Мария Радонова е родена през 1928 г. в Банско. Завършила е литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитила е докторат в Институт за литература към БАН. Работила е като гимназиална учителка и университетска преподавателка, в литературните редакции на БНТ и БНР като редактор и драматург. Пише и публикува поезия, литературно-критични статии, есета и художествено-документални очерци и радиопиеси. Автор е на десет книги, сред които: „Пирински песни“, „Звезда-Зорница“, монографиите „Творческият процес у Вапцаров“, „Творческият път у Вапцаров“, „Жажда за светлина“, „В подножието на Перун“, „Неугаснали светилници“, „Високопиринци“.
Очерк от новоизлязлата книга на Мария Радонова „Високопиринци“ (Какви е люде родило Банско), посветен на Георги Николов Зайков (Георги Пирински – старши).
Георги Пирински
е човекът, по чието име
Америка припознава България.
Никола Инджов
Когато се запознах с необикновено бурната биография на Георги Пирински, бях стъписана пред човешката и политическата енергия, с която той е живял и отстоявал своя младежки идеал — за всички хора на майката земя животът да стане по-добър, по-хубав, по-мъдър.
Георги Николов Зайков е роден на 15 август 1901 г. в Банско. До единадесетата си годишнина расте под турско робство. Той добре помни как са прекъсвали игрите с махленските деца, когато някой извика: „Иде кара кол!“ (турски вечерен патрул). Раснал в немотия като сирак при жив баща. След Илинденското въстание Никола Зайков (баща му) е осъден на доживотен затвор в Еди Куле в Солун. След хуриета на младотурците през 1908 г. се върнал при семейството си с разклатено здраве. Избавило се Банско от турската робия през Балканската война (1912 г.), но следват една след друга Междусъюзническата и Първата световна война. Смутното военно време продължава, докато Георги завърши прогимназия. Бащата вместо да поеме някакъв занаят и да обработва нивите, за да изхранва многолюдната си челяд, воюва във фронтовите окопи на българската армия.
По Банско сноват американски мисионери, дошли по линия на протестантската църква — увещават бедните младежи да заминат на работа в Америка, където ще могат хем да работят, хем да се учат. За далечната неизвестна страна заминава големият син на Никола — Костадин. Това е за добре, защото знаейки в какво нямане е оставил близките си, започва да подпомага материално родителите си. Така (по-малкият) Георги получава възможност да продължи образованието си в Кюстендилското педагогическо училище, което му осигурява учителско място за по-нататъшния му живот.
Георги е гимназист, когато в Банско започва да се говори за партията на сиромасите. Основали са я учителят Никола Голев, Никола Разлогов, работникът Димитър Бараков и други. Огненият порив на Октомврийската революция запалва и въодушевява напредничавите хора на пиринския градец. Говори се за безплатно образование и лечение, за премахване на данъците на бедните и увеличаване тегобите на богатите, за избори, в които трябва да победи партията на сиромасите, за да изпълни своята програма. Всичко, което се говори, достига и до будния гимназист. Ето спомена му от тези години: „Първомайската манифестация през пролетта на 1919 г. бе първата масова проява на ентусиазма и въодушевлението на банскалии от първата в света пролетарска революция, открила нова ера в историята на човечеството, която даде цялата власт на трудещите. Ведно с по-възрастните другари в манифестацията се наредихме и ние, неколцина младежи. През първата половина на манифестацията ми дадоха да нося червеното знаме — през другата половина знамето отиде в ръцете на моя приятел Митката Проданичин. Понеже нямаше друга музика, марширувахме под звуците на гайдата на Мишката циганина. „Дружна песен днес да екне“ гръмко ехтеше из гърлата на банскалии. На площада се изви кръшно първомайско хоро, каквото Банско и Пирина не бяха виждали“.
В изборите банскалии гласуват за комунистите. Димитър Бараков, завърнал се след труден емигрантски живот и тежка операция след злополука в мините на Детройт, става първият червен кмет на общината. По време на великденската ваканция в Зайковата къща се събират десетина младежи-гимназисти и създават банската младежка комунистическа група. Георги е в Кюстендил по време на Деветоюнския фашистки преврат — държи изпити за завършено средно образование. Когато се завръща в Банско, буржоазните погромаджии с помощта на дворцовата македонска организация заграбват властта на червената община. Започват арести и убийства из засада на партийни членове и привърженици на партията. За Георги става рисковано оставането му в Банско — той е от младежките деятели.
Дядо Марко Ковачев е писал на големия си син Костадин в Америка да изпрати билет за брат му Колю, който е в опасност. Същото направил и бащата на Георги — и неговият Костадин да побърза да изпрати билет. На 2 август 1923 г. двамата с Колю Ковачев заминават при братята си — приятелят му за град Ниа ара Фолс, а той за град Хибинг, Северна Минесота. Георги Зайков тръгва напълно мотивиран, че това е единствената надежда да следва университет: „За тази страна бях слушал от банскалии, които бяха ходили и се бяха върнали в Банско. Едни я хвалеха, други я проклинаха. От четенето за Америка най-силно впечатление ми бе направило едно съобщение в български вестник, че в градеца Хибинг, Северна Минесота, е открита толкова много желязна руда, че решили да преместят къщите, за да изкопаят рудата. Тъкмо за този градец се отправях. Там живееше моят брат Коце. Той ми бе изпратил билет за пътуване и ми бе обещал, че ще ми помага да следвам. Имах голямо желание да стана инженер“. Стремежът на Зайковото момче за повече знания, и то в областта на техниката, която движи човечеството към напредък, говори за изграден характер, интелигентност и реално възприемане на нелекия за такива като него живот.
Трогателно описва Георги раздялата с близките си и с родния край: „И сега помня деня на заминаването. Пред къщи се бяха насъбрали роднини и приятели, дошли да ми пожелаят добър път.
— Хайде, пък не ни забравяй. Обаждай се често — заръчваше баща ми.
— И да си дойдеш по-скоро — прибави майка ми през сълзи.
