НОВИ МОМЕНТИ В БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“, секция „Философия“, на УНСС.

 

Концепциите за „неоосманизма“ и съвременните интерпретации на общото минало

 

Турция заема особено място сред съседите на България. От една страна, тя е свързвана с наследството на Османската империя и с територия, имена, събития, които са важни в българската история и борбата за освобождение на българите от империята, има също много важно значение за националната идентичност, свързана е с основната част от паметниците, символите, наименованията на различни обекти, празничната система. От друга страна, в България най-голямата общност от неетнически българи е на българските турци, а в самата Турция живеят над един милион изселили се в различни периоди от България български турци. Тези общности са икономически мост между двете страни, но могат да бъдат използвани и за целите на съответната страна. България е страната с най-голяма мюсюлманска общност, с най-много мюсюлмански храмове на човек от населението в ЕС, което също има значение за българо-турските отношения.

Трябва да се има предвид, че Турция е най-голямата по територия, население и икономика съседка на България, свързана със сложни исторически отношения, в които има множество конфликти и травми, които обаче днес би следвало да се оставят настрана в името на настоящото и бъдещото взаимоизгодно сътрудничество.

Територията на Турция е около 7 пъти по-голяма от България (на България е 111 000 кв. км., а на Турция — 784 000). Нашето население през 2011 г. е било 7,35 млн. души, докато населението на Турция — 74,22 млн., т.е. около 10 пъти повече. България през 2011 г. е намаляла с 5,1 на 1000 души, докато Турция се е увеличила с 10,9 на 1000 души. Годишно Турция нараства с близо един милион, докато населението на България намалява както поради спад на раждаемостта, така и поради интензивна емиграция. Раждаемостта в България е била 9,6 на 1000 души през 2011 г., докато в Турция е била 17,2 и министър-председателят ù провежда политика за семейство с три деца, т.е. може да се предполага, че демографският баланс между двете страни през следващите две десетилетия рязко ще се увеличи в полза на Турция. Индексът на реалния БВП на човек от населението спрямо средното за 27-те държави от ЕС в България е бил 46, а в Турция — 52, т.е. там има по-висока производителност.

Трябва да се отчита също и геополитическата стратегия на Турция, която възприема себе си като все по-значим играч на световната сцена и има амбиции за лидерска роля сред ислямските, тюркските и  балканските държави. Новото през последните една-две години е свързано, на първо място, с концентриране на нейните усилия към конфликтите в Близкия изток, а не толкова към Балканите. Там тя имаше амбицията да бъде образец на политическия ислям, който да се наложи след така нар. арабска пролет и в другите ислямски страни — ислямска версия на неолиберализма, консенсусно действаща със САЩ по основни проблеми. В много отношения тези опити претърпяха крах, тъй като доведоха или до вътрешен хаос в повечето арабски страни, до секуларен преврат в Египет и до гражданска война в Сирия. Политическият ислям срещна силен отпор и в Турция чрез яростни протести и разделение в турското общество през 2013 г. В този контекст можем да оценим и новите моменти в българо-турските отношения.

Развитие на българо-турските
икономически отношения

Водеща роля в отношенията между България и Турция заемат икономическите отношения, независимо от различията в мащабите на техните икономики. Според класацията на МВФ през 2012 г. Турция е на 17-о място по произведен номинален брутен вътрешен продукт — 794 млрд. и 468 милиона. България е на 75-о място с 51 млрд. 20 млн. Разликата в обемите на БВП е около 11 пъти (1).

От една страна, Турция с уникалното си положение на два континента има ключово значение за България като път към Близкия изток и Азия, където традиционно са насочени големите стокови потоци на страната. Ролята на тази връзка нараства с рязко увеличената икономическа роля на Азия през последното десетилетие. От друга страна, България с влизането си в ЕС се превърна в своеобразна врата на Турция към Западна Европа поради стратегическото си географско положение в центъра на Балканите. През нея минава голяма част от турските стоки към ЕС.

През 1994 г. България и Турция подписаха споразумения за търговско, икономическо, промишлено, техническо сътрудничество, избягване на двойното данъчно облагане и насърчаване и взаимна защита на инвестициите. През 1998 г. бе подписана спогодба за създаването на зона за свободна търговия. Създадена бе Междуправителствена турско-българска комисия за икономическо и техническо сътрудничество. До 2006 г. между България и Турция действаше спогодбата за свободна търговия, а след това бе заменена с Решението за Митнически съюз на ЕС. Според него митата върху стоките, които образуват търговския стокообмен между Турция и България, са премахнати и двете страни прилагат еднакви митнически тарифи за страни, които не са членки на ЕС. 

Между двете страни през 2004 г. е създадена Турско-българска индустриално-търговска камара, представляваща доброволна, независима, неправителствена бизнес организация за подпомагане развитието на търговските и икономическите взаимоотношения между Република Турция и Република България. В нея членуват десетки фирми от сферата на производството, търговията, услугите, строителството в двете страни. Действат множество двустрани спогодби в икономическата сфера.

Тенденции в търговията между България и Турция

Търговските отношения имат трайна възходяща тенденция. Обемът на двустранната търговия през 1992 г. е бил 297 млн. долара, през 2000 г. — 707,1 млн. долара. Турция е била през 2001 г. съответно на четвърто и на шесто място в класацията за износ от България. Посредством двустранните връзки с Турция България реализира търговски излишък, който за 2000 и 2001 г. съответно е бил 278,3 и 139,3 млн. долара

Преди началото на световната икономическа криза с 11 % от общия износ Турция е сред най-големите пазари на стоките, които изнася България. В същото време 6% от вноса на България е от Турция, което я прави един от първите четири търговски партньора. После започва известно намаляване до 2009 г. След това търговията между двете държави нараства отново. Ето как се разгръща двустраната търговия  между  1996 и 2011 г. (2)

 

година            Износ на Турция USD       Износ на България USD

2011               1623299                    2474620

2010               1497384                    1702534

2009               1385544                    1116902

2008               2151534                    1840008

2007               2060171                    1951656

2006               1568006                    1663425

2005               1179313                    1190079

2004               894326                      959471

2003               621685                      689462

2002               380332                      508449

2001               299415                      393516

2000               252934                      465408

1999               233595                      295573

1998               213316                      367420

1997               175887                      408852

1996               156906                      362771

 

През 2012 г. Турция е на второ място като дестинация на износ на български стоки след Германия. Към Турция са изнесени стоки за над 3 млрд. 800 милиона лева. При това тенденцията е на рязко увеличаване на износа по време на управлението на ГЕРБ и разгръщането на световната криза. Според НСИ през 2009 г. изнесените стоки за Турция са за 1 655,6 млн. лв., през 2010 г. — за 2 576,2 млн. лв., през 2011 г. — за 3 389,6 млн. лв. и през 2012 г. — за 3 824,6 млн. лв. и по същество в условията на криза увеличеният износ за Турция се е оказал жизнено важен за българската икономика (3).

Когато става дума за вноса в България през 2012 г., на първо място е била Русия, а Турция е на шесто място, като преди нея са съответно Германия, Италия, Румъния, Гърция. През 2009 г. балансът във вноса и износа е в полза на Турция, но след това се променя в полза на България. Турция е внесла през 2009 г. стоки за 1 798,3 млн. лв., през 2010 г. — за 2 047 млн. лв., през 2011 г. — за 2 164,5, през 2012 г. — за 2 322,1 млн. лева. Положителният търговски баланс е бил около половин милиард в полза на България. Той е важен, като се има превид, че спрямо първите две най-големи вносителки в България — Русия и Германия, България има голям търговски дефицит, т.е. изнася по-малко, а внася повече. По същество Турция е била страната, с която България е била с най-печеливши търговски отношения (4). Общо обемът на търговията на България с Турция е два пъти по-голям, отколкото например с Франция и почти толкова колкото с Италия, но с Турция България е в по-печелишва позиция, отколкото с Италия.

Преки чуждестранни инвестиции

Когато става дума за преки чуждестранни инвестиции, Турция не е сред първите инвеститори. На първите места през 2012 г. съответно са били последователно Холандия, Австрия, Гърция, Великобритания, Кипър, Германия, Люксебург. Въпреки това турските инвестиции са важни за България, особено в Южна България. По данни на сайта на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма за периода 1996-2012 г. инвестициите от Турция са в размер на 490,2 млн. евро, което е около 1,1% от общия размер на инвестициите за периода  (41,6 млрд. евро), и тя заема 24-о място от общо 182 страни. През 2012 г. от Турция са привлечени 45,4 млн. евро (5).

Турските инвестиции в България са относително малко, като се има предвид потенциалът на страната. Турските бизнесмени изтъкват като основен проблем визовия режим. Част от турските предприемачи имат шенгенски визи и нямат проблем с влизането в страната, но останалите чакат за виза средно три седмици и възприемат това като загуба на време и средства. Друг проблем са ограниченията при наемане на квалифициран персонал от Турция. На един турски служител компаниите трябва да наемат 10 български работници (6).

Най-големият турски инвеститор в България е „Шишеджам“ с предприятия главно в Североизточна България — Търговище, където е концентрирано голямо количество население от български турци. В Търговище са изградени четири завода за производство на различни продукти от стъкло, а инвестициите на компанията в България са над 400 млн. долара. Турската компания Dogus Group („Доуш Груп“) завърши изграждането на втория метродиаметър на метрото в София. Други компании, като Hazinedaroglu Group, MNG Holding, Akfen Group, консорциум Маpа-Tekser-Mass-Gunal—България и консорциум Tekfen-Gama, имат завършени проекти или продължават изпълнения на проекти за пътно строителство и инфраструктурни услуги. KAYI Group заедно с немска компания построи търговски и бизнес център в София на стойност от 200 милиона евро.

Други инвеститори са FAF Metal в Шумен и Mikroak в Ботевград. Миналата година Perfektьp откри завод за алуминиеви тубички в Стара Загора. „Елкабел“ пък произвежда кабели в Бургас. Има и много текстилни предприятия. Над 1500 са малките и средните турски компании, които са активни в България (7).

Интересът на турските фирми у нас е насочен към проекти, свързани с изграждане на транспортната и енергийната инфраструктура на България, а също и строителството на жилищни, търговски и офис сгради, както и към банковия сектор. Хранително-вкусовата, химическата и текстилната промишленост също предлагат широко поле за инвестиции. Съществува потенциал за навлизането на още производители на автомобилни части.

Много турски фирми инвестират в леката и най-вече в текстилната промишленост, като инвестициите са в две форми. Едната е приватизация на големи фабрики — например „Нитекс“, а другата е свързана с разкриване на цехове за конфекция в стари сгради, които работят основно за износ (предимно в Южна България). Това са фирми, които развиват в Турция същата дейност, но пренасяйки част от производството си в България, те се възползват от българските квоти за износ в Канада, САЩ, Европейския съюз.

Докато много турски компании инвестират в България, то в Турция има само един по-голям български инвеститор. Това е „Приста ойл“, която изгради завод за моторни масла в град Измит. Компания­та е инвестирала около 15 милиона долара в Турция. Има и други, но сравнително по-малко инвестирали фирми.

Европейската комисия даде право на турски фирми да участват в проекти, финансирани от предприсъединителните фондове на Европейския съюз, което означава, че турският бизнес може да се включи в проекти в България, финансирани от европрограмите ФАР, ИСПА и САПАРД, особено в инфраструктурни проекти. В България сред немалко кръгове има страхове, че ключови системи в българската икономика могат да попаднат в ръцете на турски фирми или се обвързват едностранно с Турция. Тези страхове са особено силни поради предстоящото падане на забраната чужденци да купуват българска земя.

Транспортни връзки и отношения между двете страни

България играе много важна роля за Турция като страна, през която минават основни транспортни връзки към Централна и Западна Европа. Нарастващият стокообмен и движение на хора от Турция към Западна и Централна Европа в значителна степен минава през България. Същевременно Турция играе подобна роля за България по отношение на българския внос и износ към Близкия изток и Азия. Те са взаимно транспортно зависими.

За регулацията на тези проблеми има създадена съответна българо-турска смесена  Комисия по транспорт и съобщения. По време на 24-ата среща на тази Комисия по транспорт и съобщения през януари 2013 г. бе подписана нова Спогодба за международни превози на пътници и товари по шосе между Република България и Република Турция. Тя урежда въпросите, свързани с превоза на пътници по редовни линии, совалкови и случайни превози, а също и извършване на товарни превози в условията на разрешителен режим, случаите на освобождаване от разрешителни, задълженията на превозвачите и други въпроси.  В автомобилния транспорт са договорени повече разрешителни спрямо предходната година. Разрешителните от типа пълен—пълен за тази година ще бъдат 32 000, което е увеличение с 2000 спрямо предишната квота. Разрешителните за/от трета страна са нараснали от 1000 на 1100. Квотата от 17 500 разрешителни от типа празен—пълен се запазва, както и транзитните разрешителни, които остават 250 000. През септември 2013 г. при посещение на българския министър на транспорта и съобщенията в Истанбул България договори с Турция 400 допълнителни годишни квоти разрешителни за превози на товари за трета страна, с което досегашните 1100 разрешителни са увеличени до 1500. От турска страна пък се постави на обсъждане въпросът за транзитните пътища, които да бъдат осигурени, предвид огромния и непрекъснато нарастващ поток от товарни автомобили, превозващи турски товари към Централна и Западна Европа.

В морския транспорт е одобрен текстът на споразумение за разкриване на нови фериботни линии между пристанищата Варна — Зонгулдак — Самсун. Предстои стартиране на процедури за възможно най-скоро подписване.

В железопътния транспорт е договорен облекчен режим за преминаване на влаковете преди започване на ремонта на жп трасето по отсечката Истанбул — Одрин. Предстои подготовката на общо споразумение за обслужване на влаковете на граничната гара Капъкуле с оглед регламентиране на отношенията с всички лицензирани жп оператори на територията на България. През 2016 г. високоскоростната железопътна линия ще стигне от Турция до България. Страната ни вече работи по линията Пловдив — Свиленград, където влаковете ще могат да се движат със 180 км/час. Приоритизира се и останалият участък до сръбската граница. Идеята е към 2016 — 2017 г. железопътната линия да тръгва от Азербайджан през Грузия, през цяла Турция и цяла България да се стига до Виена.

Отношения в енергийния сектор

Бързо нарастващата турска икономика се нуждае от увеличаващо се количество енерегия, докато деиндустриализацията на България с реставрацията на капитализма доведе до рязко намаляване на използваната енергия в страната. В тази ситуация Турция заедно с Гърция се оказа основен пазар за българската енергетика.

През 1998 г. правителството на Иван Костов сключи сделка с Турция, която предвиждаше износ на ток за Турция до 2008 г. на цени по-високи от регионалните. Срещу това България пое ангажимент турски фирми да построят каскадата „Горна Арда“ и магистрала „Марица“. Това стана по изричното настояване на тогавашния турски премиер Бюлент Еджевит, който ангажира холдинг „Джейлан“ в проектите. В началото на 2000 г. този холдинг фалира, собственикът му бе арестуван и обвинен във финансови злоупотреби и некачествено строителство. Независимо от това „Джейлан“ остана в проекта „Горна Арда“ и заплаши, че Турция иначе ще спре да купува ток от България. През 2002 г. е пуснат в експлоатация 400-киловолтовият далекопровод на българо-турската граница, чрез който става включване на турската енергийна мрежа към европейската.

За дълъг период имаме прекъсване на български внос за Турция поради спорове между двете страни около строежа на хидрокаскада „Горна Арда“, която трябваше да строи турският „Джейлан холдинг“, но българската страна отказваше. Възобновяването на този износ стана през 2011 г., като в този износ се включват и транзитирани и от други страни количества. През България преминава значително количество транзитен ток, идващ от Румъния и Сърбия, който се движи в количества от около 550-750 мегавата.

През 2013 г. България преживя криза в енергетиката, свързана с масови протести срещу високите цени на електроенергията за потребление, недоволство от монополното положение на електро­разпределителните дружества и производителите на електроенергия, с липсата на външен пазар. През лятото на 2013 г. ситуацията се промени след премахване на таксата за пренос на електроенергия, което направи износа конкурентоспособен. Ако през май 2013 г. са изнасяни 128 мегавата на час, през август износът е станал 1300 мегавата, т.е. скочил е 10 пъти благодарение преди всичко на Турция и Гърция.

В перспектива се подготвя изграждането на допълнителни електропроводи за износ на електроенергия към Турция. Планира се далекопровод, който да тръгва от Бургас и да ни свърже с турската система при Вербана в близост до Истанбул.

От дълго време говорим за диверсификация на газовите връзки на България, тъй като цялото количество нефт и газ в България засега идва от Русия. Като алтернатива се предвижда газопроводът „Набуко“ през Турция, който западните държави виждаха като алтернатива на руския „Южен поток“. Той бе замразен поради прокарване на алтернативен тръбопровод от Азарбайджан през Турция към Италия. По време на двустранните разговори с представители на турската държава през последните години непрекъснато стои въпросът за интерконектора (газова връзка) между Турция и България, чиято реализация, подобно и на други проекти със съседните страни, трябваше да започне още след газовата криза през 2009 г. На 20 март 2012 г. България и Турция подписаха декларация за ускоряване изграждането на системна газова връзка между двете страни. Тръбопроводът с дължина 77 км (75 км на територията на България и 2 км на Турция) може да се използва за транспортиране на природен газ от Азербайджан през Турция към България. Планираният капацитет е от 1 до 3 млрд. куб. м газ/годишно, диаметър на тръбата 28" (700 мм) и налягане 75 бара. Съгласно пътната карта по проекта се предвижда инфраструктурата на територията на България да бъде завършена до края на 2013 г., a дейностите, свързани с влизане в експлоатация на газопровода да се осъществят през март 2014 г. С реализацията на този проект ще бъдат създадени условия за необходимата диверсификация на източниците и маршрутите за нашата страна в достатъчна степен.

Българо-турската граница
и трансграничното сътрудничество

През българо-турската граница преминават транзитните превози от Западна Европа за Близкия изток и в този смисъл тя има общоевропейско значение. Общата дължина на българо-турската граница е 259 км, от които 133 км са сухоземна и 126 км — речна граница. Речната граница върви главно по р. Резовска, чието течение се променя и уточняването ù е проблем, по който заседава българо-турска смесена комисия. Границата започва от устието на р. Резовска, преминава по билото на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р. Тунджа и при Капитан Андреево достига до р. Марица. До 1989 г. българо-турската граница бе най-сериозно охраняваната българска граница, но след влизането на България в НАТО голяма част от граничните поделения бяха ликвидирани, казармите и сградите на гранични войски – изоставени, изкъртени, разграбени.

 България е предприела съответните мерки тази граница да съответства на шенгенските споразумения на ЕС, тъй като иска да влезе в шенгенската зона. Независимо от това търпи критика и в ЕС има недоверие за сигурността на границата. Това недоверие се засилва от случаите на заболяване от шап по животните, при което се оказва, че липсата на телени преграждения по границата позволява свободно движение на животни и заразата се пренася от Турция в България. Уязвимостта на тази граница стана очевидна и във връзка с кризата в Сирия през 2013 г., когато започнаха да текат потоци от бежанци.

България и Турция имат три гранични контролнопропускателни пункта, като най-големият от тях е ГКПП Капитан Андреево — Капъкуле, откъдето минава пътят за Одрин. Вторият е Лесово — Хамзабейли и най-малкият — Малко Търново — Дерекьой, заради което често попада в новинарските емисии с опашките от ТИР-ове.

Ключов проблем на България е състоянието на регионите край турската граница. Докато от турската страна на границата има непрекъснато увеличаване на демографската плътност на населението чрез привличане допълнително на нови заселници в тези региони, откъм българската страна в района на Странджа и град Малко Търново има силно изразена тенденция на обезлюдяване и замиране на какъвто и да е икономически живот, рязко спаднала раждаемост, увеличаване главно на ромското население. Правят се неуспешни опити за селски туризъм, но големи перспективи в това отношение няма. Закрити са селските училища, ликвидирани са здравните пунктове. Това би се превърнало в сериозен проблем при евентуално влизане на Турция в ЕС.

Официално през съответните гранични пунктове интензивността на движение на граждани в двете посоки е по-голяма отколкото движението между всяка друга страна в света, с която България поддържа отношения.  През 2012 г. в Турция са пребивавали 1 091 214 български граждани, а от Турция към България са предприети 984 212 пътувания.

През юли 2013 г. според НСИ Турция е страната, в която са пътували най-много български граждани в сравнение с всяка друга страна в света — общо 127 918 души. За сравнение – към всички страни на ЕС през този месец са пътували 240 355 български граждани. От всички тях 43 704 души са посетили Турция с цел почивка, а 5906 – служебно.

От Турция към България са пътували 140 563 души, което също е повече, отколкото всяка друга страна. В това отношение тя е на второ място след Русия — България е била посетена през този месец от 172 194 руски граждани. От турските граждани обаче само 15 044 са били с цел почивка, което е около три пъти по-малко, отколкото българските граждани, почиващи в Турция.

Проблеми на българо-турските
политически отношения

Българската политика по отношение на Турция е обусловена от няколко основни фактора:

а) наличието на голямо малцинство от български турци, които са обвързани с множество роднински и други лични връзки с Турция, а турската държава ги разглежда като „външни турци“ и мюсюлмани и има специална политика спрямо тях.

б) икономическите интереси на България, която особено след кризата от 2008 г. насам и паралелния икономически възход на Турция, съпроводен с икономически колапс на Гърция, е все по-заинтересована от българо-турските икономически отношения.

в) историческите наслоявания в отношенията между тези две страни и фактът, че българската историческа памет и идентичност са много силно свързани с периода на национално освобождение от Османската империя и интерпретацията на петвековното османско робство и последвалите конфликти между Турция и България си има своите специфики в двете страни.

г) геополитическите амбиции на засилващата мощта си Турция, която иска да влезе в ЕС, но в същото време и да възстанови своето влияние на териториите, които са били някога в рамките на Османската империя.

Ролята на българските турци и мюсюлмани
в българо-турските отношения

Според преброяването през 2011 г. турската етническа група в България е втората по численост след българската — броят на самоопределилите се като българи е 5 664 624, а на българските турци е 588 318 души. Те представляват 8,8% от населението на България, населяващо главно селските региони. В градовете живее 77,5% от българския етнос и 37,7% от турския. Лицата, самоопределили се към турската етническа общност, са концентрирани териториално в няколко области: Кърджали, Разград, Търговище, Шумен, Силистра, Добрич, Русе, Бургас, в които живее 63,7% от населението от тази етническа група.

Като говорим за турско-българските отношения, в тях значение има и ислямът, тъй като турската държава има претенциите да подпомага и защитава ислямското население на Балканите и чрез него да увеличава своето влияние в съответните страни. При преброяването през 2011 г. официално като мюсюлмани се идентифицират  577 139 души, но реално може би са повече, тъй като голям процент не са отговорили на този въпрос.

Освен това в Турция живеят над един милион български турци, преселници от България, организирани в свои изселнически организации, които активно се интересуват от събитията в България, пътуват между двете страни и също имат значение за българо-турските отношения.

В резултат на така нар. възродителен процес по смяна на имената на българските мюсюлмани в периода 1985-1989 г., както и като следствие от съвременните дигитални комуникации, телевизионни предавания, интернет, лесни телефонни комуникации през последния четвърт век значително се засилва идентификацията на българските турци с турската държава. Те са основният контингент от пътуващите през границата между двете страни. Почти всяко турско семейство в България има свои роднини в Турция, с които постоянно комуникира. В голяма част от селата се гледа преди всичко турска телевизия чрез сателитни чинии и населението участва в публичната сфера и проблемите на съседна Турция и много по-малко в българската държава, което превръща това население във важен фактор в българо-турските отношения. То може да играе тази роля в две алтернативни посоки:

— да бъде фактор за конфронтация и противопоставяне на страните, инструмент за турската експанзия и неоосманистка доктрина;

—  да бъде мост за развитие и взаимодействие между двете страни, от което всяка ще спечели.

На този етап може да се каже, че българските турци играят ролята по-скоро на мост, а не на инструмент за конфронтация. Основната част от турските инвестиции в България са в райони, в които е концентрирано население от български турци, които са съществени  в развитието на икономическите отношения между двете страни. Факт е например, че най-големият турски инвеститор в България „Шишеджам“ е концентрирал своята дейност в региони с компактно турско население.

В същото време проучване на немското списание „Шпигел“ показва как турското правителство се опитва да увеличи влиянието си в различни държави, използвайки като инструмент живеещите там етнически турци. То разкрива как политици, бизнес и религиозни лидери, представители на неправителствени организации-
етнически турци и изобщо етнически турци с добри позиции в държавите извън Турция, където са граждани, са ухажвани специално за тази цел. „Турците, живеещи в чужбина, трябва да бъдат граждани на съответната държава не за да се интегрират в обществото, а за да могат да бъдат политически активни“ и да оказват съответното влияние като „удължена ръка на турското правителство“. (8)  Не може да се каже, че турското правителство не прави всичко възможно да реализира тази стратегия и на Балканите, в частност и в България.

Участието на българските турци в политическите взаимодействия между двете страни е обусловено най-вече от особеностите на включването им в българския политически живот. Това става чрез партията Движение за права и свободи — либерална партия, членка на групата на либералите в ЕС. Тя успява да овладее и привлече по-голямата част от гласовете на българските турци през последните 23 години и владее в много отношения монопола върху тях. Неин представител в парламента е обикновено председател на Между­парламентарната група за приятелство между България и Турция. Наличието на двойно гражданство на мнозина изселници в Турция ги прави важен фактор в политиката на ДПС, защото те участват в изборите и подкрепят главно тази партия. В този смисъл наличието на български турци и в Турция, и в България като част от тях са само български, а друга част и турски граждани е съществено за парламентарните избори. Това от своя страна ги превръща в група от хора, които имат значение за прокарване целите на турската политика.

При това ДПС стратегически непрекъснато поставя въпроси за разширяване на възможности и права, свързани с турската етническа идентичност. Темата, която присъства непрекъснато в публичното пространство, е задължителното изучаване на „майчин език“, който сега се преподава като свободно избираем предмет, но тенденцията е за нарастващ брой турски деца, които не желаят да го избират, защото предпочитат друг език, от който биха имали повече перспективи за развитие. Затова и от ДПС се опитват политически да го наложат като задължително изискване. Има също настоявания за радиопредавания на турски език, особено в смесените райони. Периодично от ДПС се повдига въпросът да имат право да водят предизборна агитация не на официален български, а на турски език. Досега не среща отклик от останалите партии, които подчертават, че това допълнително би допринесло за дезинтеграцията на труската общност спрямо България и българското.

Специално трябва да се обърне внимание на факта, че от ДПС водят битка за даване възможност за българско гражданство на близо един милион български турци, изселили се в Турция, което по същество ще води не само до демографски промени, предизвикващи тежки сътресения и в идентичността, но и до радикални промени в доминиращите сили и посока на българската политика.

През последните години по време на управлението на Ердоган в Турция с неговия неоислямистки режим има тенденция на дистанциране на турското правителство от ДПС, чието ръководство, а и избирателно ядро са много по-секуларизирани и близки по-скоро по дух до кемализма, отколкото до умерения ислямизъм. С нарастващото самочувствие на Турция и стремеж да оказва въздействие на Балканите правителството на Ердоган се опита да създаде алтернативна партия на турското население с името Народна партия за свобода и достойнство начело с двама отцепили се бивши депутати от ДПС — Касим Дал и Корман Исмаилов. В този опит активно съучаства и управляващата през 2009-2013 г. партия ГЕРБ, както и лично лидерът ù Бойко Борисов. Това доведе до изостряне на битката за гласовете на турците и в България, и в Турция. На конгреса на ДПС през 2013 г., когато дългогодишният ù лидер Ахмед Доган си подаде оставката и запази позиция само като почетен лидер, в словото си критично отбеляза опитите на турския министър-председател и на Борисов да се сговарят зад гърба на ДПС и да решават собствено партийни проблеми за сметка на България. Обръщайки се към Европа, той предложи в ЕС да се създаде статут на европейско „национално малцинство“ и той да се даде на турците.

