НОВИТЕ И ДОБРЕ ЗАБРАВЕНИТЕ АЛТЕРНАТИВНО-МИРОГЛЕДНИ ОТГОВОРИ

0
155

Чавдар Николов е професор, доктор по икономика, два мандата декан на Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, сега ръководи катедрата „Финанси и отчетност“. Автор и съавтор на 7 учебника по финанси, европейска интеграция и глобална икономика. Написал е също 7 публицистични книги за българския преход. През последните 25 години е публикувал в периодичния печат повече от 700 анализа и статии по макроикономика, макрофинанси, вътрешни и международни икономически и политически отношения.

Задънената в интелектуално, социално и икономическо отношение улица, в която през изминалите три десетилетия човечеството влезе благодарение на вярата във всевластието и непогрешимостта на пазара, напоследък, след 2008 година, бе достатъчно подробно илюстрирана чрез многобройни аналитични критични материали (1). По-сложният въпрос обаче е този за мирогледната алтернатива на въпросната наложена под една или друга по-твърда или по-мека форма система от възгледи на пазарния фундаментализъм в света и в България. Трезво погледнато, не само у нас, но и в развитите страни обществата понастоящем са твърде далеч от идеологически поврат. Което не означава, че от страна на интелигенцията и в частност от науката настойчиво не се търсят и намират различни от досегашните, противоположни спрямо наложилата се политическа коректност, нови или поне добре забравени отговори на основополагащите мирогледни житейски въпроси. Кои според мен са те? В какви насоки следва да бъде последователно променяна сега действащата „парадигма“?

Първият и наглед най-прост, но може би най-комплексният въпрос е

дали индивидът
следва да се интересува от другите?

Дали обществата са единствено и нищо друго освен поле за конкуренция, където всеки се блъска с лакти и се оправя доколкото може сам? Аспект на същия въпрос е, дали личното достойнство може да бъде оценявано и продавано като стока? Според германския философ Рихард Давид Прехт в днешния свят винаги се случва така, че щом една пазарна норма срещне една социална, последната бива „канибализирана“ (2). Подобно състояние най-малкото съставлява сериозен повод за загриженост. Практиката на социалдарвинизма „от викториански тип“ е есенциален интелектуален и обществен регрес.

Затрупаният с пластове време хуманистичен отговор тук може да бъде само еднозначен. Всеки човек е ценност, свободата му се простира дотам, докъдето не пречи на свободата на другия. Личното достойнство е ненакърнимо. По този начин се формират социално-икономическите мрежи, мрежите на взаимна зависимост, където освен личния изкристализират и ред общи, обществени интереси, които невинаги са просто продължение или сума на индивидуалните интереси. Тук е мястото за цитат от романа на Хемингуей „Да имаш и да нямаш“, предсмъртните изстрадани думи на Хари Морган Сам човек не може“ (3).  Стабилното социално развитие и хармоничната, доколкото това е възможно, реализация на индивидите се подсигурява посредством перманентното налагане и отстояване на социалните принципи на справедливостта и солидарността, посредством търсенето на компромиси и равновесия в цивилизованите общества.

Неангажирането и отчуждаването на отделни слоеве от решаването на социални проблеми създава само по себе си дългосрочен и тежък социален проблем. И то независимо дали става дума за неблагосъстоятелни или благосъстоятелни лица и обществени групи. Оттук вече може да се прехвърли логически мост към принципа на равния старт, респективно равния шанс, при които се предполага достъпност на образованието, сиреч наличие на добро държавно образование, едно от условията за некапасулирането в обществото на касти, прослойки и класи. Капсулирането ражда като насрещна реакция радикализъм, а повечето от безизходиците, в които исторически е влизало човечеството, са резултат именно от радикализма, не от поредица от последователни компромиси.

Вторият главен въпрос естествено свързан с първия, свързан не само както всичко в природата и в общественото развитие се намира в някаква връзка, а иманентно, е този за ролята на държавата.