Обещах, че след четири години ще се завърна. Обещах, но сам почувствах, че в гласа ми има несигурност: сам не знаех какво ме очаква в далечната страна. Тук, в полите на легендарния Пирин, бяха прошумели моите детски и юношески години. Особено силно се бях привързал към планината. Дали ще я видя пак?…
Последния поглед хвърлих към Пирин от билото на Родопите, когато се възкачихме на Юндола. Гледката бе пленителна. Забил чело в небосвода, Пирин изглеждаше още по-величествен. Прошарените със сняг върхове се издигаха високо над потъналата в зеленина Разложка котловина. А на запад Пирин се снишаваше, за да се срещне със своята посестрима Рила планина. Колко пъти бях наблюдавал залеза на голямото червено слънце при прохода Предел… Когато преваляхме Юндола и гледката към Пирин се закри, почувствах, че за добро или зло, в моя живот започва нова глава…“
В тази вълнуваща изповед на запътилия се към един неизвестен свят младеж, се долавя щрих на чувствителна млада душа с романтична нагласа. Затова не се учудих, че и младежът, и зрелият Пирински пише стихове, че деловият профорганизатор и партиен функционер вмъква стихове и прави лирични отклонения в сухи организационни доклади, без да е имал самочувствието на истински поет и без да се е стремил да се утвърди като такъв.
За двамата младежи от Банско пътуването през Европа е повече от любопитно. Най-силно впечатление им прави Швейцария. Нейните снежни Алпи им напомнят Пирин. Тяхната височина ги зашеметява, но обидно им е, че може да има планина, по-висока от Пирин. На петия ден от престоя им в Хавър се получава съобщение, че на пристанището е хвърлил котва параходът „Рошамбо“, с който им предстои да заминат за Ню Йорк. Едномесечното пътуване през Атлантическия океан съвсем не е приятно за пасажерите, между които има хора от всички страни на Европа. На палубата се водят оживени разговори на различни езици. Най-много се чуват френски и някои славянски езици.
Георги и Кольо се вслушват и успяват да разберат, че са се запътили за Америка в момент, когато правителството на Съединените щати е прокарало закон за ограничаване приема на емигранти. Но те са нещо като избраници на съдбата, защото все пак ще пристигнат в обетованата земя. Неуютната трета класа, с каюти в самото дъно на кораба, не пречи на младите пътешественици да се любуват на Атлантика и яростта на океанските вълни. Даже Георги се опитва да опише океана в своя бележник: „През цялата нощ водната стихия бушува в тъмата. Разярени вълни се нахвърлят на „Рашамбо“, накланят го ту на едната, ту на другата страна, готвейки се да го повлекат към глъбините на клокочещия океан. Чувствуваш — като че ли още малко и този голям кораб, чиито обитатели само преди няколко часа са се веселили и танцували, ще се превърне в тяхна гробница. Обзема те безпомощна тревога. Знаеш, че нищо не можеш да направиш — нито стихията можеш да спреш, нито пък да се денеш някъде. „Рошамбо“ скърца, пухти, мята се и с мъка те носи… Към Америка или към дъното на океана?!… Този въпрос се натрапва при всяко ново накланяне на кораба. Под удара на някоя вълна току се блъснеш във вратата, преди да почнеш да повръщаш. Около тебе е жалка картина… Всички са пребледнели като мъртъвци.“
В Ню Йорк пристигат в мъгла. Пътниците се струпват на палубата да доловят светлинките на препускащите по крайбрежните шосета коли. Пристигащите и заминаващите параходи на пристанището си дават сигнали да не се сблъскат. Неописуемо е вълнението, когато пристигащите от Европа емигранти зърват през мрачината величествения силует на Статуята на свободата. Някой до Георги развълнувано прошепва: „Мис Либърти!“. Огромната достолепна фигура на бронзовата жена е позеленяла от мъха на вековете — от главата до краката. Погледът й се рее в пустинния океан. Под нея има малко земя — като че ли се издига от водата. Ръката й, вдигната високо над океана и мачтите на параходите, придава гордо величие на осанката й. От факлата, която държи здраво, като че избухват ярки пламъци, които ще раздерат сивия дим, за да просветне всичко наоколо в ослепителна радостна светлина… Това описание на емблемата на Америка Георги някъде бе прочел, но сега нямаше време да си спомня името на автора. Той не откъсва поглед от статуята дори когато „Рошамбо“ бавно я отминава.
Корабът тържествено навлиза във великолепния залив, в който пълноводната Хъдсън излива водите си. Георги си спомня, че реката е наречена на нейния откривател, който пръв стъпва на нейния бряг през 1607 г., а след четири години открива и огромния залив на Северната част на Атлантическото крайбрежие. Сега то носи неговото име и е буквално затлачено от множество големи и по-малки параходи, яхти, всевъзможни влекачи и фериботи, които теглят цели вагони от товарни влакове. През мъглата се очертават все по-видимо нюйоркските небостъргачи. Те изглеждат като огромни фантастични планини… Влекачи домъкват и техния „Рошамбо“ до самия кей. Стъпват на американска земя!…
Само пасажерите от трета класа задържат за медицински преглед на остров Елис. На другия ден влекачите обръщат кораба отново към острова. В книгите и вестниците го наричат „преддверие към Страната на свободата и на неограничените възможности“. Сега вниманието на всички е насочено към острова — там ще се решава тяхната съдба — в Америка или обратно за България!
Докато чакат резултата, Георги разказа на спътника си откъс от книгата на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“: Пристигнали са в огромната задокеанска страна, където никой не знае името на България и къде се намира тя, освен живеещите тук техни съотечественици. Преди двадесет и пет години на път за Чикагското изложение по същия начин са минали прегледа на този остров Алеко и доктор Филарет. Митничарят трябвало да уточни откъде идват, но въпреки обясненията на двамата, не можел да разбере разликата между България и Унгария. Алеко Константинов няколко пъти изговарял: „България!“, а чиновникът го поправял: „Унгария!“. Нервирал се българинът: „Каква ти Унгария! България е в средата на Балканския полуостров!“ — разтворил карта на полуострова и посочил с пръст София. Митничарят успял да види голямата територия на Турция и възкликнал: „О, да, Турция! Добре!“ — и ги потурчил… Георги завършил разказа си със съмнението — дали след тези двадесет и пет години остарелият вече митничар е научил, че на света съществува и България… Едва ли.