Под различни форми правителството на ГЕРБ и на Борисов се опитаха да окажат подкрепа на Касим Дал и Корман Исмаилов, подпомагаха връзките им с турската държава, надявайки се това да стане за сметка на ДПС. Това доведе до изостряне на отношенията между ДПС и ГЕРБ, които в края на управлението на ГЕРБ стигнаха до истерични обвинения от страна на Бойко Борисов, че Ахмед Доган е подготвял неговото убийство.

На последните парламентарни избори през май 2013 г. обаче, независимо от грубото лобиране и подкрепа от Турция за партията на Касим Дал, тя получи 1,63% от подадените гласове, или около 50 000 гласа. Сред българските турци — изселници в Турция, където имаше 86 избирателни секции, от около 62 хиляди гласа само около 6000 бяха за партията на Касим Дал, около 52 000 бяха за ДПС и около 4000 — за други партии и невалидни. В своя коментар за тези избори турският вестник „Заман днес“ в своето английско издание пише следното: „Резултатът от българските национални избори на 12 май показа как късогледата и зле скроена политика на спонсориране на една новосъздадена етнически турска партия в българския политически пейзаж от управляващата Партия на справедливостта и развитието в Турция доведе до загуба на около 50 000 гласа на български граждани от турски произход…..Анкара игра с неверни карти.“ (9)

 Независимо от това Касим Дал, Корман Исмаилов и тяхната партия продължават да се ползват със специалната протекция на Ердоган и неговата партия. Тяхната формация подкрепи турския премиер Ердоган, след като той „разчисти“ парка „Гези“ и площада „Таксим“ (официален участник в митинга на „победата“ на Ердоган беше Касим Дал). Създадената от Дал и Исмаилов партия има сходно име и неоконсервативна идеология като партията на Ердоган — организацията на Ердоган е Партия на свободата и развитието, а на Корман Исмаилов и Касим Дал — Народна партия „Свобода и достойнство“. Тяхното влияние сред българските турци обаче няма перспективи да се увеличава и те трескаво търсят място в коалиция, която да ги вкара във властта. И като такава в момента се очертава така нар. Реформаторски блок от множество десни партии, които не успяха да влязат в последния български парламент.

Българските правителства
и нови моменти в българо-турските отношения

Всички български правителства през последните повече от две десетилетия в една или друга степен провеждат политика на приятелство и добросъседство с Турция, особено след влизането на България в НАТО. Управляващите партии заемат позиция за подкрепа на европейското членство на Турция, за разлика от правителствата на редица други европейски държави. Особено внимание се отделя на българо-турските икономически отношения.

По време на доскоро управлявалото правителство на ГЕРБ начело с Бойко Борисов обаче отношенията между него и Ердоган, както и между двете партии, придобиха особено тесен характер. Това има известно обяснение с особеното значение, което се отдава на Турция като икономически партньор, който се развива успешно и може да поеме нарастващо количество от българския износ. Допълнително обяснение са и определени политически сходства и взаимопомощ, особено помощта от страна на ГЕРБ за двете фигури в българската политика, на които държи специално Ердоган — Касим Дал и Корман Исмаилов. Между Борисов и Ердоган очевидно има съгласувани действия по налагането на Касим Дал и Корман Исмаилов като водачи на българските турци и ерозиране влиянието на Движението за права и свободи и неговия лидер Ахмед Доган.

Мащабите на съобразяване с Турция от страна на правителството на ГЕРБ и страхът да не се даде какъвто и да е повод за недоволство или конфликтна ситуация достигнаха огромни размери:

• Замразени бяха водените дотогава преговори и комисии за нерешените проблеми в българо-турските отношения и на първо място проблемът за компенсацията на отнетите имоти на българите, прогонени от Източна Тракия по време на Балканските войни. Съюзът на тракийските българи — организацията, изразяваща в продължение на десетилетия техните интереси, беше лишен от субсидия и бяха прекратени всякакви контакти на правителството.

• Когато Божидар Димитров, министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина, заяви, че подкрепата от България за приемането на Турция в ЕС ще зависи от изплащането на компенсации на тракийските българи, бе публично сплашен от премиера Борисов, че при второ подобно заявление ще бъде уволнен и не след дълго бе освободен от длъжност.

• В Народното събрание с активната роля на групата на управ­ляващата партия ГЕРБ на 11 януари 2012 г. бе приета Декларация за така нар. възродителен процес на смяна на имената на българските турци по време на социализма, който бе характеризиран като „форма на етническо прочистване“ — преувеличения и квалификации, които не съответстваха на реалностите, но обслужваха турски искания към България. След като тя бе приета, една от турските граждански организации в България — федерация „Справедливост“ на Сезгин Мюмюн, и изселнически организации в Турция започнаха дело срещу България в Международния трибунал в Хага.

• На 20 март 2012 г. в Анкара се проведе първото съвместно заседание на министерските съвети на РБългария и РТурция и беше учреден Съвет за сътрудничество на високо ниво между двете страни.  Приета бе съвместна политическа декларация.

• Заместник-председателят на партия ГЕРБ, вицепремиер и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов бе начело на делегация на своята партия като гост на конгреса на партията на Ердоган през декември 2012 г. Цветанов е единственият българин, поканен на официалната вечеря, давана от управляващата партия в Турция на 31 септември 2012 г. Той се среща с изселници от етническите турци, които имат и българско гражданство, и уговори разкриването на партийни офиси на ГЕРБ в Турция. Специална подкрепа получи от изселническата организация „Бюлтурк“ и нейния лидер Рефет Улутюрк, бивш председател на Вакъфските имоти към Пловдивското мюфтийство, изселил се в Турция през 1997 г., където е работил в Истанбулското валийство.

• На основните форуми не само на ДПС, но и на ГЕРБ присъстват известни турски политици, които произнасят приветствия. Типичен е примерът с Месут Йълмаз, лидер на Отечествената партия в Турция след смъртта на Тургут Йозал, бивш външен министър, трикратен министър-председател, гост на конференцията на ГЕРБ на 6 април 2013 г. в началото на предизборната кампания за парламентарните избори. Това беше второто му идване в България за 2013 г. (на 16 февруари 2013 г. заедно с Цветан Цветанов той заряза лозе край хасковското село Коларово.)

• Турският премиер Ердоган бе единственият чужд министър-председател, обадил се лично на Борисов по телефона преди парламентарните избори през май 2013 г., а след изборите му позвъни, за  да го поздрави за резултатите.

• Предложеният и избран от името на партия ГЕРБ президент на България Росен Плевнелиев на посещение в Благоевградска област говори пред ислямизирани българи за „мултиетническия характер на българската държава“  и получи много остра критика, че налива вода в мелницата на тези, които представят ислямизираните българи за друг етнос. Което пък съответства на тезите на турската пропаганда.

• Допълнителен скандал предизвика Плевнелиев на вечерята ифтар, давана от мюфтията в Пловдив по случай Рамазана през август 2013 г. Тогава той благодари на присъстващия там турски вицепремиер, че са осигурили „втора родина“ на българските турци.

Такива прояви са силно критикувани в България от различни посоки, особено от страна на патриотичните и националистическите партии. Лидерът на партия „Атака“ Волен Сидеров обвини от парламентарната трибуна ГЕРБ в „турскофилска политика“ и „заиграване с държавата Турция“ по повод присъствието на Цветан Цветанов на конгреса на Партията на справедливостта и развитието на Ердоган.

Този тип политика е свързан с нарастваща зависимост, на първо място, на икономическа основа на България от Турция, което предоп­ределя и поведението на различните правителства.

Концепциите за „неоосманизма“
и съвременни интерпретации на общото минало

              Неоосманизмът и битката за историята

Неоосманиз­мът е понятие, което нашумя във връзка с публикуваната през 2001 г. книга „Стратегическата дълбочина“ на външния министър Давутоглу. В нея той развива идеята за лидерската роля на Турция в регионите, в които се е простирала някога Османската империя. Самото понятие неоосманизъм отсъства в книгата и се отрича от турските официални среди, макар че придоби широка популярност не само като външнополитическа доктрина, а и като вътрешнополитическа стратегия, свързана с преосмисляне в позитивен план на мястото и ролята на Османската империя и връзката на съвременна Турция с нея. Това го отличава от Кемал Ататюрк и кемализма, според които съвременна Турция не е наследник на оценяваната критично и негативно Османска империя и за разлика от нея е секуларна държава, ориентирана към модерно законодателство, институции, ценности.

Със спечелването на изборите и управлението на партията на Ердоган повече от десетилетие не е трудно да се забележи в Истанбул и навсякъде другаде в Турция завръщането към османското наследство в градския пейзаж и култура. През последното десетилетие архитектурни паметници от този период бяха реконструирани като хотели, ресторанти, музеи, кампуси и т.н. (10). Имената на турските султани са основен елемент на символната система, на улици, площади, региони. Правителството на Ердоган заложи на налагането на т. нар. умерен политически ислям във вътрешната политика и на позитивната преоценка на Османската империя. На тази основа започна да коригира и политиката си към околните държави. Това бе важно за амбициите на Турция да бъде водеща сила в ислямския свят при рухването на досегашните режими, резултат на така нар. арабска пролет. В последните две години тя концентрира усилията си именно към Близкия изток.

