Желю Железов е о. р. подполковник от артилерията. Роден е през 1934 г. в с Крива река, Шуменско. Завършва военнополитическия факултет на Военна академия „Г. С. Раковски“ през 1975 г., след което е назначен за преподавател в катедра „Философия“ на Академията. Интересите му са в областта на философия на историята и изобразителното изкуство. Пише философско-социологически трактати, изработва уникати от дърво, полускъпоценни камъни и стъклопис. Във виртуалното пространство може да бъде намерен на адреси: jelezov.blog.bg //jjelezov.blog.bg //
e-mail: j_jelezov@mail.bg
Осъдени ли сме на бедност? Като народ, а не като индивиди. Ако да, то на какъв срок? Тези въпроси маркират проблем, според мен, много по-сложен дори от проблемите, които решават работещите в Големия адронен колайдър в гр. Церн, Швейцария. В науката отдавна е доказано, че точното формулиране на проблема е половината от решението му.
Ще представя поне две необходими предпоставки
1. Все още не съществува широко възприета формулировка на проблема за настоящата бедност на българската нация, което предопределя липсата дори на опити за теоретическото и практическото му решение. 2. Методология на моите изследвания са Марксовото материалистическо разбиране на историята, както и неговото икономическо учение, изложено най-пълно и системно в „Капиталът“, но освободени от догматическите наслоения от последните десетилетия, а метод — Хегеловият диалeктически метод на преминаване от абстрактното към конкретното.
За забогателия български компрадор бедността и мизерията са нещо нормално, като лошото време, например. И от нея всеки сам трябва да се спасява. Работливите и предприемчивите винаги ще преуспяват, а останалите си заслужават хала.
Ние, обикновените хора от началото на третото хилядолетие, свидетели и участници в грандиозното развитие на производителните сили на обществото, постигнато благодарение и на капиталистическия начин на производство (НП), осъзнаваме, че общественото производство днес е в състояние да произведе достатъчно блага за всеки от 7-те млрд. човеци. Смятаме и трябва да смятаме бедността и мизерията за нещо нечовешко, безбожно, както би казал религиозният човек. Затова искаме да знаем причините и виновниците за нейното съществуване.
В отговор на този въпрос през последните 20 години политици от всичките партии, учени и недотам учени от различните направления на макроикономическата мисъл ни втълпяват, че жизненият стандарт на средностатистическия гражданин на Република България е толкова пъти по нисък от този на събрата му от развития Запад, колкото пъти е по-ниска производителността на труда у нас. Истина ли е това? Това ли е единствената или основната причина за нашата бедност и мизерия?
Според Емил Хърсев например: „Това са смешни неща, просто това, което наричаме ниска производителност на труда в България, означава лоши ценови условия, налагани на източноевропейския пазар.“ Той доуточнява: „Как измерваме производителността на труда? В стойности, в стойности! А не в единица произведена продукция.“ (БНТ, „Референдум, 20. 12. 2012г.)
Разбира се, Е. Хърсев е прав, но това, което твърди, не е цялата истина. Проблемът за бедността изобщо, както и за нашата сегашна бедност, е част от по-общ и сложен академичен проблем, но със съдбовно за човечеството практическо значение.
Бедността и мизерията са социално явление, връстници на историята. Предисторията (първобитнообщинната фармация) не познава това явление, доколкото отсъства неговата противоположност — богатството и охолството — за части от тогавашните човешки общности. Източник на бедността е експлоатацията на човек от човека, която се появява като резултат от общественото разделение на труда и последвалата го поява на частната собственост върху условията на общественото производство (средствата за производство). Карл Маркс определя историческото време (досегашната история, продължаваща вече около 8 хил. години) с понятието „икономическа обществена формация“ (ИОФ), като необходима (закономерна) епоха на историческия процес — отрицание (антитеза) на първата, първобитнообщинната формация.
Капитализмът е последният експлоататорски строй в развитието на ИОФ. Той от своя страна преминава през различни стадии, за да навлезе в края на IХ и началото на ХХ век в стадий, за който Джон Хобсън през 1902 г. създава научното понятие империализъм.
До неотдавна господстващо в марксисткия дискурс бе схващането за империализма, наложено предимно от Роза Люксембург (1871-1919) и Владимир И. Ленин, като за последен стадий на капитализма и навечерие на световната пролетарска революция. По обясними причини този „сценарий“ не се реализира и от 50-те години на ХХ в. капитализмът, а с него и човечеството започна да навлиза в етап от своето развитие, наречен глобализация.
Глобализацията, или по Маркс „обобщественото човечество или човешкото общество“, като процес трябваше да започне и да продължи в условията на посткапиталистически обществен строй на ИОФ (независимо от това как щеше да се нарече той). Но Клио (богинята на историята) отсъди друго: глобализацията да започне като стадий на капитализма, продължил и носещ в себе си основните черти на империализма.
Като термин империализмът е с доста неопределено съдържание. Най-често се използва, включително и от немарксисти, дефинираното от Ленин понятие: „Империализмът е капитализъм на този стадий от развитието си, когато възниква господство на монополите и на финансовия капитал, износът на капитал придобива най-голямо значение, започва разделението на света от международните тръстове, завършена е подялбата на цялата територия на Земята между най-големите капиталистически страни.“ (ПСС, т. 27, с. 387) Друга особеност, която Ленин сочи и която историята потвърди, са паразитизмът и загниването на капитализма в стадия на империализма.
Проблемът дали глобализацията е момент от развитието на империализма, или е нов стадий, е схоластичен, ако не се разглежда през размитата логика на Лютфи Аскерзаде. Главното, което отличава глобализацията от класическия империализъм, е процесът на непрекъснато задълбочаване на глобалното господство на няколкостотин транснационални корпорации (ТНК) и реципрочният упадък на националната държавност.
Съвременната бедност е продукт на един от основните процеси, характеризиращи капиталистическия начин на производство, процес, чието обяснение е измъчвало политическата икономия (икономикса) от самото ù начало и е останал нерешен напълно дори в икономическото учение на Карл Маркс. Този процес се нарича „натрупване на капитала“. Сполучлив опит за обяснението му прави Роза Люксембург. В труда си „Натрупване на капитала“ (1913 г.) тя успешно решава този теоретичен проблем в духа на Марксовото учение, като завършва теорията на натрупването, нещо, което Маркс не успява да свърши първо, поради изключителната сложност на проблема; второ, поради липса на време, както и ранната му кончина и трето, поради епохата, която не му позволява да съзре необходимата предпоставка за решаването му, която отчетливо се очертава едва в стадия на империализма, настъпил след смъртта на Маркс.
Този труд на Р. Люксембург е бил подложен на остра критика и отрицание на приноса ù в развитието на марксизма от страна на тогавашните лидери на Втория интернационал – Кауцки, Хилфердинг, Ото Бауер и др. Причините на това отрицание от дистанцията на времето днес стават по-понятни: дребнобуржоазната ревизия на Марксовото учение, която те правят, прикриват с доктринерския му прочит и анатемосване на всеки опит за творческото му развитие. А и умствените възможности на някои от тези критици не са били адекватни на сложността на проблема.
През 1916 г. Р. Люксембург прави анализ на посочените критики на нейния труд и го оформя в отделна глава „Антикритика“ — неразделна част от Втория том на труда при второто му издание.
Натрупването на капитала е толкова сложен проблем, че дори само за популярното му изложение са необходими доста лекции. Затова аз само ще го илюстрирам с идеализиран пример.
Да си представим затворена и изолирана от света човешка общност в битието ù през ИОФ. Първият неоспорим факт, който трябва да констатираме, е, че за да оцеляват индивидите от тази общност, трябва да произвеждат и възпроизвеждат материалния си живот чрез производство на средства за неговото поддържане. Това „просто“ или „разширено“, стоково или натурално производство винаги има обществен характер — неоспорим факт. Резултат от производствената дейност е съвкупният обществен продукт (СОП). Вторият безспорен факт е наличието на експлоатация на човек от човека, която се реализира като отнемане на част от продукта на непосредствените производители в полза на собствениците на средствата за производство. Или това е т. нар. от Маркс „принаден продукт“. Последният във всички докапиталистически обществени форми изцяло се консумира и/или прахосва от собствениците на средствата за производство. Това определя производството като „просто“, т. е. разширяващо се само по екстензивен начин. Дотук нещата са лесни за разбиране, а бедността се е приемала като нещо съвсем нормално и се е оправдавала с Божията воля.
Капиталистическият начин на производство е възможен и мислим само като „разширено“ стоково производство, което е едно и също — като натрупване на капитал. Точно тук е трудният за проумяване въпрос, който и днес много учени не могат да разберат: как принаденият продукт се превръща в принадена стойност, която под формата на печалба се превръща в паричен капитал, т. е. в инструмент за интензивно разширяване на производството? Към решаването на този въпрос има два подхода: в първия случай (използван в немарксистките икономически теории) отделните капиталисти и техните капитали се разглеждат като обособени и независими един от друг феномени в приетия идеализиран модел на затворена човешка общност. Отделните капиталисти, произвеждащи в различните отрасли на общественото производство, разменяйки помежду си посредством парите (във функцията им на средство за размяна) своя принаден продукт, го реализират без остатък. Но това състояние е само привидност, разсъдъчна абстракция. Затова вторият подход разглежда отделните капитали като съвкупен обществен капитал, така както произведеният продукт е съвкупен обществен продукт, независимо че е частна собственост на отделните капиталисти. Така че съвкупният обществен капитал е разумна абстракция, понятие за същността на нещо реално съществуващо. Ако за изследване на натрупването приложим този втори, научно обоснован подход, има три възможни допускания:
Първо, идеализираната затворена човешка общност се състои само от капиталисти и наемни работници; първите заедно със свитата от потребни и паразитни прослойки, изхранвани от капиталистите, а вторите — наемните работници заедно със семействата си, преживяващи само от работната заплата на заетите работници. В този случай разширеното възпроизводство, следователно и натрупването на капитал в парична форма става невъзможно, защото тази част от принадения продукт, предназначена за натрупване, не може да бъде продадена, т. е. превърната в паричен капитал, тъй като в затворената общност за нея не съществуват купувачи. При тези условия общността ще бъде в перманентна криза на свръхпроизводство, изход от която капиталистите ще търсят или чрез собствено разширено потребление на предмети на разкоша, и/или чрез унищожаване на нереализираната част от принадения продукт. Но в този случай, както отбелязва Р. Люксембург, въпросната общност ще живее не в условията на капиталистически начин на производство, за който натрупването е иманентно (вътрешно необходимо) свойство, а в условията на някаква въображаема, например феодална форма, неспособна да натрупва принадена стойност.
Второ, изход от парадоксалната ситуация ще потърсим чрез допускането, че в общността съществуват индивиди, които не са капиталисти, нито наемни работници, и следователно произвеждат (създават разменна стойност) не по капиталистически начин (без експлоатация на наемни работници). Тези индивидуални производители до някое време ще изкупуват цялата неизконсумирана от капиталистите част от принадения продукт, с което ще създават условие за превръщането му в паричен капитал. Но тази възможност ще се изчерпи бързо, защото натрупването на капитала е същевременно и негова концентрация. Чрез „лошите ценови условия“, както се изрази Е. Хърсев, капиталистите постоянно и постепенно ще унищожават тези некапиталистически производители или както е прието да се наричат „средна класа“. Днес това на практика се вижда например от появата на супер- и хипермаркети, които унищожават кварталните бакалии и превръщат техните собственици в наемни работници.
Това развитие, ликвидиращо некапиталистическите производители, не може да достигне своя предел — превръщането на общност, съставена само от капиталисти и наемни работници, защото такова общество е невъзможно. На определен етап от развитието на общността жизнените условия на мнозинството, съставено от наемни работници, ще ги принудят да осъзнаят, че съществуващата обществена форма е „неестествена“, (състояние на системна криза) и ще я премахнат. Как? Чрез „експроприация на експроприаторите“ (Маркс), която може да се реализира по различни начини, в т. ч. и чрез насилие. Фактът, че и днес, 5-6 века след появата си, капитализмът е все още жив, макар и сериозно болен (системна криза), ни подсказва, че той е намерил начин за преодоляване на перманентната криза на свръхпроизводство в процеса на натрупването на капитала.
Това ще илюстрираме със следващото, трето допускане. След като капиталистите се убеждават, че натрупването на капитал в затворената общност е ограничено във времето, решават да нарушат изолацията на общността и да потърсят купувачи на проблемната част от принадения продукт вън от нея. А там са докапиталистически производители и/или неконкурентоспособни капиталисти. Така персонифицираният капитал, лишен от способност за историческо мислене, си въобразява, че е открил неизчерпаем източник на натрупване, което му осигурява вечно битие (Идеята за „Краят на историята“ на Ф. Фукуяма).
Напускаме идеализирания модел и се потапяме в реалността. Аналог на въображаемата общност първо стават метрополиите на колониалните империи, а външни купувачи — населението на колониите, полуколониите и на слаборазвитите страни. След разпадане на колониалната система светът се разделя на Център, който включва развитите капиталистически страни и Периферия — всички останали страни и народи (бездънен резервоар за натрупването на капитал в страните от Центъра – Златния милиард). Природата на капиталистическия начин на производство е такава, че той може да съществува само в тази форма, която необратимо разделя света на богати и бедни страни и нации, а във всяка нация, в т. ч. и в нациите от Центъра — на бедни и богати индивиди и класи. Това разделение и като реалност, и като тенденция се доказва с официални и неопровержими статистически данни.
След краха на социализма България попадна директно в Периферията на съвременния свят, което на практика беше неизбежно. Надеждата, че членството ù в ЕС ще я извади оттам и ще я приобщи към Центъра е илюзия, и то доста наивна. ЕС е доста неопределен съюз на силно развити империалистически държави и средно и слабо развити страни, ръководен от неолиберална идеология и политика, с неолиберална икономика, заменила възникналата след Втората световна война Държава на всеобщото благоденствие (Welfare State). Това са обстоятелства, които засега правят необратим процеса на задълбочаваща се социална диференциация в и между страните от ЕС.
Участта на България (като част от Периферията) се определя от факта, че по-големият дял от реалната икономика и финансовата система са собственост на чуждестранния капитал, в т. ч. и на транснационални корпорации. Нещо повече, политическият елит от целия спектър се хвали с привлечените чуждестранни инвестиции и обещава да привлича още чужди „стратегически инвеститори“. Останалата незначителна част от икономиката е собственост на слабата политически и икономически национална буржоазия и на компрадорите. Последните, по обясними причини, са доминирали в почти всички правителства от началото на прехода. Управлението на ГЕРБ е еталон на компрадорска политика, което се доказва и от хипертрофичния интерес към развитието на инфраструктурата, както и от безропотното подчинение на волята на САЩ и ЕС, което носи колосални облаги за компрадорите и нищета за народа.
Господството на финансовия капитал, персонифициран главно в транснационалните корпорации и САЩ, и ограбването на богатствата на народите от Периферията се реализира освен чрез пряко насилие (Ирак, Югославия, Афганистан, Либия и др.) и чрез износ на капитал, а вече и на промишлени производства от Центъра към Периферията — нещо, което не се вижда и разбира само от слепци.
Днешното състояние на България е чудовищна перверзия: за четири социалистически десетилетия народът създава могъща промишленост и модерно селско стопанство, оценено за стотици милиарди долари, след което разрешава на шепа продажни малоумници да прахосат всичко, разпродавайки го за жълти стотинки на външни „стратегически инвеститори“, които ежегодно изнасят от страната около 15 млрд. лева печалба, т. е. безвъзмездно отнета от труда на хората принадена стойност. Истинската перверзия обаче се свежда не толкова до това, че един просветен народ допусна да бъде излъган от малоумници (случвало се е и на други народи), а до това, че продължава да им вярва и да избира от техните среди своите президенти, парламенти и правителства.
Лайтмотив на казаното дотук е доказателството, че сегашната бедност и продължаващото ù задълбочаване, е обективен процес, необходим (закономерен) резултат от процес, обозначаван в науката с понятието „натрупване на капитала“. Вникването в неговата същност предполага наличие в личния научен арсенал на читателя поне на две от основните понятия на политическата икономия — капитал и ценност.
Капиталът е натрупан, овеществен (в рамките на втората, очовечената природа) умствен и физически човешки труд. Като такъв, независимо от различните форми и метаморфози, той е обществено отношение между индивиди и класи, едни от които притежават условията на общественото производство (средствата за производство) и благодарение на това законно отнемат съвсем безвъзмездно от непосредствените производители част от продукта на техния труд (наречен от Маркс „принаден продукт“), за да го превърнат в „принадена стойност“ (да не се бърка с „добавена стойност“). В тази форма той може да се натрупва безпределно и става фактор за разширено възпроизводство, но само във формата си на паричен капитал. Другата страна на отношението са наемните работници (на физическия и умствения труд), които не притежават средства за производство и за да възпроизвеждат живота си, са принудени да продават единствената стока, която притежават – работната си сила. Следователно работната сила на наемния работник (умствен или физически) не е капитал (стоков), защото приложението ù не носи принаден продукт (стойност) за притежателя ù.
Ценността е термин, разсъдъчна абстракция за обозначаване на много на брой и с различна природа феномени. Като научно понятие (разумна абстракция) негов предмет е ноумен — умопостигаема (интелигибелна) сетивно, а следователно и разсъдъчно непостижима същност. Трудността за разбирането му като проблем се усложнява и от факта, че в основните европейски езици и езикови групи, с изключение на немския език, този ноумен се обозначава с два термина и/или понятия: в българския език — стойност и ценност, в руския — съответно стоимость и ценность. В немския език за него съществува само един термин — Wert.
Употребата на двата термина създава у някои хора убеждението, че съществуват два вида ценности: материални (стойности) и духовни, между които не съществуват връзки и отношения на зависимост. Карл Маркс е създателят на теорията на ценността (наречена по-късно „аксиология“). Това той успява да направи благодарение на преодоляването на противоположността между двата монистични мирогледа — материалистическия и идеалистическия, т. е. на т. нар. основен въпрос на философията, съдържание на който фактически е въпрос за произхода и същността на „идеалното“.
За домарксовия материалист-монист светът е материален. „Идеалното“ няма реално битие, а е само идеален образ на реалната действителност в съзнанието на индивида, разбиран като чисто природно същество. „Идеалното“ може да напуска ума само като познавателен процес и да съществува вън от него изключително като знание или духовна култура (въплътено знание). Затова този материализъм е бил и е мироглед на учените-природоизпитатели при формирането на природните науки на Новото време.
Според идеалистическия мироглед „идеалното“ има битие вън от човешкото съзнание. За обективния идеализъм то е реално (обективно) съществуващо инобитие на Абсолютната идея. Според субективния идеализъм „идеалното“ е субективна реалност, резултат на човешката мисловна дейност. Логиката на тази теза води до солипсизъм: реално съществува само мислещият индивид, чиито възприятия не са способни да създават обективно знание.
За Маркс „идеалното“ има реално битие като ценност (Wert) вътре и вън от човешкото съзнание. Като такова то е същност, differentia specifica на втората, очовечената природа. За определение на процеса, в който човекът очовечава природата вън от себе си, както и своята природа, Маркс използва термина „отчуждение“, употребяван преди него от Гьоте, Русо, Хегел и др. Но ако за обективния идеалист Хегел „…отчуждението на съзнанието полага вещността“, Маркс смята, че „Когато действителният, телесният човек, застанал върху здравата, добре закръглената земя, събиращ в себе си и излъчващ от себе си всичките природни сили, полага благодарение на своето отчуждение своите действителни, предметни същностни сили като чужди предмети, то не полагането е субект: такъв се явява субективността на предметните същностни сили, действието на които трябва да бъде също предметно. Предметното същество действа по предметен начин, и то не би действало по предметен начин, ако предметното не се съдържаше в неговото съществено определение. То само затова твори или полага предмети, защото самото то се полага от предмети и че то от самото начало е природа. По такъв начин, работата стои не така, като че то в акта на полагането преминава от своята „чиста дейност“ към сътворяването на предмета, а така, че неговият предметен продукт само потвърждава неговата предметна дейност, неговата дейност като дейност на предметно природно същество.“
Внимателният прочит на тази много съществена и трудна за разбиране мисъл ще ни покаже, че тя не е антитеза на Хегеловата идеалистическа теза, а е синтеза на материалистическата и идеалистическата теза, което се вижда от продължението на цитираната мисъл: „Ние виждаме тук, че последователно проведеният натурализъм или хуманизъм се различава както от идеализма, така и от материализма, явявайки се заедно с това обединяваща ги истина… В същото време само натурализмът е способен да разбере акта на световната история.“ (Т. 42, с. 149)
От написаното следва, че всички ценностни форми или ценността изобщо имат идеална природа. Понятията „материални ценности“ и „духовни ценности“ са истинни само доколкото определят природата на носителите на ценността и природата на потребността, която задоволяват, а самата ценност винаги има идеална природа. Както информацията винаги има виртуална природа, независимо от носителите си.
Отчуждението или по-късното понятие „практика“ (дейност, субективност), които създава Маркс, изразяват исторически развиващ се процес, който преминава през три формации: първобитнообщинна (ПОФ), икономическа (ИОФ) и комунистическа (КОФ).
Отчуждението през първата формация Маркс нарича „игра на природните сили на индивидите“. Продуктът на тази игра притежава свойството „потребителна ценност“, независимо от това каква потребност — материална или духовна — удовлетворява.
Втората, ИОФ, се появява когато, в резултат на прогресивното развитие на производителните сили на обществото, започва обществено разделение на производствената дейност на индивидите. Това постепенно превръща преобладававащата ù част от игра на природните сили в труд, който става субстанция на новопоявилата се форма на ценността — разменната ценност. Тя, от своя страна, превръща продукта на труда в стока. Природата на стоковата ценност (стойност) като овеществено обществено отношение обикновено се осъзнава превратно – явление, наречено от Маркс „стоков фетишизъм“. Написах всичко това, за да разсея широко разпространеното заблуждение, че машините и особено съвременните автомати създават разменна ценност, заблуждение предизвикано от неспособността на мисленето да различи потребителната от разменната ценност на стоките. Едва когато индивидът проумее това различие, а следователно и специфичната особеност на разменната ценност, ще е способен да разбере натрупването на капитала като натрупване на богатство в имащите класи и бедност и мизерия в класата на наемния труд, както и натрупването на богатство в страните от „Златния милиард“ и неотвратимото обедняване на страните и народите от Периферията.
Всичките съществували и съществуващи социални теории, с изключение на Марксовото учение, разглеждат бедността и мизерията като неотвратимо зло, като необходимо следствие от природното неравенство между индивидите. „Философите само по различен начин са обяснявали света, но задачата се състои в това той да бъде променен“ (последният, 11-и от Тезисите на Фойербах). С това Маркс ни казва: станалото и ставащото, в т ч. и бедността и мизерията, могат да бъдат обяснени (вярно или не). Бъдещото развитие вече не може да бъде стихия, както е било досега. И тъй като то, бъдещето не съществува, хората сами трябва постоянно и целенасочено да го сътворяват. Те ще правят това толкова по-успешно, колкото по-пълно и точно е знанието им за обективната тенденция на общественото развитие, която е идеална реалност.
Една от основните заслуги на Маркс е доказателството, извършено с точността на природните науки, че тази тенденция води към трета, към комунистическата обществена формация (КОФ), когато бедността и мизерията безвъзвратно ще останат в историята. Догадка, че човечеството е преминало и преминава през две обществени формации се съдържа още в творчеството на Хесиод (700 г. пр. н. е.). Четири века по-късно Аристотел ще потвърди че, трудът (робският) е и ще бъде вечна основа на обществения живот. Такъв е и смисълът на библейския мит за грехопадението.
Според Марксовата формационна теория за общественото развитие втората, икономическата обществена формация, в която човечеството продължава да живее, има триединно основание. Подобно на Пресветата Троица в „Символът на вярата“, където единният Бог се явява в три лица (ипостаси) – Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, основа на икономическата обществена формация е трудът в своите три лица: трудът – като дейност на индивидите, собствеността – като натрупан труд, и ценността – като отношение (на индивидите към природата и помежду им), превръщащо популацията на човешките индивиди в общество (социум, втора природа).
Вечна ли е икономическата обществена формация, т. е. край на историята ли е тя, както писа Ф. Фукуяма и каквито са предразсъдъците на всички антимарксисти?
Тя би била вечна, ако вечно и неизменно е нейното основание — триединният труд. Какво обаче се случва с последния? Отговорът е скрит например в един напълно автоматизиран автомобилен завод. Безспорен факт е, че днес дори най-развитите страни, постигнали впечатляващи успехи в автоматизацията, са много далеч от онзи предел, когато постоянно ускоряващото се нарастване на производителната сила на труда ще го ликвидира като „лишаване от спокойствието, свободата и щастието“ (Адам Смит), за да го превърне отново в свободна игра на природните сили на човека. Следователно по-нататъшното развитие на човечеството и неговата съдба ще зависят от промените в труда като троица.
Промените в първото лице на троицата са лесно разбираеми и дори видими и могат да се определят като все по-пълно обобществяване. Второто лице — собствеността, в условията на капитализма се проявява като частна капиталистическа собственост. Доведеното до крайност противоречие между тези две лица на труда се нарича системна криза на капитализма. И единствено възможният изход от нея е замяната на капиталистическата форма с групова (кооперативна) собственост върху средствата за производство.
Замяната на една форма на собственост с друга, по-висша, се определя с понятието „социална революция“. Съвременната капиталистическа система е бременна с нов обществен строй. Не е известно кой ще бабува, кой и как ще го изроди — нормално или чрез цезарово сечение, и какво ще представлява новопоявилият се обществен строй. Маркс не ни казва, защото е убеден, че „не могат да се създават рецепти за готварницата на бъдещето“. Марксистите все още не са способни да отговорят, защото не са се освободили напълно от доктринерско-догматичните наслоения в мисленето си. Антимарксистите са включили всичките си производствени мощности за производство на глупости. Идейни противници на капитализма, но несподелящи частично или напълно Марксовото учение, усилено създават красиви но най-често утопични социални теории (Майкъл Албърт, Джон Холоуей, Наоми Клайн, Гордън Бигелоу и мн. др.) Абсолютна интелектуална криза!
На нейния фон се осмелявам да споделя своите (в някаква степен оригинални) идеи: новият обществен строй, който ще се пръкне из утробата на капитализма, независимо как ще се нарича, ще бъде част, може би последна, от икономическата обществена формация (ИОФ). Смятам, че причисляването му към комунистическата обществена формация (КОФ), като нейна низша фаза, беше и е груба грешка в тълкуването на Марксовото учение, и е една от теоретичните причини за краха на реалния социализъм. Никакъв етап, фаза или стадий не могат да се причисляват към КОФ, докато хората възпроизвеждат материалния си живот чрез труд. В този смисъл капитализмът не е последна, а е предпоследна „прогресивна епоха на ИОФ“.
Третото лице на троицата — ценността — е най-мистериозно. Справедливо (духовна ценност) е, когато съвкупният обществен продукт се разпределя според вложения по количество и качество труд (материална ценност) от частните му производители. Това важи за докапиталистическото просто стоково производство. Съвкупният обществен продукт на капиталистическото производство е собственост на капиталистите, които го разпределят помежду си според изразходвания постоянен и променлив капитал. Това разпределение те приемат за абсолютно справедливо. Но то се приема за справедливо и от цялото общество по две причини: първо, общественото битие на индивидите-пролетарии определя съзнанието им. „Съзнанието на господстващата класа е господстващо съзнание“ (Маркс). Второ, класата собственик на средствата за материално производство притежава и средствата за духовно производство, което ù дава възможност да манипулира общественото съзнание.
Единствено справедливото разпределение на съвкупния обществен продукт — според труда — ще стане пак възможно, когато частната капиталистическа собственост се превърне отново в частна трудова собственост на асоциираните производители. Когато производителната сила на индивидите, а заедно с нея и те самите, престанат да бъдат стока, човечеството ще направи грандиозна стъпка в развитието си, навлизайки в действително последния и вече неексплоататорски строй на икономическата обществена формация.
Вместо заключение. България е осъдена, и то за дълго, на бедност. Причините за това са твърде много. Те са в нас и извън нас — в Европа и в света като цялост, в миналото и в настоящето. Една от тях обаче заслужава специално внимание Ние, българите, сме уникално явление — най-бедните и най-послушните, ако не и най-наивните „европейци“. Ако Иван Хаджийски бе свидетел на днешния ни хал, би измислил още по-екзотично сравнение от „скопен вол“ за търпението на българина.
Октомври 2013 г.