Когато се връщат на кея, научават, че е починал президентът на САЩ Хардинг. В страната е обявен всенароден траур. Навсякъде се говори и вестниците публикуват всякакви догади за смъртта на президента. Някои дори намеквали за самоубийство. В това политическо объркано състояние ги посреща Америка. А първото ново нещо, което научили при заплащането на услугата в бръснарницата, било кимането с главата — американското „да“ означава българското „не“. Пък и само на американски ли? Какво ли още им предстои да научат и да привикват в новите обстоятелство? Но добре ги „обръснал“ този пръв американец с кимането на главата по американски.
В Чикаго Георги се разделя с приятеля си от Банско. Влакът го понася към „Северната звезда“. Така старите жители по тези места — индианците, са наричали Минесота. А и той има чувство, че пътува към някаква далечна северна страна. От географски справочник знае, че Минесота заема централната част на Североамериканския континент. Най на север е вододелът между реките Мисисипи и Червената река. Мисисипи тече направо на юг, а Червената река — на север, към Ледовития океан. Къде по-интересно е да пътуваш, отколкото да четеш географски четива. Пътуването не е леко, но той не го усеща — вълнува го все повече мисълта, че след часове ще бъде в Хибинг. Представя си срещата с брат си, как ще търси работа, как ще живее пестеливо, за да си набави средства да следва след година-две. От този унес го стряска гласът на кондуктора: „Хибинг!“. Сърцето му трепва. Най-сетне дългото пътешествие свърши. При навлизането в града прочита табела на шосейния път: „Хибинг е световна столица на желязната руда“.
На гарата го посреща брат му Коце с неговия приятел Георги Вишанин, също банскалия, също Георги. Фамилията веднага му подсказва, че е от рода на знатните зографи и молери. Изведнъж му става симпатичен — истински банскалия планинец — здрав, набит мъж. Коце го представя и обявява, че ще бъдат съквартиранти. Първото впечатление на Георги от срещата с брат му е, че много се е изменил. Помни го осемнадесетгодишен младеж, когато напуска Банско. Сега изглежда важен господин, облечен в добре огладен костюм, със сламена шапка и цветна вратовръзка — същият, както изглежда на снимките, които изпраща през последните години. И малкият брат не е вече десетгодишният хлапак, когото Коце е оставил в Банско през 1911 г., когато бяга в Америка, за да не служи войник в турската армия.
Както в повечето американски градове и паланки, така и в Хибинг населението е смесица от по-стари и по-нови емигранти — първи се заселили финландци, шведи и норвежци. После почнали да идват италианци и славяни — словенци, хървати и българи. Оказало се, че повечето българи са от Пиринския край. С някои от тях Коце го запознава още първата вечер в ресторанта на бай Георги — събират се трима Георгиевци. Емигрантите веднага го наобиколили и заразпитвали жадно за Разложкия край, дали познава техни роднини, за събитията там. Всички са дошли в Америка преди Балканската война, когато американските компании набирали евтина работна ръка сред населението в източноевропейските страни и в бедна България. Стъпили на американска земя, някои били отведени и спуснати право в рудниците в планината Месаби, други оставили в Хибинг или в миньорското селце Илис, което се намира в горите на Северна Минесота.
Като се прибирали у дома след вечеря в гостилницата, съквартирантът му разказвал своето житие и битие, както и на другите минни работници от разложките селища. Повечето живеели тук без семействата си, малко изкарвали с непосилния си труд под земята, а близките им очаквали да им изпращат за издръжка. Имало много злополуки, защото мините не са обезопасени — рискът е голям,
когато си под земята… През почивните дни ходели по квартирите на пиячка. Когато Георги учудено казал, че това му изглежда странно, съквартирантът обобщил: „Така е, но не мисли, че няма и порядъчни хора сред нас“. И го запознал с имената и живота на порядъчните…
Вечер след вечер от разказите за патилата на емигрантите в Минесота на Георги му станала ясна обстановката тук. Управителите на компаниите са господари на цялата област — сред тях има американизиращи се скандинавци, италианци и славяни.
В това число е и брат му Коце. Сварва го касиер на една от двете банки в Хибинг. Почнал бил с търговия с недвижими имоти, занимавал се и със записване на осигуровки — посредник на застрахователна компания. Освен него имало и двама-трима, които се занимавали с тези дейности. Останалите около 60 българи били миньори. В мините работели неколцина чиновници и надзиратели. Те знаели съответните чужди езици, самите преди това са били миньори. Такъв е случаят и с брат му Коце. През първите години в Америка работил в мините, даже взел участие в голямата стачка през 1916 г. Но при избухването на Първата световна война, когато в Америка започнали да набират доброволци, Коце се записал и станал американски войник. Тежката работа в мините му била дотегнала и предпочел армейската служба.
След войната станал член на местния клон на „Хибинг нейшънъл банк“. Членувал още в дружеството на масоните, на „соколите“ и на „елените“. Редовно ходел на черква и станал един от най-видните жители на „световната столица на желязна руда“. Членството в дружествата му помогнало да се вреди на работа в банка „Легионът“, която подпомагала демобилизираните войници. Постът касиер на „Хибинг нешънъл банк“ бил гордост за брат му Коце. Показал му банкноти, на които заедно с името на директора на банката било изписано и неговото име — „К. Николов“. Съжалявал, че не бил американизирал името си в началото. Българското окончание му пречело, поради което в някои кръгове не му се доверявали. Иначе щял да се издигне още повече. Поискал приятели и познати да го наричат Ник. Казвал им, че щом живеят в Америка, трябва да се чувстват американци, да се чувстват щастливи, че са в Америка. Езикът го издавал, че е емигрант, но нямал време да се занимава с разни курсове — всеки час трябва да печелиш долар. В заключение добавял: „Тук всеки може да се издигне, стига да не е мързелив“. При такъв разговор съквартирантът на Георги се усмихвал и му възразявал: „Ако не се бе записал доброволец в американската армия, и сега щеше с нас да копаеш в мините“.
Новодошлият емигрант ги слушал и преценявал приказките на единия, и на другия. Те са приятели, но отношението им към порядките в Хибинг и страната коренно се различават.
На втората неделя съквартирантът му предложил да отидат в селцето Илис — на стотина километра северно от Хибинг, там имало повече банскалии. Селцето е близо до границата с Канада. В празници банскалии се събирали да се почерпят и като се почерпели добре, излизали с гайда на улицата. Тукашните жители се чудели откъде са се намерили тия странни хора. Оказало се, че в Илис познават брата на Георги — Ник. Как да не го познават — някога и той е бил миньор, сега е добре печелещ касиер, даже имал и свои акции в банката. Той си е истински банкер.
А Ник наистина се е стремял с всички средства да стане банкер. Научил всички задкулисни манипулации и разни нечестни валутни сделки. След работния ден се качвал в колата и обикалял миньорските селища. Успявал да привлече клиенти на банката. Купил си вила до едно от многото езера близо до Хибинг. Обзавел я като за посрещане на важни гости. Канел свои шефове, от които зависи напредъка му. Двадесет години по-късно, когато Ник наистина става банкер, във вилата го посетил даже вицепрезидентът на САЩ Хърбърт Хъмфри. Емигрантският милионер от Банско основал частна банка с 12 милиона долара капитал. Във вестниците писали за него — сочели го за пример, как в Америка един обикновен миньор може да се издигне до банкер. Попаднал в тази многолика среда, Георги разбира, че всъщност в Америка бизнесът е всичко. Даже някои американци се поздравяват с въпрос „Добре ли ти върви бизнесът?“, вместо обикновеното „Как си със здравето?“.
Една вечер в ресторанта на бай Георги миньорите коментирали скандала около подкупи и нечестни сделки между представители на големите нефтени тръстове и министри на Хардинг. Към Георги се обърнал миньор от разложкото село Драглища: „Виждаш ли, момче, какви управници има в Америка? Чувал ли си за Морган, Рокфелер, Дюпон?“. Отговорил му, че знае за тях от книгите. „А ние знаем за тях от живота, те ни дерат по седем кожи. Загазихме ние в Америка… Някои искат да се върнат в родния край. И аз искам, но как ще спестя пари за пътни. А нали като се завърне в Драглища, жената ще ми натяква — еди кой си се е върнал от Америка с много пари. Ти какъв американец си! Те, нашите хора, там не знаят как се печелят пари в Америка“. В паметта на Георги се запечатва трайно изразът му: „С четири долара надница — какви пари ще спестиш?“.
— Тогава защо не искате повишение на надниците? — попитал наивно, но логично Георги, който все още търсел да започне някаква работа.
— Я се опитай да искаш и ще видиш какво ще те сполети. Веднага ще те изгонят като подстрекател на работниците срещу компанията.
— Но и да ви изгонят, пак трябва да се борите, щом заплатата едва стига за хляб — настоявал на мнението си Георги.
— Борихме се, но каква полза от борбата. През шестнайсета година се вдигнахме на демонстрация по главната улица на Хибинг. Три неща искахме: осемчасов работен ден, повишение на заплатите и правото да се организираме.
— Е, какво стана?
В диалога се намесил Васил Милушев — синеок, снажен миньор от Якоруда:
— Изпотрепаха ни, Георги, изпотрепаха ни! Един на място, други по затворите, останалите се разбягаха в далечни щати.
У дома от съквартиранта си научил повече подробности около този голям работнически бунт. Стачниците искали заплатите и възнагражденията да им се изплащат два пъти седмично и мината да поема разноските по лечение на заболелите работници. Последвала жестока разправа. Вбесени от дързостта на миньорите да стачкуват, веднага била мобилизирана местната и щатската полиция. Изпратена била и войска да смаже стачката. Хиляди хулигани от град Дулут били произведени в помощник-шерифи и изпратени в минната област. Горите около рудниците гъмжали от наемни убийци. Първата жертва бил финландският работник Джон Алар от близкото до Хибинг миньорско селце Еверет. Погребението се превърнало в голяма протестна демонстрация не само срещу терора над поискалите своите права, но и срещу експлоатацията на труда им от всемогъщите минни компании.
В гостилницата на бай Георги били разказани още десетки истории за потресаващи трагични човешки съдби. Групата българи не само че взела участие в стачката през 1916 г., но един от нейните организатори и ръководители бил младият емигрант от разложкото село Белица Георги Андрейчин. Бил много буен и с непокорен дух — не можел да се примири с безправното положение на рудничарите. Още повече че вече бил участвал в работническото движение във Франция, където работел и учел, преди да дойде в Америка. Членувал в дружеството на индустриалните работници на света. Със своята интелигентност и с владеенето на френски език направил впечатление на управата на мината и бил назначен за землемер. Това му давало възможност да разшири връзките си с миньорите от различните националности и да ги организира. След разгрома на стачката Андрейчин се установява в Чикаго и става редактор на вестник „Работническа мисъл“. Но и сега говорел на работнически събрания и митинги — той е известен оратор сред широките работнически и либерални среди в Америка.
Именно от вестника Георги познава това име. Чел е негови бунтарски статии, възхищавал се е от лекотата, с която пише и от активната му журналистическа дейност. За него поетът Ралф Чаплин пише: „Джордж Андрейчин е един от организаторите на Индустриалния работнически съюз. Щатската полиция го отвлече, би го и накрая го предаде на имиграционните съдебни власти… Нужни бяха много усилия, за да бъде спасен от затвора. Джордж е младеж на двадесет и две години, прекрасен оратор“. Авторът на книгата „Десет дни, които разтърсиха света“ Джон Рид е писал в един очерк за него: „В очите на Андрейчин блика славянско бунтарство“ — оригинална и запомняща се характеристика. За революционна дейност Андрейчин и другите стачни организатори са осъдени на 20 години затвор и 20 000 долара глоба. Масовите протести в цялата страна принуждават властите да освободят арестуваните под гаранция до разглеждане на делото от по-висша съдебна инстанция. Това му дава възможност да емигрира в Москва, където е избран за член на американското бюро на Профинтерна, а по-късно става член и на неговия Изпълнителен комитет. Георги неволно сравнява емигрантския път на брат си Коце с този на Андрейчин, които водят към две противоположни посоки. Дали ще му се наложи да избира една от двете посоки?…
Най-много озадачило комсомолеца от Банско това, което е чел и слушал за Съединените американски щати като за демократична страна, в която народът живее свободно, и това, което разказват преживелите и изстрадали миньори. Излиза, че Америка дава пълна свобода на собствениците и управителите на мините да определят колко да грабят от труда на миньорите, да им забраняват да се организират, което е елементарна свобода за всяка демократична страна.
