ХРИСТИЯНИЗАЦИЯТА НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА – ЕДИН РАЗЛИЧЕН ПРОЧИТ

Румен Данов е роден на 27 април 1956 г. Икономист, журналист и политик. Депутат от СДС във Великото Народно събрание през 1990-1991 г. Зам.-председател на първата Комисия за отваряне на досиетата. Един от инициаторите за създаването на Либералния алианс през 1999 г. и експредседател на Либерален съюз.

Един различен прочит

 

 

България няма късмет със своите елити!

За България и за българите смяната на елитите е национално сезонно занимание, подобно на лющенето на семки. И това не е добра новина за никого… 

Първият христоматиен пример за драматично разбиване на племенно-държавния интегритет на българите откриваме още във времената на Първото българско царство. Струва си да се спрем малко по-подробно върху този важен и всеизвестен, но въпреки това обвит с митологична паяжина период на конституиране на европейската българска държава.

Макар и нелеко в нравствен и политически план Борис I Михаил ще успее да прехвърли държавното „седло“ от гърба на степния кон върху амвона на вече утвърдилата се в цяла цивилизована Европа нова идеология — християнската религия. Съпротивата срещу това свято начинание той ще смаже безмилостно. През 876 г. цар Борис I изтребва до крак 52 (според някои 69) знатни прабългарски езически рода, цвета и скелета на едва-що позакрепилата се нова държава, току под носа на могъщата Източна римска империя. Или поне така църковните летописци преразказват онези смутни събития, доста години по-късно…

Решението на Борис е единствено правилното в мащабите на историческата перспектива за държавата му. Това твърдим ние днес и вярваме в смисъла на този акт. Според проф. Васил Златарски тогава се ражда „единното народностно съзнание“. „Цивилизационен избор“ го нарича Божидар Димитров. А пък Петър Мутафчиев в „История на българския народ“ ще обобщи по категоричен начин: „… из етнически раздвоеното общество на езическа България вече се раждал един езиково и битово изравнен и духовно единен народ — българският!“ Бих добавил очевидното — с приемането и разбирането на християнството човечеството встъпва в съвременната епоха на европеизма. Българското племе е едно от първите, осмислило и претворило държавната си организация около вечните ценности на новата, човечна и милосърдна вяра.

След повече от десет века българската историография и корифеите по темата обикновено оценяват този акт като върховно държавническо решение. През призмата на стотиците изминали години това безспорно е вярната оценка. И тази научна аксиома обикновено не подлежи на коментар. Безусловната и безсловесна капитулация  пред нея ще се счита за задължителен наследствен жест на преклонение пред първостроителите на най-старата европейска държава, съхранила първото си име повече от хиляда и триста години.

Веднъж дефиниран, този важен исторически период от нашето минало със своите драматични социокултурни и политически последици ще остане недосегаема тема за размисъл и тълкувания. Впоследствие благодарение на вездесъщата технология на митологизациите от недосегаема ще се превърне в поредната тема-табу не само заради раздалечения исторически хиатус, но и заради трудно преодолимите институционални задръжки и наложени скрупульозни възбрани.

А защо да е така?

Заради професионалната съвест на историческата наука това смело и мъдро (в перспектива) действие на българския владетел би следвало да се осмисли допълнително според цялото богатство от последици, които то предизвиква. Не само положителните в далечен исторически план, но и онези, които са останали незабелязани или пренебрегнати (вероятно неслучайно) поради разнообразни идеологически, разбирай догматично-верски, причини. Без да накърняваме генералната оценка за държавническото решение на Борис-Михаил, няма ли да е исторически по-точно и справедливо, ако например разгледаме последвалите събития като естествен и логичен  резултат именно от това стратегическо решение?

А последвалите събития са наистина драматични!

Първото българско царство пада под византийско владичество именно поради разпадналия се общностно-държавен интегритет, настъпил вследствие християнизацията на държавата.

Това е хипотеза, която е невъзможно да бъде доказана. Тя изглежда „скандална“ за всички, за които митологичното обяснение е по-важно от обективното. Най-лесно е да бъде отхвърлена, но може и трябва да бъде осмисляна. Ключ за разбирането й ще потърсим, използвайки оценъчните стандарти според методологията на общностния интегритет. Ще намерим косвено потвърждение в подобни събития и явления, случили се през онази бурна и смутна епоха в други, далечни земи. Чакат ни изненадващи открития!

Няма и двеста години, откакто новото българско царство крепне и се утвърждава на европейска територия с неимоверни усилия — най-вече в неравната борба с огромен и могъщ съсед. Защитава хората си и завзетите земи, които вече счита за свои, но брани и завареното население, което определено няма нищо против да се присъедини към новонастанилия се „агресор“. Отстоява различността си. Именно различността — верска, етническа, цивилизационна! — е съзидателната държавническа енергия, която дава сили на новозаселилата се племенна общност край делтата на Дунав да оцелее и даже да се утвърди като ключов съперник (понякога и съюзник) на Византийската империя, според класационната система на Арнолд Тойнби.

Освен различните етноси на територията на все по-укрепващата държавност съжителстват и всякакви верски общности (съзнателно засега ще избягваме натовареното с институционалност понятие „религия“ и неговите производни). Макар и гранична територия на Източната римска империя (и като такава — обект на всевъзможни нахлувания и домогвания от всички страни), земята на българското царство представлява „шарена черга“ от всевъзможни вярвания и култове. Почти всички основни религии и култове, срещани в Империята, са могли да бъдат открити и тук, макар и в твърде приглушен — заради християнизацията, вариант. Перманентната политическа нестабилност е породена от сблъсъка на желязо и мускули, не на разума и идеите. Борбата е за нови територии и богатства, все още не е за правотата на вярата… Затова съжителстват мирно масивни славянски поселения, прекланящи се пред своя бог Перун и на още половин дузина други такива природно-небесни властелини. Заварените, романизирани къснотракийски етноси изповядват някаква нова версия на известните им стари култове, пренесени преди столетия от Средна Азия. Митра, Юпитер Долихенос и фригийската Кибела вече са се превъплътили в Свети Георги и Дева Мария под влия­ние на християнизацията, състояла се в земите на древна Тракия „по препоръка“ на съплеменника Юстиниян стотина години по-рано. Евреи-юдеи, сарацини (мюсюлмани), павликяни, манихеи! — късноантичната политеистична толерантност все още властва навсякъде в света! Няма да е за дълго… Доминиращата, макар и малцинствена българска общност, също добавя своите култове сред това небесно многообразие.

Нека си припомним, че в кратките описания на типовете интегритет най-малко внимание отделихме на номадската общност. В житейската философия на неуседналите общества собствеността, доколкото я има, е тук и сега. Тя е на общността, т.е на всички. Тя е повече ресурс (блага) за ползване и оцеляване, отколкото стандарт за социален статус. Колкото и каквото няма, то просто не е тук. Другаде е. Отиваме там, където тя (собствеността-богатството-ресурсите) е! — т.е. другаде… Това е стратегията на почти всички номадски народи, такава е тя и за прабългарите.