Дали държавата единствено
бюрократично пречи на икономиката?

Дали тя във всичко е лош стопанин? Изводът, че минималната държава е добрият за обществото антикризисен избор, е най-малкото твърде съмнителен със своята лозунгова категоричност. Не само натрупаният при последната криза опит показва, че смекчаването на рецесионните удари върху стопанството и хората и постепенното им извеждане към икономически подем може да са осъществи само чрез целенасочена държавна политика и намеса. Фискални правила, разбира се, трябва да се спазват, но от всякакъв икономически резон е напълно изключено умишленото ограничаване на търсенето при криза като евентуален пряк път за излизане от нея. Рестрикциите доказано само задълбочават рецесионните тенденции. Ненужните рестрикции обричат съответната икономика на дългосрочно пребиваване на дъното.

Държавното задлъжняване при рецесия не е изконно грешно решение, задължително обаче е компенсирането му при добри конюнктурни времена. В тази светлина кризисни бюджетни дефицити от 5-6% от БВП не са непростимо прегрешение, само такива от над 10% от БВП разстройват трайно финансовата система на държавата. Не е нормално също при процъфтяваща икономика обществата да живеят над възможностите си, многолетно да реализират бюджетни дефицити и да покачват, а не да съкращават брутната си публична задлъжнялост.

Третият главен въпрос е дали обществото в лицето на държавата трябва да остави социалното неравенство такова, каквото то се формира от пазара?

Способен ли е пазарът самостоятелно да разпределя богатствата по най-добрия за обществата начин?

Нерегулираният пазар ражда, възпроизвежда и увеличава обществените неравенства. Социално небалансираните общества емпирично и научно доказано срещат в развитието си повече трудности от социално балансираните.

Аргументи в полза на по-голямото преразпределение и прогресивното облагане на доходите може се открият в икономическата теория. Възможностите за реализиране на доходи и за забогатяване обективно са различни пред хората, намиращи се на различни стъпала на социалната стълбица. Грубо казано, за човека, притежаващ милион лева, вероятността да спечели още милион е много по-голяма от тази пред притежаващия, да речем, сто лева. Ако резултатите от реализирането на визираните изходно базисни разлики във възможностите съзнателно не бъдат коригирани чрез данъчната система, то неравенствата само ще се задълбочават, оставени единствено на „чистия пазар“. Тънката състоятелна прослойка ще започне да си купува и политиците, и законодателството, и масмедиите. Демокрацията, както у нас през последните години се уверихме на собствен гръб, постепенно ще бъде подложена на демонтаж. Така обществото като цяло буксува в развитието си.

Базирайки се на натрупания отрицателен опит във връзка със застоя на благосъстанието на средната класа даже в развитите страни през последните десетилетия, държавата, профсъюзите, общественото мнение би трябвало внимателно да започват да контролират няколко макроикономически показателя за разпределението на доходите и задължително да се намесват при констатиране на тяхно отклонение от оптимума.

Казаното се отнася най-вече за съотношението между печалби и заплати (25:75), както и за дела на заплатите в БВП (60%). Преразпределението в страните от ЕС без изключение не бива да да бъде свеждано до стойности под 42%, мерено като бюджетни приходи към БВП. Това е един от механизмите за преодоляване на дълголетния застой в жизнения стандарт на средната класа, както и за налагане на състоятелна визия в борбата с бедността.

С оглед поддържането на стабилността в нарастването на нивото на благосъстояние и правилата на конкуренцията просветената държава, „държавата на разума“ е длъжна зорко да следи за злоупотреба с монополно положение, да предотвратява спекулата с основни хранителни стоки. Нейна непренебрежима грижа е борбата с картелите, като особено опасни са тези във банковата сфера.

По държавен път, в частност чрез минималните заплата и пенсия, трябва да бъде гарантиран жизненият минимум и да бъде елиминирана бедността като обществено явление. Здравеопазването също е от есенциалните елементи на благосъстоянието. Комерсиа­лизираното здравеопазване е лошо здравеопазване, а лошото здравеопазване е равно на лошо качество на живот. Така че държавата не може да абдикира и от тази сфера.