Не са изминали и два месеца от пристигането на Георги Зайков в Хибинг, когато в родината му на 23 септември е избухнало въстание. Вестта за въстанието силно развълнувало разложките миньори и особено комсомолеца. Вечер в ресторанта на бай Георги разговорите се водели все около това събитие. Разложчани не останали назад — вдигнали се на въоръжена борба за сваляне на буржоазното профашистко правителство и установяване на народна власт. Комунистите от Разложко, предвождани от беличанина Владимир Поптомов, са завзели властта. В продължение на три дни в Разложката котловина се е развявало червеното партийно знаме.
Георги се мъчил да си представи какво става сега в Банско — сигурно неистово бият камбаните на високата камбанария, която неговият дядо уста Глигор Доюв е строил. От късно получаваните тука новини научил имената на свои познати и другари, участвали във въстанието — Лазар Попстефанов, Владо Седлоев, Методи Колчагов, Георги Йовкин. Не закъснели и новините за кървавото потушаване на въстанието от войската и деветоюнските превратаджии. Развълнуван от тези събития, младият емигрант написал своето първо стихотворение „Бунта под Пирина“. Под последната пета строфа поставил датата: „Октомври, 1923 г., Хибинг, щата Минесота — САЩ“. Вестник „Съзнание“ публикува стихотворението като актуално, макар че няма художествена стойност. То влиза по-късно в първата му стихосбирка.
На четвъртия ден от пристигането си в Хибинг Георги започва временна работа при един предприемач, когото Коце познавал. С още трима работници е трябвало да изравнят двора на новопостроено училище и после да го застелят с цимент. Правело му впечатление, че тук българите са забравили българския, хем английски не са научили, та смесват български думи с английски. И в културно отношение са се занемарили. От сутрин и цял ден на работа, вечер пребити от умора — в ресторанта на бай Георги. Това е животът на рударите. Навикнали да пият и по къщите. Някои се оправдават със силикозата, която дълбае гърдите им. Той не би се примирил никога с такова живуркане.
Най-напред се заема сериозно да изучи английски език. Поинтересувал се как да си набави англо-български речник и се записва във вечерни курсове за новодошли емигранти. За по-напредналите в курса преподавали и история на Съединените щати, също и устройството на американската държава. Съквартирантът му тръгва с него на курсове, макар от дълго време да е в Щатите. Повлиява му да учи интелигентният новопристигнал банскалия.
Работата при предприемача не траяла дълго, не закъсняла и уволнителната бележка. Миньорите го успокоявали, че в Америка няма постоянна работа, на всички се случва да получават такава бележка, но после все пак намирали някаква работа. Минало месец, докато безработният се вреди — този път в общината. С други работници прокопавали водопровод — на дълбочина до три метра, при зимни условия. Един ден за малко не му премръзнали ушите и носът. Навалял дебел сняг и работата спряла. Отново безработен. Сега го ударил за известно време на четене. Вече ползвал добре английски. Попаднали му книги от Джон Рид, Ъптън Синклер, Джек Лондон, Теодор Драйзер и други американски писатели. Авторите критикуват американския начин на живот, който дава възможност на шепа монополисти, завладели природните богатства на страната и средствата за производство, да превръщат и обикновените хора в средство за трупане на печалби. Сега започнал да си обяснява защо някои банскалии отивали в Америка непросветени работници, а се връщали привърженици на работническото движение и влизали в редиците на комунистическата група в Банско. Червеният кмет на общината Димитър Бараков бе се завърнал от Америка. Неговият учител по естествознание Никола Везюв, завърнал се от Америка, станал горещ привърженик на комунизма.
Долавяйки разочарованието на брат си, Ник наставнически го съветвал да не се поддава на вредни влияния, които ще му попречат да се издигне като него. Трябвало да се въоръжи с търпение, да си мери приказките и да не се сприятелява с простите миньори, които само знаят да хленчат. Колко малко го познава Коце — та той никога, ама никога не би се записал доброволец в американската армия, за да прави кариера, той никога не би се кланял на тези, които ограбват труда на работниците и не им позволяват да се организира. Ник му е казал, че в бъдеще има намерение да го направи съдружник в своя бизнес. Това Георги също не може да приеме — неговата мечта е да следва университет и ще се запише при първата възможност, когато си осигури материална независимост. На първо време решава да замине в Медисън, където да си търси работа. Във в. „Съзнание“ е прочел, че в този град има група българи комунисти. Ще се запише член на групата.
Другарите от партийната група в Медисън го приемат радушно. Те го познават от дописките и стиховете във в. „Съзнание“ и „Македонско дело“. Помагат му да получи работа във фабриката за вагони. Ръководителят на партийната група Минко Марков произнася прочувствено слово при приемането му. В Медисън започва да следи редовно органа на Американската комунистическа партия „Дейли уъркър“. В групата се организират беседи и лекции за развитието на американското работническо движение и за живота на емигрантите в Щатите.
Между новите приятели в Медисън среща братята Асен и Иван Колчагови от Банско, които се били установили преди няколко месеца в тази стара българска колония. Две години преди него е дошъл в близкия град Сейнт Луис Владимир Каназирев от Разлог. Неговата сестра Елена му е поръчала да го потърси в Америка. Владимир преподавал в негърската гимназия френски език, след това се преместил в гимназия с бели ученици. Георги е слушал за него — той бил един от разложките войводи през Илинденското въстание.
След известно време Георги посещава близкия град Сейнт Луис, за да се запознае с университета, в който иска да постъпи. И тъкмо всичко изглеждало, че се подрежда добре, заводът за вагони спира работа. Всички работници са уволнени. Опитва да постъпи в друга фабрика, но безуспешно.
След три седмици решава да се върне отново в Хибинг. Тук постъпва на работа в железопътната компания „Грейт нортън рейлей“. Работи на едно пристанище край езерото Супериър. Заедно с други работници полагат релси за нова гара. По време на отсъствието му от Хибинг брат му Коце и негови приятели беличани основали Балкански клуб за американизация. На второто заседание бил поканен и Георги. Брат му говорил, че миньорите от балканските страни трябва да се запознаят с американските закони и активно да участват в обществения и политическия живот. В ресторанта на бай Георги братът на учредителя на клуба се изказал, че миньорите трябва да участват в избори, но не чрез клубовете за американизация, а чрез своя борческа организация, която да защитава техните интереси. Посъветвал записалите се в клуба да се отпишат. Когато Ник научил кой им е дал този акъл, люто се разгневил на брат си. Този случай изостря отношенията между двамата братя. Те скъсват и пътищата им се разделят. Но играта с гласовете на миньорите е разобличена. Георги усеща топлината на работническото доверие, той ги е убедил, миньорите са му повярвали.
