та в Афганистан на националните полиция и армия, както и да изтегли до края на 2014 г. изцяло своя военнен контингент от Афганистан.

Като говорим за промененото отношение у нашите политици към употребата на сила в международните отношения, трябва да посочим, че и повечето водещи „експерти на прехода“ (по определението на Достена Лаверн [84]) с дясна (либерална) ориентация заеха сходни позиции. Огнян Минчев пише за Соломон Паси:Той води изключително активна, последователна политика по всички основни направления, отнасящи се до успешното развитие на отношенията със САЩ и НАТО. Активността на Паси, особено в направлението на съюзническата солидарност на България в антитерористичната коалиция, бе наистина перфектна и ефективна (предоставянето на летище Бургас и изпращането на контингент военнослужещи в Афганистан са най-важните елементи на тази успешна активност)“ (85).

Тези експерти с лекота вземат завоите на историята — минали през пълната подкрепа на ударите в Косово, през безусловната подкрепа за войната в Ирак, сега те сондират почвата за подкрепа на военна операция срещу Иран във връзка с неговата ядрена програма.

Относно Иран обаче в медийното пространство звучат все по-често и разумни гласове. И ако за военна операция там вещаят експерти по „всичкология“, то срещу военната операция говорят високо квалифицирани специалисти по региона. Владимир Чуков казва: „Ако все пак се стигне до война, нито Тел Авив, нито Техеран ще я започнат. Това ще са именно САЩ, които имат потенциала да спечелят такава мащабна война. Всички обаче са наясно, че ако се стигне дотам, светът ще бъде изправен пред социална експлозия и икономическа разруха. Все пак Иран е четвъртият най-голям износител на нефт“. Киряк Цонев пише: Иран не е нито Сирия, нито Либия, нито Ирак. Това е много добре въоръжена държава и със сигурност няма да падне на колене лесно. Трябва да се вземе предвид и религиозният фанатизъм, който би довел до тероризъм по целия свят. На страната на Иран ще застанат много държави. Виждате, че срещу Сирия не могат да минат резолюциите, защото на тяхна страна са Русия, Китай, Бразилия. Това е половината човечество. Иран би получил още по-голяма подкрепа. Конвенционалните ракети с далечен обсег на Иран могат да достигнат България и при война е възможно Техеран да удари американските военни бази у нас. Струва ми се, че още е рано да се говори за война. Ако все пак се стигне до там, най-вероятно войната ще започнат САЩ. Израел по-скоро би действал по друг начин и би ударил, както през 1981 година бомбардировачи разрушиха ядрения реактор „Озирак“ в Ирак“ (86).

IX. Заключение

В схващанията си за инструменталния характер на употребата на сила в международните отношения нашият политически елит и обслужващият го идейно и пропагандно експертен потенциал са се откъснали от основните приоритети и притеснения на българското общество. Обществото ни се отнася изключително скептично към подобни схващания. Те подхранват разбирането, че стратегическите цели и интеграционните усилия на външната политика на България са повече негови, на елита, и в много по-малка степен са пряко свързани с националните интереси и потребностите от сигурност на нашето общество и обикновените граждани.

Елитът, разбира се, има правото да определя българската външна политика и политиката на държавата за сигурност и отбрана. Обществото ни обаче винаги има едно на ум — че в най-новата история, особено през последните 100 години, българският политически елит допускаше прекалено много стратегически грешки именно при избора на отговаряща на националните интереси външна политика. И в трите световни конфликта през XX век — Първата световна война, Втората световна война и първата Студена война, България се оказа в лагера на победените и бе жестоко наказана за това.

Ето защо разумната мярка за ефективно управление на външнополитическите рискове и на рисковете на външната политика на България е политическият елит да се вслушва в собствения си народ, да се допитва до него и да уважава неговото мнение.

 

Литература:

(1) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 179—181.

(2) Купър, Робърт. Разпадането на нациите. С.: Обсидиан, 2004, 100—101.

(3) Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 154-156.

(4) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 171-172.

(5) Bilder, Richard B. Adjudication. International Arbitral Tribunals and Courts. // Zartman, William I., J. Lewis Rasmussen, Edts. Peacemaking in International Conflict. Methods and Techniques. Washington, D.C.: USIP Press, 1997, pp. 155-189.

(6) Ротфельд Адам Даниель. Введение: Параметры перемен. // Международная безопасность и разоружение. Ежегодник СИПРИ. М.: Наука, 1993, стр. 11—21, 17.

(7) Неклесса, Александр. Конец цивилизации или конфликт истории. // МЭиМО, 3, 1999, стр. 32—38, 33.

(8) МВнР. Партньорство за мир: Рамков документ. // Международни отношения, 2, 1994 г., 90-96.

(9) Проучване относно разширението на НАТО. // Международни отношения, 5-6, 1995, 98—122.

(10) Слатински, Николай. Проучването за разширяването на НАТО и реалното разширяване. // Управление на отбранителните ресурси и асоцииране към Европейската система за сигурност, С.: Стопанство, 1996, 27—31, 27.

(11) Transcript of the Remarks by President W. J. Clinton To People Of Detroit, http://www.nato.int/docu/speech/1996/s961022a.htm.

(12) Asmus,Ronald D. Richard L. Kugler and F. Stephen Larrabee. What Will NATO Enlargement Costs? // Survival, Vol. 38, 3, Autumn 1996, 5-26.

(13) The Costs of NATO Expansion. // Congress Budget Office Papers, March, 1996.

(14)  Administration (Department of Defense). Report to the Congress on the Enlargement of the North Atlantic Treaty: Organization: Rationale, Benefits, Costs and Implications, Report, submitted to Congress pursuant to Section 1048 of the Fiscal Year 1997 Defense Authorization Act.

(15) Слатински, Николай. Външни и вътрешни измерения на националната сигурност". // Алтернативи на политиката на сигурност на Република България в условията на демократичен преход. С.: Албатрос, 1998, стр. 128—147, 142.

(16) Министерство на външните работи, Управление „Международни организации“. Евроатлантически съвет за партньорство (справка), 22 май 1997 г. (архив на автора).

(17) Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток—Запад, 2011, 69 и следв.

(18) http://www.omda.bg/arhiv/predizborna_platforma_sds.htm.

(19) Слатински, Николай. Измерения на сигурността. С.: Парадигма, 2000, 268-275.

(20) Узунов Дичо, Чавдар Кюранов. Неутралитет или НАТО: Научнопопулярна студия. С.: Джеми Стратус ООД, 2003.

(21)Кюранов, Чавдар. Неутралното пространство. // Дума, 03.02.1996.

(22) Държавен вестник, 67, 1993, 1-2.

(23) Виденов, Жан. Сигурността на България ще градим с достойнството на хилядолетна нация. // Дума, 22.04.1996.

(24) Слатински, Николай. Измерения на сигурността. С.: Парадигма, 2000, 271.

(25) Слатински, Николай. Измерения на сигурността. С.: Парадигма, 2000, 320-322.

(26) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 190—191.

(27) Кейгън, Робърт. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. С.: Обсидиан, 2003, с. 8-10.

(28) Паси, Соломон. Епитафия за Варшавския договор: Парламентарна реч от 23 август 1990 г. // The Atlantic Club of Bulgaria, Press review, January 1990 — 4 April 1991.

(29) Желев, Желю. В голямата политика, С.: Книгоиздателска къща „Труд“, 1998, 66—67.

(30) „Информация относно: Посещение на български парламентаристи в НАТО“ (архив на автора).

(31) Декларация на Народното събрание от 21 декември 1993 г., Държавен вестник, 110, 1993.

(32) Слатински, Николай. Заплахи за сигурността и инициативата „Партньорство за мир“. // Инициативата „Партньорство за мир“. Икономиката на сигурността и отбраната. С.: Стопанство, 1995, стр. 36-46, 43.

(33) Вж. http://www.online.bg/Docs/national_security.htm.

(34) В Мадрид ще спечелят четири държави — Полша, Чехия, Унгария и България. С министъра на външните работи Надежда Михайлова разговаря Милена Бояджиева. // Демокрация, 07.07.1997.

(35) Копанданова, Невен. Съединените щати са готови да заложат на България. // Демокрация, 16.02.1998.

(36) Стоянов, Петър. Слово на срещата на министрите на отбраната от Югоизточна Европа. София, 03.10.1997.

(37) An Alliance for the 21st Century. Washington Summit Communiquе, Issued by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Washington, D.C. on 24th April 1999.

(38) Бекярова, Наталия, Иво Иванов. НАТО на Балканите. Ръкопис за целите на Дипломатическия институт на МВнР (архив на автора).

(39) Вербална нота 99/478, 28 април 1999. // Демокрация, 4 май 1999.

(40) Стенограма на 39-ото Народно събрание от 18 март 2004 г.

(41) Стенограма на 39-ото Народно събрание от 18 март 2004 г.

(42) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 164-168.

(43) Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 108-109.

(44) Вж. напр. http://www.independent.co.uk/opinion/commentators/lawrence-freedman-america-needs-a-wider-coalition-however-difficult-592696.html.

(45) Бек, Улрих. Световното рисково общество. С.: Обсидиан, 2001, 13.

(46) Тофлър, Алвин и Хайди. Новата цивилизация. Политиката на Tретата вълна. С.: Обсидиан, 2001, 104 и следв.

(47) Милина, Величка. Политическата комуникация Web 2.0. // Съвременни проблеми на сигурността, С.: Военна академия „Г. С. Раковски“, 2012, с. 7-80, 71-72.

(48) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 213-217.

(49) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 188.

(50) Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 217-218.

(51) Йончев, Димитър. Равнища на сигурност. С.: НБУ, 2008, с 51.

(52) Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 218-221.

(53) Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток—Запад, 2011, 20-29.

(54) Коалиция за реформа на сектора за сигурност, „Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент“, Доклад No. 6, 19 ноември 2003.

(55) Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 268-270.

(56) Данните са от архива на автора.

(57) Вж. http://nslatinski.org/?q=bg/node/299.

(58) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 188-190.

(59) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 197-198.

(60) Хънтингтън. Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С.: Обсидиан, 1999, с. 259.

(61) За повече: Люцканов, Росен. Теоремата за непълнотата. Контексти на интерпретация. С.: Изток—Запад, 2008.

(62) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 191-192.

(63) Александров, Емил. Богомилските схващания за мира и войната.//Международни отношения, 1992, 7, 47-50, 49-50.

(64) Проданов, Васил. Насилието в модерната епоха. С.: Захари Стоянов. Св. Климент Охридски, 2003.

(65) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 191-192.

(66) Nye, Joseph S. Jr. Soft Power. The Means to Success in World Politics. New York: Public Affairs, 2004, 6-30.

(67) Бурдийо, Пиер. Размишления по Паскал, С., Панорама плюс, 2007, 265-266.

(68) Проданов, Васил. Насилието в модерната епоха. С.: Захари Стоянов. Св. Климент Охридски, 2003.

(69) Фоушен Ник, Бруно Коппитерс, Рубен Апресян. Введение. // Коппитерс, Бруно, Ник Фоушин, Рубен Апресян. Нравственные ограничения войны: проблемы и примеры, М.: Гардарики, 2002, с. 15-46, 34-40.

(70) Янева, Емилия (съст.). Женевските конвенции от 12 август 1949 г. Допълнителните протоколи от 1977 г. С.: Медицина и физкултура, 1990.