Четвъртият главен въпрос е

дали се вижда смисъл в
по-нататъшното разрастване на
и без това хипертрофирания финансов капитализъм?

Ще припомня само, че оборотът на финансовите пазари днес надхвърля около 27 пъти световния годишен БВП(4). Виртуалната реалност като средство за печелене постъпателно и агресивно измества реалната, тази на производството на стоки и услуги. Огром­ната спекулативна стихия на необузданите пари е заплаха за стабилността на световната икономика като цяло и на всяка страна поотделно. Финансовият капитализъм, чиито компоненти са също рейтинговите агенции и офшорните зони, е перманентен източник на хаос и проблеми в съвременността.

Регулациите на международно и национално ниво, чието начало е данъкът върху финансовите транзакции, известен като данък „Тобин“, се посрещат отрицателно от финансовите пазари. И как иначе, щом последните са се превърнали в главни разпоредители на световната сцена. Политическото решение в посока ограничаване на финансовия произвол, колкото и отдалечено да изглежда в бъдещето, не може да бъде заобиколено. Песимистичният възглед е, че може би затова ще е потребна нова световна финансова и стопанска рецесия.

Дискутираният в ЕС банков съюз неслучайно бе посрещнат отрицателно от българските банкови среди, в частност от БНБ. Той може да бъде евентуалното средство за осъществяване на ефективен надзор върху прането на пари, както и за интродукция у нас на системата на популярните каси, сиреч за ограничаване на сегашния тукашен картелен произвол на търговските банки.

Офшорните зони и офшорните финансови практики са страничен, но непренебрежим продукт на „либералната идея“. През идните години би следвало да се продължи с международния натиск за установяване в тази сфера на прозрачност с цел ограничаване до минимум на данъчните убежища, както и на възможностите за легализиране на незаконни доходи.

Петият главен въпрос е свързан с

бъдещето на досегашния модел икономика,
базиран на нефта

Ограничеността на запасите от нефт проличава напоследък при всеки глобален стопански подем, той е съпроводен от стръмно нараст­ване на цените на визирания ресурс, което като правило повлича нагоре и цените на останалите ресурси и противостои на развитието.

Получава се затворен кръг. Могъщи лобита в развитите държави са заинтересовани от съхраняване на настоящото статукво, което задържа в частност преминаването в световен мащаб към автомобили с алтернативно задвижване и въобще към ограничаване употребата на двигатели с вътрешно горене в различни области. Постепенното трансформиране на икономиките на развитите страни към по-малка зависимост от нефта поставя не само ред нерешени до момента сложни технологически проблеми. Необозрими отсега са геостратегическите размествания, планетарните екологически последствия и пр. При всяко положение обаче през близките десетилетия предстои революционна промяна в стопанската дейност на човечеството, която не може да не преобрази и начина му на живот.

 „Рециклиращото общество“ се явява нова фаза в развитието на идеите за зелен, екосъобразен, отговорен пред бъдещите поколения социален прогрес.

Шестият главен въпрос е,

дали неоспоримата днешна глобалност
отменя отечествата

Отменя ли нациите, националните интереси, националните ценности, националните истории и съдби? При вече обективното взаимно световно икономическо преплитане отечествата все повече се превръщат в духовна категория, но за някакво „световно общество“, мисля, би било много пресилено да се говори. Геополитиката днес е сложна и актуална материя, както никога преди. Геостратегическият и геоикономическият пъзел се нарежда и преподрежда динамично и постоян­но. Картината днес не изключва дори и военен „сблъсък на цивилизациите“. Като съставна част на цивилизациите отчествата и нациите по никой начин не принадлежат на миналото.