Преди изборите новоамериканецът постъпва на подходяща работа в една компания, която контролира експлоатирането на мините. Трябвало да записва номерата на натоварените с руда вагони и името на мината, от която са натоварени. Работата е хем лека, хем му дава възможност да се запознава и свързва с повече миньори. Остава му и време за четене и самообразование, което е негова неотменна привичка от гимназиалните години. Всяка неделя с финландски другари обикалят миньорските селища и провеждат събрания по къщите. Убеждават своите съмишленици, че е време да се изгради Комунистическа партия на трудещите се, за да се изправят на крака и да създадат свой борчески профсъюз, който ще защитава интересите им. Постепенно най-будните започват да се записват.
В началото на април в Хибинг се провежда публично събрание, на което говори организаторът на Комунистическата партия в Минесота Кларент Хатауей, дошъл от Минеаполис, поканен от Гео Зайков да говори пред работниците. Това е първата проява на групата и е отразена във в. „Дейли уъркър“. Дописката и сега може да се прочете в архива на редакцията: „В една северна област, където безпределните равни гори на Северна Минесота повтарят студената песен на канадските възвишения, ведно с пролетта расте и се засилва влиянието на комунистическата партия“. Може ли да се осъмни някой, че авторът на дописката е поетично настроеният млад начинаещ партиен функционер. По-късно Бил Дън написва брошура „Работническа кореспонденция“, в която е поместена дописката на Гео Зайков за събранието в Хибинг. Посочена е като образец как да се пишат дописки за дейността на партията.
Ето какво си спомня Георги: „Аз заживях с дейността на партията. Радвах се, че въпреки беса на реакцията, тя печели влияние“. Поласкан е от поканата да присъства и да вземе участие на конференция на българските комунистически групи в Детройт. В своето изказване прави предложение конференцията да вземе решение за изграждане на българо-македонски работнически просветни клубове, които да обединят българските емигранти — утре членовете на тези клубове ще се влеят в редиците на комунистическата партия. Още първите дни в. „Съзнание“ отваря широко страниците си за започналите да възникват нови клубове в емиграционните центрове.
На конференцията се вмъкнали шпиони. Не останала незабелязана изявата на Георги, за която било съобщено на управата на мината, че техният служител се занимава с „червена пропаганда“ сред миньорите в Месаби рейндж. Следва уволнение и отново безработен. Сега се налагало да потърси друг щат, където не го познават — заминава за Понтиак.
Другарите от тамошната партийна група и просветителският работнически клуб го приемат с радост. Оказало се, че повечето са българи. Тук живее и неговият съгражданин, с когото се срещнал на конференцията, Костадин Коюв. Две седмици заедно обикалят да търсят работа. Като не намерили, Кочо го взел при себе си в содената фабрика, в която бил акционер. С Кочо впоследствие станали големи приятели. Пълнели шишета с газирана сода и с камиони ги разнасяли по будките и сладкарниците, чиито съдържатели били главно от Пиринския край. Всичко вървяло добре, но работата на содаджийницата е сезонна. Затова през есента постъпва на работа в завода „Дженеръл мотърс“, който произвежда колите „Шевролет“. Отделението, в което е назначен Георги, произвежда вратите на колите „Шевролет“. Оказва се, че в автомобилната промишленост работниците не са организирани — изграждането на профсъюзни групи се наказва с изгонване от работа. С още един работник, познат на Кочо, започнали да разпространяват тайно позиви, с които приканвали монтажниците да се организират. Поради издайничество ги откриват и уволняват, но този път не остава дълго без работа. Другарите от групата му помагат да постъпи в строителството на градския водопровод на Понтиак.
Идват годините на голямата криза в американската икономика. На 29 октомври 1928 г. са продадени акции за 16 милиона. Стопяват се ценности за стотици милиони долари. Картонената кула, която кредиторите, спекулантите, притежателите на ценни книжа и манипулаторите на борсовите комбинации са издигнали, рухва до основи. Банките една по една фалират — двадесет банкери се самоубиват, тълпа от народ се движи към „Уолстрийт“. Паника залива цялата страна. Малки и големи депозитори се трупат гневни пред вратите на банките — викат, проклинат. Те си искат парите. Какво ще правят сега без цент на стари години!
Настъпва нечувана безработица. Един след друг заводите преустановяват работа. Милиони работници остават на улицата. Понтиак също замира. Изоставени на произвола на съдбата, безработните започват да действат. Под ръководството на Профсъюзната обединена лига и Комунистическата партия се изграждат съвети на безработните от цялата страна, които наброяват вече 14 милиона. В Понтиак се организира съвет на безработните. Стичат се на митинг хиляди работници пред градската община. Градските управители отказват да приемат делегацията, която да представи исканията на работниците. Вместо това заповядват на полицията да разгони демонстрантите — влиза в действие и пожарната команда. Когато се събират в клуба ръководителите на демонстрацията да обсъдят обстановката, вътре се втурват полицаи и ги арестуват — осем човека. Откарват ги в затвора, който за няколко часа се препълва с арестанти. Георги и другарите му са обвинени като подстрекатели на работническия бунт. По Закона за криминалния синдикализъм това значи затвор от две до десет години. Притичва им се на помощ международната работническа защита — от Детройт идва виден адвокат, а от Ню Йорк пристига председателят на Американския съюз за граждански свободи. Под натиска на това застъпничество властите в Понтиак са принудени да изоставят обвиненията. Излизат от затвора на шестнадесетия ден.
Този арест за младия партиен деец е неговото първо влизане в затвор — кръщение и закалка за бъдещата борба на американското работничество, в която активно се е включил. Досието му на „неблагонадежден“ и „опасен елемент“ във Федералното бюро за разследване е достатъчно набъбнало, за да може да разчита на някаква нова работа. Отново неизвестност и лишения… Отново безработен.
Навярно другарите от Българското бюро при Централния комитет на партията са обсъждали неговото положение, за което са узнали от пресата. Чели са негови материали във в. Съзнание“. Изпращат човек от редакцията с предложение да заеме редакторско място във вестника — имало освободена длъжност. Така приключва трудовата му биография на наемен физически работник, за да се отдаде с цялата си физическа и духовна енергия на организационна и журналистическа работа. Става партиен, профсъюзен и славянски функционер с щатска и световна известност. Престава да се подписва Георги или Гео Зайков — възприема да се подписва и представя с името Георги Пирински, свързано с обичната му родна планина.
Спрях се подробно на средата в Америка, в която попада младежът от Банско, и най-вече на първите шест години, за да обясня неговия житейски категоричен избор да се отдаде на борбата за осъществяване на младежкия му комсомолски идеал — животът да се устрои по-добре и по-мъдро за всички хора. Да обясня неговата необяснима за мнозина постъпка да се откаже да стане сътрудник на брат си и може би милионер като него, да се откаже от младежката си мечта да завърши инженерство… Опитах се да проследя този сложен процес на възникване на неговата пословично социална отзивчивост към онеправданите и унизените трудови хора навсякъде по света. Как е прозрял истинския смисъл на живота си, как е опазил своето родолюбие и обич към родния край, Пирина и България, как се е развивало неговото дарование да убеждава с простото си и честно слово умовете на хората, да тревожи сърцата им и… да ги печели.
Оттук нататък, от тридесетгодишната си възраст до своята деветдесетгодишнина, Георги Пирински ще работи денонощно, без нормиран работен ден. Защото той не остава смирен бежанец в страната на световната емиграция. Младият и буен поборник за работнически права и свободи, за работа и хляб се вгражда в средата на напредничавата на времето нравствена американска общност, която обединява работници и интелигенти. Неговото скиталничество по бреговете на Мисисипи и Тихоокеанското крайбрежие на Питсбърг не е скитничество на пътешественик, а на организационен работник и журналист, който има мисия да пробужда у апатичните и примирилите се с унизителното си положение работници свободолюбив и борчески дух. Той е един от многото апостоли на тая мисия. Неговите социални идеи са сродни с тези на големите американски общественици и писатели: Уилям Фостър, Хенри Уинсън, за когото Пирински казва: „Човекът, който изгуби зрението си, но не и възгледите си“, с Гюс Хол, с Пол Робсън — чийто глас разтърсва света, с д-р Уилям Дюбоа, с Елизабет Гърли, с Арт Шилд, с Леон Кшицки и други.
Не бих се наела да очертая книжовната и организационната дейност на Георги Пирински, която би изпълнила цяла библиографска книга — колко са неговите статии, есета, стихове, доклади, програми, проекти, резолюции и възвания, дописки и справки, които е написал и публикувал в своя и в други вестници, брошури и книги. Колко интервюта е взел и самият той в колко е бил събеседник. Как е създаден, как са събирани средства и как е разпространяван вестникът на Славянския комитет „Славик Америка“, чийто главен редактор е Георги Пирински. В колко политически и граждански организации е членувал и колко от тях е оглавявал. Би ли могло да се проследи в колко посоки се е разпростирала кипящата му енергия — партийна, профсъюзна, антифашистка, журналистическа, писателска. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ открих фишове на десет книги от Георги Пирински. Книгата му „Какво видях и преживях в Америка“ има три издания. В личния му архив е останал ненапечатан ръкопис „Моят дълъг живот“.
В книгата „Спомени от Америка“ Пирински разказва как българските емигранти са разпространявали в Америка и в чужбина фотомонтажа на талантливия американски художник Хартфийлд, сполучливо отразил двубоя между Гьоринг и Димитров, успял да ни внуши величието на Димитров и жалкия фашистки министър. Как е бил четен в групите и клубовете на славяните емигранти докладът на Георги Димитров за единния фронт пред Седмия конгрес на Коминтерна. С постановките в доклада Пирински си сверява часовника — да се работи на широк политически и културен фронт с всички честно мислещи. Събитията се редуват едно след друго. Идва Гражданската война в Испания. Събиране на интербригадисти сред американските славяни. Испания става главна тема за журналиста Георги Пирински.
Навярно самият Пирински не би могъл да изброи колко пъти е посетил петдесетте американски щата, в кои градове и колко пъти е бил в тях, в кои заводи и фабрики е говорил или провеждал съвещания, на колко конгреси е бил организатор и на колко се е изказвал, как е отразявал в печата дейността им. Не би могъл отведнъж да отговори на въпроса колко пъти е бил арестуван и вкарван в затвора, какви и колко съдебни следствия са водени срещу него. Оправдавам го, че не е споменал в спомените си имената на всички българи, руснаци, чехи, поляци, словенци, югославяни, с които е общувал или за които само е знаел в многомилионната славянска общност като секретар на Славянския комитет.
И все пак ще се опитам да изброя организациите, комитетите и съюзите, на някои от които Георги Пирински е съучредител и в които е работил, както съм ги извадила от неговите спомени, без данните за техните програми и дейност, както и за времето на функционирането им: Македонска прогресивна група, Македоно-американски народен съюз, Комунистическа партия на САЩ (български клон), Организация на левите македонски емигранти, Американски славянски комитет (със седалище в Ню Йорк), Американски славянски комитет, Американски славянски конгрес, Американски комитет за родените в чужбина, Съюз на индустриалните работници, Прогресивна партия за съветско-американско сътрудничество.
Интересен е споменът му за конгреса, на който той трябвало да прочете поздравителната телеграма от президента Рузвелт до конгреса на Славянския комитет, от 19 октомври 1941 г. Телеграмата завършва с думите: „Америка се гордее със своите граждани от славянски произход…“ Когато чете поздравителните телеграми от Сталин и Георги Димитров, изпратени в Америка от Кремъл… негово твърдо убеждение е било, че сближаването на Съветския съюз със САЩ е най-надеждната гаранция за мира в света. Такава политика е провеждал Рузвелт, която е била отхвърлена от следващия президент на Америка — Труман. Започва Студената война…
Какво да пиша за семейството му, за чудесната му съпруга и съратничка Паулина Клопака, за единствения му син Георги младши, за когото е имал толкова малко време. Навярно и затова в автобиографичните си книги за двете си най-свидни същества пише толкова малко. В семейството е имало топлина, обич и разбирателство, но Паулина навярно е живяла в непрекъснато напрежение за съпруга си, който сякаш е мобилизиран на война и си идва от време на време в домашен отпуск…
Колкото и парадоксален да е фактът, но една от най-точните характеристики на Георги Пирински се среща в доклада на Парламентарната комисия за разследване на антиамериканската дейност, в каквато го обвиняват: „Отговорният секретар на Американския славянски конгрес Георги Пирински бе преди това редактор на българо-македонския седмичник „Съзнание“… На 23 септември 1948 г. той бе арестуван като чужд поданик, обвинен, че членува в Комунистическата партия на САЩ. Освободен под гаранция, той продължава да развива същия вид дейност… като напоследък направи в продължение на пет седмици обиколка на 18 града на Средния запад и Тихоокеанското крайбрежие“.
Съветският журналист и писател Борис Полевой след посещения в САЩ изказва свое впечатление от българина Георги Пирински във в. „Правда“: „Аз гледах с каква любов Пирински бе посрещан на събранията в главните центрове на Съединените щати. Трудно бе да се ораторства във взрива на овациите, във възгласите, идещи от дълбочината на душите на хилядите американци от народните среди. Той говореше за най-хубавото, което американският народ е създал, той зовеше на борба за мир — против позорната расова дискриминация, против ограниченията, които търпят милиони американски славяни…“. Георги Пирински е признат лидер на Американския славянски конгрес — организация, която още тогава наброява повече от 10 милиона души, която през Втората световна война отвори същински втори фронт срещу фашистка Германия много преди десанта в Нормандия. И не бе случайно, че вече като високопоставен общественик и политик, завърнал се в родината си, Георги Пирински се посвещава на световното движение за мир наред със световните напредничави светли умове — нобелиста физик Фредерик Жолио-Кюри, знаменития публицист Иля Еренбург, крупния учен Джон Бернал, гениалния художник Пабло Пикасо…
Някои съвременни историци обвиняват Георги Пирински, че макар и комунист, той е виждал и ратува за свободна независима Македония. Македонският въпрос е усложняван от стари и нови събития и обстоятелства. Преди да замине Георги Зайков за Америка, има свои възгледи по македонския въпрос, които са възгледите на левицата в македонското революционно движение. Левицата е била за присъединяване на македонската територия, където преобладаващото население е от българи, но това може да стане с вътрешни сили — да се освободи цялата и после да се присъедини към България, както навремето е извършено съединението на Княжество България с Източна Румелия с вътрешни сили, без война и чужда намеса. На този възглед той остава верен и в дейността си в тези организации, наричани често пъти „ македонски“ като по-обобщаващо определение.
Ще предам автентичен спомен на Георги Пирински за последното му арестуване, преди да бъде екстрадиран от САЩ: „ В канцеларията на Американския славянски конгрес влезе непознат човек. Той носеше писмо. Като се увери, че аз съм лицето, което търси, господинът ми подаде писмото с думите: „Аз съм федералният маршал на Южния дистрикт на Ню Йорк“. Веднага разбрах, че ми се поднася призовка. Съгласно установения ред този своего рода „маршал“ трябваше да ми я предаде лично. Призовката носеше дата 26 май. Тя гласеше: „На основание на законно дадената ми власт заповядвам ви да се явите пред Законодателната комисия на Сената на Съединените щати в сряда, 8 юни 1949 г., в 10 ч. преди обяд, в заседателната зала на комисията № 424, зданието на Сената, за да дадете показания по това, което знаете по въпроси, които комисията разглежда. Заповядва ви се да донесете със себе си материалите, отбелязани в приложения списък.
Неявяване пред комисията се наказва по предвидените за подобни случаи санкции. Следва подпис: „Пат Макарън, председател на подкомисията по емиграция и натурализация“. Когато се явих при Пат Макарън, лично той ми съобщи: „По заповед от Вашингтон вие сте арестуван и ще бъдете откаран на остров Елис. Запитах имиграционния инспектор дали не е забравил, че преди година съм бил арестуван в Чикаго и освободен под гаранция от 1000 долара до окончателното приключване на делото. Не, той не бил забравил. Но този път арестът бил от по-друг характер – обвинен е, че проповядва насилствено сваляне на американското правителство и под прикритието на борба за мир, върши противодържавно престъпление! Този път гаранция не се приема!“.
Георги Пирински е осъден на 10 години лишаване от свобода или екстрадиране. Изказва предпочитание да остане в затвора, надявайки се, че оттам ще продължи своето обществено и политическо дело, а възможно е и да бъде освободен под натиск на обществените организации, в които членува. Въпреки това на 2 август 1951 г. той е репатриран и се завръща в България.
Посрещнат е в родината с майчинска гордост за достоен син, достойно защищавал своето име на българин. Посрещането му в Банско е било голям празник. Около Зайковата къща се струпало цяло Банско. Когато Георги Пирински слязъл от колата, била страшна тевница. Могъл да зърне само най-близките си роднини. Един банскалия в тъмното се провикнал: „Ей, наборе, ке ме познаеш ле след толкова годин?“ „Познах те, ти си Георги Кадев!“ — всички се развикали възторжено от точния отговор…
С Георги Пирински слязла и съпругата му Паулина Клопака, вярна спътница в живота и съратничка в обществената и славянската му дейност. Между тях стоял малкият им син — Георги Пирински младши. Той ще израсне в България, ще работи на общестевеното и партийното поприще със същата всеотдайност като баща си, ще стигне поста Председател на Народното събрание и ще обича с вродено родолюбие България, Банско и Пирина. И когато и той има син, ще го нарече Георги Пирински, и когато има внук, ще нарече и него Георги Пирински. Каква по-голяма почит към баща си и какво по-искрено следване на неговия пример.
Георги Пирински старши дълги години е председател на Българския комитет на мира и развива огромна международна дейност. Избиран е за народен представител в няколко народни събрания. Колкото до неговата привързаност към Банско — всеки свободен ден и празник той е сред своите роднини и познати банскалии.
Георги Пирински влиза в поменика на бележитите люде на Банско — банскалия, за когото знае светът!…
