В някои актуални трудове по стопанска история на България (1878 – 1912) доминира един твърде любопитен интерпретативен метод. Условно ще го назова политически утопизъм. Характеризира се с „определяне на формите, задачите и съдържанието на дейността на държавата“ (политичност) (1), които да послужат за указание към едни „измислени и преди всичко несъществуващи обществени порядки“ (утопичност) (2). Бързам да поясня, че въпросният термин не е задължително да бъде схващан негативно.
Структурата на политическия утопизъм и конкретните му историографски измерения ще бъдат обект на изследване в настоящия текст. Целта е да се изяснят функционалността и теоретичните постановки, които третира. Ще се спра върху творбите на Румен Аврамов („Комуналният капитализъм“) и на Цветана Тодорова („История на външния дълг на България (1878-1918“). Аргументирам избора си с големия авторитет на въпросните учени, както и с новаторския им принос за въвеждане на политическия утопизъм като научен метод в модерната историография на българското стопанско минало (1878-1912).
Според Джеймс Доуърти и Робърт Пфалцграф „теориите в социалните науки могат да бъдат разделени на три основни категории. Историко-описателни, които обобщават фактите на миналото и настоящата реалност, научно-прогнозиращи, които използват математическите корелации и посочват вероятностите в бъдещето, и хипотетично-нормативни, които по метода на дедукцията се занимават с това как нещата могат или би трябвало да бъдат подобрени“ (3). Споменатият от мен метод има твърде общо с изложената хипотетично-нормативна теория. Методът игнорира характерния за традиционната историография афинитет към историко-описателността (историчността). И това, защото изследва България не такава, каквато е била в периода 1878-1912 г., а каквато е трябвало да бъде. В този смисъл методът е сроден с политическия идеализъм. Има характер на императив и на паноптикум, но без да е емпиричен. Иначе изявява себе си в референция към някакво „либерално начало“ при препрочитането на българската стопанска история (4).
Според един от доайените на този метод, Румен Аврамов, „либералното начало е визия за стопанско устройство“, също и „предпочитана стопанска система“, наречена от него с работния термин „автентичен капитализъм“ (5). Справка с Тълковния речник показва, че автентичен означава „достоверен; който е основан на първоизточници, същински“ (6). Обаче Аврамов пише за този същински капитализъм, без да потвърди, че такъв наистина реално е съществувал някога в историята. А в крайна сметка исторически извори, подкрепящи твърдението му, до момента не са намерени.
Според утвърдените дефиниции, като например тази на Джон Тош, думата история съдържа в себе си две значения: едното е на целия сбор от факти, случили се в миналото, а другото — на факти от миналото, описани в някакъв историографски труд (7). Желязко Стоянов твърди, че „основната предпоставка за познаване на социалното минало е използването на запазени „следи“ от разнообразната дейност на някогашните хора. Тези следи се наричат „исторически извори“… Но преди да придобият статута на извор, съответните следи трябва да се превърнат в обект на специален (извороведски) анализ от извороведа или историка, които използват съдържащата се в тях информация за изследваното минало“ (8). Явно понятието автентичен капитализъм според Аврамов не се покрива с гореизложените понятия за история, защото не представлява нито нещо, случило се в миналото, нито някаква запазена следа от човешката дейност. Резонно е питането, след като този автентичен капитализъм не е исторически състоятелен, дали тогава и либералното му начало, което би трябвало да го утвърждава в историята, го е имало някога някъде в миналото.
Ще се позова на цитат от „Комуналният капитализъм“ (Т. 1) на Аврамов, който обяснява значението на вече споменатото „либерално начало“ и „автентичен капитализъм“: „Либералното начало е… визия за стопанското устройство, която цени частното предприемачество, индивидуалната активност, свободната игра и развитието на конкурентните пазари. Обратно — тя отхвърля държавната интервенция… На не едно място тази предпочитана стопанска система обозначавам като автентичния капитализъм“ (9).
Интересно за отбелязване е, че автентичният Аврамов капитализъм е успял да надмогне някак държавната интервенция. А световният капитализъм, познат на историците от разнообразни исторически извори на ХVIII, ХIХ и ХХ в., е напълно и изцяло засегнат от същата тази интервенция.
Всъщност за горното твърдение могат да свидетелстват други радетели на „либералното начало“, като например Робърт Хесен (10) и Лудвиг Фон Мизес (11). Те са единни в мнението, че създаването на икономическа laissez-faire среда, в която държавата да не се меси, все още стои в рамките на доброто пожелание.
С други думи, Аврамов лансира идеала си за капитализъм, лукаво определен за „автентичен“, от гледна точка на който всякакъв друг вид/род реален капитализъм би бил неавтентичен, защото не е идеален. От това съждение могат да произлязат доста спекулации, а Аврамов си позволява поне една — нарича първия български капитализъм комунален (защото е реален?) и му приписва редица неотличителни характеристики.
Така или иначе, познавателният метод на Аврамов е употребяван и преди него в историографията и философията, но най-вече с цел критичност и деструктивност.
Според немския историк Герхард Ритер „историята не отразява някаква реалност… работата на историка не е фотографска камера“. Следователно „писането на история придава форма на безформения материал“ и „оформя свободно картината“ (12). Подобни размисли връщат лентата назад поне до Имануел Кант и неговия трансцедентален идеализъм. Не е съвсем невъзможно емпиричните познания да са просто „модификации на духа, принадлежащи на вътрешното сетиво“(13), а това да докаже нищожността на времето и пространството. Според утвърденото тълкувание, „идеализмът изхожда от първичността на духовното, нематериалното, и вторичността на материалното, което го довежда до сближаване с догмите на религията…“ (14) В тази посока продължава да се мисли например при фаворизиране на „теоремите на Гьодел за непълнота“. Но също така трябва да се има предвид, че и самите теореми вече са поставени под въпрос (Васил Пенчев). Защото поради „самореференциалната приложимост на теоремите на Гьодел се оказва, че от тяхната валидност (разрешимост) следва собствената им неразрешимост (невалидност)“ (15).
При всички положения за добър ориентир в конфликтността между идеалност (в случая на идеален капитализъм) и реалност (реален капитализъм) може да послужи една известна книга на Едуард Кар. Според автора ù корените на идеализма, наричан от него школа на утопичната политическа мисъл, са още в Ренесанса, в етиката на църковния универсализъм и на „универсалната политическа система, основана на божествената власт“ (16). Божествената власт, олицетворявана от църквата, се приемала съвсем безкритично от тогавашните идеалисти. Срещу църковния авторитет и църковния монопол върху истината първи възроптават реалистите, които в крайна сметка унищожават цялата тогавашна стройна средновековна политическа система.
Идеалността в случая с интерпретациите върху капитализма изисква по думите на Дьорд Лукач „капитализмът да се схваща като естествено даден, а неговите закони в тяхната винаги налична емпирична фактичност да се схващат като вечни. [От своя страна това] обуславя….. неспособност за обяснение на капитализма (автентичния – б.м. С.С). И когато политическата икономия издига някакво измислено първобитно състояние (автентичен капитализъм – б.м. С.С), то с това тя не отива по-далеч от теологията с нейното грехопадение“ (17).
Грехопадението на първия български капитализъм се състои в неговата неидеална „комуналност“, която го отдалечава от същността на неговата идеална (божествена?) автентичност.
Друга много характерна за политическите утописти позиция е, че „като наблягат на това как би трябвало да се осъществяват международните отношения, те отхвърлят политиката на баланс на силите, националното въоръжаване, използването на сила в международните работи… Вместо това те поставят ударението върху международните юридически права и задължения, естествената хармония на отношенията по време на мир – нещо, което ни напомня за невидимата ръка на Адам Смит – като регулатор за запазване на международния мир… Утопистите игнорират уроците на историята… За утописта целта предхожда наблюдението, визията на Платон е пред анализа на Аристотел. А самата им визия може да е напълно нереалистична“ (18).
Както стана ясно, визията за „либерално начало“ и отхвърлени държавни интервенции, реализирани в един (уж) автентичен капитализъм са наистина напълно нереалистични. Колкото до игнориране на уроците на историята, при Аврамов срещаме следното признание: „Бързо се отказах да се възхищавам от „мъдростта“ на историята, защото тя не е учител на никого“ (19).
Контрапунктът на политическия идеализъм в българската историография след 1989 г. се развива именно в полето на традиционния за историческата наука реализъм, базиран на исторически извори. В наратива на реалистите липсва нормативността, така характерна за политическия утопизъм. Събитийността се описва такава, каквато наистина се е случила. Взема се предвид, че намесата на държавата в пазарните отношения е един реализиран проект, около който почти единодушно се обединяват всички български буржоазни партии от Освобождението до началото на Балканската война. Изброяват се предосвобожденските условия, спомогнали да се стигне да един подобен проект. Ще ги резюмирам съвсем накратко.
В социално-икономически план за Османската империя годините непосредствено преди Освобождението на България са много трудни за нейните християнски поданици (20). От 1873 г. селскостопанският данък ашар е увеличен с 25%. Десятъкът за немюсюлмани също е увеличен от 10%, както е според шериата, на 12,5 %, при положение че реколтите през 1873 г. и 1874 г. са твърде лоши. На 6 октомври 1875 г. сманската империя спира да плаща лихвите по издадените от нея държавни ценни книжа, което дефинитивно е частичен държавен финансов фалит. Последователно избухват въстания в Босна (1875 г.) и в България (Старозагорско,1875 г. и Априлско,1876 г.), потушени с особена жестокост.
На 23 декември 1876 г., по време на Цариградската посланическа конференция, е прокламирана конституция, която дава равни права на всички султански поданици („отоманци“), независимо от техния миллет. В началото на 1878 г. обаче тази конституция е отменена и се възстановява абсолютната монархия. При това положение режимът на Абдул Хамид II, който управлява българските земи до фактическото им освобождение, се определя за реакционен, защото ограничава веднъж прокламирани права и свободи на всички султански поданици.
В България от Освобождението до 1889 – 1890 г. (а и много години преди това) действа режимът на капитулации, наследен още от султан Сюлейман I в 1535 г. Това е режим, най-меко казано, незатрудняващ свободното движение на пари и стоки и притежаващ едно почти идеално „либерално начало“. Въпреки ниските вносни и износни мита, както и редицата привилегии, дадени на европейските капиталовложители, инвестициите в страната са твърде малко в количествено отношение за целия период от над три века. Всеобщо мнение на изследователите е, че България до Освобождението е в „условията на силна стопанска изостаналост“ (21)от западните страни. Затова съвсем обяснимо е желанието на буржоазните партии да се изведе страната най-накрая от вековната изостаналост посредством нов и различен икономическия модел – държавния протекционизъм. Това естествено е в разрез с политическия утопизъм на Румен Аврамов, визиращ „либерално начало“/„автентичен капитализъм“, но пък е логично продължение на един дълъг исторически процес, превърнал България в независима европейска държава.
В съвместния труд на Рашко Иванов, Маргарита Маринова и Мариана Друмева се твърди, че „икономическата теория за свободна търговия (либералната) не може да се използва в България като основа на стопанска политика“ (22) след Освобождението. Това се обяснява с българската специфика и липсата на историческо време, за да се повтори или наподоби западноевропейското либерално развитие. На друго място Маринова пише, че „най-подходящата политика за модернизацията (на България) е политиката на държавен протекционизъм“, а „системата от протекционистки мерки… само създава благоприятни условия за бърз напредък“ (23). И други автори изтъкват, че „свободата на собствеността, нейната неприкосновеност, равнопоставеността пред закона и другите конституционни свободи дават съвсем естествено силен тласък на икономическото развитие на младата държава“ (24).
Ще спра внимание и върху второто споменато произведение, свързано с политическия утопизъм, това на Цветана Тодорова. Характерното за него е, че дихотомията идеалност (трансцеденталност) – реалност (материалност) е експлицитно заложена още в началото на текста, но безконфликтно се заобикаля в името на политическия утопизъм до самия край на авторовия разказ. Така се чертае спирала от факти, примесени с неизпълними норми, но лежаща все в полето на имагинерността. Ще посоча конкретни примери.
В началото на книгата си „История на външния държавен дълг на България, 1878-1990“, Първа част, „Драматичното начало (1878-1918)“ Цветана Тодорова пояснява, че отхвърля една „изчерпала се парадигма на европейската история – времето на империализма чрез функцията на финансовия капитал“ (25). В повествованието се оказва, че това не е съвсем вярно.
Ето например как са коментирани събития, касаещи заемната политика на България през 1903 г.: „Френската дипломация взима инициативата и като обещава политическа поддръжка на България….. предлага услугите си да съдейства пред (банка) Париба за евентуално конвертиране на българските заеми или сключване на нов заем…..Срещу това, естествено, княжеското правителство следва да направи своите военни поръчки при френската военна индустрия….. Князът, премиерът и военният министър….. започват фактически преговори за нов заем, свързвайки го с военните поръчки за Шнайдер. А самият собственик на „могъщия монопол на френското военно производство“ Йожен Шнайдер „приема по принцип и с готовност предложенията от българската страна“ да бъдат закупени оръжия от завода му.“ (26)
Присъствието на индустриалния „могъщ монополист“ Йожен Шнайдер при вземането на решения, касаещи износа за банков капитал от Франция за България, е определено като нещо „естествено“, но това не кореспондира с декларираното отсъствие на парадигмата на империализма с функцията на финансовия капитал. В края на същата книга авторката дори съобщава, че изследваният от нея „етап от европейското развитие“ е в „т.нар. империалистическа фаза“ (27). Това ще рече, че империализъм е имало, но той се е изразил „далече не в съсипваща степен“ (28) на българската икономика.
В самия текст на книгата неведнъж се разказва за тази „така важна функция на обвързаност на външния държавен дълг (на България) с военната индустрия (на Франция и Германия)“ (29). Обяснението за функционалната обвързаност между банков и индустриален капитал си остава част от условната семиотична парадигма на империализма, създадена от Хобсън, Хилфердинг и Ленин. Понятието империализъм изразява историческата ситуация в края на XIX и началото на XX в., при която „се е създало господството на монополите и финансовия капитал, когато износът на капитал е придобил голямо значение, започнала е подялбата на света от международните тръстове и е завършила цялата подялба на земята между най-големите капиталистически страни“ (30) . На пръв поглед остава неясно защо се обявява за отхвърлена една парадигма, от която така или иначе не се излиза напълно.
Едно от обясненията е в авторския (несъзнателен) опит за наподобяване на някакво идеално състояние, подобно на „автентичния капитализъм“ на Аврамов. Това състояние при Тодорова е разказано като уж „отсъстващ империализъм“, който през цялото време се оказва, че е функциониращ империализъм, за да стане накрая по-малко империалистически империализъм. По-малко империализъм отколкото, да речем, империализма в ДР Конго, но все пак империализъм.
Съвсем ясен става логическият паралел между „автентичния капитализъм“ на Аврамов и „отхвърления империализъм“ при Тодорова на базата на поне няколко сходства. Първо, авторите произвеждат тези две идеални понятия, без да следят за материалната им идентификация някъде в историческите извори. Второ, авторите реферират истинността на понятията си във върховната норма, която не е нужно да доказва сама себе си (подобно на Бог, който не е нужно да се показва на простосмъртните, за да доказва съществуването си). Трето, създават политически утопизъм в подвеждащо рационален вид, което излиза извън рамките на коректността. „За утописта целта (да има автентичен капитализъм, съответно, да няма империализъм) предхожда наблюдението. Визията на Платон е преди анализа на Аристотел“ (31) .
Мисля, че няма нужда от споменаване на цитираната литература, защото повтаря бележките под линия
Бележки
(1) Философски речник, под ред. на Бъчваров, М., Драганов, М., Стоев, С.Г. София, 1978, с. 461
(2) Пак там, с. 612-613
(3) Пфалцграф младши, Р. Л., Доуърти. Дж. Е. Теории за международните отношения – Общ преглед. Част 1. С., 2004, с. 35
(4) Аврамов, Р. Комуналният капитализъм. С.,2007. Т. I, с. 19
(5) Пак там, с. 18-19.
(6) Речник на думите в българския език. Тълковен речник: автентичен. http://rechnik.info/%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD
(7) Tosh, J. The Pursuit of History: Aims, Methods and New Directions in the Study of Modern History/ Preface to the Third Edition, Longman, 2002, р. 19.
(8) Стоянов, Ж. Изворознание и историческо познание (електронно издание) http://www.clio.uni-sofia.bg/BG/archivistika/LIZVORI.pdf
(9) Аврамов, Р, Цит. съч., с. 19.
(10) Hessen, R. The Concise Encyclopedia of Economics: Capitalism http://www.econlib.org/library/Enc/Capitalism.html
(11) Von Mises, L. L’Action Humaine. Traitй d’йconomie. Paris, 2011, f. 309.
(12) Цитиран по: Стоянов, Желязко. Изворознание и историческо познание, (електронно издание) http://www.clio.uni-sofia.bg/BG/archivistika/LIZVORI.pdf
(13) Кант, И. Критика на чистия разум, С., 1992, с. 173
(14) Философски речник. Под ред. на Бъчваров, М., Драганов, М., Стоев, С.Г., С., 1978, с. 209.
(15) Пенчев, В. Неразрешимост на т. нар. първа теорема на Гьодел за непълнотата.
Гьоделова и Хилбертова математика. Сп. Философски алтернативи, кн. 5, 2010, с. 105.
(16) Carr, E. H. The Twenty Years’ Crisis, 1919-1939: An Introduction to the Study of International Relations, MacMillan and Co. Ltd.,1946, p. 22.
(17) Лукач, Д. Историко-философски ръкописи ( „За философското развитие на младия Маркс, 1954). – Маркс: хетерогенни прочити от XX век, С., 2013, с. 286.
(18) Пфалцграф младши, Р. Л., Доуърти. Дж. Е. Цит. съч., с. 98-101.
(19) Аврамов, Р. Цит. съч., с. 18.
(20) Садулов, Ах. История на Османската империя (XIV-XX в.), Велико Търново, 2000, с. 85.
(21) Маринова, М. Стопанска история, част втора. България. Велико Търново, 2010, с. 75.
(22) Иванов, Р., Маринова, М., Друмева, М. Стопанска история на България. Свищов, 1994, с. 146.
(23) Маринова, Маргарита. Цит. съч., с. 77-78.
(24) Тютюнджиев, Ив., Палангурски, М. и др. Кратка стопанска история на България. Велико Търново, 2000, с.127.
(25) Иванов, М., Тодорова, Цв., Вачков, Д. История на външния държавен дълг на България (1878-1990). Част I. С., 2009, с. 13-14.
(26) Пак там, с. 98-100.
(27) Пак там, с. 203.
(28) Пак там.
(29) Пак там, с. 66.
(30) Философски речник, под ред. на Бъчваров, М., Драганов, М., Стоев, С.Г. София, 1978, с. 219
(31) Пфалцграф младши, Робърт Л., Доуърти. Джеймс Е. Цит. съч., с. 101.