Акцентът върху ролята на исляма и реабилитацията на позитивния образ на Османската империя предопредели трите елемента, използвани в политиката на Ердоган на Балканите:

Първият е акцентът върху исляма и ислямската идентичност, свързана с версията на неолиберален политически ислям на партия­та на Ердоган. Турция заема позицията на защита на ислямските общности и наследство на Балканите, включително и в България, като се опитва да използва интегриращата роля на исляма за увеличаване на влиянието си не само сред етническите турци, а върху всички ислямски общности.

Вторият акцент е върху общото ислямско наследство, споделяно от всички държави на Балканите.

Третият елемент се отнася до идеята за османска идентичност, свързана с религиозна толерантност и разнообразие, опиращо се на четири стълба — ислямски, православно-християнски, арменски и еврейски (11). 

И трите елемента обаче са заредени със силни конфликти и надали могат да бъдат успешна стратегия за завоюване на позиции в страни като Гърция, Сърбия, България, Хърватия, където доминира християнското население, чиято идентичност пък е оформена в битката с Османската империя. Оттук и всички проблеми с неоосманистката политика на Ердоган.

Християнските държави на Балканите имат идентичности, символни системи, героични пантеони, места на паметта, празници и ритуали, изградени като противопоставяне, като битка с Османската империя и всеки опит за преосмислянето им в позитивен дух се посреща като заплаха. Неосманизмът има сравнително по-лесна територия за овладяване при доминиращо ислямски общности в Босна и Санджак, отчасти в Албания и Косово. В Гърция и Сърбия той среща много силен отпор, докато в България е по-сложна ситуацията на реагиране. Доминиращото обществено мнение е срещу проявите на ислямизъм и пренаписване на историята, но същевременно се появяват социални групи или отделни фигури в публичното пространство, които се отнасят позитивно към неоосманистко пренаписване на историята.

Проблемната ситуация с опитите за пренаписване на историята в позитивен за възприятието на Османската империя дух в България идва от няколко основни посоки:

1. В отделните държави на Балканите вървят процеси на пренаписване на историята, при което интерпретацията на едни и същи общи събития може да бъде коренно различна. Валят обвинения за кражба на история, както е между България и Македония, но и за коренно различни интерпретации на едни и същи събития.

2.        При българския преход към капитализма започна битка вътре в страната между различни политически сили и социални групи по същество за всички етапи от българската история — от въпроса за произхода на прабългарите до особеностите на българския социализъм и след това прехода към капитализъм. Това води до ерозия на идентичност, до невъзможност българската общност да възприема себе си като свързана с една и съща история, а това е като следствие от изчезването на социален капитал, от срива на доверието към институции, групи, лидери, хора.

3.        Много активна роля в пренаписването на историята, включително и на историята, свързана с етническите и религиозните общности в България и различните етапи на българската история, играят различни частни тинк-танкове, финансирани специално от чужбина с оглед атака срещу българската идентичност, съзнание или политическа интерпретация в един или друг период от българската история. Финансират се отвън изследвания и книги за алтернативна история — от САЩ, чрез Институт за изследване на близкото минало (за пренаписване в антикомунистически контекст на този период), и от Турция, която работи със съответни учени от институти на БАН и Софийския университет (за пренаписване на османския период). Серия от либерални институции и НПО-та, финансирани от САЩ, Турция и други сили участват в този процес. Те започват да контролират дискурса на описание на един или друг исторически период или на възприятие на етническите общности.

Особено много финанси се отделят за изследване и поддържане на идентичността на различни общности вътре в българската и това има дезинтегриращи последствия. Сорос, например, е превел през 2005 г. 30 милиона долара във фонд „Ромско образование“ — част от Десетилетието на ромското включване. Главен спонсор е на Международен център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия. В България чрез институт „Отворено общество“ той финансира целево редица неправителствени организации като Център за икономическо развитие, Европейски институт, Институт за пазарна икономика, Червената къща, Център за либерални стратегии и др. (12)  „През последните две десетилетия има преориен­тация на американското стратегическо мислене: войната се осъществява вече не чрез чисто военните способи, а чрез информационни и психологически методи, които се определят като културна война. Именно в този контекст Бжежински обяви, че православието е основен враг на Америка. Дисциплинирането на националните научни общности на малките народи съобразно стратегическите цели на големите държави е перманентен процес, в който се влагат много средства. За съжаление българската научна общност сравнително лесно се поддава на манипулации.“ (13)

4. В България живее голяма общност от етническо турско население и най-голямата процентно мюсюлманска общност в страна от ЕС. Тазо общност е специален обект на въздействие за алтернативни и неоосманистки интерпретации на историята, а отделни хора или групи са податливи и за по-радикални ислямски идеи.

5.        Тежките разпадни процеси, резултат на българския преход, свързани с разрушаването на голяма част от съществуващите преди това колективни общности — от трудови колективи до съседски и приятелски общности, и маргинализацията, декласацията на големи групи от хора пораждат кризисно съзнание във възприемането на историята, люшкащо се от нихилистично отрицание до националистическа агресия, което създава съответната среда на възприятие на външни реинтерпретирания на историята.

6.        Променят се историческите знания и възприятията на учениците и студентите в България. Кандидатстудентските изпити показват криза на  литературните и историческите основи, оформящи националната идентичност, намаляване на ролята на тези знания.

Така наред с каноничното описание на българската история през Османския период, на Възраждането, на Освобождението, на прогонването на тракийските българи от Османската империя се появяват изследователи, които дават алтернативни интерпретации,  насочени към пренаписване на историята в полза на  по-позитивна визия за Османската империя и създаване на предпоставки за налагане на едно неоосманистко възприятие. Активна роля в това отношение играят отделни хуманитарни интелигенти, най-често финансирани от различни външни спонсори. Те създават паралелна линия на интерпретация на историята и събитията. По същество се прави ревизия на ключови характеристики на българската история, имащи значение за идентичността и степента на податливост на неоосманистки въздействия.

— Води се битка за етническите корени на българската нация. Отделни историци, като Пламен Цветков, професор в Нов български университет, са склонни да отрекат изобщо славянските корени на българската нация (14). 

— Други автори, като Стоян Динков, издават книги, в които развиват тезата на турските историци, че коренът на българите е тюркски (15).  Оттук следва, че България е свързана с ареала на тюркските, а не на славянските народи и култура, и нейните перспективи са във взаимоотношенията с тези народи.

— Стоян Динков издаде преди това друга скандална книга под заглавие „Османо-римска империя, българи и тюрки“, която идеализира Османската империя в мащаби по-големи от тези в турските версии на неоосманистката реинтерпретация на историята (16). В нея той заявява, че същността на Османската империя е „римската универсалистична доктрина“, поради което тя всъщност е „Османо-римска империя“. Османският универсализъм бил защитник на политическата толерантност. Именно Османската империя съдействала за оцеляването на българската нация, която иначе щяла да изчезне, разделена и противопоставена в миналото. При това общите исторически и етнически корени на българи и турци правят перспективна, според Динков, ролята на България сред световната тюркска общност.

— Води се битка по дискурса на описание на османския период и дали това е „турско робство“, „османско робство“ или „османско владичество“. В този контекст периодично възникват скандали във връзка с текстове на големи български поети и писатели от времето за национално освобождение — Христо Ботев, Добри Чинтулов и др.

— Дискутира се дали ислямизацията на българско население по време на ислямския период е била доброволна или насилствена. Известни историци, занимаващи се с османския период, са склонни да говорят по-скоро, че ислямизацията само в отделни случаи е била насилствена, а доколкото е съществувала, е била доброволна и по икономически причини.

— Спори се за характера на Априлското въстание, като истински скандал възникна във връзка с опита на български историци да опис­ват клането на българите в Батак по време на въстанието като „мита за Батак“.

— Във връзка с честването на 100 години от Балканската война възникнаха остри спорове за нейната интерпретация не само с турските историци, но и с партията ДПС, която отказа Кърджали (с кмет от тази партия и с нейно мнозинство в Общинския съвет) да направи посмъртно освободителя на града генерал Васил Делов почетен гражданин.

— Различия има в интерпретацията на съдбата на тракийските българи, още повече че тя е свързана и с искания към Турция за имуществена компенсация на наследниците на прогонените от нейна територия българи по време на Балканските войни.

— Правят се опити да се промени идентичността на ислямизираните българи (българомохамедани), като се пренапише историята им и се даде друга интерпретация на миналото им, както и чрез активна ислямска дейност сред тях на различни фондации, при което те се идентифицират с турците, ДПС, Турция.

Всичко това поражда непрекъснати скандали за историята в българското публично пространство:

— скандалът във връзка с така нар. мит „Батак“;

— скандалът във връзка с комисия към Министерството на образованието и науката, която предлага да се премахнат текстове от каноничната литература и история от времето на нацио­налното ни освобождение, окачествявани сега като „етнически некоректни“ (например стихът на Христо Ботев „турчин да бесней над бащино ми огнище“);

— скандалът във връзка с появил се текст на сайта на Министерството на образованието и науката през 2013 г., предлагащ от учебниците по история и литература да отпаднат определени фигури от периода на борбите срещу Османската империя.

Съществува вътрешно разделение и сблъсък между различни политически и интелектуални групи във връзка с общата история на България и Турция:

а) сблъскват се интерпретациите на националистическите телевизии и вестници на трите основни националистически партии в България („Атака“, ВМРО и ФНСБ) и тези на останалите партии — ДПС, ГЕРБ, БСП. Всяка от тях свързва оценката си на едни или други исторически явления с политиката и  отношенията с Турция. Правителството на ГЕРБ в максимална степен държеше на отношенията си с Ердоган и неговата партия и затова стигна до крайности в това отношение. Има тотално разминаване в оценката на Балканската война между вижданията на ДПС и останалите партии.

б) от от страна, е каноничната, официалната, изучаваната в училищата и университетите история и литература, а от друга страна, са либерални историци и издания, свързани с неправителствени организации или тинк-танкове, които се опитват да ревизират историята на османския период. Напр. съществени различия има в оценките на академичното списание „Исторически преглед“, което се опира на доминиращата досега оценка на историята, и интернет-базираното и разпространявано списание „Либерален преглед“, което има ревизионистичен характер и атакува съществуващите оценки. При това немалка част от тези, които ревизират османския период в позитивен неоосманистки тон, не са професионални историци или част от академичната наука. Стоян Динков е представян като „геополитик, писател и художник“. Друг автор на публикации, които обявяват себе си за „борци срещу митове“, е Александър Везенков (17),   редовен автор на интернет изданието „Либерален преглед“, чийто издател е в Германия и представя себе си като „историк на свободна практика“. Още по-крайни възгледи на тотално пренаписване на българската история преди Освобождението, превръщащи в мит цялото българско Възраждане, развива в своя студия известният десен журналист и антикомунист Иво Беров (18).

в) съществуват различия между доминиращата в академичната история в БАН и държавните университети интерпретация на османския период и текстове, които идват от различни частни структури, финансирани чрез „проекти“ от източници извън България.

Сред работите, които предизвикаха значим скандал през 2012 г., бяха два тома изследвания („Пътеводител в Османска България“ [19]  и „Турците в България. История, традиции, култура“ [20]), представени в присъствието на посланика на Турция в България Исмаил Арамаз. Той даде по този повод коктейл, на който присъстваха посланици и дипломатически представители и от други страни, но не и български официални лица. И двете книги са написани от авторски колективи, главно от хуманитарните институти от БАН, а някои и от Софийския университет. Критиката в публичното пространство към тях обаче беше за фалшификация, неточности и обслужване на чужди интереси, както и за това, че авторите отхвърлят думата „робство“ за периода до Освобождението на България и говорят положително за влиянието на османския период върху българите, отправят критика, че няма турски военни гробища в България, където да са погребани загинали турски войници от Руско-турската война. Особено силно бе недоволството за фалшификация в книгата, където се твърди, че останките на хилядите убити войници от турска страна по време на Освободителната война са били продадени на английска фирма за тор (21).  Един от най-известните български историци, дългогодишният директор на Института по история на БАН акад. Георги Марков, обвини авторите на тези изследвания, че „застъпват теза на турската историография“. И още: „Това е теза в Турция, за съжаление, тук си намира помощници. Би трябвало поне да са добре платени.“ (22)

Интерпретациите на политическите партии

Става дума за противопоставяне на интерпретациите на събитията от страна на основните политически сили в страната и на първо място от страна на ДПС и другите политически партии. Искрата на противоречията, свързани с различен прочит на историята през последните две години, станаха оценките на събитията във връзка със 100-годишнината на Балканските войни.

В Кърджали ГЕРБ и БСП влязоха  в конфликт с ДПС във връзка с отказа на ДПС и намиращия се под негов контрол общински съвет да се присъди званието „Почетен гражданин“ на Кърджали на генерал Васил Делов. Аргументите на ДПС бяха че „спомените за Балканската война все още са живи, засягат съвременниците ни и има незараснали рани“. През Балканската война Васил Делов е началник на Хасковския отряд и в битката при Кърджали изтласква турските части на юг от Арда, като осигурява тила на 2-ра българска армия при Одрин и освобождава Кърджали. През март 1913, като началник на Южния отдел на Източния сектор, участва в обсадата и щурма на Одринската крепост. През Междусъюзническата война командва 11-а дивизия, а по време на Кресненското сражение — Западнородопския отряд.

Твърди се, че изселнически организации от Одрин са оказвали натиск върху българските турци да не се съгласят генерал Делов да стане почетен гражданин. Добре известно е, че десетки хиляди турци с двойно гражданство, които живеят в Турция, плащат данъците си и демонстрират лоялност към турската държава, имат възможност да участват с гласуването си в българския политически живот, както и да прокарват алтернативни възприятия на Балканската война, радикално различаващи се от тези у нас и в другите балкански държави.

В прочетена на 24 октомври 2012 г. в Народното събрание Декларация на парламентарната група на ДПС директно се казва:

„Казусът Кърджали, който предизвика политическите реакции на всички парламентарни и извънпарламентарни сили, е пряко следствие от отсъствието на общ прочит на инак общата ни история, предвид на визията ни на страна с европейско самосъзнание.

Балканските народи имаме обща история, но е съмнително, че имаме обща историческа памет. Колкото балкански народи — толкова балкански истории“.

 Проблемната ситуация във връзка с прочита на историята на Османския период, а след това и на отношенията между България и Османската империя и нейния наследник Турция, се усложнява от факта, че това е интерпретация не просто между две страни и две нации, а и битка на идентичности вътре в българската държава, всяка от които се дефинира чрез понятието геноцид, извършен от другата страна.

ДПС по различни причини е по-склонно да възприема различни от традиционните български образи на Балканската война и други събития. За турското население в Източните Родопи има травматична памет за войната, като насилие и бягство на хиляди турци.

Сблъсъкът на интерпретации на българската
и част от турската общност

Този сблъсък създава разделения вътре в тази общност, но и носи опасности от трансформация изобщо на отношенията между българската и турската общност от традиционния комшулук към нарастващи противопоставяния и конфликти.

От една страна, имаме оценка за около 60 хиляди българи, избити целенасочено по време на етническото прочистване на Източна Тракия, и призиви за искане на съответни компенсации от страна на  турската държава (23). От друга страна, проблемната ситуация рязко се утежнява от тенденцията вътре в страната турската и мюсюлманската общност да дефинират себе си чрез понятието геноцид, извършен от българите. След решението на Народното събрание във връзка с възродителния процес към различни европейски институции заваляха искания за обявяване на възродителния процес за геноцид. Сезгин Мюмюн и изселнически организации внесоха иск срещу България в Международния трибунал в Хага.

В това отношение обаче действията на някои българи са още по-крайни. В Международния наказателен съд в Хага на 31 август 2012 г. е постъпил седми поред сигнал (в обем от 59 страници), подаден от юриста от Пловдивския университет, бивш депутат и затворник Янко Янков. В сигнала се иска криминално разследване от съда във връзка с „фактите и обстоятелствата, отнасящи се до асимилационната геноцидна практика, която упражнява българската държава, включително и днес, върху почти един милион български граждани мюсюлмани“ (24). 

Подобни атаки рязко усложняват ситуацията, тъй като дават допълнителни аргументи, предполагат допълнителни нагласи и очаквания от страна на българските турци, налагат определени възприятия, свързани с тяхната негативна идентичност. Това изправя голяма част от българските турци у нас пред изключително сложната ситуация на разнообразни интерпретации на историята, които са важни за начина, по който те ще се впишат или ще се дезинтегрират спрямо българската нация.

Сред турската интелигенция в България, която се опитва да пренапише историята в светлина, различна от контекста, в който през Българското възраждане се формира българската нация, изключително активен е Ибрахим Карахасан-Чънар, учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиа­лог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и други.

Битката за българомохамеданите

Политическият ислям на правителството на Ердоган има като едно от важните си измерения в чужбина опита да се интегрират за целите на турската държава не само българските турци, но и други ислямски общности. Става дума на първо място за ислямизираните българи.

На 15 октомври 2012 г. е обявено на пресконференция, че в България е създаден т. нар. Европейски институт „Помак“, който декларира: „В Обръщение до Президента, Председателя на Народното събрание и Министър-председателя от името на института се говори за „насилието и униженията, на които са подложени помаците през 1912-1913г. През Балканската война българската войска е окупирала мюсюлманска територия — планината Родопи. Затова помаците настояват Балканската война да не се чества в Родопския край“. Подчертава се, „че е цинично да се иска от жертвите да празнуват това събитие.“ (25)  Паралелно с това огромна дейност развиват в своите версии на български, турски и английски сайтовете pomaknews.com и pomak.eu, на които се протестира срещу честването на Балканската война, обосновава се, че Баташкото клане е било практически невъзможно.

Почти веднага след създаването си Европейският институт „Помак“ представи своято първа книга „Балканските войни в Родопите 1912-1913 г.“ на Исмен Реджепов, който твърди, че е бил много близък с писателя Николай Хайтов и развива тезата, че войната не освобождава българите мохамедани, а е насочена срещу тях. Турция е отстъпила доброволно Родопите на България, но българите християни, извършили геноцид над „помаците“, като клали, прогонвали и палили цели села. Исмет Реджепов твърди, че „в основата на исляма е заложена ценностна система, която се превръща в световна господстваща система“ и обявява българите мохамедани за потомци на скрили се в планината прабългари, бягащи от налагането на християн­ството по времето на княз Борис Първи. Подобна теза отстоява и председателят на Европейски институт „Помак“ Ефрем Моллов. Това създава противопоставяния между тях и не само официалната българска история и идентичност, но и тази на немалка част от останалите българо-мохамедани, които са свързани с тази история и идентичност.

       Тракийските българи и нерешените проблеми
в българо-турските отношения

Изключително остър въпрос, свързан с различния прочит на историята са интерпретациите на случилото се преди 100 години с прогонените от своите родни места в днешна Одринска Тракия стотици хиляди българи. Те имат своя организация — Съюз на тракийските българи в България (СТДБ), и настояват за уреждане на въпроса за отнетите им имоти в Турция. В СТДБ има работна група по уреждане на имуществените въпроси на тракийските бежанци. По време на първия си мандат (2002-2007 г.) президентът Георги Първанов обвърза даването на пенсии на турските изселници с обезщетения за наследниците на тракийските българи. По време на посещението му в Турция по покана на турския президент Абдула Гюл на 16 декември 2008 г. в съобщението на турското министерство на външните работи бе отбелязано договарянето да се създаде смесена комисия по нерешените въпроси между двете държави.

Тракийската организация успя да превърне проблема за тракийските българи от общонационален в международен през 2008 г., когато по предложение на СТДБ, направено от евродепутатите Маруся Любчева и Евгений Кирилов, Европейският парламент прие резолюция, обвързваща членството на Турция в ЕС с обезщетенията за имотите на тракийските българи, т.е. със законните права на наследниците им.

През 2009 г. бе създадена Смесена експертна комисия по нерешените въпроси в българо-турските отношения за уреждане на имуществените претенции на наследниците на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия, която да се събира веднъж годишно и да търси решения на тези проблеми. Проведени са три кръга от разговори — на 18 май 2009 г. в Анкара, на 17 декември 2010 г. в София и на 24 ноември 2011 г. в Анкара. Работата на комисията се оказва трудна поради принципните различия между двете страни в тълкуването на разпоредбите на Ангорския договор от 1925 г. На 8 април 2011 г. Народното събрание излезе с решение да се ускори работата на тази комисия.

При управлението на ГЕРБ дейността на комисията бе спряна поради специфичните отношения на тази партия и нейния лидер с управляващата в Турция Партия на справедливостта и нейния лидер Ердоган. Представителите на Съюза на тракийските дружества в България вече не се включват, за да не създават проблеми, а през 2012 г. изобщо не бе проведено събиране.

През юли 2013 г. ръководството на СТДБ се срещна с новия външен министър Кристиян Вигенин, който обеща скорошно провеждане на четвъртата среща на Смесената комисия по нерешените въпроси между България и Турция, чийто домакин ще е България.

При интерпретацията на станалото с тракийските българи по време на Балканските войни в България започна тенденция на промяна на езика на описание, което има своите юридически, а и евентуал­но и икономически следствия. В продължение на десетилетия станалото с тракийските българи се вижда през призмата на езика на знаменитата книга на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ (26) , написана непосредствено след събитията тогава. По случай 100-годишнината от Балканската война и бягството на тракийските българи книгата на акад. Милетич е преиздадена отново. Сега новите изследователи на този проблем като Стоян Райчевски, Георги Илиев, Делчо Порязов започват да говорят за „геноцид“ и за „етническо прочистване на тракийските българи“ от страна на турската държава.

Проблемната ситуация е, че от другата страна на географска област Тракия — в Турция, Балканската война също се възприема и описва като геноцид. От двете страни на границата имаме взаимни обвинения в геноцид.

В Турция във връзка с Балканската война се провеждат конференции в университетите под заглавия „Сто години от балканските войни и геноцида над турците“. На 8 октомври 2012 г. във в. „Турксам“ в Турция се появи статия „Столетие от геноцида над турците на Балканите“. В нея за Освобождението на България се казва: „Едва се слага край на обсадата на Плевен и българският народ влезе в града и унищожи всички ранени турци. Различните цифри за числеността на бежанците се колебаят между 130 000 и 1,5 милиона… Като резултат на геноцида и миграцията в Анадола турското и мюсюлманско население на Балканите значително се съкрати…“ За Балканската война се твърди, че „през 1912 г. всичко станало представлява не война, а геноцид. Днес навсякъде можеш да срещнеш хора от всички възрасти, които помнят дните на геноцид и са били прогонени от своята родина“. В Турция има няколко милиона наследници на бежан­ци, които възприемат себе си като прогонени от своите земи при най-различни условия от времето на Освобождението до наши дни, често пъти и с насилие. На 17 октомври 2012 г. лидерът на базираната в Одрин Федерация на балканските турци Зюрфедин Хаджъоглу излезе с декларация във връзка с предложението генерал Васил Делов, известен като „освободителя на Кърджали“ по време на Балканската война, да получи посмъртно званието „почетен гражданин на Кърджали“: „Така нареченият освободител на Кърджали прогони преди 100 години хиляди турци от родния им край“ (27).  Имаме сблъсък на спомените и паметта на тракийските българи за преследвания и етнически прочиствания, убийства и грабеж със спомените на турските изселници от България.

    Българо-турски културни взаимовръзки и меката сила на Турция

Опитът на Турция да играе лидерска роля на Балканите и реализацията на идеите на Давутоглу за „стратегическа дълбочина“ се реализират чрез три особено важни механизма:

— грижите на Турция за исляма и османското наследство в околните държави и в частност в България;

— използването на съвременни форми на масова култура като турските сериали и различни други жанрове;

— българските турци, както и тези от тях, които са се изселили в Турция, но запазват връзки и ангажименти към България.

Някои български геополитици дават следната оценка на политиката на Анкара спрямо България: „В момента Анкара води на българска територия обилно финансирана и модерна информационно-психологическа война. Какво казва теорията в такива случаи? При подобен вид информационна война имаме три фази: захват, настаняване и усвояване. Към днешна дата Анкара е на път да приключи първата фаза и има всички признаци, че се подготвя плацдарм за втората. Атаката на платената с европейски фондове „експертна група“ по линия на Комисията за защита от дискриминация срещу титаните на българската история и литература Левски, Вазов и Ботев в образователната система на страната ни предизвика бурна реакция в българското обществено мнение. Това е очевидно доказателство, че българите все още не са загубили своя инстинкт за самосъхранение.“ (28)

Между двете страни има подписани официални спогодби за културно сътрудничество, а през 2012 г. министрите на културата на България и Турция подписаха съглашение за създаване на културни центрове на двете страни. Турското Министерство на външните работи финансира превода на турска литература на български, като по брой на такива книги България е на второ място след Германия, където има голямо турско малцинство и това е показател за значението, което се отдава на България.

През последните 10 години настъпиха съществени промени в поведението на турското Министерство на вероизповеданията с неговия огромен бюджет, даващ му възможност да подпомага ислямизацията в околни страни, да хвърля огромни средства за джамии и чрез тях да се опитва да интегрира в неоосманисткия проект ислямското население в тези държави, включително и в България. В това отношение Турция се опира на стратегията на даване възможност за функциониране на български християнски храмове в Одрин и Истанбул, включително и подкрепа на българското правителство за тяхната реставрация, като изисква ответни възможности спрямо османските паметници у нас.

През август 2013 г. в медиите в България се разрази скандал във връзка с неофициалното посещение на турския вицепремиер, отговарящ за турците в чужбина, който в продължение на две седмици обикаляше в смесените райони на България да оглежда какви паметници са останали от Османо-турската епоха. След това Анадолската информационна агенция съобщи за негови претенции за връщане на стотици сгради на българското мюфтийство. Това наложи посолството на Турция в София да излезе с прессъобщение, че Турция няма претенции към България за недвижими имоти и с подписаните през 1909, 1913 и 1925 г. договори двете страни са се отказали от взаимните си претенции за недвижими имоти.

Две години преди това при посещение у нас турският министър-председател взе отношение към разделението на мюфтийството, наличието на двама конкуриращи се мюфтии и това кой трябва да бъде истинският мюфтия, като се има предвид, че мюфтийството в България административно и духовно няма нищо общо с турското.

Турското културно въздействие върху България се базира на мощните телевизионни и радиоизлъчвания. Радиоефирът на българското Южно Черноморие е превзет от турски радиостанции, а от българските станции в района между Бургас и Созопол се чува само „Хоризонт“.

През последните години както на Балканите като цяло, така и в България най-мощен инструмент за промяна на образа на Турция, на стереотипите на възприятия на тази страна, включително и на Османската империя, стават турските сериали, които се гледат от милиони. Особено важна в това отношение е ролята на многосерийната сага „Великолепният век“ за Сюлейман Великолепни, която трансформира съществуващите досега възприятия на Османската империя и създава позитивни образи, важни за неоосманистката стратегия.

Бурните протести в Турция срещу Ердоган през 2013 г., когато стотици хиляди хора излязоха на улиците, бяха отразени много нашироко в България и като цяло имаха по-скоро позитивен ефект за възприятието на тази страна от българското население.

Паралелно с това в двете посоки има движение на хора с образователна цел. През последните 24 години редица български турци, завършили турски университети, са се завърнали в България, но няма достатъчно данни за техния брой. Турция има политика на привличане на студенти от балканските държави, като им предоставя стипендии и от това се възползват преди всичко етнически турци и мюсюлмани от България, а и от останалите балкански държави. Това позволява на Турция да създава много тесни връзки с мюсюлманските общности във всяка от балканските държави.

Много по-голям е броят на турските студенти в българските университети, преди всичко в техническите и медицинските вузове. Българските университети правят всичко възможно да привличат такива студенти, защото студентските такси, които се движат между 3000 и 8000 евро годишно им носят допълнителни доходи от около 100 милиона долара годишно. Само в Техническия университет в София през 2012 г. са учили около 1300 турски студенти. От общо 10 840 чужди студенти в България през 2011/2012 г. турските студенти са най-много — 44,7%, докато гръцките, които са на второ място като брой, са били едва 17,5% (29).  Поради обструкции на турското правителство, заявило че няма да признава дипломите на турски студенти, завършили в България, през 2012/2013 г. има известно намаляване на броя на турските студенти в България — 41,8% от общо 11 100 чуждестранни студенти (30).

Активна роля в разпространението на „меката сила“ на Турция играят и недържавни структури от рода например на мрежата на Фетхуллах Гюлен, която действа освен в Турция и в десетки други страни в света. Гюлен живее в САЩ и проповядва мекия и толерантен ислям, като е създал световна мрежа от училища, университети, медии и фондации. В България тя е представена чрез българско издание на най-големия турски вестник „Заман“ и частните училища „Дружба“. „Заман“ излиза на български и турски в България с българска редакция в хартиен и електронен вариант с немалък тираж за българските условия — 7000 (всеки брой е с 24 страници, от които 12 са на турски и 12 на български, с цена от 70 ст.) Училищата „Дружба“, в които на пансионни начала учат деца от 1 до 12 клас, също са част от голяма международна мрежа на Фетхуллах Гюлен. В тях се обучават деца на елитната част от българските турци, които получават съответното образование и международни контакти, стават част от мрежата.

Паралелно с това функционират редица други организации, които развиват дейност, налагаща едни или други идеи и интерпретации, свързани с турската култура и турските ценности. На първо място е турският културен център „Реджеб Кюпчо“ в Бургас, регистриран на 08.12.1999 г. като сдружение с нестопанска цел, поставило си за цел да работи за запазване и развитие на езиковите и културните ценности и традиции на турското население в България (31).

На второ място бих отбелязал локализираният в София Турски културен център ХХI, създаден на 18 ноември 2009 г., чийто учредител е Ибрахим Карахасан-Чънар, автор на множество изследвания за българските турци, Османската империя, Турция, алтернативни на доминиращите в българската историография (32). Той е създател и на сдружение „Обществен съвет на етническите малцинства“ със седалище в София, поставил си за цел всяка година да представя доклад пред международните институции за това как се спазва в България Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Според българската конституция България е унитарна държава и в нейната конституционна организация липсва понятието за „малцинство“. Въпросният „Обществен съвет на етническите малцинства“ поиска още при преброяването на населението през 2001 г. да бъде включена графата „малцинства“, независимо, че никъде в Европа няма дефиниция на понятието за малцинство.

Множество сайтове в интернет водят пропаганда в полза на турското правителство и предлагат интерпретации на общите периоди в историята, които съответстват в една или друга степен на неоосманистките амбиции. Сред тях бих отбелязал http://webportalturkey.blogspot.com/ — сайт на български, който пропагандира тезата, че българите са тюрки и води интензивна протурска пропаганда. В същото време поддържа официалната линия на Ердоган и води много агресивна пропаганда както срещу протестиращите в Турция, наричайки ги „бандити“, така и срещу българската националистическа телевизия „Скат“, принадлежаща на партия Фронт за национално спасение на България.

Същата роля играят и http://turkofil.tumblr.com/, http://turkofil.blogspot.com/, https://sites.google.com/site/turkofil/theturksinbulgaria, а също и http://republicofturkey.tumblr.com/, http://bulgaria-turkofil.blogspot.com/, http://thebigexcursion.blogspot.com/, https://sites.google.com/site/turkofil2/.

 Специално бих отбелязъл http://ajansbbg.blogspot.com/2012/09/blog-post_6.html, който акумулира всякакви новини от българския печат, които се отнасят за турците в България и за Турция, като общата идея е позитивна промяна на образа на турците и Турция в България. Тук активен е Ибрахим Карахасан-Чънар, автор на огромна статия „Митът за ислямизацията и проблемът за достоверността на българските исторически извори“, в която се занимава с „митовете за българската идентичност“ и оспорва достоверността на българските исторически извори за османската епоха. Отхвърля тезата за насилственото ислямизиране на българомохамеданите, критикува романа на Антон Дончев „Време разделно“ като поръчков, издаден в само няколко страни в чужбина, и то със средства на българската държава.

Като цяло може да се каже, че българското публично пространство е много силно чувствително към всеки българо-турски проблем и реагира бурно, често пъти скандално, почти на всичко, което е свързано с тях.

 

Бележки

(1) Report for Selected Countries and Subjects, World Economic Outlook Database, April 2013, International Monetary Fund, Retrieved April 16, 2013.

(2) Търговски и икономически отношения между България и Турция, В: http://www.tbcci.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=120&Itemid=161&lang=bg, 06.09.2013.

(3) Статистически справочник, С., НСИ, 2013, с. 159.

(4) Статистически справочник, С., НСИ, 2013.

(5) http://www.mi.government.bg/bg/themes/turciya-265-333.html?p=eyJwYWdlIjo4fQ==?p=eyJwYWdlIjo4fQ==, 07.09.2013.

(6) Има голям потенциал турско-български предприятия да участват в проекти в Близкия изток, В: http://www.economy.bg/featured/view/7357/Ima-golyam-potencial-tursko-bylgarski-predpriyatiya-da-uchastvat-v-proekti-v-Blizkiya-iztok, 25.04.2013.

(7) Търговски и икономически отношения между България и Турция, В: http://www.tbcci.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=120&Itemid=161&lang=bg, 06.09.2013.

(8) Вж.  Reimann, Anna and Katrin Elger. Mouthpieces for Turkish Interests: Ankara Seeks Influence through Turks Living Abroad, In: Spiegel online, 03/17/2010.

(9) Bozkurt, Abdullah. Turkey and the 2013 Bulgarian elections, In: Today’s Zaman, 24.05.2013.

(10) Вж. Toledano, Ehud R. Some thoughts on the Ottomas and neo-Ottomanism, In: Turkish Review, 2013, Vol. 3, N 1, p. 8.

(11) Вж. Akturk, Sener. The four pillars of Ottoman identity: religious toleration, diversity ad the four millets under the ‘eternal state’, In: Turkish Review, 2013, Vol. 3, N 1, pp. 14-2.1.

(12) Неделчева, Таня. Нормативна репресивност и ценностна регулативност, В: Пространствата меду социологията и социалната психология, С., Аскони-Издат, 2013, с. 85-86.

(13) Неделчева, Таня. Нормативна репресивност и ценностна регулативност, В: Пространствата меду социологията и социалната психология, С., Аскони-Издат, 2013, с. 89.

(14) Цветков, Пламен. Народностно потекло и национално самосъзнание. София: Нов български университет, 2007; Цветков, П. България и Балканите от древността до наши дни. Варна: Зограф, 1998.

(15) Динков, Стоян. Туран — от скитите и хуните до тюрките и българите, С., Сиела, 2013.

(16) Динков, Стоян. Османо-римска империя, българи и тюрки, С., Сиела, 2011.

(17) Вж. Везенков, Александър. Очевидно само на пръв поглед: „Българското възраждане като отделна епоха“, В:  Балканският XIX век. Други прочити, Ред. Д. Мишкова,  С., Рива, 2006.

(18) Беров, Иво. Левски, Ботев, присъствието, робството и „млъкни сърце“!, В: http://ivoberov.blog.bg/politika/2012/09/16/levski-botev-prisystvieto-robstvoto-i-quot-mlykni-syrce-quot.1000464, 16.09.2012.

(19) Трънкова, Д. и Антони Георгиев, Христо Матанов. Пътеводител за Османска България, С., Vagabond Media, 2011.

(20) Турците в България. История, традиции, култура, С., Vagabond Media, 2012.

(21) Вж. Книга за турците разбуни духовете, В: http://offnews.bg/index.php/128990/knigata-turtsite-v-balgariya-razbuni-duhovete, 27.11.2012; Скандал с книгата „Турците в България“, В: http://novjivot.info/12/22/38666, 22.12.2012; Турското робство било езиков спор, В: http://www.duma.bg/node/43789, 29.11.2012

(22) Марков, Георги. Пазар на роби в Цариград има до края на ХIХ в., В: http://www.duma.bg/node/43789, 29.11.2012.

(23) Вж. Тепавичаров, Хр. Да сложим ред в държавата: за българското гражданство и българския национален интерес, в. Тракия, бр. 20, 25 октомври 2012.

(24) http://www.eurochicago.com/2012/08/to-the-international-criminal-court-office-of-the-prosecutor-6/.

(25)  Sьslьoğlu, Özlem. Balkanlarda Türk Soykırımının 100. Yılı, "Turksam", 08.10.2012.

(26) Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година, С., БАН, Държавна печатница, 1918.

(27) Енчев, Велизар. Кърджали ще е Косово, България — втора Босна, В: http://www.desant.net/show-news/25738/, 02.11.2012.

(28) Чуков, Боян. Pax Ottoman или какво ни готвят на Балканите, в. Дума, бр. 211, 12 декември 2012 г.

(29) Образование в Република България през 2011/2012 учебна година, НСИ, http://www.investbg.government.bg/files/useruploads/files/statichni_stranici/statistics_and_analyses/nsi__education2011_bg.pdf, 08.09.2013.

(30) Образование в Република България през 2012/2013 учебна година, НСИ, http://www.nsi.bg/EPDOCS/Education2012_ENHEOOP.pdf, 08.09.2013.

(31) Вж. сайта на организацията: http://www.tcc-bg.org.

(32) Вж. сайта: http://www.ngobg.info/bg/organizations/1724-turkish-cultural-center-in-bulgaria-21st-century.html.

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.