Закономерно, но често пренебрегвано следствие от горния принцип е социалното презрение спрямо паричното обращение и монетосеченето. Процесите на размяна са повече или по-малко активни и са най-вече в посока на придобиване на необходимите за момента продукти/стоки/суровини срещу натрупаните излишъци от кожи, зърно, животни и др. Този факт е отдавна известен на археолозите, но осмислянето му в синергията на формулата за общностния интегритет ни открива неочаквани ракурси. Например, доскоро беше научна загадка, че до християнизацията на Борисовото княжество на територията на българите не са открити монетни находки от действащите по онова време имперски образци в обръщение. 69-те златни солида от огърлицата, намерена в гроба на Кубрат (Малая Перешчепина) са обработени по начин, който говори за неразбиране, или най-малкото — за грубо  нехайство относно същинската разменна стойност на монетите (кабошоните със стъклени пръстенчета са припоени върху образа на император Ираклий). Персийският пътешественик Ибн-Даста, живял в Хорасан и посетил Волжка България през 890 г., също свидетелства, че вместо монети и трите български колена (бердула, есегел и болгар) използват ценните за тях кожи като разменна стойност и дори дава текущия им „курс“ — една кожа се равнява на 2,5 дирхама.

Във Волжка България монетосеченето и паричната размяна възниква след средата на Х в. На територията на Тракия и Мизия след VI в. археолозите установяват рязко прекъсване на монетната циркулация и обясняват това с готско-славянските нашествия. Във времето на Първото българско царство също не е регистрирано собствено монетосечене, буквите по каменните надписи, оставени от българските владетели, са гръцки, но продължават да липсват свидетелства за циркулация на бронзови, сребърни или златни византийски монети.

Въпреки че става дума за две отдалечени територии, върху които социалните конструкции вече са се оформили, малко или много, по различен начин, етногенезисът и на двете български държави е един и същ. Няма как да бъде различен! Това никой и не отрича. А то вече говори за устойчив социален антимодел спрямо всичко същностно, тържествуващо дотогава в цивилизационния ареал между Ганг и Албион:

• посредничеството на парите в процеса на размяната между човеците;

• и посредничеството на могъща институция в общението между човека и небесното (Бога).

Дали ще го приемем и тълкуваме като своеобразна природна ваксина срещу оформящата се модерност, или като неосъзната съпротива — не е толкова важно в момента. Важното е, че за дълги години след установяването си по тези земи прабългарската общност налага своя житейски и стопански модел върху заварените поселения от разнообразни етноси. За част от славяните непаричният обмен е различен от византийския, но не е неестествен. Особено важно за „разчитането“ на социалната съвместимост между прабългари и славяни е обстоятелството, че двете общности споделят твърде подобни разбирания за социалната организация. Прокопий пише, че славяните „не са управлявани от един човек, а открай време живеят в демокрация и затова всичко, което се отнася до благосъстоянието им, за добро или лошо, се отнася до народа“.  

Вероятно на придирчивите и подозрителни умове така разказано номадството повече напомня за волната цигания на катунарските придвижвания във времето и пространството. Това само донякъде е вярно. Прабългарската общност не може и не бива да бъде считана за такава. Скитите са номадски народи цяло хилядолетие преди появата на прабългарите край делтата на Дунав, обаче! Ние поне така сме свикнали да мислим за тях… След 10 века прабългарите, нахлули в същите земи, наред с други имена (напр. хуни) са наричани от древните хронисти и скити! Прабългарските народи не са старите скити, въпреки че битовите и социални подобия са впечатляващи. Вече не са и номади или поне не в смисъла на стандартното понятие. Държавотворящи народи ли са тогава? 

В Уикипедия пише: „През VII в. прабългарите са все още скотовъдци-полуномади в процес на усядане“. Кратко и ясно, много близо до истината.  Учените, на които това им е професията, също се изказват твърде предпазливо за разлика от ентусиастите-патриоти, за които държавотворящото величие на предците априори не подлежи на каквото и да е съмнение. Оксфордският професор Дмитрий Оболенски определя онази епоха като „преходен стадий между пастирско номадство и земеделско стопанство“, през който оногундурите или българите, както вече ще бъдат известни на византийските летописци, ще търсят „земя, която да колонизират и обработват“.   

Ние няма да се поддаваме на изкушението да хлътнем в безсмисления спор са ли прабългарските племена полуномадски или са държавотворящи! (Има такъв спор в българската наука, по-скоро в нейните патриотични „ръкави“, канали и мрежови форуми!) На този проблем отговор дава самата история — именно българите на Есперик (както е наречен в надписите от Наги Сент Миклош) са единственият народ измежду всички, който ще успее да учреди, изгради и опази собствена държава в продължение на повече от 1350 години. Да не забравяме, че бащата на Есперик, Кубрат, е неговият първоучител, наставник и завещател — именно Кубратовата Велика България е най-вероятният протомодел, по който ще се изгражда и Дунавска България. Към тезата на Дмитрий Оболенски можем само да добавим очевидното — подобни промени в онези епохи са отнемали векове, а самият дискурс е бременен с допълнителна и красноречива информация за явлението, която засега няма да коментираме.

Ще избягваме и втория голям спор — тюркски племена ли са прабългарите, или носят свой собствен иранско-памирски корен.

Приели сме, че пътешествието на голямата общност тръгва от западните райони на иранските плата и памирските долини. Настанявайки се в земите на Междуморието (Черно и Каспийско) и установявайки т.нар. Стара Велика България, елитът на племената поддържа директен цивилизационен контакт с две велики империи — Сасанидската и Източноримската (Византийската). Първата е повече приятелска, втората — повече враждебна. Първата олицетворява хилядолетния финал на една велика епоха, втората — новото световно начало. И двете използват монетния стандарт за усредняване на стойности в името на улеснената размяна. И Рим, и след него Византия (а преди тях — елинските разбойници) са имали колонии по крайбрежието на Кримския и Керченския полуостров и са въртели активна търговия. Няма още банки, натуралната размяна също още важи. Моделът е все същият, известен от романите на Фенимор Купър — разменят се модни и лъскави дрънкулки за ценни суровини и храни. Посредничеството на парите е непознато или по-точно — не е признато под шатрите на конните народи…

 За вожда и неговата знат обаче блестящите дарове са повече от богатство, повече от луксозно лично притежание — те са признание и статус, културна „нашивка“ върху кожените доспехи на най-славните в боя. Готският хронист, тракиецът Йордан, така описва погребението на Атила: „Тайно през нощта тялото (на Атила) било скрито в земята и го обвили с (три) ковчега, първият от злато, вторият от сребро, и третият от твърдо желязо. Като причина те казваха, че точно това подобава на най-могъщия вожд: желязото — защото е подчинил народите, златото и среброто, защото е получил украсата (подчертаното е мое) и на двете империи!“ Йордан преразказва логиката на Атиловите събратя, според която трябва да бъде извършен ритуалът по неговото изпращане! Желязото е символът на мощта му — и правилно, тогава, а и векове преди това, за степните номадски народи желязото е най-ценният метал (от желязо се правят най-здравите мечове, а от това до голяма степен зависи крайната победа). Златото и среброто са украсата и на двете покорени империи. То е онова, което символизира тяхната слабост и глупава суетност, заради което и могъщият вожд ги е сразил с храбростта и силата на железния си меч! Да не забравяме, в Междуморието воен­ната меритокрация е единствено валидната система на социална йерархия (и то само във време на бойни действия за отбрана или завоевание), косвено доказателство за което е вроденото презрение към собствеността и монетосеченето. 

Нравственият кодекс на българите или обичайното племенно право ще се върти около острието на меча. Все същото подобие откриваме в ритуалното почитане на меча сред скитските и хуно-българските народи. Някои изследователи, подведени от коментарите  на древните хронисти, прибързано и погрешно обявяват едно военно­политическо божество от рода на бог Арес/Марс (Один-Тор) за върховно в обредната система на тези народи. Знаменитият Амиан Марцелин в свойте „Дела“ дава може би най-правилното определение: „Не се вижда при тях храм или светилище; не може да бъде видяна при тях дори и колиба, покрита със сламен покрив, а по варварски обичай в земята се забива изваден меч и него почитат с благоговение като че е Марс, покровител на областите, по които те бродят“.

Като че е Марс, пише авторът с обективната условност на прецизния наблюдател и анализатор, колкото и на някои от съвременните учени да им се иска да изровят един-единствен голям и велик Бог сред пантеона на българите…

В отговора на въпрос 67 от папа Николай I до Борис се посочва: „Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си палеш (двуостър меч) и в него да става заклеването“. Този цитат носи експлицитно информация за един от ключовите ритуали на древността, пък и до ден-днешен. Ангажиментът и спазването на протодоговорните отношения (защото по същество клетвата е точно финалната част, „нотариалната заверка“ на един договор) са едни от най-важните обичайно-правни темели, които придават устойчивост и сигурност на всяка общност. Задължение на добрия владетел е да съблюдава спазването на клетвата/дадената дума от всеки пред всички. В помощ на владетеля (но и заради последващото примитивно разделение на властите) ще се конституират независими съдилища от местни авторитети, обикновено заслужили старци, които ще поемат огромния брой обществени и битови казуси по имуществени спорове, делби, семейни караници и др. Водачът се намесва само в изключителни случаи.

Мечът, освен всичко останало, носи и наказателната символност за възмездието, ако едната от страните престъпи дадената дума (договора) или извърши вероломно предателство. Древните автори свидетелстват, че българите демонстративно разсичали едно от най-свидните създания — кучето (да си спомним символното му присъствие в композицията на Мадарския конник), в знак на готовност да понесат най-сурово възмездие, ако нарушат дадената дума. Тит Ливий пък пише, че и древните римляни убивали с кремък прасе — принасяли го в жертва на Юпитер, бога на клетвите, който да ги накаже така жестоко, както те убивали животното, ако нарушели клетвата.

Според по-горе формулираната, племенна ценностна система и нейната общностно припозната цел лидерът няма какъв да бъде друг освен Атила-Style. Той още не е цар, не е дори княз. Протодържавните конструкции, които възникват на базата на многоплеменните общности, обединени от заветната цел на завладяването, са наричани Chiefdom/s, които Георги Бакалов  определя като „ранен тип държава, начело с предводител. Той притежава ограничени правомощия, тъй като е зависим от могъщи кланове (родове)“. Няма я още онази властова централизация, която познаваме от средните векове. Все още племето се управлява колективно чрез племенен съвет на старейшините мъдреци.

С други думи, във времена на дългогодишни походи и завоевателни войни около кана неизбежно ще възниква и ще укрепва военна аристокрация. Ще бъдат валидни дисциплиниращите правила на военновременния живот. Но властта не е централизирана само и единствено в едни ръце. Все още управленската доктрина е примитивна от днешна гледна точка; общинско-племенна е, повече колективна, отколкото подобна на абсолютната имперска формула, установена още от Цезар и Октавиан и продължена в Източната римска империя. Затова не съвсем коректно Г. Бакалов счита, че властта на кана е ограничена от родовете. Канът е само пръв сред равни, лидерският камшик е повече отговорност и чест, отколкото пирамидален диктат. Управлението е колективно, хоризонтално-демократично. Такава е хилядолетната доктрина — нека не я наричаме ограничена или примитивна, защото това са днешни, идеологически изкривени ракурси…

Очертава се основният проблем на всяка подобна социална организация в такава ситуация — нуждата от адекватна общностна йерархия и нейната властова легитимност. Тя трябва да съответства на новите условия, на новата, уседнала форма на живот и държавна организация. Което означава, че нещо трябва да се промени „революционно“, т.е. за кратко време и основно! Няма да го наричаме преврат, засега ще го наричаме революционен обрат!

И се започва! Първата проява на новия подражателски модел ще пробие, естествено, във външното. В показното. От конското седло, кожените юрти и землянките (Амиан Марцелин) презрените езичници изведнъж започват да издигат респектиращи строителни ансамбли, характерни за вековечните империи и владетели. Как става това? Изумително превъплъщение, което ще причинява големи главоболия на учените след хилядолетие. Ще бъдат наемани външни майстори (да си спомним повода за посещението на Ибн Фадлан във Волжка България — искането на българския владетел към арабския халиф да му изпрати вещи строители, които да му издигнат крепост). Естествено, ще им плащат в златни солиди. И затова първият пробив в безсребърната родово-общинска имунна система на племето ще дойде откъм тила, където неусетно, но трайно се е установило новото богатство. Не достолепният живот за пример и смелостта в боя, а белокаменните къщи и лъскавите стъкълца, златните монети и злато-сърмените облекла — оттук нататък това ще бъде новият културен хоризонт, такива ще са новите подражателни и привлекателни символи. 

Досега не властовата йерархия или политическата институцио­налност, а общностната солидарност задава нормите на колективната нравственост. Личната чест и достойнство, силата на думата и паметта на предците — това са моралните жалони, валидни за племенните общности, не страхът от божието наказание свише, нито мистичната принуда и богобоязън. Полевите норми и общовалидните правила на битова почтеност, които произтичат от ежедневните взаимоотношения между хората, регулират общностната съвместимост и солидарност, толкова необходими в условията на степната необятност и неизвестност. Те повече носят и трябва да крепят конструкциите на справедливостта във всекидневното общуване, отколкото се съсредоточават в необятните „простори“ на отвъдното и небесното.

Някои ще наричат езическите норми примитивни — и те наистина са прости! Почти детински! Но валидни със силата на скрижали! Разбира се, среща се безмилостна и безсмислена жестокост, безразсъдна смелост, причудлива ритуалност, антично безсърдечие към всичко чуждо, към всичко отвън и извън границите на общото — за това четем в древните текстове и макар не всичко да трябва да приемаме като чиста монета, едно е безспорно! Онези степни народи губят състезанието с Империята основно на полето на дипломацията, което изобилства от примери на вероломно коварство, предателство, умела игра със слухове, примамки и съблазни именно защото наивно спазват до смърт правилата и нормите на честта и дадената дума… Може би точно затова Пресиан, от Бога Архонт на многото българи, ще изпише върху камъка: „Който търси истината, бог вижда и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните забравиха, но бог вижда“.

Няма нищо друго оцеляло от верската доктрина на българската езическа нравственост, но тези две изречения са морално равносилни на Талмуда и Библията, взети заедно!

Нещо трябва да бъде променено изоснови!

И това нещо е съществуващият дотогава племенен интегритет. Налага го новата териториална и културно-ценностна среда. Новият, объркващо смесен етнически и верски състав на населението в княжеството. Потискащото великолепие на могъщия съсед, който така и не може да бъде победен и оплячкосан. Неговата организация, неговите порядки и социалнополитически модели! 

Налага го новото държавническо целеполагане, постановено от Борис. И то е безусловно! Ще бъдем като тях, ако искаме да продължаваме да бъдем!  

Всяка смяна на екзистенциален жизнен цикъл ще изисква и ще налага своите нови правила. Наложилата се уседналост в подполието на империята ще поражда нови жизнени режими, нови териториално-племенни норми, които ще прерастват в локални закони. Процесите са бавни, но неизбежни. Да се върнем малко назад и да си припомним любопитното изследване и хипотезата на проф. Иван Венедиков за ранното покръстване на младия Кубрат в двора на Ираклий. То звучи наистина убедително, но едновременно с това ни говори, че приемането на християнството за благородния варварин тогава (през VI в.) по-скоро не е означавало нещо повече от една по-икономична баня в кръщелния купел — повече приятелски жест и драговолен дар към багрянородния покровител, отколкото осмислено духовно възраждане. Всеки е имал правото да вярва в какво си иска! Най-вече хората от елита. Вярата все още не е осмислена житейска доктрина, личен сакрален канон и железен пояс на благочестието! В определени моменти и за определени представители на елита е била повече модно украшение, отколкото сакрално духовно самопосвещение… 

За модни приумици и капризи по времето на Борис I вече и дума не може да става. Единственият валиден аргумент е държавническата целесъобразност.

Нуждата от нова и по-мощна държавност носи със себе си неизбежното. А то винаги е едно и също. Държавата винаги е означавала и изисквала само едно — централизация! (Поне до средата на ХХ в. е така). Централизацията ще бъде идеологически оправдана като единственото противодействие срещу външната заплаха. Колкото по-голяма е територията („държавната“), толкова по-голяма е заплахата. По-голямата заплаха води до по-голяма централизация (стандартна пропагандна теза, която означава по-голямо съсредоточаване на власт). По-голямата централизация изисква по-сложна военноадминистративна и стопанска организация на територията, отиваща вече отвъд видимия хоризонт. Но също така безусловно и тотално подчинение от всички в името на същинската цел — повече власт в по-малко ръце. Последното трябва да получи своя материален израз в несекващ приток от данъчни постъпления, срещу което „подчинените всички“ ще получат височайша закрила.

Кратко, но важно отклонение. Нека да си припомним, макар и чрез косвени свидетелства, съдбата и края на първата т. нар. Стара Велика България. Нейното съществуване е твърде кратко в исторически план, само тридесетина години, под егидата на един династичен режим — Кубратовия. Приказно-легендарният финал, известен и преразказван в различни версии из целия свят, гласи, че старият кан събрал синовете си и им връчил снопа с пръчки.

Продължението е показателно. А финалът — повече от красноречив. Старият кан използва природно-убедителна, но държавно-недостатъчна метафора. Обединението, символизирано от снопа, е необходимо условие за оцеляването на държавата. Но е недостатъчно за укрепването на нейната мощ! Липсва изпълнението на още едно, ключово важно условие. Затова обединението и оцеляването така и не се случват. Държавата, известна като Велика България, загива. Решението на проблема е в централизацията и единоначалието, в пирамидално-вертикалната властова конструкция, на върха на която стои само и единствено богоподобният багрянороден. Но тази „държавотворяща“ концепция все още е в разрез с базисните ценности на племенния интегритет, установен от хилядолетия, където елитарната племенна „шапка“ е либералнодемократична, общностно задължена и служеща на всички. Според неговата нравственост е и финалът на приказката. Забележете! Синовете на стария Кубрат разделят наследството поравно помежду си. Държавнически неефективно и вредно, ще речем ние, но степно справедливо! Неразбираемо и неправилно днес, но напълно естествено — там и тогава! (важно: до ден-днешен социалната уредба по българските земи копира тогавашното наследствено правило — семейното наследие се дели порав­но между всички наследници. В Англия и в редица други държави от началото на второто хилядолетие семейната собственост отива при първородния, който има грижата да издържа останалите деца на семейството — и това важи по силата на закон както за краля, така и за най-дребния земевладелец, притежател на само половин акър земя).   

Ще се върнем малко по-късно към тази красива и поучителна приказка и нейните по-късни български версии, но сега да продължим по темата. Две странични следствия съпътстват всяка значителна централизация на власт, откак свят светува (ще ги наблюдаваме във възникването и утвърждаването и при двете велики империи на древността — старо-Вавилонската и старо-Египетската):

• поява на сметачно-регистрационна протописменост (най-вече поради данъчно-счетоводни нужди и едва тогава, след достатъчно дълъг период — и за „общокултурни“);

• и поява на субсидиарни елити (последните трябва да държат в подчинение отдалечените региони на „държавата“ и да осигуряват данъчните постъпления в хазната, както и военната повинност).

В Арабската пустиня от племето курейши ще се обособи първата управляваща династия на Омейядите, които ще конституират основите на Халифата. Той ще „подпре“ и ще тормози векове наред Византия от югоизток. Почти по същото време откъм север българите ще учредят своята нова държавност по южния бряг на Дунав и ще я нарекат България. Династичната линия на степните вождове ще постави началото на „европейското“ властово поколение, което ще доминира включително и над заварените, присъединени към държавата славянски и други етноси. 

Най-главната последица от процесите на държавна централизация обаче е нововъзникналата остра необходимост от убедителна, властова легитимация. И в двата проекта, от двете страни на Империята, тази нужда ще предизвика симетрични управленски търсения и решения почти по едно и също време: Омейядите ще централизират, откривайки и въздигайки към небесата новото учение на единосъщния пророк Мохамед. Борис на българите ще се обърне към Дома на Христос. Важна подробност — Константинополския дом, не Римския!

И тук стигаме до красотата на социалната симетрия между двата случая! — дрипавите вождове-курейши полагат основите на своята нова, първа династия на Омейaдите (за следващите двеста години) и ще я легитимират със силата на новата Книга, записана посредством нововъведената писменост. Несъзнавано и някак набързо  българите ще понесат драстичното разбиване и унищожение на изконния си интегритет, но няма да разберат това. Ще се усетят само няколко десетки първенци, но щом надигнат глава, мигом ще я загубят и родовете им ще бъдат незабавно изклани до крак. Летописците ще ги охарактеризират като диви и примитивни варвари, нежелаещи да приемат истинското учение на новия добър Бог. (В подобни краски ще изтипосват и аналогичните прояви измежду народа — богомилството и богомилите).  Това обяснение ще се запомни, ще се повтаря и ще се преписва и до днес в българските учебници по история. 

В действителност Борис също учредява новата държавност на базата на новоприетата Книга, един от принципите на която гласи, че отсега нататък върховната власт по право и от Бога принадлежи на неговото, на Борисовото коляно!

Колкото и да е бил впечатлен от библейския разказ за жертвоготовността на Авраам да принесе в жертва на Бога първородния си син, едва ли Борис I е изпаднал в религиозно умопомрачение, когато се е видял принуден да лиши Владимир от трона и дори да го ослепи като наказание за оглавяването на протестите. Като се знае и заиграването му ту с Римската курия, ту с германския император, ту с Константинополската патриаршия, по-скоро движещите мотиви за неговото най-значително държавническо решение ще да са били чисто и само политически! С огромен процент вероятност византийските провокатори са подхвърляли всевъзможни уловки на могъщия си, враждебно гледащ от север съсед. И без техните подсказ­вания напълно възможно е Борис I вече да е виждал собственото си династично коляно на върха на християнската империя — било чрез винаги мечтаната военна победа в подходящия момент, а защо не и посредством подходяща женитба! Все напълно вероятни и постижими неща в онези времена! — поне за фантазиите на един владетел… 

Със сигурност обаче той не си е давал сметка колко труден и жесток ще се окаже този поврат за собственото му племе, за собственото му царство. Но най-вече — за собственото му династично коляно! В чието име всъщност се върши всичко…

Несъмнено разбиването на племенния интегритет започва с „реформата“ в общностната нравственост. За да се роди новото, онова, което след хилядолетие ще наричаме „единно народно самосъзнание“, старото трябва да се изкорени докрай. И не в психологията на народа, а в порядките и ценностните традиции на елита… 

Колкото и да е недоразвита прабългарската верска система, колкото и да не са запазени сериозни сведения за „пантеона“ на прабългарите, едно е безспорно. Не може да има съмнение, че прабългарите са признавали и почитали своите „небесни“ авторитети! Можем да спорим относно интензитета на вярата, можем да броим каратите на божествената светлина, но не можем да имаме съмнения относно небесно-полевия характер на степните божества. Според оскъдните свидетелства на хронистите (Теофан, Скилица, Теофилакт Охридски и дори Йоан Екзарх) нашите предци са почитали по-скоро Слънцето, Луната, звездите, но също са изпитвали своите култови пристрастия към различни животни: кучето, вълка, елена…

Пленникът християнин Кинамон е записал най-добросъвестно своите наблюдения и знания за порядките и правилата в двора на Омуртаг. От древния ръкопис е известен следният епизод: след остър догматичен спор с българския владетел Кинамон го предизвиква с думите, които старателно е записал по-късно: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения — слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората“. И тук Омуртаг му отвърнал със следните думи: „Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя“. 

Ето го посланието за поколенията: кланяйте се на  н а ш и т е богове, защото те са силни! И ще побеждавате, и ще пребъдете! Напълно разбираема и убедителна идеологическа теза за един владетел…

Но това е само едната, традиционната гледна точка. Половин век по-късно вече съществува и друга, твърде важна, непреодолима логика! И тази нова логика вече не е на племето. Тя е на лидера на новата държава. Двете вече не съвпадат, започват необратимо да се разминават. (Това пък е изцяло срещу народняшкото обяснение на историята). От „властовата камбанария“ на лидера на уседналата и укрепваща държавност (който вече ще е подменил традицион­ната бащина титла и се нарича княз), степно-племенната верска конструкция има два основни недостатъка. Първият — тя вече е малцинствена. Или поне е една от многото, изповядвани върху държавната територия. Вторият недостатък обаче е по-важен. В държавно-устройствения модел на Византийската империя не само Борис, а и всички преди него откриват нова, магическа властова формула! Верската система, трансформирана в държавно призната монотеистична религия, е неприкосновен, непресъхващ и легитимиращ извор на властта! Този изкусителен нов ракурс към съпътстващата верска организация е отскоро наложила се, високоефективна социална механика. Недосегаем подарък от небесата за всеки властник! Не че дотогава не е била известна за средиземноморските цивилизации (да споменем само Египетската или Персийската империя). Но има една съществена, трудно различима разлика. Миролюбивият либерализъм на античния политеизъм отстъпва място на войнстващия монотеизъм, чиито крайни и чудовищни проявления предстои да се случват през следващите столетия в европейската история. 

Ако досега за първенство се състезаваха само човешките конструкции, от днес вече за палмата на изключителността ще се борят и небесните творения/представителства…

Да се върнем към паралелните събития в Арабската пустиня. Нека някой да даде по-убедително обяснение на идентичните управленски реформи, които предприемат Омейядите в Халифата и наследниците на Дуло край Дунавската делта! Борис няма голям избор — слаломирайки изкусно между римския папа и константинополския патриарх, той се опитва да отиграе по най-благоприятен за себе си начин не особено широкия политически периметър за лавиране. Ибн-Афан, третият халиф, ще осмисли този процес по различен, смел, бих казал, уникален начин. Ще изнамери (той си знае как!) палмовите клонки, парцалчетата, дръвцата, пазени и съхранявани от дъщерята на Умар. Ще възложи на своите влъхви да напишат по тях книга и великодушно ще дари Книгата на полудивите пустинни племена заедно с новата писменост. Бързо разрастващата се и набираща мощ държава оттук насетне ще има своята нова религия. Ражда се новата спояваща, интегрираща материя на Халифата, в която халифът е директен продължител на рода и делото на пророка. Без повече коментари!

Борис ще бъде ограничен от няколко фактора. Географския, на първо място — държавата му е разположена между двете християнски метрополии, Константинопол и Рим. И двете се възстановяват и укрепват след дълговековни трагични премеждия и политически завои. Второ, една част от поданиците му вече са конвертирани в новата религия. Броят и влиянието им сигурно не са били съществени, но те са там, особено в западните територии на ханството и по бреговете на Егея. Познавал е и юдаизма, и исляма. Доказателство за това са въпросите му към папа Николай I. Ако добавим и наследствената пристрастност на дедите му към християнството (да си спомним хипотезите на Венедиков), ще сме очертали някои от основните  аргументи в подкрепа на избора на Борис за константинополския ортодоксализъм, с което проявява респектиращо чувство за геополитическа ориентация. Но и ще сме прескочили най-важния.

Борис не търси своя духовен пастир и баща! Той няма нужда от високомерното върховенство на Римската курия. Борис се нуждае от смирената подчиненост на Византийската патриаршия пред светската власт. По-точно, от нейната институционална благословия. Неговият модел е императорът на Константинопол и изворът на неговото величие — небесната легитимация на властта му, съобщена тържествено от амвона, след което Църквата прави почтителна крачка назад! Точно онова, което не е проумял Атила и заради което така скоропостижно изгасва блестящата му, но кратковременна звезда.

Ако обаче продължим да се придържаме към методологията на интегритета, би следвало да се запитаме, какво се случва с останалите два „кита“ от триадата? Какво например става на полето на собствеността? Настъпва ли някаква осезаема промяна след важното „събитие“ в структурата на елитите? Наблюдава ли се някакво разместване на родовите пластове, някакво ново дефиниране на йерархиите в държавата? Няма особен интерес към този проблем. Е, знае се, че са изтребени няколко десетки рода, ама това е само защото са се възпротивили на великата обединителна идея, която ще консолидира новия славяно-български народ чрез приемане на християнската вяра. Нещо подобно… 

Никак не е ясно по какъв начин Борис е взел и наложил своето историческо решение. Дали в съгласие със Съвета на боилите (или както и там да се е казвал съответният орган), или в изолирана и полусекретна, конспиративна среда? Това, което е известно, е, че себе си и семейството си той покръства тайно през 864-а. Както също е известно, че лидерското начинание на Борис е срещнало сериозна съпротива! Отново, както и в редица предишни казуси, тя идва най-вече откъм лагера на традиционния прабългарски военен и духовен елит. Или поне такива са свидетелствата на византийските летописци. Оказва се трудно, от днешна гледна точка, да се твърди със сигурност дали аргументацията на съпротивата има повече нравствено-верски характер, или пък е структурно-властова, йерархична! С други думи, дали наистина българското болярство със семействата им са били избити заради верността си към духовните предци и богове, или пък има и нещо друго, недовидяно или пропуснато, или съзнателно прескочено… Няма как да знаем това, тъй като този проблем никога не е мислен и изследван от този ъгъл. Никъде в изследванията на българските учени — от Дринов и Златарски през П. Мутафчиев и Бешевлиев, та до Б. Димитров, не се среща теза, различна от общоприетата: Борис избива няколко десетки знатни прабългарски рода, защото те са против верската реформа. Не искали да се разделят със старата си вяра! Като куриоз, от време на време може даже да се срещне по някое и друго свенливо подхвърляне, че то май Борис съвсем не бил избил 69, ами 52 рода, пък даже може и нито един да не е убил. Но това вече са късновизантийски съображения от гледна точка на християнско-политическата коректност към недосегаемата образност/святост на Покръстителя…

За научното разбиране на света втренчването в една отделно взета характеристика на изучаваното явление, пък била тя и най-главната, никога не е водело до значителни резултати. Границата между методологичното опростяване и митологизираната историческа манипулативност много често наподобява събитийна карикатура, която, усядайки трайно в „научната литература“, се вкостенява и придобива устойчиви наукоподобни параметри. Не е ли такъв случаят с народняшко-историографското тълкуване на едно от най-значимите събития в българската национална история — християнизацията на първата българска държава! Неслучайно подчертавам тази формула — става дума за християнизация на държавата, далеч не само за покръстване на смесеното население в Дунавска Мизия, както обикновено се третира „голямата промяна“. А това е късогледо! Разликата е колосална. Както ще видим от последващия анализ, религиозната/верската реформа е само елемент от всестранната промяна на държавната организация. Която повече прилича на политически преврат, отколкото само на „духовна революция“…

Затова никак не е случайно, че религиозната „реформа“ (или политически преврат) ще срещне своята естествена контрареакция именно измежду средите на легитимния  елит, същинския носител на споделени ценности и достойнства от незапомнени времена! Организираната съпротива обаче ще бъде смазана безмилостно от „кормчията“, включително и с цената на трона и живота на собствения му син. Ако Борис не бе извършил това, делото му със сигурност би се провалило злощастно. Този „метод“ е присъщ не само на източните сатрапи от тъмните векове. Обграждането с политически коректно обкръжение е стандартна управленска практика и до днес.

Привидно сякаш всичко ще бъде наред! Внимателният прочит на коментарите върху Събора в Преслав от  края на 893 г. ни дава достатъчно красноречива картина за главните  насоки на реформата. Тридесет години след своя индивидуален акт Борис е решителен и неумолим! След като се справя с бунтовния Расате, Борис не полага короната върху главата на втория си син Гавраил, а поканва третия — константинополския „агент“ (според всички съвременни стандарти) Симеон. Българската историческа наука няма да може да обясни този парадокс, било от непонятен свян, било от пропагандна грижа да не помрачи светлия лик на Кръстителя. (Прочетете учебниците, прочетете дори статията за Симеон I в  Уикипедия: „Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон“ ). А този привидно дребен факт съвсем не е без значение. Той е част от подредбата на историческия мотивационен пъзел, който би ни дал възможност по-добре да разбираме събитията от онзи период, да четем история, а не митологизирани историйки.

Сещам се поне за две очевидни обяснения! — за разлика от Гавраил, Симеон е роден християнин, няма нито един ден от живота си като езичник! Всеки, който сравни датите на раждането му и приемането на новата вяра, сам ще се досети за значението на тази „дребна“ подробност в контекста на следващите действия на Борис…  Освен това е израснал, възпитаван е и е добре известен във византийския двор. Симеон е начело, Борис е зад него.  Ще утихнат междуплеменните крамоли, даже ще настане Златният век за европеизираща се България.

На следващия етап от реформата Борис прецизира най-важните си решения за християнизацията на държавата, като постановява налагането на старобългарския език в богослужението и в държавно-административната служебност. В допълнение, ще бъде предприета подмяна на ромейските проповедници и свещенослужители с такива от български и славянски етнически произход, които вече ще говорят и проповядват на местния, разбираем за хората език.

Пренебрегвайки Гавраил и посочвайки Симеон за свой наследник на трона, Борис безусловно и безцеремонно задава структурата на новата християнска държава и нейния нов елит, на върха на който поставя своя образован в Константинопол син, говорещ и пишещ на гръцки, молещ се на гръцки и дълбоко вярващ християнин. Това е важен знак колкото за съседна Византия и околния свят, толкова и за всички в държавата.

А третият „кит“ — собствеността? Сред комплекса на всеоб­хватна промяна, при непреодолимата липса на източници, възможно ли е изобщо да доловим — макар и косвено, опосредствено, как и в каква посока се променя собствеността? Колкото и да е странно — можем! 

Отново се връщаме към свидетелствата за Преславския събор. От документите разбираме, че наред с останалите ключови промени през 893 г. ще бъде предприета и последната голяма реформаторска крачка — ще бъде изместена столицата на държавата от Плиска в Преслав. Това е не по-малко революционен акт от предходните. Смисълът му може да бъде косвено разпознат, ако приемем очевидното, че градовете столици от ранното средновековие са средоточия на властта, на богатството, на господстващата вяра! Те носят огледалната символност, съответстваща  на величието и мощта на територията, нерядко дори прехвърлящи мярката на благоприличието, само и само да представят във възможно най-благоприятна светлина царството, владетеля и елитите. По нищо неотличаващи се от днешната урбанистична логика, градовете столици съдържат в градоустройствените си схеми йерархичната композиция на власт­ващите елити. Собствеността и богатството на всеки първенец са съобразени с мястото му в йерархията и в установената системност. Открай време всяка промяна в по-горното ниво причинява мигновена промяна в по-долното.

Ако се придържаме към схемата за интегритета, ще „прочетем“ в странното и ненавременно решение за преместване на столицата от Плиска в Преслав един логичен и управленски правилен ход. След като се променя изначално цялата устройствена система на държавата, след като е унищожен старият елит и на негово място е произведен нов за една историческа нощ, то той ще трябва да получи своята нова собственост, нова подреденост, подобаваща на новия му статут. Ето защо забравете Плиска, отиваме в Преслав (между другото, май че и самият Преславски събор се е състоял в Плиска, но това няма съществено значение за нашия разказ)…

Има нещо симпатично в едно такова решение — в довчерашната „собственост“ на затритите родове не са настанени новопроизведените първенци, нали! А е можело, мнозина са го правели по онова време…

Новата държава започва на чисто.      

На този фон стореното от Борис I означава, че за времето на една кървава нощ насилствено и безмилостно от хилядолетния градеж на племенния интегритет, съхранен и закономерно претворен в протодържавния скелет на езическата българска държавност, ще бъде изваден основен крайъгълен камък. Променя се основната концепция за същността, функциите и организацията на държавата/царството! Това е превратен революционен акт, който преобръща из основи целия дотогавашен жизнен модел, крепящ и обживяващ народите на Кана през дългото им духовно пътешествие от иранските плата през кавказките степи до Дунавската делта и току пред стените на втория Рим. Съвсем скоро в беломраморния градеж на новото византоподобно здание ще се проявят фатални пропуквания!

Трагичният финал е само въпрос на време.

Как оттук нататък на самия Борис, и особено на неговите наследници, ще им се удаде да мобилизират и мотивират народа си да воюва срещу своите братя християни, макар и същите да са проклетите ромеи. Та нали сам Симеон призовава българите: „Обичайте враговете си!“ — казва им той. Как ще ги убедят да загърбят милосърдието, състраданието и солидарността, на които ги учи новият бог, и да резнат зелката на византиеца, за да могат после да цокат вино от черепа му по примера на великия Крум?

Няма да е лесно…

Най-трудното ще се прояви там, където самият Борис може би най-малко е очаквал — в коренно промененото себеосъзнаване на собственото му поколение. И може би точно тази неочаквана и богоугодна промяна ще причини катастрофални последици не само за неговото — на Борис! — династично коляно, но и за държавата.

„…Възходът продължава и половин век по-късно, при Симеона, могъществото на българите достига своя връх. Преминали обаче няколко години от смъртта на този владетел и всичко се променя до неузнаваемост: симеоновска България вече представлява един глинен колос, който чака най-слабото сътресение, за да се срине из основи“ *.

Ето така, витиевато и тъжовно, се изразява големият български учен Петър Мутафчиев за настъпилите драматични последици, вследствие на главното събитие! Чийто най-пряк и очевиден резултат е падането на Първото българско царство под византийска власт! 

От статията трудно можем да отсъдим еднозначно как проф. Мутафчиев е виждал същинските причини, предизвикали странното и „необяснимо“ превъплъщение — от могъща по времето на Симеон държава до глинен колос само няколко години по-късно, „който чака най-слабото сътресение, за да се срине из основи“! Според коментарите и съжденията по-скоро изглежда, че обясненията се въртят около „странната липса на приемственост, последователност и равномерност в политическия и духовния живот на българите“ (П.М.). И като причина за всичко това: „Струва ни се, че отбелязаните основни черти на българската история се дължат главно, ако дори не и единствено, на влиянието на византинизма върху средновековна България“ (П.М.).     

С това философско-есеистичният дух на статията е обилно колосан с традиционната парадигма за вечния външен смутител и злосторник върху всичко българско и прекрасно. Онзи първи път това ще бъде Византиецът и „византинизмът“! След него ще дойде Османецът! После — Австриецът, съответно — Руснакът! Мутафчиев е целеустремено директен и категоричен — ако външните условия не бяха такива, каквито са, то ние, българите, бихме имали различна и по-щастлива съдба…

Този релативистко-фаталистичен възглед за развитието на собствената ни историята дава винаги готови и лесни отговори. Но ни пречи да преодолеем задръжките си и да отсъдим за собствените си „заслуги“ според безмилостната обективност на фактите.

Затова продължаваме нататък.

От перспективата на целеполагането на християнската държавна централизация историческата събитийност вече може да бъде разчетена по доста по-различен начин! Тълкуването на важните моменти рисува друга, по-различна от известната досега картина на миналото ни. Тогава избиването на прабългарската знат по време на покръстването от Борис няма да звучи само като верско разчистване на сметките с лошите езичници, които не приемат да влязат в правия път на истинската вяра! То може да бъде и безмилостен акт на разчистване на племенната елитарна конкуренция, която не е могла да разбере и приеме как и по какъв начин властта вече ще се полага само на един човек и на неговото семейство, а няма да са валидни старите принципи и ценности на споделената солидарност и отговорност, завещани от предците. 

Старата племенна лоялност се крепи на крилете на солидарността и сътрудничеството между равни. Лидерът/канът е само пръв сред равните. Новата царска лоялност изисква не само  церемониал­но преклонение, но и съвсем реално административно подчинение, както и напълно непознатите дотогава материални и културно-битови зависимости. Традиционни, между другото, за наследниците на римските императори край Златния рог, но чужди за последователите на степните вождове.

Драматичните последствия от революционната промяна на основната държавна парадигма тепърва предстои да преживеем.

Безсмислената серия от военни авантюри пред стените на Константинопол сякаш е съзнателно търсена от Симеон. Какво, за Бога, му става на този човек! Този хрисим и разумен „полугрък“, както го наричат всички в императорския двор! Този вглъбен юноша и писмовен книжовник, какъвто го знаят в Магнаурската школа! Що за безразсъдни политически действия от страна на един истински „nouveau“ аристократ по право и по дух, от когото се очакват славни и богоугодни дела! Какво остана от великото дело на Черноризец Храбър по времето на Златния век на България?

Този въпрос не е само мой, той е вълнувал българския корпус през всички векове до днес. Гениалният Ботев ще ги нарече презрително „сватбарските войни на Симеон“! Именно на тях и на него поетът ще припише вината за погрома на Първото българско царство! Далеч по-мъдра оценка, отколкото измиването на ръцете с лошото влияние отвън… Дори да допуснем хипотетично, че Симеон е останал незасегнат от безумното опиянение на химерата, мамеща го да се види наконтен с императорската корона на новия Рим, този сън вече съвсем не е изглеждал толкова несъстоятелен. Та нали от вчера вече и ние сме християни! Тоест, най-малкото, имаме право на такова глобално посегателство, пардон — мечтателство… „И защо пък не? Те (ние, българите — б.м.) също бидоха осиновени от нашия Бог и след като забравиха обичаите на чергари и скитници, бяха възприели благовестието на благодатта“ — казва в прочутата си реч Теодор Дафнопат през 927 г. Но изтънченият оратор няма да пропусне да направи своя „византийски“ коментар върху изминалата епоха на тежки войни и страдания за двата народа. „…Реката на славолюбието, вихърът на първенството… нахлуха в душата на княза“, твърди Дафнопат и в тезата му — доста дипломатична и победоносно великодушна, може да бъде открита буреносната логика на Ботев.

По неизвестни за историята причини Симеон оставя трона не на първородния си син Михаил, когото кой знае защо замонашва, а на още непълнолетния Петър! Привидно това изглежда като случайно повторение на династичната схема, която Симеон познава от управлението на баща си Борис. Благодарение на бащиното решение той самият наследява трона, вместо първородния Владимир, детрониран от Владетеля по причини, за които можем само да се досещаме.

Според избора на Симеон именно бъдещият Свети Петър I е владетелят, който ще продължи достойно делото, започнато от великия му дядо и баща! Защо? Петър I е искрено религиозен човек, самовглъбен, отдаден на стремежа за досег с бога и по всякакъв начин, изглежда, че ще се опитва да избягва както бляскавите светски прояви, така и военните стълкновения със съседи и неприятели. Ако хронистите от онова време зоват Симеон полугрък, то тогава Петър е „цял“ грък! Има друга кръв във вените му, ще каже за него Иречек и в тази метафора ще се съдържа цялата нова, друга, различна екзистенциално-духовна същност на този владетел.

Българската историческа мисъл се люшка между дилемата бил ли е Петър I дълбоко религиозен и слаб водач (В. Златарски), или е бил мъдър, силен и всеотдаден на бога високоморален християнски цар (Божидар Димитров). Учудващо е, че същият проблем занимава не само тясно специализирани изследователи, но и огромен брой форумни ентусиасти, любители и интересуващи се от българската история (вж. http://forum.boinaslava.net/showthread.php?7678–). Като проява на управленска слабост или като държавническа  мъдрост да бъдат определени годините на царуване на Петър I — най-изненадващо тази дилема вълнува днешните му наследници и това много ясно личи от дискусията във форума. Религиозната му всеотдаденост обаче не подлежи на никакво съмнение. И макар че именно при Петър сред духовенството се развила порочната страст към разкош, никой не хвърля директно обвинението срещу него.

Няма нищо изненадващо тогава, че след непълни сто години след онези паметни и кървави събития, увековечени с надписа върху плочата от Балша, Византия ще успее най-сетне да покори омразния си северен съсед (ако смятаме 971-ва — годината на публичното детрониране на правнука на първия Борис, Борис II, на площада в Константинопол от император Йоан Цимисхий, за дата на окончателното подчиняване на България).

Резултатът е близо двеста години „национална пауза“.

Династичната линия на Крум-Борис-Симеон е окончателно унищожена и никога повече няма да се появи на световната сцена.

Патриотично-непримиримата историческа теза защитава възгледа, че българското царство/държавност продължава съществуването си под скиптъра на Самуил. Това, разбира се, е вярно, но само отчасти.

Всички знаем, че Самуил, единият от четиримата синове на комитата Никола, обявява Охрид за нова столица на своето царство и оглавява борбата за спасяване на българското достойнство след униженията, които преживяват потомците на Борис и Симеон. Воюва с ромеите цели три десетилетия, докато Василий Българоубиец не разгромява войската му и избожда очите на войниците му…

Около този трагичен христоматиен разказ обаче има редица подозрителни неясноти. Да ги наричаме необяснени. Тези същите комитопули, т.е. синовете на комитата, управляват най-западната част на княжеството, т.е. най-отдалечената земя от столицата на владетеля. Когато полковете на Святослав I Киевски нападат българските земи, комитопулите нещо се помайват, бездействат сякаш… Най-малкото — не се притичат на помощ, както се полага на знатни верноподаници. А авторът Скилица директно пише: „… Синовете на един от велемощите комити замисляли въстание и внасяли смут в българската държава“. Няма да приемаме думите му на голо доверие. Та как е възможно това, ще попитаме ние, нали пише, че Самуил вдига въстание срещу ромеите и възстановява българското царство…

Сега сериозно! Този момент от българската история предизвиква отдавнашни научни спорове. Тезата, която защитават учени като Марин Дринов, К. Иречек и В. Златарски, е, че бунтът на Самуил и братята му започва доста преди официалното ликвидиране на българското царство от Йоан Цимисхий през 971 г. Тази периодизация е особено важна. Тя демонстрира, че в политическия живот на княжеството след Симеон нещо много важно се е променило. Проблемите започват още по времето на Петър I. Братята му ще заговорничат срещу него и с някои от вечно недоволните боляри ще организират цяла поредица бунтове през 927 и 930 г.

Защо? Как се случва това?

Няма никакво съмнение, че Самуил е един от най-знаменитите владетели от времето на ранното българско средновековие. Коварен пълководец, изкусен дипломат, сантиментален родител и злокобно коравосърдечен роднина и деспот, този човек е притежавал всички качества и дарби да бъде български цар по достойнство. (Особено на фона на Петровите наследници — Борис II и брат му Роман). Но не и по право! Ако четем внимателно историята, това държавно следствие е от качествено нов порядък, недопустим и невъзможен според езическия интегритет на старата племенна общност. Там ултимативното правило на небесното право върху царския титул не е в сила. Там за лидер е избиран най-достойният и най-можещият, най-смелият и най-умният — ако е наследникът на стария хан, толкова по-добре! Ако пък не е такъв — пак добре, избиран е друг… От Именника на българските ханове можем с основание да направим извода, че смяната на династичните колена (фамилни родове) е твърде честа, което говори за липса на установен родов „абонамент“ върху престола. „Постановеното“ от небето династическо право още не съществува. Но това предстои да се  случи, и то съвсем скоро…   

 Ето как и къде „византинизмът“, който вероятно има предвид Петър Мутафчиев, хвърля своите първи отровни плодове. „Здравето“ на православната държава е функция на моралния, умствен и физически потенциал на поредната династична издънка (като доказателство да приведем няколко полюсни примера — Василий II Българоубиец, Николай II в Русия и Фердинанд в България). Пирамидално централизираната система не дава никаква възможност за легален пробив в династическата йерархия. Точно обратното е в прабългарската общност — целостта и устойчивостта на „държавата“ диктува и целеполага избора на предводител. Самата християнска доктрина за държавата гарантира „от Бога“ патримониума върху владетелската титла на династията. Не че не са възможни пробиви и не се случват в Константинопол! Случват се, разбира се, но това става единствено чрез престъпление, предателство или измама (затова пък съвсем не толкова рядко)… Или в ситуация на граничен срив на държавата — такъв, какъвто настъпва след разгрома на българите, нанесен от Йоан Цимисхий.

Българската историографска литература сякаш не обръща внимание на тази генерална промяна в структурата на държавната организация. Там, където това е отбелязано, то се тълкува мимоходом, като поредния венец по пътя на съхраняване и консолидиране на модела на „собственобългарската, културно-историческа идентичност“. Това е необяснимо. Всички исторически събития и главни последствия говорят точно за обратното. По този повод Петър Мутафчиев ще напише важните думи: „Затова именно езическият период е най-устойчивата епоха в българската история. Скоковете и повратите започват след него“. Професорът иска да каже, че след приемане на християнството започват не скоковете и повратите, а непрестанните опити за преврати и бунтове. За съжаление, спира дотам и не навлиза в същината на причините за този обрат. 

Самуил няма да има проблемите на Борис. Цимисхий ще му е свършил половината работа — скопил е публично и най-приятелски царския наследник Роман, с което се слага биологичен край на династията на Борис (Крум). Самуил може да почне начисто. Ще трябва само да изколи до крак семейството на последния си останал жив брат — Арон (по ирония на съдбата и по някаква сантиментална причина оставя само най-малкото му дете заради молбите на сина си). Също така „съвсем случайно“ — заради някаква граничарска грешка, видите ли, ще бъде  убит на границата с Византия законният владетел Борис II, но ще бъде запазен брат му Роман. Скопец е все пак, не е опасен конкурент… (Двамата наивно бягат от Константинопол право в леговището на новия, вече самообявил се владетел).

За да проумеем драматичната промяна, ще се върнем отново няколко века назад, край предсмъртното ложе на Кубрат в чертозите на Стара Велика България и ще си припомним красивата приказка за царските синове и бащиния завет. Най-вероятно според закона на старата нравственост не е било нужно синовете му да се изтрепват, за да съхранят единно бащиното царство. А и едва ли един баща би имал сили да остави на чедата си такъв завет. (Един владетел обаче би направил точно това! Както и се е случвало често.) Забележително е братското споразумение помежду им след смъртта на стария кан — те няма да се избият един друг! Разделят поравно патримониума и поемат кой накъдето му видят очите. Не съвсем умно откъм държавническа промисъл, но умилително справедливо и напълно в концептуалната рамка на старата племенна нравственост.  

Според причудливите приумици на историята тази мъдра притча се е съхранила в световното народно съзнание благодарение на записите на Теофан Изповедник и е предавана през хилядолетията в различни версии по всички континенти. Драматичния контраст между политическото решение на Кубратовите синове и Самуиловата „братска“ саморазправа е тъжното продължение на българската приказка, чийто цикличен финал е съвсем предстоящ.

Отсега нататък ще бъде така…

Този извод ще прозвучи вероятно кощунствено за някои. Това, разбира се, не може да бъде клеймо върху християнството — би било наивно и примитивно, ако бъде изтълкувано по този начин. Това е хипотеза, която би следвало да се чете като опит за повече познание. Тя може да бъде оборвана, може да бъде отричана или подкрепяна. Не бива обаче да бъде прескачана, и то поради причини от догматичен, идеологически или сантиментален характер! 

В бездънната торба на историята има и други подобни случаи за оправдаване и дообясняване на трагични последици с „първопричината“ на съвременния модерен свят — християнството. Опитът на Блажения Августин, така сияйно всеизпълващ капиталния му труд „Град Божи“, носи в основата си неприкриваната промисъл за оправдание и защита на християнството! Дълги години в онези т. нар. тъмни векове, сред широките маси и старите елити властва популярното площадно обяснение, че основната причина за падането на Рим и погрома, нанесен над града и жителите му от Аларих през IV век, е възшествието на християнството и особено ключовото решение на Константин за провъзгласяването на Константинопол за столица на старата империя и метрополия на новата религия.

Августин ще се нагърби с неблагодарната задача да изтрие дамгата на вина от лицето на християнската църква.

Доколко успява в това си начинание и дали времето, онзи безподобен лечител, не му е негласен съюзник? Отговорът на този въпрос е идеологически релевантен… Да не забравяме, че точно едно хилядолетие по-късно Западният Рим ще наблюдава пасивно и апатично рухването на Източния Рим под ножа на Мехмед II, Завоевателя. Спомени, спомени…  

 

Забележка:

* Петър Мутафчиев, „Към философията на българската история“, сп. „Философски преглед“, 1931 г., кн. 1.