Българският национален контекст тук по необходимост би трябвало да включи по-нататъшното неприемане на експериментално полигонния статус на страната ни, в частност съвременното й битие като перманентен източник на емиграция. Политиката на ниски доходи и ниски данъци се показа като национално безотговорна и затова е открай докрай безперспективна. Плоският данък погуби чувството за справедливост сред българите, а възстановяването му не е никак лесно. Нито средно, нито дългосрочно тя не доведе до икономически напредък и благосъстояние. Спиралата на общественото развитие у нас продължава да води по-скоро надолу, отколкото нагоре и напред. Инфраструктурните проекти не означават автоматична модернизация на обществото. Ако сега се запитаме от какво живее България, отговорът няма да бъде лесен и ласкаещ самочувствието ни. Отраслите с висока добавена стойност съществуват само като добри пожелания, а и как може такива да се заселят у нас при 40% функционално неграмотна младеж? Келнерско-компрадорското настояще и бъдеще се очертава като българска национална обреченост за обозрим период напред. Но трябва да е ясно, че тази същата нерадостна реалност е абсолютно лишена от перспектива като механизъм за повишаване на благосъстоянието. Което пък значи застой, по-нататъшна емиграция и отново завъртане на място и надолу.

Масовата бедност на „третата възраст“ у нас също не допринася за икономическото въздигане, доколкото като явление и образец демотивира трудово активните. Всеки предвижда един ден да бъде пенсионер, така унизителното положение на пенсионерите в България е силен подтик за емиграция.

В рамките на въпроса за бъдещето на отечествата и на България в частност се вмества също този за бъдещето на Евросъюза. Настоя­щата криза на еврото отново изведе на дневен ред дискусия­та за изграждане в стария континент на федерални структури. Противоречието между колективна валута и национални фискални и бюджетни политики неминуемо и ускорено трябва да намери разрешение в посока създаване на ядро на единна федерална държавност. Другият избор обрича ЕС на слаба конкурентоспособност, геостратегическа незначителност и разпад.

Съзнавам добре, че всички гореприведени отговори и съображения ярко контрастират с широко наложилия се в нашето съвремие шаблонен подход всяко нещо, което няма непосредствена пазарна стойност, да бъде идеологически отричано и отхвърлено като политически неудобно и своеобразна отживелица. Мирогледната алтернатива не се побира също в термина предизборна алтернатива. Става въпрос за нещо много трайно, обхватно и принципно, за надвиснала необходима системна промяна в днешното разбиране на икономическите и социалните процеси и на възможностите за човешко въздействие върху тях. Новата идеологема трябва да е задълго.

След ерата на бездуховността и на антидуховността историческият опит на човечеството показва, че иде Ренесанс. Доминиращото понастоящем ново Средновековие с претенции за окончателно и пълно обяснение на света, наречено неоконсерватизъм в Америка и неолиберализъм в Европа, освен с всичко останало негативно се характеризира и с пределна скука.

С какво да се занимава ученият, ако в обществата и икономиките всичко главно и значимо вече е открито, окончателно обяснено и вкарано в неопровержими и твърди схеми? Моето поколение вече живя в подобен схоластичен обществен модел, познава го до болка, отрекло го е завинаги и интелектуално връщане назад поне за нас няма.

 

Бележки:

(1) Вж. публикациите на автора от 2012 г.: „Необходим е перманентен натиск за ново цивилизоване на капитализма“ , сп. Ново време“, бр.1, „Рененсансът на пазарно- фундаменталистки идеи“, сп. Международни отношения“, бр. 1,
„Два изхода от кризата“, сп. Понеделник“, бр.1-2, „Модерното робство и преходът от виртуален към реален свят“, сп. Ново време“, бр.5-6

(2) Вж. Der Spiegel, № 2/2012, стр.69

(3) Хемингуей, Ърнест. Да имаш и да нямаш, Нар. култура, 1989, Избрани творби в три тома, т.2, с. 575

(4) Изч. по Der Spiegel, № 2/2012, стр. 57.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук