Нако Стефанов е професор, доктор на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия – Китай, Корея и Япония, специалист по управление. Ръководител на катедра „Езици и култури на Източна Азия“ във факултета по класически и нови филологии на СУ „Св.Кл.Охридски“.
Въведение
Eдва ли е нужно някой да бъде убеждаван за ролята, която играе обществената мисъл за социално-икономическата, политическата, културната и пр. динамика на едно общество или държава. В основата на един или друг начин на обществено функциониране както при неговото развитие по един тривиален начин, така и при осъществяване на социалнополитическа и икономическа промяна, винаги присъства една или друга идейна доминанта. Тя се изразява в съответните философско-концептуални, идейни и идеологически форми и се подкрепя с определени пропагандно-агитационни инструменти. За нейното установяване и разпространение се използват финансови, политически, организационно-психологически и социо-културни средства и инструменти.
Погледната от такива позиции, темата за развитието на обществената мисъл и основните идейни течения в съвременен Китай, т.е. в епохата на т.нар. китайски реформи — от 80-те години на ХХ век до началото на второто десетилетие на ХХI век, е изключително важна и актуална.
Преглед на основните идейни течения и базовите етапи на тяхната динамика в КНР от началото на епохата на реформите до днес
Преди да заговорим за основните идейни течения, възникнали през 80-те години на ХХ век в Китай, трябва да споменем за общите политически и социални условия на тяхното възникване. Като начало на формирането им следва да се посочи започването на реформите в Китай в края на 70-те години на ХХ век. Процесът на реформиране се характеризира с постепенното прекратяване на монопола на съществуващата дотогава идейна парадигма в китайското общество и смекчаване на официалната позиция по отношение на появата не само на алтернативни, но и на опозиционни идеи и концепции.
В някои документи на Китайската комунистическа партия (ККП) необходимостта от създаване на атмосфера на идеен плурализъм в обществото се определя от това, че „по степента на развитие на тенденциите на многополярност и икономическа глобализация се осъществява взаимодействие на различните култури и направления на обществената мисъл. При това се наблюдава както тяхното взаимно допълване, така и стълкновение, взаимно съществуване и съперничество, взаимно проникване и отхвърляне“ (1).
Съществен идеен комплекс, възроден в КНР през 80-те години на ХХ век и привлякъл вниманието на значими слоеве от китайското общество, е либерализмът. Първоначално под това наименование се формира съвкупност от класически либерални идеи както в социалните, така и в икономическите аспекти — свобода и автономност на личността от обществото, т.е. индивидуализъм, право на свободна икономическа и политическа дейност, неограничавани от традиционен морал и обществени норми. Постепенно в тази съвкупност навлиза комплекс от неолиберални възгледи като минимизиране на ролята на държавата в регулиране и определяне на обществено-икономическите процеси, т.е. свеждането ù до „нощен пазач“, а пазарът и частната собственост – като основен механизъм на прогреса. В тази връзка е и концепцията за въвеждане на пазарните отношения във всички аспекти на обществени отношения, за да може да се гарантира създаване на т.нар. пазарно общество по Хаек и т.н.
Постепенно към този идеен кръг се добавят идеи, свързани с идеализация на западния тип общество, включително преклонение и възхищение от неговото функциониране, възможности и ценности. Западът като цялостна съвкупност на двата си основни компонента — северноамериканския и западноевропейския, започва да се разглежда като пример за подражание.
Както подчертават някои китайски изследователи, от особено значение за това масово позитивно и безкритично възприемане не просто на либерализма и неолиберализма като идеология, но и на Запада като непротиворечив и безкомпромисен източник на стойности, които трябва да бъдат копирани и заимствани, т.е. т.нар. европоцентризъм или западноцентризъм, е специфичната социално-психологическа обстановка, създадена в Китай.
Това е обстановка, формирана непосредствено след завършилата Културна революция. Както коментира по този повод профессор Фа Нин — зам.-директор на Института по политология към Академията по обществени науки на КНР, „през 80-те години на ХХ век социално-психологическа основа на либерализма стана така нареченото „съпреживяване“, появило се след Културната революция. Западното общество с неговата идеология се разглежда като нова надежда, свеж източник на мисли, запълващ психологическите празнини в китайския социум след толкова съкрушителния удар“ (2).
Трябва да се има предвид и общото настроение, ако не в цялото китайско общество, то поне сред най-широки кръгове на китайската интелигенция, образовани слоеве и даже чиновничество, което може да бъде определено като „културен нихилизъм“ (3). По думите на китайския изследовател Джао по това време Китай е „ненормално ненационалистически настроен“. Говори се за „културна треска“ (文化), в рамките на която се твърди, че Китай се е провалил по пътя на модернизацията. Като „причина за този провал се смятат негативните аспекти на традиционната култура и националния характер“ (4).
Определено може да се каже, че 80-те години на ХХ век са връх в новото развитие на либерализма в Китай (5), когато той преживява своя апогей на влияние върху значителни, основно интелигентски маси, както и части от държавното чиновничество. Осъществявайки една или друга промяна в някои свои формулировки, това идейно течение продължава своето съществуване и през 90-те години на ХХ век, както и през първото десетилетие на ХХI век до днес. Но неговата сила значително е отслабнала, особено днес, в началото на второто десетилетие на ХХI век, в условията на продължаващата т.нар. Глобална криза, възприемана преди всичко като криза на неолибералния, „западния“ модел на развитие.
Залезът на либерализма като масово настроение в общественото съзнание започва още от края на 80-те години, като ударът е нанесен от идейно течение, което във времето е наричано национализъм. В този момент никой не очаква, че „либералният консенсус“, господствал почти цяло десетилетие не само в средите на китайските интелектуалци, но и сред значително по-широки обществени слоеве и кръгове, бързо ще бъде „издухан“ от някакъв нов идеен комплекс.
Фонът, на който възниква национализмът в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, е променящата се ситуация в отношенията между КНР и САЩ. Трябва да се припомни, че още от края на 60-те години на ХХ век, когато напрежението между СССР и Китай нараства до много висока точка, САЩ в лицето на президента Никсън решават да се възползват от момента, за да променят съотношението на силите в полза на Запада в рамките на Студената война. Това става чрез постепенно, но решително стопляне на отношенията с Пекин. Идейният конструктор на тази политика е съветникът по национална сигурност на САЩ в периода 1969-1975 г. Хенри Кисинджър. До голяма степен успехът на този курс за глобалната политика на Съединените щати допринася за издигането на Кисинджър до поста държавен секретар на САЩ в периода 1973-1977 г. (6) Още по-близки стават тези отношения по време на въвеждане на съветски военен контингент в Афганистан, когато Вашингтон и Пекин активно си сътрудничат в противодействието срещу Съветския съюз.
Политиката на реформи, започната през 1978 година от Дън Сяопин, се характеризира с активното търсене на американски капитали. Ръководството на Китай създава благоприятни условия за максимизация на печалбата на западните, включително и американските капитали, за да се привлекат те за създаване на производствени структури и внедряване на модерни и високи технологии.
Но в края на 80-те години на ХХ век, поради значително нарастване на икономическата мощ на КНР, това активно икономическо сътрудничество се трансформира все повече и повече в конкуренция. Съответно взаимодействията със САЩ от партньорски ускорено се превръщат в такива на съперничество.
В един кратък исторически момент Западът от пример за подражание и партньор в използването на човешкия потенциал на Китай става конкурент. Смяната на „акцентите“ във взаимоотношенията със САЩ става пусков механизъм за бързото и динамично развитие на „националистическа“ вълна в Китай. Тази вълна има като своя основа нарастването на прагматичните настроения даже в среди и слоеве, които в предходния период искрено са увлечени от либерализма.
Друг важен момент, който допринася за дистанциране от либерализма на широки интелигентски и чиновнически кръгове в КНР, са събитията на площад Тянанмън през 1989 година (7). Както отбелязват някои китайски официални лица, „колкото и неясни да са либералните изказвания през този период — началото на 80-те години на ХХ век, подривният им характер срещу съществуващия политически ред в Китай е доста очевиден и няма съмнение. Политическите сблъсъци през 1989 г. напълно разкриват действителното съдържание на либералните политически речи. Сблъсквайки се с проявите на тази идеология на практика, някои китайски интелектуалци и широката общественост стават по-предпазливи. Хората започват да се питат дали Китай се нуждае от социална революция, която да тласне страната по пътя на Запада — защото това е изборът на бъдещата посока на развитие, която се препоръчва за Китай от либералите. От този момент настъпва промяна в общественото мнение в страната.“ (8)
Тази променена обстановка допринася за широкото разпространение на национализма. Немаловажно значение за развитието му в страната има създаването и укрепването на т.нар. държавен национализъм като един от ключовите компоненти на държавната идеология в КНР и ККП.
Въпреки официално проповядваната ортодоксалност към идеите на революционния марксизъм, ленинизма и идеите на Мао Дзедун, на практика активно се внедряват както неоавторитарно-технократски идеи, така и националистическо-китайскоцентристки представи (9).
В идеите на Мао присъства силен китайскоцентристки и националистически заряд. В този смисъл новият държавен национализъм не може да бъде възприеман като някакво абсолютно отрицание на предишната идейна парадигма, а по-скоро като засилване и акцентиране върху някои моменти, които получават и нов тип идейно и идеологическо форматиране. В тази връзка, например, е издигането на идеите за т.нар. „тройно представителство“ (三个代表 — санге дайбяо) (10).
Наред с държавния национализъм се ражда и близкото до него, но отличаващо се най-вече по своите носители идейно течение на културния национализъм. Сериозни академични изследвания посвещават многобройни статии на китайската култура и цивилизация, на националната идентичност, на международния статут на КНР и мястото му в глобалната динамика в епохата след Студената война. На по-популярно равнище същите мисли и дебати се разгръщат по страниците на масовата преса, в радио и телевизионни предавания.
Междувременно в резултат на провежданите реформи и въвеждането на пазарни механизми във функционирането на икономическата система на КНР, т.е. това, което в Китай носи наименованието социалистически пазар с китайска специфика, в страната значително се задълбочава социалното неравенство:
• между новопоявилите се капиталисти и управляващите административни и партийни слоеве, от една страна, и останалата част от обществото, от друга;
• между работещите в големите частни предприятия с участие на чужд капитал срещу останалите — заетите в големите държавни предприятия, в средните и малките частни предприятия;
• между жителите и работещите в големите градове и живеещите в селската провинция и малките населени места;
• между столицата и крайбрежните райони и вътрешните провинции, които особено в първите десетилетия на реформи значително по-слабо са повлияни от промените в китайската икономика и общество и доста продължително време остават в рамките на предходната схема на развитие.
Тези процеси не могат да не доведат до поява на нови леви настроения, като се има предвид, че такива никога не са преставали да съществуват както в ККП, така и в китайското общество.
Същност на основните направления на обществената мисъл в съвременен Китай
Когато говорим за основните идейни течения в съвременен Китай и взаимодействията помежду им, трябва да подчертаем, че става дума за различни комплекси от идеи, виждания, ценности, силно повлияни от спецификата на китайското общество и конкретния процес на събитията както в самата страна, така и от взаимоотношенията ù с външния свят.
Основният тип взаимодействия са между либерализма и национализма, които през 80-те и 90-те години на ХХ век, както и през първото десетилетие на ХХI век, са основни идейни противници. Ето кои са ключовите политически, икономически и пр. идеи на тези две базови течения на обществената мисъл на съвременен Китай (12).
Още в сравнителното противопоставяне на политическите идеи на китайския национализъм срещу либерализма става ясно, че т.нар. китайски национализъм може да се нарече лявонационалистически комплекс. Последният поддържа виждането, че трябва да се търсят механизми за пряко представяне на интересите и волята на широките маси, които да са извън инструментите на т.нар. представителна демокрация.
Китайският национализъм като лявонационалистически комплекс има позитивно, макар и не безкритично отношение към „ерата на Мао“ (13), т.е. към формата на функциониране на Китай в рамките на т.нар. общество на държавния социализъм, и в това си отношение той определено влиза в противоречие с либерализма.
Друг сериозен конфликт между двете идейни течения е в позицията към самия Китай. Национализмът като националистически комплекс не може да не съдържа в себе си охранителни тенденции. Това е сериозно различие между него и китайския либерализъм. Последният определено се „чуждее“ от китайската история и традиции. Ориентиран е към Запада като източник на ценности.
Оттук и коренно противоположното отношение между национализма и либерализма към глобализацията, доколкото последната се провежда в рамките на „глобализма по американски“. Трябва да се отбележи един важен фактор, който служи като урок и предупреждение за китайското общество. Става дума за негативния опит на страните от бившия СССР и предишните страни на европейския социализъм от Източна Европа. Тръгвайки по пътя на подражанието на Запада и „отваряйки се“ към глобализацията, в един исторически момент те се оказаха в задния двор на световното развитие. В Китай внимателно следят ставащото в тези страни и това виждане е силен момент в общото възприемане на процесите в света.
Необходимо е да се изведе още един акцент при разглеждане на китайския национализъм. Както пише споменатият вече Фа Нин, „придържащите се към национализма още от 90-те години на ХХ век твърдят, че глобализацията е неизгодна за развиващите се страни, като призоваваха Китай да бъде бдителен по този въпрос и внимателно да претегля всички „за“ и „против“. С критичния си подход към глобализацията и своята отрицателна оценка националистите са в контраст с официалната позиция на Китай, която през 90-те години е много положителна към това явление. Това поставя националистите, които са критици на глобализацията, в много неудобно положение. Финансовата криза от 1997 г. в Югоизточна Азия допринася за промените в официалната китайска оценка за глобализацията“ (14) .
Особено остър е идейният сблъсък между китайския национализъм и китайския либерализъм в областта на икономиката. Там либерализмът „разголва“ своята същност като неолиберална матрица, която свежда икономическото развитие до свобода на пазарните сили и пълно отрицание на държавата. Лявонационалистическият комплекс, т.е. китайският национализъм, търси синтез между пазарно функциониране и държавно регулиране и стимулиране. Лявото му измерение се проявява в призива за укрепване на общонародната собственост като важен компонент на пазарното функциониране, а не само на държавата като инструмент на регулирането и стимулирането на стопанската динамика.
Не по-малък е конфликтът между тези две основни идейни течения в Китай в рамките на целия следреформен период в областта на културата. Особеното тук е, че не просто китайският национализъм се обявява срещу културата на Запада. В това неприемане на културната инвазия на САЩ и Западна Европа може да открием наличието на цивилизационна платформа на общество с 4-хилядолетна традиция.
На фона на тази идейна борба между китайския национализъм и китайския либерализъм къде са мястото и ролята на третото идейно течение — „новите леви“? За да разберем това, е необходимо да очертаем различията между последното и китайския национализъм като лявонационалистически комплекс.
Лявото като идейна тенденция и политическа платформа има най-силна позиция в предходния период, когато е представено чрез маоистката парадигма. В хода на соцалистическото строителство в рамките на модела на държавния социализъм съществува непрекъсната борба между тогавашното ляво в маоистки контур и умереното крило в ККП в лицето на такива фигури като Чжоу Енлай, Лю Шаоци, Дън Сяопин и т.н. По-късно именно умереното течение ражда китайския национализъм, макар че там присъства и левият момент. Но в известна степен то може да бъде „обвинено“ и за това, че е „майка“ на китайския либерализъм, при условие че „бащата“ може да бъде потърсен някъде на Запад.
Това, което определено характеризира лявото в Китай, е последователното разбиране за равенството. Но в предходния период на държавния социализъм понякога се стига до екстремните форми на грубата уравниловка, проявила се в периодите на „Големия скок“ и Културната революция. В случая става дума не просто за възгледите на Мао Дзедун, а че той е изразител на вижданията на значими селски маси, традиционно живеещи в земеделски общини и носители на стремежите на т.нар. архаичен селски комунизъм. В неизяснената напълно и до днес идейна парадигма на последния може да се отбележи, че до голяма степен вижданията за равенство и социалната справедливост се покриват с грубата уровниловка. Принципно в това няма нищо страшно. То е част от неизбежните състояния, особено за доиндустриалните общества, каквато е КНР почти до края на 60-те години на ХХ век. Тези състояния са известни с термина „левичарство“. Във времето е възможно да се преодолеят, но е възможно и да окажат при определени обстоятелства силни негативни въздействия.
След като хаосът на Културната революция създава трайни негативни нагласи сред ключови социални слоеве и професионални групи на китайското общество, „лявото“ след смъртта на Мао Дзедун отстъпва на заден план. Ръководството на ККП и страната преминава в ръцете на умереното крило — прагматиците като Дън Сяопин, които предпочитат да балансират в първото десетилетие на реформите между китайския национализъм и китайския либерализъм. Затова те напълно заслужено са наречени от редица изследователи „конфуцианци“.
Но реформите създават условия не просто за задълбочаване на различията в доходите, корупция, значими обществени диспропорции и социален дисбаланс. На фона на нерядко демонстративния показ на охолен живот от страна на новите капиталисти или на представители на висшата администрация започва разпространение на вълни от чувство за социална несправедливост. В редицата случаи на невъобразимо тежки условия на труд и живот, особено на идващите от провинцията на работа в големите градове, „подхранван“ от това чувство на социална несправедливост, се ражда социалният протест. Тенденцията е на непрекъснато увеличаване на броя на социалните протести. За период от десет години броят на демонстрациите в Китай нараства драматично – от 10 000 през 1993 г. до над 58 000 през 2003 г. (15)
В тези условия необичайно широк обществено-политически резонанс получава случаят с Бо Силай – син на бившия вицепремиер Бо Ибо. Бо Силай е бивш ръководител на партийната организацията на Чунцин, който създава т.нар. Чунцински модел на развитие. Този модел се основава на „три слона“:
• тежка битка с престъпни структури;
• натиск върху бизнеса;
• преразпределение на богатството в полза на бедните.
На Бо Силай се приписва опит за възраждане на егалитаристката идеология на Мао Дзедун и създаване на неомаоистки модел. Той провежда масови кампании за пеене на „червени песни“ от революционното минало под лозунга „Пей червено, бий по черното“. Действително се смята, че нанесените удари по „черните сили“ на мафията, натиска върху местните богаташи и частичната конфискация и преразпределение на богатства в полза на бедните създават значителна популярност на Бо Силай. Дори редица членове на висшето ръководство на страната и ККП посещават Чунцин, за да подкрепят Бо.
„Случаят Бо Силай“ е израз на очакванията в китайското общество за появата на лидер с „твърда ръка“, който да е в състояние да установи по-високо равнище на социална справедливост. Бо Силай определено се опитва да си проправи път нагоре в Политбюро чрез отговор на такива настроения. Но явно сред китайския елит преобладава виждането, че лидер с „желязна ръка“ може да унищожи крехкия консенсус, построен върху балансиране на интересите на различни групи. Възходът на такъв лидер, налагащ лична воля вместо „съчетаване на интересите“, явно не се смята за приемлив сред висшето ръководство на ККП и КНР. Бо Силай е обвинен в корупция и даден под съд, а неговата съпруга е осъдена на смърт, с отлагане на наказанието, за убийството на британски бизнесмен. И макар „случаят Бо Силай“ да е закрит, пред китайското общество остава нерешен въпросът да се търси повече социална справедливост в развитието на страната. В този смисъл „случаят Бо Силай“ демонстрира не просто определена тенденция, но е и своебразен сигнал.
Наблюдава се тенденция на нарастване на влиянието на „новите леви“ в КНР, включително сред студентските маси. Засега се смята, че идейно-теоретически „новите леви“ все още не могат да се сравняват нито с либерализма, който има зад гърба си няколко века история на Запад, нито с национализма, който в известен смисъл днес играе ролята на държавна идеология.
Под натиска на социалната проблематика още в началото на първото десетилетие на ХХI век се наблюдава корекция на идеологическата, политическата и социалната линия в Китай. Така например още на III пленум на ЦК на ККП след XVI конгрес се издига идеята, че в центъра на политиката е човекът. Днес, след проведения през декември 2012 г. ХVIII конгрес на Китайската комунистическа партия, на който бе избрано ново ръководство начело със Си Цзинпин, социалните въпроси се ползват с най-сериозно внимание.
Освен това „израстването“ на КНР като геоикономическа сила през XXI век я изправи и пред нови геополитически предизвикателства. Днес редица международни наблюдатели и политически изследователи отбелязват, че Китай и САЩ влизат в конфликтни взаимоотношения. Последните са наречени „Облачна война“ (на англ. език Cloudy War, по модела на името Студена война – Cold War). Изглежда, Китай започва да се чувства обект на организационно-психологическа и информационна война, каквато навремето бе водена срещу СССР и социалистическите страни от Източна Европа. Затова не са случайни изказванията на новия генерален секретар на ККП Си Цзинпин, че той в никакъв случай и никога няма да стане „втори Михаил Горбачов“.
В международната преса (16) излезе информация, че в цял Китай се провеждат събрания на ККП, на които партийните членове се запознават с Документ №9. В този документ с гриф „За служебно ползване“ се описват седемте злини, т.е. седемте идеологически комплекса, чрез които се води атаката в рамките на организационно-психологическата и информационната война:
• западният тип конституционна демокрация;
• „универсалните ценности на човешките права“;
• инспирираните от Запада идеи за независимостта на медиите;
• идващата от Запад идея за „гражданско участие“ и т.нар. гражданско общество;
• ултрапазарните идеи на неолиберализма;
• националният нихилизъм;
• критиката на травматичното минало на ККП (17).
„Западни сили, враждебни на Китай, и дисиденти в страната продължават постоянно да проникват в идеологическата сфера“ — предупреждава Документ №9 (18).
Във връзка с този документ проф. Сяо от Шанхайския свободен университет коментира, че „сега левите се чувстват много развълнувани и въодушевени, докато либералите са много обезкуражени и недоволни“ (19).
Тези нови тенденции определено сближават официалните позиции на КНР и ККП с тези на „новите леви“, без да се смята, че ще има в близко бъдеще някакво сливане и покритие между тях. Не бива да се забравя, че базовата идейна платформа, към която е най-близко ръководството на ККП и страната, продължава да бъде тази на китайския национализъм.
Без познаване на динамиката на идеите в китайското общество трудно биха могли да бъдат разбрани конкретните политики, действия и социално-икономическо развитие на тази гигантска страна.
Идейната динамика и нейните взаимодействия с държавата, политическите сили, социалните групи, слоеве и класи, както и обществото като цяло демонстрират някои интересни моменти, които могат да се обобщят така:
• В рамките на реформения период в КНР се създава обстановка на най-широк идеен плурализъм. Последният се разглежда като необходимо явление, за да изкристализират нови пътища и насоки на развитие. Тези насоки да не бъдат просто наложени на обществото, а то самото в дебати и дискусии да осмисли какво и как да се прави за постигане на действително обществено развитие.
• Този идеен плурализъм обаче не се трасформира в политически такъв. Запазен е базовият политически контур, създаден в рамките на обществото на т.нар. държавен социализъм. Това се превръща във важен фактор Китайската народна република да не изпадне в ситуация на държавно-обществен разпад и/или социално-икономическа срив или още по-лошо – да катастрофа, както стана при провеждането на промените в СССР, Югославия, ЧССР и някои други страни от Източна Европа. Казано по друг начин, ръководството на страната тръгва към реформи на социално-икономическата система, без да използва политически и идеен радикализъм. Фактически то се придържа към традиционния принцип, издигнат още от Конфуций, да не се допуска „хаос в Поднебесната“. От такава гледна точка сменящите се генерации на ръководството на ККП и КНР от Дън Сяопин до днес определено могат да бъдат наречени „конфуцианци“, каквото наименование се използва от редица изследователи и коментатори по света.
• Може да се направи извод, че в ръководните кръгове на ККП и КНР се придържат към курса на поддръжка не толкова на политически плурализъм в мащаба на обществото, колкото на такъв в рамките на елита. Подобен модел на политически плурализъм търси консенсус и баланс между различни идейни и властови групи и течения в своите рамки. Стремежът е да не се позволява налагане на авторитарен тип личност или доминираща сила, склонни да прибягват към репресивни мерки спрямо несъгласните с тях, каквато практика е съществувала в партийното минало. Създаването на такъв вътрешнопартиен и вътрешнополитически консенсус вероятно се смята за най-важно условие за политическато стабилност на китайското общество. Доколко този модел ще се окаже успешен в перспектива, ще покаже бъдещето.
Бележки
(1) Вж. 人民日 („Жънмин жибао“) „Three Represents“ в http://english.cpc.people.com.cn/66739/4521344.html
(2) Вж. Фан Нин.Три крупнейших течения общественной мысли, имеющих влияние в современном Китае. „Экономические стратегии“, Москва, №7-2005, стр. 8.
(3) Caroline Rose. „Patriotism is not taboo“: nationalism in China and Japan and implication for Sino-Japanese relations, Japan Forum, Volume 12, No2, 2000, p.176.
(4) Вж. в Zhao Suisheng. „Chinese intellectuals“ quest for national greatness and nationalistic writing in 1990s“. China Quarterly 152, 1997, p.725-745.
(5) Либерализмът в Китай има определено развитие и в досоциалистическия период на страната. В този смисъл може да се говори за начало на ново развитие на либерализма през 80-те години на ХХ век.
(6) Вж. Кисинджър Х. За Китай. Изд. „Труд“, София, 2012, а също Х.Кисинджър. Стенограмите на Кисинджър: Свръхсекретните преговори с Пекин и Москва. Изд. „Прозорец“, София, 2002.
(7) В Китай тези събития са наричани „Събитията от 4 юни“ (六四事件), докато в документите на Китайската комунистическа партия се използва терминът „Политическите вълнения от пролетта и лятото на 1989 година“ (年春夏之交的政治 波). Става дума за граждански протести, подкрепяни от част от студентството, интелигенцията и работничеството, придържащи се основно към либерални възгледи и издигащи лозунгите за политическа либерализация на системата в КНР. Някои автори се придържат към други трактовки за исканията на протестиращите, например, че те се обявяват срещу корупцията, развила се особено след началото на реформите от 1978 г. Основният лозунг на протестиращите е „Долу продажните чиновници!“. Непосредствен повод за събитията става смъртта на бившия Генерален секретар на ЦК на ККП Ху Яобан на 27 април 1989 г. Той е за „бързи реформи“ и противник на маоистката практика от времето на Културната революция. Обвинен от Дън Сяопин и други от ръководството на ККП за студентските вълнения през 1986-1987 г. Когато си подава отставката, е принуден да си направи „самокритика“.
Протестите преминават основно на площад „Тянанмън“ (天安 — Небесна врата) в Пекин, както и в няколко други града — Шанхай, Чунцин, Ухан. Протестиращите създават палаткови лагери. След неколкократни призиви на правителството за прекратяване на протестите на 20 май е обявено военно положение. Дори и тогава протестът не спира, а на площада са изградени барикади. Затова сутринта на 3 юни на площада влизат армейски части от НОАК (Народноосвободителната армия на Китай), които са отблъснати със сила, включително подпалване на танковете. Това ожесточава сблъсъка, при което се води открит огън. По официални данни жертвите са около 242 граждани и около 100 войници, докато според разузнаването на НАТО са 7000 (6000 граждани и 1000 войници). По-късно част от активистите на протеста са съдени. Има осъдени на смърт, а други излежават дългогодишни срокове затвор.
(8) Вж. пак Фан Нин. Три крупнейших течении общественной мысли, имеющих влияние в современном Китае. „Экономические стратегии“, Москва, №7-2005, стр. 10.
(9) „Мозъчните центрове“, генериращи този тип идеи, са Институтът по марксизъм-ленинизъм и другите научноизследователски институти към Академията по обществени науки, както и Централната партийна школа на ККП и нейните филиали във всяка провинция на Китай.
(10) Концепцията за „Тройното представителство“ или „Трите представителства“ е издигната за първи път от Дзян Дзъмин на 25 февруари 2000 г. по време на неговата обиколка в провинция Гуандун. Като цялостна концепция, която става платформа на партийната линия, е провъзгласена от Дзян Дзъмин в доклада му на XVI конгрес на ККП през ноември 2002 г. В този доклад той заявява: „Като преглеждаме хода на борбата и опита ни през последните 80 години и като гледаме напред към трудните задачи и светлото бъдеще в новия век, нашата Партия трябва да продължи да стои в челните редици и да води народа в постъпателния му марш към победата. С една дума, Партията винаги трябва да представлява изискванията на развитето на модерните производителни сили на Китай, ориентацията към разработката на прогресивната китайска култура и основните интереси на мнозинството от хората в Китай.“ (вж.人民日(„Жънмин жибао“) „Three Represents“ в http://english.cpc.people.com.cn/66739/4521344.html). Това тройно представителство се тълкува по различен начин: 1. „модерните производителни сили“ — новите предприемачески слоеве; 2. „прогресивната китайска култура“ — интелигенцията; 3. „мнозинството от хората“ — партийните маси. Именно концепцията за тройното представителство е идеологическото обосноваване на допускането на представители на новопоявилата се едра и средна буржоазия да бъдат приемани за членове на ККП.
(11) Вж. politicalpistachio.blogspot.com
(12) Според http://www.tealeafnation.com/2012/02/a-pictorial-guide-to-chinas-politics-left-v-right/#sthash.Zex1eDyM.dpuf
(13) Пак там.
(14) Фан Нин.Три крупнейших течении общественной мысли, имеющих влияние в современном Китае. „Экономические стратегии“, Москва, №7-2005, стр. 9-10.
(15) Източник: Министерство на обществената сигурност по данни на http://politicalpistachio.blogspot.com/2010/12/communism-faces-possibility-of-collapse.html
(16) Вж. New York Times, August 19, 2013, по http://www.nytimes.com/2013/08/20/world/asia/chinas-new-leadership-takes-hard-line-in-secret-memo.html?pagewanted=all&_r=0
(17) Пак там.
(18) Там.
(19) Там.