(71) Вж. http://www.legaltheory-forums.org/phpBB3/viewtopic.php?f=126&p=703.

(72) Вж. http://www.un.org/ru/documents/decl_conv/conventions/aggression.shtml.

(73) Козин, Владимир. Кремль и НАТО: перспективы взаимодействия. // Международная жизнь, 4, 2000, с. 97-104, 98.

(74) Шишманова, Тамара. Инвентаризация на една хуманитарна интервенция. // Монитор, 14 март 2000, 18-19.

(75) Коротченко, Игор. Балканы ждут Россию, Номер 4 (177), Сетевая версия, 4 февраля 2000.

(76) Янева, Емилия (съст.). Женевските конвенции от 12 август 1949 г. Допълнителните протоколи от 1977 г. С.: Медицина и физкултура, 1990.

(77) Агенция Стратфор. Къде са масовите гробове в Косово?// Сега, 7 април 2000.

(78) Косово е най-големият провал на американците.// Сега, 1 април 2000.

(79) Бюканън, Пат. Новият световен ред. // Труд, 08 януари 2000, 24-25.

(80) Пфаф, Уилям. НАТО надмина Гьобелс в пропагандата.// Пари, 12 май 2000.

(81) Кейгън, Робърт. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. С.: Обсидиан, 2003, 34.

(82) Стенограма на заседанието от 11 април 2003 г., 39-о Народно събрание.

(83) Слатински, Николай. На вниманието на г-н Президента. С.: Изток—Запад, 2007, 101.

(84) Лаверн, Достена. Експертите на прехода. Българските think—thanks и глобалните мрежи за влияние. С.: Изток-Запад, 2010.

(85) Минчев, Огнян. България — САЩ. www.iris-bg.org/files/Bulgaria%20-%20USA.rtf.

(86) Вж. http://republika.bg/index.php?id=42487.

 

Бележки:

* Антонио де Оливейра Салазар (1889—1970) — министър-председател на Португалия в периода 1932—1968 г.

**  Режимът на т.нар. „черни полковници“ в Гърция в периода 1967—1974 г.

*** По време на членството на Турция в НАТО са извършени три военни преврата: през 1960 г. (с военно управление до 1961 г.), през 1971 г. (с военно и смесено управление до 1973 г.) и през 1980 г. (с военно управление до 1983 г.).

****  Ефикасност — способност да се постигат набелязаните цели с наличните ресурси.  Ефективност — способността да се постигат поставените цели с минимизиране на изразходваните ресурси, от една страни, а от друга — способността с наличните ресурси да се постигат максимални цели. С други думи, при ефективността се разглежда съотношението цели/ресурси и това съотношение се оптимизира или като са максимизира числителят или като се минимизира знаменателят му.

*****  Практики на Отчетност, Отговорност, Прозрачност.

****** Think-thank — аналитичен център, „мозъчен тръст“, „резервоар за мисли“, „фабрика за мисли“; неправителствена организация или група изследователи, които прилагат обществените науки за производство на анализи, стратегии, политически документи (policy papers) и т.н.

*******  Чл. 41. „Съветът за сигурност може да реши какви мерки, несвързани с употреба на въоръжена сила, трябва да бъдат приложени за изпълнение на решенията му и може да покани членовете на организацията да приложат тези мерки. Последните могат да включват пълно или частично прекъсване на икономическите отношения и на железопътните, морските, въздушните, пощенските, телеграфните, радиотелеграфните и други средства за съобщения, както и скъсване на дипломатическите отношения.“

Член 42. „Ако Съветът за сигурност сметне, че предвидените в чл. 41 мерки биха могли да се окажат недостатъчни, той може да предприеме такива действия с въздушни, морски или сухопътни сили, каквито могат да бъдат необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност. Такива действия могат да включват демонстрации, блокада и други действия с въздушни, морски или сухопътни сили на членовете на организацията.“

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук